Мраморният под в къщата на Богомил Тенев отразяваше светлината на кристалните полилеи така, че човек можеше да се огледа в него. Бели лилии във вази от венецианско стъкло. Сервитьори, които минаваха между гостите с табли шампанско. Около шейсет души, облечени все едно за корица на списание — адвокати, партньори от строителната фирма, двама общински съветници, поканени колкото за протокола.
А в единия край на залата, до бюфета, двайсет и три годишната Вяра Дончева бършеше разлято вино от плота. С престилка над черната рокля, в която я бяха облекли от агенцията за кетъринг. С наведена глава. С пръсти, стегнати около кърпата толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели.
Беше дошла в тази къща по необходимост — майка й лежеше трети месец в болницата "Пирогов" след инсулт, а разходите вече бяха минали осем хиляди лева. Агенцията плащаше по петдесет лева на смяна. Не беше много. Но беше нещо.
Жената в тъмночервена рокля се приближи, с чаша в ръка, и спря точно зад нея.
— Само за това сте тук. Да чистите.
Беше Силвия Карадалиева — втората съпруга на бащата на Богомил, покойния Атанас Тенев. Вдовица от три години, но на себе си не позволяваше да изглежда като вдовица — боядисана коса с цвят на коняк, пръстен с камък, който сигурно струваше колкото апартамента, в който живееше майката на Вяра на улица "Гладстон".
— Госпожо, просто изпълнявам работата си — каза Вяра, без да вдига поглед от плота.
— Тогава я изпълнявайте тихо. Не привличайте внимание.
Няколко гости наоколо чуха. Никой не каза нищо. Разговорите продължиха — за новия мол на "Цариградско шосе", за лихвите в "Уникредит Булбанк", за ремонта на яхтата някъде в Созопол.
Богомил Тенев стоеше до прозореца с чаша минерална вода, която не беше докоснал. Четиридесет и една години, тъмен костюм, поглед, който хората в бранша описваха като "непоклатим" — защото никога не повишаваше тон, а просто спираше нещата с една дума.
Чу достатъчно.
— Прекратете всичко.
Гласът му не беше силен. Но залата го чу, защото никой друг не говореше в този момент.
Силвия вдигна рязко чашата си нагоре, усмивката изчезна от лицето ѝ.
— Моля?
— Веднага.
В дъното на залата, при малката масичка до камината, личният адвокат на Богомил — Радостин Пеев — затвори тънка кожена папка. Звукът беше почти незабележим. Но промени всичко в тази стая.
Защото в тази папка беше нотариалният акт за прехвърляне на имота — тристайна къща на три етажа, в която Силвия живееше от три години, вписана на нейно име от покойния ѝ съпруг малко преди смъртта му. И бяха дошли точно тази вечер, на уж невинното "семейно събиране", за да подпишат последния документ — продажбата на земята около къщата, двеста квадратни метра, които Силвия искаше да продаде за близо триста и петдесет хиляди лева.
— Какво означава това? — попита тя, оглеждайки се объркано.
Богомил пристъпи напред.
— Означава, че сделката приключва тук.
Цветът се изцеди от лицето ѝ.
— Не можеш да направиш това.
— Мога. И вече го направих.
Той извади от вътрешния джоб на сакото плик, запечатан, с печата на нотариус Емилия Станкова от кантора на улица "Раковски". Подаде го на Радостин.
— Прочети им го. На всички.
Радостин отвори плика и зачете спокойно, сякаш обявяваше резултат от търг:
— "С настоящото известие, по силата на чл. 227 от Закона за задълженията и договорите, се уведомява г-жа Силвия Карадалиева, че дарственото прехвърляне на имот с идентификатор УПИ…, извършено от Атанас Тенев в полза на надарената на 14 март 2023 г., се отменя поради неблагодарност, установена чрез системно унизително и обидно поведение спрямо наследниците и домакинството на дарителя."
Силвия пребледня още повече.
— Това е измислица. Аз не съм…
— Записано е — каза Богомил. — Три пъти. Веднъж от охранителната камера в кухнята от миналия месец, когато изкрещя на готвачката да напусне къщата посред нощ. Веднъж от съседката, която чу как крещиш на градинаря. И тази вечер — пред шестдесет свидетели.
Той погледна към Вяра, която стоеше неподвижно с парцала в ръка, не разбирайки защо изведнъж всички погледи се насочиха към нея.
— Тази вечер означава, че къщата на булевард "Витоша" номер четиринайсет вече не ти принадлежи.
Чашата в ръката на Силвия увисна във въздуха, сякаш пръстите ѝ бяха забравили как да я държат стабилно.
— Кой е той за тебе? — изсъска тя, впивайки поглед във Вяра, сякаш момичето изведнъж се беше превърнало в заплаха. — Защо гледаш нея?
Богомил отговори вместо Вяра, защото тя самата не знаеше.
— Тя е дъщерята на Лора Дончева. Жената, която баща ми обичаше преди да се ожени за тебе. Жената, която ти изгони от тази къща с лъжи, когато баща ми беше болен и не можеше да се защити. Наех детективска агенция преди осем месеца. Открих коя е Вяра съвсем случайно — през ведомостите на кетъринговата фирма. И реших, че е редно тя да види как завършва тази история.
Вяра пусна парцала на плота. Изправи гръб и погледна право към Богомил, за пръв път от началото на вечерта без да свежда очи.
— Аз… не знаех нищо за това — каза тя. — Аз просто дойдох да работя.
— Знам — каза Богомил. — Затова сега ще поправим нещо, което трябваше да бъде поправено преди години.
На следващата сутрин, в кантората на нотариус Станкова, Богомил подписа документ, с който прехвърляше на Вяра сумата от сто и двадесет хиляди лева — обезщетение, което баща му никога не беше успял да даде на майка ѝ, защото Силвия беше прикрила съществуването на завещателно разпореждане в нейна полза. Документът лежеше отворен на бюрото, с подписа на Богомил вече положен, с печата на нотариуса още топъл.
Вяра не плака. Взе папката с двете ръце, прочете последния ред два пъти, после я затвори внимателно, като човек, който затваря врата, която никога повече няма да се отвори по същия начин.
— Майка ми ще може да излезе от болницата другата седмица — каза тя. — Вече можем да платим всичко.
Силвия, междувременно, стоеше пред къщата на булевард "Витоша" с два куфара до краката си, докато служител на охранителната фирма сменяше патронника на входната врата. Не говореше с никого. Гледаше прозорците на третия етаж, където до миналата седмица все още имаше завеси с нейния подпис на поръчката.
Богомил не излезе да я изпрати. Беше вътре, в кабинета на баща си, подреждаше последните документи в нова папка — тази, с името на Вяра на корицата — и затвори чекмеджето с тих, окончателен звук.





