Автомонтьорът от бул. „Сливница“
Казвам се Иван Радев и от три месеца работя в сервиз, който е собственост на жената, с която бях женен единайсет години. На хартия тя се казва Мила Петкова, за мен е просто Мила — макар че на всички документи, окачени в офиса горе, пише „Управител: М. Петкова“, и всеки път като ги видя, стомахът ми се свива на топка.
Не съм искал да е така. Никой не иска да работи за бившата си жена. Но Пловдив не е голям град, а добър специалист по автоелектроника — пак не чак толкова много, та когато „Ауто Експрес“ на бул. „Васил Априлов“ смени собственика, аз просто… останах. Защото нямах къде да отида. Защото наемът за гарсониерата на ул. „Брезовска“ е четиристотин лева на месец, а аз нямам друг занаят освен този.
Тя влезе онзи вторник сутрин с папка в ръцете. Помня точно — беше трети юни, навън миришеше на прегрято асфалтово масло и на карамел от будката за понички до ъгъла, онази, която работи от седем. Аз крещях на чирака Денчо, защото пак бе объркал реда на кабелите на един ауспух при демонтаж — не защото момчето е тъпо, а защото бях нервен от два дни без сън. Жена ми — бившата ми жена — ме гледаше през стъклото на канцеларията на стария собственик, Величко Тодоров, и аз, кучи късмет, не разбрах защо е там.
Мислех, че е заради вноска по колата. Казах й нещо глупаво, нещо от старите времена — „така ще я съсипеш до месец“ — защото навикът не умира лесно. Не знаех, че след седмица ще стои пред всички нас в сив костюм и Величко ще каже на целия екип: „От днес собственик на сервиза е госпожа Петкова.“
Бях сигурен, че е шега. Истината е — изсмях се, защото ми беше страх. Защото ако спра да се смея, трябва да призная пред Денчо и пред другите двама колеги, Петьо и Асен, че жената, на която казвах „знаеш ли колко струва бензина, да не си посмяла да ми теглиш пари от сметката“, сега подписва моята ведомост.
Не искам да звуча като жертва. Знам какъв бях. Виках й, когато й пукаше гума на старата й „Шкода Фабия“. Наричах нейната програма за диагностика на двигатели „играчка“, докато тя по цели нощи седеше на кухненската маса с лаптопа, а аз пиех бира пред телевизора и й казвах да спи, защото „утре ще готвиш, не ще кодираш“. Когато продаде тази програма на немска фирма за автомобилни части — не малко, а осемдесет и пет хиляди евро — аз й казах, че е извадила късмет, не че го е заслужила. Тогава я напуснах. Не тя мен. Аз реших, че вече не ми е нужна, защото мислех, че тя без мен е нула. Оказа се точно обратното.
Тя не дойде да ме унищожи, когато купи „Ауто Експрес“. Поне не през онзи месец. Дойде, за да наложи ред — нова боя по стените, нов диагностичен стенд, камери, които записваха всяка операция. Каза ни, че с генералното чистене започва нов живот на сервиза, и аз, бесен, скръстих ръце и казах, че съм механик, не чистачка. Тя ме погледна тогава без омраза, без злоба — само с нещо студено и много по-страшно: безразличие.
Онзи ден с джипа на бизнесмена Бойко Стамов — за това трябва да кажа истината, иначе няма смисъл да говоря. Тя ме предупреди да внимавам с блока на скоростите, казах си наум, че ме учи на занаят, който съм упражнявал двайсет години. Направих нещо — не казвам какво точно, защото и сега ме тресе срам — свързах директно към акумулатора, заобикаляйки контролера. Казах си, че ще й покажа колко мизерна е новата й апаратура, когато нещо гръмне. Коробката наистина изгоря. И вместо да мълча, застанах пред Петьо и Асен и викнах, че „китайският й хардуер е спалил колата“.
Тя не повиши тон. Отвори лаптопа и ми показа графика на скока на напрежение — всичко е записано, каза, секунда по секунда, и нямаше начин случайно да стане. Логовете бяха там. Моите пръсти бяха там. Разбрах тогава, пред всички, какъв съм станал.
Написах си заявлението за напускане на онова бюро със собствения си почерк. Тя не ме унижи повече, отколкото бях вече унизен от самия себе си. Излязох с чантата през онази стъклена врата, и никой от момчетата не ме спря, не ме погледна дори.
После бяха три месеца на нищо. Спях у брат ми в Асеновград, пиех по кварталните кръчми на ул. „Иван Вазов“, а накрая — защото гордостта не плаща сметки — написах онзи анонимен пост във фейсбук групата на града. Излъгах, казах, че тя ми е отнела бизнеса, който аз съм построил, казах, че съм болен и захвърлен. Хората ми повярваха. Стотици коментари „бедният мъж“, „алчна кучка“. За два дни се чувствах отмъстен.
Тя не отговори нито дума в групата. Вместо това седмица по-късно излезе статия в местния портал „Пловдив Онлайн“ — познавах заглавието още преди да го отворя, защото го показа на телефона общ клиент на бара: „От домакиня до собственик на най-добрия автосервиз в Пловдив.“ Цялата истина, с имена, с цифри — осемдесет и пет хиляди евро от продажбата на програмата, парите, вложени в сервиза, интервюта с доволни клиенти. За мен в текста нямаше нито ред. Нито едно изречение. Сякаш никога не бях съществувал в тази история — а това заболя повече, отколкото ако ме беше нарекла по име.
Намери ме сама, в кръчмата на ъгъла при бул. „Христо Ботев“, онази с олющената ламперия и телевизора, който вечно показва мач от провинциалната лига. Седна срещу мен, без да сваля шлифера си. Сложи разпечатката на статията на масата, до чашата ми.
— Не съм дошла да злорадствам, Иван, — каза тя. — Дошла съм да ти кажа, че не аз ти отнех нещо. Ти сам го отдаде — с яда си, със завистта си, с убеждението, че всички ти дължат нещо.
Попитах я — и чух как гласът ми се пречупва — какво да правя сега.
Тя не отговори веднъж, а хвана чантата, стана и тръшна на масата един плик. Вътре, обясни ми тя после по телефона, когато най-сетне се осмелих да й се обадя — защото все пак трябваше да живея — беше справка за свободно работно място в сервиз на „Макарас Ауто“ край Асеновград, където търсеха точно електротехник с моя профил, и беше вече говорила с управителя там. Не заради мен. Каза го ясно: защото вече не иска да дължи нищо на никого, включително благодарност от моята страна.
Взех плика. Отворих го три дни по-късно. Обадих се на номера вътре. Още работя там — нов сервиз, ново градче, нов шеф, който не знае нищо за Мила, за „Ауто Експрес“, за статията. Плащат ми по-малко, отколкото взимах преди, с някакви седемстотин лева по-ниско, но спя по осем часа и не викам на никого.
Понякога минавам с автобуса покрай стария сервиз на бул. „Васил Априлов“ — табелата вече пише „Техно Формула“, светло синя, с нов неон. Виждам през стъклото момчето Денчо, вече с монтьорски гащеризон с нашивка, навежда се над нечий капак на кола. Не спирам. Не влизам. Няма за какво. Моята сметка с онова място е затворена отдавна — платена докрай, с лихвите, с всичко.
