— Слушай, мамо, аз пращам нещо, но не очаквай кой знае какво, нали разбираш, живот е скъп сега.
Гергана Стоянова стоеше в кухнята на къщата в Елин Пелин и държеше телефона между ухото и рамото, докато с две ръце вадеше тавата с баница от фурната. Навън, откъм пътя за Ихтиман, минаваше камион и стъклата леко потрепваха — старите прозорци още не бяха сменени, макар да го обещаваше на себе си от три години.
— Не очаквам нищо, Виолета. Просто питах кога ще дойдеш.
— Мамо, аз казах — рожденият ти ден е събота, аз имам смяна в събота. Ще пратя нещо по куриер.
Гергана затвори тавата с кърпа и седна на пейката до печката. Кучето на съседите, някакво рошаво пале на име Барон, лаеше отвън по никого — просто така, от скука. Тя се загледа в календара на стената, старият календар от аптеката с Пирин планина на корицата, на който бе отбелязала с химикал: „50“.
Половин век. И дъщеря ѝ, единствената, живееща в София от осем години, с апартамент в Люлин и мъж, който търгуваше с авточасти, щеше да прати нещо по куриер.
***
Селото не е голямо — двеста и няколко къщи, повечето вече празни или само с летни гости. Гергана бе останала сама след смъртта на съпруга си Иван преди шест години, работеше в местното училище като чистачка, макар да имаше диплома за счетоводител, взета преди трийсет години в Пловдив, когато животът обещаваше друго.
Съседката ѝ, баба Съба, дойде вечерта с буркан домашно сладко от смокини.
— За рождения ден, Геро. Знам, че е чак в събота, ама аз си забравям нещата, затуй сега.
— Благодаря ти, Събо. Ти си единствената, дето помни.
— Ами дъщеря ти?
Гергана сви рамене и постави буркана на масата до другите три — от учителката, от пощальонката, от жената, която продаваше яйца на пазара в Ихтиман.
— Виолета праща нещо по куриер.
Баба Съба поклати глава, но не каза нищо повече. Седнаха на терасата, пиха липов чай, гледаха как последната светлина се изтегля зад билото на Витоша, едва различима оттук, но забележима по цвета на небето.
***
В петък вечерта дойде куриерската пратка. Момчето от фирмата, младо, с качулка, остави картонена кутия на прага и не изчака дори да разпише.
Гергана я отвори на кухненската маса. Отгоре — найлон, после стиропор, после — чифт домашни чорапи, вълнени, розови, от онези, дето се продават по три лева на пазара. И бележка, написана набързо на лист от бележник:
„Мамо, честит рожден ден! Извинявай, че не мога да дойда. Виолета.“
Никаква карта, никакво обаждане в самия ден дори. Гергана седна на стола, държеше чорапите в скута си, а телефонът мълчеше на масата до нея.
***
Съботата дойде със слънце и с миризма на прясно окосена трева от съседния двор. Дойдоха жените от селото — баба Съба, учителката Радка, още две-три съседки — насядаха в двора под черешата, донесоха домашна баница, бутилка мастика, направиха торта от готови блатове, защото никой нямаше време за истинска.
Пяха ѝ, чукнаха чаши, а Гергана се усмихваше, режеше тортата, наливаше ракия на мъжете, дошли с жените си. Никой не спомена дъщеря ѝ, макар всички да знаеха.
Към седем вечерта телефонът звънна. Виолета.
— Мамо, честита рожденка! Как мина?
— Дойдоха хората от селото. Хубаво беше.
— Радвам се. Получи ли пратката?
— Получих.
Пауза.
— Мамо, аз знам, че не е кой знае какво, но…
— Виолето — прекъсна я Гергана, спокойно, докато с една ръка бършеше маса от трохи торта, — да поговорим друг път. Сега имам гости.
Затвори. Не от яд, просто нямаше какво повече да се каже в момента.
***
Изминаха три седмици. Гергана отиде в Ихтиман, при нотариуса, с когото се познаваше от години — Мартин Ганчев, син на съученичка. В папката ѝ имаше документи за къщата, за половин декар лозе зад нея и за спестовна книжка с осемнайсет хиляди лева, събирани по малко след пенсионирането, докато още работеше в училището.
— Госпожо Стоянова, сигурна ли сте? Това е сериозна крачка.
— Сигурна съм, Мартине. Искам къщата и лозето да отидат на общината, за детска площадка — тук няма къде децата да играят вече, откакто съборихме старото игрище. А спестяванията — на училището, за стипендии на деца, дето нямат средства за учебници.
— А дъщеря ви?
Гергана сложи подписа си, бавно, с онзи почерк, останал непроменен от счетоводните ѝ курсове.
— Дъщеря ми има апартамент в Люлин, мъж с бизнес и куриерска фирма, дето знае телефона ми. Не ѝ трябвам аз, не ѝ трябва и къщата.
***
Виолета научи месец по-късно, случайно, от баба Съба, с която се обади да пита как е майка ѝ за Гергьовден.
— Ама как за общината, бабо Събо? Тя нали е нейна, тази къща!
— Твоя майка реши как да разпредели своето, Виолето. Питай нея.
Виолета звънна веднага, гласът ѝ трепереше в телефона.
— Мамо, вярно ли е? Как можа, без да ми кажеш?
— А ти ми каза ли, че ще пратиш чорапи вместо да дойдеш? — Гергана седеше на терасата, същата, откъдето се виждаше Витоша, а до нея баба Съба режеше чушки за туршия. — Аз не съм длъжна да те питам какво да правя с моето, Виолето. Ти реши преди мен, само че с друго нещо.
— Но това е моето наследство!
— Наследство се заслужава, миличка. Не се чака по куриер.
Затвори телефона и го остави на масата, с екрана надолу. Барон залая някъде далеч, после спря. Баба Съба ѝ подаде една чушка да опита туршията, и Гергана я захапа, усети киселото и солта, и продължи да реже до нея, без да каже нищо повече.