Свекървата Венета стоеше в антрето на вилата в Бояна с развълнувани ноздри и куфар, пълен с дрехи на снаха си разхвърляни по мраморния под.
— Моят Пламен построи тази къща тухла по тухла! — крещеше тя, докато хвърляше втория костюм в скъпата камина. — А ти си само една чиновничка, която се вмъкна в живота му!
Радостина стоеше до вратата на хола с чаша билков чай в ръка. Не трепна. Не вдигна глас. Само гледаше как копринената блуза, купена преди две години в Милано, пада на пода до разхвърляните обувки.
— Внимавай, Венета — каза тя тихо.
Свекървата спря за секунда, после се изсмя дрезгаво.
— Какво ще ми направиш? Ще плачеш на Пламен ли?
Пламен, синът й, стоеше на входа с ръце в джобовете и мълчеше. Той вече беше решил нещо отдавна — само тя още не го знаеше със сигурност.
— Утре може да не успееш дори да влезеш в тази къща — продължи Радостина, оставяйки чашата на масичката.
Венета избухна в смях, толкова силен, че се закашля.
— Тази къща е на сина ми! Колите в гаража — неговите! Фирмата за недвижими имоти в Пловдив — негова! Ти си никоя, мила моя!
Радостина не отговори. Взе си палтото от закачалката и излезе навън, в хладния ноемврийски въздух на столицата.
Три години по-рано, когато Пламен доведе Радостина у дома за първи път, Венета вече я беляза като "онази, която ще вземе всичко от сина ми". Никога не попита с какво се занимава снаха й преди сватбата, никога не я попита защо Радостина винаги носеше същия скромен черен шлифер, докато й разхвърляше по пода маркови дрехи, купени "с парите на Пламен".
Истината беше друга. Бащата на Радостина, строителен инженер от Варна, беше починал преди шест години и й беше оставил дял в компания за имоти, която тогава се водеше на хартия само "Бургас Проперти" — скромно, почти непознато име. Радостина не продаде дела си. Тихо го развиваше, сливаше го с други фирми, докато преди година не се превърна в холдинг, който притежаваше — без Венета и Пламен да подозират — именно онази компания за недвижими имоти в Пловдив, в която Пламен работеше като "изпълнителен директор". И вилата в Бояна. И двата автомобила — Ауди Q7 и малкото BMW, с което Венета обичаше да се вози на пазар в "Мол Сердика".
Всичко това Радостина беше купила на дружеството си чрез лизинг, оформен на фирма, за да намали данъците. Пламен подписваше документи, без да ги чете внимателно, вярвайки, че всичко е "семейно".
Същата вечер, след като седна в малкия апартамент, който пазеше тайно от две години на улица "Шипка" в центъра на София — своето убежище, за всеки случай — Радостина отвори лаптопа. Написа едно писмо до счетоводителя на холдинга и до юриста на компанията. Три абзаца. Нареждане да се прекратят всички пълномощия на Пламен Костов като изпълнителен директор, да се анулират служебните му карти, да се изземе служебният автомобил и да се смени ключалката на имота на улица "Бигла" в Бояна, записан изцяло на нейното физическо лице от три години.
На следващата сутрин в 9:14 часа Пламен получи обаждане от охраната на офиса в Пловдив — пропускателната му карта не работи. В 10:30 часа банката спря корпоративната му карта. В обяд пред офиса дойде техник от лизинговата компания и откара синьото Ауди право от паркинга, пред очите на колегите му.
Венета, която не знаеше нищо за това, облечена с новия си кожен сак, тръгна към вилата следобед, за да прибере останалите си неразпродадени от яда дрехи. Ключът не влезе в патрона. Натисна звънеца. Никой не отвори.
— Какви са тия глупости! — крещеше тя пред камерата на новия домофон, монтиран сутринта от фирма за охрана.
На екрана се появи образа на Радостина, седнала на бюрото си в офиса на холдинга, с папка документи пред себе си.
— Венета, къщата е моя от самото начало. Дружеството ти е регистрирано на мое юридическо лице. Автомобилите са лизинг на моя фирма. Пламен работеше там, защото аз го назначих — не защото семейството му беше собственик на нищо.
— Лъжеш! — изкрещя Венета в микрофона на домофона.
— Нотариалният акт е от 2023 година, вписан в Имотния регистър. Можеш да го провериш в службата по вписванията на бул. "Витоша". Ще изпратя копие на адвоката ти, ако желаеш.
Два дни по-късно делото дойде в Софийски градски съд — Пламен, подведен от майка си, опита да обжалва уволнението си и да претендира дял от имуществото като съпруг. На заседанието излезе цялата истина: нотариалният акт за вилата, дружественият договор на холдинга, в който дела на Радостина от компанията на покойния й баща беше 78 процента, а не наследство, получено от брака. Договорите за лизинг, подписани единствено от нея. И четиринадесет години трудов стаж на Радостина в сферата на недвижимите имоти, за които Венета никога не си направи труда да попита.
Съдията отхвърли претенциите на Пламен за разделно имущество — всичко беше придобито преди брака и останало лично притежание на съпругата по българското семейно законодателство.
Радостина не празнуваше. Не отиде да види как Венета стои пред заключената врата. Просто отвори папка с договори на бюрото си и подписа документ за продажба на вилата в Бояна — на двойка млади лекари от Пирогов, за сумата от триста и десет хиляди евро. Парите влязоха по сметка, която тя отвори за дъщерята си от първия брак, за да й купи жилище в Лозенец, когато завърши университета в Германия.
На излизане от нотариалната кантора на бул. "Патриарх Евтимий" секретарката й подаде телефона — обаждаше се Пламен.
Радостина погледна екрана, после го изключи и го прибра в чантата, до папката с нотариалния акт за новия апартамент на дъщеря си.





