Диляна Костова затвори куфара и седна на него, за да го затвори докрай. Трийсет и две години, счетоводителка в малка транспортна фирма във Варна, и целият й живот се побираше в един куфар и три чанти.
На вратата се почука. Беше съседката, баба Радка.
— Пак ли си тръгваш, детето ми?
— Не си тръгвам, бабо Радке. Прогонват ме.
Историята започна преди осем месеца, когато майката на Диляна, Величка, почина внезапно от инфаркт. Остави след себе си апартамент на булевард „Сливница“ и мъж — Христо, вторият й съпруг, с когото беше само четири години. Диляна израсна в този апартамент, живя там с баба си, после с майка си, там имаше стая, в която всяка летва на пода помнеше стъпките й.
Христо не беше лош човек, докато майката беше жива. Усмихнат, внимателен, носеше цветя на празници. Но щом жената легна в ковчега, усмивката изчезна като маска, която вече не му трябваше.
— Диляна, трябва да поговорим за апартамента — каза той два месеца след погребението, докато в коридора още миришеше на парфюма на майка й.
Величка, в последните си месеци, под неговия натиск, преписа половината дял от апартамента на Христо. Той извади нотариалния акт на масата — с дата, с подпис, с печат. Диляна остана собственик само на другата половина, но практически без право да решава нищо, защото Христо твърдеше, че той поема всички разходи, всички сметки, и затова „редно е да живее спокойно, без чужди хора в краката му“.
Чужди хора — това беше тя.
Той започна бавно. Първо смени ключовете на входната врата „защото старите заяждаха“. После каза, че приятелят му иска да наеме нейната стая „временно, докато не му намерят жилище“. После спря да й готви вечеря, въпреки че преди винаги готвеха заедно. После — най-страшното — започна да води жена. Казваше й Севда, носеше тежък парфюм и оглеждаше всеки предмет в дома, като пресмяташе цената му.
— Диляна, честно казано — каза Христо една вечер, докато Севда седеше на дивана и прелистваше телефона си, сякаш вече беше у себе си — мисля, че е време да си търсиш собствено място. Млада жена си, трябва да живееш своя живот, не да седиш тук с нас старите.
Той имаше четирийсет и осем. Не беше стар. Просто вече не искаше тя там.
Диляна отиде при адвокат, Георги Панайотов, стар приятел на покойния й баща. Той прочете нотариалния акт бавно, смъкна очилата си и ги остави на бюрото.
— Половината е твоя, Диляна. Той не може просто да те изгони.
— Какво значи това на практика, Георги?
— Можем да заведем дело за делба на имота. Месеци, може и година. А междувременно ти живееш в ад под негов покрив.
— Нямам пари за месеци съд. Нямам и сили.
— Тогава имаш друг избор. Продай своя дял. На трето лице, не на него — проверих акта, той няма право на предпочтително изкупуване, няма клауза за това. Можеш да продадеш твоята половина на когото искаш, за колкото успееш да уговориш.
Диляна прибра листа обратно в папката и затвори ципа.
— Намери ми купувач, Георги.
Тя не каза на Христо нищо. Събра документите тихо, занесе нотариалния акт на Георги, който й намери купувачи — млада семейна двойка, Калоян и Йоана, които отдавна търсеха апартамент точно в този квартал, с изглед към морето, близо до училището, в което искаха да запишат детето, което чакаха.
Половината дял струваше шейсет и три хиляди лева. С тях Диляна можеше да купи студио в центъра на Варна за петдесет и една хиляди и да остане с дванайсет хиляди настрана.
В деня на сделката Христо дойде в нотариалната кантора без покана — беше чул от съседи, че „нещо се върти“. Застана на прага, с Севда зад гърба, и видя масата, на която лежаха документите, видя Калоян да подписва, видя нотариуса да удря печата.
— Какво е това? Диляна, какво правиш?
— Продавам своя дял, Христо. Законно.
— Не можеш просто да… Аз живея там!
— Ти живееш в половината, която е твоя. Другата половина вече не е моя грижа да ти я подарявам с мълчание.
— На кого продаваш?
— На тях. — Диляна посочи с химикалка към Калоян.
Калоян остави писалката на масата.
— Господин Христов, според акта, който ще подпишем, аз и съпругата ми ставаме съсобственици на общите части пропорционално на дела си. Ако не желаете да живеете с нови съсобственици, можете да продадете вашия дял — на нас, на пазарна цена.
Севда, която досега мереше завесите с поглед на бъдеща стопанка, затвори чантичката си и излезе на балкона на кантората да пуши.
Диляна излезе от нотариалната кантора с папка документи под мишница и чек в чантата. Христо остана на тротоара, вадеше цигара след цигара от пакета си „Виктори“, звънеше на адвокат, който вече нямаше какво да му предложи.
Три месеца по-късно Диляна живееше в студио близо до Морската градина. Баба Радка й дойде на гости, седна на новия, скромен диван, и попита:
— Доволна ли си, детето ми?
Диляна не отговори веднага. Извади от чантата си новия ключ, остави го на масичката до чашите с кафе и отвори прозореца. Отвън се чуваха чайки и далечен клаксон от булеварда.
— Студеното кафе вече не ми харесва, бабо Радке. Да го стопля.





