Казвам се Виолета, на шейсет и шест години съм, и работя като шивачка в едно малко ателие на улица "Граф Игнатиев" в Пловдив. Този четвъртък трябваше да бъде най-обикновен ден.
Живея сама в тухлената къща в квартал "Тракия", където преди дванадесет години отгледахме сина ми Мартин с мъжа ми Георги. Георги почина преди седем години, от инфаркт, една сутрин, докато поливаше доматите в градината. От тогава четвъртъкът ми е твърд ден — сутрин отивам на пазара на "Кючук Париж", купувам точно определени неща: прясна скумрия, портокали, вафлите, които обича внучката ми Ива, а следобед се отправям към апартамента на Мартин и снаха му Деница, да помогна с домашните на Ива и малкия Боян, докато родителите им се прибират от работа.
Преди година и половина Мартин загуби работата си в завода за автомобилни части, където беше работил единайсет години. Намираше по нещо — доставки с личната си кола, някакви продажби на застраховки по телефона — но стабилност нямаше, и сметките никога не излизаха. Една вечер, без никой да ме моли, казах, че ще им давам пари всеки месец, за училищните нужди на децата. Триста лева, половината от пенсията ми. На мен ми остава толкова, колкото да оцелявам, но си помислих — на какво ми е толкова на мен самата, щом мога да помогна.
Преди три седмици Деница започна да говори за „подреждане на нещата". Казваше, че след като аз съм сама, а къщата един ден все пак ще бъде на Мартин, по-практично би било да направим дарствен акт сега, докато съм жива, за да няма после главоболия с наследство, документи, данъци. Говореше го много топло, държейки ръката ми. „Така и за тебе ще е по-добре, бабо Вио, няма да ти се налага да мислиш за нищо."
Аз, която от документи не разбирам особено, се съгласих. В понеделник имахме уговорена среща при нотариус на булевард "Руски".
Този четвъртък отидох както винаги, с пазарската чанта — скумрия, портокали, вафлите на Ива. Качих се по стълбите, защото асансьорът пак не работеше, и пред вратата чух гласа на Деница, висок, говореше по телефона. Вратата беше открехната, както става понякога, когато децата тичат навън-вътре. Не исках да слушам. Но замръзнах с ключовете в ръка, защото разпознах името — Силвия, сестрата на Деница.
— …казвам ти, Силвия, потърпи малко, бе. В понеделник ще подпише документите, и къщата ще е наша. Като се оформи на наше име, няма да ни се налага повече тоя театър с обяди всеки четвъртък и глезотии. А за пенсията й — ще видим, но сигурно няма да ни трябва чак толкова, като се уреди веднъж…
Стоях на площадката, с чантата на ръката, и нищо в мен не помръдна. Дори сърцето ми, струваше ми се, спря за момент. „Театър." Четвъртъците, вафлите на Ива, домашните на Боян, недоделаните неделни обеди. Театър.
Слязох бавно по стълбите, без да звъня на вратата. Не знам колко време седях на пейката на площада пред блока, с чантата до себе си, гледайки децата, които играеха футбол на асфалта. После тръгнах към дома.
Обадих се на нотариуса — още работеха, беше шест без петнайсет — и казах, че отказвам срещата в понеделник, че съм си променила решението, без друго обяснение. После отворих приложението на банката и спрях месечния превод към Мартин. Цялото нещо отне не повече от десет минути.
В девет вечерта телефонът ми иззвъня. Беше Мартин, с онзи нервен глас, който има, когато нещо се е объркало.
— Мамо, обади се нотариусът, казва, че си отказала срещата… какво стана? Добре ли си?
— Добре съм, Мартине. Промених решението си за къщата.
— Но защо? Ти казваше, че…
И тогава, без да повдигам глас, без да викам, разказах какво бях чула. Дума по дума. „Театър." „Няма да ни трябва чак толкова."
Настана дълга тишина. Чух как отзад Деница пита какво е станало, а после гласа й, по-близо до телефона, пречупен:
— Бабо Вио… Боже, бабо Вио, много се извинявам, не можеш да си представиш колко много, това беше глупост, която казах, без да мисля, не исках да го кажа, наистина не…
Мартин също се извиняваше, един през друг. Че ме обичат, че децата ме обожават, че Деница не искала да го каже. Казах, че няма нищо, че тази вечер не ми трябват обяснения, че ще говорим друг път. И затворих.
Не знам дали беше глупост, казана без мисъл, както казва Деница, или е онова, което наистина мислят, когато не вярват, че ги чувам. Вероятно и двете, по малко от всяко.
Онази нощ не спах много. Седях на кухненската маса, под лампата над мивката, и извадих от чекмеджето папката с документите на къщата — актовата книга, старите квитанции за данък сгради, снимка на Георги пред входната врата, направена през годината, когато я купихме. Разгледах всичко на светлината, сякаш за първи път виждах тези хартии.
На следващата сутрин, петък, отидох сама до нотариалната кантора на "Руски", без да звъня предварително на Мартин. Казах на нотариуса — млада жена с очила, която помнех от разговора в понеделник — че искам да направя завещание, не дарствен акт. Къщата да остане моя, докато съм жива, и в завещанието да напиша, че половината отива на Мартин, а другата половина — директно на Ива и Боян, в сметка, която да се отвори на техни имена, недостъпна, докато не завършат осемнайсет. Нотариусът ме попита дали съм сигурна, обясних й защо. Тя само поклати глава и каза, че е виждала такива неща много пъти.
От банката изпратих писмо на мобилния оператор, с който плащах интернета на Мартин — беше на мое име, грешка, която бях направила преди две години, за да му помогна с нещо повече от превода. Отказах абонамента.
Същата вечер, в петък, Мартин дойде сам, без Деница, с букет гербери, купени набързо някъде по пътя. Седна на същия стол, на който сядаше баща му, и каза само едно изречение, което не бях чакала:
— Мамо, знам, че не е достатъчно да кажа съжалявам. Какво искаш да направя?
Подадох му папката, която беше на масата от сутринта.
— Нищо не искам, че да го правиш за мен, Мартине. Искам само да знаеш, че от сега нататък парите, които давах всеки месец, остават за мен. А къщата — тя ще отиде там, където аз реша, когато дойде времето, не защото „ще бъде ваша все едно". Ще бъде моя, докато съм жива.
Той кимна, без да спори. Взе папката, отвори я, видя документа с печата на нотариуса, видя имената на Ива и Боян изписани с две думи повече отколкото неговото собствено. Не каза нищо повече.
В следващия четвъртък отидох пак на пазара на "Кючук Париж". Купих скумрия, портокали и вафлите на Ива. Качих се по стълбите, този път без асансьор да е проблем, защото вече не бързах. На вратата ме чакаше Ива, с домашно по математика в ръка, и Деница зад нея, без да ме гледа в очите, без да каже нещо повече от „заповядай, бабо Вио".
Седнах на масата, с вафлите пред внучката, и помогнах на Боян с правописа. Не защото съм забравила. А защото децата не носят вина за думите, изречени през затворена врата.





