Папката с договорите на масата в Бургас

Боряна Ивайлова дойде на сватбата на дъщеря си с избелена чанта, купена преди осем години на разпродажба в "Сердика Център". Никой в залата на хотел "Приморец" в Бургас не знаеше коя е тя — освен собствената ѝ дъщеря, Виктория, и един-единствен адвокат, седнал най-отзад, до вратата към терасата.

Виктория се омъжваше за Антон Деливанов, син на жена, която управляваше три вериги аптеки и една строителна фирма с офис в София, но произход — от малко градче край Сливен, откъдето двамата с Боряна всъщност бяха съседки преди тридесет години. Само че Снежана Деливанова отдавна беше решила да забрави онова градче.

Залата блестеше. Свещници, бели рози, оркестър на подиум. Боряна седеше до дъщеря си на почетната маса, в скромна тъмносиня рокля, купена от магазин за втора употреба, защото смяташе, че парите трябва да отиват за зестрата на Виктория, не за етикети.

Снежана дойде до масата с чаша шампанско в ръка и спря зад стола на Боряна.

— Коя е тази жена до булката?

Музиката не спря, но разговорите наоколо утихнаха.

Виктория пребледня.

— Мамо… Снежана, това е моята майка.

Снежана се засмя — кратко, подигравателно.

— Твоята майка? — Погледна роклята, после старата чанта, оставена под стола. — Мислех, че идваш от по-добро семейство, миличка.

Няколко гости се изкискаха. Други сведоха очи в чиниите си.

— Моля ви, спрете — каза Виктория, стискаща салфетката в юмрук.

Но Снежана продължи, с онзи тон, който се използва за хора, настанени на грешната маса в грешния ресторант.

— Тук сядат хора, които имат някакво място в тоя свят. Не всеки трябва да се опитва.

Боряна не отговори. Взе ножа и продължи да бели портокала в чинията си, ивица по ивица, без да бърза, сякаш разговорът на масата се отнасяше до времето навън.

Това мълчание вбеси Снежана повече от всеки отговор.

— Е? Няма ли да кажете нещо? Или наистина знаете мястото си?

Боряна остави ножа до чинията. Стана, столът изскърца леко по паркета. Цялата зала — над сто и двадесет гости — я проследи с поглед.

Взе старата си кожена чанта от под стола и я постави на бялата покривка, точно между чиния с ястие и бутилка минерална вода.

— Тръгвате ли си? — попита някой тихо от съседната маса.

— Не — отвърна Боряна, с лек, почти уморен тон.

Отвори чантата. Първо извади папка, пожълтяла по краищата. После втора. После трета — с печат на нотариус в Бургас, с дата отпреди седемнадесет месеца.

Антон се надвеси напред, объркан. Виктория гледаше майка си, без да разбира какво става.

Снежана завъртя очи.

— Още глупости за показ, предполагам.

Но когато първият документ беше обърнат и поставен на масата пред нея, изражението ѝ се стопи за секунда.

Защото в заглавната част, над подпис и печат, стоеше името на фирма, която Снежана познаваше наизуст: "Деливанов Строй Инженеринг" ООД.

— Откъде имате това? — гласът ѝ беше внезапно друг — не арогантен, а остро, рязко напрегнат.

— Защото от седемнадесет месеца съм собственик на шестдесет и два процента от дружеството — каза Боряна спокойно. — Купих дяловете от стария ви съдружник, господин Тодоров, когато той реши да емигрира при внуците си в Канада. До Коледа преговорите и плащанията минаваха през пълномощник, защото нямах време да пътувам до София всяка седмица, а и не исках да ви притеснявам, преди да е приключило прехвърлянето. Дори тогава не разбрах веднага, че синът ви е изпълнителен директор на тая фирма — на документите, които подписвах, стоеше само подписът на вашата счетоводителка. Разбрах кой е Антон едва когато дъщеря ми го доведе у нас за Коледа.

Залата утихна напълно — прекъсвана само от тих звън на прибор, който някой гост изпусна в чинията си.

— Защо не казахте нищо? — изрева почти шепнешком Антон.

— Защото исках Виктория да се омъжи за тебе, не за фирмата на майка ти — отвърна Боряна, без да повиши тон. — А и честно казано, не исках да ви притеснявам с нищо, докато вие не започнахте да притеснявате мен.

Снежана стоеше неподвижна, с чашата шампанско в ръка, която изведнъж изглеждаше нелепо тежка.

— Това е… невъзможно. Тодоров не би продал на непозната жена.

— Продаде ми, защото изплатих дълговете на фирмата към доставчиците от Карнобат за три месеца, когато вие бяхте решили да ги замразите, за да притиснете цената надолу — каза Боряна и бутна третата папка към нея. Там, с черно на бяло, стоеше протокол от общо събрание отпреди седем месеца, на което Боряна Ивайлова, вече с мнозинството в дружеството, беше гласувала за ново ръководство на счетоводния отдел — отдел, който Снежана обичаше да контролира лично.

— От понеделник сменям счетоводната кантора, с която до момента работехте неформално, госпожо Деливанова — продължи Боряна. — Ще назначим независим одитор. А също — тук тя извади последен лист, разписка за банков превод — връщам седемнадесет хиляди лева, които дружеството е платило през последните две години за "представителни разходи" без договор и без фактура. Вече съм превела сумата обратно в касата на фирмата, от собствения си джоб, за да не чакам обяснения.

Снежана отвори уста, но не намери думи. Антон погледна майка си, после Боряна, после Виктория, и за пръв път през вечерта изглеждаше искрено засрамен.

— Мамо, стига — каза той тихо. — Извини се на госпожа Ивайлова.

Снежана не се извини. Само остави чашата на масата, твърде рязко — течността се разлюля, но не изтече. Излезе от залата, без да каже дума, а токчетата ѝ отекнаха по паркета чак до вратата.

Боряна прибра папките обратно в старата чанта, закопча я, и седна отново до дъщеря си.

— Яде ли си портокала? — попита тихо Виктория, с глас, в който имаше и смях, и облекчение, и нещо, подобно на благоговение.

— Остана ми малко — отвърна Боряна и отчупи последната резенка.

Оркестърът подхвана нов валс. Гостите бавно се върнаха към разговорите си, но на почетната маса никой повече не питаше коя е жената в тъмносинята рокля.

Rate article
Папката с договорите на масата в Бургас