Казвам се Гергана, държа малка книжарница на улица "Раковски" в Пловдив, на две пресечки от Драматичния театър. Познавам тази история не от вестниците, а от първа ръка — защото актрисата, за която ще разкажа, три седмици наемаше апартамента над моя магазин, когато идваше за благотворителни спектакли. Нека я нарека Алла Верешчак, така стоеше в списъка на гостите на хотела, макар че в Русия цялата телевизия я знаеше под друго име, от сериал, който вървеше там всеки ден в деветнайсет часа.
Помня я добре, защото всяка сутрин купуваше един и същ карирана тетрадка и гел химикал, черен. Казваше, че пише писма на сина си, когото е изпратила във Варна, после по-нататък, в Пловдив при роднини, когато се е страхувала от бомбардировки. Никога не каза направо, че се страхува за мъжа си. Знаех само толкова, колкото ми каза пощальонката, която веднъж й донесе писмо без обратен адрес — с полеви печат.
Беше февруари, студ, тротоарът хлъзгав като огледало, а аз стоях на прага на магазина с чаша кафе от автомата, защото радиаторът у мен почти не топлеше. Алла излезе от входа в черно палто, с телефон до ухото, и чух откъс от разговора — на руски, твърдо, без колебание: че няма да се върне, че е изгорила договорите, че продуцентите в Москва може да я търсят, но няма да я намерят. Запомнила съм това, защото гласът й не трепна. При другите хора в такива моменти гласът потрепва. При нея — не.
Съседът от долния етаж, дядо Петко, пенсионер, който по цели дни седи на пейката пред блока с кучето си, дакел на име Шаро, ми каза по-късно, че я видял как плаче в колата, преди да влезе в сградата. Не знам дали е истина. Хората говорят различно. Знам само, че когато влизаше в моя магазин, лицето й беше подредено, спокойно, като нищо не се е случило — и това ме удари повече, отколкото биха ме удряли слъзи.
В театъра, където изпълни благотворителен концерт за украински бежанци, имаше около четиристотин души. Билети по двадесет и пет лева, целият приход за медицинско оборудване за армията. Знам го, защото дъщеря ми продаваше билети на входа. Каза ми, че преди да излезе на сцената, Алла стояла зад кулисите и просто дишала бавно, броейки нещо под нос, сякаш броеше пари или дни.
На сцената каза неща, които дъщеря ми записа в телефона си, защото се страхувала да не забрави. Че войната не започнала през февруари две хиляди двадесет и втора, а осем години по-рано. Че няма да й стигне животът, за да благодари на тези, които защитават родината й. Залата тогава се изправи. Не веднага заръкопляска — първо настъпи тишина, толкова гъста, че се чуваше как някой на третия ред си изчиства гърлото. Чак после дойдоха ръкоплясканията.
Нещото, което помня най-добре, се случи след концерта, в моя магазин, не на сцената. Алла дойде да купи плик — обикновен, кафяв, канцеларски — и пощенска марка. Попитах дали е за писмо до сина й. Каза, че не, че е до нотариус в Киев. Че прехвърля дяловете си в апартамент в Подол, който е имала от родителите си, на фондация, помагаща на деца на войници. На хартия, чрез пълномощник, защото самата не можела да пътува сега. Сумата, която спомена без емоция, сякаш читаше списък за пазар: апартаментът носеше около сто и деветдесет хиляди гривни годишен наем, който вече щял да отива във фонда, вместо в нейния джоб.
Не попитах защо точно сега. Не беше моя работа. Запечата плика, залепи марката по-дълго, отколкото е нужно, сякаш това беше някакъв ритуал, и каза тихо — не точно на мен, по-скоро на себе си — че договорът в Москва й давал годишно повече, отколкото този имот струвал за десет години. И че не съжалява.
Отпътува три дни по-късно, рано сутрин, преди да отворя магазина. Знам го, защото дядо Петко видял такси на спирката в пет и четиридесет, а Шаро лаял, както лае винаги на дизелови двигатели. Остави ключа от апартамента на съседката, заедно с бележка: благодарност за кафето и за това, че никой тук не я е питал за повече, отколкото тя искала да каже.
Месец по-късно прочетох в интернет, че руският канал, за който някога е работила, официално обявил, че няма вече да си партнира с нея, че името й е премахнато от надписите на повторенията на сериала. Тогава се сетих за онзи плик и за марката, която залепяше толкова дълго. Не видях какво отговори този канал — вероятно нищо, защото защо да отговаряш на някого, който отдавна е затворил вратата след себе си и е дал ключа на съседката.





