Миризмата го удари още преди да стъпи на перона — нагрят метал, стар дизел и влажен бетон, миризмата, която Венцислав Дичев помни от дете. Беше шест и петнадесет сутринта, влакът за София закъсняваше с четиридесет минути, а на перона на гарата в Горна Оряховица се разхождаше само една котка и седеше пенсионер с пазарска чанта между краката. Венцислав запали цигара, погледна таблото с разписанието — грешен час, никой не го беше поправил от седмица — и седна на пейката, където боята се беше олющила до голия метал.
Петдесет и три години, двадесет и осем от тях в БДЖ. Помни гарата сутрин пълна с хора — чиновници, студенти, баби с кокошки в кошове. Сега перонът е пуст по цял час, освен в събота през лятото.
Живее сам в квартал "Велчево", разведен. Дъщерята му учи в Пловдив, вижда я рядко — само когато успее да хване удобен влак, а това става все по-трудно.
Баба му разказвала, че едно време гарата във Горна Оряховица имала мраморен под и лампиони в чакалнята. Венцислав не помни това — помни само как от дете разглобяваше с баща си стар локомотивен регулатор в гаража, докато татко му обясняваше всяко зъбно колело.
Писмото дойде в сряда следобед, докато Венцислав белеше картофи над мивката. Пощальонът почука два пъти, остави плика на масата и си тръгна, без да изчака подпис. Венцислав изсуши ръцете си в кухненската кърпа, седна и разряза плика с нож за хляб. Четиво ред, после спря, стана, отвори хладилника, затвори го без да вади нищо, и се върна на масата. Съкращаваха нощния влак Горна Оряховица–Варна — маршрута, по който беше карал петнадесет години. Обяснението бе кратко: "ниска натовареност, икономическа нецелесъобразност." Сгъна листа на четири, после го разгъна отново, сякаш втория път текстът можеше да се промени.
Не спа тази нощ. Около два часа стана, обади се на Генчо, диспечер от двадесет години, с когото бяха пили кафе всяка сутрин преди смяна.
— Генчо, чул ли си нещо за варненския?
— Чух. Говорих с момчетата от синдиката тая сутрин. Казаха, че е решено отгоре, няма какво да се направи.
— А ако напишем жалба? Ако отидем всички в депото?
— Венци, преди две години закриха линията за Елена по същия начин. Петима души писахме жалба. Нищо не стана, пари не дават за линии с малко пътници.
На сутринта отиде право в кабинета на началник депо Стефка Маркова. Тя подписваше нещо на бюрото, без да вдига очи.
— Стефка, тоз влак е единственият начин за хора от Елена и Велико Търново да стигнат до морето, без да ходят до автогарата в четири сутринта.
— Венци, аз не правя разписанието. То идва отгоре.
— Тогава да звъннем заедно отгоре. Да кажем какво значи тоя влак за хората оттук.
— Звънях вече миналата седмица, преди да дойде писмото при тебе. Казаха ми същото, което ти казвам сега — вагоните трябват за други линии. Нямам какво да ти предложа, освен превод на товарен влак между Горна Оряховица и Русе.
Венцислав стоеше прав пред бюрото й още малко, после излезе и не каза нищо повече. Прибра се вкъщи, седна на кухненската маса и извади папка с документи — двадесет и осем години стаж, служебна книжка, диплома от Техникума по железопътен транспорт в Горна Оряховица. Прелисти ги бавно, после затвори папката и се обади на дъщеря си в Пловдив.
— Дъще, подавам документи за пенсия по ранно пенсиониране. Имам достатъчно стаж. Не искам да карам товарни композиции до края на живота си.
На следващия ден отиде в деловодството на БДЖ в Горна Оряховица и подаде заявление за прекратяване на договора по негова инициатива. Поиска да му изплатят осемнадесет работни дни отпуск, който никога не бе използвал — две хиляди четиристотин лева. Малко, но негово по право.
Служителката в деловодството, млада жена на име Радостина, го погледна с изненада.
— Венцислав Дичев, вие сте с двадесет и осем години стаж. Защо точно сега?
— Защото депото скоро ще остане само с товарни влакове и диспечери.
Стефка Маркова научи за заявлението чак на следващия ден, когато документите вече бяха подписани от директора на депото. Звъня му три пъти, но той не вдигна телефона. Дойде лично до къщата му във "Велчево" — нещо, което не бе правила никога преди.
Застана на прага, стиснала чантата си с двете ръце. Пръстите й стискаха дръжката толкова силно, че кокалчетата й побеляха.
— Венци, ти си най-добрият машинист, който имаме тук. Не можеш просто да си тръгнеш.
Той стоеше на отворената врата, държеше дръжката, без да я пуска.
— Мога. И отивам.
Стефка остана още секунда на прага, после обърна поглед към двора и тръгна надолу по стълбите, без да каже нищо повече. Венцислав затвори вратата бавно, без трясък. Прибра удостоверението за пенсия в същата папка, до служебната книжка, и я остави на кухненската маса. До папката вече лежеше разписание за автобус до Пловдив, с подчертан с химикал час на тръгване — осем и половина сутринта.





