Сосед, който промени живота ми: история за любов, започнала с почистване
Когато Ралица за първи път видя Костадина, новия съсед от шестия апартамент, дори не си помисли колко бързо ще се промени животът ѝ. Всичко започна толкова обичайно — с есенен вечер, чанти с продукти и скърцащи стъпала в родния двор на двуетажната къща в Пловдив.
Докато се качваше на втория етаж, Ралица се натъкна на мъж с малко куче. Кученцето веднага започна да подушва чантите й, а самият Костадин, с очила и строго изражение, се намръщи:
— Рокси, спри, вървим на разходка, — каза той кратко, без да крие дразнение.
Ралица не устоя:
— Тук жителите си почистват стълбището. Утре е мой ред, после — твой.
— Как? Сами? — учудено попита съседът. — Няма чистачка?
— А кой ще я плаща? Къщата е малка, всичко е в наши ръце.
Мъжът само поклати глава и си тръгна.
Ралица мърмореше под носа си, сваляйки палтото и слушайки как на кухнята пържи бабината тиган.
— С кого се караш в коридора? — попита баба си, сядайки на обичайното си място до прозореца. — Новият съсед? Ама че симпатяга, и изглежда сам. Само с кученцето си се разхожда.
— Ако има куче, вече не е сам, — усмихна се Ралица.
По-късно вечерта тя пое почистването. Бършеше перилата, изми и прозореца, когато забеляза, че същият този Костадин изгледа да види кой скърца с мопота.
— А, вие сте… Поемам дежурството. Ще се справя, — каза той, поправяйки очилата. — Не съм мързелив. И никога не съм бил женен.
Ралица се изненада. Помисли си дори: „Възпитан, старателен… Може би не е чак такъв отшелник?“
Следващата седмица пак го видя — вече с усмивка. Рокси спря да ѝ лае и дори дружелюбно размахваше опашка. Ралица забелязваше как Костадин неловко кимна в отговор, смутен, поправяйки очила.
После той сам започна да почиства стълбището. С такъв ентусиазъм, че съседите шепнеха: „Е, сега всяка събота генерално почистване!“ Дори Ралица призна:
— Сега всички трябва да повишим стандарта за чистота… Ако ще лъщите, предупреждавайте!
— Не винаги съм такъв старателен, — позачервя се Костадин. — Просто… ами, исках да те зарадвам.
И Ралица осъзна, че между тях се случва нещо.
Когато Костадин трябваше да замине на командировка, я помоли да погледа Рокси. Тя се съгласи. И изведнъж баба си забеляза:
— Ето за какво му трябваш — на кучето да му пазиш. А може би просто е самотен…
Ралица се грижеше за кучето, почистваше стълбището, миеше пода в неговия апартамент, и изведнъж разбра — липсва й Костадин. А когато той се върна, донесе й цветя и я покани на чай, в сърцето й загърме музика.
— Повишиха ме, — радваше се той, сервирайки й сладкиш. — Вече съм началник отдел.
После й подари парфюм. Всичко беше чудесно, но…
На следващия ден Ралица видя непозната жена, която миеше пода в стълбището.
— Вие кой сте? — попита тя.
— От шести апартамент. Помагам на близък човек.
Ралица онемя. Близък? Коя е? Сестра? Приятелка? Или… нещо повече?
Съмненията я изяждаха. Седяха до прозореца, мислеше за разходките, за чая, за цветята… Неужели всичко беше игра?
А на сутринта видя как Костадин излезе от къщата под ръка със същата жена. И баба, разбира се, забеляза:
— Гледай, твоят „тихоня“ се разхожда с момиче. И дори не те покани…
— Може би е сестра му, — опита се Ралица да го оправдае.
— Под ръка със сестра? Не ме смеши. Влюбила си се в него?
Ралица не отговори.
Същата вечер Костадин й звънна на вратата.
— Няма да вървя на разходка с Рокси… — започна тя хладно.
— Не те каня на разходка, а на вечеря. При мен… и майка ми, — каза той, усмихвайки се.
— Майка ти?! Тя беше майка ти?!
— Да, на 45 години е, роди ме на 18. Често изглеждаме като брат и сестра, — засмя се той.
Ралица вечеря с Костадин и Мариана Николова. Топло, уютно, като у дома. Майка му се оказа отворена, добра и я покани на гости в селото.
На връщане вървяха през парка, Рокси тичаше до тях.
— Тя те обича, — каза Костадин. — И майка ми също.
— А ти? — прошепна Ралица.
Той я хвана за ръцете.
— Всеки ден чакам вечерта, за да те видя. Щастлив съм, че си мой съсед. И ако се съгласиш… Искам да си до мен винаги.
Те се целунаха. И в тази целувка имаше отговор на всички съмнения.
— Бабо, мисля, че ще се омъжа… — каза Ралица по-късно.
— Вече? Той те поиска ли?
— След целувката. Каза, че ме обича и само за мен мечтае…
— А ти го обичаш ли?
— Много, — прошепна тя. — Може да не е модерен, но е най-добрият, надежден и обичащ.
— Значи ще има щастие, — каза баба си и изтри сълза. — Защото когато в любовта има вяра, всичко ще се получи.
След сватбата Ралица се премести при Костадин, но вратите между апартаментите не се затваряха.
— Само пробийте стената — и ще имаме една голяма къща, — смееше се баба. — Ще почукам, ако ми трябва помощ!
ТяКогато Ралица и Костадин отпразнуваха първата си годишнина, баба си ги изненада с голям семейен обяд, където всички заградени от любов и смях си спомняха как се срещнаха в този малък коридор.