„Ти я срещна първа, с нея и върви“ – каза Стоян на кучето. „Ще ми липсваш.“
Влакът забавяше ход. Хората във вагона вече бяха настръхнали до вратите. Отвън платформата се мъждеше под ослепителните светлини – фигурите на пътниците се редеха все по-бавно. С най-сетне, със скърцане, влакът спря. Вратите се отвориха с шум, и натоварените с чанти и пакети хора излязоха на покрития с плюнки и стъпки перон на малка гара край София.
Стоян излезе последен. Никой не го чакаше. И самият той не бързаше към самотната си поднаемана квартира, в която идваше само да спи.
Преди месеци той се раздели с жена си, остави й апартамента за нея и новородената им дъщеря, а сам си нае евтино жилище в покрайнините.
Срещнал бе една жена, стигаха се за кратко, после се разминаха по взаимно съгласие. Но три месеца по-късно тя се яви с изпъкнал корем и му каза, че е бременна. Той предложи брак. Четири месеца по-късно се роди здраво момиченце.
Със сълзи тя призна, че преди него е имала връзка с мъж, който я зарязал, щом разбрал за бременността. А после – се появил Стоян. Нямала къде да отиде, не искала да се връща в родния си град. Да я изхвърли ли? Стоян не можа да я направи, напусна сам и подаде за развод.
Сега работеше почти без почивка, спестявайки за нов апартамент. Приятел събра екип и го покани. Ремонтираха жилища и къщи.
Стоян се разходи до стълбите, осветени от фенер. Долу забеляза рыжото куче. То го погледна, после втренчи очи нагоре, към перона.
„Там няма никой. Господарят ти не дойде ли? Нищо, може би ще дойде с последния влак“ – каза Стоян и тръгна.
След няколко крачки се обърна. Кучето се бе качило на перона и оглеждаше. Зачу се тропотът на отдалечаващия се влак. Кучето заскили, следвайки го с поглед, после слезе и добяга до Стоян, седна срещу него с мълчалив въпрос в очите.
„Какво ще правиш, друже? Чакаш ли влака или ще дойдеш с мен? Предлагам само веднъж.“ Стоян се обърна и тръгна, без да поглежда назад.
Кучето го гледаше като в замисленост, после стана и тръгна след него. Първо се държеше по-назад, после започна да върви до него.
„Самотно ти е? Разбирам. Чие си? Не те бях виждал досега. Аз самият не живея отдавна тук…“
Кучето вървеше покрай него, слушайки. Така стигнаха до четириетажната тухлена сграда, където живееше Стоян. Пред входа куТе си тръгнаха заедно по тъмната улица, мечтаейки за новия дом и семейството, което може би ще построят.