Среща със съдбата

Среща със съдбата

Селото Горица, скрито сред вековните борови дървета край Велико Търново, посрещаше студено утро. Утре трябваше да се запозная с бъдещата си свекърва, а аз, Радка, не можех да си намеря място. Омъжените ми приятелки, желаейки да ме подкрепят, само ми наляха още страх:

— Дръж главата високо, не си от улицата!
— Не позволявай на свекървата да ти командува, покажи характера си веднага!
— Добри свекърви няма, помни това!
— Ти ги правиш щастливи, не теб теб!

Нощта мина без сън, а на сутринта изглеждах, сякаш ме бяха извадили от гроба. С бъдещия ми съпруг, Иваном, се срещнахме на гарата. Два часа с влака минаха като цяла вечност. Слязохме и тръгнахме през малкия град, а после през заснежената гора. Мразовитият въздух миришеше на иглички и Коледа, снегът хрупаше под краката, а боровите корони шепнеха над главите ни. Започнах да изстивам, но скоро в далечината се показаха покривите на Горица.

Пред портата ни посрещна една дребна старица, облечена в износена яке и избеляла шал. Ако не беше мене почнала, щях да я подмина.

— Радке, миличка, аз съм Мария Димитрова, майка на Иван. Да се запознаем! — Сваляше изтърканата ръкавица и здраво стисна ръката ми. Погледът ѝ, остър и проникващ, сякаш ме просветляваше. По тясната пътека между сугробите влязохме в старата къща, изградена от почернели дървеси. Вътре беше топло, печката пълнееше червено.

Сякаш се бях върнала в миналото. На осемдесет километра от Велико Търново — нито вода в къщата, нито нормална тоалетна, само дупка навън. Радио? Не във всяка къща. Полумракът се разбиваше само от бледата крушка над масата.

— Мама, запали светлината — предложи Иван.

Мария Димитрова намръщи вежди:

— Не сме господарчета, да седим при светло. Или се страхуваш да не пропуснеш лъжицата? — но след като ме погледна, се размърда. — Добре, синко, сега ще запаля, забравих се.

Завъртя крушката над масата и бледият светлинен лъч освети кухнята.

— Гладни сте, нали? Направих чорба, елате на здравеничко! — забърка се, наливайки горещата юха.

Ядяхме, преглеждайки се, а тя приказваше кротко, но погледът ѝ, като нож, разрязваше душата ми. Чувствах се като под прицел. Когато очите ни се срещнеха, тя започваше да се заема с нещо: нарязваше хляб или слагаше дърва в печката.

— Ще сложа чай — бърботаше тя. — Не е обикновен, с боровинки. Има и сладко от горски ягоди, ще ви излекува, ще ви стопли сърцето. Хапнете си, мили гости!

Сякаш бях попаднала в приказка от времето на Освобождението. Всеки момент очаквах режисьорът да викне: „Спиране, снимано е!“ Топлината, горещата храна и сладкият чай ме размляха. Искаше ми се да падна въз подушката и да заспя, но Мария Димитрова имаше други планове.

— Деца, отидете до магазина, купете килограм тесто. Ще направим баници, вечерта ще дойдат роднините: сестрите на Иван, Стефка с Лиляна, и Магдалена от Велико Търново с годеника си. А аз ще запържа зеле, ще сваря картофи.

Докато се обличахме, тя извади от под леглото огромно зеле и, като го нарязваше, промърмореше:

— Зелето се обръсна, остави само корема си.

По селото всички поздравяваха Иван, мъжете махаха шапки, гледаха ни с любопитство. Магазинът беше в съседното село, пътят минаваше през гората. Снягът блестеше под слънцето, но към вечерта светлината отслабна — зимните дни бяха кратки. Когато се върнахме, Мария Димитрова обяви:

— Готви, Радке. Аз ще изляза в градината да стъпча снега, за да не гризат мишките дърветата. Взимам и Иван, нека поработи с лопатата.

Останах сама с планината тесто. Ако знаех, че ще трябва да меся, нямаше да взема толкова! „Започнеш ли — ще свършиш — ме подкани тя. — Началото е тежко, краят сладък.“ Баниците излизаха криви: една кръгла, друга дълга, една пълна с плънка, друга празна. Поизмъчих се, докато ги сглобих. По-късно Иван ми призна, че майка му ме изпитва дали съм достойна за неговия син.

Гостите се натъпкаха — нямаше къде да дишаш. Всички светли, със сини очи, усмихнати, а аз се криех зад Иван, скубех се. Масата беше изнесена на средата, а мене ме настаниха на леглото с децата. Леглото скърцаше, коленете ми се блъскаха в тавана, децата скачаха — главата ми се завъртя. Иван донесе кутия, покри я с одеяло — седя като царица на показ. Зеле и лук не ям, но тук трябвах да похапнаВечерта приключи с тъмното небе над Горица, а аз заспах като убита, унесена от свежисния въздух и дългия ден.

Rate article
Среща със съдбата