Сърцето на котарака тъжно туптеше в гърдите, мислите се блъскаха, душата го болеше. Какво можеше да се случи, че стопанката го даде на чужди хора, защо го изостави? Когато на Олеси за новия й дом подариха чисто черен британски котарак, тя остана в шок няколко минути… Семпъл, малък и стар едностаен апартамент, за който трудно бе събрала пари, все още не бе обзаведен. Имаше и други грижи, които я вълнуваха. А сега – коте. Изтръпнала, Олеси погледна в кехлибарено-жълтите очи на малкото, пое дълбоко въздух, усмихна се и попита този, който й го подари: – Котка ли е или котарак? – Котарак! – Добре, котарак ще си. От днес си Бари, – каза тя на котето. То отвори малката си уста и тихо промърка „Мяу“… ***** Впоследствие се оказа, че британците са изключително мили същества. И вече трета година Олеси и Бари живееха в хармония. Оказа се – Бари има чувствителна душа и огромно сърце. С радост посреща стопанката си от работа, топли я в съня й, гледа с нея филми, гушнат под ръка, и неотлъчно я следва по време на чистене. Животът с котарака се изпълни с ярки краски. Приятно е, когато някой те чака у дома, с когото можеш да се посмееш или да поплачеш. Най-важното – разбира те веднага, без думи. Изглежда всичко е прекрасно, но… Отскоро Олеси започна да усеща болка вдясно. Отначало си мислеше, че се е обърнала накриво, после обвини мазната храна. При засилване на болката, отиде на лекар. След като чу диагнозата и какво я чака, Олеси плака цялата вечер, заровила глава в възглавницата. Бари, усещайки тъгата й, се сгуши тихо до нея и се опита да я успокои с мелодично мъркане. Неусетно за себе си Олеси заспа под мъркането на Бари. На сутринта, примирена със съдбата си, реши да не казва на роднините за болестта, за да си спести съчуствени погледи и неудобни опити за помощ. Остана й искра надежда, че докторите ще овладеят болестта. Предложиха й курс лечение, който може да подобри състоянието й. Изникна въпросът – къде да настани котарака. Дълбоко в себе си, приемайки, че всичко може да приключи трагично, реши да намери нов дом и добри стопани за Бари. Пусна обява онлайн, че дава породист котарак в добри ръце. Първият, който се обади, попита защо иска да се раздели с възрастното животно. Олеси, дори без да разбере защо, каза, че е бременна и по време на износването на детето е развила алергия към котешката козина. След три дни Бари с всичко необходимо се озова при нови хора, а Олеси постъпи в болницата… Два дни по-късно се обади на новите стопани да попита за Бари. След многократни извинения й казаха, че котката е избягала още същата вечер и не могат да го намерят. Първата й мисъл бе да избяга от болницата и да започне да търси котарака. Даже помоли дежурната сестра да я пусне, но тя строго й нареди да се върне в стаята. Съседката по стая, виждайки вълнението й, попита какво се е случило. Олеси, сълзи на очи, разказа всичко. – Почакай да страдаш, момиче, – каза й слаба възрастна жена, – утре пристига светило от София. И аз съм с лоша диагноза, синът ми – крупен бизнесмен, реши да ме премести в друга клиника, но аз отказах. Как е уредил не знам, но успя. Ще помоля да прегледа и теб, може пък да не е толкова страшно, – говореше тя, галейки я по рамото. **** Излязъл от клетката си, Бари осъзна, че е в чужд дом. Някой съвсем непознат протегна ръка да го погали… Котешките му нерви не издържаха – удари я с лапа и се шмугна в тъмен ъгъл. – Павка, недей да го пипаш, нека свикне, – чу Бари мек женски глас, но това не бе гласът на стопанката му. Сърцето му тъжно туптеше, мислите летяха, душата го болеше. Какво стана, че стопанката го остави на чужди? Защо го изостави? Кехлибарените му очи трескаво оглеждаха стаята. Забеляза отворен прозорец. Черен блясък – прелетя през стаята и скочи навън! Късметът бе с него – втори етаж и добре поддържан двор отдолу. Оттам започна обратният път към дома… ***** Светилото се появи пред Олеси като симпатична жена на около четиридесет. Представи се като Мария Павлова, огледа внимателно документацията, предложи на Олеси да легне и да се обърне на ляво. Дълго опипва, почуква, пита къде боли, каква е болката. После пак прочете картона. Повтори изследванията на медицинска апаратура. Олеси не очакваше нищо добро. Върна се в стаята при съквартирантката си. – Какво ти казаха, момиче? – попита жената. – Още нищо, ще дойде в отделението да говори. – Ясно. На мен потвърдиха лошата диагноза, – каза тъжно жената. – Съжалявам, и благодаря ви за всичко, – отвърна Олеси, неспособна да утеши някой, който знае, че скоро няма да го има. След половин час Мария Павлова влезе с още лекари. – Е, Олеси, имам добра новина. Болестта ви се лекува успешно, вече съм назначила курса, ще полежите две седмици, ще минете лечение и ще сте здрава, – с усмивка каза лекарката. Когато лекарите излязоха, съседката проговори: – Чудесно. Радвам се, че преди да си отида, направих още едно добро дело. Бъди щастлива, момиче, – добави тя. ***** Бари нямаше водеща звезда, и не знаеше как изглежда. Котаракът просто вървеше към дома по котешка интуиция. Пътят през тръни към звездите бе пълен с опасни премеждия и комични ситуации. От породист домашен любимец се превърна за ден в опасен хищник със смели инстинкти. Минаваше незабелязано по шумните улици, тичаше, пълзеше, летеше (поне така му се струваше, когато бяга от кучета), катереше се по дървета, воден от една единствена мисъл – да се върне при стопанката… В един малък двор, разбит от шума на улицата, се сблъска нос в нос с опитен уличен котарак. Без много церемонии, местният бос разпозна чужденеца и се нахвърли върху Бари, а той, от благороден аристократ, се превърна в ядосан боец и не отстъпи. Бърза схватка – местният бос позорно се скри в къпините, оставяйки на спомен леко накъсано ухо. Нямаше как иначе. Уличният котарак искаше да покаже, кой тук е господар, но Бари вървеше към дома, и нищо не можеше да го спре. Пътят продължи. Спомняйки си прародителите си, Бари се научи да спи по дърветата, избираше удобно разклонение за кратък сън. Колко засрамващо – Бари се научи да яде от кофите и дори да краде храна от другите улични котки, които добри съседи хранеха. Веднъж попадна на глутница улични кучета. Те го прогониха на слабо дръвче и, лаейки, опитаха да го достигнат, скачаха и бутаха ствола. Събрали се хора на шума, прогонха кучетата. Някаква жена реши да вземе Бари у дома. Примами го с вкусна салам. Гладът и страхът замъглиха разума на благородника, спусна се и позволи да го погалят, даже да го вземат на ръце. Но… След като се наяде и отдъхна на топло, Бари си спомни накъде бе тръгнал, изскочи след жената в коридора и, докато вратата на входа случайно бе открехната, продължи пътя си към дома… ***** След изписване от болница, Олеси се прибра у дома. В главата й кънтяха думите на жената, която пожела да бъде щастлива. Радваше се безкрайно, че диагнозата не се потвърди и бе здрава. Но сърцето я болеше за Бари. Не си представяше вече как ще влезе в празен дом, без никой да я посрещне. Щом прекрачи прага, Олеси се обади на хората, взели Бари и поиска точния адрес. Отиде при тях, проучи как котаракът е избягал и реши да върви по стъпките му. Всички й казваха, че е невъзможно – минаха две седмици, домашна котка трудно би оцеляла на улицата, но тя отказваше да повярва. Тръгна пеша, оглеждаше всеки двор, претърсваше парковете, гаражите. Мислеше като котка, която никога не е била навън. Викаше Бари, приглеждаше мрачните мазета. Когато наближаваше вкъщи, осъзна, че котаракът е в неизвестност. Нереално бе, че, непознавайки града, ще стигне до нейното жилище, до което тя, с всички спирания, вървя близо два часа. В двора си влезе тъжна, очите й пълни със сълзи, душата й – тежка. През сълзи забеляза – отсреща по тротоара към нея върви черен котарак. „Някакъв черен котарак“ – блесна в главата й. Олеси спря и се вгледа. Позна го. Изкрещя: „Бари!“ А котаракът не се затича към нея – нямаше сили, просто седна и, присвивайки очи от щастие, тихо промърка: „Донесох се!“

Сърцето на котарака тъжно туптеше в гърдите му, мислите се пръскаха на всички страни, душата го болеше. Какво ли бе станало, че стопанката го бе оставила на чужди хора, защо го бе изоставила?

Когато Христина получи за новия си дом подарък напълно черен британски котарак тя стоеше, потресена, няколко минути.

Скромната едностайна панелка в Люлин, за която бе събирала лев по лев в продължение на години, все още бе непокътната. Имаше и куп други грижи, които я тегнеха.

А сега и коте Събрала сили, Христина се вгледа в янтарените очи на малкото същество, въздъхна, усмихна се криво и попита човека, който донесе подаръка:

Мъжки или женски е?

Мъжки!

Ще се казва Мурко обърна се тя към котето.

То отвори миниатюрната си уста и тъжно проскърца: Мяу
*****
Бързо стана ясно британците са невероятно уютни същества. Вече трета година Христина и Мурко живееха като едно цяло. А с времето се откри, че Мурко има крехка душа и огромно сърце.

С радост посрещаше стопанката от работа, грееше я през нощта, гледаше с нея филми, притиснат до бедрото й, и тичаше след нея по време на чистене.

Животът придоби ярки багри покрай котарака. Прекрасно е, когато винаги някой те чака у дома и за смях, и за сълзи. Най-важното разбираше я от половин дума.

Изглеждаше, животът й най-сетне се нареждаше, но

Отскоро Христина започна да усеща болка вдясно. Първо мислеше, че се е изкълчила или напрегнала мускул, после обвиняваше стомаха и мазната храна. Болката се усилваше, затова един ден Христина посети лекар.

Когато лекарят произнесе диагнозата и й разказа какво я чака, Христина изплака цяла вечер, зарита в възглавницата. Мурко, усещайки мъката й, се притискаше тихо до нея, опитвайки се да я успокои с мелодичното си мъркане.

Под мъркането на Мурко Христина неусетно заспа. На сутринта, свикнала с мисълта за болестта, реши да не сподели с роднините си, за да ги спести от жалостиви погледи и незгодни опити да помогнат.

Имаше лъч надежда, че лекарите ще се справят с болестта. Предложиха й курс на лечение, което можеше да подобри състоянието й.

Но се появи въпросът къде да настани котарака? В душата си, примирена, че всичко може да завърши трагично, Христина реши да намери на Мурко нов дом и добри стопани.

Пусна обява в интернет чистокръвен британец в грижовни ръце.

Когато се обади първият кандидат и попита защо иска да се раздели с възрастно животно, Христина сама не разбра защо каза, че носи дете и алергията към котешка козина се е проявила.

След три дни Мурко, с всички свои принадлежности, потегли към новите си хора, а Христина постъпи в болница

Два дни по-късно се обади да научи как е Мурко. След сто извинения й казаха, че котаракът е избягал още същата вечер и не успяват да го намерят.

Първият й порив бе да избяга от болницата и да тръгне да го търси. Дори се обърна към сестрата на смяна, молейки да я изпусне, но жената я нахока и нареди да се върне в стаята.

Старата съседка в болничната стая, забелязала тревогата на младата жена, я запита какво има. Христина, плачейки горчиво, разказа всичко.

Изчакай още малко, момиче каза крехката възрастна жена, утре пристига известна професорка от София. И аз съм с тежък диагноза, синът ми е бизнесмен, настоя да ме преместят в частна клиника, но аз отказах.

Как я уреди, не знам, но ще попитам да те прегледа и теб. Може да не е толкова страшно, говореше тя, мило поглаждайки Христина по рамото.
****
Излизайки от транспортната чанта, Мурко осъзна, че е попаднал в чужд дом. Някой непознат протегна ръка да го погали

Нервите не издържаха. Котаракът го удари с лапа и се стрелна в тъмния ъгъл.

Павле, недей го закача още, нека свикне достигна до Мурко тих женски глас, но това не бе гласът на стопанката му.

Сърцето на котарака туптеше, мислите се блъскаха, болеше го душата. Какво ли бе случило, че Христина го бе предала на чужди хора, защо бе изоставен?

Големите му янтарни очи шареха по стаята със страх. И тогава съзряха отворен прозорец. Като черна мълния Мурко прелетя през стаята и скочи навън!

Късмет ли това бе само вторият етаж, а под него хубав поддържан двор. Така започна обратният път на Мурко към дома
*****
Преди Христина застана уважавана докторка, Мария Павлова, малко над четиридесет, със състрадателен поглед. Прегледа внимателно картона, покани Христина да легне, да се обърне на ляво.

Дълго опипваше, отмерваше, питаше къде и кога боли. Чете пак картата. И още веднъж повтори изследвания с медицинска апаратура.

Христина не очакваше нищо добро. Върна се в стаята, където старата жена лежеше.

Какво ти казаха, момиче? попита тя.

Още нищо, казаха, че ще дойдат в стаята

Ясно. А на мен не ми провървя потвърди диагнозата ми каза тъжно жената.

Съжалявам много, благодаря ви за всичко отвърна Христина, не знаейки с какво да утеши човек, който знае, че си отива.

След половин час в стаята влезе Мария Павлова, придружена от други лекари.

Христина, носим добри новини. Болестта ти може да се лекува успешно. Назначих курс, оставаш две седмици, минаваш лечение и си здрава каза докторката с усмивка.

След напускането им бабата рече:

Ето, това е. Радвам се, че преди края успях да направя още едно добро. Бъди щастлива, момиче
*****
Мурко не следваше никаква звезда, нищо не знаеше освен едно искаше да се върне у дома. Пътят през тръните и опасностите бе изпълнен с приключения и комични случки.

В града, непознат, аристократът британец за един ден стана уличен боец с остри инстинкти.

Избягвайки шумни булеварди и пътища, Мурко се промъкваше, залягаше и се стрелкаше като нощна сянка, когато кучета го гонеха, качваше се светкавично на дърветата всичко за да се върне при Христина.

В един от малките тихи софийски дворове, шмугнал се след настъпил хаос, се сблъска муцуна срещу муцуна със стар котак.

Без да се замисля с яростно мяукане местният боец нападна Мурко. А той, от кротък аристократ, се превърна в разярен уличен бандит.

Битката бе кратка. Местният бос в паника се скри в храстите, оставяйки само леко разкъсано ухо за спомен.

Но така бе правилно. Местният просто защити територията. А Мурко имаше друга мисия да се върне у дома, в Люлин.

Пътешествието продължи. Инстинктите на дивите му прадеди го научиха да спи на дървета, избирайки разклонения, удобни за дрямка.

Боже, колко срамно Мурко се научи да яде от кофите и да краде храна от другите улични котки, хранени от милосърдни баби.

Веднъж се изправи срещу глутница кучета. Те го подгониха на спарено дърво и лаеха, скачайки и блъскайки ствола.

Хората, привлечени от воя, прогонеха кучетата. Една жена реши да го прибере. Примами го с парче салам.

Гладът и страхът замъглиха ума на Мурко. Спусна се към нея, позволи да го погали и вдигне. Но

Наситил се и отпочинал в топлина, бързо си спомни целта изскочи зад жената по стълбите, гуцна се в входа и, когато се отвориха вратите, пак продължи към дома
*****
Изписана е от болницата, Христина се върна в апартамента си. В ума й звучаха думите на онази старица: Бъди щастлива.

Бе щастлива диагнозата не се потвърди, а тя бе здрава.

Но сърцето я болеше за Мурко. Не можеше да си представи да се прибира в празен дом, където нямаше кой да я посрещне.

Щом прекрачи прага, Христина позвъни на хората, взели Мурко, и поиска точния им адрес. Отиде при тях, разбра как е избягал и реши да тръгне по следите му.

Всички й казваха невъзможно е, вече са минали две седмици, едва ли домашен котарак би оцелял. Тя не повярва.

Христина вървеше пеш, гледаше във всеки двор, обикаляше парки, гаражи. Опитваше се да мисли като котка, която никога не е стъпвала навън. Викаше Мурко, вглеждаше се в тъмните прозорчета на мазетата.

Приближавайки дома си, тя разбра, че котаракът е напълно изчезнал. А и как би могъл, след два часа ходене, без да знае София

Слезе тъжна в двора, сълзи пълнеха очите й, душата бе свита. През воала на сълзите забеляза, че насреща по тротоара пълзи черен котарак.

Черен котарак! проблесна в ума й. Христина спря и се вгледа. Позна го. Извика: Мурко!

А той, изнемощял, не побягна към нея просто седна, примижвайки от щастие, и тихо проскърца: Успях!Христина падна на колене, разтваряйки ръце с трепереща усмивка. Изведнъж цялата горчивина, натрупана от седмици, се разтвори като дъжд в топъл летен ден. Мурко се обърна към нея, поколеба се за миг после се притича напред, забравил улиците, страха и умората, спусна се право в прегръдките ѝ.

Ти си ми домът, сякаш казваше всеки тих звук, всяко трепване на измореното си тяло.

Христина го държеше здраво, сълзите се смесваха с мъркането му, а за първи път отдавна усещаше истинско спокойствие. Глади го леко по нараненото ухо малък белег, подарък от света, през който бе преминал, за да се върне.

Този миг беше всичко. Апартаментът вече не бе празен, но и душата ѝ. Знанието, че животът може да взима и да връща, че дори най-дългият път води към дома, прогони болката. Седяха там, в уханията на пролетния Люлин, докато слънцето заблестя на последните капки сълзи и върху черната козина.

И когато тихата нощ се спусна, Христина прошепна: Никога повече няма да сме сами.

Мурко отвърна с най-топлото си, победно мъркане започваше нов живот, в който двама изморени, малко по-силни сърца вече знаеха: чудесата съществуват за тези, които не спират да обичат.

Rate article
Сърцето на котарака тъжно туптеше в гърдите, мислите се блъскаха, душата го болеше. Какво можеше да се случи, че стопанката го даде на чужди хора, защо го изостави? Когато на Олеси за новия й дом подариха чисто черен британски котарак, тя остана в шок няколко минути… Семпъл, малък и стар едностаен апартамент, за който трудно бе събрала пари, все още не бе обзаведен. Имаше и други грижи, които я вълнуваха. А сега – коте. Изтръпнала, Олеси погледна в кехлибарено-жълтите очи на малкото, пое дълбоко въздух, усмихна се и попита този, който й го подари: – Котка ли е или котарак? – Котарак! – Добре, котарак ще си. От днес си Бари, – каза тя на котето. То отвори малката си уста и тихо промърка „Мяу“… ***** Впоследствие се оказа, че британците са изключително мили същества. И вече трета година Олеси и Бари живееха в хармония. Оказа се – Бари има чувствителна душа и огромно сърце. С радост посреща стопанката си от работа, топли я в съня й, гледа с нея филми, гушнат под ръка, и неотлъчно я следва по време на чистене. Животът с котарака се изпълни с ярки краски. Приятно е, когато някой те чака у дома, с когото можеш да се посмееш или да поплачеш. Най-важното – разбира те веднага, без думи. Изглежда всичко е прекрасно, но… Отскоро Олеси започна да усеща болка вдясно. Отначало си мислеше, че се е обърнала накриво, после обвини мазната храна. При засилване на болката, отиде на лекар. След като чу диагнозата и какво я чака, Олеси плака цялата вечер, заровила глава в възглавницата. Бари, усещайки тъгата й, се сгуши тихо до нея и се опита да я успокои с мелодично мъркане. Неусетно за себе си Олеси заспа под мъркането на Бари. На сутринта, примирена със съдбата си, реши да не казва на роднините за болестта, за да си спести съчуствени погледи и неудобни опити за помощ. Остана й искра надежда, че докторите ще овладеят болестта. Предложиха й курс лечение, който може да подобри състоянието й. Изникна въпросът – къде да настани котарака. Дълбоко в себе си, приемайки, че всичко може да приключи трагично, реши да намери нов дом и добри стопани за Бари. Пусна обява онлайн, че дава породист котарак в добри ръце. Първият, който се обади, попита защо иска да се раздели с възрастното животно. Олеси, дори без да разбере защо, каза, че е бременна и по време на износването на детето е развила алергия към котешката козина. След три дни Бари с всичко необходимо се озова при нови хора, а Олеси постъпи в болницата… Два дни по-късно се обади на новите стопани да попита за Бари. След многократни извинения й казаха, че котката е избягала още същата вечер и не могат да го намерят. Първата й мисъл бе да избяга от болницата и да започне да търси котарака. Даже помоли дежурната сестра да я пусне, но тя строго й нареди да се върне в стаята. Съседката по стая, виждайки вълнението й, попита какво се е случило. Олеси, сълзи на очи, разказа всичко. – Почакай да страдаш, момиче, – каза й слаба възрастна жена, – утре пристига светило от София. И аз съм с лоша диагноза, синът ми – крупен бизнесмен, реши да ме премести в друга клиника, но аз отказах. Как е уредил не знам, но успя. Ще помоля да прегледа и теб, може пък да не е толкова страшно, – говореше тя, галейки я по рамото. **** Излязъл от клетката си, Бари осъзна, че е в чужд дом. Някой съвсем непознат протегна ръка да го погали… Котешките му нерви не издържаха – удари я с лапа и се шмугна в тъмен ъгъл. – Павка, недей да го пипаш, нека свикне, – чу Бари мек женски глас, но това не бе гласът на стопанката му. Сърцето му тъжно туптеше, мислите летяха, душата го болеше. Какво стана, че стопанката го остави на чужди? Защо го изостави? Кехлибарените му очи трескаво оглеждаха стаята. Забеляза отворен прозорец. Черен блясък – прелетя през стаята и скочи навън! Късметът бе с него – втори етаж и добре поддържан двор отдолу. Оттам започна обратният път към дома… ***** Светилото се появи пред Олеси като симпатична жена на около четиридесет. Представи се като Мария Павлова, огледа внимателно документацията, предложи на Олеси да легне и да се обърне на ляво. Дълго опипва, почуква, пита къде боли, каква е болката. После пак прочете картона. Повтори изследванията на медицинска апаратура. Олеси не очакваше нищо добро. Върна се в стаята при съквартирантката си. – Какво ти казаха, момиче? – попита жената. – Още нищо, ще дойде в отделението да говори. – Ясно. На мен потвърдиха лошата диагноза, – каза тъжно жената. – Съжалявам, и благодаря ви за всичко, – отвърна Олеси, неспособна да утеши някой, който знае, че скоро няма да го има. След половин час Мария Павлова влезе с още лекари. – Е, Олеси, имам добра новина. Болестта ви се лекува успешно, вече съм назначила курса, ще полежите две седмици, ще минете лечение и ще сте здрава, – с усмивка каза лекарката. Когато лекарите излязоха, съседката проговори: – Чудесно. Радвам се, че преди да си отида, направих още едно добро дело. Бъди щастлива, момиче, – добави тя. ***** Бари нямаше водеща звезда, и не знаеше как изглежда. Котаракът просто вървеше към дома по котешка интуиция. Пътят през тръни към звездите бе пълен с опасни премеждия и комични ситуации. От породист домашен любимец се превърна за ден в опасен хищник със смели инстинкти. Минаваше незабелязано по шумните улици, тичаше, пълзеше, летеше (поне така му се струваше, когато бяга от кучета), катереше се по дървета, воден от една единствена мисъл – да се върне при стопанката… В един малък двор, разбит от шума на улицата, се сблъска нос в нос с опитен уличен котарак. Без много церемонии, местният бос разпозна чужденеца и се нахвърли върху Бари, а той, от благороден аристократ, се превърна в ядосан боец и не отстъпи. Бърза схватка – местният бос позорно се скри в къпините, оставяйки на спомен леко накъсано ухо. Нямаше как иначе. Уличният котарак искаше да покаже, кой тук е господар, но Бари вървеше към дома, и нищо не можеше да го спре. Пътят продължи. Спомняйки си прародителите си, Бари се научи да спи по дърветата, избираше удобно разклонение за кратък сън. Колко засрамващо – Бари се научи да яде от кофите и дори да краде храна от другите улични котки, които добри съседи хранеха. Веднъж попадна на глутница улични кучета. Те го прогониха на слабо дръвче и, лаейки, опитаха да го достигнат, скачаха и бутаха ствола. Събрали се хора на шума, прогонха кучетата. Някаква жена реши да вземе Бари у дома. Примами го с вкусна салам. Гладът и страхът замъглиха разума на благородника, спусна се и позволи да го погалят, даже да го вземат на ръце. Но… След като се наяде и отдъхна на топло, Бари си спомни накъде бе тръгнал, изскочи след жената в коридора и, докато вратата на входа случайно бе открехната, продължи пътя си към дома… ***** След изписване от болница, Олеси се прибра у дома. В главата й кънтяха думите на жената, която пожела да бъде щастлива. Радваше се безкрайно, че диагнозата не се потвърди и бе здрава. Но сърцето я болеше за Бари. Не си представяше вече как ще влезе в празен дом, без никой да я посрещне. Щом прекрачи прага, Олеси се обади на хората, взели Бари и поиска точния адрес. Отиде при тях, проучи как котаракът е избягал и реши да върви по стъпките му. Всички й казваха, че е невъзможно – минаха две седмици, домашна котка трудно би оцеляла на улицата, но тя отказваше да повярва. Тръгна пеша, оглеждаше всеки двор, претърсваше парковете, гаражите. Мислеше като котка, която никога не е била навън. Викаше Бари, приглеждаше мрачните мазета. Когато наближаваше вкъщи, осъзна, че котаракът е в неизвестност. Нереално бе, че, непознавайки града, ще стигне до нейното жилище, до което тя, с всички спирания, вървя близо два часа. В двора си влезе тъжна, очите й пълни със сълзи, душата й – тежка. През сълзи забеляза – отсреща по тротоара към нея върви черен котарак. „Някакъв черен котарак“ – блесна в главата й. Олеси спря и се вгледа. Позна го. Изкрещя: „Бари!“ А котаракът не се затича към нея – нямаше сили, просто седна и, присвивайки очи от щастие, тихо промърка: „Донесох се!“