Когато синът ми и неговата жена решиха да продадат вилата, която им подарих, разбиха сърцето ми.
Нещата започнаха така Добромир, синът ми, обяви, че ще се жени. Сърцето ми изпълни радост. Преди три години останах вдовица, а самотата беше тежък товар за мен. Живеех в малко градче в подножието на Стара планина и мечтаех да се сприятеля с бъдещата снаха си, да помагам да отглеждам внуците, да усетя отново топлината на семейството. Но нещата не се развиха, както си представях, а решението им да продадат подарената от мен вила стана последната капка, която разби сърцето ми.
Със снаха ми, Ралица, от самото начало не се разбирах добре. Опитвах се да не се намесвам в живота им, макар много от нейните навици да ме дразнеха. Техният апартамент винаги беше покрит с прах – тя рядко правеше мокра чистота. Мълчах, страхувайки се от конфликт, но душата ми страдаше за сина ми. Още по-тежко ми беше, че Ралица почти не готвеше. Добромир се хранеше или с полуфабрикати, или със скъпи вечери в ресторанти. Видях как синът ми издържа цялото семейство с неговата заплата, докато тя харчеше скромните си пари за козметични салони и дрехи. Но държах езика си зад зъби, за да не се карам.
За да подкрепя сина си, започнах да го каня вечер при мен. Готвех домашна храна – чорби, кюфтенца, баници – с надеждата, че ще усети топлината на родния дом. Веднъж, преди рождения ѝ ден, предложих да ѝ помогна с готвенето. „Няма нужда,“ отсече тя. „Поръчахме вечеря в ресторант. Не искам да стоя пред печката и да изглеждам като изстискана мандарина.“ Думите ѝ ме уязвиха. „Аз на твоите години всичко си правех сама,“ отвърнах. „А ресторантите са толкова скъпи!“ Ралица се наехна: „Не броите нашите пари! Ние не ви молим нито стотинка, сами си печелим!“ Стиснах зъби, но нейното високомерие ме нарани.
Минаха години. Ралица роди две деца – любимите ми внуци, Зорница и Боян. Но начинът, по който ги отглеждаха, ме ужасяваше. Децата бяха разглезени, на всичко им се подаваше. Заспиваха след полунощ, забити в телефони и таблети, без да знаят какво е ред. Бях уплашена да кажа и дума – не исках да отблъсна сина ми и снаха си. Мълчанието стана моя броня, но то изтощи душата ми.
А после, наскоро, Добромир ме шокира с новина, от която още не мога да се оправя. Те с Ралица решиха да продадат вилата, която им подарих преди година. Тази къща, скрита сред борови и брезови дървета до реката, беше сисърцето на нашия дом, а сега я отказват като ненужна вещ, само за да могат да изхарчат парите за няколко дни на морето.