Съпругът ми винаги ми повтаряше, че не съм достатъчно женствена – първо го споменаваше уж на шега, че ако сложа повече грим, облека рокля или съм по-нежна, ще е по-добре. Аз никога не съм била такава – винаги съм била практична, директна и не особено суетна. Работя, решавам проблеми, върша каквото трябва. Той ме познава такава и никога не съм се преструвала на друга. С времето обаче тези забележки зачестиха – започна да ме сравнява с жени от фейсбук, със съпругите на приятелите ни, с колежки. Казва, че приличам повече на приятел, а не на съпруга. Слушах го, понякога спорехме, продължавах напред. Не вярвах, че е нещо сериозно – приемах го за разлика във връзката. В деня, когато погребах баща си, всичко това спря да ми се струва маловажно. Бях в шок, не ядях, не спях, мислех само как ще мина през погребението. Навлякох първите черни дрехи, не сложих грим, вързах косата – просто нямах сили. Преди да тръгнем, съпругът ми ме погледна и попита: „Така ли ще излезеш? Няма ли да се пооправиш?“. Не разбрах в първия момент. Обясних, че току-що съм загубила баща си – за външния си вид не мисля. Той отвърна: „Да, ама хората ще говорят. Изглеждаш занемарена.“ Усещах как нещо в мен се чупи. На поклонението стоеше с другите, поздравяваше, приемаше съболезнования, а към мен беше дистанциран. Не ме прегръщаше, не питаше как съм. Покрай огледалото в хола ми прошепна, че трябва „да се стегна – баща ми не би искал да ме вижда така.“ След погребението го попитах дали това ли е било най-важното тогава – дали не разбра колко съм съсипана. Той каза, че не преувеличавам – просто мнение – и че и в такива моменти една жена не бива да се занемарява. Оттогава го виждам с други очи. Но не мога да го оставя. Чувствам, че не мога без него. ❓ Какво бихте казали на една българка в моята ситуация?

Виж, Таня, толкова често си мисля за твоята ситуация, че все едно ми се е случила на мен или на сестра ми. Толкова ти се възхищавам, че си останала истинска, без да се опитваш да се превръщаш в някаква измислена версия на себе си нито за пред хората, нито заради съпруга си. Знам какви приказки вървят у нас кое е жена, кое е женствено, разцъфтявай, оправяй се, абе знаеш ги. Но не всеки е роден да ръси брокат на всяка крачка, нали така? Ти си човекът, на когото мога да разчитам, когато нещо трябва да се свърши, когато всичко се обърка знаеш какво правиш.

Но тези неговите думи сигурно са те срязали жестоко особено като се е натрупало. Първо едни уж добронамерени намеци, после вече сравнения с някоя Ивелина от Фейсбук, дето качва снимки в Рибарица или на някоя колежка, дето служебното парти ѝ е като модно ревю. И нищо спориш, караш се малко, после ти минава, защото си мислиш ей, то си е нашето си, ще мине и това, както у нас се оправдаваме.

Обаче този ден… Баща ти си замина този шок, тая дълбока празнота… как да мислиш за нещо друго? Гола болка отвътре. Слагаш каквото хванеш първо стар черен пуловер, едни тъмни панталони, нито червило, нито спирала. Колко сили да имаш изобщо? Тогава той да каже: Така ли ще излезеш? Я поне малко да се приведеш в ред… Сякаш съм била на лагер на Шуменското плато и не съм се прибрала три дни! Толкова съм го чувала това сред бабите на село: Хайде, поне едно червило сложи да има цвят на лицето ти, че хората гледат.

А ти си загубила тати! И вместо прегръдка, пак някаква дистанция… формалности, поздрави, ала-бала, а към теб студено, все едно си му кварталната позната, не човекът до него. Даже в хола, минавайки покрай старото балканче огледало, пак същото Събери се малко! Знаеш ли, тези думи сцепват като студен януарски вятър по Дунав мост уж минават тихо, а ти оставят рана.

После у дома, питаш го: Видя ли изобщо, че се разпадам отвътре, или само вънката гледаш? И той ти вика, че преувеличаваш, че жена да се занемари, не било простено дори в тежък момент. Е, как да не заболи? Как да не се промениш вътре?

Знам, казваш, че не можеш да го оставиш. Че без него си нещо като лодка на пристанище без котва. Но, Таня, не знам… аз ако бях, щях да се запитам защо някой, който трябва да е твоят най-близък, те оставя да се чувстваш сама точно в най-страшния си ден. Не ти казвам какво да правиш, ясно ми е как е при нас хората винаги ще приказват, винаги ще дават съвети, без да разберат чувствата ти. Но ти си силна; заслужаваш някой, който да те прегърне, дори когато си с най-простата дреха, със сълзи по бузите.

Аз на твое място бих направила пауза, бих помислила първо за себе си защото татко ти със сигурност би предпочел да види дъщеря си, която не се прекършва пред чужди думи, а се обича такава, каквато е. И дори да останеш с него, дай си време, помисли какво всъщност искаш ти. Не за хората, а за себе си. Че нашите баби все казват човек да не се загуби сам в името на другите. Аз вярвам, че ще намериш силата. Стискам ти палци и ти пращам прегръдка.

Rate article
Съпругът ми винаги ми повтаряше, че не съм достатъчно женствена – първо го споменаваше уж на шега, че ако сложа повече грим, облека рокля или съм по-нежна, ще е по-добре. Аз никога не съм била такава – винаги съм била практична, директна и не особено суетна. Работя, решавам проблеми, върша каквото трябва. Той ме познава такава и никога не съм се преструвала на друга. С времето обаче тези забележки зачестиха – започна да ме сравнява с жени от фейсбук, със съпругите на приятелите ни, с колежки. Казва, че приличам повече на приятел, а не на съпруга. Слушах го, понякога спорехме, продължавах напред. Не вярвах, че е нещо сериозно – приемах го за разлика във връзката. В деня, когато погребах баща си, всичко това спря да ми се струва маловажно. Бях в шок, не ядях, не спях, мислех само как ще мина през погребението. Навлякох първите черни дрехи, не сложих грим, вързах косата – просто нямах сили. Преди да тръгнем, съпругът ми ме погледна и попита: „Така ли ще излезеш? Няма ли да се пооправиш?“. Не разбрах в първия момент. Обясних, че току-що съм загубила баща си – за външния си вид не мисля. Той отвърна: „Да, ама хората ще говорят. Изглеждаш занемарена.“ Усещах как нещо в мен се чупи. На поклонението стоеше с другите, поздравяваше, приемаше съболезнования, а към мен беше дистанциран. Не ме прегръщаше, не питаше как съм. Покрай огледалото в хола ми прошепна, че трябва „да се стегна – баща ми не би искал да ме вижда така.“ След погребението го попитах дали това ли е било най-важното тогава – дали не разбра колко съм съсипана. Той каза, че не преувеличавам – просто мнение – и че и в такива моменти една жена не бива да се занемарява. Оттогава го виждам с други очи. Но не мога да го оставя. Чувствам, че не мога без него. ❓ Какво бихте казали на една българка в моята ситуация?