Спомни си за мен, щом чу за наследството на баба

Баща ми се сети за мен… когато чу за наследството на баба

Животът ми не беше лесен, но истинският удар не дойде от сирашкото ми детство, а от човека, когото някога наричах „татко“. Появи се след петнадесет години мълчание — не с цветя и извинения, а с искане: „Раздели наследството!“

Родителите ми се разделиха, когато бях на четири. Майка ми се загуби в алкохола, съдът ѝ отне правата, а баща ми, не намирайки сили да е истински баща, ме закара при майка му в затънтено село до Плевен. Той самият живееше в града и се появяваше рядко — веднъж на половин година, ако изобщо.

Започнах училище в селото, научих се да копая, да шия на старата машинка, да ловя риба, да вържа метли и да варя локум. Животът с баба беше прост, но искрен. В трети клас баща ми дойде с непозната жена. Изпратиха ме да се разхождам. Когато се върнах, в къщи беше само баба, седеше в креслото с празен поглед.

— Къде е татко? — попитах.

— Няма да идва вече, Зорнице, — само това каза тя.

И наистина не дойде. Създаде ново семейство и забрави за дъщеря си. Останахме само аз и баба. Не страдах — имах нея. Мъдра, тиха, строга и добра. Тя беше всичко за мен: майка, баща, приятел.

Когато завърших девети клас, леля Галя, селската шивачка, ми каза:

— Имаш златни ръце. Запиши се в техникума, не си губи таланта в градината.

Послушах я. Отидох в града. Учех, работих, не се разпилях. Баща ми живееше буквално на три спирки от общежитието ми, но през четирите години нито веднъж не се интересува дали съм жива. И аз не го търсих.

След техникума започнах работа в ателие, омъжих се за Иван. Наемахме малко жилище, но всяка събота ходехме в село при баба. Тя обожаваше Ивана. Радваше се, когато разбра, че бременна. Само че внучето не успя да го види…

Когато баба почина, светът ми изпразнá. После дойде нотариусът: къщата, земята, спестяванията — всичко беше завещано на мен. Плаках над писмото. Не заради парите, а заради спомена.

Баща ми не дойде на погребението. Нито обаждане, нито дума. За смъртта на майка си научи чак след половин година. Както и за завещанието. И тогава — за пръв път от петнадесет години — почука на вратата ми.

Не го познах веднага. Той не обикаляше дълго:

— Наследството на баба трябва да се раздели. На мен ми се полага половината.

Засмях му се в лицето. Горчиво, гласно:

— На теб? Половина? Ти отказваше и от мен, и от майка си. А сега си спомни? Паричките ли те подмамиха?

Поостри зъби, но Иван се изправи до мен:

— Махай се. По добър начин, или ще ти помогна.

Баща ми заведе дело. Но дори законът беше на моя страна. Загуби, плати разноските и изчезна отново.

А ние с Иван отворихме собствено шивашко ателие. Шихме работни дрехи — за строители, лекари, бензиностанции. Имаше достатъчно поръчки. Живеехме и градехме своето.

Повече не съм виждала баща си. И не искам. Баба — ето кой бе истинското ми семейство. Изиграх си, защото тя някога реши, че заслужавам повече. И сега живея така, че тя да е горда. Някъде там, над облаците…

Rate article
Спомни си за мен, щом чу за наследството на баба