Рязание на автобуса почти събута жената в изтъркано синьо палто — едва се задържа за дръжката, преди да падне в скута на съседката. В последния момент, изчервена от срам, тя вдигна очи — и замръзна.
— Вальо?.. — прошепна, вглеждайки се в познатите черти.
Жената, върху която почти падна, за момент я погледна… и веднага отдръпна. Направи се, че не я познава.
Но ръката ѝ трепна, стискайки дръжката на старата чанта, а лицето побледня, сякаш кръвта отшумя. Клепачите ѝ трепереха.
Лидия Димитрова (така се казваше жената в синьото палто) я гледаше, не вярвайки на очите си.
Това беше тя! Валентина Иванова, с която преди години стояха рамо до рамо на пазара в Пловдив през дивите деветдесетти.
Да, променена беше. Нямаше вече буйната черна коса — седата беше събрана в тесен плет. Лицето избръчкано, искрата в очите изчезнала… Но ямочките по бузите и белегът над веждата бяха същите.
— Вальо, не се преструвай! Аз съм, Лида! — избухна Лидия. — Помниш ли, как на пазара в Тракия…
— Сбъркали сте — пресече я Валентина ледено, без дори да я погледне.
— Как сбъркала?! Ние бяхме като сестри… — възкликна Лидия, шокирана.
— Не ви познавам. Оставете ме на мира — гласът ѝ се разтресе.
Всички се обърнаха да ги гледат. Една възрастна жена с колелник се наведе напред, любопитствайки.
Лидия Димитрова замлъкна. Погледът ѝ се плъзна към мъжа до Валентина. Той беше мрачен, с мазни коси и изтъркано кожено яке. Тогава забеляза — под дебелия слой грим, леко замазан синкав оттенък по бузата ѝ.
Сърцето на Лидия се сви.
— Извинете, наистина — прошепна тя тихо, — възрастта…
След няколко спирки Валентина и мъжът слизаха. Лидия ги гледаше как той започва да ѝ се подвиква, а тя стоеше със свела глава, като измъчено дете.
У дома Лидия Димитрова седи дълго до прозореца, спомняйки си.
Как започнаха да продават заедно, как влачеха тежки чанти от „Халите“, как се спасяваха един друг от грубияните. Как Валентина, с дървен прът в ръка, се беше хвърлила на двама пияни мутри, за да я защити. Тогава беше получила белега над веждата.
Отвори стар фотоалбум.
Снимка на сергия. На гърба надпис: „Лида и Вальо. 1998. Всичко ще е наред!“
— Вальо, как така… — прошепна, — бяхме като кръв… Какво са ти направили?…
Седмица по-късно я видя пак.
Валентина седеше в задната част на автобуса. До нея — същият мъж. Лидия го огледа по-внимателно — и замръзна.
Това беше Виктор Добрев. Вичо. Един от оние бандити от пазара. Преди години се беше опитал да я обере с нож. А тогава Вальо с прътката го беше прогонила.
А сега… сега той беше до нея. До същата тази Вальо. Свита, смазана…
„Не сега… — си помисли Лидия. — Тя пак ще отрече. Трябва друго.“
Следващият път влезе в автобуса след тях и, докато Виктор плащаше, плъзна в ръката на Валентина сгънат листче.
Тя се сепна. Погледна Лидия — и едва забележимо стисна устни два пъти.
Това беше техен стар сигнал. Опасност наблизо.
Лидия кимна и продължи напред.
В сърцето ѝ пулсираше една мисъл: „Тя е. Моята Вальо. И аз ще я спася, както тя някога спасОще една година мина, когато един ден на прага на жилището на Лидия се появи Валентина с един куфар и без думи в очите — двамата се прегърнаха и разплакаха като деца.