**Тежкото решение**
— Бабо, не искам каша, — Макенцето тихо изблъска чинията от себе си, без да сваля очи от Тодорка.
Така правеше нейната дъщеря, когато не искаше супа или каша — бавно придвижваше чинията към ръба на масата, докато не падне на пода. Откъде го е научил? Не е могъл да го е видял или запомнил. А възрастната Йоанка никога не правеше така. Дали гените се проявяват по този начин?
Малката си дъщеря Тодорка я караше, но на Макенцето не можеше да се сърди.
— Спри! — командува тя, докато чинията не застана на ръба. — Ако не искаш, не яж. Пий си чая.
— А бонбонка? — попита Макенцето.
— Бонбонка — не. Ядна една преди закуска и си развали апетита. До обяд никакви сладкиши.
— Ба-а-а-бо… — протегна се гласът му.
Очите на внука се изпълниха със сълзи, устните му се изкривиха, и ето-що щеше да заплаче. Малкият хитришко знаеше как действат неговите сълзи върху нея и се възползваше.
«Плаче също като майка си, когато беше малка», — помисли си Тодорка с мъка, готова да отстъпи. Но в този момент телефонът звънна.
— Вземи си бисквита, — каза тя, излизайки от кухнята.
— Не искам бисквити! — извика капризно Макенцето след нея.
Тодорка отвори вратата. На прага стоеше Георги, зет ѝ и баща на Макенцето.
— Здравейте, Тодорка Ивановна. Винаги сте толкова прекрасна, — усмихвайки се, каза той.
На Тодорка ѝ беше приятно, но отговори със сдържаност:
— И на вас да сте здрави. Влизайте.
— Татко! — в коридора се втурна Макенцето.
Георги се наведе и го вдигна в ръце, притисна го.
— Колко си тежък! Как си пораснал! — Очите му изпълниха нежност.
— Какво ми донесе? — Макенцето се отдръпна леко.
— Добре ли се държа? Слушал ли си баба си? Не ли правиш лукми? — Георги погледна Тодорка. Тя млъкна и отмести поглед.
— Хайде, признавай си какво си направил, — разигра го Георги.
— Не изядох кашата. Наказаха ме в детската градина, карах се с Асен. Той беше виновен! Аз му ударих, защото ми отне играчката. На мен ме наказаха, а него — не!
— Несправедливо, — поклати глава Георги.
— Макенце, влез в стаята, трябва да поговоря с татко.
Георги го спусна на пода, извади от джоба си малка кола и му я подаде. Доволното момченце изтича. Георги последва Тодорка в кухнята, седна. Тя прибра чинията с неизядена каша и остана до мивката.
— Майката на този Асен ми изпари ушите. Искаше да накажа Макенцето. Но Асен винаги блъска деца и после ги издава. Децата се карат, това е нормално. Но не трябва да го научаваме да се бие, — каза тя с укор.
— Благодаря ви безкрайно, Тодорка Ивановна, че сте поели грижата за сина ми. Не бих се справил без вас.
— Как да не? Аз съм му баба, — отвърна тя.
Тодорка знаеше, че кокетничи. Да, Макенцето е нейният внук, но тя повече приличаше на негова майка, отколкото на баба.
— Тодорка Ивановна, може би да наемем бавачка? — Георги винаги я наричаше по име и бащино, подчертавайки статуса ѝ. Тя намръщи вежди.
— Какво говорите? — Тя го погледна бързо.
Той я разглеждаше. Жената винаги усеща мъжки поглед. Тя изпита едновременно приятно и неловко чувство.
Обърна се към мивката, без причина пусна водата и веднага я спря. «Господи, нервнича. Той ще забележи ли?» Обърна се отново към него и кръстоса ръка.
— Няма да има бавачка. Мислите ли, че за мене ще се грижи някаква чужда жена? И не искам да чувам повече.
— Но детето е изискващо. Вие бихте могли да уредите личния си живот… — Георги се обърка и се закашля.
— Вие също.
Погледнаха се и обърнаха очи.
Тя никога не разбра какво намери мъж като Георги в нейната безотговорна и капризна дъщеря. Той беше петнадесет години по-стар от Йоанка и повече отговаряше на възрастта на Тодорка, отколкото на дъщеря ѝ.
Но той обичаше Йоанка, в това не се съмняваше. Дори ѝ завиждаше малко. Когато Йоанка ѝ каза, че се омъжва, Тодорка, разбира се, се опита да я разубеди.
— Той е много по-възрастен, а ти си още дете. Какво може да ви свързва?
— Мамо, обичаме се. Не съм дете, на двадесет съм. Ако не ми позволиш, ще избягам! Просто ми завиждаш, — засече я Йоанка.
— Не бързай, опознайте се. — Тодорка се надяваше, че Георги ще се разочарова. — Трябва ти връстник.
— Всички са скучни. Ако Георги те беше срещнал преди мен, нямаше ли да се омъжиш за него? — лукаво попита Йоанка.
« Тя дори не подозира колко е права», — не мог— И така, денят, когато Тодорка най-после прие сърцето си, стана началото на нов живот за тримата, в който спомените за Йоанка бяха не проклятие, а тих урок за любовта, която никога не умира.