Следи от мастило върху стари писма

Чернилени следи по стари писма

Писмото дойде в обикновен сив плик, без обратен адрес. Почеркът бе чужд – неравен, с наклон, сякаш пишещият отдавна не е държал химикал. Но в тези остри редове бе нещо странно познато, все едно всяка буква ме познаваше по име. На щемпела бше дата: преди три седмици. Таня разбра веднага – от кого. Сърцето й се сви и заби неритмично, сякаш закъсняло с години, с цял живот.

Не бе виждала Борис от шестнайсет години. От онази злощастна есен, когато той просто затвори вратата зад себе си и излезе, без да вземе нито яке, нито четка за зъби, дори снимката от плажа, където бяха щастливи заедно. Остави всичко: чаша с недопит кафе, бръснача на мивката и мълчанието – най-страшното от всичките му вещи. То звънтеше в стените на апартамента, просмукано в възглавниците, в пердетета, в пространството между дните. Тихото стана последната му дума и именно то заболя най-дълго.

Писмото лежеше на кухненската маса почти час. Таня вървеше в кръг, преструваше се, че е заета – миеше чаша, изтриваше котлона, вдигаше вестник, без да чете. Но накрая взе нож за хляб и внимателно разряза плика. Хартията вътре бе дебела, малко грапава, с размазани петна от мастило – сякаш ръката му се тресела или пишеше набързо, на колене. Тя повали пръсти по редовете, усещайки не буквите, а дъха на този, който ги е написал.

„Таньо. Не знам как си. И дали изобщо си. Това писмо не е опит да върна нещо. Знам, че е невъзможно. И мисля, че не искаш. Просто исках да кажа – помнех те. Не винаги, но по-често, отколкото си признавах. Глупо, нали?“

Прочете редовете полушепнешком. Стаята замлъкна. Дори старите часовници на стената спряха да бият. Въздухът стана тежък, като преди буря. Сякаш самото време спря дъха си.

Седна. Миришеше на вчерашна запеканка и леко изгорял лук. В паметта й изплуваха образи: как се смееше, как беше брал круши от дървото в двора, как някога ѝ донесе стара пишеща машина: „Пиши, думите ти трябва да се чуват!“ Тогава се ядоса – не беше време за писма. А сега – всичко, което остана, бяха тези букви.

Писмото бе кратко. Под него – адрес. Малък град край Плевен. Той бе там. Или искаше тя да мисли, че е там. Това не беше точка на среща – а признание: „все още мисля за теб“.

На следващия ден се качи на автобус за междуградския път.

Не защото му липсваше. Не защото бе простила. А защото не можеше да остави писмото на масата, като рана, която не осмелява да превърже. Защото е по-лесно да стигнеш до едно място, отколкото цял живот да не решаваш да излезеш от вратата. Защото понякога е по-лесно да рискуваш, отколкото вечно да си мислиш „какво ли щеше да бъде“.

Автобусът трептеше по неравностите, покрай прозорците се редяха заснежени села, сиви огради, навеждащи се къщи. На всеки завой й се струваше, че вижда познат силует. Не слушаше музика, не отваряше книга – само гледаше напред, сякаш очакваше отговора да я чака зад следващия хълм.

Къщата бе стара, дървена. Портата скърцаше като в кино. Таблетката с номера едва се четеше. Стоеше пред вратата минута, може би две. Дишаше тежко. И тогава натисна дръжката.

Вратата отвори той. Свел се, с бастун в ръка. Косата му бе избеляла, погледът – уморен, но топъл. В него имаше всичко: копнеж, вина, мълчанието на шестнайсетте години.

— Таньо?

Кимна.

— Влез.

Не се хвърлиха един в друг. Не плакаха. Не обвиняваха. Просто седнаха за масата. Чайникът кипеше на старата печка. В кухнята миришеше на джоджен и стари книги.

Мълчаха дълго. Но мълчанието не бе тежко. То бе като мост – от нея към него.

— Мислеше ли, че няма да дойда? — попита тя най-накрая.

Не отговори веднага. Сви рамене.

— Мислех, че ще ме забравиш. Или че се научи да живееш без мен. Винаги си била по-силна.

— Промених се, — каза тя. — Не по-силна. Просто по-тиха.

Погледна към ръцете му. На масата, до чашата, лежеше къс хартия с размазано мастилено петно. Точно като в писмото.

— Никому друго не си писал, нали? — попита тя.

Поклати бавно глава.

— Само на теб. Дори ако не изпращах. Всичко – за теб.

— Не съм ти простила, — каза тя. — Но дойдох. Може би това е достатъчно.

Кимна. И тогава, сякаш по навик, извади старата пишеща машина. Същата. Позна я веднага – драскотината отстрани, облепеният клавиш „Ч“.

— Още работи, — каза той. — Понякога пиша. Писма, които не изпращам. Сякаш говоря, само без отговори.

Таня погледна през прозореца. Вън валяше тихо сняг. Лек, безшумен. Чист – като първия лист хартия.

— Тогава може би… днес да напишем нещо заедно?

Погледна я. Очите му светнаха. Не отговори. Само леко се усмихна.

И наистина, това бе достатъчно.

Днес научих, че понякога думите са прекалено къси, а мълчанието – твърде дълго. Но ако имаш куража да преминеш пропастта между тях, може би няма да си сам.

Rate article
Следи от мастило върху стари писма