**Дневник на един мъж**
След осем години любяща връзка, той просто си тръгна… Каза, че „така ще е по-добре“.
Здравейте. Казвам се Владислав, на 27 съм, живея в Плевен и сега съм в това състояние, в което душата ти крещи, но никой не чува. Това, което ми се случи, може да изглежда като обикновена, дори банална история. Сигурен съм, че такива са хиляди. Но когато болката е твоя, вече не е обичайна или безразлична. Тя те раздира отвътре, отнема съня ти, и не знаеш как да ставаш сутрин.
Живеех осем години с човек, който смятах за свой завинаги. Казваше се Любомир. Запознахме се, когато бях на деветнадесет, и оттогава не се разделяхме. Преминахме заедно през всичко: първия нает кът, студентската мизерия, безсънните нощи преди изпити, първите работи, първите грешки. Отраствахме заедно. Познаваше ме както никой друг. Вярвах — ако нещо е вечно, това сме ние.
И тогава, преди седмица, всичко свърши.
Просто седна до мен и каза:
— Владо, искам да се разделим. Вече не усещам, че имаме бъдеще. Обичам те, но не е същото… Трябва да спрем. Така ще е правилно. Така ще е по-добре и за двама ни.
Замръзнах. Сякаш въздухът в стаята изчезна. Не разбирах какво става. Не се карахме. Не изневерявахме. Нямаше драма, предателство, лъжи. Бяхме щастливи, поне така ми се струваше. Всеки ден ми казваше колко ме обича. Всеки вечер ме прегръщаше преди сън. Неужели всичко това беше лъжа?
Попитах: — Има ли някой друг?
Той свести очи: — Не. Просто… всичко се промени. Не мога да обясня. Просто не усещам това, което преди.
А аз все още усещам. Обичам го. Не като в младостта — пламенно и с ураган в кръвта. А по друг начин — дълбоко, тихо, като въздуха, като навика да дишам. Той е моето семейство. Той е моят човек. Или поне така си мислех.
В главата ми хиляди въпроси. Може би лъже? Може би се е влюбил в друга? Или просто му е станало тясно в тази връзка и се е уплашил от отговорността? Може би някой му каза, че на тридесет живота започва, и той реши, че аз съм част от стария сценарий, който трябва да се задраска?
Но защо не каза истината? Защо ме остави в този вакуум, където всичко се руши, но няма за какво да се хванеш?
Опитвах се да говоря с него. Молех го да обясни. Исках да разбера. Исках да ми даде шанс — да се борим, да върнем чувствата, да опитаме нещо различно. Но беше спокоен. Прекалено спокоен. И точно това спокойствие ме убиваше.
Той каза:
— Ние просто стигнахме до края. Няма нужда да търсим виновници.
Но ако няма виновници, защо се чувствам наказан?
Сега съм сам. Влизам в къщи — и всичко ми го напомня. Ето неговата чаша, която никога не миеше. Ето неговата възглавница, която не мога да изхвърля. Ето четката му за зъби, която ръката ми не може да повдигне до кофата. Дори тишината в апартамента звучи с неговия глас.
Работя, върша каквото трябва, усмихвам се на познати. Всички смятат, че съм добре. А вътре — празнота. Толкова голяма, че искам да вия.
Чета в интернет чужди истории. Някой преживява изневяра, някой смъртта на любим, някой развод с деца. Опитвам се да си внуша, че моята болка не е най-лошата. Че ще се справя. Че времето ще мине и ще стане по-лесно. Но засега не е.
Най-лошото не е самата загуба, а неразбирането. Бяхме заедно. Бяхме едно цяло. Как може просто… да си тръгне? Без обяснения. Без опит да се спаси. Как може да обичаш осем години и така — да сложиш точка?
Пиша това не за съжаление. Не. Просто не знам как да преживея това мълчание. Тази невъзможност да разбера. Този въпрос без отговор: защо?
Ако някой чете това и е преживявал нещо подобно — кажете ми, как се справихте? Как отново повярвахте, че любовта не е каприз, не е временно чувство, а нещо истинско?
Още не знам как да живея. Но знам едно — аз не бях фалшив. Моето чувство бе искрено. И обичах наистина. Ако той не успя да го запази — значи загуби повече от мен. Защото аз все още мога да обичам. А той… просто избяга.
**Животът ме научи: когато някой отказва да бориш се за теб, вече си загубил битката.**