Не трябваше да съм близо до водата този ден. Беше кратка почивка от смяната ми в кафенето на марината. Взех си сандвич и се отправих към кея за спокойствие. Тогава го чух – неоспоримия грохот на хеликоптер, разсичащ небето. Появи се отникъде, нисък и бърз. Хората сочеха, снимаха, шепнеха. Аз само стоях вцепенен. Нещо усещах… нередно. Тогава го видях – кучето. Голямо черно-бяло куче, нещо като овчарка, облечено в неонов жакет за спасение. Стоеше до отворената врата на хеликоптера сякаш сто пъти е правил това преди. Спокойно. Уверено. Готово. Екипът вътре викаше над шума на витлата, сочейки към езерото. Погледнах към посоката им – и видях някой във водата. Само кълбеща се глава, едва забележима, твърде далече за помощ от брега. Тогава кучето скочи. Чист, изпитан скок право от машината. Изчезна под повърхността за миг, след това се понесе напред с мощни гребки. Не осъзнах, че се движа, докато не бях вече на парапета, сърцето ми чукаше. Нещо ме дърпаше отвътре. И тогава го видях. Човекът, пляскащ в езерото – едва съзнателен, промокнал и безсилен – носеше ветровката, която сутринта пъхнах в неговата чанта. Беше брат ми. Марин. И изведнъж се върна вчерашният вечер. “Не издържам повече, Стефане”, беше казал преди да хлопне вратата. “Всички са се оправили, освен мен.” Мислех, че е излязъл да си проветри главата. Може би ще спи в колата, както правяше понякога. Но той не се върна. Не си представях, че ще отиде до езерото. Мразеше студената вода. Мразеше дълбочините. Кучето беше почти там, мускулите му режеха вълните с целенасоченост. Спасител в неопренов костюм следваше, завързан за въже. Но кучето стигна първо. Захапа леко яката на Марин – сякаш стотици пъти беше правил това. И Марин… не се съпротивляваше. Отпусна се. На брега викаха. Спасител повика носилка. Лекари пробиваха през тълпата. Слязох, краката ми треперяха, препънах се напред. Извадиха Марин – бледен, едва дишащ. Устните му сини. Реаниматор започна изкуствено дишане, а друг инжектира нещо в ръката му. Не можех да се приближа, но видях пръстите му да потръпнат. Кучето – мокро, тежко дишащо – седеше до носилката, наблюдавайки, чакайки. Клекнах до него. “Благодаря ти”, прошепнах, без да знам дали разбира. Но той изблиза китката ми – нежно и умишлено. Така прави. Екипът натовари Марин в линейката. Единият ми каза в коя болница отиват. Аз вече бях в колата си преди да приключи. В болницата чакането беше безкрайно. Съобщения прииждаха. Не отговорих на нито едно. Гледах вратите. Накрая една медицинска сестра излезе. “Буди се”, каза. “Още е замъглен, но те потърси”. Когато влязох в стаята му, Марин изглеждаше крехък. Назална тръба. Пикащи монитори. Погледна ме с вина в очите. “Не исках да стигне дотолкова”, прошепна. “Мислех само да… поплувам малко. Да си проветря главата”. Кимнах, въпреки че знаех истината. Не можеше да плува толкова далече. Той знаеше. Но не му се противопоставих. “Изкара ми акъла, Марин”, казах тихо. Той мигна. “Това куче… ме спаси”. “Да”, казах. “Наистина го направи”. Следващите дни се размиха. Марин остана под наблюдение. Аз едвам напусках стражата му. Майка ни дойде от Враца. Казахме й, че е инцидент при планинско кътче край езерото. Марин не възрази. Едва говореше. След три дни видях пак кучето. Отивах по кафе, когато го забелязах – вързан за стълб до новинарски фургон. Същият черно-бял косъм. Същият ярък жакет. Но този път изглеждаше… неспокоен. Сякаш не искаше да чака. Дресьорката му излезе малко след това. Висока жена с къса сива коса и нашивка на якето: “К-9 ТРС Екип”. Държеше кафе и се усмихна, като видя, че я гледам. “Видя ли спасяването?” попита. Кимнах. “Той беше брат ми”. Изражението й омекна. “Има късмет. Голям късмет”. “Как се казва кучето?” попитах, посочих. “Вихър”, каза тя. “С мен е шест години. Седемнадесет спасявания и броя продължава”. “Невероятен е”. Тоя почеса зад ушите му. “Той е повече. Упорит е. Верен. И някак си вина
Те вече бяха завършили, когато Пейчин погледна към брега – там, където човекът с грижовно спуснати коси и дълбока тъга в очите гледаше как водите на язовир „Ивайло“ отнемат всичко, преди да се появи Рекс, когото той днес държеше на каишка като свой спасител и ново начало.
Рекс внезапно се изправи, уши нащрек, и с тих, но настоятелен лай потегли напред, дърпайки каишката – не към водата, а към мъжа на брега, който стояше с ръце, заровени в джобовете, и поглед, загубен в далечината.
Петар не се поколеба – той просто пусна каишката.
Кучето тръгна не към демонстрацията, а право към странника, сякаш усещайки болката му през километрите, която не беше физическа.
И когато козината му се допря до ръката на непознатия, а Рекс леко потърка глава си в дланта му, мъжът се преви и заплака – и в този плач, под прислона на българската планина, приятелите му наблизо и кучето до него, той проумя, че спасението може да дойде и без хеликоптер, просто като някой тикне глава в ръката ти и каже, че не си сам.
