В мрачния апартамент на окрайните квартали на Бургас, където соленият бриз пронизваше старите прозорци, Стела стоеше пред празната хладилна врата, стискайки слепоочията си. Храната изчезваше с тревожна бързина, сякаш изпаряваше се във въздуха. Само вчера беше готвила вечеря, а днес — нито грам. Мъжът ѝ, Иван, отново беше изял всичко, както тя си мислеше, и тази мисъл я гризеше като студено черноморско вълнение.
Разговорите им приличаха на борба със сянка — всеки завършваше с крещене и взаимни обвинения. Безработицата му, която вече беше трети месец, превръщаше живота им в кошмар. Стела работеше до изтощение, за да купи храна, която изчезваше като магия. Свикнала беше да пие горчиво кафе без захар и да яде сух хляб, защото след смяната не ѝ оставаше сили да готви. Иван, от друга страна, живееше в свой свят, където храната се появяваше сама, а жена му трябваше да търпи мълчаливо.
— Утре отивам при чичо в село, да му помогна с ремонта — изхвърли Иван от спалнята, без да сваля очи от телевизора.
На Стела ѝ беше все тая. Умореността и треската я приковаха към леглото. Сутринта температурата ѝ скочи и тя реши да остане вкъщи. Изпила едни хапчета и се заби в тежък сън, надявайки се на покой.
Но покоят беше нарушен от странен шум в кухнята. Някой тропаше с чинии, захлопваше хладилника и после запя — нагло, безгрижно. Стела, клатейки се, тръгна към шума. В кухнята, сякаш у дома си, стоеше сестрата на Иван, Радка — жена, с която Стела избягваше да се среща. Радка винаги смяташе, че брат ѝ трябва да издържа не само собственото си семейство, но и нея с децата. Иван често ѝ даваше пари, изтръгвайки ги от оскъдния бюджет, а Стела търпеше, стискайки зъби. А сега Радка рови в хладилника им, натъпквайки храна в пластмасови кутии.
— Здравей — прошепна Стела, опитвайки се да потуши яда си.
— Ох! А ти какво правиш вкъщи? — Радка се сепна, почти изпускайки буркана с туршии.
— Болна съм. А ти, явно, се чувстваш като у дома си?
— Иван сам ми даде ключовете — отсече Радка, без и капка срам.
— Значи не той има вълчи аппетит, а ти — бързи ръце — гласът на Стела трепереше от гняв.
— Той ми е брат! Имам право да взема храна за децата си! — Радка се изправи, сякаш се подготвя за битка.
— Брат ти не работи, а аз, значи, трябва да храня две семейства? И дори да не знам за това? — Стела усети как в гърлото ѝ се заковава топка.
— Жалиш ли някакво сирене? Сама съм, трудно ми е! — Радка вдигна тона.
— Върни ми ключовете. Сега. Или викам полицията. Този апартамент е мой, а брат ти тук няма право — Стела направи крачка напред, очите ѝ пламнаха.
— За такива дреболии ще викаш полиция? Каква си ти дребнава! — Радка хвърли ключовете на масата. — Ще разкажа на Иван, той ще съжалява, че се е оженил за такава като теб!
— Той ще съжалява, че е криел крадливите ти посещения — Стела избухна в плач.
Пропадна на стол, смаяна. Цялото време я излъгваха, правейки я за глупава. Никой нямаше да повярва, че зълвата ѝ безсрамно обира хладилника, оставяйки само трохи, а Иван мълчаливо я прикриваше, прехвърляйки вината на своя “апетит”. Но най-лошото беше осъзнаването, че той знаеше и мълчеше, предавайки доверието ѝ.
Стела си спомни свекърва си — жена, която безсрамно грабваше каквото ѝ скимне, без да пита. Ябълката не пада далеч от дървото, и Иван с Радка наследяха същата наглост. Сърцето ѝ се свиваше от болка, но решението дойде само. С треперещи ръце набра номера на мъжа си.
— Подавам молба за развод — каза тя, без да му позволи да протестира.
— Чакай, ще дойда, ще поговорим — забърбора Иван.
— Говорихме достатъчно. Разбрах всичко.
— Ще съжаляш, ще се върнеш при мен! — извика той.
Но Стела вече не го слушаше. Иван беше станал чужд — сянка, изчезнала в студения вятър на Бургас. Съжаляваше само за годините, отдадени на човек, който не ценеше нито нея, нито семейството им. Разводът не беше краят, а свободата — стъпка към нов живот, в който никой няма да краде покоя ѝ.