Никога не си мислех, че ще го кажа на глас, но… омръзнала съм. Омръзнали са ми мръсните чинии, неизмитите подове, постоянният мирис на вчерашна храна и усещането, че не живея в собствен апартамент, а в комуналка с мръсници. А всичко това е заради сина ми и неговата «възлюблена», която вече два месеца живее тук на почивка.
Калин е на двадесет години. Учи в университета задочно, наскоро се завърна от казармата и веднага започна работа. Сякаш – възрастен мъж, започнал самостоятелен живот, помага с общите разходи, не си губи времето. И аз наистина бях горда с него. До един разговор.
— Мамо – каза ми някой ден – Иванка е тежко у дома. Родителите й се карат, хвърлят каквото им хрумне, не й дават да учи. Нека побъде у нас, докато не ги оправят. Ние сме тихи, няма да правим проблеми.
Тогава съжалих момичето. Идваше у нас преди – срамежливо, учтиво, очичките надолу, гласът едва доловим. Как да откажа? Особено като Калин има своя стая, място има. Но не си и представях какъв «подарък» ще ми д Rx
онесе това решение.
Първите седмици се стараеха: миеха чиниите, метеха, държаха се тихо. Дори направихме график за почистване – събота техен ден, сряда моя. Радвах се: може би наистина са пораснали. Но след три седмици всичко се срина.
Мръсните чинии с вчерашни остатъци стоеха в мивката с дни, по пода – косми, опаковки, фолиета. В банята – следи от шампоан, коса в канала, сапунени петна. Стаята им се превърна в истинско корчмище – дрехи нахвърляни, трохи по масата, леглото вечно неоправено. Иванка спокойно ходи из къщата с маска на лицето и телефона в ръка, сякаш е в спа, а не в гости.
Опитах се да говоря, моля, напомням. Отговорът беше все същият – «не стигнахме, ще го направим после». А «после» се проточваше седмици наред. Тогава почнах просто да им подавам парцали и четки – мълчаливо, без укори. Но дори това не помогна. Един път разляха сос върху покривката – не го изтриха. Просто си тръгнаха. И пак аз трябваше да почиствам.
Когато влязох в стаята им още веднъж и видях безредието, не издържах:
— Не ви ли е гадно сами да живе Rx
ете в това?
А Калин, без да мигне, отвърна:
— Гениите царуват над хаоса.
Само че никакъв гений не видях в този хаос. Виждам двама възрастни човека, на които им е удобно да живеят в свинщина и да ги обслужва майка им.
Калин, разбира се, обеща да помага – да купува храна, да плаща част от сметките. В действителност плаща само тока и водата. Храна купува веднъж седмицично, но поръчват ядене почти всеки ден. Суши, пици, доставки… предлагат и на мен, но за мен това е безразлично – в хладилникПък аз съм решена – ще ги изключа от живота си, ако не се съобразят, защото у дома трябва да царува ред, а не неблагодарност.