Винаги съм вярвала, че съм отгледала добър човек.
Александър беше единственият ми син. Още от детството му се стараех да му дам всичко: добро образование, удобен живот, подкрепа във всички негови начинания. След като баща му почина, останахме само двамата и направих всичко възможно, за да не му липсва нищо.
Той порасна, изгради кариера, създаде семейство. Но почти нямаше време за мен.
— Мамо, имам работа, деца, ангажименти… Ще ти се обадя по-късно.
Това „по-късно“ можеше да продължи седмици.
Но не се обиждах. Нали затова го отгледах? За да живее щастливо?
Намереното завещание
Един ден дойде без предупреждение.
Влезе в къщата и бързо отиде в хола. Изненадах се – никога не ме посещаваше просто ей така.
— Мамо, какво е това? — хвърли пред мен един лист.
Взех документа и веднага разбрах: моето завещание.
— Откъде го взе?
— Това няма значение, — гласът му беше студен. — Не оставяш къщата на мен?
Въздохнах тежко.
— Оставям я на Виктория.
Виктория беше моята племенница. Тя не беше моя дъщеря, но някога ми беше по-близка от собствения ми син.
Когато майка ѝ почина, аз ѝ помогнах да се изправи на крака. За разлика от Александър, тя винаги намираше време за мен.
Но той не можеше да го разбере.
— Сериозна ли си? — гласът му трепереше. — Тоест аз няма да получа нищо?!
Мълчах.
Тогава той внезапно въздъхна рязко и каза:
— Събирай си багажа.
Отначало не разбрах.
— Какво?
— Не искам да живееш тук. След като тази къща вече не е моя, ти нямаш какво да правиш тук.
Гледах го и не разпознавах момчето, което бях отгледала.
— Александър… ти ме гониш от собствения ми дом?
— Ти сама избра кой ти е по-важен.
Той стана, извади от джоба си пари и ги остави пред мен.
— Засега ще ти стигнат.
И просто излезе.
Стоях дълго време неподвижно, сълзите се стичаха по лицето ми, не можех да повярвам, че това е моят син.
Разбира се, не си тръгнах. Вече имах усещането, че съм загубила всичко.
Мислех, че най-страшното е да няма на кого да оставя наследството си.
Но се оказа, че още по-страшно е да осъзная, че съм отгледала напълно чужд човек.