До ден днешен си спомням онази сутрин като звънна сестра ми и започна да ми честита:
— Е, най-сетне! Твоят син се ожени!
Замръзнах.
— Какво? — прошепнах. — Ожени се? Сигурно бъркаш… Би ми казал. Аз пък съм му майка, все пак…
Но не бъркаше. Нейният син беше видял снимки във Фейсбук: моят — в смокинг, до него булка в бяло, цветя, сервитьори, музика… А подписа: „Най-щастливият ден в живота ми.“
Седнах на пода в кухнята. Чайникът свиреше, палачинките на тигана изстиваха. А аз стоях като вкопчена, ударена от една-единствена мисъл: защо? Защо дори не ми каза?
Родих го късно — на тридесет и една, по сегашните мерки нищо особено, но тогава в родилния дом ме наричаха „стара първородка“. Десет години по-късно съпругът ми заби — инфаркт на работа. Останахме само двамата. Дърпах както можах — работех без спиране, лишавах се от всичко, само за да има той. За себе си вече бях махнала ръка. Живот, почивка — нямаше такива неща. Само той.
Порасна, завърши университет, се премести на квартира. Живееше си, а аз не се намесвах. Понякога идваше, носеше плодове, разправяше как всичко е наред. Радвах се, че му върви. После ето го доведе Гергана — тихо момиче, с десет години по-малко от него, усмихнато, просто. Хареса ми си. Дори си помислих: „Ето, най-после. Ще има свой човек.“
Отидоха си, а аз стоях на кухнята, усмихвах се и си представях как ще гледам внуци. Бях сигурна — раз ме запозна, значи е сериозно. И разбира се, ако има сватба — ще ме покани.
Но сбърках.
Когато му се обадих, не ми взе. После звънна сам, сякаш нищо не се беше случило. Опитах се да говоря спокойно:
— Имаш ли нещо да ми кажеш?
Заекна.
— А, вече знаеш… Да, вчера се писахме. Утре заминаваме за сватбено пътешествие. Исках да мина…
И наистина — след половин час дойде: с торта, с букет. Целуна ме по бузата. Седна, сякаш всичко беше нормално.
— Да, сватба имаше. Но беше само в близък кръг. Само млади хора. Нали разбираш, музика, танцове… На теб щеше да ти е тежко… — каза така, сякаш обясняваше защо не ме е поканил на скара.
— А родителите на Гергана ги поканихте ли? — попитах.
— Ами… да. Но те са под четиридесет…
Тогава нещо се скъса в мен.
— А аз съм на шестдесет. Значи вече не влизам във вашия формат, нали?
Той потъна поглед. Мълчаливо ядеше тортата. Гледах го и не разбирах кога станахме чужди. Не исках да ме водят на банкета. Не ми трябваше младежката им сбирщина. Но защо дори в общината не ме поканиха? Защо научих от сестра си, а не от него?
— Не се замислихме, — каза той, когато го попитах.
Не се замислиха. Знаете ли кое е най-ужасното в тези думи? Не гнявът, не обидата — а пълната безразличност. Просто не му дошло. Забравил. Не му е хрумнало.
А аз за него бях целият му живот. Бдех над него, когато беше нагорешен. Теглих тежки чанти, когато нямахме пари. Перех, готвех, работех из нощта, само за да му е по-леко. Никога не си позволих да бъда слаба.
А той… просто се ожени. Без мен. Дори не му мина през ум, че майка му ще се обиди. Ще й боле. Че може би в този момент седи сама в празен апартамент, гледа стари снимки и се чуди: изобщо му ли бях някога нужна?
Сега си мисля: ако аз не му се бях обадила, изобщо щеше ли да ми каже? Или щеше така да живее — мълчешком, без да споменава за сватбата, без да намери за нужно да сподели?
Казват, че децата не са длъжни. Да, не са. Но нормално ли е да забравиш майка си в деня, който наричат „най-добрият в живота ти“?
Той си тръгна, и вкъщи стана много тихо. Не го обвинявах. Не крещях, не правих сцени. Просто го пуснах.
Може би в живота на всеки родител идва момент, в който трябва да осъзнае: детето ти вече е възрастно. И няма вече място за теб в неговия живот. Но не мислех, че ще бъде толкова болно.