Синът ми и аз виждаме умрели хора. През годините са ни се случвали много необясними неща. Виждала съм ангели, виждала съм и демони, а в някои сънища дори са ми се явявали Самодиви. Не съм им предана, никога не съм била.
Синът ми също вижда духове. Понякога, когато заспи, разказва, че отива в рая и среща Бога и Исус. Сутринта описва всичко с такива подробности, сякаш наистина е бил там. Толкова много сме преживели, че хората вече не ни вярват. Казват, че измисляме, че преувеличаваме. Но не е така. Навсякъде, където отидем — в къщи или по улиците, чуваме или виждаме нещо. Винаги.
Сякаш сме ясновидци или нещо подобно, но аз не приемам това. Не искам този дар. Веднъж една жена, която приличаше на вещица, ми говореше за него. Каза ми, че имам силен дар и че, ако искам, мога да го развия още повече. Но аз не искам. Страх ме е. Синът ми, може би, един ден ще го приеме. Той не се плаши от тях. Когато вижда някое същество, говори с него, следва го.
Аз не. Аз просто им казвам, че не мога да им помогна, да ме оставят на мира. И те остават… там, на вратата на стаята ми, наблюдават ме през нощта. Понякога стоят с дни. Понякога изчезват за минути. Но винаги се връщат.
А аз просто искам да спя спокойно.
