Спирайте! вика полицай Стефан Христов, с глас спокоен, но твърд, докато се приближаваше към мен. Беше от кварталния отдел на нашия блок. До него стоеше охранителят на магазина и управителката жена с късо кестеняво къдре и решителен поглед.
Гжа, добре ли сте? попита той, докато се навеждаше над рафта с брашно. Коленете ми се клатеха, а аз се опирах за него. Той вдигна ръце, почти театрално.
Е, ето я драмата! изрева охранителят. Всички се втурват, за да спасат жертвата, а никой не е забелязал как паднаха хлебчетата! Аз само
Достатъчно! прекъсна Стефан. Чухме достатъчно.
Отляво стоеше жената с малкото дете, която бе станала свидетел на случилото се. Телефонът й светеше в ръка. Не исках да бъда записана, но изведнъж разбрах, че това може да ме спаси. Няколко секунди видеозапис, няколко думи, от които вече няма да могат да се измъкнат.
Изтрийте го! заповяда той, като се втурна към нея.
Охранителят го задържа с една резка стъпка. Управителката вдиша дълбоко.
Ако не напуснете, ще извикам още патрул. Гжа е бременна, това не е шега.
Поставих ръцете си върху корема. Бебето се мътеше вътре като уплашена птица. Исках да я успокоя, но не можех да изкарам звук. Гледах този мъж, и за първи път не виждах съпруга си, а непознат, който се наслаждаваше да ме притиска.
Всичко е подредено! изръмза той. Полицаят съсед, жената с телефона Какво следва? Фалшива линейка?
Тогава болката ме пресече остра, като нож. Сгънах се на две.
Вода прошепнах. Стефане боли ме
Линейка! вика управителката, натискайки бутона под щанда. Седнете, госпожо, дишайте с мен вдишайте издишайте
Той ме погледна, лицето му се промени. За миг стоеше неподвижен, после отстъпи крачка, после още една.
Не участвам в този театър, изръмжа. Аз си тръгвам.
Обърнах се рязко, избутвам количката. Охранителят го придружи до вратата. Стефан остана до мен, коленичи и сложи ръце върху раменете. Наведе се до ухото ми и тихо каза:
Спокойно. Тук съм. Няма да те оставя.
Разревах се без звук. След минути чух сирените, а после звука на носилката, която скърцаше по пода. Срам, страх и облекчение се слеаха в едно. Само си повтарях: Не падай тук, не сега.
Спешното отделение на Пирогов. Бяла светлина, студен въздух. Акушерката стара жена с добри очи, наречена Пенка ме докосна по рамото.
Фалшиви контракции, каза бавно. Това са така наречените БрекстънХикс. Тялото се подготвя, но стресът, който преживя, не е добър нито за теб, нито за бебето.
Кимнах. Пръстите ми стискаха чаршафа, за да не дръпна. Стефан още стоеше до стената. Когато хвана погледа му, кимнах леко: Дишай.
Искаш ли да повикаме някого? попита Пенка. Майка, приятелка съпруга?
Затворих очи. Думата съпруг ме пронизваше. Не бяхме женени. Той винаги отлагаше: Когато оправя нещата на работа, Когато спрем да харчим. Тези фрази звънтяха в главата ми като студен звук.
Не, шепнах. Не искам да идва.
Добре, отвърна тя мило. Решението е твое. Ще се върна след десетина минути. Ако ти се иска да плачеш плачи. Няма такса.
Усмихнах се сквоз от сълзи. След като останахме сами, Стефан притегна стол и седна до мен.
Вода? попита.
Искам просто да не се чувствам повече малка, прошепнах.
Тогава начертай линия. Малка, жалба, не. Затворена врата.
Погледнах го изненадващо.
Жалба
Има свидетели, кимна. И видеоклип. Не е отмъщение, а начин да не се страхуваш да купуваш хляб.
Заплаках отново, но този път сълзите бяха различни лечебни. Когато Пенка се върна след десет минути, дишах спокойно.
Ще бъдеш под наблюдение няколко часа, каза тя. Искаш ли нещо за ядене?
Пълнозърнести хлебчета, усмихнах се.
Тя се засмя.
Вечерта бях сама у дома. Телефонът мигаше безспир:
Къде си?
Съжалявам, изплаших се.
Луда ли си да викаш полиция?
Отговори!
Моля, отговори!
Изключих звука, погалих корема и прошепнах:
Ще се науча.
Сутринта в десет бях в районното. Стефан не беше, а колегата му ме прие. Малка стая, мирише на кафе и хартия. Разказах всичко, подписах, без да преувеличавам само фактите, страха. Когато излязох, дланите ми бяха влажни, а въздухът навън ми се стори полек.
Следобед събрах в чанта документи, две рокли, нощница и снимка на майка ми. Ключовете оставих на масата с бележка:
Не идвай. Подала съм жалба. Ако ме търсиш, полицията ще те намери.
Не беше заплаха беше граница.
Почуквах на вратата на съседния апартамент. Баба Мария, пенсионерка, отвори незабавно.
Може ли да остана при вас за малко? попитах.
Разбира се, дете, каза тя, вдигна чайника, извади завивка, погледна корема и тихо добави: Не се срамувай.
И вече не се срамувах.
Три месеца по-късно наех малък апартамент в Младост. Една следобед управителката на магазина, госпожа Даниела, звънна с торбичка в ръка. Постави я на масата пелени, мокри кърпички и пакет пълнозърнести хлебчета с червена панделка.
По-късно дойде жената с телефона Ирина. Съобщи, че видеото е предадено на полицията и ще даде показания. Аз съм Ирина, каза, а ние се усмихнахме като две жени, преживели една и съща буря.
Той продължи да се появява съобщения, цветя пред вратата, веднъж го видях да чака на ъгъла. Но границите бяха зададени: ограничителна заповед, после продължена. Не изчезна, но вече не можеше да се приближи.
Една снежна декемврийска сутрин държах в ръце най-малкото и най-силното създание дъщеря ми. Тя се раждаше с мощен плач, гневна от светлината. Пенка се усмихна уморено:
Силна е, каза. Да ви бъде живо и здраво.
Целунах челото ѝ миришеше на мляко и топъл хляб. По-късно Стефан дойде без цветя, но с малко бебешко яке и бележка:
За първите разходки. Ако имаш нужда почукай. Ако не просто я разхождай често.
Следващите седмици бяха тежки, но истински. Безсънни нощи, плач, умора и радост. Всяка малка победа се превръщаше в чудо: когато заспиваше на гърдите ми, когато я водих в парка, когато избирах хлебчетата без страх.
Една съботна сутрин, след като я нахраних, я сложих в количката и излязох. Студеният зимен въздух носеше мирис на дим от комини. На входа баба Мария пръскаше килим.
Как се казва малката? попита.
Ана, отговорих.
Прекрасно име, усмихна се. Да ви е лека съдбата.
Спирах, погледнах супермаркета на ъгъла същият, но вече различен. Хората бутат колички, децата искат шоколад. Светът продължава.
Телефонът ми вибрира. Кратко съобщение: Искам да я видя. Погледнах екрана и за пръв път не усетих страх, нито ярост само спокойствие. Отговорих с две изречения:
Говори с адвоката ми. Аз избрах тишината.
Бутнах количката напред. Ана издаде тих писк, като гълъбче.
Пред пекарната ароматът на топъл хляб ме обгърна. Спомних си деня, когато хлебчетата паднаха, неговия смях, погледите на хората. Ръцете на Пенка, погледът на Стефан, добротата на баба Мария.
Ще се науча, прошепнах на дъщеря си. Всеки ден по една линия. Едно не. И едно да за нас двете.
Влязох в пекарната, купих две пълнозърнести хлебчета и ги стиснах в ръцете, като две топли светлинки. Когато излязох, слънчев лъч се отрази в миглите на Ана. СПРЯХ, за да я погледна. Тя беше спокояна.
И аз също.
Найнакрая.
