Силата на сестринството

**Стрите**

Десислава стана със зазоряване, приготви закуска, опакова храна за съпруга си и чак тогава отиде да го събуди.

– Деси, защо толкова много? Утре ще се върна, – каза той, погледнал твърде пълен чанта.

– Два дни трябва да ядеш. Няма да ти стигне времето да готвиш там, затоплиш и свършено. Не се извинявай. Освен храната, има и топли дрехи. Нощите вече студени. Пий си чая, докато е топъл, – отвърна Десислава.

Съпругът й закуси с апетит, облече се, взе чантата.

– Тръгвам, а ти си легни, поспи още, – каза, излизайки от апартамента.

Тя затвори след него, върна се в кухнята и погледна през прозореца. Знаеше, че в средата на двора Кирил ще се обърне и ще й помаше. Той наистина спря, погледна към блока и вдигна ръка. Тя отвърна с кимкаване. Десислава се усмихна сама на себе си: *„Като младоженци.”* Сърцето й се стопли.

Откакто беше на пенсия, винаги така изпращаше съпруга си на работа или до вилата. Живееха заедно двадесет и шест години. Не толкова много за възрастта им. Всеки имаше минало преди да се срещнат.

Десислава не обичаше да е сама. Би отишла с Кирил, но беше обещала на дъщеря си да пази внука днес. Въздъхна. Сън не и се искаше. Но какво да прави? Прекалено рано за почистване. Не можеше да пусне прахосмукачка в шест сутринта. В панелките се чува всичко. Хората през уикенда обичат да поспят.

Без да иска, тя легна в халата си. Лежеше и мислеше за всякакви неща, докато незабелязано заспа.

Дори сънува. При баба й в село имаше куче на име Балкан, голямо и рунтаво. В съня то й затерича с весело размахваща опашка. *„Балкан, здравей! Откъде се появи?”* — прошепна тя и протегна ръка да го погали. Но кучето изведнъж й оголи зъби. Десислава се дръпна, не разбирайки защо Балкан не й позволи…

Тя се тръшна и отвори очи. В стаята беше пусто, никой Балкан нямаше — не можеше да има. Кучето беше починало от старост, когато тя беше на четиринадесет. Погледна часовника — спала едва десет минути. Затвори очи отново. *„Мъртвите сънят непогода, а кучетата — роднини”*, помисли си, когато звънна звънецът. Кой ли йтолкова рано?

Стана, обула си пантофите и тръгна към входа. Звънецът повтори, бързаше я.

– Ей, ида, ида, — промърмори тя и отвори вратата.

Увидела непознат гост на прага, замаха да я захлопне пред самата тази, която най-малко искаше да види. Говорят, че първата мисъл е най-вярната. После щеше да съжалява, че не го направи. На прага стоеше нейната по-малка сестра. Сърцето й заби като наловена птица.

– Здравей, сестричко! — каза Ралица, подчертавайки последната дума, и се усмихна.

Големите й зъби изпъкваха напред. Когато се усмихваше, се виждаха бледорозови венци. *„А казват, че вещи сънища няма…”* — помисли си Десислава, припомняйки си оскаления Балкан. Мисълта й беше неприятна. Посещението на сестра й след години раздяла не обещаваше нищо добро.

Имаха различни бащи и десет години разлика. Баща й загина в катастрофа; три години по-късно майка й се омъжи отново и роди Ралица. Сестрите не приличаха нито по външност, нито по характер. Десислава беше по-пълничка, с нежни черти и тих нрав. А Ралица — висока, слаба, с изтънчено лице и големи изпъкнали зъби.

– Как, ще ме държиш на прага? Няма да ме поканиш? — попита Ралица.

Десислава все още можеше да затвори вратата. Но това беше сестра й — макар и неканена.

– Влизай, — каза тя и отвори по-широко.

Ралица влезе, скина високите си токчета, оправи косата си пред огледалото и се обърна.

– Не те очаквах… А ето ме. — Искаше да обуе Кириловите чехли, но Десислава й подаде гостински. Те й бяха малки, но други нямаше.

– Е, покажи ми как живееш. — Ралица се разхождаше из стаята, взирайки се във всяка детайл.

– Имаш царски апартамент! Вносни мебели, ремонт… — Обърна се.

За миг Десислава видя завист и злоба в очите й. Но следващия миг Ралица отново се усмихна, показвайки зъбите си.

– Ето, разбирам. Добре се омъжи. А мъжът ти къде е?

– На вилата, — неохотно отвърна тя.

– И вила имате? Ех, буржоази… — прошепна Ралица с тон, който криеше: *„Добре, добре, ще видим.”*

– Защо си дошла? — попита Десислава, губейки търпение.

– Липсваше ми. Освен нас две, нямаме никого. Сами сме си, — каза Ралица, без да я гледа, разглеждайки снимка на дъщеря й с внука. — А това кое е? Дъщеря ти?

Десислава не отговори.

– Аз пък самотна. С Мите се разделихме бързо. След него бях още два пъти омъжена. И ще ти кажа — другите не се различаваха от него. Не си струваше да ги сменям, — призна се.

– И тези двама също ли ги открадна от някого? — я засягна Десислава.

– Ех, зла стана. Който старото помни, на този око вон. — Ралица се усмихна, показвайки неравните си зъби. — Не съм дошла да се караме.

– Тогава защо? Да ми отнемеш всиДесислава я погледна и внезапно разбра, че смъртта на сестра ѝ беше последният й урок – животът е твърде кратък, за да го прекарваме в омраза.

Rate article
Силата на сестринството