– Ще останем при теб за известно време, защото нямаме пари да наемем собствено жилище! – каза ми моята приятелка. Аз съм много активна жена и въпреки че съм на 65 години, успявам да обикалям различни места и да се срещам с невероятни хора. С носталгия си спомням своите млади години, когато човек можеше да прекара лятото на море, на палатка с приятели, да плава по всяка река – и всичко това с малко средства. Но тези времена са вече в миналото. Винаги съм обичала да се запознавам с нови хора – на плажа, в театъра – и с много от тях сме останали приятели с години. Един ден се запознах с жена на име Сара на почивка в един пансион край Бургас. След години, след като си разменяхме понякога писма, внезапно получих телеграма: „В 3 през нощта пристига влакът. Чакай ме на гарата!“ Не знаех кой ми я изпраща, затова не отидох. Но в 4 сутринта на вратата се появиха Сара, двете й внучки, баба им и един мъж – с купчина куфари. Бяхме шокирани, но ги пуснахме в дома ни, а Сара ми каза: „Защо не ни посрещна? Аз ти пратих телеграма! Иначе таксито струва пари!“. После ми обясни, че една от внучките й е приета студентка в Софийския университет и цялата им фамилия дошла да я подкрепи – и че ще живеят у нас, понеже „нямат пари за наем, а нашият апартамент бил близо до центъра“. Не можех да повярвам – не сме роднини, защо да ни натрапват присъствието си? Трябваше да ги храня по три пъти на ден, сами не сготвиха нищо, само носеха продукти. Не издържах повече и след три дни ги помолих да си тръгнат. Последва скандал – Сара троши чинии и вика истерично. Когато напуснаха, установих, че ми липсват халатът, няколко кърпи и дори голямата тенджера със зеле! Така завърши нашето приятелство – с облекчение. Повече никога не чух за нея. Вече съм много по-предпазлива с новите познанства.

Ще се нанесем при теб за известно време, че нямаме и стотинка за наем! изръси ми моята приятелка.

Аз съм една изключително енергична жена. Въпреки че вече съм на 65, все още ми се отдава да обикалям къде ли не и да срещам какви ли не интересни хора. С усмивка и малко тъга си спомням младостта. Тогава човек по цялото Черноморие можеше да прекара ваканцията си и пет лева да не му стигнат! Можеше да отидеш на къмпинг с приятели сред Балкана, можеше да се качиш на корабче по Дунав, и всичко това за жълти стотинки.

Но онова време отдавна отлетя.

Обичах да се запознавам с хора по плажовете на Созопол, в театъра на Варна. С някои така и си останахме близки с години.

Един ден се запознах с една жена казваше се Златина. Бяхме в един и същ семейнен хотел в Обзор. Разделихме се като приятелки и запазихме връзка от време на време се чувахме, по празниците пращахме картички. Докато една сутрин не получавам телеграма, напълно анонимна: “В три сутринта пристига влак, ще ме посрещнеш на гарата!”

Гледам и не вярвам на очите си. Изобщо не ми минава през ума кой може да е. Естествено, с мъжа ми не мръднахме никъде. Но в четири сутринта, звънецът се раздрънка отварям и… първо се вкамениф от изненада. На прага стои Златина, с две тийнейджърки, една баба и някакъв тип с цели купчини багаж като за две миграции. Аз и човекът ми стоим вцепенени. Пуснахме ги вътре като какво да правим. Златина веднага използва повода:

Е, защо така не ни посрещна? Пратих ти телеграма, таксито гори джобове!
Извинявай, ама не знаех, че е от теб!
Е, написах ти адреса. Ето ни!
Ама, мислех, че ще си разменяме само писма, не гости!

После Златина ми обясни едната девойка завършила гимназията и се канела да кандидатства в София. Цялата рода дошла да я подкрепи.

Тук ще живеем! Пари за наем си нямаме! А твоя апартамент е до центъра къде по-удобно?

Бях шокирана, нито сме роднини, нито сме си толкова близки! И защо да ги пусна да живеят у нас? На всичкото отгоре всеки ден трябваше по три пъти да ги храня. Донесоха си някаква груба наденица и буркани, ама не сготвиха нищичко. Всичко аз вършех и храна, и подреждане.

След три дни повече не издържах, помолих Златина и цялата ѝ компания да си ходят, където искат. Стана скандал неописуем. Златина тропа и рита тенджери, крещи като за световно.

Аз седя и не знам на кой свят съм. След голяма драма си тръгнаха. Успяха обаче да ми задигнат халата, два хавлии и, най-интересното някак си, даже голямата ми тенджера пълна с кисело зеле. И до днес не разбирам как си тръгнаха с нея сякаш се изниза в друга реалност.

Така приключи нашата “велика” приятелство. Слава Богу! Оттогава не съм чула, ни видяла Златина. Сега вече внимавам много повече, като тръгна да се запознавам с непознати.