Щастливата грешка… Израснах в непълно семейство – без баща. Възпитаваха ме мама и баба. Още от детската градина усетих нуждата от баща. А в началното училище!.. Страшно завиждах на връстниците си, които гордо вървяха ръка за ръка със своите високи, силни бащи, играеха с тях, караха велосипеди, колелета, коли. Особено ми беше тежко, когато някой татко целуваше дъщеря си или сина си, гушваше го, и двамата се смееха… Господи, гледайки отстрани, си мислех: “Какво щастие е това!..” Свой баща също видях… Но само на една-единствена снимка, където усмихнат – като всички други бащи – позираше… Но не за мен!.. Мама ми казваше, че той е полярник. Живее нейде далече-на север, толкова далече, че не може да се върне. Замина, работи там, но изпраща подаръци за рождените дни редовно. В трети клас с горчиво разочарование разбрах, че нямам баща-полярник… И никога не съм имал! Случайно чух как майка ми казва на баба ми, че вече няма сили да лъже мен, да ми дава подаръци от име на баща, който всъщност я е предал. Макар да живее богато, досега нито веднъж не ми се е обадил, не ме е поздравил нито за рождения ден, нито за Нова година… “Артем обожава празниците! Това са единствените дни, когато усеща някаква подкрепа, макар и далечна и мистична, но от роден човек.” Тогава преди рождения си ден казах на мама и баба, че не искам повече подаръци за празниците “от баща”, който не съществува. “Просто ми направете любимия ми торта ‘Птичето мляко’ – това ми е достатъчно.” Живеехме скромно – с две малки заплати, на мама и баба. Като студент работех като товарач на гарата и в магазини. Веднъж съседът Слави ми предложи да го заместя като Дядо Мраз в навечерието на Нова година – да ходя по детски градини и семейства. В детските градини отказах. Струваше ми се трудно – сценки, игри, двойки със Снежанка. Но за индивидуалните посещения по адреси за новогодишния ден се съгласих. Слави ми даде тефтер със стихчета и загадки, и адресите на клиентите. Репертоарът беше лесен и го научих бързо – това не е държавен изпит. Но ме беше страх да не се изложа. Първият ми опит бе изненадващо успешен. Обиколих децата по адресите; прибрах се уморен, но доволен, че не се изложих. А като пресметнах печалбата – едва не вдигнах ръце от радост. За половин година със стари куфари не бих изкарал тази сума! Продължих зиме да работя като Дядо Мраз, а лете – строителни бригади със студенти. Докато учех, не се занимавах особено с личния си живот – нямах време: учене, принудителни сезонни работи. Разбира се, имаше момичета, но дотам – за семейство не се получаваше. “Като завърша университета, намеря хубава работа, подредя живота си – тогава ще мисля за семейство,” мечтаех аз. След института, на инженерска работа с ниска заплата, реших да си купя втора употреба автомобил. В семейството вече имахме приличен стандарт, но за кола все не стигаше. Много исках да си имам свой транспорт. Затова реших пак да работя като Дядо Мраз. Мама извади от гардероба костюма, махна найлона, реши да го поднови – добави много пайети, блестеше. Бялата разресано пухкава брада ми хареса – скриваше лицето ми напълно. Поставих гъсти вежди – погледнах се в огледалото – доволен. А мама въздъхна тихо: – Артеме, време ти е вече свои деца да имаш, а все чужди забавляваш. – Има време – махнах с ръка. – Пожелай ми успех, мамо, и чао! – целунах я по бузата и тръгнах да работя. Седмица преди Нова година пуснах обява в града – получих 15 поръчки. След шест адреса прочетох следващия: “ул. Градинска 6, ап. 19”. Слязох от тролея, тръгнах към блока. Градинска улица – почти накрая на града – слабо осветена. Лесно намерих блок 6, изкачих се до втория етаж и звъннах на вратата. Отвори момче на пет-шест години. – В гората в колибата си живея… – започнах стандартно от прага. Но момчето ме прекъсна: – Ние не сме канили Дядо Мраз! – Мен не ме канят – аз сам отивам при добрите деца! – успях да се измъкна, макар леко смутен. – Мама, татко вкъщи ли са? – Не. Мама е у баба Тоня – прави инжекции. Ще се върне скоро. – А ти как се казваш? – Артем. “Хм, съвпадение на имената,” учудих се тайно. Не казах, че съм Артем – щях да разваля въображението. Аз съм Дядо Мраз! – Артем, къде ви е елхата? – В моята стая. Момчето ме хвана за ръка и ме заведе в стаята си. На масичката до леглото вместо елха, в трилитров буркан, имаше само клонче лик, украсено с малки играчки и гирлянд от лампички. До него две снимки – на мъж и жена, еднакви рамки. Загледах се… и изтръпнах… От снимката ми гледаше… самият аз! “Това просто не може да е истина!” Погледнах внимателно – всичко точно… Вляво – студентската ми снимка, с яке. Вдясно – момичето – Елена Горнова. С нея се запознах лятото на студентските строителни работи. Само че нейната снимка вече беше зрялата жена – същите мили, но тъжни очи – толкова позната Лена! – Кои са тези? – попитах, без да познавам гласа си. – Това е мама. – Твоята? – Да. – Казва се… Лена? – изрекох без да мисля. – О, познахте! Значи сте истински Дядо Мраз, а аз мислех, че не съществуват! – А този кой е – посочих собственото си лице, вече подозирайки, че Артем е моят син. – Това е татко! Истински полярник! Представяте ли си – живее на огромен ледник! Мама каза, че заминал отдавна, когато съм бил бебе. Затова не съм го виждал… Но винаги ми праща подарък за рождения ден и за Нова година. И тази година ще намеря утре сутрин папиния подарък под възглавницата – Дядо Мраз обича да ги крие там. Изпаднах в шок, спомняйки си детството и моя ‘баща-полярник’. Явно всички майки на изчезналите бащи ги пращат на Северния полюс! И аз се оказах от онези “полярници”. Заболя ме много – съдбата ме удари в самото сърце… Веднага се сетих за бурния, но кратък роман с Ленчето… Взехме си телефоните при раздялата. Но след като се прибрах, така и не ѝ звънях, а и телефона ми го откраднаха след броени дни. Понякога се сещах за нея, но учението, приятелите и нови приятелки постепенно я изблъскаха от паметта… А тя, оказва се, живее в същия град. Не ме е забравила, сама отглежда сина ни и е сложила моята снимка до своята. Исках да кажа на Артем, че съм татко му, но в този момент вратата се отвори и Лена влезе: – Извинявай, сине, закъснях – на баба Тоня извикахме бърза помощ и я заведохме в болница. Видя ме – извика, изненадано: – Ама ние не сме викали Дядо Мраз! Сълзи на радост и щастие ме заляха. Свалих шапката и брадата, отлепих веждите… – Артем?! – изненада се Лена. Седна като попарена на пуфчето в коридора – разплака се толкова силно, че малкият Артем се стресна. Но Лена се овладя бързо до сина си. Казах му, че съм дошъл от Севера като Дядо Мраз, за да направя подарък на него и мама. Артем беше безкрайно щастлив – смееше се, пееше, рецитираше стихчета. Държеше ни за ръце – сякаш се страхуваше пак да замина. Дори не попита за подаръка – знаеше, че Дядо Мраз ще остави татиния подарък под възглавницата. Артем заспа, а ние с Лена говорихме до сутринта – сякаш не е минало дълго време разделени. На сутринта отидох за още един подарък и тогава осъзнах, че съм сбъркал адреса – влязъл съм на номер 6А, трябвало е в 6… В тъмното съм пропуснал “А“ – не съм отишъл в правилния блок. А всъщност – в най-правилния! В най-нужния дом! “Каква щастлива, съдбоносна грешка!” – мислех, усмихвайки се. Сега сме трима! Много сме щастливи! А мама и баба са горди с внука и правнука – Артем Артемов!

ЩАСТЛИВА ГРЕШКА…

Израснах в непълно семейство без баща. Мен ме възпитаваха майка ми и баба ми.
Още от детската градина усещах липсата на баща, особено когато виждах приятелите ми да вървят ръка за ръка със своите високи, силни бащи, да играят, да карат колела или да се возят в колите им.
Най-много ме нараняваше, когато някой баща целуваше дъщеря си или сина си, взимаше го на ръце и заедно се смееха Боже, наблюдавах цялото това щастие и си мислех: Какво блаженство е това!
Моя баща също съм виждал
Но само на единствена, избледняла снимка, на която се усмихва, както другите бащи.
Но не на мен!
Майка ми казваше, че е моряка, работи далеч някъде край Варна, на Северното Черноморие, толкова далече, че няма как да си дойде. Изпраща ми подаръци на рожденния ден, но от години не се е прибирал.
В трети клас, за моя най-голяма болка, случайно чух как майка ми казва на баба ми, че вече не издържа да ме лъже и да ми подарява подаръци от името на един баща, който всъщност я е предал. Богат си живее, но така и не е звъннал на сина си, нито за рожден ден, нито за Коледа.
Ивайло толкова много обича празниците! Това са единствените дни, когато усеща малкото топлина от някой далечен, мистичен баща.
Тогава, преди рождения си ден, казах на майка ми и баба ми, че вече не искам никакви подаръци от баща ми, който не съществува.
Само ми изпечете любимата ми торта Птиче мляко и нищо друго.
Живеехме скромно само с двете малки заплати на майка ми и баба ми.
Като станах студент, започнах да работя като товарач на Централната гара и по магазините.
Веднъж съседът ми Слави ми предложи да го заместя като Дядо Коледа в дните преди Нова година да ходя по детските градини и по семейни поръчки.
Детските градини веднага отказах изглеждаше ми сложно, там трябваше да има цели театрални сценки, а аз да играя с другата коледна героиня Снежанка.
Но на индивидуални посещения в домовете през празниците се съгласих.
Слави ми даде една тетрадка със стихчета, гатанки и адреси.
Запомних репертоара бързо, тук не беше като да се готвя за изпит по математика. Само страхът да не се изложа ме тревожеше.
Но още първото изпълнение се оказа изненадващо успешно.
Когато обиколих всички деца и се прибрах вкъщи уморен, но доволен, че не се оцапах пред малчуганите, преброих парите и щях да запея от радост шест месеца носене на кашони не ми бяха донесли такава сума.
След това всяка зима ставах Дядо Коледа, а по летните ваканции се опитвах да изкарвам пари със студентски строителни бригади.
Докато учех, личният ми живот не беше особено подреден нямах време. Знаете как е учене, работа, случайни приятелки. Имаше момичета, но до женитба не стигнахме.
Като завърша ВУЗ-а, намеря хубава работа, стабилна заплата, собствен дом тогава ще мисля за семейство, кроях планове.
След като завърших университета, работех като инженер, макар и на начална длъжност, реших да си купя употребяван автомобил.
Вече имах приличен доход, но все пак не стигаше за кола, а ми се искаше да имам собствено превозно средство.
Затова отново реших да работя като Дядо Коледа.
Майка ми извади от гардероба стария ми костюм, измъкна целофановия плик, започна да го обновява пришиваше блясъци, а бялата пухкава брада беше толкова добра, че буквално скриваше лицето ми.
Залепих си гъсти вежди и се огледах в огледалото бях доволен от себе си.
Майка ми въздъхна тихо:
Ивайло, време ти е да имаш свои дечица, а ти все чуждите забавляваш
Ще стане, мамо, каза̀м. Айде, желай ми късмет! целунах я по бузата и тръгнах да заработвам.
Седмица преди Нова година пуснах обява във варненския вестник, и петнадесет заявки капнаха.
След като отбелязах шест поръчки като изпълнени, прочетох следващия адрес: ул. Ливадна, 6, ап. 19.
Слязох от тролея и се запътих към блока.
Ливадна беше почти на края на града слабо осветена.
Но бързо намерих номер 6, качих се до втория етаж и позвъних.
Вратата отвори момченце, пет-шест годишно.
На поляната във гората, в къщичка живея започнах аз от вратата.
Но детето ме прекъсна:
Ние не сме канили Дядо Коледа!
Аз сам ходя при добрите деца веднага се ориентирах, макар да се пообърках. Майка ти и баща ти вкъщи ли са?
Не. Майка ми отиде до съседния блок при баба Тонка, да ѝ сложи инжекция. Скоро ще се върне.
Как се казваш?
Ивайло.
Ей, че интересно съвпадение! помислих си.
Но се усетих на време няма да му казвам, че и аз съм Ивайло. Все пак съм Дядо Коледа!
Ивайло, къде ви е елхата?
В стаята ми.
Хвана ме за ръка и ме заведе в стаята си, семпло обзаведена както цялото апартаментче.
На масичката до леглото, вместо елха, в три-литров буркан стоеше клонка от бор, украсена с малки играчки и лампички.
До нея имаше две снимки в еднакви рамки мъж и жена.
Вгледах се и замрях от изненада на снимката бях самият аз!
Невъзможно!
Погледнах внимателно в лявата рамка беше студентската ми снимка с яке.
А вдясно момичето Гергана Христова.
С нея се запознах на студентската строителна бригада през едно лято.
Но снимката не беше студентска гледаше ме тъжна, но красива жена, приличаща на някогашната весела Гергана.
Кой е това? попитах със странен глас.
Мама ми е тя.
Твоята?
Да, моята. Гергана ли се казва? изтървах се.
Да! Познахте, значи сте истинският Дядо Коледа! Аз мислех, че не съществува!
А той кой е? посочих с пръст себе си, вече усещайки подсъзнателно, че Ивайло ми е син.
Това е татко ми! Той работи на голям кораб в морето! Мама каза, че е заминал, когато съм бил много малък. Затова не го помня Но винаги ми праща подаръци на рождения ден и на Нова година. Очаквам този Коледен подарък да намеря сутринта под възглавницата. Дядо Коледа обича да ги скрива там.
Изпитах удар веднага си спомних за детството и моряка баща.
Всички ли майки изпращат своите изгубени бащи в далечни морета и им измислят романтични професии?
Ето, и аз се оказах от тях
Беше ми толкова тежко, една болка ме прониза в самото сърце.
Спомних си какво кратко, но страстно лято преживях с Гергана
Когато се разделяхме, разбира се, си обменихме номерата, но веднага щом се прибрах, не ѝ се обадих. След няколко дни ми откраднаха телефона.
Често я спомнях, но ангажиментите учене, приятели, момичета постепенно изместиха спомена за нея
А тя е живяла все още тук, знаела ме, възпитавала нашия син, а снимката ми била до нейната.
Щях да разкрия на Ивайло, че аз съм баща му, когато отвори вратата Гергана.
Миличък, извинявай, че се забавих. Баба Тонка трябваше да я откараме в болницата.
Като ме видя, възкликна с изненада:
О, а ние не сме викали Дядо Коледа!
Сълзи на щастие ми потекоха по лицето. Свалих шапката и брадата, махнах веждите…
Ивайло?! ахна Гергана.
Седна на пуфа в коридора и се разплака, че чак малкият Ивайло се стресна.
Но Гергана бързо се съвзе, като видя сина си.
Аз му казах, че съм дошъл от морето като Дядо Коледа, за да направя изненада за него и мама.
Радостта на малкия Ивайло беше безгранична смя се, рецитира, пееше ни песнички, държеше ме за ръка, сякаш се страхуваше да не изчезна пак.
Изобщо не мислеше за подаръка знаеше, че Дядо Коледа ще сложи татковия подарък под възглавницата.
Ивайло заспа, а с Гергана разговаряхме до сутринта, като че ли не са минали години.
На сутринта изтичах до магазина за още един подарък и едва тогава разбрах, че по грешка съм дошъл в блок 6А, а адресът беше 6.
През нощта не съм видял тази буква А и съм объркал сградата
А в действителност съм бил на НАЙ-ВАЖНИЯ за мен адрес!
Колко щастлива, съдбовна грешка!, мислех си, усмихнат.
Сега сме тримата заедно! Чувстваме се истински щастливи!
А мама и баба не могат да се нарадват на внучето и правнучето Ивайло Ивайлов!…

Rate article
Щастливата грешка… Израснах в непълно семейство – без баща. Възпитаваха ме мама и баба. Още от детската градина усетих нуждата от баща. А в началното училище!.. Страшно завиждах на връстниците си, които гордо вървяха ръка за ръка със своите високи, силни бащи, играеха с тях, караха велосипеди, колелета, коли. Особено ми беше тежко, когато някой татко целуваше дъщеря си или сина си, гушваше го, и двамата се смееха… Господи, гледайки отстрани, си мислех: “Какво щастие е това!..” Свой баща също видях… Но само на една-единствена снимка, където усмихнат – като всички други бащи – позираше… Но не за мен!.. Мама ми казваше, че той е полярник. Живее нейде далече-на север, толкова далече, че не може да се върне. Замина, работи там, но изпраща подаръци за рождените дни редовно. В трети клас с горчиво разочарование разбрах, че нямам баща-полярник… И никога не съм имал! Случайно чух как майка ми казва на баба ми, че вече няма сили да лъже мен, да ми дава подаръци от име на баща, който всъщност я е предал. Макар да живее богато, досега нито веднъж не ми се е обадил, не ме е поздравил нито за рождения ден, нито за Нова година… “Артем обожава празниците! Това са единствените дни, когато усеща някаква подкрепа, макар и далечна и мистична, но от роден човек.” Тогава преди рождения си ден казах на мама и баба, че не искам повече подаръци за празниците “от баща”, който не съществува. “Просто ми направете любимия ми торта ‘Птичето мляко’ – това ми е достатъчно.” Живеехме скромно – с две малки заплати, на мама и баба. Като студент работех като товарач на гарата и в магазини. Веднъж съседът Слави ми предложи да го заместя като Дядо Мраз в навечерието на Нова година – да ходя по детски градини и семейства. В детските градини отказах. Струваше ми се трудно – сценки, игри, двойки със Снежанка. Но за индивидуалните посещения по адреси за новогодишния ден се съгласих. Слави ми даде тефтер със стихчета и загадки, и адресите на клиентите. Репертоарът беше лесен и го научих бързо – това не е държавен изпит. Но ме беше страх да не се изложа. Първият ми опит бе изненадващо успешен. Обиколих децата по адресите; прибрах се уморен, но доволен, че не се изложих. А като пресметнах печалбата – едва не вдигнах ръце от радост. За половин година със стари куфари не бих изкарал тази сума! Продължих зиме да работя като Дядо Мраз, а лете – строителни бригади със студенти. Докато учех, не се занимавах особено с личния си живот – нямах време: учене, принудителни сезонни работи. Разбира се, имаше момичета, но дотам – за семейство не се получаваше. “Като завърша университета, намеря хубава работа, подредя живота си – тогава ще мисля за семейство,” мечтаех аз. След института, на инженерска работа с ниска заплата, реших да си купя втора употреба автомобил. В семейството вече имахме приличен стандарт, но за кола все не стигаше. Много исках да си имам свой транспорт. Затова реших пак да работя като Дядо Мраз. Мама извади от гардероба костюма, махна найлона, реши да го поднови – добави много пайети, блестеше. Бялата разресано пухкава брада ми хареса – скриваше лицето ми напълно. Поставих гъсти вежди – погледнах се в огледалото – доволен. А мама въздъхна тихо: – Артеме, време ти е вече свои деца да имаш, а все чужди забавляваш. – Има време – махнах с ръка. – Пожелай ми успех, мамо, и чао! – целунах я по бузата и тръгнах да работя. Седмица преди Нова година пуснах обява в града – получих 15 поръчки. След шест адреса прочетох следващия: “ул. Градинска 6, ап. 19”. Слязох от тролея, тръгнах към блока. Градинска улица – почти накрая на града – слабо осветена. Лесно намерих блок 6, изкачих се до втория етаж и звъннах на вратата. Отвори момче на пет-шест години. – В гората в колибата си живея… – започнах стандартно от прага. Но момчето ме прекъсна: – Ние не сме канили Дядо Мраз! – Мен не ме канят – аз сам отивам при добрите деца! – успях да се измъкна, макар леко смутен. – Мама, татко вкъщи ли са? – Не. Мама е у баба Тоня – прави инжекции. Ще се върне скоро. – А ти как се казваш? – Артем. “Хм, съвпадение на имената,” учудих се тайно. Не казах, че съм Артем – щях да разваля въображението. Аз съм Дядо Мраз! – Артем, къде ви е елхата? – В моята стая. Момчето ме хвана за ръка и ме заведе в стаята си. На масичката до леглото вместо елха, в трилитров буркан, имаше само клонче лик, украсено с малки играчки и гирлянд от лампички. До него две снимки – на мъж и жена, еднакви рамки. Загледах се… и изтръпнах… От снимката ми гледаше… самият аз! “Това просто не може да е истина!” Погледнах внимателно – всичко точно… Вляво – студентската ми снимка, с яке. Вдясно – момичето – Елена Горнова. С нея се запознах лятото на студентските строителни работи. Само че нейната снимка вече беше зрялата жена – същите мили, но тъжни очи – толкова позната Лена! – Кои са тези? – попитах, без да познавам гласа си. – Това е мама. – Твоята? – Да. – Казва се… Лена? – изрекох без да мисля. – О, познахте! Значи сте истински Дядо Мраз, а аз мислех, че не съществуват! – А този кой е – посочих собственото си лице, вече подозирайки, че Артем е моят син. – Това е татко! Истински полярник! Представяте ли си – живее на огромен ледник! Мама каза, че заминал отдавна, когато съм бил бебе. Затова не съм го виждал… Но винаги ми праща подарък за рождения ден и за Нова година. И тази година ще намеря утре сутрин папиния подарък под възглавницата – Дядо Мраз обича да ги крие там. Изпаднах в шок, спомняйки си детството и моя ‘баща-полярник’. Явно всички майки на изчезналите бащи ги пращат на Северния полюс! И аз се оказах от онези “полярници”. Заболя ме много – съдбата ме удари в самото сърце… Веднага се сетих за бурния, но кратък роман с Ленчето… Взехме си телефоните при раздялата. Но след като се прибрах, така и не ѝ звънях, а и телефона ми го откраднаха след броени дни. Понякога се сещах за нея, но учението, приятелите и нови приятелки постепенно я изблъскаха от паметта… А тя, оказва се, живее в същия град. Не ме е забравила, сама отглежда сина ни и е сложила моята снимка до своята. Исках да кажа на Артем, че съм татко му, но в този момент вратата се отвори и Лена влезе: – Извинявай, сине, закъснях – на баба Тоня извикахме бърза помощ и я заведохме в болница. Видя ме – извика, изненадано: – Ама ние не сме викали Дядо Мраз! Сълзи на радост и щастие ме заляха. Свалих шапката и брадата, отлепих веждите… – Артем?! – изненада се Лена. Седна като попарена на пуфчето в коридора – разплака се толкова силно, че малкият Артем се стресна. Но Лена се овладя бързо до сина си. Казах му, че съм дошъл от Севера като Дядо Мраз, за да направя подарък на него и мама. Артем беше безкрайно щастлив – смееше се, пееше, рецитираше стихчета. Държеше ни за ръце – сякаш се страхуваше пак да замина. Дори не попита за подаръка – знаеше, че Дядо Мраз ще остави татиния подарък под възглавницата. Артем заспа, а ние с Лена говорихме до сутринта – сякаш не е минало дълго време разделени. На сутринта отидох за още един подарък и тогава осъзнах, че съм сбъркал адреса – влязъл съм на номер 6А, трябвало е в 6… В тъмното съм пропуснал “А“ – не съм отишъл в правилния блок. А всъщност – в най-правилния! В най-нужния дом! “Каква щастлива, съдбоносна грешка!” – мислех, усмихвайки се. Сега сме трима! Много сме щастливи! А мама и баба са горди с внука и правнука – Артем Артемов!