Днес, след дълъг работен ден в офиса на края на София, Бойко Димитров влезе в апартамента.
— Ей, вкъщи съм! — викна той, стъпвайки на кухнята, където вече се ноше ароматът на готвено.
— Какъв е поводът? — попита той, като видя на масата подредени ястия.
— Без повод, — отвърна жена му Десислава, но в гласа й се зачу нещо странно. — Просто ми беше мързел да готвя, поръчах суши.
— Суши — това го обичам! — оживи се Бойко, сваляйки сакото.
— Тогава сядай, ще вечеряме, — каза Деси, но изведнъж излезе от кухнята.
След минута тя се завърна с лист хартия в ръка и мълчаливо го подаде на съпруга си.
— Какво е това? — попита Бойко, но погледна листа и замръзна, сякаш го беше ударило гръм.
***
— Добър ден, това е куриерът, — чу се глас от домофона, а на екрана се появи млад мъж в ярка униформа. — Вчера плащането за поръчката не мина.
— Грешите, — спокойно отвърна Десислава. — Аз не съм поръчвала нищо.
— Извинете, ето разписката, погледнете, — момчето доближи смачкана хартийка до камерата, сочейки адреса. — Вчера аз лично донесох поръчката. Адрес: „Зорница“, 12. Господинът плати с карта, но транзакцията се провали. Имам копие на разписката, моля ви, проверете.
Куриерът изглеждаше объркан, извиняваше се след всяка дума. Явно беше нов — не само в доставките, но и като цяло на работа. Деси го изследва скептично, отвори вратата и го погледна. Той беше слаб, с огромен термобоклук на раменете, приличаше на врабче с непосилна ноша. Деси едва успя да потисне усмивка, но я отвлече разписката.
На нея пишеше: „Грешен код: 55. Невалиден ПИН.“
— Казах ви, че грешите, — повтори тя. — Вчера никой не беше вкъщи и ние не сме поръчвали нищо.
— Съжалявам, — куриерът се изчерви. — Плащането го прие жена… друга дама.
— Още по-малко вероятно, — Десислава се усмихна. — Това определено не съм аз.
Куриерът подаде втора разписка с адреса и детайлите на поръчката. Деси прегледа: японска кухня, прибори за двама, плащане с карта. Нищо необичайно, освен едно — Бойко мразеше суши. Долу имаше име на поръчалия: Бойко.
Десислава усети как кръв й притича към слепоочията. В този апартамент живееше само един мъж — нейният съпруг. Но жена? Тя, на 43, вече не отговаряше на това описание. Може би куриерът от учтивост така наричаше всички? Но нещо не се връзваше.
— Ще платя, — изненадващо каза тя. — Къде е терминалът ви?
Момчето я погледна учудено. Очакваше сълзи или викове — точно така реагираше майка му, когато разбра за изневярата на баща си. Но Десислава беше спокойна, като от стомана. Изпращайки го, тя изведнъж се засмя. Смехът й се превърна в истерия, а от очите й се стичаха сълзи. Дълбоко въздъхна, изтри лицето си и взе телефона.
— Бойко, здрасти, до колко си на работа днес? — попита тя, опитвайки се да звучи небрежно.
— Здрасти. До седем, ако шефът пак не започне любимите си срещи, — отвърна той. — Защо питаш?
— Искам да вечеряме заедно.
— Отмениха ти плановете?
— Да, ще бъда вкъщи. Реших, че ще е хубаво да прекараме време заедно.
— Добре, но не съм сигурен кога ще приключа.
— Няма проблем, по-късно ще се разберем. Нямам настроение да готвя, поръчвам храна, става ли?
— Договорихме се.
Десислава затвори телефона и отвори гардероба. Погледът й спря на черното рокльо със златист оттенък, което беше облякла на последния корпоратив. „Ако ще се празнува, нека се празнува“, — помисли тя с горчива ирония.
Върнала се в коридора, погледна разписката, взе телефона си и поръча същите суши от вчера с бележка „прибори за двама“.
Вечерта същият куриер, още по-объркан, донесе поръчката. Убеден, че плащането мина, той побърза да си тръгне, решавайки, че това семейство крие твърде странни тайни.
След час се завърна Бойко. Десислава го посрещна с усмивка, но очите й издаваха напрежение. Забеляза как се опитва да е идеалният съпруг — както винаги след „закъсненията“ или изненадващите командировки му.
— Суши? — Бойко се изненада, като видя масата.
— Да, вчера видях реклама за доставка вкъщи, — небрежно отвърна Десислава. — Исках да опитам. Знам, че не ги харесваш, но направих и пиле за теб.
— Защо пък не, ще опитам, — каза той. — В работата веднъж поръчаха, не бяха зле.
— Промените са добри, нали, Бойко? — попита тя с лека усмивка. — Хайде, мий си ръцете, гладна съм.
Бойко се замисли. Спокойствието й, сушитата, същият ресторант — той не вярваше в съвпадения. Но как можеше да знае за вчерашния вечер с другата?
Седна на масата, хвърляйки мрачен поглед към жена си. Десислава, противно на очакванията му, не крещеше и не го обвиняваше. Вместо това тя изведнъж попита:
— Как се казва? — гласът й беше спокоен, почти безразличен, докато набождаше рол с вилицата.
Бойко се захрачи. Да отричаше беше безсмислено.
— Мария— Мария, изпусна той, като усети как душата му се свива от вината.