“Топка в семейния кръг”
Оня ден по-голямата ми сестра Мария ме покани у тях. Каза да се видим, да пием кафе, да побъбрим за живота, както в добрите стари времена.
Имаме голямо семейство – по-голям брат и няколко сестри. Мария е на 38, майка е на четири деца. Средната сестра, Ралица, е с четири години по-малка, на 34. Брат ми Стоян е на 32, а аз, най-малката, съм на 27 и още строя живота си. След мен има и близначки – Елица и Камелия, на 25, и всяка от тях вече има по три деца. Семейството ни е шумно, всеки е затънал в своите грижи, такива срещи са рядкост и аз искрено се зарадвах на поканата.
Мария настоя да отида на обяд и не приемаше възражения. Замислих се какво да взема на децата й. Обикновено ги разглезвам – купувам играчки, сладкиши, понякога дори книги. Но този път финансите ми бяха зле. Спера лев за първа вноска за апартамент и всяка стотинка беше точна. Реших, че плодовете са полезни и приятни, та взех няколко килограма зрели круши. С този скромен подарък потеглих към малкото градче край Плевен, където живее сестра ми.
Мария ме посрещна топло. Едва стъпих на прага, децата й се втурнаха към мен, шумни и радостни. Самата тя отиде на кухнята да завари кафе. Във въздуха се усещаше очакване – на масата вече бяха десертни чинийки, а до тях лопатка за торта. Явно всички очакваха както винаги да донеса нещо сладко и луксозно. Но вместо това подадох чантата с круши.
И атмосферата се промени мигновено. Децата, които току-що се смееха, замлъкнаха. Погледнаха крушите, после мен, и сякаш по команда ги отдръпнаха настрани. Без дума се обърнаха и излязоха от стаята. Бях зашеметена. Мария, която стоеше на прага на кухнята, ме погледна с такъв израз, сякаш бях извършила престъпление. И тогава започна:
“Сериозно, Деси? Круши?” – гласът й трепереше отдолу на яд. “Решила си да пестиш на децата ми? Ако нямаш пари, защо изобщо дойде?”
Опитах се да обясня, че ми е трудно, че спестявам за бъдещето, но думите ми засядаха в гърлото. Обидата ме заливаше. Чувствах се унижена, сякаш скромният подарък беше повод да ме съдят за целия ми живот.
“Знаеш ли какво, Мария, ако за теб има значение само тортата, а не аз, тогава какво да говорим?” – изхвърлих и се дръпнах да не изкрещя.
Кафето остана непито. Грабнах якет и излязох, лупайки вратата. В гърдите ми кипеше гняв, болка и разочарование. Минаха няколко дни, но още не мога да потъна. Не знам дали ще мога да гледам сестра си без тази горчивина.
Всеки път, когато си припомням онзи ден, се питам – наистина ли ставаше дума само за крушите? Или има нещо по-дълбоко, трупано с години? Може би вече не се разбираме, защото сме станали толкова различни? Нямам отговори, но едно знам – този ден напуши пукнатина между нас и не съм сигурна дали може да се закърпи.