Една срещу всички
Ваня за първи път видя фар в книжка, когато беше на пет. На картинката стоеше самотен и висок, а около него бучеше море, тъмно като мастило. Момичето притисна пръсти към страницата и прошепна: “Ще живея там.” Родителите й се изсмяха. Баба й каза: “Имаш въображение като на художник.” А леля Стоянка само изгърмя: “Сказки. По-добре стани инженер.”
И Ваня стана. Записа радиоинженерство, защото звучеше сериозно. Въпреки че сърцето й винаги теглееше към морето. След лекциите рисуваше фарове в тетрадките, препрочиташе Стивънсън, слушаше шума на вълните в YouTube и всяка ваканция отиваше край водата.
“Каква глупост?” – казваше майка й. “Всички нормални хора ходят на морски курорти, а тя – в някаква Китен!”
“Харесва ми северът,” – усмихваше се Ваня.
“На теб време е да се омъжиш, не да гледаш фарове!”
След университета Ваня се нае в фирма за навигационно оборудване. Работа като работа: схеми, спойки, уреди. Но един ден шефът каза:
“Има свободно място. На Крайния север. Морско селце, радиолокационна станция. Искаш ли?”
Тя мълчаливо кимна. Сякаш цял живот чакаше това предложение.
“Животът там е тежък. Смяна за три месеца. Един фар и стражар. Местни понякога идват.”
“Съгласна съм.”
Майка й изпадна в истерия:
“Искаш да замръзнеш в гората? Навярно си полудяла! Изведохме те между хората, а ти искаш да се мотаеш с някакъв стражар в блатото!”
“Мамо, това е мой шанс.”
“Шанс за самота и мизерия!”
Баща й мълчаливо гледаше през прозореца. После каза:
“Нека да си отиде. Нека пробва.”
Селцето се казваше Морски камък. Няколко къщички, рибарски кей, магазин и фар на скалата. Когато Ваня стъпи за първи път на брега, вятърът за малко да я отнесе. Морето ревеше, чайките крещяха, небето висеше ниско, сякаш щеше да пусне дъжд. Но сърцето й – пееше.
“Ти Ваня ли си?” – приближи се висок сивобрад мъж с дебела яке. “Аз съм Ставри. Стражар. Пазителят на това място.”
Той се засмя, взе раницата й и я заведе в къщичката до фара. Там миришеше на петрол, хляб и мед. На масата стоеше лампа, на рафтовете – книги и миди.
“Ето, тук ще живееш. Фарът е твой. Станцията е стара, но работеща. Ще помагаш да се поддържа.”
“Ще се справя.”
“Не се съмнявам. Изглеждаш сякаш морето ти е приятел.”
Първите дни бяха трудни. Бури, тишина, дълги вечери. Ваня оправи апаратурата, сприятели се с местните – особено с Ралица, крехката продавачка от магазина.
“Да поговорим с теб е като да пиеш чай с касис. Става топло,” – казваше тя.
А Ваня вечер седеше на стъпалата на фара и пишеше писма. На себе си. В бъдещето. В миналото й бяха само несбъднатите очаквания на роднините. А сега – беше самата тя.
Един ден дойде пратка. От града. Писмо от майка й:
“Ти, разбира се, си странна. Никой не разбира какво търсиш там. Но баща ти е горд. Ела, ако поискаш. Или поне пиши.”
Ваня въздъхна. Усети как някъде дълбоко в нея за пръв път отдавна стана топло.
Минаха три месеца. Ваня се приготвяше да си тръгне. Фарът беше станал като свой. Ставри я прегърна силно:
“Върни се. Без теб тук е по-пусто.”
В града я посрещнаха студено. Майка й прегледа багажа й с неодобрение, леля Стоянка заяви:
“Всичко това беше грешка. Върни се на нормална работа.”
Но Ваня вече знаеше: няма да се върне. Взе решението. Сама.
След половин година отново стоеше до фара. Бурята стихваше. Ставри махаше с ръка:
“Ето, а аз вече направих баници!”
Сега тя имаше собствен ъгъл в къщичката, табелка на вратата: “Навигационен инженер. Ваня Морска”. Така я наричаха местните.
“Ти си като стихия,” – казваше Ставри. “Първо ревеш, после грееш.”
Калина, ученичка от съседната улица, носеше рисунки – рисуваше фарове, както Ваня в детството. Рибарите й поднасяха прясна скумрия. Някой дори намеква за женитба.
“Ставри, ти защо не си женен?” – попита Ваня един ден.
“Бях. Тя се удави. Много отдавна. Оттогава фарът ми е спътник.”
“Съжалявам…”
“Няма защо. Ти тук – сякаш отново чух гласа й.”
Един ден главната предавателна станция фар прекъсна. Ваня работи 24 часа без сън, свърза се с шефа, извика помощ. Дойдоха специалисти. Един от тях – мъж на трийсетина, Красимир.
“Значи, ти си онази Ваня от фара? Славата ти се е разнесла из цялата фирма.”
“Е, тая. Просто правя това, което обичам.”
Пиеха чай, смееха се, спореха за схеми. Красимир остана още няколко дни. Когато си тръгваше, каза:
“Ще дойда пак. Ако нямаш нищо против.”
“Ще имам, ако не дойдеш.”
Ваня стоеше на скалата. Вълните блъскаха камъните. Отзад блещеше фарът. Неговият фар. Вятърът й развяваше косите. Протегна ръце и извика:
“Ей, свят! Намерих себе си!”
И светът й отвърна – с ръмжането на морето, светлината на огъИ така, Ваня разбра, че домът не е мястото, където си роден, а мястото, където сърцето ти свети ярко като фар в тъмната нощ.