Майка ми викаше: «Издаде ме!», а баща ми просто изчезна.
Вяра спеше дълбоко, когато тишината се прекъсна от телефонен звън. Грабна слушалката, сърцето й вече лудеше в гърдите.
— Вяра! — Гласът на майка й трепереше от отчаяние. — Ела! Веднага!
— Мамо, какво става? — Вяра се съвсем събуди, опитвайки се да укроти тревогата. — Пак се скара с татко? Цял живот сте така, оправяйте се сами!
— Няма с кого да се оправям! — изкрещя майка й, а гласът й се прекъсна. — Няма вече баща ти!
— Мамо… Тате няма вече? — замръзна Вяра, усещайки как кръвта й пресъхва във вените.
— Ела, ще видиш сама! — изхвърли майка й. — Това нещо не се говори по телефона!
— Какво да видя? — Вяра почти крещеше от объркване.
— Ела! — майка й затвори телефона.
Вяра, треперейки, започна да се приготвя за път. Бързаше към родителския дом във Враца, без дори да може да си представи какво я чака там.
— Вяра! Ела! — гласът на майка й в тръбата звъненеше като набат.
— Какво пак? — заспало пробърмоти Вяра, протривайки си очите.
— Какво пак?! Аз съм на ръба, а тя задава въпроси! — майка й почти ридаеше.
— Мамо, днес е събота, седем сутринта, — Вяра се опитваше да говори спокойно, но в нея растеше тревогата. — Имам планове, деца, съпруг. Обясни ми какво става, или няма да дойда.
— Няма да дойдеш? — майка й се задави от възмущение. — Не те е грижа за мен! Не те е грижа, че аз страдам!
— Мамо, вие с татко цял живот се карате, — отсече Вяра. — Уморих се да бъда вашият арбитър.
— Няма вече баща ти! — изкрещя майка й, а в телефона зазвучаха гудки.
— Какво става? — недоволно промърмори съпругът на Вяра, Георги, обръщайки се на другия си страна.
— Изглежда нещо сериозно, — тихо отговори Вяра, все още чувайки ехото на думите на майка си. — Трябва да отида.
— Те са непоносими! — пламна Георги. — Майка ти не разбира, че имаш свое семейство?
— Гошо, не започвай. Родителите не си ги избираме, — Вяра въздъхна. — Трябва да отида. Съжалявам, но с децата ще трябва да се справяш сам.
— Все едно е за първи път, — промърмори той. — Кажи на майка си: ако пак ми се обади така, ще подадим за развод.
Вяра вдигна вежди, изненадана:
— Сериозно?
— Не, разбира се, — усмихна се Георги. — Но да я уплашим няма да е излишно. Може би ще проумее.
— Няма да проумее, — поклати глава Вяра и започна да се приготвя.
Откакто си спомня, в родителския дом никога нямаше мир. Майка й, Елена Василева, постоянно викаше, а баща й, Иван Петров, мълчеше, свивайки устните си, докато не ставаха тънка линия. Изглеждаше, че не реагира на нейните тиради, но Вяра знаеше: вътре той кипеше.
Скарите започнаха, когато Вяра още беше ученичка. Първо рядко, после ежедневно. Майка й, с глас като камбана, вдигаше скандали така, че всички съседи в пететажната им кооперация ги чуваха. Дори тези, които греяха на пейката пред блока, поклащаха глави: «Как живее с нея? Горкият човек.»
Никой не питаше какво е на Вяра, тяхната дъщеря, в този ад. Отвън семейството изглеждаше благополучно: баща й ръководеше катедра в университета, печелеше добре, майка й не работеше, отглеждайки дома и дъщеря си. Но «отглеждайки» — голяма дума. Елена командуваше всички:Вяра стояше над гробовете им, усещайки, че накрая те намериха тишината, която никога не можаха да открият, докато бяха живи.