Дневник, 17декември 2025г.
Никой не ме е ранявал толкова, колкото бившият ми съпруг. През последните три месеца не се срещнахме. Последният път го видях, когато закара детето ни, малката Миранда, при него в Пловдив за уикенда. Точно преди дванадесет седмици се случи, а той се е превърнал в друг човек.
Години наред го убеждавах да отслабне но той не искаше да чуе. Събираше се до поредната бурка с чипс и газирана напитка, натрупваше килограмите, а в свободното време се потъваше в диван. Не можех да го измъкна в парка, колкото и да се опитвах да го запиша във фитнеса. Сега обаче в малкото си едностаенско жилище е сложил йога постелка на най-видимото място. Има нова подстрижка, дрехите му са подредени, въпреки че никой явно не се грижи за него. Дълги години не успях да му обясня как се зарежда пералнята и как се стартира, а сега внезапно знае как да се справи сам.
Разговаряхме
Нямаше повече какво да слушам. Той твърдеше, че години наред го подценявах в брака и затова се почувства глупак, но сега вече не е такъв и ние, аз и детето, вече не сме част от неговите планове. Създаде нова връзка, в която изглежда изключително щастлив и се труди за тялото, характера и доходите си. Това ме удари най-силно. Не вдигна и пръст за мен нито за дъщеря си, а за жената си се преразтвори така, каквато никога не беше.
Хората казват, че трябва да дадеш толкова, колкото искаш да получиш обратно, но моят съпруг не беше човек, който да отговори със същото. Обичах го, уважавах го и понякога правех бележка, защото той сам не виждаше нужда от промяна. И аз никога не получих нищо от него
Дори след раздялата, той се грижеше преди всичко за себе си, а не за дъщеря, която толкова дълго не виждаше. Пожелах си да е бил в моята обувка, дори за малко, да се е постарал и да е получил това, което аз винаги исках от него. Но кой знае
