Пътувах с моя син от мола във Варна. До мен стоеше жена с дете, на вид почти на същата възраст като моя син.
Автобусът беше препълнен с хора. Видях един млад мъж, който слушаше музика с големи слушалки, а eu го помолих да ни отстъпи мястото. Той се изправи веднага, а аз и синът ми седнахме. Синът ми дори му подаде едно локумче като благодарност. Момчето се смути и се усмихна.
После забелязах, че жената реши да повтори моя номер. Започна буквално да дърпа за ръката един мъж, който изглеждаше че шофира в съня си. Той не реагираше, защото беше полузаспал, затова жената премина към крясъци. Мъжът свали слушалките и започна да се възмущава. Не разбираше изобщо какво се случва.
Не виждаш ли, че съм с малко дете? Направи място! извика така силно, че дори нейното момиче се разплака от страх. А аз не искам да отстъпвам! отвърна мъжът.
И знаете ли, подкрепям го и разбирам защо реагира така. Той не ѝ беше длъжник! Освен това, не заслужаваше такова унижително и обидно отношение. Предложих момчето ѝ да седне до моя син, но не за нея беше по-важно да направи скандал.
Знайте, никога не бих постъпила така. Ако е необходимо, моля учтиво. Ако някой отстъпи място на дете, благодаря искрено. Ако не напълно го разбирам, това е техният избор. Но през всички тези години никога не са ми отказвали.
Може би защото никога не крещя или не критикувам непознати хора на улицата, а просто живея в тези странни и сюрреалистични моменти, които понякога приличат на чуден сън, в който автобусът е като кораб по Черно море, всички са герои от сомнамбулен театър, а локумчето е като талисман за добри обноски.
