Прибрах даровете и си тръгнах завинаги

Взех подаръците си и си тръгнах завинаги

Бях най-голямата в многодетно семейство, отгледано в малко село близо до Плевен. На моите рамене беше паднала цялата тежест на грижите за по-малките ми братя и сестри. Хранех ги, лекувах ги при настинки, водех ги на детска градина и училище. Родителите ми не ме питаха дали искам това — просто крещяха: „Трябва!“ — и точка.

Приятели почти нямах. Нямах време за тях, а връстниците ми се подиграваха, наричайки ме „гледачка“ и „слугиня“. Думите им ме раняваха дъждовно, а аз често плачех, скрита в стаята зад къщата. Баща ми, виждайки сълзите ми, хващаше колана. „Ще те науча на разум!“ — ревеше той, и всеки удар болише не само тялото ми, но и душата.

Детство нямах. След осми клас родителите решиха, че трябва да стана готвач — за да има винаги храна вкъщи. Изпратиха ме в местното кулинарно училище, без дори да ме питат. Подчиних се, както винаги, стиснала зъби.

След три години започнах работа в малка столова в града. Баща ми искаше да занасям храна вкъщи, но аз отказвах. Майка ми веднага ме нападне с упреци: „Егоистка! Заради теб цялото семейство гладува!“ Първата ми заплата ми взеха без да се разправят. Когато получих втората, събрах вещите си и избягах. Купих билет за първия влак, без да мисля къде отива. Важното беше да избягам от този ад. Знаех: ако остана, животът ми ще е свършен.

Беше тежко. Вземах се за всякаква работа — чистех стълбища, метях улици, докато не ме наеха за чистачка в едно кафе. Едва след години ме пуснаха на кухнята. Спестявах всяка стотинка, дори когато заплатата ми по-голяма. Мечтата за собствен апартамент, в който ще бъда господар на съдбата си, не ми даваше да се предам. Живеех при една възрастна жена, Цона Иванова, която стана по-близка от роднините ми. Тя взимаше чисто символична сума за наема, а аз и помагах вкъщи. Всяка вечер тя ме посрещаше с топъл чай с мента и прясно изпечени кифлички. В тези моменти се чувствах наистина щастлива.

Скоро срещнах Красимира, бъдещия ми съпруг. Не устроихме голяма сватба — просто се оженихме в общината. Преселих се при неговите родители, а след година родих дъщеря, после и син. Животът, струваше се, се оправи, но сенките от миналото не ме оставяха. Родителите ми започнаха да ми се сънуват — строгите им лица, писъците им. Разказах на Красимир, и решихме да ги посетим. Исках да се помирим, да им покажа внуците, да възстановим връзката. Накупих пълни чанти подаръци — бонбони, плодове, месо — и се готвех за срещата с трепет и надежда.

Но когато прелязох прага на родния дом, вместо прегръдки ме посрещнаха проклятия. Родителите ми ме нападнаха с обиди, а баща ми дори въртя юмрук. Братята ми бяха започнали да пият, а малката ми сестра беше попаднала в лоша компания. Никой дори не погледна децата ми, не ме попита как съм живяла през тези години. Майка ми затвори вратата пред ножбите ми, изкрещяла: „Предателка!“ Стоях, смаяна, стискайки дръжките на тежките чанти. Може би някой ще ме нарече дребнаво, но аз се обърнах, взех подаръците и си тръгнах. Завинаги. Дори на погребението им няма да отида.

Rate article
Прибрах даровете и си тръгнах завинаги