**Измяна, втори път**
Работехме в една фирма с Елица и Снежана. Снежана караше колата – отговорна, сериозна, с хубав външен вид. Елица беше весела, малко безгрижна, но красива. Сдружихме се в офиса и вече десет години работим заедно, дори в един кабинет с още две колежки.
И двете бяхме разведени, децата ни бяха големи и живееха самостоятелно. Снежана изгуби любимия си съпруг преди седем години – загина в катастрофа. Оттогава дори не мислеше за нов брак.
“Снежанка, трябва да си намериш човек за душата. Не казвам да се жениш, но понесрещай се,” ѝ казваше Елица, която никога не губеше надеждата да срещне някой.
“Даже не искам да мисля за това. Бяхме като две половинки, а сега го няма. За мен никой друг няма,” отвръщаше Снежана тъжно.
Елица беше привлекателна, стройна, образована и свободна. Осем години преди това се раздели със съпруга си, след като го хвана с друга жена в техния апартамент, когато се завърна неочаквано от село, при майка си.
Нямаше скандали – просто изхвърли нещата му, апартаментът беше неин, и подаде за развод. Имала е връзки, но все още копнееше да срещне някой, за когото би отишла до края на света. Времето обаче минаваше, а такъв човек не се появяваше.
Наскоро Елица празнуваше 45-ия си рожден ден в ресторант. Всичко беше чудесно.
И 40-ия си беше отпразнувала в ресторант, въпреки съветите на Снежана:
“Ели, хората казват, че не се празнува 40-годишнината. А ти вечеря в ресторант си планирала?”
“Снежанка, не вярвам на народни суеверия. Ако се притеснявам за всичко, животът ще е безвкусен,” се възхищаваше Елица.
Точно в деня на празненството в ресторанта имаше малко посетители. Сред тях беше един приятен мъж, приличащ на някой актьор. Снежана не видя как Елица го довлече до масата им.
“Ели, откъде го извади?” попита тя в един момент.
“Той ме покани да танцуваме. Казах му, че е моят рожден ден, а той обеща подарък за утре,” усмихна се Елица.
След празника Елица започна да се вижда с Калин. Още на втората среща разбра, че е женен.
“Съпругата ми и аз се развеждаме, не стана между нас. Децата са големи, нищо вече не ни свързва,” убеждаваше я той.
Калин ухажваше красиво – цветя, ресторанти, разходки извън града. Често оставаше у нея да пренощува. Снежана не познаваше приятелката си.
“Ели, летиш като пеперуда, безгрижна и без да мисли,” ѝ казваше.
“Не знаеш какъв е той, Снежанка! Сигурно съм си загубила ума,” се смееше щастливо Елица.
“Не се увличай толкова,” опитваше се да я убеди Снежана. “Виждам по очите му – ловец е. Но Елица само се смееше.
“Снежана, завистта е лошо чувство.”
“Каква завист?! Просто искам да те предпазя. Зная колко си впечатлителна,” опитваше се да я сдържа.
Времето минаваше. Романът им продължи около година и половина. Калин вече не говореше за развод. Освен това, вече беше намерил по-млада жена – с десет години по-малка от Елица. Такава също свободна и енергична, и премина при нея. Започна да се вижда рядко с Елица, а когато тя го попита защо, той отговори:
“Съжалявам, но се влюбих. Отдавна исках да ти кажа, но ти ме изпревари. Разбирам – женското усетСнежана прегърна Елица още по-силно, като си помисли, че някои хора просто не се променят, а остават същите до края.