Кавгата на висок глас утихна, външната врата се затвори с трясък и остави след себе си звенящото мълчание. Голямата сива котка обезпокоена помръдна ушите си, скочи от стола и тръгна да оглежда апартамента. Това, което видя, изобщо не й хареса. Екатерина лежеше на дивана и тихо плачеше.
Сивушка много се тревожеше, когато любимата й стопанка беше разстроена, затова скочи при нея и започна да я успокоява с всички познати й котешки методи. Мъркаше си най-сладките песни, стъпваше с лапи, гъделичкаше я с мустаци и се присламчваше с муцунка. Но Екатерина оставаше безразлична и продължаваше да плаче.
Сивушка много се учуди, защото преди нейните ласки никога не оставаха без внимание. В къщата се носеше мирис на нещастие… Екатерина и Красимир обожаваха своята котка и пухкавата красавица им отвръщаше със същото. Тя беше главната в тяхното малко семейство и считаше за свой дълг да ги защитава и радва, защото те бяха нейният свят.
Преди много години в една мрачна есенна вечер Красимир се прибра вкъщи с мокро коте в пазвата. Не можеше да подмине сивото топче, което трепереше на стълбите на входа. Ласкавите женски ръце приеха бездомничето и започнаха грижите: нахранване, къпане, затопляне…
Котето се оказа женска и понеже първите дни у дома най-вече спеше, беше тържествено наречено Сивушка. Я много обичаха и глезеха, прощаваха й дребните пакости и лудории. Имаше най-вкусната храна, интересни играчки и истински многоетажен котешки замък. Предпочиташе да спи в леглото на стопаните си, до тези, които обичаше с цялото си сърце.
След няколко дни, когато Красимир така и не се върна вкъщи, а Екатерина продължаваше да плаче, лежаща на дивана, Сивушка разбра, че с нейните любими хора се е случило нещо много лошо. Котката седеше на перваза и замислено гледаше улицата, обливанa от есенния дъжд. Времето й напомни за деня, когато Красимир я доведе, уличното мъниче, у дома. И как заедно се грижеха за нея…
“Трябва да спася семейството. Време е задачта си да поема в собствените си лапи!”, си помисли сивата котка и взе решение.
Екатерина не можеше да си спомни, колко дни е била в това състояние. Денят се сменяше с нощ, нощта с ден, и сълзи, сълзи… Красимир си тръгна… Разделиха се… А всъщност се скараха за нищо… Мислите й се объркваха, нахвърляха се една върху друга, натрупваха се и се разпадаха.
Като разбра, че така повече не може да продължава, Екатерина се свлече от дивана и се затътри към кухнята. Скитащият й поглед попадна на котешките чинийки. Храната беше нетроната.
— Сивушка! Моя девойко! Къде си?
Апатията се свлече от Екатерина в миг. Проклинайки себе си с най-жестоките думи, тя се втурна да търси котката.
Сивушка, като малко парцалче, лежеше в любимото кресло на Красимир, никак не реагираше на гласа на стопанката си. Разкошната й опашка беше провиснала, пухкавата козина сплъстена и изсветляла, зелените й очи гледаха безучастно. Екатерина взе на ръце отслабналото телце и започна да се лута из апартамента.
— Мъничка моя, какво ти има? Прости ми! Как можах?!
Не изпускайки котката от ръцете си, тя грабна телефона.
— Красимир! Чуй ме… Сивушка… тя е много зле… Не знам какво й става. Водя я в клиниката. Моля те, ела.
Възрастният ветеринарен лекар дълго преглежда пациентката, изучаваше резултатите от изследванията и си гризеше мустаците.
— Честно да ви кажа, не знам какво да ви кажа. Не виждам никакви видими отклонения у животното. Според резултатите от изследванията, котката е здрава. Ултразвукът не показа нищо. Всичко е в нормите за възрастта й.
— Но какво й е? Вие виждате, докторе, в какво състояние е тя!
— Виждам… Мога ли да ви задам един въпрос…
— Да, докторе, разбира се!
— През последно време да е имало някакви промени в дома ви, в семейството ви? Имам усещането, че котката ви не е приела тези промени и съзнателно отказва да живее. Помислете за това. Сега мога само да препоръчам да следите храненето й и да й давате витамини.
Красимир внимателно извади Сивушка от преносимата кутия, положи я на креслото и се свлече до нея на пода, галейки нежната й козина.
— Прости ми! Аз съм глупак, няма думи колко съм глупав!
Котката вдигна глава, вгледа се внимателно в него и притисна муцунка в дланта му.
— Простила си ми? Благодаря ти! Сега трябва да моля за прошка и Екатерина.
Гласовете затихнаха, в апартамента настъпи тишина. Сивата котка внимателно скочи от креслото и се приближи до дивана. Навита на кравайче, Екатерина спеше, притисната до Красимир…
„Е, справихте се! — помисли си котката — Аз наистина съм велика актриса! Но тази принудителна диета не ми се отразява добре на фигурата!”.
Гордо разпуснала опашка и с хитро примигващи зелени очи, много доволна от себе си, Сивушка се отправи към кухнята. На пазителката на домашното огнище нямаше да й навреди да се подкрепи…
