Днес реших да подстрижам косата си и да направя перука за бившата ми свекърва, която се бори с рак. Застанах пред огледалото още веднъж, преди да взема ножиците. Кафявите ми къдрици стигаха до кръста бях отглеждала тази коса с години. Но когато миналата седмица видях Цветана толкова крехка след втория курс химиотерапия, знаех точно какво трябва да направя.
Сигурна ли си в това? попита ме сестра ми от вратата на банята. Това е твоята коса а след всичко, което се случи с Димитър
Просто коса е, Силвия. А Цветана си остава важна за мене, дори и да не съм вече с нейния син.
С треперещи ръце направих първото срязване. Клонка след клонка, косата ми падаше на пода като няма принос. След час имах къса пикси подстрижка, която ме правеше съвсем различна, но се чувствах по-истинска отвсякога.
Събрах внимателно всяка кичур и ги сложих в прозрачна торбичка. На следващия ден отидох в ателието за перуки, което ми беше препоръчала медицинската сестра от болницата.
За вас ли е? попита ме госпожа Мария, специалистката.
Не, за бившата ми свекърва. Минава през химиотерапия. Макар вече да не сме тя винаги беше добра с мен.
Очите й се просветнаха от разбиране и нежност.
Красив жест. С тази мека и гъста коса ще й направя най-естествената перука, която съм създавала.
Две седмици по-късно стоях пред вратата на Цветана с кутия, увита в златиста хартия. Отнемаше ми дни да събера куража да дойда. Ами ако не иска да ме види? Ако сметне за неприлично след развода?
Боже мой! Каква изненада! възкликна тя, отваряйки вратата. Лицето й показа учудване, а след това искрена усмивка. Влизай, скъпа, влизай.
Знам, че може би не трябва да съм тук започнах с треперещ глас, но когато разбрах за болестта ти Донесох ти нещо.
Цветана ме хвана за ръцете.
Винаги си добре дошла в този дом. Димитър загуби прекрасна жена, но аз няма да те загубя.
Тя отвори подаръка бавно. Когато видя перуката, сложи ръце на уста, а очите й се напълниха със сълзи.
Не може да бъде Това твоята коса ли е?
Кимнах, без да мога да говоря.
Ах, дъще прошепна, докосвайки перуката като най-скъпоценното нещо на света. Нямаше нужда
Имах. Ти беше като майка за мен осем години, Цветана. Разводът не може да промени това. А косата ще отрасте.
С треперещи пръсти си свали забрадката и сложи перуката. Приликата беше невероятна Мария беше свършила майсторска работа. Цветана изглеждаше точно както преди лечението.
Как изглеждам? попита, обръщайки се пред огледалото в коридора.
Красива си. Изглеждаш като себе си.
Прегърнахме се и плакахме заедно. В този момент знаех, че бях взела правилното решение. Косата ми щеше да отрасте, но този жест на любов щеше да живее завинаги в сърцата ни.
Благодаря ти прошепна ми на ухото. Благодаря, че ми върна малко от мен самата.
Онази вечер, когато се прибрах в апартамента си, седнах пред огледалото на новия си живот. Сестра ми се обади.
Как мина? попита Силвия.
Добре. Много добре. Направих каквото трябва.
Невероятна си, знаеш ли. Не всеки би направил така след толкова сложен развод.
Цветана не беше виновна за случилото се с Димитър. Тя ме обичаше, когато бях част от семейството й, а тази любов не се изтрива с разводни документи.
Месеци по-късно, когато лечението на Цветана приключи и собствената й коса започна да отраства, тя ме покани на обяд. Сложи перуката в специална кутия пред мене.
Тази перука каза със сълзи на очи, не е просто коса. Тя е доказателство, че истинската любов надхвърля хартиените връзки. Ти избра да останеш дъщеря ми по сърце, а това, скъпа, е безценно.
И моята коса беше пораснала, макар и не толкова, колкото увереността ми, че бях взела правилното решение. Защото понякога връзките на сърцето са по-силни от тези на хартията, а истинската любов не познава бивши.
