Работя като готвачка в малко, уютно кафене в центъра на Пловдив. В края на поредната натоварена смяна, тъкмо бях загасила светлините над бара и се канех да заключа, когато през витрината ми се мерна мъж, седнал сам на тротоара отсреща.
Беше приседнал на бордюра, прегърбен от студ и умора. До краката му лежеше огромно улично куче с рунтава козина, опряло муцуна в неговите колене. Гледката беше разтърсваща: и двамата изглеждаха премръзнали, напълно изтощени и гладни, изоставени от света.
Сърцето ми се сви от жал. В кухнята ми беше останала още топла шкембе чорба точно една порция. Грехота би било да я изхвърля. Загрях я отново, намерих и нещо за кучето две кюфтета с филия хляб, сложих всичко в кутии и събрах кураж да сляза при тях.
Когато подадох супата на мъжа, той ме погледна с такава умора и същевременно с благодарност, че очите ми се напълниха със сълзи.
Повтори няколко пъти “благодаря ви, госпожо”, каза ми, че не е ял повече от ден. Кучето кротко помаха с опашка, сякаш и то ми благодари. Мъжът ядеше бавно, внимателно, все едно се страхуваше, че храната ще изчезне, ако се забави. Гледах ги и усещах топлина в душата си.
Тази вечер се прибрах вкъщи с необичайно спокойствие. Понякога само един малък жест е достатъчен, за да усетиш, че денят ти не е бил напразен.
На сутринта на вратата ми се почука.
Дали изобщо бих повярвала, че още на следващия ден полицаи ще дойдат у дома ми: “Отровили сте човек, налага се да ви задържим.”
Отворих и срещу мен стояха двама полицаи в униформа.
Обвинявате се в отравяне и причиняване на телесна повреда, ще трябва да дойдете с нас отсече единият и ми показа служебната си карта.
Почувствах се така, сякаш пода под мен изчезна.
Какво отравяне, кого съм отровила? разбрах едва, че шептя. Аз просто нахраних един човек с топла супа…
Но не ме изслушаха. Бяха гледали камерите до кафенето действително, видели са как изнасям храна на човека. По думите им, това било единственото, което онзи ден е ял, и уж след това се почувствал зле.
По-късно научих ужасяващата новина: човекът бил откаран в болницата по спешност през нощта, в безсъзнание, с много сериозно отравяне. Животът му висел на косъм.
Изкарах няколко дни в районното управление, раздирана от страх и съмнения дали не съм сбъркала с режима или продуктите? А може би той преди това е ял друго нещо? Но знаех със сигурност супата беше прясна, нормална.
След няколко дни разследването разкри истината и тя беше много по-страшна, отколкото предполагах.
Оказа се, че до нашето кафене същата вечер е бил разположен мобилен пункт за раздаване на храна на бездомни. Кутии до кутии, външно абсолютно като моите. Някой нарочно бе отровил храната.
Малко по-късно стана ясно няколко десетки бездомници в района бяха отровени. Болниците приемали един по един хора със сходни симптоми.
Някой бе решил “да изчисти града от боклука” и умишлено бе сложил отрова в ястията за най-уязвимите. Искал е всичко да изглежда като трагичен случай, никой да не обърне внимание.
Човекът, когото нахраних аз, получил нормалната супа от мен, но малко по-късно взел и от отровените кутии от мобилния пункт.
Грешката на следователите бе поправена бързо, пуснаха ме с извинения, но спокойствието ми не се върна.
Защото осъзнах: някъде в града ни живее някой, който без сянка съмнение е способен на такава жестокост. И още никой не знае кой е той…






