Гладът ни гушкаше, но той всяка вечер, под светлината на луната, криеше торба с брашно, която спаси живота ни.
Казвам се Ралица Георгиева, а баща ми, Дончо Георгиев, беше мъж на малко думи, но с несломим дух. Родих се през тежките 40-те години, когато следвоенната мизерия връзваше всеки дом като невидим въже. Нуждата се усещаше навсякъде, а гладът беше сянка, която стоеше пред вратата. Бяхме много деца, а майка ми, изтощена, правеше вълшебства с мъничкото, което имахме, за да сложи нещо на масата. Баща ми, обикновен работник, трудеше се от сутрин до мрак, но често заплатата беше жалка, или изобщо нямаше работа.
Спомням си нощите, пълни с тишина, когато стомахът ни ръмжеше, а сънят бягаше. Майка ми, с празен поглед, се опитваше да прикрие празнотата. Баща ми обаче ставаше към полунощ. Мислехме, че отива до клозета или да пие вода. Никога не го попитахме защо — бяхме твърде малки, за да разберем сериозността на положението или да заподозрем неговата тайна.
Години по-късно, когато животът почна да ни се усмихва и масата стана по-пълна, майка ни разкри истината. През най-лошите години на глада, когато хлябът беше несбъдната мечта, баща ми се впускал в тайна мисия. Всяка вечер, след изтощителния си ден, вървял километри до един изоставен воденичен камък, където, под закрилата на мрака и луната, успявал да намери — Бог знае как — една малка торба брашно. Криел я в тайник в градината, и малко по малко, с това “допълнително” брашно, майка ми правела хляб или каша, които ни даваха сили да оцеляваме още един ден.
Той никога не ни каза нищо. Нито оплакване, нито дума за опасността, която поема, нито за крайното изтощение. Пръстите му, напукани и жилавати, бяха единствените свидетели на неговия тих саможертва. Той не ни даваше речи за надеждата — той я месеше всяка вечер в този таен хляб. Това не беше брашно, откраднато от други — то беше брашно, смляно от неговата отчаяна любов.
Баща ми ни спаси от глада не с грандиозни жестове, а с чисто проявление на обич, повтаряна нощ след нощ, в пълна тишина. Днес, всеки път, когато видя нива с жито, си спомням ръцете на баща ми как не само садеха зърно, но и надежда в сърцата на децата си.
“Най-голямата любов не винаги се крещи. Понякога тя се меси тихо и се поднася с всяка изгряваща слънчева лучина.”