Писма без поука: Кореспонденция между Сашо и дядо Кольо – за яденето, труда, избора и онова, което не се изговаря в българското семейство

На Сашо съобщението пристигна във Вайбър като снимка на лист от тетрадка на малки квадратчета. Надписано с тъмносин химикал, с подреден наклон, а в края подпис: Твоят дядо Кольо. До снимката майка му бе добавила кратък текст: Вече така ако не искаш, не отговаряй.

Сашо увели снимката, за да може да прочете редовете.

Саше, здрасти.

Пиша ти от кухнята. Имам си нов приятел тук глюкомер. От сутринта се кара, ако прекаля с хляба. Докторът каза да се разхождам повече, ама накъде да хойкам, като всички мои вече са по гробищата, а ти си си в София. Затова се разхождам наум, по спомени.

Днес, например, си припомних как в седемдесет и девета с момчетата разтоварвахме вагони на гарата. Плащаха дребни левчета, но можеше да цапардосаш два-три кашона ябълки. Ябълките бяха кисели, зелени, дървените щайги със скоби отстрани. Хапвахме ги направо на насипа, седнали върху чували с цимент. Ръцете ни сиви, ноктите прашни, зъбите скърцат от пясъка. Ама пак бяха вкусни.

Това ти го казвам ей така. Нищо не внушавам. Ти си имаш свой живот, аз изследвания.

Ако имаш мерак, напиши какво става при вас с времето и кандидат-студентските изпити.

Твоят дядо Кольо.

Сашо се подсмихна глюкомер, изследвания В долната част на екрана Вайбър изписваше: Изпратено преди час. Вече беше звънял на майка си, но тя не вдигна явно наистина беше вече така.

Разгледа чата с дядо си. Последните му съобщения бяха отпреди година кратки гласови поздрави и едно докъде стигна с учението. Тогава Сашо върна емотикон, после изчезна.

Сега дълго се взираше в снимката на тетрадения лист, накрая отвори прозореца за отговор.

Дядо, здрасти. Времето е три градуса и мокро. Сесията наближава. Ябълките сега са по сто и двадесет лева кило. С ябълките положението е зле.

Сашо.

Замисли се и изтри Сашо, после написа само Внукът Сашо. и изпрати.

След няколко дни майка му препрати нова снимка.

Саше, добър ден.

Получих ти писмото, четох го три пъти. Реших да ти отговоря по-сериозно. Времето тук е като при теб, само без вашите софийски локви. Сутрин сняг, на обед киша, вечер лед. Два пъти едва не се пребих, ама явно още не ми е дошъл редът.

Щом стана дума за ябълки, да ти разкажа за първата ми истинска работа. Бях на двайсет, постъпих в работилница. Там правехме части за асансьори, беше шум, все удря нещо, въздухът тежък от прахоляк. Имах сив работен гащеризон, който колкото и да перях, все имаше петна. Пръстите ми бяха постоянно нацепени, под ноктите масло. Ама се гордеех, че имам пропуск и влизам като голям човек.

Най-хубавото не беше заплатата, а обядът. В столовата сипваха борш в тежки чинии, и ако отидеш навреме, даваха два залъка хляб. Сядахме с колегите на една маса и мълчахме не защото няма какво да кажем, а защото сили не останали. Лъжицата в ръката тежеше повече от гаечния ключ.

Ти сигурно в момента се шмулиш по лаптопа и си мислиш, че говоря истории от миналия век. А аз пък се чудя дали тогава бях щастлив или просто не ми оставаше време да се замислям.

Ти там с нещо друго занимаваш ли се, освен сесия? Работиш ли някъде, или при вас само стартъпи се измислят?

Дядо Кольо

Сашо чете докато чакаше в ред за дюнер. Около него се караха, спореха, по радиото в магазина дънеше реклама. Хвана се, че за пети път препрочита редовете за борщ и тежките чинии.

Отговори на място, подпрян на плота.

Дядо, здрасти.

Подработвам като куриер. Носим храна, понякога разни документи. Пропуск нямам, само приложение, което през повечето време забива. И аз често се храня в движение не крада, просто не смогвам да си ида. Вземам нещо евтино, ям по входове или в колата на колега. Също в тишина.

Щастлив ли съм не знам. И аз не мисля много по темата.

Но борщ в столова звучи добре.

Внукът Сашо.

Искаше да пише и за стартъпите, но реши да не обяснява. Дядо сам ще го дорисува.

Следващото писмо бе необичайно кратко.

Саше, здравей.

Куриер е сериозно. Веднага те виждам по друг начин не като момчето до компютъра, а някой, който все тича нанякъде с маратонки.

Щом ти разказа за работа, и аз ще споделя между смените в работилницата подработвах на строеж. Пари не стигаха. Мъкнехме тухли до петия етаж по дървени стълби. Прахът влизаше в носа, очите, ушите. Като се приберях вечер и сваля ботушите, оттам изсипвах пясък. Баба ти ругаеше, че й нацапах ламината.

Запомнил съм не умората, а един детайл на строежа работеше един човек, всички го наричаха Симеонов. Винаги идваше най-рано, сядаше на обърнато ведро и с нож белеше картофи. Слагаше ги в стара тенджера, носена от вкъщи. По обяд я туряше на котлона, и целият етаж миришеше на варени картофи. Ядяхме с ръце, посипвахме сол от хартийка. И не помня по-вкусно нещо.

Сега гледам на масата торба с картофи от магазина и си мисля, че вече не са същите. Май не е до картофите, а до годините.

Ти какво ядеш, когато се претовариш не от доставки, а по нашенски, истинско?

Дядо Кольо

Сашо не отговори веднага. Седи, мисли за истинско ядене. Сети се как миналата зима, след дванайсетчасова смяна, купи замразени кюфтета от денонощния и ги свари в залата-кухня на общежитието, в тенджерата, където все някой беше варил кренвирши. Кюфтетата се разпаднаха, водата стана бяла, но Сашо изяде всичко, прав стоейки до прозореца маса нямаше.

Два дни по-късно все пак писа.

Дядо, здрасти.

Когато се преуморя, най-често си правя яйца на очи две-три, понякога с наденица. Тиганът ни е страховит, ама пак става. В общежитието нямаме Симеонов, но имам съквартирант, дето вечно прегаря нещо и псува като корабен механик.

Пишеш много за ядене. На онова време ли си бил гладен, или сега?

Внукът Сашо.

Още щом изпрати, съжали за края. Прозвуча му грубо. Но вече бе късно.

Отговорът дойде по-бързо от друг път.

Саше,

Добър въпрос за глада. Тогава бях млад и все бях гладен. И не само за супа и картофи исках мотор, нови обувки, свое си жилище, да не слушам как татко кашля нощем. Исках да ме уважават, да отида до магазина и да не преброявам стотинките. Да ме забелязват момичетата, а не подминават.

Сега си ям добре. Докторката се кара, че дори прекалявам. А пиша за яденето, щото това е материално можеш го пипнеш и спомниш. Супата се описва, срамът не ти се удава.

Щом попита, да ти разкажа нещо. Без изводи, както обичаш.

Бях на двайсет и три. Вече излизах с твоята недостигнала ти баба, но нищо не беше сигурно между нас. В работилницата търсеха доброволци за бригада на Север. Парите добри, за две години можеше да спестиш за кола. Аз пламнах, мечтаех ще се върна, ще си купя Лада и ще я возя из града.

Но един момент Баба ти каза, че няма да поеме натам майка й е болна, работа, приятелки. Каза, че не може да понесе тъмното и студа. Аз й фръцнах: дърпаш ме надолу. Ако ме обичаш, ще ме подкрепиш… По-грубо казах, не ми се цитира.

Тръгнах сам. След шест месеца спряхме да си пишем. Върнах се след две години с парите, с колата. А тя беше вече омъжена за друг. Дълго обяснявах на всички, че ми изневерила. Че аз заради нея, а тя…

А истината е, че избрах парите и тенекията, а не човека. И дълго се преструвах, че нямам друго решение.

Ей такъв апетит съм имал.

Попита как съм се чувствал. Тогава важен и прав. После десет години усърдно правех вид, че нищо не чувствам.

Ако не искаш не отговаряй. Знам, че не ти е до старчески истории.

Дядо Кольо

Сашо чете пак и пак, някак думата срам му заседна в гърлото. Гледаше, търсейки между редовете извинение, но дядо не даваше такова.

Почна ново съобщение, написа Жалиш ли?, изтри. Пита А ако беше останал?, трие пак. Накрая написа съвсем друго.

Дядо, здрасти.

Благодаря, че го написа. Не знам как да отговоря. В нашето семейство баба винаги се споменава, сякаш е била само баба цял живот, без избори.

Не те съдя. Аз наскоро също избрах работа пред човек. Имах си приятелка, но тъкмо ме взеха в куриерството, дадоха ми повече смени. Все работех, все бях в телефона, лесно избухвах от умора. Тя ми повтаряше, че не се виждаме, че съм друг човек. Аз се оправдавах търпи, после ще е по-леко.

Когато каза, че й е омръзнало да чака, й отвърнах твой проблем е. Пак по-грубо, но няма да преписвам.

И сега, като се прибера в общежитието в 11 вечерта да си стопля яйцата, се улавям, че избрах парите и доставките, а не човека. И правя вид, че е правилно.

Може би при нас е наследствено.

Сашо.

От дядо този път дойде лист на линии, не на квадратчета; майка му поясни с гласово, че му била свършила тетрадката.

Саше,

За наследствеността добре каза. У нас обичат всичко да се хвърля на рода. Пиеш понеже дядо ти е пил. Кресливо си щото бабата беше такава. А истината е, че всеки сам избира. Просто ни е страх да си признаем и по-лесно е да си го обясняваме с гени.

Като се върнах от Севера, мислех, че почвам нов живот: кола, стая в общежитие, малко пари в джоба. А на вечер сядах на кревата и не знаех какво да почна. Приятелите се разотидоха, в работилницата смениха майстора, у дома ме чакаха само прах и старият ми радиоапарат.

Веднъж отидох пред блока, в който живееше досегашната ми бивша. Станах срещу входа в едно прозорче светна, друго си остана тъмно. Зъзнах, гледах къде ще се появи. Изведнъж я видях с количка; до нея един, държи я за лакътя. Говорят си нещо и се смеят. Скрих се зад дърво като момче и ги гледах докато не завиха.

Тогава за първи път осъзнах, че никой не ме е предавал. Аз съм избрал един път, тя друг. Но ми трябваха десет години да призная това пред себе си.

Пишеш, че си избрал работа пред момиче. Може би не си избрал работата, а себе си. Понякога е по-важно да излезеш от батака, отколкото да ходиш по филми. Не е нито добро, нито лошо факт е.

Най-обидното е, че рядко можем да кажем право: Сега това ми е по-важно от теб. Почваме да измисляме красиви оправдания, после всички са обидени.

Не го пиша, за да бягаш да се връщаш при нея. И аз не знам дали трябва. Просто, някой ден може да стоиш под чужд прозорец и да разбереш, че е можело да си по-честен.

Старият ти дядо Кольо.

Сашо стоеше на перваза в коридора на общежитието, телефонът топлеше ръката. Навън по калните локви влачеха коли, някой пушеше пред входа, в съседната стая музиката бумтеше в стената.

Дълго мисли какво да пише. Спомни си как се беше промъкнал под прозореца на бившата, след като престана да му вдига. Гледаше пердетата, светлината вътре, мислеше си този път ще я видя, ще ме види Не се появи.

Писа.

Дядо, здрасти.

И аз стоях под прозореца й. Даже се скрих, като видях, че излиза с друг. Той беше с раница, тя с чанта продукти. Смееха се. Тогава се почувствах, че съм зачеркнат от нейния живот. А сега като чета твоето, си казвам може би аз сам си тръгнах.

Пишеш, че си разбрал това след десет години. Дано на мен ми мине по-скоро.

Няма да тичам да я връщам. Просто ще спра да се преструвам, че ми е все едно.

Внукът Сашо.

После дядото почна друг разговор.

Саше,

Навремето пита за пари, а аз не знаех откъде да подхвана. Сега ще опитам.

У дома парите винаги са били като времето или изобщо не се обсъждат, или само ако има голяма беда или късмет. Баща ти като малък ме попита веднъж колко получавам. Тогава тъкмо бях взел няколко извънредни смени, та се наредиха повече от обичайното. Изрекох числото с известна гордост. Той се учуди Леле, значи си богат! Засмях се Глупости, казах.

Минаха години и ме съкратиха, доходът намаля наполовина. Той пак пита а сега колко? Казах му, той само попита: Защо е малко? Да не си започнал да работиш по-зле? Аз се разярих че нищо не разбира, недопитен бил. А той се опитваше да разбере.

Години по-късно осъзнах, че тогава го научих да не пита за пари. Порасна, никога повече не попита. Просто отидеше да работа, да носи кашони или да поправя разни апарати. А аз мислех, че трябва сам да се сети колко ми е трудно.

Това с теб не искам да се повтаря. Пенсията ми е малка, но стига за лекарства и хляб. За кола не, ама и не ми трябва вече. Пестя само за нови зъби старите се предават.

Ти как оправяш ли се? Не че ще ти превеждам пари и ще ти купувам чорапи, просто не минаваш ли гладен, не спиш ли на пода?

Ако ти е неудобно да кажеш, напиши просто нормално и ще разбера.

Дядо Кольо

В Сашо нещо се сви отвътре. Помни как като дете питаше баща си колко изкарва и получаваше или шега, или раздразнено По-късно ще разбереш. Израсна с усещането, че говоренето за пари е срамна работа.

Гледа дълго и накрая написа:

Дядо, здрасти.

Не гладувам и не спя на пода. Имам си легло, даже и матрак не е супер, ама става. Плащам сам за общежитието, поне така е уговорката с баща. Понякога закъснявам с таксите, но още не са ме изгонили.

За яденето също стига, ако не се отпускам с глезотийките. Ако стане зле, хващам още една смяна, после приличам на зомби, ама си е мой избор.

Малко ми е чоглаво, че ти питаш, а аз не мога да питам Ти добре ли си? ти вече ми го каза.

Честно казано, предпочитам просто да напишеш Добре съм без обяснения, обаче така съм свикнал нашите нищо не разказват.

Благодаря ти за писмото за парите.

Сашо.

Поразгледа телефона, дописа втори път:

Ако някога ти се прииска нещо, а пенсията ти не стига, ти ми кажи. Не обещавам, че ще мога, ама поне ще знам.

Изпрати, преди да се откаже.

Дядо отговори най-негладко досега буквите подскачаха, редовете кривяха.

Саше,

Прочетох за ако не стига. Първо ми се искаше да пиша нищо не ми трябва, всичко си имам, вече съм стар, само хапчета ми дай. После се засмях ако много притрябва, ще поискам от теб мотор.

Но после си помислих, че цял живот съм се правил на здравеняк, дето всичко си може сам. Тъй останах един дядка, който се страхува да поиска дори дреболия от внука си.

Затова ще кажа ако много ми потрябва нещо, ще гледам да не се правя, че не ми е важно. Но засега имам чай, хляб, хапчета и твоите писма. Не е банално, изброявам по списък.

Знаеш ли, мислех, че сме много различни ти с твоите приложения, аз с радиото. А като чета, виждам общото е: не обичаме да молим, правим се, че не ни пука, а всъщност ни пука.

Щом решихме да си казваме честно още нещо семейно, за което не се говори, и не знам как ще го приемеш.

Когато се роди баща ти, не бях подготвен. Тъкмо бях уреден на нова работа, дадоха ни стая в общежитието, викам си е, сега ще заживеем. А то бебе. Крясък, памперси, безсонни нощи. Прибирам се от нощна смяна, той реве, и аз с него нервен. Веднъж така хвърлих биберона в стената, че се строши. Млякото изтече на пода, баба ти плака, малкият реве, аз стоя и си мисля да избягам и никога да не се върна.

Не избягах. После дълго се оправдавах било нервен срив Истината бях на една стъпка от това да избягам. Ако го бях направил, сега нямаше да си пишем.

Не знам защо ти го казвам. Може би за да знаеш, че дядо ти не е герой и пример, а обикновен човек, дето понякога иска да избяга.

Ако те лиши желание да ми пишеш ще разбера.

Дядо Кольо

Сашо го чете, като ту му беше горещо, ту студено. Образът на дядото, който досега беше уют като шарена черга и мирис на мандарини по Коледа, се изпълни с други цветове. Изморен човек в стая на общежитие, писък, мляко по плочките.

Спомни си как миналото лято, докато работи в детски лагер, веднъж кресна на момче, което ревеше непрестанно. Сграбчи го по-рязко, хлапето се уплаши и разплака още по-силно. Сашо до сутринта не можа да заспи, мислеше, че ще е ужасен баща.

Седи дълго и трие: Не си чудовище. Трие: Аз пак те обичам. Срамува се от думата обичам.

В крайна сметка праща:

Дядо, здрасти.

Няма да спра да ти пиша. Не знам как се отговаря на такива неща. В нашето семейство за това не се говори за крясъците, за желанието да избягаш. Всеки мълчи или се шегува.

Миналото лято работих в лагер. Имаше едно хлапе, което все ревеше и викаше за вкъщи. Веднъж се изнервих и му креснах стресна го така, че после аз не мигнах. Мислех си, че съм кофти човек и не трябва да имам деца.

Това, което ми написа, не те прави по-лош. Напротив прави те истински.

Не знам дали ще мога така честно да кажа един ден на детето си, ако имам, но поне да не се правя на винаги прав ще опитам.

Благодаря ти, че не си избягал тогава.

Сашо.

Натисна изпрати и чак тогава осъзна, че чака отговор не от възпитание, а защото му е важно.

Два дни по-късно майка му написала: Научил се е на гласови, но да не те плаша преписах.

На екрана нова снимка на редкав лист:

Саше,

Изчетох писмото ти и мисля, че вече си по-смел от мен на твоята възраст. Ти поне признаваш, че те е страх. Аз тогава все удрях по масата и се правех на голям мъж.

Не знам ще станеш ли добър баща. Никой не знае разбира се само по пътя. Това, че си питаш сам, вече значи.

Каза, че те виждам като жив човек това е най-доброто, което са ми казвали. Обикновено ме наричат своенравен, инат, стар. Жив никой не ме е казвал отдавна.

Щом стигнахме дотук, ще те попитам и аз нещо, все се срамувах. Ако някой ден ти досадя с историите си, кажи мога по-рядко да пиша, само по празници. За мен е важно да не ти натрапвам много миналото си.

И още нещо ако ти се дойде ей така, без причина, ще съм вкъщи. Имам свободна табуретка и чиста чаша. (Проверих чиста е.)

Твоят дядо Кольо.

Сашо се усмихна на думите за чашата. Представи си тази кухня, табуретката, глюкомера на масата, торбата картофи до радиатора.

Пусна камерата на телефона, снима общежитската кухня мивката с чинии, страховития тиган, пакета яйца, чайника, две чаши, едната с отчупено ухо. На перваза буркан с вилици.

Изпрати снимката на дядо, добави текст:

Дядо, здрасти.

Това е моята кухня. Табуретки две, чаши стигат. Ако някой ден просто ти се доиде, и аз ще съм си у дома. Почти де.

Не съм ти се наситил. Понякога не знам какво да отговоря, но това не значи, че не чета.

Ако ти се разкаже нещо, което не е за работа или за ядене, а не си имал на кого да го кажеш досега, можеш да го споделиш.

С.

Изпрати. И изведнъж почувства, че за първи път е задал въпрос, който никога не бе задавал на никой възрастен вкъщи.

Телефонът остави до себе си, мониторът притъмня. На котлона цвърчеше яйце. В съседната стая се смееха. Сашо обърна яйцата, спря газа и седна на табуретката си, представи си как някой ден на отсрещната спира дядо, с чаша в ръка, разказва поредната история не на лист, а на глас.

Не знаеше ще дойде ли някога дядо и какво ще бъде утре. Но от мисълта, че има на кого да прати снимка на мръсната си кухня и просто да попита А ти как си?, в гърдите му стана по-леко и просторно.

Взе телефона, отвори чата, разгледа списъка със съобщения. На квадратчета, на линии, своите кратки С.. Сложи го с екрана надолу да не изпусне ново известие.

Яйцето изстина, но пак го изяде до последната хапка, бавно, като че ли дели залъка с още някой.

Думата обичам така и не се появи черно на бяло в чата им но между редовете вече я имаше, и това стигаше и на двамата.

Rate article
Писма без поука: Кореспонденция между Сашо и дядо Кольо – за яденето, труда, избора и онова, което не се изговаря в българското семейство