“Пак лий с яйце, майко? Не мога да понасям тази мизерия!” — изкрещя той с ярост.
Майка му се сепна от уплаха. Лъжичката й изпадна от треперещите й ръце. Сведе поглед, опитвайки се да скрие срама.
— Това е всичко, което имаме, сине… — прошепна тя с пресекнат глас.
Момчето тресна чинията на масата. Оризът се разпръсна по пода.
Няколко зрънца залепнаха по лицето й.
— Тогава яж ти това, тая гадост! — изрева той и се обърна.
Тя не отвърна.
Клекна на колене, треперейки, и започна да събира зрънцата едно по едно.
Сякаш спасяваше онова, което бе останало… храна и достойнство.
След това отиде в стаята си.
Клекна до леглото, както правеше всяка вечер.
И се помоли. За него.
Но синът й вече не усещаше любов.
Не виждаше в нея никаква стойност.
След няколко дни той обяви:
— Заминавам. Стига ми от този жителски живот. Отивам в София, искам повече.
Тя не го спря. Не заплака.
Но със съкрушено сърце стисна ръката му и каза:
— Обещай ми само едно: отговаряй на обажданията ми. Моля те, сине… моля те.
Той въздъхна, ядосан.
Тогава тя добави с пресекнат глас:
— Уморена съм… Чувствам, че времето ми изтича.
В деня, в който спря да ти звъня… ще е, защото вече няма да съм тук.
Той изтръгна ръката й — и си тръгна.
Дори не се сбогува както трябва.
———
София не беше такава, каквато си представяше.
Работи навсякъде: носеше кутии, пазеше нощни клубове, месеше цимент на строежи.
Да се наяде — вече лукс. Парите — още по-голям.
Но всеки ден… телефонът звънеше.
— Здравей, сине… как си?
— Зает съм, майко. Чао.
И затваряше. Все по-грубо. Все по-отчуждено.
Докато един ден… телефонът не звъна изобщо.
А тази тишина… бе по-громка от всякакви думи.
Той цял ден гледаше екрана.
Настъпи вечерта. И си помисли:
„Тя умря.“
Не заплака.
Дори не се опита да й се обади.
Какво остава — дори на погребението не мислеше да отиде.
Нямаше пари. Но дори да имаше — пак нямаше да си тръгне.
———
Минали дни. Той знаеше: майка му бе мъртва.
Изтощен от бедността, прие една предложена работа:
— Работата е проста. Трябва само да караш колата — каза познатият.
Колата бе пълна с наркотици. Той знаеше.
Но искаше бързи пари.
Това вече седна зад волана, настрои огледалото, хвана кормилото…
И телефонът завибрира.
Неизвестен номер.
Отговори.
— Сине… моля те, не го прави. Не тръгвай.
Връщай се. Сега. Умолявам те.
Гласът… бе нейният.
Сърцето му заблъска.
— Майко!? Жива си!?
— Слушай ме. Върни се вкъщи. И пази се.
И затвори.
Опита да й се обади.
Но студеният автоматичен отговор му стисна гърдите:
„Номерът не съществува.“
Слязъл от колата. Обливаше се в студена пот. Дишането му бе тежко.
Продаде всичко, което можа. Някакви дрехи, две чифта обувки.
Нареди се с сергия на улицата. Събра малко пари — достатъчни, за да се върне.
———
Когато пристигна, бе тихо.
Съседите го гледаха тъжно.
— Майка ти почина преди месец…
Той се отпусна на тротоара.
— Не може да бъде… тя ми звъня вчера!
— Невъзможно е, сине. Тя отдавна си отиде.
Влезе в къщата.
Въздухът все още пахнеше с нея.
Тишината бе непоносима.
В стаята, до леглото — две изкопани вдлъбнатини в пода.
Там, където тя клякаше всяка вечер… да се моли за него.
В ъгъла — лист със списък на молитви.
Неговото име — първо. Всеки ден.
От деня, в който той замина… до последния й.
Той падна на колене.
Плака. Ръмжеше. Без въздух.
Отиде в кухнята, изми се… и видя.
Сгънат лист на масата.
Не беше писмо.
Беше молитва. Написана с нейния почерк:
„Господи, чувствам, че си отивам.
И ако умра, вече няма да мога да се моля за сина си.
Затова… го предавам на Теб.
Ако някога е в опасност, моля те… предупреди го.
Обади му се на този номер.“
И отдолу… беше неговият телефон.
В същия момент телефонът зазвъня.
Известие:
„Колата е обстреляна. Шофьорът загина. Товарът изчезна.“
На снимката — същата кола, с която трябваше да кара онзи ден.
Той падна на колене.
И разбра.
Този звън… дойде от небето.
Бог чу последната молитва на майката.
И спаси сина, който не можеше да обича.
Ако майка ти все още ти звъни — отговаряй.
Докато не е късно.