Įdomybės!

— В нашето семейство четири поколения мъже работиха в Българските държавни железници! А ти какво донесе? — Галинка, — тихо отвърна Анна, милвайки корема си. — Ще я кръстим Галинка — Пак момиче? Това е подигравка! — госпожа Еленка хвърли резултата от ехографията на масата. — В нашето семейство четири поколения мъже работиха в железниците! А ти какво донесе? — Галинка, — тихо отвърна Анна, милвайки корема си. — Ще я кръстим Галинка. — Галина… — проточи свекървата. — Е, поне името си го бива. Но каква полза от нея? На кого ще е нужна твоя Галина? Максим мълчеше, забил очи в телефона. Когато жена му го попита за мнението му, само вдигна рамене: — Каквото е, това е. Може следващият да е момче. Анна усети как нещо се стегна вътре в нея. Следващият ли? А тази мъничка, какво — генерална репетиция? Галинка се роди през януари — дребничка, с огромни очи и тъмна коса. Максим се появи само за изписването, донесе карамфили и торба с бебешки неща. — Красива е — измънка той, поглеждайки в количката. — На теб прилича. — Носът ти е, — усмихна се Анна. — И инатливата брадичка. — Айде сега, — отмахна се Максим. — Всичките бебета еднакви на тази възраст. Госпожа Еленка ги посрещна у дома със сбръчкано лице. — Съседката Ваня пита — внуче или внучка. Срам ме беше да кажа — промърмори тя. — На моите години да си играя с кукли… Анна се заключи в детската и го изплака тихо, стискайки дъщеря си до гърдите. Максим работеше все повече. Хващаше извънредни смени в депото, връщаше се късно и почти не говореше. — Тя те чака — казваше му Анна, когато преминаваше покрай детската, без да се обърне дори. — Галинка винаги се оживява, като чуе стъпките ти. — Уморен съм, Анче. Утре ставам рано. — Не я поздрави дори… — Малка е, няма да разбере. Но Галинка разбираше. Анна виждаше как дъщеря ѝ върти глава към вратата при всяка стъпка на баща си. После дълго гледаше в празното, когато той си отиде. На осем месеца Галинка се разболя. Температурата стигна до 39, после до 40. Анна звънна на бърза помощ, но докторът каза да дават температуропонижаващи вкъщи. Сутринта стана още по-зле. — Максиме, ставай! — разтърси го Анна. — Галинка е много зле! — Колко е часът? — едва отвори очи Максим. — Седем. Не съм мигнала! Трябва спешно в болница! — Толкова рано? Да не изчакаме до вечерта? Имам важна смяна… Анна го гледаше като непознат. — Дъщеря ти гори от температура, а ти мислиш за смяната? — Няма да умре! Всички деца боледуват. Анна сама извика такси. В болницата веднага сложиха Галинка в инфекциозното. Подозираха усложнения — трябваше лумбална пункция и подпис от двамата родители. — Къде е бащата? — попита докторът. — Трябва съгласие от двамата. — Работи… Ще дойде. Цял ден Анна го търси. Телефонът изключен. В седем вечерта най-накрая вдигна. — Анче, в депото съм, работа… — Максиме, Галинка е с менингит! Нужно е съгласието ти за пункцията! Лекарите чакат! — К‘ва пункция? Нищо не разбирам… — Ела сега! Веднага! — Не мога, имам смяна до единайсет. После съм с мъжете… Анна затвори. Подписа сама. Пункцията направиха под упойка. Галинка изглеждаше толкова мъничка на операционното легло. — Резултатите — утре, — каза докторът. — Ако е менингит, лечението ще е дълго. Анна пренощува при дъщеря си. Галинка беше бледа и неподвижна, мъничкото ѝ телце едва мърдаше. На следващия ден Максим дойде за обяд, смачкан и небръснат. — Как е малката? — не смееше да влезе. — Зле. Чакаме резултати. — Какво ѝ правиха? Там… пункция? — Да. Под упойка, не е разбрала. Максим пребледня. — Боля я ли? — Не е разбрала нищо. Той се приближи до леглото. Малката ръчичка с катетъра върху одеялото. — Тя… толкова малка… — изръмжа Максим. — Не предполагах… Анна мълчеше. Резултатите излязоха добри — менингит нямаше, тежка вирусна инфекция. Можеше да се лекува вкъщи. — Късметлии сте, — каза завеждащият. — Още ден-два забавяне, щеше да е много по-зле. На връщане Максим мълчеше. Пред блока тихо попита: — Наистина ли съм такъв лош баща? Анна придържа спящата дъщеря внимателно и го погледна. — А ти как мислиш? — Мислех, че има време. Че е малка, нищо не чувства. А всъщност… — млъкна той. — Като я видях там с тия тръбички… разбрах, че може да я изгубя. И че има какво да губя. — Максиме, тя има нужда от баща. Не само издръжка, нито пари. Баща, който знае кое е любимото ѝ мече. — Кое е? — попита тихо той. — Гумен таралеж и дрънкалка със звънчета. Когато се прибереш, винаги пълзи към вратата. Чака да я вдигнеш. Максим наведе глава. — Не знаех… — Вече знаеш. В дома Галинка се събуди и заплака тихичко. Максим пое към нея — и спря. — Мога ли? — попита Анна. — Твоя дъщеря е. Той взе Галинка в ръце. Мъничето спря да плаче, гледайки го сериозно. — Здравей, съкровище, — прошепна Максим. — Извинявай, че не бях до теб, когато беше страшно. Малката посегна към лицето му. Максим едва се сдържа. — Тати, — изрече Галинка. — Първата ѝ дума. Максим зяпна към Анна. — Каза… тя каза… — Казва вече седмица — усмихна се Анна. — Но само когато теб те няма. Може би е чакала подходящ момент. Вечерта, докато Галинка заспиваше в ръцете на баща си, Максим я отнесе внимателно в леглото. Момичето не се събуди, просто хванато за пръста му. — Не ще да пусне, — изненада се Максим. — Бой се, че пак ще изчезнеш, — каза Анна. Той седя до нея още половин час, без да дръпне ръката си. — Утре ще взема отпуск — каза на жена си. — И вдругиден. Искам да я опозная. — А работата? Смени? — Ще измислим друго. Или ще живеем по-скромно. Важно е да не изпусна, докато расте. Анна го прегърна. — По-добре късно, отколкото никога. — Никога няма да си простя, ако не знаех, че тя може да казва „тати“, — тихо каза Максим, гледайки дъщеря си. — Или че обича гумения таралеж. Седмица след като Галинка оздравя, тримата отидоха в парка. Момичето седеше на раменете на татко си и се смееше, грабейки есенните листа. — Виж, Гале! — им показваше Максим красивите кестени. — А там катеричка! Анна вървеше до тях и мислеше, че понякога трябва почти да изгубиш най-скъпото, за да разбереш колко ценно е. Госпожа Еленка ги посрещна у дома с кисела физиономия. — Синко, Ваня каза, че нейният внук играе футбол. А твоята… само с кукли. — Моята дъщеря е най-добра на света, — спокойно каза Максим, поставяйки Галинка на пода и ѝ подаде гумения таралеж. — А куклите са страхотни. — Но фамилията ще се прекъсне… — Няма да се прекъсне. Ще продължи. Иначе, но ще продължи. Свекървата искаше да възрази, но Галинка пропълзя към баба си и посегна с ръце. — Бабо! — каза и се усмихна. Свекървата се смути, но я взе. — Тя… тя говори! — възкликна. — Нашата Галинка е много умна, — гордо потвърди Максим. — Нали, Галинче? — Тати! — зарадвано отвърна Галинка и плясна с ръце. Анна гледаше това и мислеше, че понякога щастието идва чрез изпитания. И че най-голямата любов се ражда бавно — през болка и страх от загуба. Вечерта, докато приспиваше дъщеря си, Максим ѝ пя приспивна песен — не много гласовито, малко хрипливо, но Галинка слушаше широко отворени очи. — Не си ѝ пял досега, — каза Анна. — Много неща не съм правил досега, — отвърна Максим. — Но сега имам време да наваксам. Галинка заспа, стискайки бащиния пръст. И Максим не си го отдръпна — седеше в тъмното, слушаше дишането ѝ и осъзнаваше колко много можеш да изпуснеш, ако не спреш навреме и не видиш какво е важно. А Галинка спеше и се усмихваше насън — сигурна, че татко ѝ няма да си тръгне никога. Тази история ни изпрати една от нашите читателки. Понякога съдбата изисква не просто избор, а сериозно изпитание, за да събуди най-светлите чувства у човека. Вярвате ли, че човек може истински да се промени, когато разбере, че може да изгуби най-скъпото?

В нашето семейство четири поколения мъже са работили по железницата! А ти какво даде? Маргаритка, тихо

Įdomybės

049

— Не мой син е, а на съседката ми Катя. Мъжът ти често ѝ гостуваше, та затова тя роди от него — същият рижав и луничав като бащата, дори ДНК не трябва! — А от мен какво искате? Мъжът ми наскоро почина, нямам представа с кого се е срещал… — Че и Катя почина, а момченцето остана сираче. Истинската история на Тоня от българското село: как внезапна вест за извънбрачен син преобърна живота ѝ и я изправи пред избор – да приеме ли сина на покойния си мъж, който няма никого освен нея и децата ѝ?

Че, не е мой син, бе Таня. На комшийката ми е, на Катя. Мъжът ти идваше често при нея, та от него е този малкия.

Įdomybės

0898

— Не мой син е това, а на съседката ми, Катето. Мъжът ти често ѝ гостуваше, та остави и там дете – живо копие, риж и луничав като баща си, няма нужда от ДНК. — А аз какво общо имам? Мъжът ми почина скоро, понятие си нямам с кого е бил… — И Катето вече не е между живите! Тоня скубеше лехите, когато чу глас пред двора. Забърса челото, вдигна глава – непозната жена. — Тоня, добър ден! За приказка съм дошла. — Добре дошла, влизай, ще сложа чайник. Какво се случва? — Аз съм Нина. Не се познаваме, но съм чула… Няма да увъртам – имаш син от покойния си мъж, Мишо е, на три години. Тоня гледа жената насреща си — възрастна, не майчино лице… — Не, не е мой син, а на съседката Катето. Мъжът ти често ходеше при нея, та остави дете. Копие – риж, луничав, експертиза не трябва. — И какво искате от мен? Мъжът си отиде, откъде на къде ще ме касае? — И Катето си замина… белодробно възпаление… Детето – сирак. Катето беше сама на света, пришълка, продавачка в магазина… Жалко ми е за детето, само домът за сираци му остава… — А аз с две дъщери от законен брак, как да взема чуждо дете? Имаш наглост, да идваш при вдовица и да ми го пробутваш! — Ама му е брат на момичетата ти, кръв все пак. Хубаво дете е, добричко, мило. В болницата го готвят за дома… — Не ми пробутвай съжалението… Колко ли „деца“ ще изскочат още, та всички да гледам? — Твоя работа е. Моето беше да те уведомя. Нина си тръгна. Тоня си наля чай и се замисли… *** С Юрко се запозна след дипломирането; беше весел, риж, с лунички по цялото лице, умееше да разказва вицове и да рецитира. Скоро се ожениха, заживяха скромно, но Йордан започна да пие, загуби работа, тя мъкнеше на две места. Реши да се развежда, но съдбата пресече всичко – пиян мъжът ѝ попадна под кола – фатално. Плака и тя, и децата – все пак баща е. И сега – дете от друга жена… В дома влиза по-голямата дъщеря Валя – рижаво като баща си момиче. — Мамо, какво има за ядене? Отиваме на кино… Защо си тъжна? — Размышлявам… Донесоха новина – баща ти има син от друга, детето на 3 години, майка му починала. Предложиха ми да го взема. — Леле… А коя е майката? — Не е местна, Катерина се казва, няма близки… — А ти какво ще правиш? Къде е момчето? — В болницата е, готвят документи. Копие бил на баща ти. Изяж картофите със салама. Валя се нахвърли на храната, после и Олга пристигна. Тоня ги гледаше – и двете като татко си… Гени, какво да правиш… На следващия ден Валя заяви: — Мамо, ходихме с Оля в болницата да видим братчето. Смешен, пухкав, като сестрите си – ръждив слънчо… Плаче за майка си… Дадохме му ябълка и портокал. Мамо, хайде да го вземем у нас… Брат ни е… Тоня се ядоса. — Значи баща ви направил глупост, а аз да оправям сега! Работя като луда, боря се за вас, а ти искаш още едно дете… — Хората чужди гледат, а той ни е роден. Не е виновен за съдбата си! Знаеш ли – децата не носят отговорност за родителите си. — Как ще се справя с още един? Пари трябват, учебници, дрехи… Оля расте, на тебе ти предстои кандидатстване… — Ще има помощи за осиновяване… Мамо, ти си жена с голямо сърце, ще намериш сили, момчето е наше, по кръв. Бащата сгрешил, но това си е братчето ни… Тоня беше колкото ядосана, толкова и объркана… Реши да види момчето. Още на другия ден отиде в болницата. — Добър ден, къде е Мишо, на три години, готвят го за дом? — Вие какво сте му? Какво искате? — Просто да го видя – син е на покойния ми мъж, от друга жена… Лошо стечение. — Е, донките ви вчера идваха, не е по правилата, ама го оставих малко при тях… Крещя после, майка си търси… — Само ще погледна, няма да го вдигам. Тоня надникна и замръзна – малък Юрко, копие рижо… Купчинки рижи къдрици, сини очи… Прекрасно дете, седеше и нареждаше кубчета. Щом я видя, се усмихна. — Лелче… Мамо къде е ми, ма-ма?… — Няма я, Мишо… — Искам си вкъщи… Заплака горчиво. Сърцето на Тоня трепна. Приближи се, взе го в прегръдки. — Госпожо, ще тръгнете, а той ще реве! Оставете го! – медсестра. — Мишенце, не плачи… Тоня го галеше по глава и бършеше сълзи. — Вземи ме… Гладен съм и няма кой да си играе… — Добре, Мишо… Обещавам, че ще се върна. Не плачи, чу ли? Тоня си тръгна сигурна – ще вземе момчето. Всичкия гняв се изпари, щом видя нещастното, самотно детенце. Толкова напомняше на нейните дъщери… *** Петнадесет години по-късно. Мишо заминава да следва в София. Отрасна вече. Как лети времето! — Звъни, сине, и често се връщай… Душата ми не е спокойна… Какви времена настанаха… — Мамо, ще видиш – ще се гордееш! Две години ще минат неусетно, ще взема диплома. После работа на сервиза, Лъчо Сидорчук рече, чичо му плаща добре, а аз си обичам да ремонтирам коли, ти знаеш – майстор ще стана с тапия. — Майсторе мой… — Тоня го погали по рижите къдрици… *** Животът, като тесен горски път, често ни води към неочаквани места. Тоня мислеше, че получава нов кръст – още един товар заради предателство. Но зад трънливия храст на огорчението се оказа крехко растение – едно невинно момче. Сърцето вижда онова, което очите пропускат. Там Мишо не беше „чужд“, а самотна душа, жадна за топлина. Там не звучеше „чуждо дете“, а тихо „Мамо“. И Тоня – въпреки страхове и умора – протегна ръце. Годините доказаха – добрината не е жертва, а дар. Мишо не стана „излишна уста“ – беше онзи, който носеше вода от кладенеца, когато Тоня прополваше градината. Този, който разсмиваше сестрите, когато тежеше на душата. Този, който, пораснал, казваше: „Благодаря ти, мамо“, и в тези думи звучеше цял един свят…

Не моят син е, а на съседката ми, Христина. Мъжът ти все идваше при нея, знаеш го, и ето резултатът.

Įdomybės

03.3k.

Моят син ми подари къща в село – но когато пристигнахме, усетих как земята се клати под краката ми.

Днес пиша с тежко сърце. Синът ми ми подари къща в село но когато пристигнахме, усетих как земята се

Įdomybės

0909

Наталия Иванова се прибираше от магазина с тежки чанти, когато забеляза непозната кола пред двора си – „Кой ли ще да е, аз никого не очаквам,“ помисли си тя. Приближи се и видя млад мъж на двора — „Пристигна!“ — възкликна, хвърляйки се да прегърне сина си, но той се отдръпна: „Мамо, почакай, трябва да ти кажа нещо… По-добре седни,“ каза тихо Виктор. Наталия се настани на пейката, готова за най-лошото, а животът ѝ щеше да се промени… Наталия Иванова живееше сама в живописното село; съпругът ѝ бе починал преди две години, а единственият ѝ син Виктор отдавна се бе установил в града като инженер. Гостуваше рядко, докато не си купи кола — и в последната година започна неочаквано да се появява, носейки провизии и дрехи, въпреки протестите ѝ. Подаряваше ѝ малки радости – последно ѝ поднесе ръчно плетена топла кърпа, но за личния си живот нищо не споделяше. Добри съседи я светнаха по въпроса: младата Вера замина за града и предаде разказ, че Виктор се появил с някаква елегантна, по-възрастна жена, която останала в колата. След време Наталия се връщаше от магазина, а на двора я чакаха Виктор и момченце. “Запознай се, мамо – това е Юрко, той ми е като син.” Оказа се, че Виктор се е оженил за Елена със син от предишен брак, а тя е бременна и не желае да се среща със свекърва си заради лош опит с първата. Юрко ще остане на село през лятото да ѝ помага. Първата им среща не беше лесна – момчето заяви, че майка му казала лоши неща за бабата. С времето обаче, докоснат от топлината, малкият Юри започна да обича живота на село: помогна с двора, сприятели се с децата, чете “Робинзон Крузо” и споделяше преживяванията си на баба си, която си припомни радостите от детството на собствения си син. В края на лятото се роди внучката Юлия, и семейството се събра под един покрив — дори Елена разтопи леда в сърцето си към Наталия Иванова. На тръгване благодари: “Мамо, не помня собствената си майка… не знаех, че има такива свекърви. Прости ми и ти благодаря. Витя е прекрасен син, радвай се на внуците!” — и семейството откри ново щастие, в което свекърва и снаха се обикнаха, а веселият Юрий стана желан гост и помощник на село.

Днес се прибирам от магазина, натоварен с тежки торби и както винаги мисля, че съм забравил нещо от списъка.

Įdomybės

042

Баба Наталия се връщаше от магазина с тежки торби, когато пред дома си забеляза непозната кола – кой ли може да е, щом нищо не очаквам, зачуди се тя. Приближи и видя на двора сина си Виктор, който бе докарал и малко момче. — Пристигна! — викна Наталия и се втурна да го прегърне, но той я спря: — Мамо, по-добре седни, имам да ти кажа нещо… Една истинска семейна история за обич, прошка и ново начало на българското село – Виктор представя на майка си сина на новата си съпруга, а Наталия приема чуждото дете като свое, докато нейната доброта и гостоприемство стопяват леда в разширеното семейство – разказ за лято, новородена внучка и неочаквана топлина между „лошата“ баба и скептичната снаха.

Надежда вървеше тежко нагоре по уличката, ръцете ѝ натежали от пълните торби. Стигна до портата на малката

Įdomybės

067

– Айде, Рижко, да тръгваме… – промърмори бай Валери, оправяйки саморъчно направения повод от стара връв. Закопча якето си догоре и потръпна. Тази февруарска вечер беше истински зла – сняг се лееше заедно с дъжд, пронизващ вятър въртеше по панелния квартал. Рижко – мършаво улично куче с рижава избеляла козина и едно ослепяло око – се появи в живота на Валери преди година. Тогава той се връщаше от нощна смяна в завода и край контейнерите го видя – кучето бе пребито, гладно, с помътняло ляво око. Изведнъж глас като нож проряза тишината. Бай Валери веднага разпозна кой е – Серьожата Кривия, местен хлапашки шеф около 25-те. Около него се въртяха трима хулигани – неговата “банда”. – Разхождате се? – хладно попита Валери, не вдигайки глава. – Абе, чичо, плащаш ли данък, че разхождаш това чудо? – гигикна едното лапе. – Гледай го бе, изкривено око, страшилище! Полетя камък и улучи Рижко в ребрата. Кучето скимтя и се прилепи до стопанина си. – Я се разкарай – каза тихо Валери, но в гласа му се чу твърдост. – Леле, бай Кулибин проговори! – Серьожата се приближи. – Не забравяй тукашно е мойто районче. По моето разрешение се разхождат псетата тук. Валери се напрегна. В казармата го бяха учили да действа бързо и твърдо – но това бе минало, а сега беше изнемощял пенсионер, който само търсеше спокойствие. – Хайде, Рижко – обърна се Валери към дома. – Ей така трябва! – извика подире Кривия. – Другия път ще приключа с това твое изчадие! Цяла нощ Валери не мигна, мислейки само за случилото се. На другия ден мокър сняг затрупа квартала. Валери протакаше разходката, но Рижко седеше пред вратата с предани очи. – Добре де, но за кратко. Обръщаха задблоковите места, където обичайно щъкнеше шайката на Серьожата – сега никой, явно злощастното време ги бе пропъдило. Облекчен, Валери вече вървеше към входа, когато Рижко внезапно спря до един рушащ се топлопункт. Наостри единственото си ухо и застана неподвижно. – Какво има, старо куче? Рижко скимтя и дръпна натам. От развалините донасяха странни звуци – плач или стенания. – Ей! Кой е там? – извика Валери. Тишината се нарушаваше само от вятъра. Но Рижко упорито дръпна повода. Тревога блестеше в ослепялото му око. – Какво е, приятелю? – прокара ръка по рижата козина Валери и тогава ясно чу детско гласче: – Помощ! Сърцето на Валери се сви. Откачи повода и тръгна след Рижко към руините. В полуразрушеното помещение, между купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет. Лицето му бе набито, устната – разцепена, дрехите скъсани. – Господи! – клекна до него Валери. – Какво си направил, момче? – Бай Валери? Това вие ли сте? – Момчето едва отваряше очи. Валери позна – Андрей Мишев, сина на съседката от петия вход. Крехко, свито момче. – Андре, какво стана? – Серьожата и бандата му… При мама искаха пари. Аз казах, че ще кажа на кварталния… Те ме хванаха… – От кога си тук? – От сутринта. Много студено… Валери свали якето си и го уви в него. Рижко легна близо, да го топли с тялото си. – Можеш ли да станеш, момче? – Боли ме кракът. Мисля, счупих го… Валери внимателно пипна крака. Явно – фрактура. А вътрешните поражения кой знае какви са… – Имаш ли телефон? – Взеха ми го… Валери извади стария си “Нокия” и звънна на 112. Обещаха, че линейката ще дойде след половин час. – Издържай, момче! Лекарите идват скоро. – А ако Кривия разбере, че съм жив? – зарида Андрей. – Закани се да ме довърши… – Никога. Никой вече няма да те докосне – обеща Валери с твърдост. Андрей го зяпна учуден: – А, бай Валери, нали вчера вие избягахте от тях? – Това беше друго. Вчера ставаше дума само за мен и Рижко. А днес… Не довърши. Какво да каже? Че някога е положил клетва да брани слабите? Че в Афганистан го учеха – истинският мъж никога не изоставя дете в беда? Линейката дойде по-бързо от очакваното. Андрей го закараха в болницата. А Валери остана край топлопункта с Рижко и мислите си. Същата вечер дойде майката на Андрей – Светлана Петрова. Плачеше, благодари, кълнеше се, че никога няма да забрави. – Бай Валерий, докторите казаха – още час на студа и… Спасихте му живота! – Не аз – Рижко го намери – каза Валери и го погали по рижата глава. – А сега? – безпокойно запита Светлана Петрова. – Кривия няма да се спре, кварталният казва – само детски показания, не стига… – Ще бъде наред – успокои я Валери, макар и сам да не знаеше как. Онази нощ пак не можа да заспи. Само мислеше – какво да прави? Как да защити Андрей, а и всички останали момчета в квартала, които тихо търпят тормоза на бандата? На сутринта вече бе решил. Облече старата си армейска униформа, окичи медалите. Огледа се в огледалото – стар, но войник. – Айде, Рижко, имаме си работа. Бандата на Серьожата обичайно висяха пред магазина. Щом видяха Валери – засмяха се. – О-о, дядката тръгнал на парад! – кресна един. Серьожата се изправи: – Къде си тръгнал, старче? Твоето време отмина. – Моето време тепърва започва – спокойно отсече Валери. – К’во си забравил тук? – Служа на Отечеството. Браня слабите от такива като теб. Серьожата се изкикоти: – Какво Отечество, бе, старчок! – Знаеш ли Андрей Мишев? Изведнъж смехът на Кривия замря. – Абе, какво да помня някакви мухльовци? – Ще помниш. Той е последното дете в квартала, което ще пострада от теб. – Заплашваш ли ме, дядка? – Предупреждавам те. Серьожата се приближи, в ръката му проблесна нож. – Сега ще ти покажа кой е шефът тук! Валери не трепна. Армейската увереност още не го бе напуснала. – Тук шеф е Законът. – Какъв закон бе, кой те е назначил? – Съвестта! Тогава изненадващо Рижко, цялото време седящ мирно, скочи със злобно ръмжене. – А пък твоята мелез… – започна Кривия. – Моето куче е минало през война! – прекъсна го Валери. – В Афганистан. Откриваше мини. Тя бандити надушва веднага! Това си бе чиста лъжа, но и самият Рижко сякаш повярва. Стана, вирна гръб и оголи зъби. – Двайсет терористи хвана жива! Я да видим с един квартален наркоман как ще се оправи? Кривия започна да отстъпва. Шайката също замълча. – Внимавай – закрачи Валери към тях. – От днес нататък този квартал е под наша закрила. Всеки ден ще обикалям всички дворове. Моят Рижко ще надушва хулиганите. И тогава… Не довърши. Всички разбраха. – Ще ми се обаждаш, така ли? – опита се да се държи кораво Кривия, но гласът му трепереше. – Аз имам връзки! – И аз имам. С всички, които съм спасявал. С всички, които са ми длъжни. Беше лъжа, но казано убедително. Серьожата се смълча. – Запомни – името ми е Валери Афганеца. И не закачай повече нито едно дете. Валери се обърна и закрачи. Рижко вървеше редом, опашката му гордо вирната. Зад гърба им остана тишина. След три дни бандата на Кривия изчезна от квартала. Валери наистина обикаляше всекидневно дворовете. Рижко стъпваше до него – важен, съсредоточен. След седмица Андрей се прибра от болницата – кракът още болеше, но можеше да ходи. И още същия ден дойде у Валери. – Може ли да ви помагам, бай Валери – попита Андрей. – Искам да обикалям с вас. – Може, но първо попитай майка си. Светлана Петрова не възрази. Радваше се, че синът ѝ има достоен човек за пример. Скоро цялата махала виждаше – един възрастен мъж във военна униформа, хилав момчурляк и старата рижава кучка. Всички деца обикнаха Рижко. Дори майките разрешаваха да го галят, макар да знаеха, че е уличен пес. Имаше в него нещо особено – достойнство. А Валери им разказваше за армията и за приятелството. Те слушаха затаили дъх. Една вечер Андрей попита: – Бай Валери, страхували ли сте се някога? – Страхувал съм – призна Валери. – И сега понякога се страхувам. – От какво? – Че няма да успея. Че няма да ми стигнат силите. Андрей погали Рижко: – Аз ще стана голям и ще ви помагам. И искам и аз такова умно куче. – Ще имаш – усмихна се Валери. – Обещавам. А Рижко само весело замаха с опашка. Вече всички в квартала го знаеха: “Това е кучето на Валери Афганеца – познава кои са героите и кои – изродите.” И Рижко кръстосваше дворовете гордо, знаейки – той вече не е просто дворняк. Той е Защитник.

Хайде, Рижана, да тръгваме… измърмори Валентин, докато стягаше саморъчно направения повод от стара въже.

Įdomybės

0173

Хайде, Рижко, време е да тръгваме… промърмори Валери, стягайки въжения повод направен от стара връв.

Įdomybės

0104

Най-важното: Температурата на Лора се вдигна светкавично до 40,5. Секунди по-късно започнаха гърчове, а тялото ѝ се извиваше така рязко, че Ирина застина невярваща, преди тръпнеща да се хвърли към дъщеря си, опитвайки да отвори устата ѝ. Лора се давеше в пяна, а Ирина, търсейки последния ѝ дъх, крещеше в слушалката на Бърза помощ „103“ името на дъщеря си така отчаяно, сякаш само с този вик я държи жива. Максим, чул единствено ужасното „почина“, изгуби почва под краката си, тялото му отказа, а шефът му Виталий Иванов спешно го откара към детската градска болница през дивите софийски светофари. По пътя спомените го пареха — болестите на малката Лора, шоколадовите ѝ утешителни, невинните детски реплики. Болница нощем, тревожното прозорче на втория етаж, Ирина вцепенена зад стъклото. Когато най-после млада сестра изрече „Ще живее, кризата отмина“, светът на Максим рухна и се възроди. След тази нощ всичко стана маловажно — остана само най-важното, разделено от тънката граница на страха: животът на Лора.

Най-важното Температурата на Кремена рязко се вдига. Термометърът показва 40,5 градуса, и почти веднага