Įdomybės!

След като казах на жена си, че нейната дъщеря не е моя грижа, истината за нашето семейство излезе наяве

Įdomybės

090

След като казах на жена си, че дъщеря ѝ не е мой проблем, истината за нашето семейство излезе наяве

След като казах на жена си, че дъщеря ѝ не е мой проблем, цялата истина за нашето семейство излезе наяве.

Įdomybės

058

Съпругът ми не иска да даде наследственото жилище на дъщеря ни – спор за апартамента от лелята в центъра на София, бъдещето на трите ни деца и как да постъпим най-правилно

Съпругът ми не иска да даде апартамента на дъщеря ни Спомням си как преди години леля на моя съпруг му

Įdomybės

031

Съпругът ми не иска да даде наследеното апартаментче в центъра на София на нашата дъщеря – спорим дали да го предоставим на студентката или да го продадем и да разпределим парите поравно между трите ни деца, въпреки че жилището се нуждае от ремонт и съпругът ми смята, че такова решение ще развали отношенията между братята и сестрата, а аз вярвам, че поне едно от децата би било осигурено – кой от нас е прав и има ли по-добър вариант?

Дневник, 14 юни Днес отново мислех за онова малко апартаментче, което братовчедката на моя съпруг му

Įdomybės

0274

Ти просто не знаеш своето щастие – Петстотин хиляди лева? – Карина прочете уведомлението на телефона си три пъти, докато цифрите придобиха смисъл. – Взел ли си кредит за половин милион лева? Димитър седеше на дивана, заровен в смартфона си, и дори не погледна нагоре. – А, това… Да, дребни неща, за ремонта на майка ми. Знаеш, че тръбите ѝ текат, паркетът се е надувал, тапетите падат от влагата… – Почакай. – Карина се отпусна на ръба на фотьойла, защото краката ѝ отказваха да я държат. – Взел си кредит за половин милион. И си го дал целия на майка си. Без да ми кажеш нищо? Димитър най-накрая вдигна глава. На лицето му искрено недоумение – все едно жена му го пита за нещо напълно очевидно. – Кари, това е мама. Живее сама, пенсията ѝ е малка. Кой друг да ѝ помогне? – А да го обсъдим с мен? – Карина започна да крещи, но не можеше да се спре. – Да ме попиташ поне? Да ме предупредиш? – Щеше да почнеш да спориш – сви рамене Димитър. – А майка ми трябваше спешно. Четири години. Четири години тя търпеше тази жена, която звънеше всеки вечер, за да разбере с какво Дими е вечерял. Която идваше без предупреждение и критикуваше чистотата. Която всеки празник нареждаше гостите така, че Карина сядаше най-далече. – Не прави от мухата слон – продължи Димитър със същия спокоен тон. – Ще се справим, ще го изплатим бързо, дребна сума е! Та това е семейство! Сълзите започнаха да текат – горещи, гневни. Карина ги изтри с обратната страна на ръката си, размазвайки грима по бузите. – Семейство? А аз семейство ли съм или просто приложение? Помниш ли как майка ти реши, че трябва да сменим колата и ти я продаде без да ме питаш? Как изхвърли моите вещи от гостната, защото ѝ било неудобно „сред чужди боклуци“? Как на рождения ми ден с нея тръгнахте да ѝ избирате нов хладилник? – Това са дреболии – махна с ръка Димитър. – Просто си уморена, трябва ти почивка. Карина го гледаше – висок, с меки черти, с трапчинки, които някога ѝ се струваха толкова мили. Сега беше просто тридесетгодишно дете, неспособно да отреже пъпната връв. – Ще се справим – повтаряше като мантра. – Любовта побеждава всичко. Карина стана мълчаливо и излезе в спалнята. Две големи спортни чанти чакаха на горната етажерка – същите, с които се беше нанесла тук. Извади ги, хвърли ги на леглото и започна да отваря врата по врата. Димитър се появи след двайсет минути, когато първата чанта вече беше натъпкана догоре. – Какво правиш? Карина, това е глупаво! Не може да си сериозна? Не отговори. Подреждаше пуловери, дънки, бельо. Взе кутия с бижута – подаръци от родителите и приятелките, нищо от него не поиска. – Къде ще отидеш? При майка си? Тя е в Стара Загора! Закопча ципа на втората чанта. Провери чантата – паспорт, карта, ключове от апартамента на майка си, които носи „за всеки случай“. – Карина, кажи нещо! Не можеш да ме оставиш. Обичам те! Тя го погледна дълго, после хвана чантите и излезе от апартамента. На сутринта Карина стоеше в опашката пред Общината, държейки заявление за развод. Навън ръмеше дъжд, облаците висяха ниско над блоковете, но вътре ѝ беше леко. Решението беше взето. Първото обаждане дойде в два и половина през нощта. Карина подскочи на дивана при приятелката си Лена, без да осъзнава веднага къде е. – Трябва да говорим – Димитър дишаше тежко, гласът му трепереше. – Разбрах всичко, ще се променя. Дай ми шанс. Тя затвори. Двайсет минути по-късно телефонът пак звънна. – Карина, не мога без теб. Ти си смисълът на живота ми. На сутринта имаше четиридесет и три съобщения. Всяко – дълго, с признания, обещания и заплахи. „Ако не се върнеш, не знам какво ще направя.“ „Мама казва, че просто се глезиш.“ „Ще те чакам винаги.“ След седмица започна да я причаква пред офиса ѝ. Карина излизаше на обяд – той беше при близката лавка с банички. Връщаше се от работа – виждаше го срещу метрото. – Случайно минавах – усмихваше се, когато Карина му търсеше сметка. – Просто исках да те видя. Една вечер звънна на звънеца в апартамента на Лена. Карина отвори без да погледне през шпионката – чакаше доставчик както винаги. На прага стоеше Димитър с букет червени рози. – Един шанс – прошепна. – Не искам повече. Карина мълчаливо затвори. Той стоя два часа, докато комшията не заплаши с полиция. Тя се научи да живее с това – като с хронична болка. Да не чете съобщения, да не отговаря на непознати, да не се обръща по улиците. Смени работата си с дистанционна в друга фирма, премести се в ж.к. „Лагера“, където Димитър никога не би отишъл случайно. Разводът мина за три месеца. Карина излезе от съда с документа в ръка и се разплака – не от тъга, а от облекчение. Първите месеци свободата беше плашеща. Беше свикнала да сверява всяко решение с някого, понеже този някой винаги правеше „както си знае“. Сега можеше да купи какъвто йогурт пожелае, без да мисли дали това ще одобри Елена Миткова. Можеше да гледа какъвто филм обича, без да слуша „нормалните жени такива не гледат“. Можеше да диша. Записа се на английски – стара мечта, за която Димитър казваше „глупава загуба на пари“. Започна да ходи на йога сутрин преди да съмне, когато София още спи. Замина сама за уикенд във Велико Търново, без план, просто разхождаше се и ядеше локум. След половин година телефонът замлъкна. Съобщенията – също. Карина чакаше опасно още един месец, после разбра, че може да издиша. Започна работа в маркетингова агенция – свеж офис, млада екип, интересни проекти. Животът влезе в релси. Андрей срещна на фирмена вечеря, където я заведе колежката Маша. – Това е нашият топ-програмист – представи Маша високия мъж с очила. – Андрей, запознай се с Карина от маркетинга. Стисна ръката ѝ – здраво, но внимателно. Усмихна се – просто, без ефекти. – И вие ли бягате от караоке? – попита, кимвайки към сцената, на която финансовият репетитор фалшиво „Група кръв“. – Пазя си нервите – кимна Карина. Говориха цяла вечер – за книги, за пътувания, за странните работи в живота. Андрей предпочиташе да слуша, питаше въпроси, чакаше отговори, не прекъсваше. Не поучаваше. Когато научи, че тя е разведена, само кимна и смени темата. След половин година се нанесоха заедно – малко светло жилище в центъра с високи тавани и тих двор. – Сигурен ли си, че ти харесва тук? – пита Карина при огледа. – Да разгледаме още? – Ти харесва ли ти? – обърна се Андрей. – Много. – Тогава – давай. Такива малки неща – правото на мнение, което се цени! – бяха по-важни от големите приказки. Направи предложение на покрива на блока, под розово залязващо небе. Отвори малка кутийка – вътре блесна пръстен с диамант. – Не съм добър по речите – призна Андрей. – Но искам всеки ден да се събуждам до теб. Ако можеш да търпиш моя хъркане и страстта ми към лошо кафе. Карина се засмя през сълзи и кимна. Тази майска вечер започна обикновено. Андрей беше на работа – спешен проект, код с проблем. Карина правеше паста, пеейки на радио, когато звънецът екна рязко. Погледна през шпионката – и се отдръпна. На етажа стоеше Димитър. Блед, с кръгове под очите, вмачкана риза. Две години тишина – и ето го. – Карина, отвори! – юмрукът му удряше по вратата. – Знам, че си вътре! Трябва да говорим! Сграбчи телефона, набра Андрей. Заето. – Обичаме се! – крещеше Димитър. – Не може да си с друг! Това не е правилно! Вратата се тресеше, тласкаше я с тяло. Карина се облегна от другата страна, с крака забита в пода. – Махай се! – извика. – Ще извикам полиция! – Моя жена си! – гласът прими, преряза се. – Беше моя и ще бъдеш! Две години чаках да се опомниш! – Разведени сме! Всичко свърши! – Нищо не е свършило! – пак тласна. – Промених се! Мама казва, че просто не разбираш своето щастие! Отвори, поне поговорим! През шпионката лицето му – обезобразено, обсебено. Не човекът, с когото някога е споделяла легло. Карина набра полицията. – Дими! Един бутон – и са тук. Махай се. Димитър застина. Мълча няколко секунди, обърна се и си тръгна. Долу трепна входната врата. Карина падна до стената. Бръмчеше ѝ в ушите. Едва след половин час се обади на Андрей. Жалбата приеха на следващия ден. Участъковият – възрастен мъж с мустаци – записа данните, изслуша, кимна. – Ще разпитаме. Ще поговорим. Какво е казал на Димитър, Карина не разбра. Бившият не се появи повече. Нито звън, нито съобщение, нито втора среща. Сватбата беше в началото на юни – малък ресторант край София, двайсет души, само приятели. Без церемонии, без роднини на младоженеца, които държат на обичаите. Карина стоеше срещу Андрей в просто бяло рокля, стискаше топлите му ръце в своите. Отвън шумоляха брезите, ухаеше на цветя и прясно окосена трева. – Съгласна ли сте… – започна водещият. – Съгласна – прекъсна Карина, всички се засмяха. Андрей ѝ сложи пръстен – тънък, златен, с гравюра: „Завинаги с теб“. Карина погледна мъжа, който ставаше неин съпруг. Не мамин син, не обсебен преследвач. Просто човек, който можеше да слуша, уважава и обича. Пред нея беше живот, в който и нейното мнение значи нещо…

Петстотин хиляди? Калина гледаше съобщението на екрана на телефона си три пъти, преди числата да придобият смисъл.

Įdomybės

020

Ти не разбираш щастието си: История за полумилионен заем, майка-доминираща свекърва и трудния път към свободата и истинската любов в сърцето на София

Ти просто не осъзнаваш своето щастие. Петдесет хиляди лева? Калина премигва над екрана на телефона три

Įdomybės

033

Ти не разбираш щастието си: История за полумилионен заем, майка-доминираща свекърва и трудния път към свободата и истинската любов в сърцето на София

Ти просто не осъзнаваш своето щастие. Петдесет хиляди лева? Калина премигва над екрана на телефона три

Įdomybės

01.6k.

Ти просто не знаеш своето щастие – Петстотин хиляди лева? – Карина прочете уведомлението на телефона си три пъти, докато цифрите придобиха смисъл. – Взел ли си кредит за половин милион лева? Димитър седеше на дивана, заровен в смартфона си, и дори не погледна нагоре. – А, това… Да, дребни неща, за ремонта на майка ми. Знаеш, че тръбите ѝ текат, паркетът се е надувал, тапетите падат от влагата… – Почакай. – Карина се отпусна на ръба на фотьойла, защото краката ѝ отказваха да я държат. – Взел си кредит за половин милион. И си го дал целия на майка си. Без да ми кажеш нищо? Димитър най-накрая вдигна глава. На лицето му искрено недоумение – все едно жена му го пита за нещо напълно очевидно. – Кари, това е мама. Живее сама, пенсията ѝ е малка. Кой друг да ѝ помогне? – А да го обсъдим с мен? – Карина започна да крещи, но не можеше да се спре. – Да ме попиташ поне? Да ме предупредиш? – Щеше да почнеш да спориш – сви рамене Димитър. – А майка ми трябваше спешно. Четири години. Четири години тя търпеше тази жена, която звънеше всеки вечер, за да разбере с какво Дими е вечерял. Която идваше без предупреждение и критикуваше чистотата. Която всеки празник нареждаше гостите така, че Карина сядаше най-далече. – Не прави от мухата слон – продължи Димитър със същия спокоен тон. – Ще се справим, ще го изплатим бързо, дребна сума е! Та това е семейство! Сълзите започнаха да текат – горещи, гневни. Карина ги изтри с обратната страна на ръката си, размазвайки грима по бузите. – Семейство? А аз семейство ли съм или просто приложение? Помниш ли как майка ти реши, че трябва да сменим колата и ти я продаде без да ме питаш? Как изхвърли моите вещи от гостната, защото ѝ било неудобно „сред чужди боклуци“? Как на рождения ми ден с нея тръгнахте да ѝ избирате нов хладилник? – Това са дреболии – махна с ръка Димитър. – Просто си уморена, трябва ти почивка. Карина го гледаше – висок, с меки черти, с трапчинки, които някога ѝ се струваха толкова мили. Сега беше просто тридесетгодишно дете, неспособно да отреже пъпната връв. – Ще се справим – повтаряше като мантра. – Любовта побеждава всичко. Карина стана мълчаливо и излезе в спалнята. Две големи спортни чанти чакаха на горната етажерка – същите, с които се беше нанесла тук. Извади ги, хвърли ги на леглото и започна да отваря врата по врата. Димитър се появи след двайсет минути, когато първата чанта вече беше натъпкана догоре. – Какво правиш? Карина, това е глупаво! Не може да си сериозна? Не отговори. Подреждаше пуловери, дънки, бельо. Взе кутия с бижута – подаръци от родителите и приятелките, нищо от него не поиска. – Къде ще отидеш? При майка си? Тя е в Стара Загора! Закопча ципа на втората чанта. Провери чантата – паспорт, карта, ключове от апартамента на майка си, които носи „за всеки случай“. – Карина, кажи нещо! Не можеш да ме оставиш. Обичам те! Тя го погледна дълго, после хвана чантите и излезе от апартамента. На сутринта Карина стоеше в опашката пред Общината, държейки заявление за развод. Навън ръмеше дъжд, облаците висяха ниско над блоковете, но вътре ѝ беше леко. Решението беше взето. Първото обаждане дойде в два и половина през нощта. Карина подскочи на дивана при приятелката си Лена, без да осъзнава веднага къде е. – Трябва да говорим – Димитър дишаше тежко, гласът му трепереше. – Разбрах всичко, ще се променя. Дай ми шанс. Тя затвори. Двайсет минути по-късно телефонът пак звънна. – Карина, не мога без теб. Ти си смисълът на живота ми. На сутринта имаше четиридесет и три съобщения. Всяко – дълго, с признания, обещания и заплахи. „Ако не се върнеш, не знам какво ще направя.“ „Мама казва, че просто се глезиш.“ „Ще те чакам винаги.“ След седмица започна да я причаква пред офиса ѝ. Карина излизаше на обяд – той беше при близката лавка с банички. Връщаше се от работа – виждаше го срещу метрото. – Случайно минавах – усмихваше се, когато Карина му търсеше сметка. – Просто исках да те видя. Една вечер звънна на звънеца в апартамента на Лена. Карина отвори без да погледне през шпионката – чакаше доставчик както винаги. На прага стоеше Димитър с букет червени рози. – Един шанс – прошепна. – Не искам повече. Карина мълчаливо затвори. Той стоя два часа, докато комшията не заплаши с полиция. Тя се научи да живее с това – като с хронична болка. Да не чете съобщения, да не отговаря на непознати, да не се обръща по улиците. Смени работата си с дистанционна в друга фирма, премести се в ж.к. „Лагера“, където Димитър никога не би отишъл случайно. Разводът мина за три месеца. Карина излезе от съда с документа в ръка и се разплака – не от тъга, а от облекчение. Първите месеци свободата беше плашеща. Беше свикнала да сверява всяко решение с някого, понеже този някой винаги правеше „както си знае“. Сега можеше да купи какъвто йогурт пожелае, без да мисли дали това ще одобри Елена Миткова. Можеше да гледа какъвто филм обича, без да слуша „нормалните жени такива не гледат“. Можеше да диша. Записа се на английски – стара мечта, за която Димитър казваше „глупава загуба на пари“. Започна да ходи на йога сутрин преди да съмне, когато София още спи. Замина сама за уикенд във Велико Търново, без план, просто разхождаше се и ядеше локум. След половин година телефонът замлъкна. Съобщенията – също. Карина чакаше опасно още един месец, после разбра, че може да издиша. Започна работа в маркетингова агенция – свеж офис, млада екип, интересни проекти. Животът влезе в релси. Андрей срещна на фирмена вечеря, където я заведе колежката Маша. – Това е нашият топ-програмист – представи Маша високия мъж с очила. – Андрей, запознай се с Карина от маркетинга. Стисна ръката ѝ – здраво, но внимателно. Усмихна се – просто, без ефекти. – И вие ли бягате от караоке? – попита, кимвайки към сцената, на която финансовият репетитор фалшиво „Група кръв“. – Пазя си нервите – кимна Карина. Говориха цяла вечер – за книги, за пътувания, за странните работи в живота. Андрей предпочиташе да слуша, питаше въпроси, чакаше отговори, не прекъсваше. Не поучаваше. Когато научи, че тя е разведена, само кимна и смени темата. След половин година се нанесоха заедно – малко светло жилище в центъра с високи тавани и тих двор. – Сигурен ли си, че ти харесва тук? – пита Карина при огледа. – Да разгледаме още? – Ти харесва ли ти? – обърна се Андрей. – Много. – Тогава – давай. Такива малки неща – правото на мнение, което се цени! – бяха по-важни от големите приказки. Направи предложение на покрива на блока, под розово залязващо небе. Отвори малка кутийка – вътре блесна пръстен с диамант. – Не съм добър по речите – призна Андрей. – Но искам всеки ден да се събуждам до теб. Ако можеш да търпиш моя хъркане и страстта ми към лошо кафе. Карина се засмя през сълзи и кимна. Тази майска вечер започна обикновено. Андрей беше на работа – спешен проект, код с проблем. Карина правеше паста, пеейки на радио, когато звънецът екна рязко. Погледна през шпионката – и се отдръпна. На етажа стоеше Димитър. Блед, с кръгове под очите, вмачкана риза. Две години тишина – и ето го. – Карина, отвори! – юмрукът му удряше по вратата. – Знам, че си вътре! Трябва да говорим! Сграбчи телефона, набра Андрей. Заето. – Обичаме се! – крещеше Димитър. – Не може да си с друг! Това не е правилно! Вратата се тресеше, тласкаше я с тяло. Карина се облегна от другата страна, с крака забита в пода. – Махай се! – извика. – Ще извикам полиция! – Моя жена си! – гласът прими, преряза се. – Беше моя и ще бъдеш! Две години чаках да се опомниш! – Разведени сме! Всичко свърши! – Нищо не е свършило! – пак тласна. – Промених се! Мама казва, че просто не разбираш своето щастие! Отвори, поне поговорим! През шпионката лицето му – обезобразено, обсебено. Не човекът, с когото някога е споделяла легло. Карина набра полицията. – Дими! Един бутон – и са тук. Махай се. Димитър застина. Мълча няколко секунди, обърна се и си тръгна. Долу трепна входната врата. Карина падна до стената. Бръмчеше ѝ в ушите. Едва след половин час се обади на Андрей. Жалбата приеха на следващия ден. Участъковият – възрастен мъж с мустаци – записа данните, изслуша, кимна. – Ще разпитаме. Ще поговорим. Какво е казал на Димитър, Карина не разбра. Бившият не се появи повече. Нито звън, нито съобщение, нито втора среща. Сватбата беше в началото на юни – малък ресторант край София, двайсет души, само приятели. Без церемонии, без роднини на младоженеца, които държат на обичаите. Карина стоеше срещу Андрей в просто бяло рокля, стискаше топлите му ръце в своите. Отвън шумоляха брезите, ухаеше на цветя и прясно окосена трева. – Съгласна ли сте… – започна водещият. – Съгласна – прекъсна Карина, всички се засмяха. Андрей ѝ сложи пръстен – тънък, златен, с гравюра: „Завинаги с теб“. Карина погледна мъжа, който ставаше неин съпруг. Не мамин син, не обсебен преследвач. Просто човек, който можеше да слуша, уважава и обича. Пред нея беше живот, в който и нейното мнение значи нещо…

Петстотин хиляди? Калина гледаше съобщението на екрана на телефона си три пъти, преди числата да придобият смисъл.

Įdomybės

070

Забравата не ме победи — първата любов остана в сърцето ми и ме върна у дома при Марияна, народната лечителка от стария родопски град

Съвсем да забрави не се получи Всеки ден Пламен се прибираше от работа със софийското метро, после се