Веднъж ми звънна братовчедка на майка ми и ме покани на сватбата на дъщеря си – мойта далечна племенница, която за последно бях виждала, когато беше на 6. В нейното 6-годишно детство. Не изпитвам излишни роднински чувства, но номерът с отказа не мина. “Поне на 20 години веднъж можем да се видим, само посмей да не дойдеш!” – строго заяви тържествено лелята. Изпратиха ми и покана с гълъбчета и розички от Светла и Анатоли, дори ми напомниха два дни предварително – нямаше измъкване. Добре, значи съботата е загубена, ама какво да се прави? И ето ме – с букет, ужасно настроение и желание да си тръгна по английски след час. Пристигам в ресторанта, влизам в залата, слагат ме на маса с весела компания от приятели на младоженеца, които, след няколко ракии, се възхищават на “готината леля” на булката и хващат на бъзи за още запознанства и веселба. Булката, разбира се, не я познавам — от мургаво мишле се е превърнала в пищна блондинка с деколте! Харесвах я повече като мишле. Атмосферата беше някак мрачна: куп сърдити лели и чичовци, младоженецът гледа като в капан, булката се носи в ореол на красотата си и бюста си, а ако не беше веселата ни компания, щеше да е като помен. На първия тост закъснях, започна вторият — от мен. Водещият, научил коя съм, обявява радостно: “Сега ще поздрави младите хубавата и млада леля на булката!” И аз сърдечно казах: “Скъпи Светла и Анатоли!”… И настъпи гробна тишина. В този миг осъзнах, че не виждам леля си в залата и едва ли се е променила дотолкова, че да не я позная. “Булката се казва Людмила, а младоженецът – Олег”, прошепна ми лелята срещу мен в розово. “Каква Людмила? Какъв Олег?” “Ходят по чужди сватби да ядат и пият на аванта”, добави лелята. “У нас такъв дойде на изпращане в армията – едва го изгонихме. Без срам и съвест.” Тогава осъзнах, че веселбата на тази сватба тепърва започва… Всички гости ме гледаха съмнително, започна леко да напомня уестърн, но спасението дойде от келнера: “Девойко, имаме и друг банкетен салон на втория етаж, може би сте за там?” “Аха, за там е! Дошла, за да яде без пари – тука се отчете, после горе…” заключи лелята в розово. “А какви са наглите хора, земята ги не трае! Авантюристка!” Намесва се и другата леля: “Наглостта, Ирина Петровна, е второ щастие…” За справедливост – не приличам на авантюристка. Компанията на младоженеца се застъпи за мен – получиха остър коментар: “Виж я, вече мъжете ги върти на малкото си пръстче!” “Ей такива откраднаха мъжа на нашата главна счетоводителка – само се обърнеш и готово!” допълни лелята в розово. Никога не съм крала ничий мъж, но започнах да оглеждам — айде, толкова обвинения, поне да има за какво… За щастие, келнерът доведе моята истинска леля, която бързо потвърди, че ме познава, но и странно намигваше на всички страни, сякаш подсказва, че винаги съм била леко с отклонения. В крайна сметка ме евакуираха в другия салон, където наистина бяха мургавата красавица Светла и някакъв Анатоли, и ме черпиха с какво ли не. Добре, че не бях дала подаръка си! Но изпратиха ме приятелите на младоженеца… от първата сватба. Днес ми се обади една моя троюродна леля и ме покани на сватбата на дъщеря си моята троюродна братовчедка
Котаракът спеше до жена ми. Обръщаше ѝ гръб, а мен блъскаше с всичките си четири лапи. Сутрин ме гледаше
Знаеш ли, вчера в нашата ферма в село Новото село се случи нещо, което ще помниш дълго. Понеделникът
Котаракът спеше до жена ми. Беше се притиснал с гръб към нея и ме буташе с четирите си лапи, сякаш ме
Котаракът спеше до жена ми. Обръщаше ѝ гръб, а мен блъскаше с всичките си четири лапи. Сутрин ме гледаше
Котаракът спеше до жена ми. Беше се притиснал с гръб към нея и ме буташе с четирите си лапи, сякаш ме
13годишен бях, когато научих как да скривам глада и срамежливостта. Живеехме толкова бедно в малката
Адам, не искам да те нараня, миличък. Адам седеше на прозореца, краката му се люлееха леко, а през стъклото
13годишен бях, когато научих как да скривам глада и срамежливостта. Живеехме толкова бедно в малката
