Веселина тръгна към родния си дом за Нова година. Искаше да изненада майка си и затова не каза на никого
Отдавна беше, когато Веселина реши да зарадва майка си за Нова година. Не каза на никого, че ще пристигне
Днес, Петър си купи най-хубавия букет цветя и тръгна на среща. Развълнуван стоях пред фонтана на централния
Станислав е купил най-прекрасния букет цветя и с вълнение върви към срещата си. Градът е оживен, а слънцето
Гергана се върна от магазина у дома и започна да подрежда покупките по шкафовете. Изведнъж чу странен
Галина се връща от магазина с пълни чанти, когато неочакван шум от стаята на сина и снаха ѝ предвещава нещо странно. – Валя, ти накъде си тръгнала? – с изненада пита Галина, виждайки как снаха ѝ събира багажа в куфари. – Тръгвам си! – Валентина, разплакана, ѝ подава писмо. Щом Галина го прочита, остава безмълвна. Историята за Иван, който довежда младата си булка в българското село, за радостта на майката, мечтите за семейно щастие и тежките решения, които ще променят съдбата на всички – когато любовта се сблъска с предателство, земята с града и традицията с избора да останеш или заминеш. Светла се върна вкъщи от пазара и започна да подрежда покупките из торбите. Изведнъж жената чу необичаен
Откраднатото щастие
Анета се ровеше из двора си — тази година пролетта дойде рано, още беше само краят на март, а снегът вече се бе стопил. Ясно е, ще се върне студът, но засега слънцето беше топло, та Анета си излезе на двора — да подпре олющения дувар, да поправи дърварника. Мислеше си: пиленца ще взема, прасенце дори, куче и коте да ми пазят къщата… Стига толкова, наиграх се, усмихна се тя на мислите си. Прииска ѝ се по-бързо да обръща градината, да се зарадва на копането, да вдъхне мириса на родната пръст, като в детството, да захвърли цървулите и да бяга боса по прясно прекопаната земя, потъвайки до глезените в топлата пухкава кал… — Още ще живеем — прошепна Анета на някой невидим… — Добър ден! Анета подскочи — на портата стоеше тийнейджърка, девойка, дете… В стар сив шлифер — знае ги Анета, в техникума ги дават, обувчици ефтини, тънки чорапогащи телесен цвят… Пък още е рано за такива чорапи — помисли Анета — Млада е, ще измръзне, обувките — боклук… Момичето пристъпяше несигурно на слабите си крачета. — Добре дошла — хвърли отривисто Анета. — Може ли до тоалетната? — О, иди, направо — зад ъгъла. Анета наблюдаваше с интерес момичето. — Благодаря, спасихте ме. Аз търся квартира — давате ли стая под наем? — Не съм мислила, а защо ти е? — Не ща в общежитието, мама, пият, пушат, момчета шетат, — отвръща девойчето. — А парите? — Пет лева… толкова имам. — Ами, влизай! — О, а може ли пак до тоалетната… — Бягай. — Как се казваш? — Анета въвежда момичето вътре. — Олга. — Значи Олга… Ама защо дойде? — Някой ли те прати? Мълчи… — Казвай! Ако ще крадеш, няма какво. — Никой не ме е пратил, сами си дойдох… Вие ли сте Самойлова Анета Павлова? — Аз съм… — Не ме позна… мамо? Аз съм, Олга, твоята дъщеря… Анета застина, по лицето ѝ заиграха сълзи… — Олга, Олушке… дете… — Да, да, мамо! Те не ми даваха адреса ти в дома, ама намерих го, една учителка ми помогна, ваше име, после адреса — и ето ме тук… (Историята продължава през годините: дъщеря, женитба, внуци, Анета пак намира смисъл и щастие от откраднатия шанс да бъде майка. Тя умира, но остава завинаги любима майка и баба. Истинската истина изплува в тетрадките ѝ — Олга не ѝ е родна дъщеря, а съдбата ги е събрала без грешка — защото понякога най-истинското щастие не идва по „честен“ път…) Чуждото щастие Аз копаех из градината пред къщата ми, този март пролетта беше дошла рано, сняг почти
Откраднато щастие
Докато Анна прекопаваше двора си в ранната българска пролет – беше още само краят на март, но снегът вече се беше стопил – слънцето я примами навън да закърпи оградата и да ремонтира дърварника. Замисли си скоро да вземе кокошки и прасенце, че и кученце, и коте. Гледаше градината си и се усмихваше: най-накрая беше време да се захване с лехите, да вдъхне аромата на родната българска земя, да събуе обувките си и да пробяга боса по прясно обработените бразди, както като дете – да потъне с глезени във влажната, пухкава пръст.
– Ще поживеем още, – каза Анна на някаква невидима сила на глас.
– Добър ден. – Чу зад себе си и подскочи. На портата стоеше момиче, тийнейджърка в сивото багажно яке от местното ПГ по транспорт, с тънки чорапогащи и евтини обувки – несъобразени за времето, помисли си Анна.
– Здрасти – отвърна тя сухо.
– Извинете, може ли да ползвам тоалетната ви?
– Ами, върви. Натам направо, после вдясно покрай навеса.
Анна проследи момичето с поглед, а после разговорът им доведе до признанието, което ще преобърне съдбата ѝ: „Вие… Вие не ме ли познахте… майко? Аз съм, Оля… Дъщеря ти…”
Така започна истинската пролет в живота на Анна – където оградите се вдигат, кочините се пълнят, а сърцето намира отново смисъл. Сватба, деца, внуци – Анечка, Мариночка – шумен детски смях, нови надежди. Но и сенки от миналото, откраднато щастие – не съвсем собствено, но искрено приживяно. Тънката граница между това да даваш любов и да си простиш.
Една българска приказка за майчинството, загубата, прошката – и как понякога най-голямото щастие е онова, което съдбата ни е поднесла от чужд дом, но е направено наше със сърце.
ОТКРАДНАТО ЩАСТИЕ Чуждото щастие Антония си ровичка двора, тази година пролетта дойде рано още си март края, а цялата снежна
Нощта, която се спусна над града, сякаш предусещаше трагедия. Тежки облаци пълзяха по небето, все едно
