Įdomybės!

Моят син има отлична памет – в детската градина знаеше наизуст всички стихчета за тържествата и до последния момент беше неясно с какъв костюм ще е, защото винаги можеше да замести някое болно дете, познавайки всички роли. На новогодишното тържество за петгодишните му се падна ролята на краставица. Разбрах за това в последния момент и бързо купих зелена тениска, шарен картон и вдъхновено цяла нощ ших зелени панталонки и лепих картонена зелена шапчица с опашчица от тел, облечена в плат. На тържеството трябваше да отиде баща му, което не вдъхваше особено доверие, затова сутринта дадох подробни инструкции как се слага костюмът и как се закрепя шапката. По време на дежурството в родилното ми се обади учителката, че най-важният герой се е разболял и утре синът ми ще е… хлебче! На въпроса ми дали хлебче може да е облечено като краставица, в слушалката се възцари загадъчно мълчание. Обадих се на мъжа ми, който щастливо заяви, че ще се справи с помощта на двама приятели хирурзи – супер екип за всяка задача! Всички отидоха вкъщи, за да измислят костюма. В 21:00 звъннах – синът каза, че са купили бяла тениска, тате лепи жълт картон, чичо Вальо готви, а чичо Владо се смее. Един час по-късно – Владо изрязвал кръг от картон и рисувал очи, Вальо отварял буркан кисели краставички, тате се смеел до сълзи. В полунощ разбирам, че музата ги е напуснала – хлебчето е залепено накриво с моментно лепило върху бялата тениска, затова после го зашили с медицински конец върху зелената тениска на краставицата. Получило се красиво, с 30 зъба (два липсват – свършил белият картон), та синовете ми екип били измислили най-оригиналния герой. На сутринта откривам, че чичо Владо е заспал на креслото, докато реже зъбите от картон… Цяла нощ се чудех какво ще излезе накрая. След смяна в родилното, се молих на главния лекар да ме пусне за тържеството. Влизам малко закъсняла – от залата ехти смях до сълзи. До елхата скача хлебчето: огромно, кръгло жълто картонено лице от брадичката до коленете, с очи в различни посоки и три хоризонтални шева като бръчки на опитно хлебче; двата липсващи горни зъба са особено впечатляващи! Това беше един много възрастен, житейски изстрадал хлебец, с весела зелена шапчица на краставица. В този миг синът ми започна да рецитира стихче: „Де ще видите друг като мен?…”, а залата се тресеше от смях, а учителката безсилно клекна до сцената…

Моят син има невероятна памет. Още в детската градина знаеше всички стишки за празниците наизуст, затова

Įdomybės

0811

„Запънала се за влака, върна се вкъщи без предупреждение и не спря да плаче.“

Закъсняла за влака, тя се върна вкъщи без предупреждение и не успя да сдържи сълзите. Не успя да хване

Įdomybės

0339

„Как посмя?! Не попита! Не ме попита! Ум да ти зайде: да влезеш в чужд апартамент и да командваш като у дома си! Никакво уважение! Боже, за какво ми е това наказание? Цял живот се грижа за нея, а ето я благодарността! Не ме признава за човек! – Нина попи насълзените си очи, – на нея й пречи животът ми! Нека да погледне своя! Седи си в гарсониерата и си мисли, че е хванала Господа за шлифера. Нито мъж, нито свястна работа – уж работи от вкъщи някакви глупости. На какво живее? А тръгнала да ме учи на ум и разум! Аз отдавна съм забравила, за което тя тепърва почва да мисли!” Тази мисъл вдигна Нина от креслото. Жената отиде в кухнята и сложи чайника. Гледайки към празничната, осветена София през прозореца, тя отново се разплака: „Всички хора се готвят за Нова година, само при мен няма празник… Сама като пръст…” Чайникът засвири. Нина, потънала в спомени, дори не чу… Била е на двайсет, когато майка ѝ, на 45, роди второ дете. Момичето се учуди – защо на майка ѝ е това бреме? – Не искам да останеш съвсем сама, – обясни майката, – прекрасно е да имаш сестра. Ще разбереш. После. – И сега разбирам, – отвърна тогава безразлично Нина, – но запомни: няма да се занимавам с нея. Имам си свой живот. – Нямаш вече свой живот, – усмихна се майката. Думите ѝ се оказаха пророчески. Детето бе само на три, когато майка ѝ почина… Баща ѝ си отиде и по-рано. Цялата грижа за сестрата падна върху Нина, която буквално замени Наталия майката. До десетата си година я викаше „мамо“. Нина така и не се омъжи. Причината не беше сестрата – просто не срещна онзи единствен мъж. А и къде да го срещне – дом, работа, сестра, пак дом… Пораснала внезапно след смъртта на родителите, посвети живота си на сестра си – отгледа я, изучи я. Сега Наталия е голяма, живее самостоятелно, готви се да се омъжи. Често е при Нина – двете са много близки, макар да се различават по възраст, характер и мироглед. Нина е крайно пестелива – апартаментът ѝ е склад за стари, ненужни вещи. Ако търсиш, ще намериш халат от младините ѝ или сметки от 2000-та. В кухнята чупени чаши, захабени тенджери, тиган без дръжка. Дори и не ги ползва, но и не изхвърля – “може да потрябват”. Ремонт не е правила – не заради парите, а заради “здравите тапети”. Навикът да си лишава от удобство заради сестрата си казва думата. Наталия е съвсем различна – весела, практична. В нейния дом – никакви излишни неща! Въвела си правило: „Ако нещо не ти е потрябвало една година – време е да го изхвърлиш!“ Затова при Наталия е светло, просторно. Колко пъти е предлагала на Нина: – Хайде да направим ремонт и да разчистим. Скоро няма да остане място и за теб! – Нищо няма да хвърля – не искам промени, не искам ремонт, – твърдо отвръща Нина. – Как да не искаш?! Виж си антрето! Тези тапети са пред разпад! Всичкото старо боклук ти изпива енергията – ще се поболееш, – убеждава я Наталия. Но Нина отново отказва. И тогава Наталия решава да направи ремонта сама – като изненада! Избрал антрето – там нямало много мебели. Седмица преди Нова година, докато Нина е на работа по нощна смяна, Наталия и годеникът ѝ влизат (имат си ключове), махат старите тапети, залепят нови – светлозелени с позлатени фигури. Подреждат всичко на място, без да докосват вещите на Нина, и си тръгват. Нищо не подозиращата Нина се прибира и веднага излиза – помислила, че е объркала вратата… Поглежда номера – всичко си е наред… Връща се и разбира: Наталия! Как можа?! Звъни ѝ, кара ѝ се, затваря. След половин час Наталия идва: – Кой те вика?! – среща я Нина. – Нинче, просто исках да те зарадвам! Виж колко е чисто, светло! – оправдава се Наталия. – Не си приписвай право да командваш в моя дом! – Нина нарежда без умора. Лоши думи валят по Наталия… Накрая не издържа: – Край. Живей си в бъркотията, както щеш. Повече няма да идвам! – Истината ли те боде, бягаш? – Жал ми е за теб… – прошепва Наталия и си тръгва… Цяла седмица не се обажда. Никога не били скарани толкова дълго, а идва Нова година – дали ще я посрещнат разделени? Нина сяда на столчето в антрето. „А всъщност – по-светло стана! – мисли си тя и си представя как сестра ѝ с годеника лепили тапетите, стараели се… – Защо се развиках?! В пъти по-хубаво е сега. Може би тя е права?“ Изведнъж звъни телефонът… – Нинче, – Наталия плаче, – прости ми, не исках да те нараня, само да те зарадвам… – О, момичето ми, не съм ти се сърдя отдавна, – и Нина се разхълца, – няма за какво да прощавам – винаги си права, тапетите са страхотни! А след празниците ще почнем да разчистваме, ако нямаш нищо против… – С радост ще помогна! А тази вечер? Не мога да си представя Нова година без теб… – И аз… – Тогава се приготвяй – всичко ни е готово: жива елха, гирлянди, свещи, всичко както ти харесва. Не тичай по магазините – аз съм подготвила всичко! Вярвах, че ще се сдобрим и ще посрещнем празника заедно. Саша ще мине да те вземе. Нина отново застава до прозореца. Сега гледа светлините на празнична София съвсем с други очи. Гледа и си мисли: „Благодаря ти, мамо… За сестра ми…“

Как можа да го направи това?! Без да ме пита! Не се посъветва, а направо се втурна и почна да ръководи

Įdomybės

011

„Как можа такова глупост?! Даже не попита! Не се допита до мен! Кой умник би решил: влиза в чужд апартамент и започва да се разпорежда като у дома си! Никакво уважение! Господи, с какво го заслужих това? Цял живот се грижа за нея, а ето я – благодарността! Тя и за човек не ме брои! – Нина изтри сълзите си, – животът ми не ѝ харесвал! На нейната трябва да погледне! Седи си в своята гарсониера и си мисли, че е хванала Господ за шлифера. Нито свестен мъж, нито свястна работа: някаква си дистанционна. От какво ли живее човекът? А тръгна и мен да ме учи на живот! Аз отдавна съм преживяла онова, за което тя тепърва мисли!“ Тази мисъл изкара Нина от креслото. Жената отиде в кухнята, сложи чайника, застана на прозореца. Гледайки към празнично озарения София, напълно потъна в сълзи: „Всички хора се готвят за Нова година, само за мен празник няма… Сама, като пръст…“ Чайникът засвири. Нина, вглъбена в спомени, дори не го чу… Беше на двадесет, когато майка ѝ на 45 роди второ дете. Това я изуми – защо ѝ са тия грижи на майка ѝ? – Не искам да останеш съвсем сама, – обясни майка ѝ, – хубаво е да имаш сестра. Ще разбереш… после. – И сега го разбирам, – отвърна тогава Нина безучастно, – само помни: няма да се занимавам с нея. Имам си мой живот. – Вече нямаш свой живот, – усмихна се майка ѝ. Думите се оказаха пророчески. Момиченцето беше само на три, когато майка ѝ си отиде… Бащата беше починал още по-рано. Цялата грижа за сестра ѝ падна на плещите на Нина, която, по същество, стана майка на Наталия. До към десетата година малката я наричаше „мама“. Нина така и не се омъжи. Причината не бе в сестричката – просто не срещна този, единствения, който да разтопи сърцето ѝ. А и къде да го срещне – работа, дом, сестра… и отново работа, дом, сестра… Момичето порасна внезапно след смъртта на родителите си, отдаде целия си живот на нея – отгледа я, изучи я. Сега Наталия е вече голяма, живее сама. Стяга се да се омъжва. Често е при Нина – двете са много близки, макар и с години, и по характер, и по възгледи да се различават. Нина например е изключително пестелива. Апартаментът ѝ отдавна е станал склад за стари, ненужни неща. Ако се разровиш, ще намериш халат отпреди 10 години, когато беше по-слаба. Или бележки за парното от 2000-та. В кухнята на Нина – напукани чаши, обелени тенджери, тигани без дръжка. Жената отдавна не ги ползва, но и не ги хвърля – дано потрябват! Дори освежителен ремонт не си е правила от години. Не защото няма пари, а защото „тапетите още са здрави“. Навикът да пести заради сестра ѝ направи своето. Наталия е пълна противоположност: весела, леко се вдига по задачи. Вкъщи – всичко на минимум, никакви хамбари! Само най-необходимото. Има си правило: „Ако не ти е потрябвала вещта една година, време е да я изхвърлиш!“ Та у Наталия – светло, просторно, дъхът става лек. Колко пъти е предлагала на Нина: – Хайде да направим ремонт! Да преравим нещата, че накрая място няма да имаш тук! – Нищо няма да хвърля и нищо не искам да променям, – отвръща Нина. – И никакъв ремонт не ми трябва! – Как пък не – погледни си антрето! Тези тапети отдавна са за боклука! Да влезеш тук е все едно в мазе. Всички тия боклуци ти смучат енергията – не си ли се усещала? Така човек лесно се разболява, – убеждаваше я Наталия. Но Нина все така отказваше. И Наталия реши да ремонтира сама! Да види сестра ѝ разликата. Като изненада избра антрето – там най-малко мебели и вещи. Седмица преди Нова година, докато Нина бе на нощна смяна (работеше на смени), Наталия с бъдещия си съпруг влизат (сестрите си имат ключове) и сменят тапетите: тъмните стени стават светлозелени със златисти шарки. После си тръгват, като оставят всичко подредено, без да разместват чужди неща. Нищо неподозиращата Нина се прибира и… излиза обратно. Мисли, че е сбъркала входа. Поглежда табелата – всичко наред. Влиза пак. Всичко разбира. Наталия! Как можа?! Набира номера ѝ, излива цялата си ярост и затваря. След половин час Наталия пристига. – Кой те помоли?! – Почва Нина. – Нинче, просто исках да те зарадвам! Виж как е светло и чисто, колко е просторно! – оправдава се Наталия. – Не ми се разпореждай в апартамента! – не спира Нина. Грубите думи затрупват Наталия. Накрая тя не издържа: – Стига! Живей си в твоя мизерия. Крачка повече няма да стъпя тук! – Истината боли, а?! – бърза да каже Нина. – Жал ми е за теб – тихо казва Наталия и си тръгва. Тръгна и не се обажда цяла седмица. Никога не са се карали така дълго. А е Нова година! Нима ще я посрещнат сами? Нина пак отива до антрето, сяда на столчето. „А всъщност наистина стана по-просторно“ – мисли тя и си представя как Наталия с гаджето ѝ лепят тапети, колко са се старали, нито една гънка, представят си изражението ѝ… „Защо се ядосах толкова? Наистина е по-хубаво, светло. И някак на душата ми просветна. Може би сестра ми е права?“ Изведнъж телефонът звънна… – Нинче, – чува тя разплакана Наталия, – прости ми. Не исках да те обидя. Напротив – зарадвам те исках… – Миличка, не съм ти сърдита отдавна – Нина също започва през сълзи, – и няма нужда да те прощавам. Напълно си права, а тапетите са чудесни. След празниците ще подредим всичко. Ако си съгласна, разбира се. – Разбира се! Ще помагам с радост! А довечера? Не мога да си представя Нова година без теб… – И аз не мога… – Тогава се приготвяй! – радостно подема Наталия. – Всичко е готово: живо елхичка, гирлянди, свещи. Всичко както ти обичаш! Не тичай по магазините, познавам те! До последно вярвах, че ще се сдобрими и заедно ще посрещнем Новата година. Готви се! Сашо ще мине да те вземе. Нина пак застана на прозореца. Този път гледаше празничната София с други очи. „Благодаря ти, мамо… За това, че имам сестра…“

Как можа да направи това?! Дори не попита! Не се посъветва! Само в съня ми можеше да се случи някой да

Įdomybės

017

В ЛОВИТЕ НА ЛЮБОВНИЦА: Как Варя изпрати Рома на мисия за страст, спорт и съблазън с щипка български хумор – или как една съпруга се превърна в треньор, стилист и главен стратег в търсенето на идеалната авантюра!

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВНИЦА Мария, какво става? зяпнах към жена ми, която ми подаваше чифт шорти и тениска.

Įdomybės

0113

ОПЕРАЦИЯ “ЛЮБОВНИЦА”: Как Варя подгони мъжа си Рома за голямото търсене на нова изгора със сутрешна физзарядка, прелестна фотосесия и луд шопинг по българските молове, докато градят планове за статуса на успелия мъж и се смеят на целия любовен абсурд в средата на панелка, където ароматът на домашни супи се смесва с мечтите за петзвездни ресторанти, а истинската страст се оказва… у дома!

В ТЪРСЕНЕ НА ЛЮБОВНИЦА Мария, какво ти става? ококори се Петър, гледайки жена си, която му подава къси

Įdomybės

0108

Още ни чака работа у дома… Баба Валя едва-едва отключи портата, с мъка пристъпи до вратата, дълго се мъчеше със стария, ръждясал катинар, влезе в своята стара, неотоплена къща и седна на стола до студената печка. Миришеше на пустош в изба̀та. Тя беше отсъствала само три месеца, но таванът вече беше целият в паяжини, старинният стол жално скърцаше, вятърът бучеше в комина – домът я посрещна нацупен: „Къде се изгуби, стопанко, на кого ме остави?! Как ще зимуваме сега?!“ – „Ей сега, любими мой, почакай малко, да си поема дъх… Ще запаля, ще се стоплим…“ Само преди година баба Валя пъргава щъкаше из старата къща: белеше, боядисваше, носеше вода. Малката ѝ лека фигура ту се прекланяше пред иконата, ту суетеше при печката, ту летеше в градината, успяваше да сади, да прекопава, да полива. И домът се радваше с нея – скърцаше жизнено под леките ѝ стъпки, вратите и прозорците се отваряха послушно при допира на малките ѝ набраздени ръце, фурната усърдно печеше пухкави питки. Добре им беше на Валя и нейния стар дом заедно. Рано погреба мъжа си. Отгледа трите си деца, всички изучи, всички в хората изведе. Единият син – капитан по морето, другият – военен, полковник, и двамата живеят далеч, рядко си идват. Само най-малката дъщеря Тамара остана в селото, главен агроном, от тъмно до тъмно все на работа, на майка си отскача само в неделя, отпуска душа с питките ѝ – и пак цяла седмица не я виждат. Утехата – внучка Светлето. Тя, може да се каже, при баба си израсна. А каква мома стана! Красавица – големи сиви очи, коси като зряло жито до кръста, къдрава, тежка, лъскава – чак сияеше косата ѝ. Като си върже опашка, кичурите се сипят по раменете ѝ – местните момци направо ги оставяше без дъх. Стояха с отворени уста. Фигура изваяна. Откъде у селско момиче тази осанка и красота? Баба Валя млада беше хубава, ама ако сложиш стара снимка до Светкината – пастирка и царица… И умна. Завърши в града аграрния институт и се върна на село като икономистка. Омажи се за ветеринарен лекар, по програмата за млади семейства им дадоха нова къща. И каква къща! Масивна, стабилна, тухлена – по онова време направо палат, не къща. Само че – бабината къща е с градина, всичко цъфти и зрее. А в новата къща на Светла още нищо не беше израсло – срамежливи три стръка. И за градинарство Светла не я биваше особено – беше си деликатна, от баба си пазена от всякакъв вятър и тежка работа. Още малкият Васко им се роди – та съвсем нямаше време за дворове. И започна Светла баба си да кани: „Ела да живееш у нас – къщата е голяма, модерна, печка няма нужда да се пали.“ А баба Валя почна да се разболява, навърши осемдесет, и сякаш болестта чакаше кръглата дата – краката ѝ се огънаха, не искаха вече да носят. Даде се бабата да я уговорят. Поживя при внучка си няколко месеца. После чу: „Бабо, скъпа, толкова те обичам – знаеш го! Ама що все седиш?! Ти цял живот си работила! А у мен виж – отпусна се само… Аз имах надежда за помощ, а ти…“ „Не мога, миличка, краката вече не ме държат… остарях…“ „Хм… Как ми дойде – веднага остаря…” В крайна сметка се наложи бабата, която не оправда очакванията, да си тръгне и се върна в родната къща. От мъка, че не успя да помогне на любимото внуче, баба Валя легна болна. Краката ѝ бавно шляпаха по пода – набегали се бяха, умориха се. Да стигне до масата беше изпитание, а до любимата черква – невъзможно. Отец Борис сам дойде при най-редовната си енориашка, преди болестта – опора във всичко за старинната църква. Огледа се внимателно. Баба Валя седеше на масата, пишеше обичайните си месечни писма до синовете. Беше хладно в стаята: печката зле запалена. Подът – леден. На нея – най-топлият, но овехтял пуловер, зацапан шал – тя, дето беше първа чистница, на краката – протъркани цървули. Отецът въздъхна: нужна ѝ е помощ. Кой? Може би Анна, живее наблизо, още е силна, двайсет лета по-млада от баба Валя. Извади хляб, сладки, половин голяма, още топла рибка-пита (от матушка Александра). Засука ръкави, изчисти пепелта, донесе в три курса дървета, нареди в ъгъла. Запали. Донесе вода и сложи върху печката голям почернял чайник. „Сине мой! Ох, т.е. отче наш! Помогни ми с адресите на пликовете, че с моята кокоша лапа като пиша – писмата няма да стигнат!“ Борис седна, написа адресите, бегло погледна поразкривените редове на листчетата. Беше изписано с големи, треперливи букви: „Живея страхотно, мили мой сине! Всичко имам, славя Бога!“ Само че тези листчета за хубав живот бяха покапани с размити, вероятно солени петна. Анна пое грижата за старицата, отец Борис редовно я причастяваше, а на големи празници Аннин мъж, бай Петър, моряк, я караше с мотора на служба. Животът покрай нея тръгна. Внучката не се вестяваше, а после – тежко се разболя. Отдавна имаше стомашни оплаквания, мислеше, че е гастрит. Оказа се рак на белите дробове. Защо я застигна такова – никой не знае, но Светлана угасна за половин година. Мъжът ѝ буквално заживя на гроба ѝ – купуваше бутилка, пиеше, спеше там, ставаше и пак за бутилка. Четиригодишният син Васко остана ненужен никому – мръсен, сополив, гладен. Взе го Тамара, но със своята заетост нямаше как да се грижи, и Васко тръгнаха да подготвят за дом. Дом добър: свестен директор, храната що-годе, за почивките можеш да си вземеш детето вкъщи. Не е като домашното, но Тамара нямаше възможност – работата не чака, а до пенсия – далеч. Тогава в коша на стар „Урал“ при дъщеря си дойде баба Валя. На кормилото – дебелият съсед бай Петър, с фланелка с котва и русалки на двете ръце, и двамата изглеждаха воинствено. Баба Валя отсече: „Васко ще си го взема при себе си.“ „Мамо, ти едва ходиш! Как ще се оправяш с дете – ще му готвиш, ще му переш!“ „Докато съм жива, в дом Васко няма да дам“, отсякла бабата. Поразена от твърдостта на иначе тихата майка, Тамара замлъкна и взе да стяга багажа на внучето. Бай Петър откара бабата и малкия до къщата, изнесе ги, а после почти на ръце вкара и двамата в изба̀та. Съседи клатеха глави: „Леля Валя е добра жена, ама явно вече не е на себе си – за нея грижа трябва, а тя още и дете си взе… То не е кученце!…“ След неделната литургия отец Борис тръгна към Валя с лоши предчувствия – да не се стигне да изземат гладния и мръсен Васко от немощната старица? В стаята беше топло, печката грееше добре. Чистият, доволен Васко лежеше на дивана и слушаше грамофонна приказка за Кумчо Вълчо. А немощната баба весело пърхаше из стаята – маже тава с перце, меси тесто, чуква яйца в сиренето. И слабите ѝ крака се движеха бодро – както преди болестта. „Отче скъпи! Аз тука… ватрушки правя… почакай малко – на матушка Александра и Кузма ще пратя топъл подарък…“ Отецът се върна у дома смаян и разказа на жена си какво е видял. Матушка Александра се замисли, извади дебела синя тетрадка и откри нужната страница: „Старата Егорова изживя дългия си живот. Всичко отмина, отлетя – мечти, чувства, надежди – всичко дреме под снежнобялата преспа. Време е, време… Една вечер, когато февруарската виелица бушуваше, тя дълго се молеше пред иконите, после легна: „Извикайте попа – ще умирам.“ Лицето ѝ побеля като снега навън. Повикаха свещеника, причасти се, вече цяло денонощие лежа, не пое храна, нито вода – единствено тихото дишане показваше, че душата още не е напуснала старческото тяло. Вратата се отвори – свеж въздух, детски плач. „Тихо, тихо – баба ще умира!“ „Аз не мога да затворя устата на бебето – току-що се е родило, не знае, че не трябва да плаче…“ Внуката на бабата, Настя, се прибра от родилния дом с дребничкото си новородено. Цялата къща беше отишла на работа, оставяйки умиращата старица и младата майка насаме. Млякото на Настя още не беше тръгнало, а тя самата неопитна, не можеше да се оправи с дъщеря си, и бебето не спираше да пищи, пречейки на баба Егоровна да си замине. Умиращата Егоровна повдигна глава, блуждаещият ѝ поглед се избистри. С мъка седна на леглото, спусна босите си нозе и замачка слаба нога, търсейки пантофа. Като се върнаха всички след работа – мислейки, че ще намерят бабата издъхнала – видяха следното: Егоровна не просто не смяташе да умира, ами изглеждаше по-живкава от всякога. Решително бе отменила умирането, ходеше из стаята, люлеейки вече доволното и спокойно бебе, а окапалата майка си почиваше на дивана.“ Александра затвори дневника, погледна мъжа си, усмихна се и рече: „Моята прабаба Вера Егоровна страшно ме обичаше и просто не можах да си позволи да умре. Каза, както в песента: „А да умираме – още ни е рано! Още ни чака работа у дома!“ Живя още десет години, помагайки на мама, а на твоята тъща Анастасия Кирилова, да ме отглежда.“ И отец Борис отвърна с усмивка на жена си.

Имаме си още работа вкъщи Баба Валя едва-едва отвори вратничката на двора, с мъка стигна до прага, дълго

Įdomybės

0338

Денят, в който осъзнах, че съм живяла с чудовище

Денят, в който разбрах, че съм живял с чудовище Цели единадесет години си мислех, че имам семейство.

Įdomybės

Имаме си още работа у дома… Баба Валя с мъка отключи дървената портичка, едва пристъпи до прага, дълго се бори със стария, ръждясал катинар, влезе в студената си непалена къща и седна до изстиналата печка. В стаята бе миризма на запуснатост. Само три месеца я нямаше, а по тавана вече имаше паяжини, старият стол скърцаше жално, вятърът свиреше из улуците — къщата я посрещна мрачно: „Къде се изгуби, стопанко, на кого ни остави?! Как ще зимуваме?!” — Сега, сега, мила моя, почакай малко, ще се поотпочина… Ще накладем печката, ще се стоплим… Само преди година баба Валя — лека, пъргава, сновеше из старата къща: белеше, боядисваше, носеше вода. Малката й фигура ту се навеждаше смирено пред иконите, ту въртеше работа край печката, ту летеше из градината — садеше, плевеше, поливаше. И къщата се радваше с нея — дъските весело скърцаха под леките й стъпки, врати и прозорци гостоприемно се отваряха под пръстите на уморените й ръце, печката печеше пухкави баници. Добре им беше заедно: на Валя и на нейната стара къща. Овдовя рано. Отгледа трима деца, всички изучи, всички стъпиха на крака. Един син — капитан на търговски кораб, другият — военен, полковник, и двамата живеят далеч, рядко наминават. Само най-малката дъщеря, Тамара, остана в селото — главен агроном, от тъмно до тъмно по работа, при майка си на гости само в неделя — докато изяде някоя домашна питка и после пак не се виждат цяла седмица. Утехата й беше внучката Светла. Тя израсна у баба си. А каква красавица стана! Сиви очи като утрото над полето, коси до кръста, тежки, светли като узряла пшеница, вълнисти, блестящи — сякаш свети около нея! Само направи опашка, кичурите се ронят по раменете — местните момци онемяват. Съвършена фигура и стойка. Откъде ли такава красота и осанка у селско момиче? Баба Валя беше хубава млада, но ако сложиш стара снимка до Светла — пастирка и царица… И умна е. Свърши Аграрен университет в града, върна се в селото — икономист. Ожени се за ветеринар, дадоха им нова къща по програма за млади семейства. И каква къща! Масивна, тухлена, с големи прозорци — по онези времена цяло имение. Само дето около бабината къща — райска градина, а около новия дом — само три цветя стърчат. Светла не беше по зеленчукопроизводството, макар че селско момиче: нежна, баба я пазеше от всяка простуда и тежък труд. И като им се роди син Васко, вече съвсем не оставаше време за градини. Започна Светла да кани баба си да живее при тях: „Хайде, бабо, ела при нас — къщата голяма, модерна, няма да палиш печка…” Баба Валя взе да се споминава, стана на осемдесет, а краката, чакали юбилей, отпуснаха, отмаляха. Придвори се на увещанията и замина при внучка си. Изкара там някой и друг месец. После чу: — Бабо, мила, обичам те, знаеш… Но как само седиш? Цял живот се въртиш, а тук си се окопала… Аз искам да гледам къщата, разчитам на теб… — Как ще помогна, дете, краката ми отказват вече… остарях… — рече бабата. — То и аз не знам как, ама щом си тук — веднага остаря… Скоро и се върна старата Валя у дома присмехулно, че не е оправдала очакванията на любимата внучка. От мъка и срам, че не е помогнала, баба Валя съвсем легна. Краката вече едва местеше, едва стигаше масата, а пътят до храма се превърна в недостижим. Отец Борис сам я посети, беше неотлъчен помощник и в стария храм. Вальова седеше, пишеше месечни писма на синовете. В стаята студено, печката едва пламнала. Тя е облечена в вълнената си жилетка, с леко захабена забрадка на главата, аз такова, при нея, чистофайница номер едно! На краката — износени цървули. Отецът въздъхна — трябва й помощник. Кого? Може би Анна? Живее наблизо, по-млада е. Извади хляб, сладки, половин топла рибена баница (от попадия Александра). Засука ръкави, изгреба пепелта, натрупа дърва за няколко дни, разпали печката. Донесе вода, сложи чайника. — Мило синче! Ох, отпусни — отче наш, помогни с адресите, с тая моя ръка — не стига, че кокошка, а и перото не държи! Отец Борис написа адресите, надникна в писмата — с едри, клатещи се букви: „Живея много добре, скъпи сине. Всичко си имам, слава Богу!” Само че тези писъмца за хубавия живот — всичките в омърляни петна, с най-вероятно солени следи. Анна взе да се грижи за бабата, отецът я изповядваше и причастяваше, а на големи празници мъжът на Анна — чичо Петър, стар моряк, я караше с мотор на служба. Животът някак потръгна. Внучката не идваше, а няколко години по-късно се и разболя тежко. Беше жалвала за стомаха си — излезе, че е рак на белия дроб. Защо се случи така — кой ли знае, но Светла угасна за шест месеца. Мъжът й не можа да се справи — пресели се на гроба, с бутилка, спи там, събужда се, пак пие… Четиригодишният Васко попада никому ненужен — бос, кален, гладен. Тамара, дъщерята, го взела при себе си. Но агрономка е, за деца време няма. И го записали Васко за районния интернат. Интернатът хвален — добър директор, храна, през уикендите може да си го прибереш. Не е домашно възпитание, но Тамара трябва да работи до късно, пенсия далеч. Тогава, в кошницата на стара „Уралка” с мотор, при дъщеря си пристигна баба Валя. Отпред — дебелият съсед чичо Петър в моряшка фланелка с котви и русалки на ръкавите. И двамата изглеждаха непоколебими. Баба Валя рече кратко: — Васко ще го взема при себе си. — Мамо, ти едва ходиш! Как ще гледаш дете? Трябва да готвиш, да переш… — Докато съм жива, Васко в интернат няма да отиде! — пресече бабата. Тамара, смаяна от твърдостта на майка си, замлъкна и започна да приготвя нещата на внука. Чичо Петър ги върна у дома, занесе ги на ръце в къщата. Съседките шушукаха: — Добра бабичка, но, изглежда, на стари години е прегоряла: тя самата си изисква грижи, та още и дете прибра… Не е кутре що-годе… Грижа си трябва… След неделната литургия отец Борис дойде с лоши предчувствия — дали няма да взема Васко: мръсен и гладен? Оказа се топло, печката препълнена, Васко нагледен, чист, слуша плоча с приказката за Златното яйце. А баба Валя, немощна старица, пърха из кухнята: маже тавата с перце, меси тесто, чука яйца за сиреник. Краката й пак ходят забързано, както преди болестта. — Отче, скъпи! Сиреник съм замесила… почакай малко — за попадия Александра и Кузмата ще има гореща почерпка… Отецът още изумен разказа на попадията у дома. Александра замислено отвори стара тетрадка и започна: „Старата Вера Егорова си бе изживяла живота. Всичко отминало — мечти, чувства, надежди — всичко спи под белия сняг. Вечерта, докато вятър напява през февруари, се моли и казва на домашните: „Извикайте попа — умирам”. Обръща се лицето й като студа навън. Домашните довеждат свещеника, причастява я, цяло денонощие стои без вода и хляб, само слаб дъх в тялото… Изведнъж — отваря вратата новороден плач. Върнала се внучката Настя от родилното с бебето, всички на работа оставили умиращата и младата сама. Настя още няма млякото, първо дете, невидяла, а бебето крещи, пречи на Егоровна да умира. Егоровна повдигнала глава, фокусирала погледа. Сякаш минават години. Сяда, стъпва боса, търси чехли с кльощави крака. Като се върнали вкъщи, домашните видели: Егоровна, жива и здрава, разнася бебето, а младата майка си почива. Умирането почака…” Александра затвори дневника, погледна мъжа си и рече: — Моята прабаба, Вера Егоровна, много ме обичаше и не можа да си позволи да умре. Каза с песента: „Рано е да умираме — у дома си имаме още работа!” Още десет години живя, помагаше на мама и на мен, своята правнучка. Отец Борис се усмихна в отговор.

Още има работа у дома Баба Въла едва успя да отвори дървената портичка, с труд се добута до вратата