Įdomybės!

Тази вечер напуснах дома на сина си, оставяйки яхнията да ври още на масата и престилката си – сгъната на пода. Не спрях да бъда баба. Спрях да бъда невидима в собственото си семейство. Казвам се Мария. На шейсет и осем съм, а последните три години тихо въртях домакинството на сина си Жоро – без почивка, без възнаграждение, без благодарност. Аз съм онова „село“, за което всички говорят с носталгия – но в днешно време се очаква старейшините да мълчат и да теглят товара без да се оплакват. Идвам от време, когато ожулените колена вървяха с детството, а лампата пред блока бе сигнал да се приберем. Когато отглеждах Жоро, вечерята беше в 18:00 без изключение. Ядеш каквото има или чакаш до сутринта. Нямаше емоционални работилници – имаше отговорност. Не беше съвършено, но така се раждаха деца, които понасят трудности, уважават труда и стъпват здраво на краката си. Снахата ми Ива не е лош човек – предана майка, която обожава сина си Борко. Но се страхува – от етикети по храните, от „грешни“ решения, от това да не смаже индивидуалността му, от чуждото мнение из социалните мрежи. Затова осемгодишният ми внук управлява дома. Борко е умен и мил… когато реши. Но не е чул „не“ без да стане пазарлък. Вторник е – най-дългият ми ден. Дойдох преди изгрев, за да кача Борко на училищния автобус – Ива и Жоро са във фирмени кариери, плащат ипотека за дом, в който почти не живеят. Пуснах пералня, разходих кучето, подредих шкафа, където скъпите био-закуски седят до обикновена храна, купена с пенсията ми. Исках да е уютно. Варих четири часа истинска българска яхния – телешко, картофи, моркови, розмарин… от онзи аромат, който прави от дома дом. Жоро и Ива се прибраха късно, вперили поглед в телефоните, говорейки за срокове. Борко лежеше на дивана, облян от синя светлина, слушащ нечии писъци за игри. „Вечерята е готова“, казах и сложих тавата. Жоро седна, без да вдигне глава. Ива се намръщи. „Опитваме да намалим червеното месо… А морковите органик ли са? Борко има чувствителност.“ „Това е вечеря – истинска храна“, отвърнах. Жоро повика Борко. Отговорът дойде от дивана: „Не! Зает съм!“ На моето време екранът щеше да угасне на секундата. Тази вечер – нищо. Ива започна да го уговаря. Чух пазарлъците, обещанията, „валидиране на емоциите“. Борко дойде с таблета, изгледа яденето и бутна чинията: „Гнусно е. Искам пилешки хапки.“ Жоро мълча. Ива посегна към фризера. Тогава нещо се счупи в мен – не яд, а тъга. „Седнете!“, казах. Тя спря. „Ще яде това, което има, или ще стане от масата“, казах спокойно. Жоро най-сетне вдигна глава. „Недей. Изтощени сме. Не искаме да го травмираме.“ „Травма?“, попитах. „Да откажеш пилешки хапки ли е травма? Учите го, че светът се върти около неговото удобство. Че усилията на другите не струват.“ „Ползваме ‘грижовно родителство’“, отвърна Ива ледено. „Това не е родителство – това е капитулация. Страх ви е от недоволството му и сте го направили център на вселената. Вече не съм семейство – домакинска помощ съм.“ Борко изписка и хвърли вилицата. Ива се втурна да го успокои. „Баба просто трудно преживява емоциите си“, каза тя. В този момент приключих. Свалих престилката, сгънах я до недокоснатата вечеря. „Права си. Трудно ми е – да гледам как синът ми става страничен наблюдател в дома си, как едно дете расте без граници, как не ме уважават.“ Взех чантата си. „Тръгваш ли?“, попита Жоро. „Утре трябваше да го гледаш.“ „Не.“ „Не можеш просто да си тръгнеш!“ „Мога.“ Излязох на тихата улица. „Имаме нужда от теб“, извика Ива. „Семейството помага!“ „Селото се гради върху уважение. Това тук не е село – това е денонощен обект, а аз затварям.“ Карах докато не стигнах до парка. Седнах в тъмното, прозорците отворени, вдишвах мириса на трева и дъжд. Тогава ги видях – жълти светулки в мократа трева. Навремето ги ловях с Жоро, после ги пускахме. Учихме го, че красивите неща са, за да ги пуснеш на свобода. Стоях и гледах как танцуват. Телефонът ми звъни: извинения, обвинения, вина. Не отговарям. Объркахме обичта с даването на всичко готово. Заменихме присъствието със екрани, възпитанието с удобство. Страх ни е да не ни разлюбят – затова не възпитаваме истински хора. Обичам внука си толкова, че да го оставя да се научи сам. Обичам сина си още повече – да открие кое е важно. И за първи път от години обичам себе си достатъчно, за да си тръгна, да вечерям на спокойствие, и да оставя светулките да летят свободно. Селото затваря за ремонт. Когато отвори, входът ще се казва уважение.

Излязох от дома на сина ми тази вечер, оставяйки зад себе си тенджерата с къкрищо телешко, още парещо

Įdomybės

023

Донка: Животът на една смела българка в търсене на щастие и идентичност

Здрасти, приятелко! Чух една интересна приказка от баба ми и сега ти я преразказвам, сякаш седим до камината

Įdomybės

0228

Люси беше само на дванадесет, но животът му вече бе белязан от изпитания – останал без майка още малък, а скоро след това и баща му изчезна, оставяйки го съвсем сам. Без да има кой да се грижи за него, улиците на София се превърнаха в негов дом. Преспиваше по изоставени кътчета на града – под мостове, край железопътни линии, на студени пейки в парка. Всеки ден беше борба за храна, ту молеше непознати, ту вършеше дребни услуги за стотинки. Една мразовита зимна вечер, с овехтял юрган, измъкнат от контейнер, Люси отчаяно търсеше подслон от пронизващия вятър. Когато минаваше през тъмен проход до затворена хлебарница, тих плач разкъса тишината. Звукът бе слаб, но наситен с болка. Люси спря, стегнат от страх, но състраданието надделя и пристъпи напред. В дъното на прохода, сред кашони и торби с боклук, лежеше възрастен мъж, почти на осемдесет, лицето му безцветно, цял треперещ от студа. „Моля те… помогни ми“, прошепна старецът, когато видя Люси, с отчаяние в очите си. Без да мисли, момчето се хвърли да помага. “Болно ли сте, дядо? Какво стана?” – попита той със задъхан глас. Дядото се представи като бай Жеко. Разказа, че се подхлъзнал и паднал на път за вкъщи, а след това нямал сили да стане. Люси веднага покри стареца със собствения си юрган. „Ще потърся помощ“, рече. Но бай Жеко го стисна за ръката: „Недей… недей да ме оставяш сам.“ Момчето разбираше тази самота до болка. Не можа да го изостави. С големи усилия Люси помогна на дядото да се изправи и, макар изморен и премръзнал, го подкрепи до близката жълта къща. Вратата беше открехната – вътре Люси настани бай Жеко на стар стол, а топлината изпълни стаята. „Благодаря ти, момче мое“, прошепна старецът. „Без теб…“ Люси се усмихна скромно: „Направих онова, което ми диктуваше сърцето.“ След почивка, бай Жеко му довери историята си: съпругата му отдавна починала, а той живеел сам, без деца или близки хора. Люси слушаше внимателно, усещайки колко еднаква е самотата им. „А ти, Люси, къде е твоят дом?“ – попита старецът меко. Момчето сведе поглед: „Нямам. Спя, където намеря.“ Съчувствие напълни очите на бай Жеко. След пауза, той каза: „Тази къща е твърде празна за един човек. Ако искаш, остани тук. Нямам много, но можем да споделим. Никой – особено дете – не бива да посреща живота съвсем сам.“ Люси не можеше да повярва. За пръв път от години му бе предложена закрила, топлина и място, на което да принадлежи. В онази нощ едно просто добро дело промени два живота – бездомно момче и самотен старец намериха уют, грижа и семейство един в друг – доказателство, че надеждата се появява на най-неочаквани места.

Бояна е само на дванайсет години, но детството ѝ вече е белязано от тежки изпитания. Майка ѝ почина

Įdomybės

0286

Огнената дама: Историята на моята рижа приятелка

Майка Мария беше блондинка, а тате Иван късо кестеняв, почти черен. Те се обичаха безумно и след две

Įdomybės

023

Любо беше само на дванайсет, но животът вече го бе изпитал жестоко – майка му почина, когато беше съвсем малък, а скоро след това и баща му изчезна безследно, оставяйки го сам-самичък. Без никой да се грижи за него, улиците на София станаха негов дом – спеше по изоставени ъгли, под мостове, до Гарата, върху студени пейки в парковете. Всеки ден бе борба за оцеляване – или молеше непознати за залък хляб, или изкарваше някой и друг лев с каквито дребни работи намери. Една мразовита зимна нощ Любо се беше увил с раздърпано одеяло, извадено от кофата, отчаяно търсейки подслон от ледения вятър. Когато мина покрай тясна уличка до заключена хлебарница, тишината беше прорязана от слаб, изпълнен с болка стон. Любо спря, изплашен до смърт, но състраданието надделя и направи крачка напред. В края на уличката, сред купища кашони и чували за боклук, лежеше достолепен старец – на вид поне осемдесетгодишен, с облян от болка и студо лице. „Моля те… помогни ми“, прошепна той, когато забеляза Любо. Без да се колебае, момчето свали одеялото си и го зави с него, после треперещо попита: „Добре ли сте, дядо? Какво се случи?“ Старецът се представи като дядо Иван, разказа, че се е подхлъзнал по пътя към дома си и не може да стане. Любо реши да не го оставя, както и никой не бива да бъде изоставян. Събра последни сили и му помогна да се изправи – оказа се, че дядо Иван живее наблизо, в жълта къща малко по-нататък. Там, на топло, дядо Иван му разказа колко самотен е след смъртта на жена си, а Любо му сподели, че също няма дом. „Тази къща е твърде празна за един човек – ако искаш, остани тук. Да делим покрив и хляб – никой, особено дете, не трябва да е сам на света“, покани го дядо Иван. За първи път от години Любо получи подслон, топлина и семейство. Така, в една сурова зимна нощ, прост жест на добрина свърза едно бездомно момче и самотен старец, доказвайки, че надеждата е жива дори на най-неочаквани места.

Светослав беше само на дванайсет, но съдбата вече бе изпълнила живота му със страдания. Майка му почина

Įdomybės

01.2k.

Оля цял ден се суетеше в подготовка за посрещането на Нова година: чисти, готви, подрежда трапезата. Това е първата ѝ Нова година, която няма да прекара с родителите си, а с любимия мъж. Вече трети месец живее с Тошко в неговия апартамент. Той е 15 години по-възрастен, бил е женен, плаща издръжка и обича да си пийва… Но какво значение има това, когато обичаш някого? Как я заплени той, никой не успя да разбере: никакъв красавец, даже напротив — откровено грозноват, с отвратителен характер, ужасно стиснат, а пари никога няма. Ако пък има, са само за него. И в това “чудо” нашата Олга се влюби. Три месеца Оля се надяваше, че Тошко ще оцени колко е добра домакиня и веднага ще поиска да се оженят. Така и казваше: “Да поживеем малко заедно, да видя каква си домакиня. Че не си като бившата ми”. Каква точно е била тя, за Оля си оставаше загадка — нищо конкретно не казваше. Затова Оля се стараеше от сърце: не мрънкаше, когато се прибираше пиян, готвеше, переше, чистеше, пазаруваше с нейните пари (че да не реши, че е меркантилна). Дори новогодишната трапеза стъкми с нейни средства и му купи нов телефон за подарък. Докато Оля беше в трескава подготовка за празника, нейният Чудо-Тошко също не си губеше времето, а се подготвяше по неговия начин — напи се с приятели. Върна се у дома по-весел и обяви, че на Нова година ще ги посетят неговите приятели. Само негови, непознати на Оля. Тя сложи трапезата, до Нова година оставаше един час. Настроението ѝ се срина, но се въздържа — тя не искаше да е като бившата му. Половин час преди полунощ вкъщи се изсипа пияна компания мъже и жени. Тошко веднага се оживи, нареди всички на масата и веселбата започна. Оля дори не беше представена и всички я игнорираха — само ядоха и пиеха, говореха си техните неща. Когато Оля напомни, че остава две минути до полунощ и време за шампанско, я изгледаха сякаш е натрапница. — Коя е тая? — промълви пияно една от жените. — Съквартирантката по легло — изсмя се Тошко, а всички пригласиха смеха му. Ядоха храната, която Оля направи, и се подиграваха с нея. Докато камбаната биеше, се надсмиваха на наивността ѝ и поздравяваха Тошко за “кадърния ход”, че си е намерил безплатна готвачка и чистачка. Тошко не я защити, а се забавляваше с всички. Яде от нейната храна и буквално “бършеше краката си” в нея. Тихичко, със сълзи в очите, Оля се прибра при родителите си. Такъв ужасен празник не бе преживявала. Майката каза както винаги: “Нали ти казвах”, бащата въздъхна с облекчение. Оля, изплакала мъката си, вече гледаше трезво на нещата. Седмица по-късно, когато на Тошко свършиха парите, изникна при Оля и я запита все едно нищо не се е случило: — Ти що си тръгнала? Обиждате ли се? — и като видя, че няма да му мине номера, обърна плочата: — Много хубаво го направи — ти си при майка и татко, аз гладен! Почваш да се държиш като бившата! От такава наглост Оля остана без думи. Много пъти бе репетирала какво ще му каже, но сега просто го напсува и тресна вратата. Ето така, след тази Нова година, за Оля започна нов живот.

Цял ден Велина се суетеше, подготвяйки се за Нова година: чистеше, готвеше, подреждаше масата.

Įdomybės

078

Костик седеше в инвалидна количка и наблюдаваше през прашните стъкла навън

Костадин клати се в инвалидна количка и поглежда през замърсените прозорци към улицата. Не му се пада

Įdomybės

027

Оля цял ден се готви за посрещането на Нова година: чисти, готви, подрежда празничната трапеза. Това е първата ѝ Нова година без родителите, а с любимия мъж. Тя вече трети месец живее с Тодор в неговия апартамент. Той е по-голям от нея с 15 години, разведен, плаща издръжка и обича понякога да си пийва… Но всичко това изглежда маловажно, когато обичаш някого. А защо точно се е влюбила в него, никой не може да разбере: далеч не е красавец, даже може да се каже, че е грозноват, характерът – ужасен, стиснат до край, а пари все няма. А ако има пари, то са само за него. Именно в това Чудо-Юдо Олито се влюби. Оля три месеца се надява Тодор да оцени колко е кротка и домакинствена и непременно да поиска да се ожени за нея. Самият той казва: “Трябва да поживеем заедно, да видя каква си домакиня. Ами ако си като бившата ми?” Каква точно е била тя, за Оля е загадка – той никога не пояснява. Затова Оля дава всичко от себе си: не се кара, като той се прибере пиян, готви, пере, чисти, купува храна с нейните пари (да не реши Тодор, че тя е меркантилна). Дори новогодишната трапеза приготви с нейни пари. И още – купи му телефон за подарък. Докато Оля се готви за празника, и Чудото-Тодор не губи време – подготвя се по своя начин, като пие с приятели. Пристига у дома весело и обявява, че на Нова година ще имат гости – негови приятели, които тя не познава. Оля подрежда масата, до Новата година остава час. Настроението ѝ е съсипано, но се въздържа да каже всичко, което мисли – тя не иска да бъде като бившата му. Половин час преди Нова година, пристига шумна пияна компания мъже и жени. Тодор веднага се развеселява, сяда с всички на масата и пиенето продължава. Той дори не представя Оля на гостите и никой не я забелязва – говорят си, шегуват се помежду си. Когато Оля отбелязва, че след 2 минути е полунощ и трябва да налеят шампанско, я поглеждат все едно е натрапник. – А коя е тя? – заплита езика си една от жените. – Съседка по легло – изсмя се Тодор, а всички започват да се смеят с него. Ядат гозбите, които Оля е приготвила, и се подиграват с нея. На Нова година се присмиват на наивността й и хвалят Тодор, че е намерил безплатна готвачка и домакиня. Тодор не се застъпва за Оля, а се смее с тях, яде храната, направена от нея, и я унижава. Оля тихо излиза от стаята, събира багажа си и се връща при родителите си. Такъв ужасен празник не е имала никога. Майка ѝ казва обичайното: “Нали те предупредих”, а баща ѝ въздъхва облекчено. Оля плаче и сваля розовите очила от очите си. Седмица по-късно, когато Тодор остава без пари, той се появява при Оля и невъзмутимо пита: – А ти защо си тръгна? Да не се сърдиш? – и щом вижда, че тя не иска примирие, започва да обвинява: – Брей, хубаво постъпи – сама си у мама и тате, а при мен мишките танцуват в хладилника! Започваш да ми приличаш на бившата! Оля онемява от наглостта му. Толкова пъти наум е мислела как ще му каже всичко, което мисли, а сега не знае какво да каже. Единственото, което успява, е да го изпрати по дяволите и да затръшне вратата. Така за Оля започва нов живот от Нова година.

Цял ден се въртях из малкия ни софийски апартамент, приготвях се за посрещането на Нова година чистих

Įdomybės

0164

След затвора на вратата: Светлана Аркадиева, София, нейното малко момиче и мистериозният мъж в елегантния костюм.

Когато вратата се затвори зад Светлана Аркадиева, в кабинета останаха само трима Калина, малката ѝ дъщеря