Įdomybės!

Ану, заключи хладилника ми и махай се, измъркна невестката, уморена от безкрайните проверки на тъща си.

01.5k.

Юля се сгуши на канапето и горчиво плачеше. Мъжът ѝ преди два месеца призна, че има друга жена – и че тя е бременна. — Юле, прости ме, ама две години си живяхме без деца. Това е време. Вече почнах да се съмнявам в себе си — мънкаше Генко, — а сега… Е, тя забременя… — Любовница… — шепнеше Юля. — Наричай я както искаш. След два месеца ще ставам баща. Прости. Юля не поиска да разбере защо Генко чакал толкова дълго. И защо я напуска точно два месеца преди раждането и по Нова година. И ето, горката жена, без дори да се преоблече от вечерта, съсипана и изплакала всички сълзи, лежеше на софата. Неочаквано ѝ се привидя далечна Нова година от детството. Юлка тогава беше пети клас. След часовете обичаше с момичетата да надзърта в комисонния магазин, който си беше като магазин за чудеса. Дрехите и обувките не ги интересуваха, но сувенирите, играчките, бижутата – много! Веднага, щом зърна онази вълшебна кутия – небесносиня със златни орнаменти – Юлка се влюби. Продавачът отвори капака, заблестяха звуците на музиката, а от кадифения интериор изплува танцуваща балерина в снежнобяла пачка. Имаше скрито чекмедженце – да си държиш бижутата. Приятелките ѝ Наташка и Ирка ахнаха: — Еха, каква красота! Колко струва? — попита Наташка. — Пет лева — усмихнато отвърна продавачът. „Никога няма да събера толкова,“ помисли си Юлка. Беше немислимо. Навремето за училище им даваха по 30 стотинки, достатъчни за обяд. Ако излъжеш, че отиваш на кино — получаваш 50 стотинки. Баща беше в командировка. Майката – „Да, балерина за пет лева! По-добре три кила месо да купя и ще ви храня с кюфтета цяла седмица.“ Юлка всеки ден се връщаше в магазина, любуваща се на балеринката. Добрият продавач я разпознаваше и винаги навиваше кутията. За шест дни тя научи всяка драскотина по нея, липсващият пуант на балеринката, малкото петънце на роклята… Когато бащата най-сетне пристигна, Юлка буквално го повлече в комисонния магазин. — Продадоха я — каза тъжно продавачът. — Току-що, преди няколко часа. Не стигнахте. Юлка избухна в сълзи. — Юлче, не реви! Ще ти купя торта – трюфелна, както обичаш! Търюфелната торта беше любима, особено шоколадовите гъбки отгоре. Но Юлка не спря да плаче. Балеринката ѝ липсваше. На другия ден Ирка донесе в училище същата така мечтаната кутия. Юля съгледа своята съкровена мечта в ръцете на приятелка – сърцето ѝ скърши мъка. Ирка нагласи кутията, затанцува балеринката… — Баба ми я купи. Дойде за Нова година – веднага я заведох в комисонния. Цяла седмица я гледах. — И аз… — промълви Наташка. Юлка се разридà. — Юлка, що плачеш? — попита Петко Размахата. — Нищо! — извика тя и избяга навън. Всички знаеха, че Петко е влюбен в нея, но тя му не обръщаше внимание. Докато Юлка стоеше на прозореца, Петко дойде при нея: — Ще ти купя точно такава. Не плачи! — Откъде ще намериш, бе, глупак? Тя е немска, пише отдолу! — избухна Юлка. — Нищо, ще отида в Германия! — обеща твърдо Петко. Оттогава станаха приятели, а в осми клас я целуна и заживяха неразделно. След десети клас взеха Петко в армията – точно в Германия. Пишеше ѝ писма, уж на шега – още не намерил балерина. Но Юля не го дочака – шест месеца преди да се уволни, срещна Генчо. Плени я, посвещавайки ѝ песен с китара – и скоро се ожениха. Петко се върна, чу, че Юля е омъжена – и замина на кораб към Норвегия. Юля го не видя повече. *** Току пред Нова година, Юля се вдигна от канапето, изпита кафе, купи си нещо от пазара и универсама да си оправи празничната трапеза. Входната врата хлопна, а от асансьора излезе Дядо Коледа. „Защо плачеш, дъще? Празник е, а ти — плачеш! На ти!“ – измъкна кутия и изчезна в тъмното. Юля се прибра, отвори пакетa – вътре синеока кутия със златна инкрустация! Завъртя ключа – балеринка с два сякаш нови пуанта започна да танцува. В скривалището – венчална халка. Юля връхлетя на улицата и се втурна към Дядо Коледа. Оказа се… Петко! Тя се сгуши в топлата му шуба: — Глупчо! Все пак си я намерил… — Обещах ти, Юле! Намерих я в Германия!

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Преди няколко месеца съпругът ѝ си призна, че си има друга жена.

Įdomybės

087

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Само преди два месеца мъжът ѝ призна, че има друга жена. И тя е бременна. – Юле, прости ме, но две години живяхме заедно без деца. Това е време, да се замисли човек – мънкаше Гената. – А сега… тя… ами, ще имаме бебе… – Любовница – прошепна Юлия. – Наричай я, както искаш. След два месеца ще раждаме. Извинявай. Юлия не поиска дори да разбира защо Гена е изчакал толкова дълго. Защо ѝ го съобщава само два месеца преди раждането и точно в навечерието на Нова година, когато я напуска. И ето – бедната жена, изгубила всичките си сили и плакала цяла вечер, си легна така, облечена, на дивана. В спомените ѝ изплува един далечен Новогодишен празник от детството. Тогава Юлия беше в пети клас. След училище с приятелките си Наталия и Ирина се запътиха към комиссионния магазин, където често намираха интересни неща. Дрешките и обувките не ги интересуваха, но сувенирите, играчките и бижутата бяха голяма тръпка. Точно в този ден Юлето забеляза невероятна синя музикална кутийка със златна инкрустация. Не можеше да откъсне очи от нея. Когато продавачката отвори капака, зазвуча вълшебна музика, а от мекото кадифе изплува бяла балерина и загърла. Юлия онемя. И още продавачката ѝ показа тайничко чекмедже, където можеха да се слагат украшения. Наталия и Ирина веднага ахнаха: – Каква красота! – Колко струва? – попита Наталия. Усмихната продавачка посочи стряскаща сума за момичетата – пет лева. „Никога няма да ги събера!“, ядоса се наум Юлия. И действително – тогава децата получаваха само по тридесет стотинки за обяд. Ако каже, че ще ходи на кино, мама може би ще даде петдесет стотинки, но до пет лева – невъзможно! Баща ѝ беше в командировка, а майката нямаше смисъл да я моли. Юлия веднага чу раздразнения тон на майка си: „За балерина пет лева? Ще ти купя три кила месо, или пиле, и ще ядете кюфтета цяла седмица.“ Юлия почна да посещава комиссиона всеки ден, топеща се пред балерината. Продавачката, с добро сърце, винаги ѝ навиваше музикалната кутийка. За шест дни Юлия бе научила всеки детайл – изтъркан ъгъл, отчупено крайче, липсващ пуант на балерината, мъничко петънце на роклята. Като дойде баща ѝ, Юлето го помъкна към комиссионния, но продавачката тъжно съобщи: – Вече я взеха, току-що. Не сте се доумяли. Юлия се разплака. Баща ѝ се опита да я утеши с трюфелен торта, която тя обожаваше, но балерината ѝ беше скъпа. На следващия ден Ирина донесе музикалната кутийка в училище. Когато Юлия разбра, че съкровището ѝ е попаднало у приятелката ѝ, мъката се върна със сила. Ирина навила кутийката – всички деца онемяха възхитени. Ирина заяви: – Баба ми я купи вчера. Новата година ще празнуваме с нея, тя пристигна от село и я заведох в комиссиона. – И аз съм я гледала седмица – промълви тъжно Наталия. Юлия се разплака. Петър Размахата я попита: – Юле, ти защо плачеш? – Нищо му няма! – викна Юлия и излетя, блъскайки го. Всички знаеха, че Петър е влюбен в Юлия. Момичетата я съдиха, тя не обръщаше внимание на момчетата. Юлия се облегна на студения прозорец. – Юле, ще ти купя такава кутийка! Не плачи! – прошепна Размахата. – Къде ще ми намериш? – презрително отвърна Юле. – Глупак, – нарече го, и избяга. „И Петьо обидих…“ – засили се плачът ѝ навън. Стоеше на двора разсъблечена цял половин час при люта зима. Разболя се, разбира се. Размахата дойде още същия ден: – Юле, балерината още не съм ти намерил, но ще я намеря! Обещавам! – Глупчо, как ще я намериш? Тя е от чужбина – пише „Маде ин ГДР“. Къде ще я намериш? – възрази Юлия. – ГДР е Германия, нали? – Да, – тъжно потвърди тя. – Е, значи до Германия ще стигна! – отсече Размахата. Оттогава останаха да си дружат. Първо по детски, а в осми клас Петьо се осмели и я целуна. Не му се съпротиви – станаха гаджета. След десети клас го взеха в армията. Съдбата го изпрати право в Германия. Пишеше писма, шеговито обещаваше балерината. Но Юлия не го дочака – шест месеца преди края му се запозна с Гената. Той ѝ посвети песен с китара още на първата среща. Юлия се омекоти – жениха на два месеца. Петьо се върна от армията, разбра, че Юлия се е омъжила, качи се на норвежки кораб и изчезна в морето. В града рядко се вясваше, повече не се срещнаха с Юлия. *** Юлия бавно се изправи от дивана, изпи чаша кафе. В тези дни все по-често мислеше за Петьо, усещайки как болката не е толкова по сегашния мъж, колкото по-незживяното с Размахата. Дали е женен? Къде е сега? На календара – 31 декември. Трябва някак си да посрещне Новата година. Приятелките ѝ – с семейства. Неудобно е да стане неканена гостенка. Юлия отиде на пазар и до супермаркета – купи нещо, за да си сготви празнична вечеря, колкото да разведри самотата. Докато влизаше във входа с торбите, насреща ѝ от асансьора излезе Дядо Коледа. При вида му Юлия се разрида със сълзи. – Защо плачеш, дъще? – проговори наиграно възрастно маскираният мъж. – Празник е! А ти – сълзи. На – това е за теб! – извади от чувала кутия, обърна се и изчезна в тъмнината. Юлия не успя дори да благодари. Кутията бе тежка. Отиде в кухнята, отвори внимателно подаръка. Вътре – нова небесносиня музикална кутийка със златна инкрустация. Юлия бавно отвори капака, нави механизма. От кадифения интериор се появи балеринка с два пуанта. Юлия намери тайното чекмедже. Вътре лежеше брачна халка. Девойката изтича към прозореца. Долу в двора се мержелееше Дядо Коледа. Юлия, по чехли, се спусна надолу. Засрами се пред входа, но Дядо Коледа се обърна, познаха се и се втурнаха един към друг. Притискайки се в топлата му шуба, Юлия прошепна: – Глупчо! Все пак си я намерил. – Намерих я! В Германия беше – аз ти обещах, нали – отвърна Петьо с усмивка.

Юлия лежеше на дивана и горчиво плачеше. Съпругът ѝ преди два месеца призна, че има друга жена.

Įdomybės

023

Съдбите на българките: Любена – магия, изпитания и спасение в дебрите на българското село – Ох, Любена, заклевам те в името Господне, прибери ми Андрейчо при себе си – жалеше майка му Дарина. – Сърцето ми усеща, че зло може да се случи. По-добре е раздяла, отколкото да загубя момчето си. Любена обърна глава към слабичкия Андрейчо, който седеше на пейката до огнището и безгрижно риташе крачета. Някога двете сестри деляли един покрив, но годините се изтъркулили и по-голямата – Дарина – се омъжила за Николай и заминала в далечно село, а по-малката – Любена – останала да гледа болната им майка. Когато майка им починала, баща вече отдавна бил отишъл при Господа. Мъката ги била научила на доброта, трудолюбие и състрадание – такава била традицията и възпитанието по българските земи. Въпреки че Дарина била първородна, всички знаели, че господарката у дома била Любена: горделива, строга, но и нежна – неземно хубава. Най-хубавите момци от съседните села идвали да се сватосват, но все връщала женихите с празни ръце. Докато майка им била жива, често въздишала: „Ох, дъще, че си като прапрабаба си! Дано не наследиш и нейната самота. Коя стара мома е нужна след време?“ Любена само се усмихвала и почитала думите ѝ, ала своя акъл държала. Прапрабаба ѝ не била проста жена – без мъж, но изживяла живота си щастливо. Лечителка била, треви и молитви пазела за българския народ. Не се месела в черни дела, хората я уважавали, но и се страхували – характерът ѝ не бил за всеки. Същият чепат нрав наследила и Любена, и не само това – тя също помагала с билки и шепотни думи. Много я уважавали, много и се бояли, ала на никого в беда не отказвала. – Не разбирам те, Даря, – каза Любена, гледайки Андрейко, – погледни го: жив и здрав, а ти го оплакваш като покойник. – Ох, сестро, не си ли чула какво става у нас, в Самуилово? – попита Дарина. – Не съм – отвърна Любена. – Децата мрат като мухи. Боледуват дълго, а после Бог ги прибира. – Дали е Господ? – повдигна вежди Любена. – Не знам, мила. Последните години злочеста болест падна над селото ни. Няма двор без погребано детенце – страхува се Дарина. – От какво мрат? Защо не ме потърсиха? – попита Любена. – Кой знае? Децата са здрави, а после неусетно капват. Не можеха да дойдат до теб – далече си, а и си имат своя знахарка – отговори Дарина. Любена прие да приюти Андрейко, кого си обикна като рожден син. И времето потече – зимата смени есента, смрачена и тежка. Момчето растеше здраво при леля си, а майка му Дарина идваше да го вижда — срещите бяха пълни с обич и сълзи. Не след дълго, когато Андрейко заболя от неизвестна болест, започнаха да се случват необясними неща. Любена разбра, че в селото Пелагия – селската варайка – всмуква живота от децата с черна сила, за да продължи своите дни. Любена почна битка със злото, която завърши с победа: спаси племенника си и с хитрост разобличи вещата жена пред цялото село. След смъртта на злата знахарка Пелагия, Любена остана единствената лечителка и мъдра жена в околните села – уважавана, но горда и независима, пазеща традицията и силата на българката – несломима пред изпитанията на живота и с магията на добрите дела. – Ох, Любено, – въздишаше Дарина, – по-покорна да беше, може би щеше да намериш мъж и да имаш деца. – Покорна жена злото няма да надвие, сестро, – смееше се Любена. А домът ѝ никога не остана без смях, защото Андрейко често гостуваше на любимата си леля — и тя бе богато дарена с детска обич и уважението на цялата околия.

Женски съдби. Райна Ох, Райна, заклевам те с Господ, вземи моя Ангелчо при теб молеше се Таня.

Įdomybės

040

Съшити съдби: Любавена орис – Магия, страхове и чудеса в едно българско село

Женски съдби. Магдалена Ах, Магдалено, кълна те Бог, вземи моя Янаки при себе си молеше се Стоянка.

Įdomybės

0121

— Слово за слово — и моят син ще те изхвърли! Не ми пука чия е тази квартира! — изкрещя свекървата

Думи надвисват от върха на тъпака, а моят син ще те хвърли над вратата! Ми ми пука къде е собствеността!

Įdomybės

0402

— Дядо, моля, вземи си малката сестричка — тя отдавна не е яла, — той се обърна рязко и замръзна от учудване!

Дядо, вземете малката ми сестричка тя отдавна нищо не е яла, той се обърна резко и замръзна от изненада!

Įdomybės

022

Ябълки върху снега… Живееше накрай село Лесковец, току до студения бряг на стария балкански лес, там, дето боровете опират небето, а и през деня мракът пълзи между дърветата — Иван Илиянов Захариев. Мъж здрав като скала. Цял живот в горското стопанство изкара, всяко дърво познаваше наоколо, всяка долчинка, всяка лисича дупка, всяка глиганска пътека. Ръцете му — големи, корави, напукани от работа и смола, черни до живот, но сърце — сякаш от вековен дъб издялано: силно, твърдо, но непреклонно. С Антонина, жена си, тридесет години в разбирателство живяха. Видна двойка бяха. Минаваш привечер край двора им, седят на верандата — Иван притихнал акордеон разтяга, Антонина приглася, така им се сливаха гласовете, че заслушаш се чак. Домът — пълен с щастие: дървени капаци резбовани, сини като очите ѝ, градинка, пълна с флокси, в двора — нито стрък бурен, всичко под конец. Помня как садиха ябълковата градина. Иван копаеше трапове в рохката чернозем, Антонина приглаждаше коренчетата на младите дръвчета, нежно като детска косица, и им шепнеше: „Растете, мили, растете, сладки, за радост на децата ни.“ А Иван я гледаше, потта си от челото бършеше и се усмихваше тъй светло, както повече никога… Градината им разцъфна като бяло облаче всяка пролет, а есен ябълките ухаеха надалеко — хрупкави, сочни… После Бог прибра Антонина рано. Изсъхна жената от болест за три месеца, угасна, държейки мъжа си за ръка. Иван почерня от мъка… Не си изплака сълзите, мъж е — не бива. Прескърцваше със зъби, побеля за една нощ — като сняг. Остана с единствената си дъщеря, късната — Настя. Тя беше светът му, единствената светлина в тая забутана гора. За нея дишаше, пепелка не даваше да падне върху й, но по мечешки — сурово, сдържано. Строг беше, не ѝ даваше свобода, пазеше я дори от вятъра. — Ти, Насте, си ми надеждата, — милваше я по главата с тежка ръка. — Ще порастеш, стопанка ще станеш, домът ти оставям. Никъде няма да ходиш, тук ни е добре. ЗАЩО ти е този чужд свят? Там ще те лъжат, там ще те обидят, там вълци ходят като хора. Момата растеше чудесна — коса като зряло жито, дебела плитка до кръста, очи сини, като небето напролет, бащини. А глас! Как ще запее народна песен над селото — птиците мълкнат, мъжете се спират на полето. Бабите плачеха на гласа ѝ и казваха — взела е таланта от майка си, само че още по-звънлив. Божи дар имаше. Мечтаеше Настя да стане певица, да отиде в София, в музикалната академия. Четеше музикални книги, учеше ноти, въртеше грамофонни плочи до издърпване. А Иван… по нашенски го разсъждаваше: “Където си роден — там служиш”. Градът го плашеше, вярваше — той е ненаситен звяр. — Няма да те пусна! — гърмеше до треперене на прозорците. — Ще станеш доячка, ще ти дам Петьо тракториста! Работлив, има си дом… Ще раждаш като всички! Каква артистка ще бъдеш — срам! Ала в един дъждовен октомврийски ден, Настя — кротка и тиха — стана, взе стар куфар и отиде към вратата. Иван се разяри, заклинаше я, викаше: — Ако тръгнеш — нямаш баща! — викаше ѝ. — И дом нямаш вече! Тя тръгна през дъжда без да се обърне. Иван грабна брадвата и я заби в стъпалото на верандата, та стърготини литнаха като кръв. — Нямам дъщеря! — просъска в тъмното. — Умря! Минаха дванайсет години. Много време… Зиме следваше пролет, децата пораснаха, някои вече със семейства… А Ивановият дом стоеше като паметник на нещастието. Ябълковата градина буреняса, клони сплетоха пръсти в молба. Капаците олющени, верандата провиснала, брадвата изгнила в дървото, ръждива рана остана. А миналия ноември удари люта рана зима. Снегът още го нямаше, а мразовете — минус двайсет и пет. Вечер се прибирах от спешен случай — дим над Ивановия комин няма… Знак за беда в нашето село, ако печка не гори. Влязох — студ като в гроб. Водата във ведрото замръзнала дебело. Мирише на немито, на лекарства и отчаяние. Иван лежи под кожуха, тресе се… Очите му — мътни, увредени. — Тоня… — шепне, жената си вика. — Тоня, студено е… Къде е Настя? Кажи ѝ да излезе, да попее „Слънцето огряло…“ — Бълнува — разбирам. Пневмония. Човекът изгаря. Тая нощ не си тръгнах. Запалих печката, дадох лекарства. Иван — само стене и зове дъщеря си: — Настя, върни се… Не ходи в гората, там вълци… Аз те обичах… Прости… Седя и плета, слушам болката му, разбирам колко много любов може да се превърне в клетка и мъка. На заранта кризата отмина. Иван прогледна — осмислен, но тъжен до бягство. — Вале… — измърмори. — Чаках я. Всеки ден чаках. Сутрин гледам през прозореца… Вечер слушам дали няма да скръцне портичката. — Знам — казах му. — Тя пишеше. Вера пощаджийката носеше писмата. — Пишела е? — едва се повдигна. — Къде са?! Аз затворих пощенската кутия с пирони! Мислех — забравила, изтрила ни е… — У Вера са. Не ги изхвърли, запази ги. Сутринта взех кутийката с писмата, донесох ги. Как плака старецът… Къса груби пръсти от вълнение, целува снимките на внуците… В едно писмо — скъсан телефонен номер, не стигат четири цифри. Градът — София, адрес има, но без телефон… Не можехме да чакаме писма — трябваше да се действа. Отидох при Васко, момчето на съседката — майстор на компютри, уикенд вкъщи е. Показах му — потърси в интернет. Васко намери: “Однокласници”, “Фейсбук”… Снимката ѝ, статус “Липсва ми родният дом”. Писа: “Настя, баща ти е много зле… Ако можеш — отговори.” Чакахме. Час, два… На село връзката — дупка. Иван пребледнял, гледа в пода. — Няма да прости… — мърмори — Аз бих ли простил? Проклех я… И изведнъж — съобщение! “Дайте телефона на съпруга.” Звъним. Дълги, безразлични сигнали. Взима мъж. — Ало? Кой е? Иван едва диша. — И-иван… Бащата на Настя… Мълчание. После жена: — Дай слушалката! — чува се. — Ало? — гласът на Настя — тъжен и резервиран. — Н… Настенце… — задавено. — Защо се обаждате? — прошепна тя през сълзи — Какво става? — Умирам, дъще, — изрови Иван. — Виновен съм, исках само да те чуя последно. Прости, ако можеш… — Не зная, татко… — разплака се тя — Толкова години писах напразно. Не знам мога ли… — Не те и моля веднага. Просто да знаеш — обичах те, както можех. Глупав старец… — Ще дойдем — отсече Настя. — Не мога да оставя сам. Ще дойда. Чакай ни. Затвори Иван, нямаше щастие в лицето, само облекчение и страх. — Ще дойде — прошепна — От дълг ще дойде. Ще прости ли — Бог знае. — Ами де ще дойдат, Иван Илиянов?! В тоя свинарник! Срам ме е — мани зетя, а и децата!… — Тихо! — поръчах му. Мобилизирахме улицата, изчистихме всичко. На сутринта дойде „Лада Нива“, излезе Настя — градска жена, сериозна. Внуци, мъж. Иван стои на прага, шапката си върти. Настя се спря до портата. Дълго гледа баща си, къщата, стъпалото, където стоя брадвата. Бореше се със себе си. Иван пристъпи плахо. — Здравей, Насте. — Здравей, татко… — каза тихо. Прегърна го. Плахо. Той я притисна, навря лице във вълнената ѝ яка и затрепери тихо. Тя стоеше, без да го докосва, сълзите ѝ течаха. Радост нямаше, само болка за изгубеното време. Влязоха вкъщи. Всичко беше стегнато, ала ледено между тях. Внуците се плашеха, зетят наблюдаваше сурово. Седнаха. Тишина. Иван не издържа, вдигна чашка. — Благодаря, че дойдохте, — гледа в пода. — Чаках ви… Умрях без вас. Зетят въздъхна, вдигна тост — „Нека бъде за срещата”. Малкият внук попита внезапно: — Дядо, вярно ли си рубал стълбите с брадва? Мама разказва… Настя пребледня, смъмри го. А дядо горчиво се усмихна: — Сгнила е брадвата, внуче. И гневът ми сгнял. Само пръст е останал. Утре ще те водя в гората — жива е тя! Леденото късче започна да се топи. Три дни се сближаваха наново. Иван се страхуваше да не проговори не на място. На третата вечер Настя дойде при мен: — Лельо Вале, помогнете нещо за сърцето… Тежи ми… Дадох ѝ чай от мента. — Не пуска те обидата? — Не ме пуска. Гледам го — стар, жалък… Жал ми е. А помня оня дъждовен ден, гласът му… Мислех, че ще му изкрещя всичко, а погледнах гърба му, ръцете — сам се е наказал. 12 години като в затвор е живял… Защо да го довършвам? — В това е мъдростта, Насте, — казах ѝ. — Да простиш не значи да забравиш. Значи да го разбереш и да го пожалиш. Той от страх е така постъпил. Обичал е, но зле. Настя замълча. На другия ден видях — Иван препича вълненки за внучката си на печката, както някога за Настя. Видях това — и обидата отпусна. Малко, но отпусна… Заминаха след седмица, но обещаха да дойдат през лятото. И дойдоха. Тогава Иван беше вече различен човек. Оправи градината. Напролет — чудо! Старите ябълки разцъфтяха с бели облаци. Минавам покрай двора — седят на верандата Иван и Настя, рамо до рамо, мълчат и гледат залеза. Внуците се гонят, плетат венци. Иван ми махна. Лицето му — спокойно. Настя се усмихна — в усмивката ѝ имаше тъга, но вече никаква злост. — Лельо Вале! — кани ме Иван. — Ела на чай с ябълково сладко! Настя свари — кехлибарено е! Влязох. Пихме чай на верандата, ухаеше на ябълки, лято и мир. Казват — счупена чаша се лепи, макар че пукнатината остава. Но чай от нея е по-сладък, защото я пазиш повече от нова. Животът, той е къс — един зимен ден. Обръщаш се — вече сумрак, вече нощ. Често си казваме: „Ще успея, утре ще простя, догодина ще се обадя, на празник ще дойда.“ А „утре“ може и да не дойде. Домът изстива, телефонът мълчи, а пощенската кутия — празна за винаги.

Ябълки на снега… На края на нашето село Дъбравка, там където гората се губи в самия небосклон

Įdomybės

012

Ябълки върху снега… Живееше при нас в Крайната махала, тъкмо до ръба на вековата планинска гора, там където елите държат небето, а дори и денем е здрачно от иглите им, Иван Илиев Захариев. Човек як като скала. Цял живот бе горски стражар, познаваше всяко дърво по Балкана, всяка яма и пряспа, всяка лисича дупка и всяка козя пътека. Ръцете му – големи като лопати, груби и черни от работа и смола, която бе влязла в кожата му завинаги, а сърцето… Сърцето сякаш и то беше от стар дъб издялано – здраво, сигурно, ала кораво, неугъваемо. Със жена си Антонина живееха три десетилетия в пълно разбирателство. Красива двойка бяха, достолепна. Минаваш вечер покрай двора им, те седят на пейката: Иван тихо дърпа хармониката, а Антонина му приглася – така хубаво им се получаваше, че човек замлъкваше да ги слуша. Домът им – светъл, с резбовани сини рамки като очите на Антонина, цветна градинка с флокс, градина под конец – ни тревичка крива. Помня как садиха ябълковата си овощна градина. Иван копаеше тъмната, плодородна земя, Антонина държеше дръвчетата и разбукваше корените им нежно като детска коса, шепнейки: „Растете, милички, растете, сладки, за радост на децата ни.“ А Иван я гледаше, избърсваше потта и се усмихваше така светло, както после повече не го видях усмихнат. Садът им стана за чудо – напролет бял от цвят, наесен ябълките ухаеха отдалече, сочни, хрупкави. Но Бог прибра Антонина рано. Изгоря жената за три месеца – изсъхна като вейка, замина си тиха, в съня си, хванала ръката на мъжа си. Иван почерня от мъка, сълзи не пророни – мъж е, не бива. Само скърцаше със зъби, побеля за нощ, стана като лунен. Остана с късната си дъщеря, Настенка. Тя стана светлината му в прозореца, единственото, което го държеше в тази горска пустош. Душата си даваше за нея, пипка не позволяваше да падне, но по неговия си начин – мечешки строг. Пазеше я даже от пролетния вятър. Страх го беше до тръпка в коленете – да не остане напълно сам, като майката си да не го напусне. Този първичен страх го съсипа – станах излишно опекунствен, не позволяваше и крачка без него. – Ти си ми надеждата, Настено – галеше я по главата с тежка ръка. – Ще пораснеш, ще станеш домакиня, ще ти оставя къщата. Няма да те пусна, и тук ни е добре. Защо ти е градът? Там ще те излъжат, там хората са като вълци. Порастваше момата – приказна красота. Косата й – тежка, като клас, до кръста, очите – сини като пролетното небе, бащини. А гласът й! Щом излезеше извън село и подхванеше песен – всички замлъкваха, и мъжете, дето косиха, пускаха косите да слушат, уста отворили. Жените плачеха, казваха – в майка си е талантлива, а още по-звънка. Бог й бе дал дарба рядка. Мечтаеше Настя да стане певица, да иде в София, в консерваторията, учеше ноти, четеше книги, слушаше стари грамофонни плочи до дупчи. А Иван… мислеше по нашенски, селски, с лукавство и вековна боязън: „Където си се родил, там си нужен.“ Плашеше се от града като от огън, смяташе го за стихия, за гладно чудовище. – Не пускам! – тракаше, дето чашите зведяха. – Ще станеш доячка, ще те дам за Петко тракториста, момче е здраво, строи си къща. Родиш деца, като всички жени! Каква певица ще ставаш, то е срам! И ето че един дъждовен октомври избухна – Настя, тиха и кротка, стана насреща. Събра фанерния куфар, тръгна към вратата. Иван се развихри – викна, тропа, проклина. – Ако си тръгнеш – баща нямаш! – изрева след нея. – И домът ти е затворен. На прага няма да те пусна! Тръгна тя по дъжда без да се обърне. А той грабна брадвата и с всичка сила я заби в дървената стъпка на верандата. Треските хвърчаха като кръв. – Дъщеря нямам! – простена сам в тъмното. – Умря! Минаха дванадесет години. Цял живот за едно село. Зимата сменяше пролетта, децата пораснаха, кой се ожени, кой на служба замина. А Ивановият дом пустееше като паметник на нещастието. Ябълковата градина изтридена, избуяли вълчаци, клоните сплетени като ръце в молба. Боите по рамките излющени, верандата хлътнала, тая брадва бе прогнила в дървото, оставила ръждясала рана. Миналия ноември раниха сериозни студове. Сняг още нямаше – черна, звънка замръзнала земя, термометър минус двадесет и пет. Връщам се аз по залез от визита – гледам, дим няма от Ивановия комин. А при нас, ако не топлиш печка вечер – беля е. Сърцето ми подскочи. Лошо е. Влязох в двора – отворено. Старикучето Караман дори от къщурката не излезе, помаха само с опашка. Влезнах – вътре по-студено, отколкото навън. Водата във ведрото лед. Мирише на немито тяло, стари лекарства, безизходица. Иван на леглото, премръзнал, трепери, леглото пищи. – Иване! – викам. – Какво си намислил?! Отвори очи – мътни, зачервени, не ме познава. – Тоня… – прошепна търсещо. – Тоня, студено… Настя къде е? Нека изпее „Лале ли си, зюмбюл ли си“… – Бълнува, – разбрах веднага. – Пневмония има. Гори. Онази нощ не си тръгнах. Останах да го наглеждам. Запалих печката, докарах топлина, и пушек пона първо. Боца дадох. Иван бълнуваше во съня си, викаше дъщеря си: – Настенька, върни се… Не излизай в гората, там са вълци… Прости… Любих те… – И аз плетях чорап, и плачех. Толкова любов неизказана, а толкова мъка си причини сам с любов, превърната в клетка. На заранта отпусна. Отпоти се, високата температура слезе. Погледна ме – в очите му тежка тъга, като на бит пес. – Валя… – продума дрезгаво. – Чаках я. Всеки ден чаках. Сутрин поглед към прозореца. Вечер слушах дали ще скръцне вратата. – Знам – казах тихо, завивайки го. – И тя е писала. Верка пощальонката споделя. – Писала?! – едва се повдигна, учуден. – Къде са?! Аз пощенската кутия приковах! Мислех, че ме е забравила, че ме е зачеркнала. – У Верка са – отговорих. – Скри ги. Не ги изхвърли. На сутринта рано – при Верка. Още неразсънила, даде кутия с писма. Занесох ги на Иван. Как ги четеше само… Огромните, груби ръце трепереха, сълзи капеха по хартията, размазваха мастилото. Снимките на внуците целуваше, притискаше до гърди, милваше лицата с грапав пръст. – Внуци, Валя… Имам… Двама… Открихме в писмата и откъснат телефонен номер – скъсан, после лепен, но липсваха четири цифри. – Беда, – рекох. – Адрес има, ама град голям – София. Докато пишем, докато получим… ще се изпотрепеш да чакаш. – Ще тръгна! – настоя Иван, махна одеялото. – Ще пълзя, ще намеря! – Лежи! – срязах го – как ще ходиш, вятър те вее. Има по-бърз начин. XXI век е. Отидох при Иванчо на съседката – пич технически, компютри оправя, дошъл на село за уикенда. – Намери я, де, в нета, – казвам. Той си намести очилата, пуловерът с елени, отвори „Фейсбук“, „Однокласници“, „ВКонтакте“… – Кой е фамилното на мъжа? Смирнова… А, намерих! Снимка, статус „Липсва ми родният дом“. Писах: „Настя, Васко от Крайната махала съм. Баща ти го търси. Спешно е. Отговори.“ Чакаме. Един час, два – интернетът на село е на име повече, отколкото на дело. Модемът мига, пищи, зацепва. Вятърът вие. Иван до мен – бял като чаршаф, гълта капки, корвалол мирише в цялата къща. – Няма да отговори – шепне, впил очи надолу. – Няма да прости… Аз не бих. И изведнъж – „дзън!“ – компютърен звук. – Отговори! – извика Иванчо. – Праща телефон на мъжа си. Звъня. Гудки, дълги. Сърцето забавя ритъм. Мъж вдига – глас недоволен. – Ало? Кой се обажда? Иван онемя, само диша. – Аз… Иван… Баща на Настя… Тишина. Дълга. Само дишането се чува там. – Баща? След десет години? – строго. – Дай й телефона! – женски глас, тревожен. – Ало?! – Настин глас – предпазлив, хладен. – Настенка… – процеди Иван. – Жива ли си…? Мълчание, пукане на линия. – Защо звъните? – пита тихо, гласът трепери. – Какво се е случило? – Умирам, дъще, – каза Иван. – Виновен съм пред теб, навсякъде. Исках само да чуя гласът ти веднъж. Ако можеш, прости. Заплака. Не бурно, а горчиво, глухо. – Не знам, татко… – през сълзи. – Чаках години наред. Писах писма в нищото. Не знам дали мога… – Не искам веднага, – прошепна Иван. – Само знай… Обичах те. Колкото можах, толкова. Глупав старец. – Ще дойдем, – каза най-накрая твърдо, студено. – Не мога да те оставя съвсем сам да умираш. Ще дойдем. Чакай. Затвори Иван телефона. Не беше щастие по лицето му – само облекчение и страх. – Ще дойде – казва. – Ще си изпълни дълга. А ще прости ли – само Бог знае. – Семьонова! Къде ще ги посрещна?! В този обор? Паяжини вековни! Посудата няма! Позор ще е пред зетя и внуците! – Спокойно! – наредих с фелдшерски тон. Ще се оправим. Вдигнах съседите на крак, изчистихме дома. Иван ходи като неузнаваем. „Няма да ме познае – рече, – ще ме изгони с поглед.“ Дойде сутринта на срещата. Спря „Нива“. Слезе Настя – градска жена, хубава, строга. Внуци и мъж. Иван стои на верандата, мачка шапката. Настя спря на портичката. Гледа баща си, къщата, верандата – там, дето бе брадвата… Виждам, бори се със себе си. Обидата я дави, но жалостта към този старец сгръбен надделява. Иван слезе, пристъпи несръчно. – Здравей, Насте. Тя го гледа в очите. – Здравей, тате, – прошепна. Приближи се и просто го прегърна. Свито, все едно е чужд. Той затаи дъх, после я стисна, зарови лице в кожуха й и се разтресе без глас. Тя стоеше, ръцете отпуснати, само сълзите течаха тихо. Нямаше радост, имаше само болка. Болката от загубеното време. Влязоха всички. Въздухът висеше, можеше с нож да го режеш. Внуците смутени, държат се за баща си. Зетят гледа Ивана изпитателно. Седнаха. Тишина. Лъжици потропват. Иван не издържа – вдигна чашка, изправи се, ръката му трепери. – Благодаря ви, че дойдохте – гледа в земята. – Не вярвах, че това ще стане. Серго, Насте… Проклех живота си без вас. Зетят я погледна, после Иван: – Е, Иван Илиев, минало е минало. Дойдохме, защото Настя не си намираше мира. Добра сте я отгледали. Много добра. Хайде за срещата да пийнем. И тъкмо внукът Васко изпищя невинно: – Дядо, защо нямаш брадва на верандата? Мама спомена, че си я забил някога… Настя се сепна, притихна: – Васко! Яж! Дядо я погледна, горчиво се усмихна: – Сгнила е, внуче. Сгнила е и злобата ми. Ще те водя утре в гората – ще видиш живата гора. Ледът се топеше бавно. Три дни живяха заедно – свикваха един с друг. Иван опитваше да е полезен, страхуваше се да не каже нещо излишно. На третия ден Настя дойде в здравната служба. Очите й – червени, уморени. – Леля Валя, дай нещо за душата. Мъчно ми е. Налях й чай с мента. – Не те пуска миналото, нали? – Не ме пуска – призна тя, държейки чашата. – Като го гледам стар, жал ми става. Но като си спомня онзи дъжд и клетвите… Става ми тежко. Като идвах насам, мислех: ще му кажа всичко! Как гладувах в общежитието, как плаках, когато се роди Варя… А не можех да се обадя никому. – Каза ли го поне? – Не можах – въздъхна тя. – Видях сърцето му изтерзано, ръцете треперещи… Той се е наказвал години. Дванайсет години се е самоосъждал, каквото и да му кажа, не мога повече да го мъча. – В това е мъдростта, Насте. Да простиш не е да забравиш. Да разбереш – той не е от злоба, а от страх. Обичал те е, но болна любов, нали. Настя замълча, довърши чая. – Днес стопли на Варя валенките на печката. Провери с ръка дали не са горещи отвътре. Точно като на мен едно време… Видях го – и ми олекна. Малко, но олекна. Ще живеем, лельо Валя. Ради децата ще живеем. И с времето раната ще заздравее. Заминаха след седмица, но обещаха пак да дойдат. Дойдоха. През лятото Иван беше друг – не наплашен старец, а стопанин. Изчисти градината. И се случи чудо. Старите ябълки, дето всички мислехме, че са изсъхнали, пак цъфнаха. Целият двор беше бял като облак. Веднъж минавам и ги виждам – седят на верандата, Иван и Настя – рамо до рамо. Мълчат, гледат залеза. Варя тича, плете венец. Иван ме видя, помаха. Настя ми се усмихна – в тази усмивка имаше тъга, но злоба вече нямаше. – Семьонова! – вика дядото. – Ела на чай с ябълково сладко! Настя свари, прозрачно като кехлибар! Влязох. Пихме чай на верандата, ухаеше на антонова ябълка, на лято и на мир. Казват, че счупена чаша може да се залепи. Пукнатината остава, но пак можеш да пиеш от нея. Дори чаят в нея е по-сладък, защото внимателно я пазиш. Животът е кратък като зимен ден. Не успееш да мигнеш – вече здрач, вече нощ. Все си казваме: „Ще успея, после ще простя, ще звънна, ще си отида за празника.“ А „после“ може никога да не дойде. Домът ще изстине, телефонът ще замълчи, а пощенската кутия ще остане празна завинаги.

Ябълки върху снега… Ще ти разкажа за онзи наш край в подножието на Стара планина, там, където вековните