Įdomybės
011
Майчино сърце: Топлината на домашния борш, неспокойствието на майката Мария и силата на любовта между майка и син в българската действителност
Майчино сърце Станимир седеше на кухненската маса, на любимото си място още от дете. Пред него гордо
Įdomybės
0680
Не ме гледай така! Нямам нужда от това дете. Вземи го!” – непозната жена просто хвърли бебето в ръцете ми. Не разбирах какво се случва.
Не ме гледай така! Нямам нужда от това дете. Вземи го! непозната жена просто хвърли кърпичката в ръцете ми.
Įdomybės
0822
Алексей, ти добре ли си? Какво значи – тръгвам си?! Вече си имаш любовница, по-млада с 16 години, с богат татко, а аз – без деца и без мечти? След 15-годишен брак ме напускаш заради младата Валерия, а аз трябва ли да плача? Не – с нова прическа, нова рокля, стари приятелки и с новия чаровен Иво, ще дойда на сватбата ти и ще ти покажа как изглежда щастлива българка, която започва отначало!
Иван, не те разбирам. Да не си луднал? Какво значи “заминавам”? -Това означава точно това.
Įdomybės
088
Алекс, ти съвсем ли превъртя? Какво значи – тръгвам си? – Именно това значи. Отдавна имам любовница! Тя е с 16 години по-млада от мен! Реших, че с нея ще ми е по-добре! – Тя ти е на възраст за дъщеря! – Съвсем не! Вече е на 20. Алексей се приближи. – И изобщо, Валерия е дъщеря на много богат човек. Най-сетне ще мога да живея, както винаги съм мечтал! След това ще ми роди дете – не като теб! Всяка негова дума съсипваше Татяна. Тя знаеше, че един ден ще се случи, тъй като нямат деца. … Но и наум не ѝ беше идвало, че това ще стане по такъв унизителен начин. Бяха заедно почти 15 години. Имаше всякакви моменти, както при всички. Но Таня винаги е смятала, че без уважение семейството не съществува. – Таня, поне поплачи, за приличие, че ме караш да се чувствам неудобно. Тя вдигна гордо глава. – Защо да плача? Радвам се за теб! Дано поне един от нас сбъдне мечтата си. Алексей се озъби. – Постоянно ми натякваш за тези твои четки! Това не е работа, а направо нищо! – Хобито ми е, да. Ако работех по-малко, а ти изкарваше повече, и аз щях да се занимавам с любимото си нещо. – Е, хайде стига… Какво друго да вършиш – деца така и така не можеш да имаш. Работи си! Тя се обърна към Алексей, който тъкмо затваряше куфара. – Алексей, тази твоя нова… пасия. Няма да работи, нали? Как ще живеете? Не си любител и ти! – Това вече не те засяга! Но днес съм щедър, ще ти кажа – ще живеем скромно малко време. Когато Валерия забременее, баща ѝ ще ни засипе с пари! И така ще ни стига! Той затвори куфара и излезе, тръшкайки вратата. Таня потръпна – не обичаше силни звуци. Пак погледна през прозореца. Долу спря лъскава червена кола. От нея изскочи младо момиче и се хвърли на врата на Алексей. Всички баби от блока зяпнаха на сцената. Можеше поне да си тръгне, без да ме засрамва, помисли Таня. И странно, Таня почувства облекчение. Животът им напоследък беше истинска гротеска. Алексей почти не се прибираше. Тя всичко разбираше, но не можеше сама да прекъсне нещото, което наричаха семейство. Взе телефона: – Рити, какви са ти плановете за тази вечер? … – Да се напием, да се посмеем, има повод! … Рита в кафето я чакаше с нетърпение – Таня никога не закъсняваше. Когато влезе, всички останаха с отворена уста. Дългата коса бе отрязана, стоеше ѝ каре в светли тонове, идеален грим и стилна рокля, която загатваше тялото ѝ повече от най-уплътнените дънки. – Таня, ти си друг човек! – Харесва ли ти? – Младолика си с десет години поне! Само не казвай, че ти си изгонила Алексей! – Не казвам – сам си тръгна! Двете избухнаха в смях. След половин час им изпратиха напитки от господин на съседната маса. Таня го покани. Оказа се, че се казва Ивайло, умен, весел и съвсем не нахален. … – Таня, да не празнувате рожден ден? – Не… Или пък да – от вчера съм свободна. Мъжът ми ме напусна. Той я гледаше с изненада и малко възхищение. … След три седмици… – Как е с Ивайло? – пита Рита. – По-щастлива не съм се чувствала! Но Алексей не ѝ дава покой. Изпрати покана за сватбата си. – Защо ли? – пита Рита. – За да ме види смачкана или да докаже нещо на новата си. – Вземи Ивайло и кажи “честито”, покажи му как се прави! … Сватбеният ден. Алексей нервничи, Валерия се чуди дали баща ѝ ще дойде и мрънка, че цяла година не е давал стотинка. А Таня, заедно с Ивайло, върви гордо. Подава букет на булката, после конверт с пожелания. – Хубаво е, че вече си самостоятелна, Валерия. Ние с Таня ще пътуваме по света. Предавам ти “дъщеря си” в сигурни ръце, Олексий. Извинявайте, бързаме! Излизат от ресторанта. Таня е готова да се разсмее, но се сдържа, докато Ивайло тихо прошепва: – Виж сега, ще трябва да се омъжиш за мен! – Както трябва, ще бъде… – сериозно отвръща Таня и двамата тръгват заедно към една по-добра обич и бъдеще. И най-сетне си даде сметка – Когато съпругът ти избере 20-годишна студентка, а ти промениш живота си – истинският триумф започва с нова прическа, нова рокля и страхотен нов мъж!
– Владо, аз не те разбирам. Полудя ли? Какво значи напускам? – Това си значи. Отдавна си
Įdomybės
0109
„Взела мъж под наем, за да накара приятелката да „завиди зелено“, а после се влюби безпаметно в него“
Денник на Елица Днес Рито ми изпрати покана за сватбата ѝ. Обаче няма да отида. “Елице, ще отидеш ли?
Įdomybės
0198
Съдбата на Наталия от Орешник: Как внучката-„Пепеляшка“ се завърна у дома с лъскава кола, докато дъщерите на Надежда Леонидова идват само за селските вкусотии преди Великден, а животът на цялото село се преобръща
Маргарита Димитрова внезапно се разболя. Нито една от нейните дъщери не я посети, докато тя беше на легло.
Įdomybės
0671
Историята на Надежда: Как бабата от Орешец, която възпита „Пепеляшка“, отвори очи на дъщерите си – Защо продаде цялото стопанство и избра щастието на внучката Наталия, която превзе селото със своя глас, а после се върна като истинска артистка с внук до ръка?
Изведнъж Рада Симеонова се почувства зле. Нито една от дъщерите ѝ не я посети, докато беше на легло.
Įdomybės
02.5k.
Лиза стоеше в средата на всекидневната, с билет за ваканция в чантата си
Ралица стоеше в средата на всекидневната, с билет за почивка в чантата си. Очите на Тодор бяха червени
Įdomybės
0278
— А ти коя си, та ще ще ми нареждаш! — Зоя Петкова запрати парцала право в лицето на снахата си. — В моя дом живееш, моята храна ядеш! Тамара забърса лицето си, стисна юмруци. Трети месец е омъжена, а всеки ден — като на фронта. — Мия пода, готвя, пера! Какво повече искате? — Искам да си мълчиш! Пришълка! С чуждо дете дойде! Малката Елица подплашено погледна от вратата. Четиригодишната вече знае — баба е лоша. — Мамо, стига! — влезе Степан, мръсен от нивата. — Пак ли? — Ама да! Жена ти ми отвръща! Казах ѝ — супата е пресолена, а тя се заяжда! — Супата си е наред, — уморено каза Тамара. — Нарочно ме заяждате. — Чу ли? — Зоя Петкова насочи пръст към нея. — Аз се заяждам! В моя дом! Степан прегърна жена си през рамо. — Мамо, спри. Тамара цял ден върши работа, а ти само се караш. — Така ли! Сега срещу майка си ще застанеш! Гледах те, хранех те, а ти… Старата излезе със замах на вратата. В кухнята настъпи тишина. — Извинявай, — нежно погали главата ѝ Степан. — Направо не се трае с нея вече… — Степане, хайде да наемем нещо? Дори и стая. — С какви пари? Тракторист съм, не директор… Тамара се сгуши в него. Добрият човек е. Работлив. Само майка му — истински кошмар. Запознаха се на селския панаир. Тамара продаваше плетива, Степан купуваше чорапи. Заговориха се. Той още тогава каза — не го смущава, че е с дете. Сам обичал деца. Сватбата беше скромна. Зоя Петкова не хареса снахата си от първия миг. Млада, хубава, с висше — счетоводител. А синът ѝ — прост тракторист. — Мамо, хайде вечеряй, — Елица дръпна пола ѝ. — Сега, слънчице. На вечеря Зоя избута чинията. — Не става за ядене. Сякаш за прасета го е сготвила. — Мамо! — Степан удари с юмрук по масата. — Стига вече! — Защо да спра? Само казвам истината! А Светланка — ето каква домакиня! А тази! Светланка — дъщерята на Зоя. Живее в Пловдив, идва веднъж годишно. Къщата е преписана на нейно име — макар че изобщо не живее тук. — Ако не ви харесва, гответе сами, — спокойно каза Тамара. — Ах ти! — свекървата скочи. — Ще те! — Край! — застана Степан между тях. — Мамо, или се кротваш, или тръгваме. Веднага. — Къде ще тръгнете? На улицата? Къщата не е ваша! Това беше вярно. Къщата беше на Светланка. Те живееха тук по милостта ѝ. *** Цената на истинския дом Нощем Тамара не можеше да заспи. Степан я прегръщаше, шепнеше: — Потрай още малко, любима. Ще купя трактор, ще въртя частна работа. Ще съберем за наш дом. — Степане, това е скъпо… — Ще намеря стар, ще го ремонтирам. Мога го. Само вярвай в мен. Сутринта Тамара се събуди с гадене. Хукна в банята. Нима…? Тестът показа две чертички. — Степане! — влетя в стаята. — Виж! Сънено протърка той очи, видя теста… и скочи, завъртя жена си в прегръдка. — Тамарке! Съкровище! Ще си имаме бебе! — По-тихо! Мама ще чуе! Но вече беше късно. Зоя Петкова стоеше на вратата. — Какъв е тоя шум? — Мамо, ще си имаме дете! — сияеше Степан. Свекървата стисна устни. — И къде ще живеете? И без това е тясно. Като дойде Светланка, ще ви изгони. — Няма да ни изгони! — Степан се ядоса. — И аз съм си у дома тук! — Домът е на Светланка, забрави ли? Аз й го преписах. Ти си наемател тук. Радостта светкавично угасна. Тамара рухна на леглото. След месец се случи страшното. Вдигаше тежко ведро, защото нямаше вода в къщата. Рязка болка в корема. Червени петна по панталона… — Степане! — изпищя тя. Спонтанен аборт. В болницата казаха — е стрес, преумора. Необходима е почивка. Каква почивка в един дом със свекърва? Лежеше Тамара в болничната стая и гледаше към тавана. Край. Повече не може. Не иска. — Ще си тръгна, — прошепна на приятелката си по телефона. — Няма сили повече. Степан е добър, ама с майка му… там ще погина. Степан пристигна след работа — изтощен, мръсен, с букет полски цветя. — Тамаре, обич моя, прости ми. Аз съм виновен. Не те опазих. — Степане, не мога да живея вече там. — Знам. Ще изтегля заем. Ще наемем апартамент. — Няма да ти дадат. Малка ти е заплатата. — Ще дадат. Намерих втора работа — нощна смяна във фермата. Денем с трактора, нощем доя крави. — Ще се съсипеш, Степане! — Ще издържа! За теб през стени ще мина! Изписаха я след седмица. У дома Зоя я посрещна с презрение: — Не успя, а? Знаех! Слабичка си ми. Тамара мълчаливо я подмина. Свекървата не заслужаваше сълзите ѝ. Степан работеше като луд. Сутрин на трактор, нощем във фермата. Спеше по три часа. — Ще работя и аз, — обяви Тамара. — В контората има място за счетоводител. — Там плащат жълти стотинки. — Камък върху камък се трупа. Започна работа. Сутрин водеше Елица в детската градина, после в контората. Вечер прибираше дъщеря си, готвеше, переше. Зоя все я дразнеше, но вече умееше да не я слуша. *** Своя стая, ново начало Степан все събираше за трактор. Намери стар, счупен. Собственикът го даваше почти без пари. — Вземи заем, — каза Тамара. — Ще го стегнеш, ще печелим. — Ако не стане? — Ще стане. Златни ръце имаш! Дадоха им кредит. Купиха трактора — куп метал на двора. — Ха-ха! — присмиваше се Зоя Петкова. — Боклук донесохте! Само за скрап! Степан мълчаливо разглобяваше мотора нощем, след фермата, на фенерчето. Тамара му подаваше инструментите. — Иди си почини, уморена си. — Задружно почнахме, задружно ще го оправим. Месец се мъчиха. Втори. Съседите гадаеха — луд тракторист, тръгнал да кърпи талигата! И една сутрин — чудо! Изръмжа тракторът. Степан не вярваше на ушите си, зад волана. — Тамара, тръгна! Работи! Тя излетя на двора, хвърли се на врата му. — Знаех! Вярвах в теб! Първата поръчка — да обърнат нивата на съседа. Втора — дърва карат. Трета, четвърта… Пари заваляха. И после пак гадене сутрин. — Степане, бременна съм отново. — Но сега — никаква тежка работа! Чу ли? Аз ще ги правя всички! Пази я като кристал. Не ѝ даде ведро да вдигне. Зоя Петкова беснееше: — Силозлива! Три деца съм родила сама, а тая! Но Степан бе непоколебим. Никакво натоварване. На седмия месец пристигна Светланка — с мъж, с планове. — Мамо, ще продаваме къщата. Изгодно ни я искат. Ще дойдеш с нас. — А те? — Зоя кимна към Степан и Тамара. — Кои те? Да си търсят жилище. — Светлано, тук съм се родил! И аз имам право! — И какво? Къщата е моя! Не си ли спомняш? — Кога да си тръгнем? — спокойно попита Тамара. — След месец. Степан вътрешно кипеше. Тамара го докосна — тихо, няма смисъл. Вечерта се прегърнаха. — Какво ще правим? А ей сега ще се роди малкият. — Ще намерим нещо. Важно е да сме заедно. Степан неуморно работеше. Тракторът бучеше от зори до тъмно. За седмица натрупа толкова, колкото преди за месец. Тогава се обади чичо Михал — съсед от съседното село. — Степане, продавам къщата. Стара, но здрава. Евтино. Да я видите? Отидоха да видят. Наистина стара, но здрава — три стаи, пещ, обор. — Колко искаш? Михал каза сумата. Половината имат, другата — нямат. — Дай на изплащане? — предложи Степан. — Първото сега, другото до шест месеца. — Става. Надежден човек си. Върнаха се бодри. Зоя Петкова ги посрещна ядосано: — Къде се мотахте? Светланка донесе документите! — Чудесно, — каза Тамара. — Ние се местим. — Къде? На улицата? — В наш дом. Купихме къща. Свекървата се сепна. Не очакваше. — Лъжете! Пари откъде имате? — Изработихме си! — обгърна я Степан през рамо. — Докато ти дрънкаше, ние работихме. Преместиха се за две седмици. Малко багаж — в чужд дом кой си трупа много? Елица препускаше из стаите, кучето лаеше. — Мамо, тук ли е нашият дом? — Наш е, мила. Истински. Зоя Петкова дойде на следващия ден. Изправи се на прага: — Степане, помислих… Може ли при вас? В града не се диша. — Не, мамо. Ти направи своя избор. Живей със Светланка. — Ама майка ви съм! — Майка не нарича внучето си чуждо. Сбогом. Затвори вратата. Беше тежко, но правилно. Март месец се роди Матей. Бебето било здраво, як плачливец. — Цял баща си е! — засмя се акушерката. Степан държеше сина си, разтреперан от щастие. — Тамаре, благодаря ти. За всичко. — И аз ти благодаря. Че не се огъна. Че вярваше! Малко по малко домът оживя. Засадиха си градина, взеха кокошки. Тракторът носеше печалба. Вечер седяха на прага. Елица играеше с кучето, Матей спеше в люлката. — Знаеш ли — каза Тамара, — щастлива съм. — И аз. — Помниш ли как тежко беше? Мислех, че няма да издържа. — Пребори се. Силна си. — Ние сме силни. Заедно. Слънцето залязваше над гората. В къщата миришеше на хляб и мляко. Истински дом. Техният дом. Тук никой не унизява. Никой не гони. Никой не те нарича чужд. Тук можеш да обичаш, да живееш и да отглеждаш деца. Тук можеш да бъдеш щастлив. *** Скъпи читатели, всяко българско семейство преминава през своите трудности, не винаги лесно, но винаги с надежда. Историята на Тамара и Степан е като огледало на нашия бит — сила, търпение и път към щастието! А вие как мислите? Трябваше ли Степан по-рано да се отдели, или да търпи майка си заедно със съпругата? За вас домът какво е — стени и покрив, или топлината на близките? Споделете мнението си — защото животът е най-голямото ни училище!
Коя си ти, че да ми казваш какво да правя! Златка Петрова метна парцала право в лицето на снахата си.