Įdomybės!

Вяра се прибира у дома с пълни ръце с тежки торби от пазара, мислейки за вечерята, децата и всички грижи, когато забелязва линейка пред блока им. Сърцето ѝ трепва от тревога – дали наистина съпругът ѝ е зле, че са викнали бърза помощ? Оказва се, че линейката е за самотната им съседка баба Нина Александровна, която отнасят в болницата. Нина дава на Вяра ключовете и я моли да се погрижи за котката Мурка, като ѝ оставя и номер на дъщеря си Светлана, с която не са говорили от години. След като Вяра се обажда на Светлана и тя категорично отказва да види майка си, Вяра не сдържа емоциите си и ѝ разказва за собствената си мъка по майка ѝ, която вече я няма. Думите докосват Светлана и тя се решава да посети майка си в болницата точно преди Нова година. В навечерието на празника двете се прибират заедно у дома, благодарение на Вяра, която съединява майка и дъщеря отново. Истинската истина винаги отваря очи и дава втори шанс на семейството – а за Нова година семейството е най-големият подарък.

Венета забързано се прибираше към дома си, ръцете ѝ отмаляваха от тежките пазарски торби. Главата ѝ беше

Įdomybės

019

Игоре, багажникът! Отвори се багажникът, спри колата! – Марина извика, но вече разбираше, че всичко е загубено! Докато пътуваха към село при бабата на Игор за празниците, скъпоценните подаръци и деликатеси – червен хайвер, сьомга, домашна печен свински бут и топлия пухкав плед за бабата – се изсипаха от багажника на оживената магистрала, а следващите коли дори не забелязаха. Децата на задната седалка разплакаха, Марина се опитваше да ги успокои, докато Игор спря встрани с надежда, че може би част от нещата са останали до пътя – но напразно, всичко беше изчезнало. Пристигайки сред нощта, баба Мария и съседката й Зина ги посрещнаха с вълнение, защото през целия ден се молили за тяхното здраве след лошо предчувствие и видение. Семейството прие загубата без упрек – написаното е съдба, важното е, че всички са добре, а ако подаръците отидат при други, значи те са ги имали по-нужда. А в съседното село трима възрастни – Надежда, Вера и дядо Васил намират зарязан чувал с лакомства и топлия плед на Игоровото семейство. За тях това е чудо по Коледа, знак от Бога – истинското щастие е да си заедно. Загубеното понякога спасява най-ценното – живота и обичта на близките.

09.01.2024 Събота, късен следобед, потеглихме от София с цялото семейство към родното село на моята баба

Įdomybės

0938

Игоре, багажникът! Отвори се багажникът, спри колата! — извика Марина, ала вече разбираше, че всичко е изгубено! Докато пътуваха към село за празниците, скъпи подаръци и лакомства — червен хайвер, сьомга, деликатесна пастърма и най-красивият пухкав плед за баба — изпадаха на натоварената магистрала, а задминаващите коли дори не ги забелязаха. Децата се разплакаха, Игор спря до банкета, но всичко бе напразно — не остана нищо да се събира… Пристигнаха късно при баба Мария, където ги чакаха със светнати лампи и разказ за лоша поличба и молитви да са добре. Въпреки загубата празникът бе топъл, с домашни ястия, смях и обич. Същата нощ в забравено от Бога село, дядо Васил намери изпуснатата по пътя торба: това се оказа истински дар за двама възрастни съседи и самия него — сладкото утешение на съдбата. Няма за какво да се жали за изгубеното — може би Господ помага така да се отървем от по-голямо зло, а най-важното е, когато всички са добре и щастливи заедно.

Гошо, багажникът! Отвори се багажникът, спри колата! Гергана извика, но вече си беше дала сметка, че

Įdomybės

0192

Синът ми ми обеща къща в село – но когато пристигнах, светът ми се срина под краката.

Синът ми ми каза, че ми е купил къща в провинцията но когато пристигнах, усетих как земята ми се изплъзва

Įdomybės

096

Светлана изключи компютъра и вече беше готова да си тръгва, когато секретарката я спря: — Г-жо Светлана Андреева, при вас иска да влезе някаква млада жена. Казва, че е по личен въпрос. — Пусни я, нека влезе. В кабинета влезе ниска, къдрава девойка с къса пола. — Здравейте. Аз съм Кристина. Имам специално предложение към вас. — Здравейте, Кристина. Какво за сделка? Не си спомням да се познаваме… — С вас не, но с вашия съпруг Косьо се познаваме доста добре. Вижте това. Кристина хвърли лист на бюрото. Светлана го взе и зачете: „Кристина Алексиева, бременност 5–6 седмици“ — Какво е това? Не разбирам… Защо ми показвате този документ?! — Какво има да не се разбира – бременна съм от вашия мъж. Светлана остана като гръмната. Това пък сега откъде дойде? — И какво очаквате от мен? Поздрави? — Не. Пари искам. Ако ви е мил мъжът ви… — За какво пък пари? — Ще направя аборт и ще изчезна от живота му, ако ми платите. Той още не знае, дойдох първо при вас. Ако откажете, ще му кажа, че го чака дете, а вие така или иначе не можете да имате – всичко ми е ясно за вас… И така – какво ще изберете? Светлана се опита да осмисли целия шок. Мислите й се блъскаха. — Колко искате за това? — Само три милиона рубли – за вас са дребни пари. В замяна мъжът ви остава с вас дълги години… — Много мило… Добре, Кристина, оставете номер, ще помисля и ще се свържа. — Не бавете – времето ме притиска, все пак… Кристина написа телефона си, излезе и Светлана остана сама със странната ситуация… Животът на една българка в капана на шантаж: Неочакваното предложение на Кристина Алексиева, бременна от съпруга на Светлана Андреева, и битката между истина, пари и копнежа за собствено дете

Когато Силвия приключи работния си ден, затвори лаптопа и понечи да си тръгне. Госпожо Димитрова, има

Įdomybės

0773

Шокиращо предложение в офиса: Светлана Андреева между изнудване, изневяра и шанса да стане майка – неочаквана сделка с Кристина Алексеева, любовницата на мъжа ѝ, заплаха за три милиона и изпитание на вярата, семейството и съдбата в съвременна София

Силвия изключи компютъра и започна да се приготвя да си тръгва. Г-жо Стефанова, при вас чака някакво момиче.

Įdomybės

084

Към нов живот: — Мамо, докога ще киснем в тая забутана дупка? Ние не сме дори в провинцията, а в провинцията на провинцията! – пропя любимата си песен Мария, връщайки се от кварталното кафе. — Маре, казвала съм ти сто пъти – тук е нашият дом, тук са ни корените. Няма да мръдна оттук! Майка ѝ лежеше на дивана с вдигнати на възглавница крака – поза, която наричаше „Вазов-гимнаст”. — Ега ти, мамо, ти пак за корени. След десет години ще увяхнеш тотално, а после пак ще ми докараш някой „колорадски бръмбар” и ще искаш да му викам татко! След тия думи майката стана и се погледна в огледалото на гардероба. — Добре съм си аз, какво ги говориш тия неща… — Засега, да. Но още малко – и ще станеш или репичка, или тиква, или сладък картоф. Избирай като за готвач! — Дете, ако толкова ти се иска, мини сама. Вече две години всичко ти е позволено, според Наказателния кодекс. Защо съм ти? — За да знам, че те има, мамо. Като се махна към по-хубав живот, на кой ще оставя грижата за теб? — Имам здравна застраховка, твърда заплата, интернет, а и някой бръмбар ще се намери. Теб ти е лесно — млада, модерна, разбираш живота, тийнейджърите още не са ти омръзнали, а аз вече съм на полупът към райските ловни полета! — Ей, мамо! Говориш като моите приятели, а си само на четирийсет… — Ей сега развали целия ми ден! Знаех си! — Ако го преведа на котешки — едва пет! – побърза да се извини дъщеря ѝ. — Прощавам ти. — Мамо, хайде, докато не е късно, да хванем влака и да удари живота! Тук вече нищо не ни държи. — Наскоро извоювах фамилията ни да я изписват вярно на сметките за парно, а и сме прикрепени към нашата поликлиника – това все е нещо, – отвърна майката. — По здравната книжка ще ни приемат навсякъде, а и жилището не е нужно веднага да продаваме. Ако не стане — има къде да се върнем. Сега аз те водя в светлото бъдеще! — Докторът на ехото ми още преди години каза: „Това момиче няма да ви остави на мира!” Мислех, че се шегува. После го гледах във “Фермата на екстрасенсите” — даже трето място хвана! Хайде, да опитаме, но ако не стане, да ме пуснеш обратно, честно? — Давам дума! — И бившият ми такова обещаваше в гражданското, а вие сте с един и същ резус-фактор! *** Мария и майка ѝ изобщо не се задоволиха с областния град и се запътиха право към София. Изтеглиха всички спестявания за три години, заживяха със замах в едностаен апартамент на последния ръб между пазара и автогарата, платиха наема за четири месеца напред, а парите свършиха още преди да ги похарчат. Мария беше спокойна и пълна с ентусиазъм. Вместо да разопакова кашони, веднага се гмурна в столичния живот – творчески, светски, нощен. Веднага усети ритъма, стана „свой човек“ на мига, обиколи всички известни места, влезе в мода и жаргон така, сякаш никога не бе живяла в закътано селце, а се бе родила директно от софийския смог и концентрирания снобизъм. Майка ѝ междувременно живееше между сутрешното валидолче и вечерното успокоително. Още първия ден, на въпреки на Мария, се зае да преглежда работните обяви. Столицата примамваше с обяви и заплати, които си противоречат, и подозрителни шефове. След бързи сметки, жената и без помощта на ясновидка предсказа: „Шест месеца максимум – и обратно.“ Следвайки навиците си, започна работа като готвач в частно училище, а вечер миеше чинии в близките заведения. — Мамо, пак на печката денонощно! Все едно не сме мръднали от село… Така никога няма да разбереш с какво голям град е по-различен. Хайде, запиши някое обучение — дизайнер, сомелиер или поне веждист! — Маре, не искам сега пак да уча. Ще се справя, спокойно, ще свикна. Ти гледай да се устроиш! Мария бързо се устрои в любими кафенета, където столичани-провинциалисти я черпеха. Свикна психически с града – както я учеше блогърката-рунолог. Изгради си и социален кръг, изцяло въртящ разговорите около успех и пари. Не бързаше да си търси сериозна работа, нито връзка – тя и градът трябваше „да се притрият“ един към друг… На четвъртия месец, майката вече плащаше наема от своя заплата, престана да мие чинии и пое готвенето и за още едно училище. Мария междувременно заряза куп курсове, опита късмета си в радиото, снима се в студентски филм, където ѝ платиха с макарони и консерви, и се поразходи с двама уж “артисти”, единият — тъпча като магаре, другият — представящ се за „котарак многодетен“. *** — Мамо, искаш ли тази вечер да гледаме филм с пица? Аз от умора никъде не искам да излизам – прозина се Мария, изтегната на дивана в поза „Вазов-гимнаст”, докато майка ѝ се гласи пред огледалото. — Поръчай си, ще ти пратя парите. На мен не оставяй – няма да ям, като се върна. — Как така – като се върнеш? Къде ще ходиш? – стресна се Мария. — Поканиха ме на вечеря… – майката се усмихна като ученичка. — Кой?! — В училището идваше проверка. Почерпих ги с филийки като за теб. Комисията поиска да запозная шеф-готвача с тях. Шегичка. После изпихме кафе, по твоя съвет. Днес отивам на гости на онзи човек, ще му готвя домашна вечеря. — Мамо! На гости при непозната мъж?! Да не си луда! — Ами какво пък толкова?! — Не ти ли хрумва, че той НЕ само за вечеря те кани?! — Дъще. Четирийсет съм, не съм омъжена, той на 45, хубав, умен и свободен. Ще ми е приятно всичко, което очаква от мен! — Мамо, говориш като селянка без ник’ва самооценка… — Не те познавам! Сама ме доведе тук, нали уж за да живея, а не просто да съществувам! Аргументите ѝ събориха Мария. Започна да прозира, че майка ѝ вече е сменила ролята – а това ѝ дойде в повече. Поръча най-голямата пица и се наказва с лакомия цяла вечер. Към полунощ майката се прибра блещукаща от щастие. — Е, как беше? – мрачно питаше Мария. — Хубав бръмбар, а не никакъв колорадски, баш нашенец! – засмя се майката и отиде под душа. Скоро започна да ходи по срещи, театрите, стендъпи, джаз, извади читателски и чай клуб абонаменти, врътна се към столична поликлиника. Половин година по-късно изкара за един куп сертификати — вече готви гурме. Мария не се отказа — опита да хване престижна работа. На интервютата я събаряха „бъдещите перспективи“. Приятелите ѝ не искаха вече да плащат, така че започна бариста, след два месеца — нощен барман. Рутината я обгърна, синини под очите, времето изтича, личният живот – пълна нула. Баровите пияници ѝ намекваха нещо нечленоразделно, но „чиста любов“ нямаше. В един момент ѝ писна всичко. — Мамо, права беше – тук няма какво да се прави. Съжалявам, че те довлякох. Време е да се връщаме! — влезе с думите в апартамента Мария, след поредната нощна смяна. — Какво? Къде обратно?! – попита майка ѝ, прибираща нещо в куфар. — У дома! Там, където написаха фамилията вярно, където сме към нормална поликлиника. — Аз вече тук съм се прикрепила, пък и не искам да тръгвам. — Аз искам! Вкъщи ми е мястото! Тук само метро и скъпо кафе, всичките бармани надменни… А ти и куфарите си събираш, нали? — Премествам се при Жоро. — Какво значи това?! — Вече можеш сама да си плащаш квартири. Мария, това е подарък за теб! Възрастна, хубава, с работа си в столицата. Имаш шансове до тавана. Благодаря ти, че ме измъкна! Ако не беше ти, още щях да тъна в нашето блато. — Мамо, а аз?! Кой ще се грижи за МЕН?! – вече разплакана, попита Мария. — Застраховка, заплата, интернет… и някой бръмбар ще се намери! — Значи ме изоставяш, ей така? — Не те изоставям! Ти ми обеща без излишни драми, спомни си! — Помня… Дай ключовете. — Вземи ги от чантата. Само едно искам от теб – обади се на баба си. И тя се мести. — Баба идва в София?! — Да. Разказах ѝ твоята схема — за по-хубав живот и за бръмбарите. Тъкмо търсят нов оператор в пощата, а нашата баба за 40 години никой не я е надцакал с писма. Нека и тя опита, докато “корените” не са увехнали!

Към новия живот Мамо, до кога ще киснем в тоя краен квартал? Ние не сме дори в провинцията, а в провинцията

Įdomybės

030

Към нов живот: — Мамо, докога ще киснем в тази дупка? То не е дори провинция, а провинция на провинцията! — изпя дъщерята, връщайки се от кафе. — Маше, казвала съм ти сто пъти: тук е домът ни, тук са корените ни. Никъде няма да ходя. Майката лежеше на дивана с крака на възглавница, поза, която тя наричаше „Ленин-гимнаст“. — Пак започна с корените… Мамо, още десет години и тотално ще увехнеш, ще се появи поредният бръмбар, когото ще искаш да наричам татко. След обидните думи майката стана и се огледа в шкафа-огледало. — Нищо ми няма на ботвата, не се притеснявай… — Затова и казвам — сега още държи, но съвсем малко и всичко ще приключи — репа, тиква или батат — избирай по майсторски вкус. — Дъще, ако толкова искаш — мести се сама. От две години вече имаш всичките права, дори пред закона. За какво ти съм? — От съвест, мамо. Ако тръгна към по-добър живот, кой ще се грижи тука за теб? — Застраховка, твърда заплата, интернет, пък някой бръмбар ще се намери — сама каза. На теб ти е лесно — млада, модерна, разбираш живота сега. А аз съм вече наполовина във Валхала. — Виждаш ли?! Шегуваш се като всички около мен — а си на четирийсет! — Ужас, защо го каза?! Да ми развалиш деня? — На котешки е само пет години — оправи се Маша. — Прощавам. — Мамо, докато не е късно, хайде да хванем влака и да заминем. Тук няма нищо, което да ни държи. — Преди месец накарах да напишат правилно фамилията ни по сметките за газ, и сме вързани за нашата поликлиника! — изстреля майката последните си аргументи. — По полицата ще ни обслужват навсякъде, а къщата може и да не продаваме. Ако не стане — ще има къде да се върнем. Ще те въведа във „висшия“ свят и ще ти покажа как да живееш! — На ехографията лекарят ми каза, че няма да ми дадеш мира. Мислех, че се шегува. После неслучайно стана трети в „Ясновидци“! Добре, тръгваме, но ако не стане — обещай, че ще ме пуснеш назад без драми! — Думата ми, мамо! — И баща ти ми обеща същото навремето в гражданското, а сте с един и същи резус-фактор… *** Маша и майка ѝ не се задоволиха с областния град, а хукнаха направо към София. Събраха всички спестявания от три години и с размах се нанесоха в студио до автогарата и пазара, платиха четири месеца напред, а парите свършиха още преди да са похарчени. Маша бе спокойна, пълна с енергия. Не губи време в досадно подреждане, а веднага се хвърли в софийския живот — креативен, светски, нощен. Бързо завърза контакти, разучи всичко модерно, научи се да говори и изглежда като софиянка, сякаш винаги е живяла тук, а не на края на света. Майката, междувременно, живееше между сутрешното успокоително и вечерното приспивателно. Още първия ден, въпреки молбите на дъщеря си да излязат, се зае усърдно да проучва пазара на труда. София предлагаше работи и заплати, несъвместими помежду си и винаги с уловка. Сметката показа: максимум половин година — после се връщат. Без да се дава на прогресивните критики, майката си намери работа като готвач в частно училище, а вечер — миеше чинии в кварталното кафене. — Мамо, пак ли си до печката по цял ден?! Все едно не сме мръднали от провинцията! Така никога няма да разбереш големия град! Можеше да изкараш курс за дизайнер, сомелиер, хайде — за веждист! Щеше да пиеш кафе, да обикаляш по метрото, да се адаптираш! — Маше, не съм готова да уча, не съм… Не се тревожи за мен. Все ще се нагодя. Ти гледай себе си. Разочарована от майчина ретроградност, Маша си урежда света — всеки ден различно заведение с момчета от провинцията, духовни връзки със „столицата“, следвайки препоръките на блогъри и рунолози, върти се около успеха и парите, но не бърза да почне работа или да създава връзка. Трябва с града взаимно да се острият. След четири месеца майката успя вече сама да плати наема, напусна като миячка, почна да готви и във втори филиал. Маша дотогава бе записала и напуснала няколко курса, пробва се на радио, снима се в студентски филм (заплащане — паста с кайма), излезе на срещи с двама т.нар. бременски музиканти — единият магаре, другият многодетен котарак, който не искаше нищо сериозно. *** — Мамо, ще излизаш ли? Да поръчаме пица, да гледаме филм? Много съм изморена, нямам сили — прозина се вечерта Маша, в ленинска поза, а майката си слагаше грим пред огледалото. — Поръчай ти, ще ти пратя пари, не ми оставяй, едва ли ще съм гладна, като се върна. — Как така? Откъде ще се връщаш?! —застана стресната дъщерята. — Поканиха ме на вечеря — отрони майката и се усмихна смутено. — Кой? — изобщо не се зарадва Маша. — Дойде проверка в училището, храних ги с кюфтенцата, които обичаш, шефът поиска да ме запознае с готвача. Всички се посмяха, изпихме по кафе. Днес ще ида да го почерпя с домашна вечеря. — Луда ли си?! На гости?! На непознат мъж?! Вечеря! — Е, какво толкова? — А не мислиш ли, че не за вечеря те кани? — Дъще. Аз съм на 40, неомъжена. Той е на 45, красив, умен, свободен. Всичко ще ми е приятно! — Говориш като комплексирана провинциалка! Все едно не си имаш избор! — А ти? Нема ти ме доведе тук, за да живея, не да вегетирам? От това не можеше да се избяга. Маша разбра, че са размeнили ролите си, а това вече беше прекалено. На изпратените пари поръча най-голямата пица и утеши себе си с преяждане до полунощ. Тогава се прибра и майка й — грейнала и щастлива. — Е, как беше? — мрачно попита Маша. — Чудесен бръмбар, нищо общо с картофения — наш, местен — хихикна майка й и хукна към банята. Започнаха срещи, театри, стендъпи, джаз, читателска карта, клуб по чай и — най-сетне — се прикрепи към поликлиниката. Половин година по-късно записа курсова квалификация, взе сертификати, научи се да готви гурме. Маша също не губеше време. Реши да пробва в престижни фирми, но където и да кандидатстваше, не я огряваше. Обезсърчена, след раздяла с новите познати, които повече не й плащаха кафетата, започна бариста, а после смени баровете — стана нощен барман. Рутината я задушаваше, рисуваше сенки под очите, крадеше сили; личният живот — също нищо. В бара намеци — колкото искаш, но никой не приличаше на „чиста любов“. Маша се измори. — Мамо, права беше — няма смисъл да сме тук, прости ми, че те мъкнах — трябва да се върнем! — заяви от вратата след смяна. — Какво говориш? Къде? — У дома, къде другаде! — паникьосано започна да събира вещи. — Там където име ни е изписано правилно и имаме личен лекар! Ти винаги си била права! — Аз вече съм се устроила, не искам да се връщам — спря я майка й. — А аз не! Искам си у дома! Тук не ми харесва — метрото, скъпото кафе, надути хора — не издържам! — Аз обаче заминавам при Жоро — въведнъж каза майката. — Какво значи — заминаваш при Жоро? — Ти си самостоятелна, преживяваш в София, имаш работа, красивa си — правя ти подарък! Благодаря, че ме доведе тук! Иначе още щях да съхна в нашето блато. Тук животът кипи! Благодаря ти! — разцелува дъщеря си, а тя не върна радостта. — Мамо, аз сама? Кой ще се грижи за мен? — вече през сълзи. — Застраховка, заплата, интернет, ще си намериш и ти „бръмбар“, — повтори майка й. — Ти ме изоставяш?! Просто така?! — Ти обеща без скандали, нали? — Помня… Е, дай ключовете! — В чантата са. Имам само една молба. — Каква? — Баба също ще се мести! По твоя схема я навих. Ще работи на пощата — знаеш я, четиридесет години праща пликове до Северния полюс. Отиди, помогни ѝ да стегне багажа. Да рискува, докато още ботвата държи!

Към нов живот Мамо, докога ще киснем в това затънтено село? Даже не сме просто в провинцията, ами в периферията

Įdomybės

0114

Похищението на века — „Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!“ — Марина прочете желание на глас, после го изгори и хвърли пепелта в чаша шампанско, смеейки се заедно с приятелките си в новогодишната нощ. Елхата проблесна ярко, музиката загърмя, чашите звъннаха, а всичко се превърна в празничен фойерверк. — Мамо… Мамо, ставай! — до Марина бяха застанали четири момченца, представящи се: Мартин — на 9, Алекс — на 7, Сашко — на 5, Давид — на 3. Всички с лукави погледи — не такива мъже си е пожелавала Новогодишната нощ… — А татко ви къде е? И донесете вода на мама… Миг след това висок, тъмнокос мъж с орехови очи влиза и уверено обявява, че всичко е готово за новогодишно пътешествие — към непознато място, с деца, куфари и уреден миниван, но и с пълно объркване кой кой е. Будна без спомени за тази “перфектна” семейна идилия, Марина започва да подозира, че е отвлечена — или може би самата тя е “открадната”. След каскада от забавни и напрегнати ситуации, изпълнени с бунтове от “децата”, бягства, преследвания, спонтанни посещения на бензиностанции и финален екшън на летището — Марина разбира, че цялото “отвличане” е шеговит сюрприз, организиран от нейните приятелки, за да я запознаят с готин мъж по… най-българския, колоритен и весел начин. В началото на една нова любов понякога стои — едно колективно похищение и старо желание на листче хвърлено в чаша шампанско!

Похищението на века Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!