Įdomybės!

Открих в папина архив писмозавещание, където той е оставил всичко на чужда жена. Папо, пак ли забравихте

Аз знам по-добре – Какво е това пак?! – Димитър уморено приклекна пред дъщеря си, наблюдавайки розовите петна по бузките ѝ. – Пак… Четиригодишната Соня стоеше в средата на стаята – търпелива и някак странно сериозна за възрастта си. Вече беше свикнала с тези прегледи, загрижените лица на родителите си, безкрайните мазила и таблетки. Мария се приближи и седна до мъжа си. Пръстите ѝ нежно отметнаха кичур коса от лицето на Соня. – Тези лекарства не действат. Изобщо. Все едно с вода я лекуваме. А докторите в поликлиниката… не доктори, ами не знам какви. Трети път й сменят схемата, а резултат – никакъв. Димитър се изправи и разтри носа си. Отвън се здрачаваше и денят обещаваше да е също толкова сив като предишните. Събраха се набързо – увиха Соня в топло яке и след половин час вече седяха в апартамента на майка му. Оля въздишаше, клатеше глава и галеше внучката си по гърба. – Толкова малка, а вече толкова лекарства. Това е страшно натоварване за организма, – сложи Соня в скута си, а момичето прилепна към баба си, както си знаеше. – Жал ми е да я гледам. – И ние не бихме ѝ ги давали, – Мария седеше на ръба на дивана, с преплетени пръсти. – Но алергията не отстъпва. Вече всичко сме премахнали. Абсолютно всичко. Яде само най-основните продукти – а обривът пак е тук. – И какво казват докторите? – Нищо конкретно. Не могат да локализират проблема. Правим изследвания, проби, а резултатът… – Мария махна с ръка. – Ето го резултата – по бузите ѝ. Оля въздъхна и оправи яката на Соня. – Дано го надрасне. На децата понякога минава, като поотраснат. Но за сега нищо утешително. Димитър гледаше дъщеря си. Малка, слабичка. Очите големи, внимателни. Погали я по главата и ненадейно му изплуваха спомени от детството – как е крадял баници от кухнята, които майка му е пекла в събота, как е молел за бонбони, как е обожавал домашното сладко с лъжицата директно от буркана. А неговата дъщеря… Варени зеленчуци. Варено месо. Вода. Без плодове, без сладкиши, без истинска детска храна. На четири години – на по-строга диета от диабетик. – Вече не знаем какво още да махнем, – каза тихо. – Менюто ѝ почти не остана. На връщане мълчаха. Соня задряма на задната седалка, а Димитър я наблюдаваше в огледалото, доволен, че поне не се чеше. – Мама звъня, – каза Мария. – Иска да вземем Соня другия уикенд. Има билети за кукления театър, иска да я заведе. – В театъра? – Димитър превключи скоростта. – Добре, нека се поразсее. – И аз така помислих. Добре ще е да се отвлече малко. …В събота Димитър паркира пред къщата на тъща си, извади Соня от столчето. Дъщеря му премигваше сънливо, търкаше очи – бяха я събудили рано, не доспала. Взе я на ръце и тя веднага притисна носа си в неговата шия – топла, лека като врабче. Татяна Михайловна излезе на прага по шарен халат, размаха ръце все едно видя не внучка, а корабокрушенец. – Ех, милото ми, слънчице, – прегърна Соня до себе си, прижена към огромната си гръд. – Каква бледичка си, каква слаба… Бузите са паднали. С тези диети детето сте съсипали. Димитър пъхна ръце в джобовете, сдържайки раздразнението си. Всяка среща – едно и също. – За доброто ѝ го правим. Не по желание, сами виждаш. – Какво добро, – тъщата стисна устни и прегледа внучката си, сякаш идваше от лагер след война. – Кожа и кости. Детето трябва да расте, а вие я държите гладна. Занесе Соня вътре без да се обърне, а вратата се затвори леко. Димитър остана на прага, със смътно усещане и догадка, която се изплъзна от ума му. Потърка чело, постоя минута при портата, заслушан в тишината, после махна с ръка и тръгна към колата. Уикенди без детето – странно, почти забравено усещане. В събота с Мария отидоха до хипермаркета, напълниха количка. Дома Димитър три часа се бореше с капещ кран в банята, Мария изхвърли стари дрехи. Битов ежедневие, но без детски смях апартаментът изглеждаше празен. Вечерта си поръчаха пица – онази, с моцарела и босилек, която на Соня беше забранена. Отвориха бутилка червено вино, говореха за работа, отпуск, ремонти, както не бяха отдавна. – Какъв кеф, – Мария се спря, прехапа устна. – Тоест… ти ме разбра. Просто тихо. Спокойно. – Разбрах, – Димитър сложи ръка върху нейната. – Липсва ми, но и почивката ни беше нужна. В неделя тръгна да взема дъщеря си привечер. Привечерното слънце обливаше улицата в златно-оранжево. Къщата на тъща му скрита зад стари ябълки, изглеждаше уютна. Димитър излезе от колата, натисна портата – скърцане – и се вкамени. На прага седеше дъщеря му. До нея – Татяна Михайловна с израз на пълно щастие по лицето. В ръцете й – голяма, лъскава, маслена пирожка, която Соня ядеше със щастие на лицето, препачкано с трохи и пълно с усмивка, каквато не беше виждал отдавна. Димитър стоя секунди, после нещо горещо и ядно избухна в гърдите му. Скочи, изтръгна пирожката от ръцете на тъща си. – Какво правите?! Татяна Михайловна се стресна, отдръпна се, лицето й порозовя. – Малко, съвсем малко! Нищо няма, само пирожка… Димитър не слушаше. Взе Соня в ръце – тя се сви, стегна се – и я занесе до колата. Сложи я обратно в столчето, закопча коланите с треперещи от гняв пръсти. Соня го гледаше с големи очи, устните ѝ трепереха. – Спокойно, зайче, – погали я по главата, стараейки се да звучи спокойно. – Почакай малко, тате ще се върне. Затвори врата и се върна към къщата. Татяна Михайловна стискаше халата си, лицето петнасто. – Димчо, не разбираш… – Не разбирам?! – изсъска той. – Половин година! Не можехме да открием какво става с дъщеря си! Прегледи, тестове, алергични проби — представяш ли си колко струваше всичко? Нощи без сън! Тъщата се дръпна към врата. – Исках най-доброто… – Най-доброто?! – Димитър се приближи. – Само на вода и варено пиле я държахме! Всичко сме спрели. А ти тайно ѝ пържиш пирожки?! – Имунитет й изграждах! – възстанови равновесие тъщата, вирна глава. – По малко да давам, да свиква организма. Скоро щеше всичко да мине, благодарение на мен! Знам какво правя – трима съм отгледала! Димитър гледаше и не вярваше. Жената, която търпеше заради жена си – беше тровила детето му съзнателно. – Трима ли? – тихо повтори, а Татяна Михайловна пребледня. – Всеки е различен. Соня не е твоя, а моя дъщеря. И повече няма да я видиш. – Какво?! – вкопчи се в перилата. – Нямаш право! – Имам. Обърна се и тръгна към колата. Зад гърба се чуха крясъци, но не се обърна. Качи се, стартира. В огледалото Татяна Михайловна махаше отчаяно. Натисна газта. Вкъщи Мария ги посрещна и щом видя сълзи по лицето на Соня, всичко разбра. – Какво стана? Димитър разказа кратко и сухо. Мария слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-каменно. После грабна телефона. – Мамо. Да, знам всичко. Как можа! Димитър заведе Соня да измие от лицето трохите и сълзите. През вратата се чуваше строги думи. Накрая – ясно: „Докато не решим алергията – Соня няма да видиш.“ Минаха два месеца… Неделният обяд при Оля вече беше традиция. Днес на масата – бял бисквитен торта с крем и ягоди. И Соня яде. С голяма лъжица се омаца цялата. По бузите – нито едно петънце. – Кой да знае – Оля поклати глава. – Слънчогледовото олио! Такава рядка алергия… – Докторът каза – един от хиляда, – Мария си намаза хляб с краве масло. – Като го махнахме изцяло и преминахме на зехтин, обривът отмина за две седмици. Димитър гледаше дъщеря си и не можеше да се нагледа. Розови бузи, блестящи очи, крем по носа. Щастливо дете, което пак може да яде нормална храна – торти, бисквити, всичко без слънчогледово олио. Оказа се, че има много такива продукти. С тъщата останаха на хладно. Татяна Михайловна звънеше, извиняваше се, плачеше. Мария говореше кратко и твърдо. Димитър – изобщо не говореше. Соня пак посегна към тортата, Оля ѝ бутна чинията. – Яж, малка моя, яж за здраве. Димитър се отпусна на стола. Навън валеше, но вътре беше топло и ухаеше на печива. Дъщеря му се оправи. Останалото нямаше вече значение.

Ех, какво пак е това Димитър утихна на колене пред дъщеря си, вглеждайки се в розовите петна по бузките ѝ.

Įdomybės

0100

Сестра ми замина в командировка и ми остави грижата за петгодишната си дъщеря – всичко изглеждаше нормално, докато не дойде време за вечеря. Сготвих телешко задушено и го сервирах на племенницата ми, но тя просто седеше и се взираше в чинията, сякаш не съществува. Когато я попитах кротко „Защо не ядеш?“, тя наведе глава и прошепна: „Днес имам ли право да ям?“ Усмихнах се объркано, опитвайки се да я успокоя, и казах: „Разбира се, че можеш.“ В този миг тя избухна в сълзи. Сестра ми, Мария, тръгна на тридневна командировка в понеделник сутрин с чанта за лаптоп и уморената усмивка, която всички родители носят като второ лице. Още не беше приключила с напомнянията за екранното време и вечерния режим, когато петгодишната й дъщеря Лили се хвана за краката й, сякаш искаше да я спре да излезе. Мария я отдели внимателно, целуна я по челото и обеща, че скоро ще се върне. А след това вратата се затвори. Лили остана неподвижна в коридора, гледайки към мястото, където майка й току-що беше стояла. Не заплака, не се оплака – просто замлъкна по начин, твърде тежък за едно малко дете. Опитах се да разведря настроението – построихме одеялен замък, рисувахме еднорози, танцувахме в кухнята на смешна музика, и за кратко тя се усмихна плахо. Но с напредването на деня започнах да забелязвам странни неща. Лили питаше за позволение за всичко – не от типа „Може ли сок?“, а „Може ли да седна тук?“ или „Мога ли да докосна това?“. Дори питаше дали й е позволено да се смее при мои шеги. Приех, че просто се адаптира към липсата на майка си. Вечерта приготвих нещо уютно – телешко яхния. Ароматът изпълни дома – бавно сварено месо, моркови, картофи, от онези ястия, които те карат да се чувстваш защитен. Сложих малка купичка пред Лили и седнах отсреща. Тя гледаше яхнията като нещо напълно чуждо. Не докосна лъжицата. Дори не мигаше много. Раменете й бяха свити, сякаш очакваше нещо страшно. След няколко минути я попитах тихо: „Лили, защо не ядеш?“ Тя не отговори веднага. Наведе глава и гласът й беше толкова тих, че едва я чух. „Имам ли право да ям днес?“ прошепна тя. За секунда мозъкът ми отказа да приеме думите й. Усмихнах се автоматично, защото само това ми хрумна. Наведох се и казах меко: „Разбира се, че можеш. Винаги можеш да ядеш.“ Щом ме чу, лицето на Лили се смачка като хартийка. Хвана здраво ръба на масата и избухна в сълзи – дълбоки, треперещи ридания, които не приличаха на детски капризи, а на нещо задържано дълго време. И тогава осъзнах… не става въпрос за яхнията. Обиколих масата и коленичих до столчето й. Тя плачеше неудържимо, цялото й тяло трепереше. Прегърнах я, очаквайки да се дръпне, но тя се впи в мен веднага, скривайки лицето си в рамото ми, сякаш отдавна е чакала разрешение за това. „Добре е,“ прошепнах, опитвайки се да остана спокойна въпреки туптящото ми сърце. „Тук си в безопасност. Не си направила нищо лошо.“ Това я разплака още повече. Когато се поуспокои, я попитах кротко: „Лили, защо мислиш, че не ти е позволено да ядеш?“ Тя се поколеба, усуквайки пръстите си, докато кокалчетата й побеляха. После прошепна почти тайно: „Понякога… не ми е позволено.“ Стаята притихна. Почувствах гърлото си сухо. Опитах да запазя момчешко изражение – без паника, без гняв, без възрастни емоции, които могат да я уплашат. „Какво имаш предвид?“ попитах внимателно. Тя сви рамене, но очите й се насълзиха отново. „Мама казва, че съм яла прекалено много. Или ако съм била непослушна. Или ако плача. Казва, че трябва да се науча.“ Усетих парещ и горещ гняв – не просто яд, а нещо по-дълбоко, когато разбереш, че едно дете е принудено да оцелява по начини, които не трябва да познава. Преглътнах и казах твърдо: „Скъпа, винаги имаш право да ядеш. Храната никога не ти се отнема, дори когато си тъжна или си сгрешила.“ Тя ме гледаше невярващо. „Но… ако ям, когато не е позволено… мама се ядосва.“ Не знаех какво да кажа. Мария ми е сестра. Човекът, с когото съм израснала. Която плаче на филми и спасява котки от улицата. Не можех да го осмисля напълно. Но Лили не лъжеше. Децата не измислят такива правила, ако не са ги преживели. Взех салфетка, изчистих лицето й и кимнах. „Докато си при мен, моето правило е – ядеш, когато си гладна. Това е. Без трикове.“ Лили мига бавно, все едно умът й не може да повярва на толкова проста истина. Подадох й лъжичка яхния, както правиш с малко дете. Устните й трепереха, отвори уста и хапна. После още една лъжичка. Ядеше бавно, гледайки ме след всяка хапка, сякаш очаква, че ще променя правилото. След няколко хапки раменете й се отпуснаха малко. И тогава, изведнъж, прошепна: „Бях гладна цял ден.“ Гърлото ми се пристегна. Кимнах, без да й показвам колко силно ме удари изреченото. След вечеря й дадох да избере рисунка. Свита под одеяло на дивана, сълзите я бяха изтощили. Преспа така – с ръка на малкото си коремче, сякаш пази храната да не изчезне. Когато я сложих в леглото, седнах в тъмната дневна и гледах телефона, където името на сестра ми светеше на екрана. Исках да се обадя на Мария и да искам обяснение. Но не го направих. Защото ако сбъркам… Лили може да плати цената. На следващата сутрин станах рано и изпекох пухкави палачинки с боровинки. Лили влезе в кухнята по пижама, потърквайки очи. Когато видя чинията, спря на място. „За мен ли?“ попита предпазливо. „За теб. И можеш да ядеш, колкото искаш.“ Тя седна бавно. Гледах лицето й, докато хапна първите залци. Не се усмихваше – по-скоро изглеждаше объркана, сякаш се чудеше дали доброто е истинско. Но продължи да яде, а след втората палачинка прошепна „Това ми е любимото.“ През целия ден внимавах за всичко. Лили трепваше, когато повишавах глас – дори ако беше за кучето. Извиняваше се постоянно. Ако изпуснеше пастел, шепнеше „Извинявай“, все едно очаква наказание. Следобед, докато редеше пъзел, попита: „Ще се ядосаш ли, ако не го довърша?“ „Не,“ казах, коленичейки до нея. „Няма да се ядосам.“ Погледна ме внимателно, после зададе въпрос, който ме разби: „Обичаш ли ме, когато объркам нещата?“ Заледих се за секунда, после я притиснах силно. „Да. Винаги.“ Тя кимна, сякаш пази отговора дълбоко вътре. Когато Мария се върна в сряда вечер, облекчението й беше видимо, но лицето й беше напрегнато – като да се страхува какво може да е казала Лили. Лили я прегърна, но внимателно – не с онази всеобща сигурност, а като проверка как ще бъде приета. Мария ми благодари, каза, че Лили билa „малко драматична напоследък“, пошегува се, че сигурно много е липсвала. Усмихнах се, но вътре ми беше тежко. След като Лили отиде до банята, тихо казах: „Мария… може ли да поговорим?“ Тя въздъхна, сякаш знаеше вече. „За какво?“ Казах тихо: „Снощи Лили ме попита дали е позволено да яде. Каза, че понякога не й давате.“ Лицето на Мария се стегна. „Каза ли това?“ „Да. И не се шегуваше. Плака… плака, като че се страхуваше.“ Мария отвърна поглед. Мълча малко, после каза твърде бързо: „Тя е чувствителна. Трябва й структура. Педиатърът каза, че децата имат нужда от граници.“ „Това не е граница,“ казах, въпреки треперенето на гласа ми. „Това е страх.“ Очите и просветнаха. „Не разбираш. Не си майка.“ Може и да не съм. Но няма да си затворя очите. Същата вечер, след като си тръгнах, седях в колата и гледах волана, мислейки за тихия глас на Лили, за как спеше с ръка върху коремчето си. И осъзнах нещо: Най-страшното понякога не са видимите синини. Понякога са правилата, в които детето вярва толкова силно, че не ги подлага на съмнение. Ако бяхте на мое място… какво бихте направили? Ще се изправите ли срещу сестра си пак, ще потърсите помощ, или ще опитате да спечелите доверието на Лили и да документирате случващото се първо? Кажете ми как мислите – защото честно казано, още се опитвам да открия правилния ход.

Сестра ми замина на служебно пътуване и аз поех грижата за петгодишната ѝ дъщеря, Боряна, за няколко дни.

Įdomybės

0138

Сестра ми замина на командировка и аз поех грижата за нейната петгодишна дъщеря. Всичко изглеждаше нормално, докато не дойде вечерята. Сготвих гювеч с телешко, сложих купичката пред племенницата ми и тя само седеше, втренчена в храната, сякаш не съществуваше. Когато нежно попитах „Защо не ядеш?“, тя наведе глава и прошепна „Днес позволено ли ми е да ям?“. Усмихнах се объркано и се опитах да я успокоя: „Разбира се, че можеш.“ Миг след това тя избухна в плач. След тридневно отсъствие на сестра ми Маги, заедно с всички инструкции за екрани и спане, започнах да виждам, че племенницата ми се страхуваше да поиска каквото и да било – дори да яде, дори да се засмее. А накрая ми призна, че понякога не й се позволява дори храна, ако „е била лоша“ или „е плакала“. Докато я прегръщах над купичката с гювеч, разбрах, че най-страшните белези често не се виждат. Ако бяхте на мое място – бихте ли се конфронтирали с сестра си отново, потърсили помощ, или първо се опитахте да спечелите доверието на детето и да съберете доказателства? Кажете ми – защото аз все още се чудя кой е правилният път.

Дневник, 8 февруари Сестра ми замина по работа за Варна и ми остави отговорността да се грижа за петгодишната

Įdomybės

0288

– Чие дете си ти, малка? – Дай, ще те занеса у дома, да се стоплиш. Вдигнах я на ръце, прибрах я вкъщи, че съседите веднага – в село всичко се научава на мига. – Боже Господи, Ганно, откъде я намери? – А какво ще правиш с нея? – Ганно, съвсем ли се побърка? – Какво ще я храниш? Скърца подът под крака ми – все си казвам, трябва да го оправя, ама ръцете не стигат. Седнах на масата, извадих стария си дневник. Пожълтелите му страници – като есенни листа, а мастилото още пази мислите ми. Вънка вали сняг, брезата тропа с клона си сякаш иска на гости. – Защо си се разшумяла? – ѝ казвам. – Почакай, ще дойде пролетта. Забавно е да говориш на дърво, но когато живееш сам – всичко наоколо сякаш е живо. След онези страшни години останах вдовица – мой Степан загина. Последното му писмо още го пазя, пожълтяло и протрито от толкова препрочитане. Пишеше, че скоро се връща, че ме обича, че ще живеем щастливо… А след седмица го узнаха. Деца Бог не даде, може и по-добре – трудно беше да се нахраниш тогава. Председателят на кооперацията, Николай Иванов, все ме успокояваше: – Не тъжиш, Ганно. Млада си още, ще се омъжиш. – Няма вече да се женя – отвръщах твърдо. – Веднъж обичах, стига толкоз. Работех от изгрев до залез. Бригадирът, Петров, все викал: – Ганна Василева, айде се прибирай, вече е късно! – Ще успея – казвам. – Докато ръцете работят, душата не старее. Стопанството ми малко – коза Маня, ината като мен. Пет кокошки – сутрин ме будят по-добре от петел. Съседката Клавдия все се шегуваше: – Да не си уж гълъб? Че твоите кокошки най-рано крякат! Дворът държах – картофи, моркови, цвекло. Всичко свое, от земята. Наесен правех туршии – кисели краставички, домати, гъби. През зимата като отвориш буркан – сякаш лято влиза у дома. Онзи ден го помня като вчера. Март беше мокър, сив. Сутрин дъжд, вечер замръзна. Тръгнах за дърва – печката трябваше да се пали. След бурите в гората имаше паднали клони, събрах наръч, връщам се край стария мост, чуя – някой плаче. Първо си рекох, че е вятърът пак. Но не – ясно се чува детски плач. Слязох под моста, гледам – малко момиченце, цялото във кал, мокро, окъсано, очите – уплашени. Видя ме, млъкна, само трепери като лист. – Чие дете си, малка? – питам кротко, да не я уплаша още. Мълчи, само мига с оченца, устните сини от студ, ръцете – червени и подпухнали. – Замръзнала си – казвам по-скоро на себе си. – Дай да те занеса у дома, да се стоплиш. Вдигнах я – лекичка като перце. Загърнах я в своя кърпа, притиснах я до гърдите си. А си мисля – каква майка я изостави под мост? Не мога да си го обясня. Дървата ги зарязах – не беше време за тях. Девойката цял път мълча, хванала ме за шията с измръзналите си пръсти. Донесох я вкъщи, съседите веднага прииждат – новината се разнесе из селото. Клавдия първа се появи: – Боже, Ганно! Откъде я взе? – Под моста я намерих – казвам. – Изоставена явно. – Ох, милото… – ръцете разтвори Клавдия. – Ами какво ще правиш с нея? – Как какво? Оставам я у мен. – Ганно, полудя ли? – вече и баба Мотря дошла. – Защо ти е дете? Как ще я храниш? – Каквото Бог даде, това ще яде – отрязах. Първо напалих печката, загрях вода. Детето цялото в синини, хилаво, ребрата му стърчат. Изкъпах я в топла вода, облякох я в свой стар пуловер – детски дрехи нямах. – Гладна ли си? – питам. Кимна плахо. Сложих ѝ от вчерашния борш, отрязах хляб. Яде лакомо, но внимателно – личи, че е домашно дете, не улично. – Как се казваш? – питам. Мълчи. Дали се страхува или не умее да говори още. Сложих я да спи на леглото ми, аз на пейка. Нощем ставам да я проверя – свита като кълбо, две сълзи се стичат. Сутринта първо отидох в кметството – да съобщя що намерих. Кметът, Иван Степанов, само вдига рамене: – Няма сигнал за изчезнало дете. Може и от града да е подхвърлена… – А сега какво? – По закон – в дом за сираци. Ще звънна на областта. Сърцето ме заболя: – Почакай, Степанов, дай ми малко време – може родители да я търсят. А дотогава у мен ще е. – Ганно Василева, помисли добре… – Мислила съм. Оставам я. Кръстих я Мария – на майка ми. Дано родителите се появят, ама никой не дойде. Слава Богу – привързах се с душа и сърце. В началото беше трудно – не говореше, само с очи оглежда, сякаш нещо търси. Нощем будуваше и пищеше. Прегръщах я, милвах я по главата: – Нищо, детето ми, всичко ще се оправи. От стари рокли ѝ уших дрехи. Боядисах ги с боичка – синя, зелена, червена. Нищо особено, ама шарено. Клавдия като ги видя – ръце удари: – Ох, Ганно, златни ръце имаш! Мислех, че само с лопата се справяш. – Животът учи и да бъдеш шивачка, и гледачка – казах, а ми стана мило от похвалата. Но не всички в село схващаха така. Най-вече баба Мотря – като ни зърнеше, се прекръства: – Не е на хубаво, Ганно. Чуждо дете да вземеш – беда си навличаш. Ако майка ѝ не ставаше – затова я е изхвърлила. Ябълка от ябълката… – Мълчи, Мотре! – прекъснах я. – Не ти е работа чуждите грехове да съдиш. Детето си е мое вече, точка. Председателят на кооперацията хмуреше се: – Замисли се, може в дом за сираци да я изпратиш? Там ще я нахранят, облекат като хората. – А кой ще я обикне? В домовете има и без това достатъчно сираци. Маха с ръка давай, ама после помагаше – донесеше мляко или зърно. Маша постепенно се отпусна. Първо по една дума, после изречения. Помня първия ѝ смях – тогава паднах от стол, докато окачвах перде. Седнах на земята, стенах, тя – смех изведнъж, детски, ведър. Болката ми мина. В двора помагаше. Давам ѝ малка мотика – важно върви около мен, копира ме, ама повече трева стапкваше, отколкото плевеше. Не се карах – радвах се, че в нея живец проблясва. После Маша се разболя – температура, лежи и бълнува. Отидох при фелдшера Симеон Петров: – От душа те моля, помогни! Той само махна ръка: – Какви лекарства, имам за всичкото село три аспирина. Чакай май ще докарат нещо през седмицата. – През седмицата!? – крещях. – До утре може да не дочака! Тичах до областта – девет километра кал. Обувките си разбих, краката ми в мехури, ама стигнах. В болницата млад доктор, Алексей Михайлов, видя ме – кална, мокра: – Чакайте. Даде лекарства, обясни как да давам: – Пари не ща, само я изцери! Три дни не се отместих от леглото. Молих се, сменях компреси. На четвъртия ден – температурата спадна, отвори очи и каза тихо: – Мамо, вода… Мамо… За пръв път! Разплаках се – от щастие, от умора и всичко наведнъж. Тя с ръчичка ми бърше сълзите: – Мамо, ти що плачеш? Боли ли те? – Не – казвам – от радост е, детето ми. След болестта стана съвсем друга – весела, говорава. После тръгна на училище, учителката хвалеше: – Много способно дете, с ума си грабва всичко! Селото свикна, не шепне вече зад гърба ни. Дори баба Мотря омекна – започна да ни гощава с пирог. Особено полюбваше Машенка след като ѝ помогна да запали печката през големите студове. Старката беше болна, дърва нямаше, Маша сама предложи: – Мамо, дай да идем при баба Мотря, сама ѝ е студено. Станаха приятелки – старата дърдорка и моята Маша. Мотря ѝ разказва приказки, научи я да плете, и никога вече не говори лошо за миналото. Мина време. Машенка стана на девет, заговори за моста. Седим една вечер – аз си кърпя чорапите, тя люлѝ куклата – сама си я уши. – Мамо, помниш ли как ме откри? Сърцето ми прескочи, но не показах: – Помня, дете мое. – И аз си спомням малко. Беше студено и страшно. Някаква жена плачеше, после си тръгна. Спиците ми паднаха. Тя продължава: – Не помня лицето ѝ, само синя кърпа… и все повтаряше: “Прости ми, прости…” – Маше… – Недей да тъгуваш, мамо, просто понякога си спомням. Знаеш ли – радвам се, че ме намери тогава. Прегърнах я силно, а в гърлото ми кълбо. Мислила съм стотици пъти – коя е онази жена със синята кърпа? Що я принуди да остави детето под мост? Глад, бедност, мъж-пияница?… Животът е всякакъв. Не ми прилича да съдя. Тая вечер не можах да заспя. Мислех – как съдбата се обръща… Живях сама, мислех, че ме лиши животът. А излиза – готвел ме е за най-важното, да дам топлина на изоставено дете. От оная нощ Маша често ме разпитва за миналото. Не криех, само обяснявах внимателно: – Знай, дете, понякога хората попадат в обстоятелства без избор. Може би майка ти страшно е страдала, когато взе решение. – А ти би ли го направила? – гледа ме право. – Никога – отвръщам твърдо. – Ти си моето щастие, радостта ми. Годините минаваха неусетно. Маша – първа ученичка. Ходи до дома: – Мамо! Днес пред таблото четох стих и Мария Петровна каза, че имам талант! Нашата учителка, Мария Петровна, често с мен говореше: – Ганно Василева, трябва да учи повече. Рядко се раждат такива умни глави. Има талант за език, литература. Видяхте ли творбите ѝ! – А къде да учи? Пари… – Аз ще я подготвя – даром. Грях е такъв талант да се затрупва. Мария Петровна помагаше, занятия у нас, вечер – под книгите, аз им правя чай с малиново сладко, слушам ги да обсъждат Пушкин, Лермонтов, Тургенев. Душата ми радостна – детето ми хваща всичко. В девети клас Маша се влюби – в ново момче, дошло от града. Страда, пише стихове в тетрадка под възглавницата. Правя се, че не забелязвам, ама ми тежи – първа любов, болна и тиха. След бала Маша подаде документи за педагогическия. Всички спестени пари ѝ дадох, продадох и кравата – жалко за Зорка, ама… – Не трябва, мамо – Маша протестира. – Как ще си без крава? – Ще преживея, дете. Картофи има, кокошки снасят. А ти трябва да учиш. Като дойде писмото за прием – цялото село радост. Даже председателят дойде да поздрави: – Браво, Ганно! Сама отгледа, изучи. Сега и село си има студентка! Първият ѝ ден, когато заминаваше – стоим на спирката, тя ме прегръща, сълзите текат. – Ще ти пиша всяка седмица, мамо. Ще се връщам у дома за ваканциите. – Ще пишеш – казвам, а сърцето ми се къса. Автобусът изчезна, аз стоя още на спирката. Клавдия ме обгърна: – Хайде у дома, работа има. – Знаеш ли, Клаво – казвам – щастлива съм. На другите им се раждат деца, а моето ми е пратено от Бога. Държа на думата си – писмата ѝ чак празник. Чета, препрочитам, знам ги наизуст. Пише за учене, приятелки, градът. По редовете личи – тъгува, домът ѝ е скъп. На втори курс срещна своя Сергей – студент, учи история. Почна да споменава за него – уж между другото, ама аз се сещам – обича го. Летните месеци го доведе на гости. Момъкът – сериозен, работлив. Помогна ми да оправя покрива, оградата. Бързо се разбира с всички. Вечер на беседката – разказва ни за история, заслушваш се. Вижда се – обича Машенка, няма очи за друга. Когато дойдеше – цялото село гледаше – каква хубавица е станала! Баба Мотря вече съвсем старичка, все се кръсти: – Боже, какви приказки бях казвала, когато я взе! Прости ми, глупава старица. Виж какво щастие порасна! Сега Маша е учителка, в градско училище работи. Учениците си обича, както навремето Мария Петровна я учеше. Омъжи се за Сергей, живеят в разбирателство. Дариха ми внучка – Ганнусия, кръстена на мен. Ганнусия – същата Маша като дете, само по-смела. Като гостуват – цялата къща я няма мира от нея. Всичко ѝ любопитно, пипа навсякъде, шета. Аз се радвам – нека шумят, нека тичат. Без детски смях къща е като църква без камбани. Седя и пиша в дневника, отвън пак вали. Всичко пак си скърца, пак брезата тропа по стъклото. Ала вече тишината не тежи – има спокойствие и благодарност за всеки ден, всяка усмивка на моята Маша, за съдбата, дето ме беше довела тогава до стария мост. На масата – снимка: Маша със Сергей и малката Ганнусия. До нея – кърпата, в която тогава я загърнах. Пазя я като спомен. Понякога я вадя, милвам – пак топлината ми се връща. Вчера писмо дойде – Маша казва, ще има още едно дете. Очакват момче. Сергей вече избра име – Степан, на мъж ми. Значи ще се запази рода, ще има кой да помни. Старият мост вече го няма, сменен с нов – бетонен и здрав. Сега рядко минавам там, но винаги спирам за миг. И мисля – колко много менят един ден, един случаен плач в гадна мартенска вечер… Казват – съдбата ни пробва със самота, за да ни научи да ценим близките си. А аз мисля друго – тя ни подготвя да срещнем онзи, който най-много ни има нужда. Дали е по кръв или не – важното е какво казва сърцето. А моето сърце, под стария мост, не сбърка.

Ти чия си, малка? … Хай те отнеса вкъщи, да се стоплиш. Вдигнах я на ръце. Занесох я у дома, а

Įdomybės

078

— Чие си ти, малка? — Дай да те занеса у дома, ще се стоплиш. Взех я на ръце, донесох я вкъщи, а съседите – веднага на вратата: новините в селото се разнасят бързо. — Господи, Ганно, откъде я намери? — И какво ще правиш с нея? — Че Ганно, ти съвсем ли не си с ума си? Защо ти е дете? С какво ще я храниш? Скърца подът под крака ми — пак си мисля, че трябва да го поправя, ама все ръце не стигат. Седнах на масата, извадих стария си дневник. Страниците пожълтели като есенни листа, ама мастилото още пази мислите ми. Зад прозореца вие виелица, брезата думка с клон — като че ли иска да влезе на гости. — Какво ти стана, че си се вдигнала така? — питам я. — Почакай малко, ще дойде пролетта. Смешно е, да, с дърво да говоря — но като живееш сам, всичко наоколо ти се струва живо. След онези тежки години останах вдовица — моят Степан загина. Последното му писмо го пазя и досега, избеляло и омекнало по сгъвките — толкова пъти съм го препрочитала. Писал ми, че скоро ще се върне, че ме обича, че ще живеем щастливо… А след седмица научих истината. Деца Бог не даде, може и за добро — в онези години нямаше с какво да ги храня. Председателят на ТКЗС, Николай Иванов, все ме утешаваше: — Не се тревожи, Ганно. Млада си още, ще се ожениш пак. — Няма да се женя повече, — твърдо му кажа. — Един път съм обичала, стига ми. В ТКЗС работех от здрач до здрач. Бригадирът Петров казваше: — Ганно Василева, прибери се, вече е късно! — Ще стигна, докато ръцете работят, душата не старее. Стопанството ми беше малко — козичката Маня, също толкова ината като мен. Пет кокошки — и то ми стигаха за будилник всяка сутрин. Съседката Клавдия все се шегуваше: — Да не си пък пуяк? Защо кокошките ти най-рано се обаждат? Градината си гледах — картофи, моркови, цвекло. Всичко свойско, от земята. Наесен правех туршии — кисели краставички, домати, мариновани гъби. Зимата като отворя буркан — все едно лятото се връща у нас. Онзи ден го помня ясно. Март си беше мокър, мрачен. Сутринта ситен дъжд, вечерта приръзна. Тръгнах в гората за съчки — печката трябва да се пали. След зимата много паднали клони, само събирай. Навързах наръч, минавам край стария мост, чувам — някой плаче. Първо си рекох, навярно вятърът се подиграва. Но не — детски плач, ясно се чува. Слязох под моста — малко момиченце седи, цялата в кал, мокра рокличка, очи изплашени. Като ме видя, застина, трепери като лист. — Чие си ти, малка? — тихо я питам, да не я уплаша още. Мълчи, само гледа, устните й посинели, ръцете подути. — Замръзнала си съвсем, — казах на глас. — Хайде да те занеса у дома, ще се стоплиш. Взех я на ръце — лека, като пухче. Загърнах я с кърпата си, притиснах я до себе си. А си мисля — каква е тая майка, дето си е оставила детето под мост? Не ми се побира в главата. Наръчът съчки го оставих — вече не беше време за него. До вкъщи мълча, само ме стискаше с премръзнали пръсти. Донесох я у дома, а съседите — както винаги, вече разбирали. Клавдия първа влезе: — Господи, Ганно, откъде я намери? — Под моста, — казах. — Изглежда изоставена. — Ох, каква беда… — плясна Клавдия. — И какво ще правиш с нея? — Как какво? Оставям я у мен. — Ганно, ти луда ли си? — дойде и баба Мотря. — Защо ти е дете? С какво ще я храниш? — С каквото Бог даде, с това ще храня, — отсекох аз. Затоплих печката, сложих вода да се грее. Момиченцето беше цялото синини, много кльощава, ребрата стърчат. Изкъпах я в топла вода, загърнах я със старата си жилетка. — Гладна ли си? — попитах. Кимна леко. Налях й останалия борш, резнах й хляб. Яде бавно, но подредено — личеше, че не е бродниче, домашно момиче. — Как се казваш? Мълчеше. Може се страхуваше, може и да не говори. Легнах я в моето легло, аз на пейката. Цяла нощ се будех — да я проверявам. Спеше свита, посумтяваше насън. Сутринта отидох в селската управа — да съобщя за детето. Кметът, Иван Степанов, само с ръке махна: — Няма обяви за изчезнало дете. Може да е някое от града… — Какво да правя сега? — По закон трябва да я дадем в дом. Ще звънна в района. Сърцето ме сви: — Почакай, Иван. Дай малко време — може родители да се покажат. Засега — ще остане у мен. — Ганно Василева, помисли добре… — Няма какво да мисля. Решила съм. Кръстих я Мария — на майка ми. Чаках родителите, ама никой не дойде. И слава Богу — обикнах я до болка. В началото беше трудно — не говореше, само гледаше, търсеше нещо с очи. Нощем се будеше, пищеше, трепереше. Прегръщах я, галех я по главичката: — Нищо, момиче, всичко ще е добре. От старите си дрехи шиех й дрешки. Боядисвах в разни цветове — за радост. Клавдия — като видя: — О, Ганно, златни ръце имаш! Мислех само с лопата можеш. — Животът учи и на шивачество, и на бавачество, — казвах, а на мен ми беше приятно. Не всички бяха така разумни. Особено баба Мотря — като ни види, кръсти се: — Нищо добро не е това, Ганно. Да вземеш подхвърлено дете — беда. Може майка й не става, затова я зарязала. — Замълчи, Мотре! — прекъснах я. — Не ти е работа чужд грях да съдиш. Момичето вече ми е като дете. И председателят първо кривеше физиономия: — Спри, Ганно Василева, в дом я дай. Там ще я гледат. — А кой ще я обича? — попитах. — В домове има и без нея сирачета. Той само махна, но после вече помагаше — пращаше мляко или грис. Маша полека се отпусна. Първо — по дума, после цели изречения. Помня първия й смях — паднах от стол, закачах завесите, тя: звънко се засмя. Болката ми тогава изчезна. В градината идва да помага. Дадох й малка мотика — сериозна, ходи до мен. По-скоро бурена тъпчеше, отколкото изкореняваше. Но не я мъмрих — радвах се че животът в нея се пробужда. По едно време заболя — пламна с температура. Лежи — червена, бълнува. Отидох при фелдшера Симеон Петров: — Помогни, моля! А той — две таблетки аспирин на селото. Чакай, казва, може другата седмица да докарат. — След седмица? — разпищях се. — До утре може да не дочака! Забръзах в района, девет километра през калта. Обух обувките, краката ми всичките в пришки, но стигнах. Лекарят Алексей Михайлов бе млад, видя ме — кален, мокър. — Чакай тук. Донесе лекарства, обясни как се дават: — Пари не ми трябват, — каза, — важното е детето да се оправи. Три дни не се отделих от леглото й. Шепнах молитви, сменях компреси. На четвърти ден — спада температурата, отвори очи, каза тихо: — Мамо, водичка… Мамо — за първи път ме нарече. Ридах — от щастие, от умора, всичко накуп. Тя ми бърше сълзите: — Мамо, що плачеш? Боли ли? — Не, не боли. Това е радост. След болестта съвсем друга стана — нежна, бъбрива. Почна и училище, учителката — възхита: — Много умна дете, бързо схваща! В селото свикнаха, вече не шепнеха. Баба Мотря — съвсем омекна, гощаваше с погачи. Обикна Машка след като веднъж й нацепи дърва. Беше с радикулит, а не добила дърва. Маша сама каза: — Мамо, да идем при баба Мотря? Студеничко й е. Сприятелиха се — старата бърборкана и моята дъщеричка. Мотря я учи да плете, разказва приказки, вече никога не споменава за подхвърляне. Времето летеше. Маше навърши девет, заговори за моста. Седим вечер, кърпя чорапи, тя люлее куклата си, сама си я е направила. — Мамо, спомняш ли си как ме намери? Сърцето ми спря, но не дадох знак: — Спомням, мила. — И аз мъничко си спомням. Беше студено. Една жена плачеше, после си отиде. Падна ми плетивото от ръцете. Тя продължи: — Лицето й не помня, само синя кърпа. Повтаряше: „Прости ме, прости…“ — Маше… — Недей се тревожи, мамо, не ми е жал. Рада съм, че ти ме намери тогава. Прегърнах я силно, а в гърлото буца. Колко пъти съм мислила — коя е онази жена със синята кърпа? Какво я е накарало да изостави детето? Може би е гладувала, може би мъжът й пиеше… Всичко се случва. Не ми е работа да съдя. Тази нощ не можах да заспя. Мислех си — колко обрати има съдбата. Живееш живот в самота, мислиш — нещастен си, а то всъщност съдбата те подготвя — за да има кой да топли изоставеното дете. Оттогава Машка все повече разпитва за миналото си. Аз нищо не крия, само гледам да не я нараня: — Знаеш ли, понякога хората попадат в ситуация, от която няма изход. Може би твоята майка е страдала много… — Ти така би ли постъпила? — гледа ме право в очите. — Никога! — казах твърдо. — Ти си ми щастие. Годините минаваха. Маша беше първа ученичка. Често се втурва вкъщи: — Мамо, мамо! Днес рецитирах стих, а Мария Петровна каза, че имам дарба! Учителката Мария Петровна често ми говори: — Ганно Василева, момичето трябва да учи! Дарба има — талант за литература и езици. Трябва да й дадем шанс! — Как да учи, Пари нямаме… — Аз ще я подготвя безплатно. Взе се Мария Петровна и я учеше вечер у дома. Аз им правех чай с малиново сладко, слушах как обсъждат Вазов, Ботев, Йовков — и се радвах. В девети клас Маша се влюби — ново момче се появи, семейството му се пресели в селото. Тежко й беше, пишеше стихове, криеше ги под възглавницата. Аз се правех, че не знам, но сърцето ми болеше — първата любов болна. След бала Маша кандидатства за педагогически. Всичките ми пари й дадох, продадох и кравата Зорка — жал ми беше, но… — Недей, мамо! Как ще живееш без Зорка? — Ще живея, ще ям картофи, ще съм щастлива, а ти трябва да учиш! Дойде писмо — приета! Цялото село се радва. Председателят дойде: — Браво, Ганно! Отгледа дъщеря, изучи я! Тръгва да пътува, чакаме автобуса. Прегръща ме, а сълзите текат. — Ще ти пиша всяка седмица, мамо, ще си идвам на гости! — Разбира се, — казвам, а сърцето ме боли. Автобусът отдалечи, аз останах сама на спирката. Клавдия дойде, прегърна ме през рамо: — Хайде, Ганно, работа те чака. — Знаеш ли, Клаво — аз съм щастлива! Другите имат родни, а моето дете е Божий дар. Думата си удържа — пишеше често. Всеки неин ред беше празник за мен. Пишеше за университет, приятелки, за града, а между редовете — скучае, тъгува за дома. Във втори курс се запозна със Сергей — студент по история, пишеше за него в писмата. Първото лято го доведе — веднага видях — обича я. Помагаше ми за покрива, за оградата. С всички се разбираше. Вечер на двора разказваше истории — слушах го с удоволствие. Като дойдеше Маша, всички се радваха, баба Мотря — вече съвсем възрастна, кръсти се: — Господи, а аз бях против тогава… Прости ми, какво щастие си имаш! Сега Маша е учителка в градско училище. Със Сергей са женени, живеят щастливо. Внучка ми родиха — Ганка, на мое име. Ганка е същата като малка Маша, само с още по-силен характер. Като идват у дома, не миряса — любопитна е, навсякъде се завира. А мен ме радва — нека има шум, нека има смях. Дом без детски смях е като църква без камбана. Седя сега и пиша в дневника, навън пак виелица. Все същата скърцаща подът, все същата бреза хлопа по стъклото. Но тази тишина вече не притиска. В нея има мир и благодарност — за всяка усмивка, за съдбата, че ме доведе до онзи стар мост. На масата стои снимка — Маша със Сергей и малката Ганка. До нея — старата ми кърпа, онази, дето тогава загърнах момиченцето. Пазя я като памет. Понякога я вадя, милвам — и сякаш топлината на онези дни се връща. Вчера пак писмо — Маша пише, че чака второ — момче. Сергей вече му избра име — Степан, по името на моя мъж. Родът ще се продължи, паметта ще остане. А стария мост отдавна го махнаха, нов — бетонен, здрав. Рядко вече минавам там, но винаги спирам. И мисля — колко може да промени един ден, едно случайно, едно детско плач в мокър мартенски здрач… Казват, че съдбата ни изпитва със самота, за да ни учи на любов към другите. Аз мисля друго — тя ни подготвя за среща с онзи, който най-много има нужда от нас. Не е важна кръвта, а това, което сърцето ти подскаже. А моето сърце тогава, край стария мост, не сгреши.

Ти чия си, малка? шепнах. Хай да те занеса у дома, ще се стоплиш. Взех я на ръце. Прибрах се вкъщи, а

Įdomybės

0440

Не искахме, но съдбата реши вместо нас

Не искахме, но се случи самò казах аз, докато седяхме в откритото офис пространство в София.

Įdomybės

014

Бях на осем, когато майка ми напусна нашия дом във Варна — излезе на ъгъла, хвана такси и повече не се върна, а малкият ми брат беше само на пет. От този момент всичко вкъщи се промени: баща ми започна да прави неща, които никога преди не бе опитвал — да става рано за закуска с домашна баница, да се учи да пере дрехи на ръка, да глади ученическите ни униформи, да среше косите ни несръчно преди училище. Виждах как обърква мерките за ориза за сарми, как прегаря яхнията, как забравя да отдели белите ризи от шарените анцузи. Но въпреки всичко той не ни остави да нямаме нищо — връщаше се изморен от работа в пристанището и преглеждаше домашните, подписваше тетрадки, приготвяше закуски за следващия ден. Майка ми никога не се върна дори веднъж. Той не доведе чужда жена под нашият покрив, не ни запозна с никоя като своя партньорка. Знаехме, че има свой личен живот, че понякога се прибира късно, но никога не го делеше с никого освен с нас. В къщата бяхме само аз и брат ми. Никога не го чух да казва, че отново е влюбен. Рутината му беше само работа, дом, готвене, пране, после пак отначало. През уикендите ни водеше по морската градина, в Приморския парк, по крайбрежието — понякога просто разглеждахме витрините на магазините. Научи се да плете плитки, да пришива копчета на униформите, да прави обяди за нас. На училищните тържества ни правеше костюми от картон и стари платове. Никога не се оплакваше, никога не казваше „Това не е моя работа“. Преди година баща ми си отиде от този свят — отиде при Бог. Стана бързо, нямаше много време за сбогуване. Когато подреждахме вещите му, намерих стари тетрадки, където бе записал разходи, важни дати, бележки като „плати таксата за детска градина“, „купи нови маратонки“, „заведи момичето на лекар“. Не открих любовни писма, снимки с друга жена, никакви следи от романтичен живот. Само дълбоките следи на човек, живял единствено за децата си. Сега, когато го няма, един въпрос не ме оставя на мира: беше ли щастлив? Майка ми си тръгна да търси своето щастие. Баща ми остана, сякаш се отказа от своето. Не създаде второ семейство, не отвори дома си за нова любов. Беше приоритет само за нас, никога за друг. Днес осъзнавам, че имах невероятен татко, но знам и че беше мъжът, който остана сам, за да бъдем ние заедно — и това тежи. Защото, когато вече го няма, се питам дали изобщо получи любовта, която заслужаваше.

Бях малка, горе-долу на осем години, когато майка ми напусна нашия дом в Пловдив. Спомням си онзи ден

Įdomybės

075

Бях на осем години, когато майка ми напусна нашия дом в столичния квартал, излезе до близкия булевард, хвана такси и повече не се върна. Брат ми беше на пет. След това всичко се промени – татко започна да става рано, да ни приготвя закуска с домашна баница или палачинки, да пере на ръка дрехите, да глади училищните униформи, да ми реши косата преди училище, макар и несръчно. Виждах как бърка със солта на боба, как препича кюфтетата, как смесва белите с цветните чорапи. Но никога не ни липсваше нищо. Връщаше се уморен от работа в завода и сядаше да гледа домашните, да подписва тетрадките, да ни приготвя закуски за следващия ден. Майка ми никога повече не ни посети. Татко никога не доведе друга жена вкъщи, никога не представи нова партньорка. Знаехме, че понякога закъснява навън, но личният му живот оставаше тайна извън нашия апартамент. Вкъщи бяхме само аз и брат ми. Никога не го чух да казва, че отново е влюбен. Рутината му беше работа, прибиране, готвене, пране, сън – и така всеки ден. През уикендите ни водеше в Южен парк, до Витоша, до близкия мол – само да гледаме витрините. Научи се да прави плитки, да пришива копчета, да готви мусака и таратор. Когато идваха празници и ни трябваха костюми – ги правеше от кашони и стари дрехи. Никога не се оплака, не каза “Това не е моя работа”. Преди година татко си отиде при Господ – внезапно, без време за сбогуване. Когато подреждахме вещите му, намерих стари тетрадки: с домашни разходи, бележки като “плати такса”, “купи обувки”, “заведѝ момичето на лекар”. Не намерих любовни писма, снимки с друга жена, никакви следи от романтичен живот. Останаха само следите на човек, живял заради децата си. От деня, в който го няма, един въпрос не ми дава покой: беше ли щастлив? Майка ми тръгна да търси своето щастие. Татко остана и сякаш се отказа от своето. Никога не създаде ново семейство. Никога не беше приоритет за никого, освен за нас. Днес знам, че съм имала невероятен баща. Но знам и това, че е останал сам, за да не сме сами ние. И това тежи. Защото сега, когато него го няма, си задавам – дали някога получи любовта, която заслужаваше?

Бях на осем години, когато майка ми напусна нашия дом в София. Излезе до спирката, хвана жълтото такси