Įdomybės!

Пак ли не звънна, майко? попита Бойко, гледайки жената, която седеше до масата с неизлъгани очи.

Дайте ключовете за вилата – ще поживеем там! Семейство пусна приятели да гостуват на вилата, без да се замисли за последствията.

Представи си, звънкам ти, че да ти разкажа как се развиха нещата с вилата. Та, с Иван и жена му Елица

Įdomybės

02.2k.

Дайте ни ключовете от вилата, ние ще поживеем там! Семейство пусна приятели да гостуват в провинцията по празниците, без да помисли за всички последици.

Дай ключовете за вилата, там ще се отседнем! Семейство пусна приятелите си на гости, без грам предчувствие

Įdomybės

0936

Вчера напуснах „работата“ си – без заявление, без двуседмично предизвестие. Просто сложих домашната торта на масата, взех чантата си и излязох от дома на дъщеря ми Моята „работодателка“ беше собствената ми дъщеря – Кристина. А заплатата ми, както смятах през всичките години, беше любовта. Но вчера осъзнах: в семейната ни икономика моята любов не струва пред новия таблет. Казвам се Анна. На 64 години съм. По документи – пенсионерка, бивша медицинска сестра, живея на скромна пенсия в малко градче до София. Но на практика съм шофьор, готвач, чистачка, домашна учителка, психолог и дежурна „Бърза помощ“ за двамата си внуци – Димитър (9 г.) и Стефан (7 г.). Аз съм това, което тук наричат „селският човек“. Спомнете си: „Дете се гледа от цялото село“? В днешния свят това „село“ е обикновено една уморена баба, която живее на кафе, валериана и болкоуспокояващи. Кристина работи в рекламата. Мъжът ѝ, Николай, – във финансите. Те са добри хора… поне така се убеждавах. Вечно уморени. Вечно в движение. Детската градина – скъпа. Училището – сложно. Курсовете – по-сложни. Когато се роди Димитър, гледаха към мен като удавници към спасителен пояс. – Мамо, не можем да си позволим детегледачка – каза Кристина със сълзи. – А на чужди не вярваме. Само на теб. И аз се съгласих. Защото не исках да съм тежест. Затова станах опора. Денят ми започва в 5:45. Отивам при тях, варя овесена каша – не каква да е, а „правилна“, защото Стефан не яде бързата. Приготвям децата, карам ги на училище. После се връщам, почиствам пода, който не съм цапала, и тоалетната, която дори не съм ползвала. После пак училище, курсове, английски, футбол, домашни. Аз съм баба на режима. Баба „не“. Баба с правила. А имаме и Мария. Мария – майката на Николай. Живее в нова кооперация в Бургас. Лифтинг, нова кола, пътешествия. Вижда внуците си два пъти годишно. Мария не знае, че Димитър има алергия. Не знае да успокои Стефан при пристъпи заради домашните. Не е перала повръщано от детско столче. Мария е баба „да“. Вчера Димитър навърши девет години. Готвих се с седмици. Пари имам малко, но исках да подаря нещо истинско. Три месеца плетох тежко одеяло – той спи неспокойно. Подбрах любимите му цветове. Вложих цялата си обич. И опекох истинска торта – не от кутия. 16:15 – позвъни се. Мария влетя като буря – парфюм, прическа, чанти. – Къде са ми момчетата?! Внуците почти ме отблъснаха, за да стигнат до нея. – Бабо! Тя седна на дивана и извади пакет с лого. – Не знаех какво харесвате, затова взех най-новото. Два игрови таблета – най-скъпите. – Без ограничения – намигна. – Днес моите правила! Децата полудяха. За тортата забравиха. За гостите – също. Кристина и Николай сияеха. – Мамо, що така… – каза Николай, сипвайки вино ѝ. – Много ги глезиш. Стоях с одеялото в ръка. – Димитър… имам и аз подарък… и тортата е готова… Не вдигна очи. – Не сега, бабо. Минавам ниво. – Плетох го цяла зима… Той въздъхна. – Бабо, това никой не го иска. Мария даде таблети! Защо винаги си скучна? Само храна и дрехи носиш. Погледнах дъщеря си. Чаках да реагира. Кристина се засмя неловко: – Мамо, не се обиждай. Той е дете. Естествено, че таблетът е „по-готин“. Мария е „забавната баба“. А ти… си всекидневната. Всекидневната баба. Като всекидневните чинии. Всекидневното задръстване. Нужна, но невидима. – Искам Мария да живее тук – каза Стефан. – Не ме кара да правя домашни. И тогава нещо в мен се пречупи. Сгънах одеялото. Поставих го на масата. Свалих престилката. – Кристина, аз приключих. – Какво? Да режа тортата? – Не. Всичко. Взех чантата си. – Не съм уред, който да се изключва. Аз съм ти майка. – Мамо, къде отиваш?! – извика тя. – Имам презентация утре! Кой ще вземе децата? – Не знам. Може да продадете таблета. Или „забавната баба“ да остане. – Мамо, трябвате ни! Спрях се. – Ето това е проблемът. Трябвам ви. Но не ме виждате. Излязох. Днес се събудих в девет. Свърших кафе. Седях на терасата. И за първи път от години не ме боля гърбът. Обичам внуците. Но повече няма да съм безплатна прислуга, прикрита като „семейство“. Любовта не е самоунищожение. А бабата не е ресурс. Ако искат баба на реда – да уважават реда! А иначе… Може би ще се запиша на танци. Така правят „забавните баби“.

Вчера си подадох оставката. Не писмено. Без предизвестие. Просто оставих тортата на масата, взех чантата

Įdomybės

053

Вчера напуснах „работата“ при дъщеря ми Оксана — без заявление, без две седмици предизвестие. Просто оставих домашния си торта на масата, взех чантата си и си тръгнах от дома й. Аз, Анна, 64-годишна пенсионерка и бивша медицинска сестра, години наред бях готвач, шофьор, учител и психолог за любимите си внуци Максим (9) и Даниил (7) в българската ми общност. Мислех, че заплатата ми е любов, но вчера осъзнах, че в нашето семейство тя струва по-малко от новите таблети, подарени от „веселата“ баба Светлана. Бях баба режим, баба „не“, баба, която изпълнява всички задължения, но е невидима. Детският рожден ден преобърна всичко – внуците забравиха моя тортата и подаръка, избраха шумния подарък на Светлана, а дъщеря ми нарече мен „ежедневната баба“. Тогава си казах „край“ – не съм домакински уред, не съм безплатна помощ. Ще бъда уважавана или вече няма да бъда ресурс. Днес за първи път от години пих кафе в девет сутринта и болките изчезнаха. Мисля да се запиша на танци – може би това прави истински „веселата баба“ в България.

Вчера напуснах. Никакво предизвестие, никакво заявление. Оставих тортата на масата, взех чантата си и

Įdomybės

045

Булката застина от шок, когато видя кой се появи на сватбата й. —Ти ли си! — извика неочаквано младоженката, невярваща на очите си. Сватбената зала бе като истински дворец – кристални полилеи огряваха маси с изискани ястия, тиха музика се носеше във въздуха, а гостите – заможни, влиятелни хора – обсъждаха бизнес, екзотични почивки и инвестиции. Всичко изглеждаше перфектно. Мария бе с бяла рокля като сбъднато обещание. Омъжваше се за сина на едни от най-богатите столични бизнесмени и всички шепнеха, че тепърва й предстои истинският живот. Усмихваше се, поздравяваше, благодареше… но в душата си усещаше празнина, чиято причина не знаеше как да назове. След валса на младоженците, когато залата изригна в аплодисменти, тежките врати се отвориха рязко. Леден полъх премина през всички. На прага застана момче на около 16 години – слабовато, с износени, прашни дрехи и обувки няколко номера по-големи. Гледаше изплашено и стискаше ръцете си, сякаш се страхува, че ще го изгонят от сън, който не е негов. — Искам само да поздравя булката… и да й пожелая щастие, прошепна неуверено. Залата утихна. После почнаха шушуканията. — Кой е този хлапак? — Как влезе тук? — Дошъл да проси, няма друго… Няколко гости го приближиха, един елегантен мъж го хвана за ръката. — Тук нямаш място, момче! — Изчезвай, тук не е за просяци! Момчето се отдръпна, изплашено. — Нищо не искам… само да видя булката… Но никой не го слушаше. Едни се подсмиваха, други го избягваха, срамувайки се. От някъде се чу: — Махнете го, ще ни развали тържеството! Мария видя суматохата отдалеч. Сърцето й заблъска лудо. Почувства буца в гърлото, сякаш някой спомен напираше да излезе. Откъсна се от гостите и тръгна към входа. Когато го видя… замръзна на място. Момчето именно тогава вдигна поглед. Големите му, влажни очи бяха същите, които познаваше от детството си. Същите очи, които тихо плачеха в студените нощи в дома за сираци. — Андрей… — прошепна тя, едва чуто. Всички застинаха. Мария хукна към него, без да обръща внимание на погледите, коментарите, условностите. Прегърна го, а момчето се разплака като дете. Беше нейният малък брат. Израснаха заедно в сиропиталище. Делиха глада, страха, надеждата. Тя бе осиновена от богато семейство в ден, който никога няма да забрави. Той остана там. Защото имаше сърдечен проблем. Защото никой не искаше „дефектно“ дете. — Търсих те години наред… — изхлипа той. Разбрах, че се омъжваш и исках да видя, че си щастлива. Мария се разплака. Не беше съвършената булка. Беше сестрата, открила липсващото парче от душата си. Обърна се към гостите и с разтреперан глас каза: — Вие го наричате просяк. Аз го наричам семейство. Залата замлъкна. Онази нощ Мария разбра, че истинското богатство не е в парите, важните гости и показността, а в хората, които никога не си престанал да обичаш. И за първи път, празнината в сърцето й се изпълни. Мария хвана ръката му и не я пусна повече – сякаш ако я пуснеше за миг, изгубените години щяха пак да се разпилеят. Мъжът й се приближи. В началото нищо не каза. Погледна момчето, видя износените дрехи, хлътналите бузи, треперещите ръце. Тогава направи нещо просто, но много значимо – сложи сакото си на раменете му. — Заповядай на масата – каза спокойно. – Ти си наш гост. Залата замлъкна отново. Гостите се отдръпнаха. Някой изтегли стол. Друг донесе чиста чиния. За първи път тая вечер момчето не бе просто проблем, а човек. Седна на младоженската маса. Хапваше плахо, като да се страхува, че може всеки момент да му отнемат храната. Мария го гледаше със сълзи. Късаше му хляб, както и преди години. — Вкусно е… — прошепна той. Отдавна не съм ял така. Мария прехапа устни, за да не заплаче. Цяла вечер не се отдели от нея. Беше до булката на снимките, на танца, на масата. Държеше ръката й като спасителен пояс. А тя, за първи път не чувстваше, че й липсва нещо. В края на вечерта Мария и съпругът й станаха. — От днес вече не си сам. Ние сме твоето семейство. Ще ти помогнем с всичко, от което имаш нужда. Момчето се разплака. Не от глад. Не от студ. А защото, след години чакане, някой му каза: “Имаш място”. Гостите плачеха. Други свеждаха срамно глава. В онази нощ, в зала пълна с пари и власт, най-голямото богатство бе дете, намерило отново сестра си. А Мария разбра, че понякога Бог не закъснява. Той идва точно, когато сърцето е готово да обича отново. 💔 Ако тая история те е разчувствала, спри за секунда. Помисли за децата, които още чакат прегръдка. За братята, разделени от съдбата, не от сърцето. 🙏 Не отминавай безразлично. Натисни ❤️ ако вярваш, че никое дете не бива да бъде гонено, когато иска само мъничко човечност. Напиши „Семейство“ в коментарите, ако знаеш, че не само кръвта ни свързва истински.

Булката замръзва, когато вижда кой се появява на сватбата ѝ. Ти си! извиква изведнъж тя, все едно не

Įdomybės

0466

Булката замря, когато видя кой пристигна на сватбата й. – Това си ти! – извика тя, невярваща на очите си. Сватбената зала блестеше като истински дворец – огромни полилеи озаряваха масите с изискани ястия, звучеше фина музика, а поканените – влиятелни, заможни хора – обсъждаха бизнес, екзотични ваканции и инвестиции. Всичко беше съвършено. Мария носеше булчинска рокля – бяла като сбъднато обещание. Омъжваше се за сина на известни бизнесмени, всички твърдяха, че истинският й живот тепърва започва. Усмихваше се, поздравяваше, благодареше… но дълбоко в себе си усещаше празнота, която не можеше да нарече с име. След валса на младоженците и бурните аплодисменти, големите врати на залата се разтвориха рязко. Студен полъх премина през салона. На прага застана младеж – около 16-годишен, слаб, с износени, прашни дрехи и обувки няколко номера по-големи. Погледът му беше изплашен, стискаше ръце – сякаш се страхуваше, че ще го прогонят от чужд сън. – Искам само да поздравя булката… и да й пожелая щастие – прошепна плахо той. В залата настъпи тишина, после започнаха шепотите: – Кой е това момче? – Как влезе тук? – Сигурно е просяк… Няколко гости се приближиха. Елегантен мъж го сграбчи за ръката. – Тук нямаш място, хлапе! – Махай се! Тук не е място за просяци! Момчето отстъпи уплашено назад. – Нищо не искам… само да видя булката… Но никой не го чу. Някои се изсмяха, други се отдръпнаха – сякаш от срам. Някой извика: – Махайте го, разваля ни празника! Отдалеч, Мария забеляза суматохата. Сърцето й лудо заби. Усети буца в гърлото, някакъв спомен, който се блъскаше да излезе. Откъсна се от гостите и тръгна към входа. И когато го видя… застина. Момчето вдигна очи точно тогава. Големи, влажни – същите очи от нейното детство. Същите очи, които тихо са плакали в студените нощи на приюта. – Андрей… – прошепна тя едва доловимо. Всички притихнаха. Мария се втурна към него, игнорирайки гласовете, погледите, правилата. Прегърна го, а момчето се разплака като малко дете. Това беше нейният малък брат. Израснали в дом за сираци. Разделяли страха, глада и надеждите. Тя беше осиновена от богато семейство в ден, който никога не забрави. А той – остана там. Защото имаше сърдечен проблем. Защото никой не искаше „дефектно“ дете. – Търсих те с години… – плачеше той, – чух, че се омъжваш… и исках само да те видя щастлива. Мария плачеше. Не беше съвършената булка, а просто сестра, намерила изгубеното парче от душата си. Обърна се към гостите и със сълзи каза: – Вие го наричате просяк. Аз го наричам семейство. Залата утихна. В тази нощ Мария осъзна – истинското богатство не са парите, важните гости или фасадата. То е в хората, които не си спрял да обичаш. И за първи път в живота й сърцето се изпълни. Мария хващаше ръката му и не я пусна до края на вечерта – сякаш ако го изпусне, годините пак ще се загубят. Съпругът й се приближи. Не каза нищо. Погледна момчето, видя бедните дрехи, хлътналите бузи, треперещите ръце. И с прост жест сложи на раменете му сакото си. – Ела на масата, гост си ни – рече спокойно. Залата, още преди минути пълна с предразсъдъци, утихна. Гостите отстъпиха. Някой дръпна стол, друг донесе чиста чиния. За първи път онази вечер момчето не беше проблем, а човек. Той седна до младоженците, хапваше плахо, сякаш се страхуваше, че ще му вземат храната. Мария го гледаше през сълзи, късаше му хлебче – както някога, като деца. – Вкусно е… – прошепна той. – Отдавна не съм ял така… Мария стискаше устни, за да не заплаче пак. Цяла вечер не се отдели от нея. Седя до булката на снимки, танци, маса. Държеше ръката й като котва. За първи път тя не усещаше липсващото парче в сърцето си. В края на вечерта Мария и съпругът й се изправиха. – От днес вече не си сам, – каза тя, – ние сме твоето семейство и ще ти помагаме с всичко, което имаш нужда. Момчето се разплака. Не от глад. Не от студ. А защото, след толкова години, някой му прошепна: „Имаш си място.“ Някои гости плачеха. Други сведоха поглед засрамено. В тази вечер, в зала пълна с пари и власт, най-голямото богатство беше едно дете, което намери сестра си. И Мария разбра, че понякога Бог не закъснява. Идва точно тогава, когато сърцето е готово пак да обича. 💔 Ако тази история те накара да се просълзиш – спри за миг. Помисли за децата, които още чакат прегръдка. За братя и сестри, разделени от съдбата, а не от сърцето. 🙏 Не бъди равнодушен. Остави ❤️, ако вярваш, че никой не трябва да бъде изгонен, когато иска само малко човечност. Напиши „Семейство“ в коментар, ако знаеш, че кръвта не е единствената връзка, която има значение.

Братле, ще ти разкажа нещо, дето още ми трепери гласът, само като се сетя. Представи си огромна сватбена

Įdomybės

0567

Втората съпруга на баща ми се появи пред вратата ни един следобед. Държеше кутия пълна с бонбони, а до нея вървяха две малки кучета от породата пудел, размахвайки опашките си.

Бащината втора жена се появи пред вратата ни един следобед. Държеше кутия пълна с бонбони, а до нея вървяха

Įdomybės

03.5k.

– Ти ме излъга! Николай стоеше посред хола, червен от яд. – Как така съм те излъгала? – Ти знаеше! Знаеше, че не можеш да имаш деца, и пак се омъжи за мен! – Ти ще бъдеш най-красивата булка, – майка ѝ оправи воала, а Антония се усмихна на отражението си в огледалото. Бяла рокля, дантела по ръкавите, Николай в строг костюм. Всичко ще е както си го мечтаеше от петнадесетгодишна: голяма любов, сватба, деца. Много деца. Николай искаше син, тя дъщеря, и се разбраха да са три, за да няма сърдити. – След година вече ще си гледам внуците! – казваше майка ѝ, бършейки сълзи. Антония вярваше на всяка дума. Първите месеци от брака ѝ минаха в щастлива мъгла. Николай се прибираше от работа, тя го посрещаше с вечеря, заспиваха прегърнати, а всяка сутрин тя проверяваше календара със затаен дъх. Закъснение? Не, привидя ѝ се. Още месец. Още. Още. До зимата Николай спря да пита „Има ли нещо ново?“ с надежда. Вече само мълчаливо гледаше, когато Антония излизаше от банята. – Да идем на лекар? – предложи тя през февруари, когато беше минала почти година. – Отдавна е време, – изръмжа Николай без да откъсне поглед от телефона. Клиниката меришеше на белина и безнадеждност. Антония седеше на опашката сред жени с угаснал поглед, прелистваше списание за щастливо майчинство и мислеше, че това е някаква грешка. Всичко ѝ е наред. Просто още не е уцелила момента. Изследвания. Ехограф. Още изследвания. Процедури, чиито имена се сливаха в безкраен поток от студени кушетки и безразлични медицински сестри. – Шансът за естествено зачеване е около пет процента, – каза лекарят, гледайки в картона. Антония кимаше, записваше, питаше нещо. А отвътре всичко в нея замръзна. Лечението започна през март. А с него дойдоха и промените. – Пак ли плачеш? – Николай стоеше на вратата на спалнята, като в гласа му имаше повече раздразнение, отколкото състрадание. – Това са хормоните. – Трети месец? Айде стига се преструвай! Омръзна ми! Антония искаше да обясни, че така действа терапията, трябвало време, лекарят обеща резултат до половин – една година. Но Николай вече беше излязъл, трясвайки вратата. Първата ин витро процедура беше насрочена за есента. Две седмици Антония почти не ставаше от леглото, страхувайки се да не изплаши чудото. – Негативен, – сухо каза медицинската сестра по телефона. Антония се свлече направо на пода в коридора и стоя там до вечерта, докато Николай не се върна. – Колко пари хвърлихме по това? – попита той вместо „Как си?“. – Не съм броила. – Аз съм. Почти сто хиляди. И за какво? Тя не отговори. Отговор нямаше… Втора опит. Николай вече се прибираше след полунощ, носещ аромата на чужд парфюм, но Антония не питаше. Не искаше да знае. Пак негативен резултат. – Може би стига вече? – Николай седеше срещу нея на кухнята, въртеше празната чаша. – Докога? – Лекарите казват, че третият опит често успява. – Лекарите говорят срещу заплащане! Третия път мина почти сама. Николай всяка вечер „закъсняваше на работа“. Приятелките ѝ спряха да звънят – омръзна им да я утешават. Майка ѝ плачеше по телефона – невярваща, че такава млада, красива дъщеря заслужава това. Когато медицинската сестра за трети път каза „за жалост“, Антония вече не плака. Сълзите й се бяха изчерпали по време на втория курс лечение и последвалите скандали за пари. – Ти ме излъга! Николай стоеше посред хола, червен от ярост. – Как ме излъгах? – Ти си знаела! Знаела си, че си безплодна, и въпреки това ме върза! – Не съм знаела! Диагнозата поставиха година след сватбата. Ти беше на прегледа, когато лекарят… – Недей да лъжеш! – Той тръгна към нея, и Антония инстинктивно отстъпи. – Нарочно го направи! Намери глупак, който ще се ожени за теб, а после – изненада! Деца няма! – Кольо, моля те… – Стига! – Грабна ваза от масата и я запрати в стената. – Заслужавам нормално семейство! С деца! Не това! Посочи я, като че ли беше някаква грешка на природата. Скандалите станаха ежедневие. Николай се връщаше мрачен, цяла вечер мълчеше, а после избухваше за всяка дреболия – дистанционното не е на мястото си, супата е пресолена, дишаш прекалено шумно. – Ще се разведа, – обяви една сутрин. – Какво? Не! Можем да осиновим, четох… – Не ми трябва чуждо дете! Трябва ми мое! И жена, която може да го роди! – Дай ми още един шанс! Моля те, обичам те! – А аз вече не те обичам! Каза го спокойно, гледайки я направо в очите. И това болеше повече от всички крясъци дотогава. – Събирам си нещата, – съобщи в петък вечерта. Антония седеше на дивана, завита с одеяло, и гледаше как той хвърля ризите си във куфара. Но и мълчаливо да събере багажа си не можа. – Тръгвам, защото си пуста жена. Продължаваше да натиска вече болното място. – Ще си намеря нормална жена. Антония мълчеше… Вратата се хлопна. Апартаментът потъна в тишина. И едва тогава тя се разплака – истински, за първи път от месеци, викайки, докато гласът ѝ не секна. Първите седмици след развода се сляха в сиво петно. Антония ставаше, пиеше чай, лягаше. Понякога забравяше да яде. Понякога забравяше кой ден е. Приятелките идваха, носеха храна, подреждаха, опитваха да говорят – тя кимаше, съгласяваше се, после пак се свиваше в одеялото и гледаше тавана. Ала времето минаваше. Ден след ден, седмица след седмица. И една сутрин Антония се събуди с мисълта: стига. Стана, изкъпа се, изхвърли всички лекарства от хладилника и се записа във фитнеса. На работа поиска нов, труден проект – за три месеца, изискващ пълна отдаденост. В събота започна да ходи на екскурзии, после – на къси пътешествия. София, Пловдив, Велико Търново. Животът не спря. Димитър го срещна в книжарницата – двамата посегнаха към последното копие на нова книга от Стивън Кинг. – Дамите са с предимство, – усмихна се той. – А ако се откажа, и ти ме поканиш на кафе? – каза Антония изненадано от себе си. Той се засмя, а този смях я стопли отвътре. На кафето разказа за Деси – седемгодишната си дъщеря, която отглежда сам вече пет години, откакто майка ѝ е починала. За това как първите месеци били тежки, как Деси не спала нощем и викала мама, как се учил да прави плитки по уроци в YouTube. – Добър баща си, – каза Антония. – Опитвам се. Не искаше да го лъже. На третата среща, когато стана ясно, че с Димитър това е нещо истинско, му каза всичко. – Не мога да имам деца. Официална диагноза, три несполучливи ин витро опита, мъжът ми ме напусна. Ако е важно за теб, по-добре да знаеш сега. Димитър мълча дълго. – Имам си Деси, – най-сетне каза. – Трябва ми ти, и ако няма общо дете – пак ти ми трябваш. – Но… – Ще можеш, – прекъсна я с особена усмивка. – Как така? – Да бъдеш майка. Ще можеш, ако искаш. И на майка ми поставиха такава диагноза. И ето ме мен пред теб. Чудеса понякога се случват. Деси я прие учудващо лесно. На първа среща гледаше намръщено, отговаряше едносрично, но щом Антония я попита за любимата ѝ книга, момиченцето оживя и говори половин час за Хари Потър. На втората среща само я хвана за ръка. На третата поиска плитки като на Елза. – Харесваш ѝ, – констатира Димитър. – Никога не е приемала някой толкова бързо. Две години се изнизаха неусетно. Антония се премести при Димитър, научи се да прави палачинки по съботите, изгледа наизуст всички епизоди на „Пес Патрул“ и намери сили да обикне отново. Истински, без страх, без подозрения. В новогодишната нощ, когато часовникът удари дванайсет, Антония си пожела нещо. Устните ѝ прошепнаха: „Искам дете“. Уплаши се веднага – защо да отваря стари рани? – но желанието вече беше излетяло към звездите. След месец закъснение. – Не може да бъде! – мислеше Антония, гледайки двете чертички. – Сигурно е дефектен тест. Втори тест. Пак две чертички. Трети! Четвърти! Пети! – Димитре, – тя излезе от банята на меките си крака – Май… не знам как е възможно… Той разбра преди Антония да довърши. Взе я на ръце, завъртя се с нея, целуваше я по челото, по носа, по устните. – Знаех си! Казах ти – ще можеш! Лекарите в клиниката я гледаха като загадка. Разровиха старите ѝ изследвания, назначиха нови. – Това е невъзможно! – поклащаше глава лекарят. – С твоята диагноза… За 20 години не съм виждал такова нещо. – Но съм бременна? – Бременна си. Осма седмица! Всичко е наред. Антония се разсмя. Четири месеца по-късно случайно се засече в супермаркета с приятел на Николай. – Чу за Кольо? – попита той, оглеждайки закръгленото й коремче. – За трети път се жени. И нищо. Все така е – деца няма. – Няма? – Така. Нито с втората, нито с третата. Лекарите казват, че проблемът е у него. Представяш ли си? А той все те обвиняваше. Антония не знаеше какво да каже. Ни радост, ни злоба – вътре в нея нищо не трепна. Просто празнота там, където някога бе любовта… …Синът се роди през август, слънчево утро. Деси седеше с Димитър в коридора, най-притеснена от всички. – Може ли да го подържа? – прошепна Деси, надничайки в стаята. – Внимателно, – подаде й го Антония, – дръж му главичката. Деси гледаше малкото си братче с огромни очи, после погледна към Антония. – Мамо, той винаги ли ще е толкова червен? Мамо… Антония заплака, Димитър прегърна и двете, а Деси с изумление гледаше ту тях, ту бебето, не разбирайки защо всички плачат. И тогава Антония разбра нещо важно. Понякога ти трябва само правилният човек до теб, за да повярваш в невъзможното… А вие какво мислите за тази история? Споделете мнението си в коментарите и подкрепете автора с харесване!

Ти ме излъга! извика Тодор, застанал насред хола, с лицето пламнало от гняв. Какво значи излъга?