Įdomybės! – Page 7

Веднъж в месеца — за един съсед Нина Сергеевна притисна към гърдите си торбата с боклук и спря до съобщителната табела край асансьора. На лист, закрепен с кабарчета, беше написано едро: „Веднъж в месеца — за един съсед“. По-долу — дати, фамилии, а в ъгъла — подпис: „Сергей, ап. 34“. Наблизо някой вече беше дописал с химикал: „Трябват двама в събота за помощ с кашони“. Нина Сергеевна прочете два пъти машинално и усети раздразнение — като от чужд глас в коридора. Тя живееше в този вход десет години и знаеше правилото: поздравяваш се, ако се срещнете пред вратата, и си продължаваш по пътя. Понякога — кратко „да кажете къде е техникът“, друг път „моля, предайте бележката“. Но да има график на помощ, имена, кабарче… Това ѝ напомняше на събранията в предишната работа, където всички се преструваха, че „сме екип“, а после всеки спасява себе си. До площадката за отпадъци срещна Валя от петия етаж, която винаги носеше две торби, сякаш се страхуваше, че едната ще се скъса. — Видяхте ли? — кимна Валя към таблото. — Сергей го измисли. Казва, че така било по-лесно. Не поотделно да тичаш, а заедно. — Заедно, — повтори Нина Сергеевна, опитвайки се гласът ѝ да остане равен. — А ако не ти се иска заедно? Валя сви рамене. — Никой не те кара. Просто, когато трябва, да има на кого да разчиташ. Нина Сергеевна излезе на двора и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ — какво значи това? Кой решава дали трябва? И защо да важи за всички? В събота сутринта чу глухи удари и гласове във входа. През вратата се долавяше: „Внимателно, ъгълът!“, „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята с мокра кърпа в ръка и не можеше да се насили да не слуша. Представи си как хора, които познава само по лице, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой роптае. Не ѝ бе приятно, че надникват в чужд живот в кашони, но едновременно завиждаше странно: тях ги бяха извикали. След час утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей, висок, с уморено лице, събираше боклука в чувал. — Здравейте, — каза той, сякаш се познават отдавна. — Не ви пречим? — Не, — отвърна Нина Сергеевна. — Само шумно беше. — Разбирам. Опитахме се преди обяд да приключим. На Таня от втория ѝ предстои преместване, сама с детето. Е, не съвсем сама… — махна с ръка. — Ако нещо, на таблото да пишете. Не задължително преместване. И най-дребното. Думата „дребното“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери повод за възражение. Не натискаше, не убеждаваше. Просто каза и си завърза чувала. В идните седмици таблото оживя. Нина Сергеевна минаваше и винаги забелязваше нови бележки. „На Петрович от 19 — лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се монтира рафт в 27, дрелка има“. „Събираме по 200 за домофон, който няма дребни — после“. Почеркът различен: някой пише четливо, друг — нервно, с натиск. Тя не се записваше. Мислеше, че така е правилно: да не се набърква. Но наблюдаваше. Една вечер, връщайки се от работа, до асансьора стоеше тийнейджърка от съседния вход и плачеше в ръкава си. Валя я прегръщаше и тихо ѝ говореше: — Недей плака. Сега ще намерим. Сергей каза, че има. — Какво става? — попита Нина Сергеевна — можеше да подмине. Валя я погледна така, сякаш вече смята, че няма да се подиграе. — Бабата ѝ, високо кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката е затворила. Сергей ще донесе от своите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и дълго не можа да свали палтото вкъщи. Мислеше колко лесно Валя изрече „ще намерим“. Не „да викат Бърза помощ“, не „не е наша грижа“, а именно „ще намерим“. И че Сергей ще даде своите хапчета, без да пита ще ги върнат ли. След дни малък скандал пламна във входа. Някой беше написал до обявата за събиране за домофон: „Отново ни взимат пари. Който го иска — да си го слага“. Подписът накрив, без име. Две жени до асансьора се караха на глас. — Та това е от трети, разпознавам почерка! — шепнеше едната. — Какво разбираш ти? — контрираше другата. — Хората са на пенсия, а вие тук по двеста… Нина Сергеевна мина със стегнато чувство: „Ето го — колективното. Сега ще делят кой колко дава, кой ‘не се включва’, кой ‘ползва’.“ Искаше ѝ се всичко да приключи, да останат само обяви за водопроводчик. Но вечерта видя Сергей при таблото. Той внимателно свали бележката с приписката, сгъна я и прибра в джоба си. Закачи нов, чист лист и написа: „Домофон. Който може — дава. Който не може — не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна улови себе си, че го уважава за това „и толкова“. Без лекции, без заплахи. Просто граница. Личният ѝ живот потегна да скърца — като врата на етажната площадка, дето не е смазвана отдавна. Първо дребно нещо: във ваната протече връзка към смесителя. Подложи леген, затегна гайка, избърса пода. После — на работа задържаха премията, шефката каза, без да гледа в очи: „Такива са времената. Издържайте“. Нина Сергеевна издържаше. Умееше да издържа. В началото на месеца започна да я боли кръста. Не за „Бърза помощ“, но от сутрин чакаше опряна на леглото болката да отпусне. Купи мазило, топлеше кръста с шал и не каза на никого. За нея оплакването винаги ставаше разговор, а разговорът — жалост. Вечер се прибра с покупки и чу странен шум в коридора, сякаш някой шурти. Това бе нейният вход: бравата засече, ключът не искаше да се върти. Натисна по-силно, обърна се, но хрущене се чу. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Събу се, остави пакета на столчето, извади отвертка и се опита да оправи бравата. Ръцете трепереха от умора, кръстът теглеше. Вътре беше пусто и тихо, и тишината натежа. На другия ден заключи съвсем. Върна се късно, с чанта и папка, но не можа да отвори. Стоеше на площадката, с чело до студения метал, и опитваше да не се паникьоса: „Ключар. Пари. Нощ“. Позвъни в аварийната — казаха два часа чакане. Два часа на стълбите — унизителни не толкова заради съседите, колкото собствената безпомощност. Седна на стъпалото, сложи чантата и гледаше ръцете си — сухи, с напуквания от препарати. Ръце, които винаги се справяха. Вратата на асансьора се отвори, излезе Сергей. Видя я веднага. — Нина Сергеевна? — питаше, да не сбърка. Тя вдигна глава, усети как лицето ѝ почервенява. — Бравата, — каза кратко. — Чакам майстор. — Долго ли? — Казаха два часа. Сергей погледна вратата, после чантата ѝ. — Имам комплект инструменти. Може да опитаме, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво е. Не сте против? „Не сте против“ бе важното. Не „дайте, аз ще оправя“, не „защо тук седите“. Попита. Нина Сергеевна искаше да каже „благодаря, няма нужда“. Това щеше да е сигурно и безопасно. Но кръстът ѝ болеше, телефонът падаше, и мисълта за два часа на стълбите стана непоносима. — Опитайте, — каза тя и се учуди, че гласът ѝ не трепна. Сергей отиде до апартамента си, върна се с куфарче. Сложи го на пода, отвори, нареди инструментите на вестник, носен заедно с куфарчето. Автоматично го отбеляза — да не цапа плочките. Следи, ред, уважение. — Не съм майстор, — предупреди. — Но съм виждал ключалки. Свали капачката, внимаваше с винтчетата — в кутийка, да не се изгубят. Нина Сергеевна седна наблизо, държеше чантата и се чувстваше странно: сякаш животът ѝ е обществена площадка, а това не е задължително зле. — Явно патронът се е износил, — каза Сергей. — Може временно да се смаже, но е за подмяна. Имате ли резервен ключ? — Не, — отвърна тя. — Не съм се замисляла. Сергей кимна без коментар. След десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, светна в коридора и усети отпускане на напрежението. Обърна се. — Благодаря, — каза. И добави, за да не звучи като край: — Не искам целият вход да научи, ако може. Сергей я погледна. — Разбираемо. На никого няма да кажа. Но ключалката трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на специалист утре? Мъж без излишни приказки. Нина Сергеевна кимна. Важно бе, че не предложи „да се съберем целия блок и да сменим“. Предложи конкретно и кротко. Когато Сергей си тръгна, тя заключи с резе и дълго стоя в коридора, слушайки хладилника. Искаше ѝ се и да плаче, и да се смее, че помощта не прилича на жалост. Прилича на инструмент — протегнат, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора, когото препоръча Сергей. Дойде вечерта, смени бравата, показа износената част, постави нова. Плати, получи два ключа и сложи единия в кутийска на най-горната лавица, надписана с маркер „резервен“. Това бе нейното малко признание: случва се да не успееш сама. След седмица на таблото бе нов надпис: „В събота — помощ за Петрович от 19 да внесе продукти и лекарства, след болница е трудно. Трябват двама, от 11 до 12“. Нина Сергеевна прочете и осъзна — може. В събота излезе по-рано. В чантата оправи две пакета бисквити и пакет чай. Не като подаяние, а като повод да не стои с празни ръце. На площадката я чакаше вече Сергей. — Вие също? — попита, без учудване, само уточняване. — Да, — отвърна Нина Сергеевна. — Но нека така: ще нося само лекото. И без разговори за болести, става ли? Чу, че го каза отчетливо. Не оправдание, не „ако може“, а условие. — Уговорено, — каза Сергей. Отидоха на етажа на Петрович. Дряхата отвори възрастен мъж, домакински облечен, лице бледо. Опита да се усмихне. — О, комисия, — измърмори. — Не е комисия, — рече Нина Сергеевна и подаде пакета. — Донесохме продукти. Чай и бисквити — ако поискате. Петрович взе пакетите с две ръце, сякаш ще ги изпусне. — Благодаря, сам бих… ама краката… — Не трябва „бих“, — прекъсна го Сергей меко. — Къде да ги оставим? Отидоха в кухнята. Нина Сергеевна остави пакетите на масата, видя лист с лекарства и празна кутийка от хапчета. Не пита. Само попита: — Мусура да изкарам ли? — Ако може, — рече Петрович, смутен. Нина Сергеевна зави малкия чувал, изнесе на стълбите. На връщане усети, че почти не я боли кръста. Не че болката е минала, а отвътре бе по-равно. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. — Не трябва, — рече Сергей. — Тогава поне… — погледна към Нина Сергеевна. — Ако се наложи, идвайте. Не хапя. Нина Сергеевна кимна. — Ако се наложи, ще дойдем. Но и вие да не се геройствате. Напишете на таблото какво ви трябва. Каза го и почувства спокойно увереност: може да говори като Сергей. Не отгоре, не отдолу, а до него. Вечерта спря до таблото. До него някой оставил пакет кабарчета и малък бележник. Нина Сергеевна извади химикал и написа четливо, без излишък: „Жилище 46. Нина Сергеевна. Ако трябва: мога в делнични дни след 19 да мина през аптеката или да взема пратка. Тежко не вдигам.“ Закрепи листа, провери дали държи, и прибра химикала в чантата. У дома сложи чайника, извади от шкафа резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефона на Сергей и го остави в чекмеджето до вратата. Не като знак на зависимост, а като застраховка — собствено позволение. Когато във входа хлопна нечия врата и се чуха стъпки, Нина Сергеевна не се сепна. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не значи тълпа. Значи, че понякога не е нужно да се държиш за всичко сама, щом има и други ръце наоколо.

Веднъж месечно Нина Георгиева държеше в ръце торба с боклук и се спря пред таблото за съобщения до асансьора.

Веднъж в месеца – от един съсед за друг Нина Сергеевна притиска към гърдите си чувал с боклук и спира пред таблото за обяви до асансьора. На лист с квадратчета, закачен с кабърчета, с едър почерк пише: „Веднъж в месеца – от един съсед за друг“. Отдолу – дати и фамилии, а в ъгъла подпис: „Сергей, ап. 34“. До него някой вече дописал с химикал: „Трябват 2-ма души в събота, помощ с кашони“. Нина Сергеевна машинално прочете два пъти и усети раздразнение, като от чужд глас в коридора. Тя живее в този вход десета година и знае правилото: поздравяваш се, ако се засечете на вратата, и се разминавате. Понякога – кратко „извинете, знаете ли къде е електротехникът“, понякога – „предайте, моля, квитанцията“. Но списък за помощ, имена, кабърчета… Напомня й събранията в старата работа, където всички „уж са екип“, а накрая всеки спасява себе си. До шахтата за смет я срещна Валя от пети етаж, която винаги носи два чувала, сякаш се страхува единият да се скъса. – Видя ли таблото? – кимна Валя. – Сергей го измисли. Каза, че така е по-лесно. Вместо поотделно, заедно. – Заедно – повтори Нина Сергеевна, премерено. – А ако не иска човек заедно? Валя сви рамене. – Не са те насила. Просто да има на кого да разчиташ, когато трябва. Нина Сергеевна излезе във вътрешния двор и се улови, че вече мислено спори със Сергей от тридесет и четвърти апартамент. „Когато трябва“ – какво значи това? Кой решава за кого? И защо засяга всички? В събота сутринта по входа се чуха тупане и гласове. През вратата долиташе „Внимателно, с ъгъла!“ и „Дръж асансьора!“. Нина Сергеевна стоеше в кухнята, държеше мокра кърпа и не можеше да се застави да не прислушва. Представяше си как хората, които познава само по лица, носят чужди кашони и диван, как някой командва, някой мрънка. Неприятно ѝ беше, че те виждат чужд живот в картонени кутии, и едновременно ѝ стана странно завидно – поканили са ги. Час по-късно всичко утихна. Вечерта, на връщане от магазина, Нина Сергеевна видя пред входа куп празни кашони и тиксо на пейката. Сергей – висок, уморен – събираше боклука. – Здравейте – каза той, сякаш са стари познати. – Не ви притесняваме? – Не – отвърна Нина Сергеевна. – Просто беше шумно. – Разбирам. Стараем се до обяд да приключим. Таня от втория апартамент се мести, сама с детето. Ама… – махна с ръка. – Ако нещо, оставете бележка на таблото. Не е нужно да е преместване. Всякаква дреболия. Думата „дреболия“ прозвуча така, че Нина Сергеевна не намери, за какво да се хване, за да възрази. Не натрапчиво, не убеждаващо. Просто каза и продължи да връзва чувала. Следващите седмици таблото за обяви заживя собствения си живот. Всеки път, когато минаваше покрай него, Нина Сергеевна забелязваше нови надписи. „Петрович от 19 – лекарства, след операция, някой да отиде до аптеката“. „Трябва да се завие рафт в 27, имам бормашина“. „Събираме по 200 лв. за домофон, ако нямате ресто – по-късно“. Почерците различни: един – прилежен, друг – нервен. Тя не се записваше. Мислеше, че е правилно – да не се набива. Но наблюдаваше. Една вечер, прибирайки се, видя пред асансьора момиче от съседния вход, което плачеше на ръкава. Валя я прегръщаше и ѝ шепнеше тихо: – Не плачи, ще се намери. Сергей каза, че има. – Какво стана? – попита Нина Сергеевна, макар че можеше да подмине. Погледът на Валя беше решаващ – сякаш беше преценила, че Нина Сергеевна не би се подиграла. – Бабата им е зле, кръвно. Хапчетата свършиха, аптеката затворена. Сергей ще донесе от неговите, докато купим сутринта. Нина Сергеевна кимна и вкъщи дълго не можеше да свали палтото. Мислеше за това колко лесно Валя каза „ще се намери“. Не „да звънят на спешна“, не „това не ни засяга“, а точно „ще намерим“. И че Сергей дава собствените си хапчета, без да пита дали ще ги върнат. След няколко дни избухна малък скандал. Към обявата за събиране за домофон някой беше написал: „Пак ни карат да даваме пари. Който иска – да си купи сам!“. Подпис крокодилски, без фамилия. Пред асансьора спореха две жени. – От третия е, почерка го знам! – съскаше едната. – Ти пък какво разбираш? – отвръщаше другата. – Пенсия имат хората, пък вие по двеста, по двеста! Нина Сергеевна мина край тях, усещайки познато вътрешно напрежение: ето го колективното. Сега ще изясняват кой трябва, кой „не дава“, кой „ползва“. Искаше ѝ се всичко да приключи и таблото пак да служи само за обяви за водопроводчик. Вечерта видя Сергей при таблото. Свали листа с приписката, сгъна го и го прибра. Закачи нов чист, и написа: „Домофон. Кой може – дава. Кой не може – не дава. Важно е да работи. Сергей“. И толкова. Нина Сергеевна се улови, че уважава точно това „и толкова“. Без поучаване, без закани. Просто граница. Междувременно нейният живот започна да скърца като врата в стар вход – първо дреболии: в банята протече свързващият маркуч. Подложи леген, стегна гайката, избърса. После на работа закъсня премията, а шефката ѝ каза, без да я гледа: „Засега така. Издръжте.“ Нина Сергеевна издръжаше. Умееше. В началото на месеца я заболя кръста. Не за „бърза помощ“, но така, че сутрин ставаше, държейки се за леглото, докато отмина. Купи мехлем, топлеше се с шал, на никого не каза. В нейната представа молбата за помощ винаги се превръща в разговори, а те – в жалост. Една вечер се върна с пакет храна и чу странно шумолене откъм коридора, като че ли нейната врата се заяжда. Пое по-силно, ключът се превъртя, но с хрущене. Сърцето ѝ подскочи неприятно. Свали обувките, сложи пакетът на табуретче, взе отвертка и се опита да разглоби ключалката. Ръцете трепереха от умора, кръстът болеше. Вътре беше пусто и тихо – тишина, която започна да я мачка. На следващия ден замъкът окончателно блокира. Върна се късно, със чанта и папка, и не можа да отвори. Стоеше на площадката, чело до студения метал, стараейки се да не изпада в паника. Мислеше: „Майстор. Пари. Нощ.“ Обади се на аварийната служба, казаха да чака два часа. Два часа на стълбите – унизително, не толкова заради съседите, а от безпомощност. Седна на стъпалото до чантата и гледаше на сухите си, напукани длани. Длани, които винаги успяват. Вратата на асансьора се отвори – излезе Сергей. Веднага я забеляза. – Нина Сергеевна? – попита, като че ли се уверява. Тя вдигна глава и почувства как лицето ѝ гори. – Заключи се – рече кратко. – Чакам майстора. – Много ли ще се чака? – Казаха – два часа. Сергей погледна към вратата, после към чантата. – Имам инструменти. Може да опитам, докато чакате. Ако не стане, поне ще разберем какво има. Пожелавате ли? „Пожелавате ли“ беше важното. Не каза „давай аз“, не „защо седите тук“. Попита. Нина Сергеевна искаше да отвърне „Не, благодаря“. Беше безопасно и познато. Но кръстът я болеше, телефонът се изтощаваше, и мисълта за два часа на стълбите бе непоносима. – Опитайте – каза, изненадана от твърдия си глас. Сергей отиде у тях, върна се с малък куфар. Разтвори го, подреди инструментите върху вестник – да не се зацапа плочките. Следи, порядък, уважение. – Не съм майстор – предупреди. – Но ключалки съм разглобявал. Свали капачката, сглоби винтчетата в кутийка. Нина Сергеевна седеше до него на стъпалото, държеше чантата и се чувстваше странно: като че ли животът ѝ се оказа общо стълбище, а това не е непременно лошо. – Тук патронът се е износил – заключи Сергей. – Смазва се за временно, но по-добре да се смени. Имате ли резервен ключ? – Не – каза. – Не съм се сетила. Сергей кимна, без коментар. За десет минути вратата се отвори. Не веднага, но стана. Нина Сергеевна влезе, пусна лампата, и усети как напрежението изчезва. Обърна се. – Благодаря – каза. И добави, защото иначе би звучало като край: – Само… не искам целия вход да знае. Сергей я погледна спокойно. – Разбирам. Няма да кажа. Но замъкът трябва да се смени. Искате ли да ви дам контакт на свестен майстор утре? Без излишен разказ. Нина Сергеевна кимна. Важно ѝ беше, че не предложи „да се съберем всички да сменим“. Беше конкретно и тихо. Когато той си тръгна, тя заключи и дълго стоя в коридора слушайки хладилника. И ѝ се искаше да плаче и смее – помощта не приличаше на жалост. Беше като инструмент, който ти подават, когато ръцете ти са заети. На следващия ден се обади на майстора по препоръка на Сергей. Дойде вечерта, смени ключалката, показа износената част, монтира нова. Плати, получи два ключа и единия сложи в кутия на най-горната лавица, надписа с маркер „резервен“. Това беше нейното малко признание: случва се да не се справиш. След седмица на таблото се появи нов надпис: „В събота помощ за Петрович от 19 – да се донесат продукти и лекарства, след болницата му е тежко. Трябват 2-ма, от 11 до 12.“ Нина Сергеевна прочете и осъзна, че може. В събота излезе по-рано от апартамента. В чантата – две опаковки бисквити и пакет чай. Не за милостиня, а за да има повод да пристъпи с нещо в ръка. На площадката я чакаше Сергей. – Вие също? – попита, без да се изненада, само уточни. – Да – каза Нина Сергеевна. – Но така: аз нося лекото. И без разговори за здраве, става ли? Усети колко ясно звучи това. Не оправдание, не молба, а условие. – Разбрахме се – потвърди Сергей. Отправиха се към Петрович. Вратата отвори възрастен мъж в домашна дреха, пребледнял. Усмихна се несмело. – О, контролата – измърмори той. – Не сме контрол, – каза Нина Сергеевна и подаде пакета. – Донесохме ви храна. Чай и бисквити – ако поискате. Петрович хвана пакета с две ръце, сякаш всеки момент може да падне. – Благодаря. Ама аз сам… краката… – Не е „ама“ – прекъсна го меко Сергей. – Кажете къде да оставим. Влязоха в кухнята. Нина Сергеевна сложи пакетите на масата, видя списък с лекарства и празна кутийка от хапчета. Без въпроси. Просто попита: – Да изхвърля боклука ви? – Ако може – каза Петрович и се засрами. Нина Сергеевна взе малкия чувал, завърза го и изнесе. На връщане осъзна, че кръстът почти не я боли. Не защото е отминало, а защото вътре й е по-леко. На излизане Петрович опита да даде пари на Сергей. – Не е нужно – каза Сергей. – Поне… – погледна към Нина Сергеевна. – Влизайте, ако ви потрябва нещо. Не хапя. Кимна Нина Сергеевна. – Ако трябва, ще дойдем. Но и вие не геройствайте. Напишете на таблото, ако има нужда. Тя го каза и усети в себе си тиха увереност: има право да говори като Сергей. Не отвисоко, не отдолу – равностойно. Вечерта се спря при таблото. Някой оставил кутия с кабърчета и малък тефтер. Нина Сергеевна извади химикал, написа прилежно и кратко: „Ап. 46, Нина Сергеевна. Ако някой има нужда – в делнични дни след 19 качвам лекарства или взимам пратка. Тежко не нося.“ Закачи листа, провери дали държи, прибра химикала. Вкъщи сложи чайника, взе резервния ключ и го прибра в малък плик. На плика написа телефония номер на Сергей и го остави в кутията до входа. Не като знак на завсимост, а като сигурност, която сама си е позволила. Когато някой тръшна врата и се дочуха стъпки, Нина Сергеевна не подскочи. Просто изключи котлона, наля чай и си помисли, че „веднъж в месеца“ не е за тълпата. А за онзи миг, когато можеш да не държиш всичко сам, ако край теб има други.

Веднъж месечно Елена Христова държеше в ръце торба с боклук и спря до таблото за съобщения край асансьора.

Празната пейка – история за приятелството и очакването на училищния двор между дядо Петър и дядо Николай

Празна пейка Стоян Василев постави термоса на коленете си и провери капака дали не протича.

Празната пейка

Празна Пейка Стефан Христов сложи термоса на коленете си и внимателно провери капачката дали затваря добре.

Виктор се прибра късно от работа, а съпругата му Тамара нетърпеливо го чакаше, вече се питаше дали нещо се е случило по пътя, а синът Кольо не спираше да настоява: „Къде е тати, къде е тати?”

Хей, приятелко, чуеш ли ме? Ще ти разкажа как се разиграха нещата онзи студен вечер в нашето село Долна Малина.

Свекър ми вярваше, че ще продължим да го издържаме – след като 11 години живя с нас, без да участва в разходите или домакинската работа, вече иска да се върне, въпреки че му купихме собствен дом близо до София, но аз искам най-сетне спокойствие само със семейството си – как да постъпя?

Дневник, 14 юни Животът ме е научил, че понякога помощта се приема за даденост. Съпругата ми, Йоана

Тъстът ми вярваше, че винаги ще го издържаме – историята на семейството ни, което прие вдовец в дома си за 11 години, докато той накрая не прие да живее сам, въпреки всичките ни усилия

Мъжът ми израсна в едно топло, щастливо семейство в Пловдив. Когато свекър ми навърши 57 години, жена

Как свекървата на нашия син ни го отне – след сватбата той не иска да ни вижда, постоянно е с нея, а тя винаги има спешна нужда от помощ. Не мога да си представя как е живяла преди дъщеря ѝ да се омъжи за нашия син.

27 март Вече две години откакто синът ни Стоян се ожени за Александра, а оттогава сякаш ни забрави напълно.

Как свекървата на сина ни го отдалечи от нас и защо след сватбата той избра нейното семейство пред своето – нашата история за всяка българска майка, която се чувства изместена от новата „втора майка“

Свекървата на нашата снаха ни отне сина. След като синът ни сключи брак, сякаш напълно ни забрави.