Животът ме отведе в чужбина заминах за Германия да работя. Изпращах пари на сестра ми за майка, а един
Заминах за Италия, за да работя – пращах на сестра ми пари за мама, но когато се върнах у дома, останах без думи.
Тръгнах с малък куфар и тежко сърце, не защото исках да напусна дома си, родния си град и близките, а защото животът понякога не пита дали си готов – просто те тласка.
Мама остана сама – вече не беше млада и болестта ѝ отнемаше силите всеки ден. Сестра ми обеща да се грижи за нея, а аз щях да й пращам пари за лекарства, сметки и всичко нужно.
Работих от сутрин до вечер, а надеждата ми беше, че у дома мама е добре, че парите са като любов, че макар и далеч, не съм я забравил.
Но когато след години се прибрах неочаквано и отключих детския ни апартамент в Пловдив, ме посрещна мирис на самота и болка, а мама – изтощена, забравена, сред хаос и мръсотия.
Сестра ми идваше рядко, а мама не искала да ме тревожи по телефона… и тогава разбрах – парите не купуват присъствието, не топлят.
Седнах до нея, държах студената ѝ ръка, поисках прошка.
На следващия ден потърсих сестра ми, без гняв, но с истина – „Къде са тези пари? Къде беше ти, докато мама гаснеше сама?“
Оттогава останах до мама – научих, че най-голямата подкрепа не са парите, а думите „Тук съм, не си сама“.
Гледам я днес, с чаша чай, с още треперещи ръце, но със спокойни очи… и знам, че не мога да върна времето, но мога да ѝ подаря оставащите дни с истинска любов.
Не чакай и ти да се прибереш у дома и да останеш без думи – вземи телефона, посети майка си, попитай я наистина как е… Защото понякога майките казват „Добре съм“, докато гаснат в тишина.
Сподели тази история с някой, който има самотни родители – може би днес ще спасиш едно сърце. Животът ме изтика да замина да работя в Германия. Оставих всичко, което познавах в Старозагорско родната
Съм уморена самотна майка, работя като чистачка. По пътя към дома, откривам в автобусна спирка изоставен
„Свалете баба на следващата спирка, пречи на всички.”
Старият трамвай скърца като уморено животно в ранната софийска утрин – хората са сбутани с телефони в ръка, всеки забързан към своя ден. На третата спирка се качва дребна възрастна жена с вехт шлифер и платнена торба, в която прозира само къшей хляб и бутилка мляко. Тя се залюлява от рязкото тръгване и стиска здраво металната тръба, докато всички места са заети – мълчаливи младежи със слушалки, делови жени, начумерени мъже с лаптопи.
„По-бързо, госпожо!” – скастря я някой.
— „Само да си поема дъх…“ – прошепва тя, но никой не откликва, а при всяко спиране само се чува: „Пазете си палтата, изцапахте ме!“, „Не стойте на пътя, пречите!“ и шушукания: „Защо излизат пенсионерите?“, „Само създават главоболия…“.
Неочаквано се качва контрольор, който онемява като вижда бабата – собствената му майка, тръгнала към гробищата заради годишнината на таткото.
„Мамо, защо не каза? От кога пътуваш сама?“
„Откакто не искам да съм в тежест…”
Контрольорът се обръща към пътниците: „Знаете ли коя е тази жена? На 4 сутринта ми приготвяше храна, държеше ме за ръка на доктор, учеше ме да стана човек… Сега я наричате ‘пречка’?”
Постепенно мълчанието разчупва хладното безразличие, първо се надига костюмарът: „Заповядайте, седнете…“, после още няколко хора.
Бабата сяда със сълзи: „Не исках да притеснявам…“
„Ти никога не си пречила, мамо. Ние забравихме кой ни изправи на крака.”
Трамваят потегля, а тихият укор виси във въздуха: Един ден и за нас ще се намери някой, за когото ще бъдем „в повече”.
👉 Ако си виждал някой възрастен унизен само защото е стар, сподели в коментарите. Предай нататък. Навреме отстъпеното място казва повече от хиляда думи. Свалете бабата на следващата спирка. Само пречи тук. Старият трамвай скърцаше като изморен кон, който
30 септември 2023 Дневник Обещах на себе си да обичам сина на тази жена, както би обичал собственото си дете.
Слезете баба на следващата спирка. Само пречи на хората. Трамваят беше онзи стар, скърцащ като уморено
Изпит за възрастни Ели, защо не идваш с нас да празнуваме края на проекта? усмихнато попита Станимир
Изпит за възрастни Веси, защо няма да дойдеш да отпразнуваме края на проекта? попита усмихнато Мартин
Тодора Иванова седеше в малкото си изпарено къщарче, където миришеше на влажност, от години никой не
