Įdomybės!

Оля цял ден се подготвяше за посрещане на Нова година: чистеше, готвеше, подреждаше трапезата. Това беше първата й Нова година без родители, а с любимия мъж. Вече трети месец живееше с Тошко в неговия апартамент. Той е с 15 години по-възрастен от нея, разведен е, плаща издръжка и обича да си пийва понякога… Но всичко това няма значение, когато обичаш. Никой не разбираше с какво я беше пленил: далеч от красавец, бихме казали дори грозноват, с ужасен характер, стиснат до немай-къде, и все без пари. А ако се намери някой лев, то е само за него, любимия. А Оля се беше влюбила точно в този Чудо-Юдо Тошко. Три месеца тя се надяваше, че Тошко ще оцени колко е работлива и добра домакиня и непременно ще ѝ предложи брак. Тошко все й казваше: „Трябва да поживеем заедно, да видя каква си домакиня. Я да не се окажеш като бившата.” Каква точно е бившата, за Оля си остана загадка – нищо смислено не споделяше. Затова тя се стараеше с всички сили: не вдигаше скандали, дори когато той се прибираше пиян, готвеше, переше, чистеше, купуваше продукти с нейните пари (да не си помисли Тошко, че е меркантилна), а трапезата за Новата година също подготви с нейни средства. Даже и нов телефон му подари. Докато Оля се трудише, нейният Чудо-Тошко също „се подготвяше” за празника – напи се с приятели. Върна се почерпен и обяви, че на купона ще доведе свои другари, напълно непознати за нея. Оля беше сложила масата – един час оставаше до Новата година. Настроението й се срина, но си наложи да мълчи, за да не заприлича на неговата бивша. Половин час преди полунощ у тях нахлу пияна компания. Тошко светна, настани всички на масата и шумният банкет започна. Не представи Оля на гостите, така че никой не я забелязваше – компанията просто ядеше и пиеше, в своя си свят. Когато Оля каза, че остават 2 минути до полунощ и време е за шампанското, я изгледаха като натрапник. – А коя е тази? – запита една закова с накривен глас. – Съквартирантката по легло – изплю се Тошко, и всички се изсмяха. Ядяха гозбите, които тя беше приготвила, и й се подиграваха. Навръх Нова година се смееха над наивността й и хвалеха Тошко, че си намерил безплатна готвачка и чистачка. Тошко не я защити, а се смееше с тях, плюскайки сготвеното от Оля, докато по нея търкаше калните си обувки. Оля тихо напусна стаята, събра си нещата и се прибра при родителите. По-отвратителна Нова година не беше имала. Майка й каза обичайното: „Нали ти казах”, а бащата въздъхна облекчено и Оля, изплакала цялата си обида, свали розовите очила. Седмица по-късно, щом на Тошко му свършиха парите, дойде при нея сякаш нищо не се е случило: – А ти що избяга? Обиди ли се? – и когато разбра, че няма съгласие, нападна: – Браво бе, ти при майка и татко на готово, а в моя хладилник мишка се е обесила! Започна да се държиш като бившата! От такава наглост Оля онемя. Много пъти бе репетирала как ще му каже всичко, но сега стоеше безмълвна. Единственото, което можа бе да го прати по дяволите и да затвори вратата. Така, от Нова година, за Оля започна един съвсем нов живот.

1 януари Цял ден се суетих из апартамента чистих, готвих, нареждах масата с най-хубавата покривка.

Įdomybės

0139

Един привидно обикновен ден в спешното отделение на окръжната болница се случи нещо, което обърна живота не само на медицинския персонал, но и на всеки, който чу за събитието

В една привидно обикновена сутрин в спешното отделение на окръжната болница се случи нещо, което не само

Įdomybės

099

Стой далеч от мен! Не съм ти обещав женитба! И изобщо, откъде да знам чие е това дете! А може хич и да не е мое? – Така че марш и си живей живота, а аз ще си замина – точно така каза Виктор, командированият в нашето село, на смаяната Валентина. Тя стоеше и не вярваше на очите и ушите си. Това ли е онзи Виктор, който ѝ се кълнеше в любов и я носеше на ръце? Онзи Виктор, който я наричаше Валенцето и ѝ обещаваше златни звезди? А сега пред нея стоеше един объркан, ядосан и чужд мъж… Валя порева седмица-две, сбогува се с Виктор завинаги, а понеже вече беше на трийсет и пет, неособено красива и без особени шансове за женско щастие, реши сама да стане майка. Роди Валя на време шумна момиченце и го нарече Марийка. Детето расна тихо, спокойно, без грижи и не създаваше никакви неприятности на майка си. Сякаш знаеше – няма смисъл да се оплакваш, така или иначе нищо няма да се промени… Валя се грижеше за дъщеря си, хранеше я, обличаше я и ѝ купуваше играчки. Но прегръдки, ласки, разходки – не. Това го нямаше. Марийка често протягаше ръце към майка си, но тя се отдръпваше: я била заета, я имала много работа, или пък я боляла глава. Така и не ѝ се отключи майчиният инстинкт. Когато Марийка стана на седем, се случи чудо – Валя срещна мъж. И не само това – доведе го вкъщи! Цялото село зашушука: “Гледай я Валя, каква лека жена!” Мъжът не бе местен, без стабилна работа, живеел кой знае къде – може и мошеник да е… Валя работеше в местния магазин, а той започна да разтоварва стока там. Така започна романът им. Не след дълго го покани да живее с нея. Съседите мърмореха: – Довела кой знае кого! За детето не мисли! – Все думи зад гърба ѝ. А той – мълчалив, не казва нищо! Сигурно крие нещо. Но Валя не слушаше никого – знаеше, че това може да е последният ѝ шанс за женско щастие… Скоро обаче мнението на хората се промени към този мълчаливец Игор. Къщата на Валя се рушеше без мъжка ръка. Игор първо поправи стъпалата, ремонтира покрива, вдигна оградата. Всеки ден поправяше нещо и къщата се преобрази. Видяха, че Игор е златен майстор – помага на едни безплатно, на други срещу пари или храна. Валя си имаше градина, но без животни. Сега, с мъж в къщата, на масата се появиха сметана и прясно мляко. С две думи – попаднала бе на истински работлив човек. Валя разцъфна, стана по-мека, по-усмихната, дори към Марийка по-ласкава… По бузите ѝ грейнаха трапчинки. Марийка тръгна на училище. Един ден, седейки пред входа, гледаше как чичо Игор ремонтира нещо. Отиде да си играе с приятелките и се прибра чак надвечер. Отключи портата и онемя… В двора се люлееха нови люлки! Марийка не вярваше на очите си: – Мои ли са, чичо Игоре? Вие ли ги направихте? – възкликна тя. – Твои, Марийке! Разбира се! – каза с обич Игор. Марийка се качи и се залюля. Нямаше по-щастливо дете… Валя работеше рано, та готвенето пое чичо Игор. Правеше закуска, обяд, печеше невероятни баници и сладкиши. Той я научи да готви, да слага трапеза. Толкова таланти имаше този сдържан човек… Зимата, когато денят намаля, чичо Игор я водеше и взимаше от училище. Носеше ѝ раницата, разказваше истории – как е гледал болната си майка, продал си апартамента за нея, а после брат му го изгонил измамно. Научи я да лови риба. Лятото заедно ставаха рано и мълчаливо чакаха на брега на реката. Учи я на търпение. Купи ѝ първо колело и я учеше да кара. Мажеше й раните със зеленика, когато падаше. – Ще се пребие детето – мърмореше майка ѝ. – Няма! Трябва да се учи да пада и да става! – отговаряше той. На Нова година ѝ подари първите бели кънки. Заедно приготвиха празнична трапеза. На сутринта Марийка се събуди с писък: – Кънки! Ура! Имам си истински кънки! Благодаря! После двамата отидоха на реката, чистиха леда и той я учеше да кара. Тя падаше, а той ѝ помагаше, докато се научи да кара уверено. На връщане Марийка му се хвърли на врата: – Благодаря ти за всичко! Благодаря, тате… Тогава Игор заплака – от радост. Плачеше тайно, но сълзите сами течаха… Марийка порасна, замина да учи в града. Срещна трудности – той винаги беше до нея. Гледаше малки деца, хранеше я със запасите, водеше я до олтара, чакаше под прозореца на родилното, обичаше внуците така, че по-силно и от роден баща. И когато си отиде от живота, Мария и майка ѝ стояха невиждано натъжени, пръснаха пръст върху гроба и тежко въздъхнаха: – Сбогом, тате… Ти беше най-добрият баща на света. Винаги ще те помня… И той завинаги остана в сърцето ѝ – не като чичо Игор, не като втори баща – а като ТАТКО… Защото баща понякога е онзи, който не те е родил, а който те е възпитал, обичал, разделял с теб болка и радост и бил до теб…

Дневник, 15 юни Отдавна не съм сядала да пиша, но днес просто се усещам преизпълнена от спомени, както

Įdomybės

044

Стой далеч от мен! Аз не съм ти обещав женитба! И изобщо, не знам чие е това дете! А може пък изобщо да не е мое? – Затова, върви си ти, аз ще поема по своя път, – каза Виктор, който беше на командировка в нашето българско село, на смаяната Валентина. А тя стоеше, невярваща на очите и ушите си. Това ли е онзи Виктор, който й се кълнеше в любов и я носеше на ръце? Все същият ли е този Виктор, който я наричаше Валя и й обещаваше златни звезди? Пред нея стоеше леко объркан, но сърдит и вече съвсем чужд мъж… Валя поплака седмица, сбогува се с Виктор завинаги, но вече на 35, с обикновена външност и малки надежди за женско щастие, реши да стане майка. Роди на време шумно момиченце. Кръсти го Марийка. Детето расна спокойно и безпроблемно, не създаваше грижи на майка си. Сякаш усещаше: ще плачеш или не – нищо няма да постигнеш… Валя се грижеше за дъщеря си, осигуряваше я, но майчина любов… сякаш не беше там. Да нахрани, да облече, да купи играчка – да, но прегръдка или топла дума – никога. Малката Марийка все се опитваше да се докосне до мама, но Валя беше винаги заета, уморена или с болка в главата – майчиният инстинкт не се бе пробудил… Когато Марийка стана на 7 години, се случи нещо невиждано – Валя се запозна с мъж. Дори го покани у дома! Цялото село зашушука: Каква е тази Валя, лека жена! Мъжът беше непознат, не беше от селото, нямаше постоянна работа, от незнайно къде… Може би мошеник… Валя работеше в местния магазин, а той започна да разтоварва стока там. От това съседство се зароди роман. Скоро Валя го покани да живее при тях. Съседите осъдиха: – Довлече у дома кой ли не! За детето кой ще мисли? – шушукаха жените. Мълчун, ни дума не обелва! Значи, крие нещо! Но Валя не слушаше никого – сякаш усещаше: това е последният ѝ шанс за женско щастие… Скоро мнението на селото за мълчаливия мъж се промени. Къщата на Валентина се рушеше – Игор, така се казваше той, първо поправи стъпалата, после закърпи покрива, изправи падналата ограда. Всеки ден ремонтираше нещо, домът оживя пред очите на всички. Видяха, че този мъж има златни ръце – някои му плащаха, други му носеха буркани, месо, яйца, мляко… В двора на Валя нямаше добитък, а вече в хладилника имаше сметана и домaшно мляко. Игор беше златорък. Промени и Валя – тя заблестя, омекна, даже към Марийка стана по-мила. У нея се появи истинска усмивка и трапчинки по бузите… Марийка растеше, вече ходеше на училище. Веднъж, след като се върна по-късно от съседка, видя в двора… люлка! Полюляваше се от вятъра, сякаш я кани… – За мен ли е?! Чичо Игор! Вие ли направихте люлката за мен? – Маша не вярваше на очите си. – За теб, Марийка, разбира се! Приеми моята работа – засмя се обикновено мълчаливият чичо Игор. Марийка седна и се люля дълго, най-щастливото момиче на света… Валя тръгваше рано на работа, затова чичо Игор започна да готви. Той научи Марийка да пече, да приготвя масата, да си върши работата наоколо. Зимните дни ги караше на училище, разказваше ѝ истории за своето детство, грижите за болната майка и как го измамил собственият му брат. Научи я да лови риба, през лятото ходеха по изгрев на реката и тя се учеше на търпение и спокойствие. Купи ѝ първото колело, маже коленете ѝ, когато падне… – Игоре, ще си убиеш детето! – мърмореше майка ѝ. – Не, трябва да се учи да пада и пак да става – отговаряше спокойно той. На Нова година ѝ подари истински бели кънки. За празничната маса се грижеха той и Марийка. На сутринта: – Кънки! Имам си бели кънки! Благодаря!!! – крещеше тя, плачейки от щастие. После двамата отидоха на замръзналата река и той учи Мария да кара кънки. Търпеливо я водеше за ръка докато не се научи да се държи сама – и да побеждава. На връщане тя се хвърли на шията му: – Благодаря ти за всичко! Благодаря ти, тате… Тогава Игор заплака – от радост, незабелязано, тайно… Но сълзите сами течаха… Мария порасна, отиде да учи в града. Имаше и трудности, като всеки. Но той бе до нея – носеше торби с храна, беше с нея на бала, води я до олтара, чакаше да се роди внучето му, обичаше го безкрайно… Когато си отиде от този свят, Мария и майка й стояха в скръб, пръснаха по шепа пръст и тя рече: – Сбогом, татко… Ти беше най-добрият баща на света. Завинаги ще те помня… В сърцето ѝ той остана не като чичо Игор, не като доведен баща, а като истински Баща… Защото понякога баща не е този, който ти е дал живот, а който е бил до теб в болката и щастието. Който е бил твоята опора. Ето такава трогателна българска житейска история! Благодарим за вашите коментари и харесвания! Абонирайте се за страницата и четете още интересни разкази!

Я ми ти се махай! Аз не съм ти обещавал женитба! И изобщо, не знам чие е това дете! А може и да не е мое!

Įdomybės

0129

– Недей сега да идваш, мамо, пътят е дълъг, а си вече на възраст – така ми каза синът ми. А аз толкова исках да се видим и да опозная снахата! Той обеща, че за Великден ще дойдат, но никой не дойде. Толкова се натъжих – събирах пари за сватбата му, а се оказа, че са празнували без мен, а внука виждам за пръв път. Сега се чудя – да му дам ли онези 3000 лева, които отлагам от години, или не ги заслужава?

Не, сега не трябва да идваш, мамо. Помисли си, пътят е далечен, цяла нощ във влака, а ти вече не си първа младост.

Įdomybės

0974

– Не, сега хич не е време да идваш, мамо. Помисли сама – пътят е дълъг, цяла нощ във влака, а ти вече не си първа младост. Защо ти е цялата тази хамалогия? Пък и пролет е, сигурно имаш много работа на двора и градината – ми казва синът ми. – Сине, ама как защо? Отдавна не сме се виждали. И на жена ти, както се казва, много искам да погледна, да се запозная по-отблизо с невястата – откровено си казвам ей така. – Добре, дай да се разберем така – изчакай до края на месеца и ние всички сами ще дойдем при теб, тъкмо по Великден, когато ще имаме почивни дни – успокои ме синът. Ако трябва да съм честна, почти тръгнах, но повярвах на думите му и се съгласих да чакам вкъщи. Но никой така и не дойде. Обадих се на сина няколко пъти, но той не вдига. После ми звънна сам и каза, че е много зает и по-добре да не го чакам. Тогава се натъжих много. Подготвях се за гостуването на сина и невястата, а откак се ожени преди половин година, така и не я бях видяла. Сина си, Александър, го родих за себе си на 30. Не се омъжих, но реших поне едно дете да си имам. Може да е грях, но не съжалявам ни грам, въпреки че често беше трудно – пари нямах, едва връзвах двата края. Работех на няколко места, само и само синът ми да не лишавам от нищо. Израсна, отиде да учи в София. За да го подпомогна първите години, заминах на работа в Гърция – да му изпращам нужното за обучение и квартира. Майчиното сърце се радваше, че му помагам. Още на трети курс си намери работа на половин ден, а след университета си се оправяше сам. У дома си идваше рядко – веднъж годишно примерно. А аз в София – срам ме е да призная, никога не съм била. Реших, че ако ще се жени, няма да изпусна случая и ще отида. Даже специално за това заделих 3 000 лева. Преди половин година се обади с новината – жени се. – Мамо, но не идвай сега – само ще се бракуваме, сватба – по-късно. – Предупреди ме синът. Натъжих се, но какво да сторя? Остана само да се радвам, че му върви. По вайбър ме запозна с булката си. Момичето хубаво, от заможен дом – баща ѝ предприемач. А времето минава, синът не идва и не ме кани. Нетерпеливо исках и него да прегърна, и с невястата да се запозная, затова взех влак, приготвих домашна храна, даже хляб опекох, бурканчета туршии и сладка — и тръгнах. Обадих се на сина като се качих. – Мамо, защо така? Аз работя, няма да мога да те посрещна. Ето ти адреса, вземи си такси – каза Александър. Сутринта пристигнах в столицата, шокира ме тарифата на таксито, но място на София ме развълнува. Посрещна ме невястата – дори не ме прегърна, а сухо ме покани в кухнята. Синът ми беше вече на работа. Разопаковах — картофи, яйца, сушени ябълки, гъби и сладка. Тя мълчаливо ме гледаше и накрая ми рече, че безсмислено съм носила — всичко това „не се яде“, пък и готвенето оставя неприятна миризма. – А какво ядете тогава? – питам изумена. – Доставка, всеки ден. Аз не обичам да готвя – каза Ивана. Още не бях се освестила, когато влезе момченце – на три, три и половина. – Запознай се, това е синът ми. Даниел – рече невястата. – Данко? – попитах. – Не, Даниел. Не обичам да изопачават имената. – Добре, Ивче… – И аз не съм „Ивче“, а Ивана. В града никой не изменя имената, откъде да знаете… Искаше ми се да заплача вече. Не защото синът взел жена с дете, а че не ми бе казал. Погледнах на стената — огромен сватбен портрет. – Е, сватба не сте правили, но хубави снимки поне – подхванах с идеята да сменя темата. – Как да не сме? На 200 души сватба вдигнахме! Само теб те нямаше. Александър каза, че си болна – отсече невястата и ме огледа от глава до пети. – Ще закусваш ли? – Ще хапна… Ивана сложи пред мен чай и няколко парчета скъп кашкавал – това било закуска за нея. Аз обаче гладна, реших да си изпържа яйца (домашни имах), а хляба ѝ предложих. Тя категорично забрани – „миризма ще остане и ние с Александър само здравословно ядем“. Съвсем ми се отне желанието за ядене… Тихо си пих чая, а детето се сгуши в мен. Ивана веднага се разсърди – можело да им занеса нещо, а все пак детето било малко. Поне малко сладко да дам на момченцето — подавам бурканче малиново сладко, „да си лапне с палачинки“… – Колко пъти да повторя? Ние захар не ядем! – издърпа го от ръцете ми Ивана. Сълзи ме задавиха. Отидох в коридора, обух се и невястата и не попита къде отивам. Седнах пред блока на пейката и плаках. Такова унижение не помня да съм усещала. После видях как Ивана изнесе на боклука всичките буркани и домашни храни. Като заминаха, събрах нещата и поех към гарата. Успях да си взема билет за вечерта, после хапнах – купих си боб чорба, кюфтета и картофи. Да, платила съм скъпо, но все пак заслужавам ли малко добро? Оставих багажа, поразходих се из София – хубав град. Малко ми олекна. На връщане с влака не спах — само плаках. Синът така и не ми се обади. По-скоро ще завали сняг на Лазаровден, отколкото да си помислех, че детето ми така ще ме приеме. Той ми е единствен, цялата ми надежда, а се оказах ненужна. Сега се чудя какво да правя с онези 3 000 лева, които бях заделила за сватбата. Да му ги дам ли, да види, че майка му винаги го мисли? Или нищо да не давам — не го заслужава?

Не, мамо, сега изобщо не е нужно да идваш. Помисли си, пътят е дълъг, цяла нощ във влака, а и ти вече

Įdomybės

01.6k.

— Жана? — Жана не очакваше да види сестрата на бившия си съпруг на прага. Момичето беше напълно промокнало, а вода се стичаше по дългата й коса.

Ралица? Мария не очакваше да види сестрата на бившия си съпруг на прага. Момичето бе напълно промокнало

Įdomybės

024

— Ти нали си ме обичала истински? Без любов се омъжи за мен, а сега ще ме изоставиш, докато съм болен… — Никога няма да те оставя! — каза Марина и прегърна Игор. — Ти си най-добрият мъж! За нищо на света няма да те напусна… Той не можеше да повярва, че това е истина. Настроението на Игор беше лошо… Марина беше женена двадесет и пет години и през цялото това време продължаваше да бъде харесвана от мъжете. Още като млада беше най-търсената девойка в града. И не само в младостта си! Още в училище почти всички момчета вървяха след Марина. И въпреки това, Марина не беше красавица в класическия смисъл. Тя не се разведе с мъжа си, макар че той беше доста сложен характер. Марина преживя с Вадим до самия му край. Израснаха дъщеря, омъжиха я. Младото семейство заминаха за Италия – пращаха снимки, канеха ги на гости. Марина все още не беше отишла, а с Вадик всичко приключи. Мъжът на Марина загина при катастрофа. Съвсем нелепо… но по-късно казаха на Марина, че вероятно му е прилошало в колата. Сърцето го предало, объркал се, не овладял управлението. — Може да е изгубил съзнание? — предположи тя. — Вече никога няма да разберем. — въздъхна приятелката ѝ, докторка. — Причина: множество тежки травми, несъвместими с живота. Марина беше в шок. Приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя разбра всички подробности по свои канали. Погребаха Вадим и Марина остана сама в голямата къща, която двамата бяха строили цял живот. Иначе за двама, а като има гости — къщата не е чак толкова голяма. Но за един човек… за жена — огромна, а и тежест. Дом си е дом. Но в него мъжка ръка е нужна… Дъщерята Даша дойде за сбогуване с баща си. Заговори с майка си за продажба на къщата, купуване на апартамент и възможен техен общ живот в Италия. — О, не! — възкликна Марина. — Не съм строила този дом, за да го продавам. И не искам в Италия. Видяла съм Италията ви… — Мамо! — Ах, Даринка, ти си млада и наивна! — усмихна се Марина през сълзи. — Майтапя се, не се тревожи. — Щом се шегуваш, значи не е напълно зле. Всичко беше объркано. Както и самият покойник. От една страна, Вадим беше грижовен и обичащ съпруг. От друга — човек на настроението. Когато беше в лошо настроение, можеше да изтощи Марина до крайност. После се разкайваше, извиняваше се, а Марина имаше лек характер — не се вкопчваше в тия моменти. Така живяха. Двадесет и пет години! Да се побъркаш… Даша постоя и си тръгна – мъжът ѝ работеше много, тя бързаше да се върне у дома и да пази огъня на домашното огнище. Марина остана сама. Но себе си познаваше – знаеше, че това е временно. Така и стана. Потъгува половин година, а когато изтри сълзите – около нея вече имаше приятели и поклонници. Дори майката на Марина някога се чудеше на тази търсеност на дъщеря си. — И какво има в теб толкова? Нареждат се на опашка! Не си ми красавица… Явно не разбирам женската хубост. — Добра си, мамо. — усмихваше се Марина, слагайки червило. — Красотата нищо не значи. Празен звук. Жената трябва да е чаровна и харизматична, да има нещо специално. — Айде, върви се забавлявай, че ще измориш жениха да те чака. — Друг ще дойде — безгрижно вдигаше Марина рамене. Минаха почти тридесет години от този разговор с майка ѝ, а нищо не се беше променило. Жените се оплакват, че няма свободни мъже, а след четиридесет няма за кого да се омъжиш. Марина тази „проблем“ не разбираше. На четиридесет и шест имаше цели двама кандидати за брак, и двамата много порядъчни. По сърце Марина клонеше към Димитър. Много ѝ харесваше и на външен вид, и в разговорите — чаровен, интелигентен. С него разговорът върви, в компания не се срамуваш да излезеш. Но Димитър беше майстор най-вече на думите. Марина с ушите си го заобича, ала знаеше – този човек не е за общ живот и най-вече не е за нейната голяма къща. Вторият ухажор, Игор, беше обикновен стабилен мъж. От ония, които на празник могат да изпият цяло буре, но в ръцете им всичко се подрежда, работи, блести. Истински майстор с добро сърце и твърд характер. С такава съпруга ще е добър, кротък, но при нужда – чудеса ще направи. Ала Марина го харесваше по-малко – женска логика… Той не ѝ говореше красиви думи. Трезвен беше мълчалив. А пиеше ли — можеше да забавлява цяла компания. Да, Игор можеше да пие много, но на другия ден пак беше готов за работа — обливаше се със студена вода и пак беше енергичен. Марина го избра. Димитър се обиди, че неговите сладки слова не стигнаха до сърцето ѝ, и си тръгна. Марина се омъжи за Игор, а той беше щастлив до ушите. На сватбата пи, пя и танцува до зори. — Как го постигаш, Маринче… — усмихна се Елена. — Една година едва е минала от смъртта на Вадим, а ти пак си омъжена! А другите жени не могат мъж да си намерят и с фенер! — Кажи: „Какво намират в теб, не си и красавица!” — присмя се Марина. — Няма да казвам… Но винаги си била подозрително популярна, факт. — И аз не зная, Еленче. Отиди, питай мама. Марина намигна и отиде да танцува с мъжа си – той тъкмо дойде. Танцуваше и мислено си казваше, че няма какво да се съмнява — да, Игор е простичък, ала е сила. Майстор и човек, на вид още привлекателен. Ако беше избрала Димитър, с хубави думи нямаше да сготви супа. Само за няколко месеца Игор превърна двора на Марина в истинска градина – изчисти излишните дървета, подреди земята, направи лехи за цветя, построи беседка. Навсякъде личеше мъжката ръка. Марина избра правилно. И Игор изкарваше пари, радваше я с подаръци и сравнявайки краткото им съвместно щастие с двайсет и петте години първи брак, Марина наистина съжаляваше, че не се срещнаха по-рано. Златен мъж! В топлото време приготвяха барбекю в беседката и вечеряха заедно на открито. Марина, наядена, мъркаше като котка. Игор се усмихваше, гледайки я. — Какво има, Игорчо? — Радвам се просто. Първата му съпруга беше досадница. Не вярваше, че ще срещне такава страхотна жена. Четири години се радваха на семейното си щастие, а после Игор започна да се чувства странно – бързо се изморяваше, слабне без причина, а след алкохол — съвсем зле. — Игорчо, трябва да отидеш на лекар! — тревожеше се Марина. — Явно нещо не е наред! — Глупости, Маринче! Ще мине! — Стига средновековие! А ако не мине? Или и ти се плашиш като другите мъже от болници? — Не. Игор не искаше да каже от какво се страхуваше. Боеше се само от едно – че ако е болен наистина, Марина ще го напусне. Няма да иска да живее с болен мъж. Игор не беше глупав. Знаеше, че Марина се омъжи за него от практични съображения, не от любов. Но той я обичаше! Въпреки всичко. Видя я веднъж в магазина – объркана, рови из чантата си и не намира портмонето. В този момент се влюби. Тази женска безпомощност беше трогателна. Майка му му каза тогава: — Твоя си работа, сине. Но не разбирам какво видя в нея — не е красавица, не е и млада. А ти още си си мъж за чудо и приказ, всяка млада ще се хвърли за теб! Но на Игор никой друг не му трябваше, освен Марина. А сега, ако е болен, дали още е нужен на жена си? Не успя да я убеди да отиде на лекар. Беше събота вечер, на гости бяха Елена с мъжа си Борис. Игор и Борю пиеха бира и правеха шишчета. В кухнята Елена каза на Марина: — Игор боледува, нали? — Знам ли! Моля го да иде на лекар, а той не ще! Ти си докторка – как мислиш? Нещо сериозно е, нали? — Хм… по-изпит изглежда. Ожълтя кожата му. — Господи! Еленче, моля те, убеди го! Може тебе да послуша, ти си лекар! Елена я погледна сериозно. — Обичаш ли го? Помня, че се колебаеше… Марина замълча. Не успя Елена да го убеди — Игор припадна по време на вечерята. Извикаха бърза помощ. Марина тръгна с него. Не дойде на себе си. Тя стискаше ръката му и се молеше. Оперираха го веднага. — Тумор на черния дроб. — Рак? — изплаши се Марина. — Чакаме резултатите. Оказа се доброкачествен, но достатъчно голям, когато го оперираха. Лекарите му забраниха почти всичко. Предупредиха, че възстановяването ще е дълго и неясно дали напълно — възрастта си казва думата. Игор се срина. В болницата го посети майка му. Марина беше на работа, майка му идваше денем, носеше му позволени ястия — менюто беше тънко. — Не те познавам, сине! — каза Татяна. — Докато си жив и няма рак, радвай се! Марина идва ли? — Идва… засега. — Какво! Страх ли те е, че ще те остави? Е, ще е глупачка! — Свърших се. Не мога вече – не работя, нищо не мога. Още петдесет не съм станал, инвалид съм. Кой има нужда от инвалид? — Какво става тук? — влезе Марина. — Карате се чак до коридора. Здравей, лельо Таня! — Тръгвам си. Здрасти, Марино. Чао. — Какво се случи? Майка му махна с ръка и излезе. Марина изми ръцете си и седна до мъжа си. — Хайде сега, защо се тъжиш, „инвалид”? Ръце-крака са ти здрави, ще мине. Знаеш ли какво прочетох за черния дроб? — Какво? — Това е единственият орган, който се възстановява. Ако остане 51% — ще порасне пак. На теб са ти останали 60%. Дай време. Всичко ще се оправи! — Имам ли го обаче? — Какво? — Време. — Игор, не крият ли нещо от мен докторите? Да не си ги помолил нещо нарочно? — Не това… Игор го изписаха. И настъпи най-трудният му период. Опиташе ли малко да поработи, тутакси се изморяваше. Това най-много го съсипваше. А предстоеше юбилей, от мисълта му ставаше още по-тъжно: не може да пие, не може да хапва нормално, радост голяма! На Марина не ѝ личеше, че усеща колко бързо се уморява Игор, и хапваше с него диетични храни с ентусиазъм. — Маринче… — накрая се реши той. — Кажи, какво ще стане с нас сега? — В смисъл? — Ами… бавно се оправям. Ще ме оставиш, нали? Кажи си направо. — Защо да те оставя? Аз с теб съм най-щастлива. — Да, докато всичко вършех и работех. А сега? Сам на себе си не съм добре… — Глупости. Вземи се в ръце! — Опитвам… но с две движения с чука и съм като убит. Марина го прегърна изотзад, допря бузата си в тила му: — Обичам те. Никога няма да те оставя. Възстановявай се със свое темпо, не бързай. — Обичаш ли ме истински? — Наистина. Марина не го напусна. Игор бавно, но се оправяше. Юбилея Марина го организира без алкохол, за да не страда сам. Дойдоха приятели, поседяха в беседката, поиграха настолни игри. — Голям късметлия си с жена си, Игор — казаха приятелите му на тръгване. — Сега, като си тръгнете, сигурно ще надигнете чашката за мое здраве? — пошегува се Игор. Посмяха се. Разотидоха се. Вечерта той и Марина седяха на верандата, гледаха звездите. Щастие. Този ден Игор за първи път от месец се почувства по-добре. Повярва, че ще оздравее. И че жена му наистина няма да го напусне. Прегърна Марина още по-силно. — Какво има, Игор? — Всичко е наред! — Най-сетне — засмя се Марина и го целуна по бузата. Те бяха щастливи… 💬 Приятели, ако историята ви е харесала – пишете коментар и не забравяйте лайка! Вашето мнение ни вдъхновява да пишем още!

9 март Понякога нощите са тихи до болка. Гледам тавана и си мисля за себе си за нас. И за думите на Илия

Įdomybės

0514

— Ти мен не обичаше. Без любов се омъжи за мен. Сега ще ме зарежеш ли, когато се разболях… — Няма да те оставя! – каза Марина и прегърна Игор. – Ти си най-добрият мъж! Никога няма да те изоставя… Той не можа да повярва, че това е истина. Настроението и на Игор беше лошо… Марина преживя двадесет и пет години като омъжена и през цялото това време продължаваше да се харесва на мъжете. И като млада, беше най-желаното момиче в квартала. Та дори и в училище! Почти всички момчета тича̀ха именно след Марина. А тя дори не беше голяма красавица. Тя не се разведе с мъжа си, макар че той беше доста труден човек. Не, Марина изживя живота си с Вадим до самия му край. Отгледаха дъщеря, ожениха я. Младоженецът взе Дария в Италия, сега изпращат хубави снимки и канят Марина на гости. Така и не тръгнаха с Вадим… Може би Марина ще отиде. А Вадим – край. Мъжът на Марина загина в автомобилна катастрофа. Така нелепо… после на Марина ѝ казаха, че най-вероятно му е прилошало зад волана. Сърцето го е заболяло, изгубил се, не успял да овладее автомобила. — Може би е припаднал? – предположи тя. — Сега вече никой няма да разбере. – въздъхна приятелката ѝ, лекарката. – Причината: множествени травми, несъвместими с живота. Марина беше в шок. Приятелката ѝ Елена помогна с всичко. Тя и научи подробностите с нейните канали. Погребаха Вадим и остана Марина сама в голямата къща, която са строили цял живот. Домът за двама, а ако дойдат и гости, дори не изглежда толкова голям. А за сам човек… за жена – огромен и тежък товар. Къща си иска мъжка ръка… Даша дойде да се сбогува с баща си. Започна разговор за продажба на къщата, за купуване на апартамент и дори Марина да се премести при тях. — Не! – възкликна Марина. – Не съм строила тази къща, за да я продам. И в Италия при вас не искам. Видяла съм я аз тази Италия… — Мамо! — Е, много си наивна, Дарино. – усмихна се Марина през сълзи. – Шегувам се. — Щом се шегуваш, значи не всичко е толкова зле. Всичко беше сложно. Както беше и самият покойник. От една страна, Вадим беше грижовен и любящ съпруг. От друга – мъж на настроението. Като му беше лошо настроение, мъчеше Марина без жал. После се разкайваше, а Марина беше лека по характер – не обръщаше внимание на такива неща. Така живееха. Двадесет и пет години! Откачено… Даша остана малко и си тръгна – мъжът ѝ работи много, трябвало е бързо да се върне да поддържа домашното огнище. Остана Марина сама. Но, като се познаваше, Марина знаеше – това няма да трае дълго. И беше така. Поплака си половин година и после, щом избърса сълзите, веднага се събра около нея цяла групичка ухажори. Между другото, и майка ѝ се чудеше защо дъщеря ѝ е толкова желана. — Какво толкова намират у тебе? Кат паднали наред! Не си красавица, не разбирам… — Добра си ми, мамо. – усмихваше се Марина, докато си слагаше червило. – Красотата е нищо. Жената трябва да е чаровна и харизматична. С нещо различно. — Хайде, тръгвай вече, жено, – смееше се майка ѝ. – Че инак ухажорът ще се измори да чака, ще си тръгне. — Ще дойде друг, – вдигаше рамене Марина. Минаха почти тридесет години от тогавашния разговор с майка ѝ, а нищо не се промени. Жените все се жалваха, че няма свободни мъже, нямало за кого да се омъжиш след четирийсет. Марина не разбираше този проблем. Тя дори на четирийсет и шест имаше двама ухажори, и двамата – добри. Сърцето ѝ клонеше към Димитър. Много ѝ харесваше – и външно, и като човек. Приятен, интелигентен. С него беше интересно да си поговориш, да излезеш сред хора. Но Димо беше майстор само в приказките. Марина се влюби в приказките му, но с опита разбра – той не е мъж за дом. Не за нейния голям дом. Вторият ухажор – Игор, беше прост и здрав българин. От онези, дето на празник ще изпие буре, но всичко правят, всичко кипи в ръцете им. Истински мъж със златни ръце и добър характер, но с твърдост отвътре. С жена си е мек като агънце, но трябва ли, за нея планини ще премести. Само че Игор не бе любимият на Марина – идиотската женска логика. Той не ѝ говореше красиви думи. Трезвият Игор беше мълчалив. Само като пийне, ставаше весел, разказваше вицове и поддържаше разговор. Можеше да пие доста, но на другия ден пак бе бодър. Поливаше се с ледена вода и пак живееше активно. Не говореше много, но вършеше работа. Него избра Марина. Димитър се обиди и се отдръпна. Марина се омъжи за Игор, а той беше до уши щастлив. На сватбата пийна повечко – пя, танцува. — Брей на тебе, – засмя се Елена. – Година не е минала от смъртта на Вадим, вече се жениш! Жените не могат да си намерят мъж с фенер през деня, а ти само излезеш ли – и готово. — Кажи сега и ти: “Какво толкова намират в теб? Не си красавица дори!” — Ха-ха… няма да казвам. Но винаги си била подозрително желана, факт е. — Не знам, Еленке, какво намират в мен. Отиди при мама да я питаш. Марина намигна на приятелката си и излезе да танцува със съпруга си. Танцуваше и мислеше: “Ами, Игор е простичък, но пък е мъж! И работлив. Не приказва много – може и това да е хубаво.” Да беше избрала Димо – какво щеше да стане? С приказки нищо няма да сготвиш. След няколко месеца Игор обърна двора на Марина в приказна градина. Изкорени стари дървета, изравни земята, направи цветни лехи, построи беседка. В къщата всичко беше подредено и оправено. Марина направи сравнение с 25-те години от първия си брак и напълно съжали, че не е срещнала Игор по-рано. Златен мъж! Лятно време вечеряха под открито небе на масата в беседката, а Марина, наядена с шишчета, мъркаше като доволна котка. Игор се усмихваше на щастието ѝ. — Какво има, Игор? — Радвам се. Първата му съпруга била досадница. Не е вярвал, че ще срещне такава жена като Марина. Радваха се на семейното си щастие четири години, после Игор започна да се чувства зле. Бързо се изморяваше, слабне, а ако пийне, съвсем зле ставаше. — Игоре, трябва да идеш на лекар! – настоя Марина. – Явно нещо ти има! — Глупости, Марино! Ще мине. — Какви са тези предразсъдъци? Ако не мине? Няма ли, като всеки мъж, да се страхуваш от лекари? — Не. Игор не й каза какво го притеснява. Боял се само от едно: че ако е сериозно болен, Марина ще го изостави. С нея ли ще остане, ако е болен? Той знаеше, че Марина се е омъжила за него по практичност, а не от голяма любов. Но той я обичаше – напук на всичко. Видя я случайно в магазина, разсеяна, невинна, и се влюби веднага. Искаше да я закриля цял живот. Дори майка му каза, като видя избраницата: — Твоя си работа, синко. Не разбирам какво намираш у нея. Не е красавица, не е млада, а ти си хубавец – всяка млада би те взела! Но Игор не искаше никоя друга освен Марина. И сега, когато се разболя, ще му е нужна ли още на Марина? Тя не можа да го склони да отиде на лекар. Беше съботна вечер. Бяха на гости у Елена и Борис. Игор и Борис пиеха бира и правеха шишчета. В кухнята Елена каза: — Да не би Игор да е болен? — Не зная! – изплака Марина. – Моля го да иде на лекар, но не иска! Ти си лекар, какво мислиш? Не е ли болен? — Ами… изглежда по-зле. Отслабна. Кожата му е жълтеникава. — Господи! Моля те, накарай го да иде на лекар! Може теб да чуе! Ти си лекар! Елена погледна приятелката си. — Маринче… обичаш ли го? Помня как се колебаеше… Марина прехапа устна и мълчеше. Но Елена не успя да го убеди – Игор припадна на масата. Доведоха линейка. Марина отиде в болницата с него. Той не дойде на себе си. Тя му държеше ръката и се молеше. Оперираха го веднага. — Тумор на черния дроб. — Рак?! – стресна се Марина. — Чакаме резултати от изследванията. Туморът се оказа доброкачествен, но вече беше голям. Забраниха почти всичко на Игор и предупредиха, че възстановяването ще е дълго и несигурно – възрастта си казва думата. Игор се натъжи. В болницата го посети майка му. Марина беше на работа, майка му донесе подходяща храна. — Синко, не те познавам! Оцеля, а лежиш кисел! Яж тези кюфтета! — Не искам. — Трябва! Марина идва ли? — Идва… засега. – каза Игор. — Какво? Бойш ли се, че ще те зареже? Ще бъде луда! — Аз вече съм до тук… Нищо не мога да правя… Петдесет ми става скоро, а съм инвалид. Кой ще иска инвалид? — Какво става тук? – учуди се Марина, влизайки. – Крещите по цялото отделение! Здравейте, Татяно Василевна! — Аз ще тръгвам. Привет, Марино. Чао. — Какво има? Майка му махна с ръка и излезе. Марина изми ръце и отиде при леглото. — Защо си сърдит, инвалид ли? Ръцете и краката са ти на място! Всичко ще се оправи! Знаеш ли, какво прочетох за черния дроб? — Какво? — Черният дроб се възстановява сам. Ако има и 51% останал – ще се оправи! А у теб има 60%! Дай време на дроба си – всичко ще дозрее! — Имам ли време? — Какво? — Време. — Какво става? Да не са ми скрили нещо? Помолил си лекарите? — Не е това… Игор беше изписан. И започна най-трудното време. Щом поработи малко – веднага се изморява. Това го мачкаше най-много. Предстоеше юбилей, а той се отчайваше – нищо не може да яде и пие. Това ли е радостта? Марина сякаш не забелязваше, че Игор се уморява, и безгрижно ядеше със него диетична храна. — Маринче… – осмели се той. – Кажи, какво ще стане сега с нас? — Какво имаш предвид? — Бавно оздравявам. Ще ме оставиш, нали? По-добре сега ми кажи. — Защо да те оставя? С теб ми е много добре. — Да, но когато работех. А сега? Сега и на мен ми е кофти с мен самия. — Не мисли такива неща. Дръж се! — Опитвам! Но само два удара с чука – и съм капнал. Марина го прегърна отзад, присви се до него. — Обичам те. Никога няма да те оставя. Възстановявай се бавно – всичко ще се нареди. — Обичаш ли ме? Истина ли е? — Най-истинската. Марина не изостави Игор. Той, макар и бавно, се възстановяваше. За юбилея му Марина организира празник без алкохол, за да не е тъжен, че не може да пие. Дойдоха няколко приятели, поседяха на беседката, играха настолни игри. — Щастливец си с жена като Марина. – казаха приятелите. — Сигурно ще идете сега да пиете за мое здраве? – пошегува се Игор. Посмяха се. Разотидоха се. Вечерта той и Марина седяха на верандата и гледаха звездите. Щастливи. Игор за първи път от месеци се почувства добре. Повярва, че ще се оправи. И че жена му няма да го остави. Прегърна Марина по-силно. — Какво има, Игор? — Всичко е наред! – каза той. — Най-сетне. – засмя се Марина и го целуна по бузата. Бяха щастливи… 💬 Приятели, ако ви е интересно да четете още нашите истории – оставете коментар и не забравяйте за харесванията си. Това ни мотивира да пишем още!

Ти не си ме обичала никога. Без любов се омъжи за мен. Сега ще ме изоставиш, като се разболях…