Įdomybės!

01.8k.

Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! – крещеше свекървата Аз съм снаха: обикновена, работеща жена, без „корона“ на главата. С мъжа ми живеем в собствения ни апартамент в града, теглим кредити, плащаме сметки, работим от сутрин до вечер. Свекървата живее на село, там е и зълва ми. Всичко щеше да е наред, ако не решиха, че нашият апартамент е уикенд курорт. Първо звучеше мило: – Ще дойдем в събота. – Само за малко. – Нали сме роднини. Да, „за малко“ означава с нощувка; „ще дойдем“ – с торби, празни тави и поглед, който чака банкет. Всяка седмица едно и също: след работа тичам по магазини, готвя, сервирам, усмихвам се, после до късно мия съдове. Валентина Иванова седи и коментира: – Защо салатата е без царевица? – Аз харесвам по-наварен боб чорба. – На село така не се прави. А зълва ми добавя: – Ох, много се изморих от пътя. – Няма ли десерт? И нито веднъж: „Благодаря“, „Може ли да помогна?“ Един ден не издържах и казах на съпруга ми: – Не съм домашна прислуга и не искам всеки уикенд да обслужвам твоето семейство. – Може би трябва да направим нещо. Тогава ми хрумна идея. Следващия път свекървата звъни: – В събота идваме при вас. – О, ние имаме планове за уикенда – казах спокойно. – Какви планове? – Наши си. И знаете ли какво? Истински направихме планове – отидохме при Валентина Иванова на село. В събота сутринта с мъжа ми стоим пред нейния двор. Свекървата отваря вратата – и онемява. – Какво е това?! – Ама ние ви идваме на гости. Само за малко. – Трябва да се предупреждава! Нищо не съм приготвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?! Погледнах я спокойно и казах: – Виждате ли, аз така живея всеки уикенд. – Значи решила си да ме научиш?! Нахална! Крясъкът беше такъв, че всички съседи гледаха, а ние си тръгнахме. И знаете ли какво? Оттогава няма непоканени посещения. Никакво „ще минем за малко“ и уикенди в моята кухня. Понякога, за да те чуят, просто трябва да покажеш колко струва да си на твоето място. Как мислите, постъпих ли правилно? Какво бихте направили в такава ситуация?

Трябва да се предупреждава! Аз нищо не съм готвила! Знаете ли колко струва да приемаш гости?

Įdomybės

0601

„– Мише, пет години чакаме… Пет! Лекарите казват, че деца няма да имаме. А днес – чудо… – Мише, виж! – застинах на портата, невярваща на очите си. Мъжът ми влезе притеснен с кофа риба, а на пейката до оградата – плетена кошница с бебе. Огромни кафяви очи ме гледаха без страх… В ръката му — бележка: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете.“ – Трябва да се обадим в полицията, – промълви Мишо, но аз вече държах детето в прегръдките си. Пет години надежди… и сега, това чудо в кошница. Кръстих го Илия. Скоро разбрахме, че не чува. През сълзи решихме – няма да го оставим, сами ще се справим! Аз започнах да го уча на всичко, научих жестов език, работихме ден след ден. Нямаше училище за глухи деца, аз станах негов учител… Рисунките му пленяваха всички – жълти слънчогледи, танцуващи полета, безмълвни светове. Нарекоха го „Художникът на тишината“. Селото се присмя, но после замлъкна – творбите на Илия стигнаха дори до София, галериите ги купуваха, а по-късно той откри школа за глухи деца. Израсна и построи дом – наш дом, негов и наш. На стената – картина с мама и кошница, а над нея: „Благодаря ти, мамо!“ Сега живеем там, а най-голямото чудо – момче, което слуша със сърцето си, което ни обича… Истинските моменти се случват в тишината. Споделете, харесайте и коментирайте – ако историята ви трогна!

Божидаре, пет години чакаме. Пет. Лекарите казват деца няма да имаме. А сега Божидаре, гледай!

Įdomybės

058

— Мишко, вече пет години чакаме. Пет! Лекарите казват, че няма да имаме деца. А сега… — Мишко, виж! — онемях до портата, невярваща на очите си. Мъжът ми предпазливо прекрачи прага, приведен под тежестта на кофата с риба. Юлският утринен хлад пронизваше костите, но онова, което видях на пейката, изтри студа изцяло. – Какво става? — Михаил остави кофата и дойде до мен. На старата пейка до оградата стоеше плетена кошница. Вътре, загърнато във избеляла пелена, лежеше бебе. Големите му кафяви очи ме гледаха право – без страх, без любопитство, просто гледаха. – Господи… – издиша Михаил. – Откъде се взе това дете? Погалих внимателно тъмната му коса. Мъникът не се помръдна, не заплака – само премигна. В малкото му юмруче беше стиснат лист хартия. Разтворих внимателно пръстчетата и прочетох: „Моля, помогнете му. Аз не мога. Извинете ме.“ — Трябва да се обадим в полицията, — намръщи се Михаил, почесвайки се по главата. — И в общината да съобщим. Но аз вече го вдигнах на ръце и го притиснах към себе си. Миришеше на прах от пътя и на немита коса. Гащеризонът му беше износен, но чист. – Анна, — Мишко погледна тревожно към мен. – Не можем просто ей така да вземем детето. – Можем, – срещнах погледа му. — Мишко, чакаме пет години. Пет! А лекарите казаха… А сега… – Но законите, документите… Родителите може да се появят, – възрази той. Поклатих глава: няма да се появят. Усещам го. Малкият внезапно ми се усмихна широко, сякаш разбираше разговора. Това бе достатъчно. С познати уредихме настойничеството и документите. 1993 не бе лек. След седмица забелязахме нещо странно. Детето, което кръстих Илия, не реагираше на звуци. Мислехме, че е замечтан. Но когато комшията с трактор загърмя до прозореца, а Илия дори не трепна – сърцето ми се сви. — Мишко, не чува, — прошепнах вечерта, когато го сложих да спи в старата люлка от племенника. Михаил гледа дълго в огъня, после въздъхна: Отиваме при доктор Николов в Златица. Докторът прегледа Илия и вдигна рамене: Вродена глухота, пълна. За операция изобщо не се надявайте. Плаках по целия път към вкъщи. Михаил стискаше волана толкова, че кокалите му побеляха. Вечерта, когато Илия заспа, извади бутилка. – Мишко, може би не трябва… – Не. — отпи наведнъж. — Няма да го дадем. – Кого? – Него. Няма да го дадем никъде. Ще се справим сами. – Но как? Как да го учим? Как… Прекъсна ме с жест: – Ако трябва – ще научиш. Нали си учителка. Ще измислиш нещо. Онази нощ не заспах. Гледах тавана и мислех: „Как да науча дете, което не чува? Как да му дам всичко?“ Под утринния здрач осъзнах: той има очи, ръце, сърце. Значи има всичко нужно. На другия ден взех тетрадка и започнах да пиша план – търсене на литература, как да учиш без звук. От този миг животът ни се промени завинаги. През есента Илия навърши десет. Рисуваше слънчогледи на прозореца. В неговия албум не бяха просто цветя – танцуваха, въртяха се в свой собствен танц. – Мишко, виж, — докоснах съпруга си в стаята. – Пак жълто. Днес е щастлив. През годините се научихме да се разбираме. Първо опознах пръстовата азбука, после жестовия език. Михаил напредваше по-бавно, но най-важните думи – „син“, „обичам“, „гордост“ – знаеше отдавна. Нямаше училище за такива деца. Занимавах се сама. Научи бързо да чете – букви, срички, думи. А да смята – още по-бързо. Но най-много – рисуваше. Навсякъде и винаги. Първо с пръст върху запотеното стъкло. После на дъска, която Михаил му скова. После с бои – върху хартия и платно. Бои поръчвах от града по пощата, спестявах от себе си, за да имам Илия хубави материали. — Пак ли този глух пише нещо? – изсмя се съседът Симеон през оградата. — Каква полза от него? Михаил се изправи от лехата: – А ти, Симо, с какво си полезен освен с приказки? Селото не ни разбираше. Подиграваха Илия, наричаха го с обиди. Особено – децата. Веднъж се прибра с разкъсана риза и драскотина по бузата. Мълчаливо ми показа кой – Кольо, синът на кмета. Плаках, докато почиствах раната. Илия бършеше сълзите ми с пръсти и се усмихваше – казваше, че няма нищо. Вечерта Михаил отиде. Върна се късно, нищо не спомена, но под окото му беше синина. След този случай никой повече не закачи Илия. В тийнейджърските години рисунките му станаха различни – стилът му притежаваше странна дълбочина, сякаш от друг свят. Рисуваше свят без звук, но в платната му имаше такава истина, че спираха дъха. Всички стени бяха покрити с картините му. Един ден комисия от областта дойде да провери домашното обучение. Възрастна жена с строг вид влезе, видя платната и застина. – Кой ги е рисувал? — прошепна. – Синът ми, – гордо отвърнах. – Покажете това на експерти, – махна очилата. — Детето ви… то има истински талант. Но ни бе страх. Светът отвън ни се струваше голям и опасен, особено за Илия. Как ще се справи без нас, без нашите жестове и знаци? – Ще отидем, – настоявах, събирайки му дрехите. — Има артистичен панаир в Пловдив. Трябва да покажем творбите ти. Илия вече бе на седемнадесет. Висок, слаб, с дълги пръсти и внимателен поглед. Неохотно кимна – да спори с мен беше безсмислено. На панаира работите му окачиха най-отзад. Пет малки картини — полета, птици, ръце държащи слънцето. Минувачите ги зърваха, но нищо повече. Тогава се появи тя – сива жена с изправен гръб и проницателен поглед. Дълго стоя пред картините, после рязко се обърна: – Ваши ли са? – На сина ми, – кимнах към Илия. – Не чува? – забеляза жестовото ни общуване. – Да, от раждането. Тя кимна: – Казвам се Вера Иванова, от художествената галерия в София. Тази работа… — задържа дъх пред най-малката картина със залез над поле. — В нея има нещо, което художниците търсят с години. Искам да я купя. Илия се втренчи в лицето ми докато превеждах раболепно думите ѝ. Пръстите му потрепнаха, а в очите му се мерна недоверие. – Наистина ли не мислите за продажба? — в гласа ѝ имаше професионално настойчивост. – Никога… — спрях, усещайки руменина. — Знаете ли, не сме мислили за продажба. Това е просто душата му. Тя извади кожения си портфейл и без пазарлък подаде сума, каквато Михаил печелеше за половин година в работилницата си. След седмица се върна за още една творба – онази с ръцете и утринното слънце. В средата на есента получих писмо: „В работите на вашия син има рядка искреност. Разбиране на тишината без думи. Това търсят истинските ценители.“ В столицата ни посрещнаха сиви улици и студени погледи. Галерията – малко помещение в стара сграда накрая, но всеки ден идваха хора с внимателни погледи. Гледаха, обсъждаха композиции, цветове. Илия стоеше встрани, наблюдаваше движението на устни и жестове. Макар че думите не чуваше, лицата разказваха всичко: случваше се нещо специално. Започнаха грантове, стажове, публикации. Окръстиха го „Художникът на тишината“. Картините му – неми викове на душата – докосваха всеки. Изминаха три години. Михаил не сдържа сълзите, изпращайки сина ни на самостоятелна изложба. Опитвах се да изглеждам силна, но всичко вътре бучеше. Нашето момче порасна. Без нас. Но се върна. Един слънчев ден пристигна с букет полски цветя. Прегърна ни, хвана ръцете ни и ни поведе през селото – покрай любопитните погледи – към далечното поле. Там стоеше Къща. Нова, бяла, с балкон и огромни прозорци. Селото отдавна гадаеше кой богаташ строи тук, но никой не знаеше собственика. – Какво е това? — прошепнах в изумление. Илия се усмихна и извади ключове. Вътре – просторни стаи, ателие, лавици с книги, нови мебели. – Сине, — Михаил омагьосано се оглеждаше, — това… твой дом ли е? Илия поклати глава и с жестове показа: „Наш. Ваш и мой.“ После ни изведе в двора, където на стената сияеше огромна картина: кошница до портата, жена с сияещо лице, държаща дете, а над тях – надпис с жестове: „Благодаря ти, мамо“. Онемях, сълзи течаха по бузите ми, но не ги изтривах. Винаги сдържаният Михаил пристъпи напред и прегърна сина ни толкова силно, че едва дишаше. Илия му отвърна, протегна ръка към мен и останахме така – тримата сред полето до новия дом. Днес картините на Илия красят най-добрите галерии по света. Той отвори школа за глухи деца в областния град, финансира програми за подкрепа. Село се гордее – нашият Илия, който чува със сърцето си. А ние с Михаил живеем в бялата къща. Всяка сутрин излизам на верандата с чай и гледам картината на стената. Понякога се чудя – какво, ако не бях излязла онази юлска утрин? Ако бях се страхувала? Илия сега живее в града, в просторен дом, но всеки уикенд се връща. Прегръща ме и всички съмнения изчезват. Никога няма да чуе гласа ми. Но знае всяка дума. Няма да чуе музика, но създава своя – с цветове и линии. И, виждайки щастливата му усмивка, разбирам – понякога най-важните моменти в живота се случват в пълна тишина. Сложете лайк и споделете мнението си в коментарите!

Мишо, пет години вече чакаме. Пет години. Лекарите казаха не можем да имаме деца. А сега Мишо, ела да видиш!

Įdomybės

01k.

БЕБЕ НА ПЕРОНА: 25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО МИНАЛОТО ЧУКА НА ВРАТАТА

Намерих бебе на железопътната линия и го възпрах като собствена дъщеря 25 години по-късно миналото се

Įdomybės

015

Ще ще срещнеш своята съдба. Не бързай – всичко става когато му дойде времето Полина имаше една стара и малко странна традиция – всяка година, малко преди Нова година, тя ходеше при някоя гадателка. Благодарение на живота си в големия град, беше лесно да намери нова гадателка. Истината била, че Поля се чувстваше самотна. Колкото и да се опитваше да се запознае с някой достоен млад мъж, все не й се получаваше. Оказа се, че всички свестни момчета отдавна са „разграбени“… – Тази година ще срещнеш съдбата си! – тържествено обяви чернооката гадателка, взирайки се в блестящия кристал. – А къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо попита Поля. – Всяка година ми казват едно и също. Годините си минават, а съдбата ми все не идва. Препоръчаха ми вас като най-силната гадателка. Искам да ми кажете точното място! Иначе ще ви направя антиреклама… – закани се момичето. Гадателката превъртя очи. Разбра, че си има работа с труден клиент, който няма лесно да се отърве. Ако не й излъже нещо сега, девойката ще стои до вечерта и ще задържа опашката от желаещи да научат съдбата си. – Във влака ще го срещнеш! – произнесе с притворени очи. – Виждам го… висок рус младеж, много красив! Наистина като приказен принц… – Уау! – зарадва се Поля. – А в кой влак, и кога точно? – Преди Нова година! – продължи весело гадателката. – Отиди на гарата. Сърцето ще ти подскаже в коя посока да вземеш билет… – Благодаря! – усмихна се щастлива Поля. Полина излезе от входа при гадателката и хванала такси, хукна към гарата. Пред билета обаче ентусиазмът й се поразсипа. Тя гледаше разписанията и изобщо не знаеше накъде да купи билет… – Казвайте! – нетърпеливият глас на касиерката я извади от унеса. – Русе… За тридесети декември. Купе, – промърмори Поля. Въображението й вече рисуваше как седи в уютното купе, пие чай и внезапно се отваря вратата и влиза той – нейният принц… Като се върна у дома, Полина бързо започна да събира най-необходимите неща за път – все пак нейният влак тръгваше късно вечерта… Изобщо не мислеше за последствията. Какво ще прави в новогодишната нощ в непознат град. Единственото, което искаше, беше предсказанието да се сбъдне час по-скоро. Беше й тежко да се чувства ненужна, особено по празниците. Всички пазаруваха за нова година, купуваха подаръци, радваха се на семейството си. Всички – освен нея… След няколко часа Полина вече седеше в купето с чаша чай. Всичко беше точно както си го представяше. Оставаше само да дочака момента, когато през полуотворената врата ще влезе приказният принц… – Добър вечер, – поздрави баба, мъкнейки огромен куфар в купето. – Къде е второто място? – Ето, – смутено мигна Полина, посочвайки полицата отсреща. – Сигурна ли сте, че не бъркате вагона? – Не, мило дете, не се бъркам, – усмихна се бабата и седна на свободната полица. – Извинете, да мина… – промълви Полина. Тя най-накрая разбра, че прави голяма глупост. – Пуснете ме да изляза! Размислих се! – Чакай, да прибера куфара, – каза бабата, без да разбира какво се случва. – Ох… Влакът вече тръгна, – тежко въздъхна Полина. – Какво сега? – Защо пък изведнъж искаш да слезеш? Нещо забрави ли? – попита жената. Полина предпочете да си замълчи и обърна поглед към прозореца, осъзнавайки, че сама се е поставила в тази ситуация. Междувременно Светлана Александровна (да речем баба Станка) извади топли домашни мекици от чантата и покани съседката си в купето да вкуси. – При дъщеря ходих на гости, – поясни бабата. – Сега се прибирам у дома, синът ми и приятелката му пристигат за празника. Заедно ще посрещнем новата година. – Поне на вас ви върви… Аз сигурно ще прекарам Нова година на гарата, – с тъга сподели Поля. Дума по дума, и момичето най-накрая се осмели да разкаже на бабата цялата истина за своите премеждия. – Я, ти си чудно дете! Защо ходиш по тези врачки? – сгълча я бабата. – Ще срещнеш съдбата си – не бързай, всичко си има време… На следващия ден Полина слезе на перона на град, който виждаше за пръв път. Помогна на бабата да слезе с багажите, но после се замисли какво да прави нататък… – Благодаря ти, Полина! С наступващата Нова година! – благодари баба Станка! – И на вас! – усмихна се тъжно Полина. Бабата погледна момичето, чуди се как да я разведри. Разбра, че да прекараш Нова година на гарата – не е най-доброто начало на годината… – Полина, хайде у дома! – внезапно предложи бабата. – Ще украсим елхата, ще сготвим празнична вечеря… – Много се притеснявам… – объркано каза момичето. – По удобно ли ти е да седиш на гарата? – усмихна се бабата. – Хайде, това се реши! Полина прие поканата. Баба Станка беше права – навън пък валеше сняг и нямаше никакъв смисъл да стои на гарата… – Сашко и Лиза вече са у дома, – застъпи бабата. Сашко видя от прозореца как майка му пристигна с такси. Момчето се спусна към асансьора и помогна с тежката чанта. – Сашко, здравей, миличък! А аз не съм сама, имам гостенка – това е дъщерята на моята стара приятелка, Полина, – намигна бабата на момичето. – Чудесно! – усмихна се Сашко. – Заповядай, Полина. Очите на момичето паднаха върху висок, красив рус младеж и тя поруменя. Точно него си беше представяла във влака… Дали съдбата пак си прави шеги? – А Лиза къде е? – запита майка му. – Мамо, Лиза си отиде и няма повече да я има. Не искам да говоря за това, добре? – намръщи се Сашко. – Добре… – сбърка бабата. Вечерта всички се събраха на масата да изпратят старата година. – Полина, ще останеш ли по-дълго при нас? – усмихна се Сашко, като сложи салата в чинията й. – Не, сутринта си тръгвам, – с тъга продума момичето. Наистина не искаше да напуска този уютен дом. Полина чувстваше, че познава баба Станка и Сашко цял живот… – Не разбирам защо да бързаш? – възмути се бабата. – Полина, остани още малко. – Наистина, остани, Полина, – добави Сашко. – Имаме чудесна пързалка в парка, вечерта можем да се разходим. Не си тръгвай толкова скоро… – Убедихте ме! – усмихна се Полина. – С радост ще остана. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима: баба Станка, Сашко, Полина и малкия Артем… А вие вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще не е дошло времето. Всичко с времето си В моя живот, както казва майка ми, винаги съм следвал традициите.

Įdomybės

0309

Ще ще откриеш своята съдба – не бързай, за всяко нещо си има време Полина имаше странна, стародавна традиция – всяка година преди Нова година посещаваше врачка. В големия град нова врачка винаги се намираше лесно. Но Полина беше самотна – каквото и да правеше, все не срещаше мечтания благороден млад мъж. Всички свестни момчета вече били „разграбени“… – Тази година ще откриеш своята съдба! – пророкува тържествено чернооката врачка, гледайки в блещукащия кристал. – Къде? Къде ще го срещна? – нетърпеливо настоя Полина. – Всяка година ми казват едно и също. Годините минават, а аз все нямам късмет… Полина изискваше точен отговор – „Иначе такава антиреклама ще ви направя…“ Врачката пое дълбоко дъх. Разбра, че с Полина няма лесно да се отърве – ако не измисли нещо веднага, момичето щеше да държи опашката до вечерта. – На влака ще го срещнеш! – каза тя със затворени очи. – Виждам го ясно… висок рус красавец, истински приказен принц… – Уау! – зарадва се Полина. – А в кой влак и кога? – Преди Нова година! – продължи врачката. – Отиди на Централна гара – сърцето ти ще ти подскаже в коя посока… Развълнувана, Полина хукна с такси към гарата. На гишето за билети вече се чудеше къде да купи билет.… – Хайде, казвайте! – раздразнено подкани касиерката. – За Пловдив… на тридесети декември. Купе. Тя си представяше как седи уютно в купето, пие чай, и когато вратата се отвори, влиза нейният жених… Вкъщи набързо събра вещи за път – влакът потегля късно вечерта. Не мислеше за последствията – после ще се оправи… Единствено искаше предсказанието да се сбъдне. Самотата болеше най-много в празничните дни – всички купуват за семейната трапеза, всички се радват и подаряват, а тя… След няколко часа Полина беше в купето с чай в ръка – всичко по лекарската заръка. Оставаше да дочака „принца“. – Добър вечер! – поздрави възрастна жена, внасяйки огромния си куфар. – Къде е второто легло? – Тука… – каза Полина, показвайки. – Не се ли объркахте – това ли е вашият вагон? – Не, миличка – правилно съм, – усмихна се бабата и се намести. – Моля, бихте ли се размърдали, искам да сляза – реши Полина, разбирайки, че е направила глупост. – Предомислих, не пътувам! – Изчакай да прибера багажа, – ведро отвърна бабата, не разбирайки причината. – Е, потеглихме вече… – въздъхна момичето. – Защо реши да слизаш? Забрави нещо? – попита жената. Полина се обърна към прозореца, пренебрегна въпроса. Бабата извади домашни топли банички и почерпи. – Отиваш на гости? – заприказва бабата, – аз бях при дъщерята, а сега се връщам – синът и годеницата ще идват, заедно ще празнуваме Нова година. – Завидях… Аз сигурно ще празнувам новата година на гарата… – прошепна Полина. Разприказваха се, и Полина разказа цялата истина за приключението си. – Глупачето ми! Защо ходиш при тия шарлатани? – засмя се бабата. – Ще срещнеш своята съдба, не бързай – за всичко има време… На сутринта, на перона в непознат град, помогна на бабата да слезе. Не знаеше какво да прави. – Благодаря ти, Полина! Весела нова година! – благодари жената. – И на вас… – тъжно се усмихна Полина. Бабата я покани у тях – „Ще украсим елхата, ще подготвим празничната трапеза…“ – А на гарата не е неудобно ли? – засмя се бабата. – Идвай, не се обсъжда! Полина прие. Бабата се оказа права – вън вече се вихреше виелица. – Сашо и Лиза вече са вкъщи – усмихна се жената. Сашо, висок рус красавец, чакаше майка си. Бабата се представи – „Това е дъщерята на моята стара приятелка – Полина.“ – Добре дошла! – поздрави с усмивка Сашо. Полина погледна към него – точно такъв си го беше представяла в купето… дали все пак съдбата не си знае работата? Бабата заговори за Лиза… – Мамо, Лиза няма да я има повече – нека не говорим за това… Вечерта празнуваха заедно, изпращаха старата година. – Полина, ще останеш ли още малко? – предложи Сашо. – Имаме хубава пързалка, утре можем да идем. Не бързай така… – Убедихте ме! Оставам с радост! – усмихна се Полина. Следващата Нова година я посрещнаха вече четирима – Св. Александровна, Сашо, Полина и малкия Артем… А вярвате ли в новогодишни чудеса?

Ще намериш щастието си. Няма нужда да бързаш. Всичко става, когато му дойде времето. При Калина имаше

Įdomybės

0203

— Бабо Алло! — извика Матей. — Кой ви позволи да държите вълк в селото? Алла Стефанова горчиво заплака, като видя разрушихата се ограда. Отдавна я подпираше с дъски и поправяше гнилите колчета, надявайки се ограждението да устои, докато събере достатъчно пари от малката си пенсия. Но не такава беше съдбата! Ограда падна. Десет години вече Алла се грижеше сама за дома си, откакто любимият ѝ съпруг, Петър Андреев, си отиде. Той имаше златни ръце. Докато беше жив, баба Алла за нищо не се тревожеше. Петър беше майстор във всичко — дърводелец и мебелист. Винаги поправяше сам, не се налагаше да се викат майстори. В селото го уважаваха за добротата и трудолюбието. Заедно изживяха 40 щастливи години, само един ден не дочакаха юбилей. Подредената къща, богатият урожай в градината, гледаните животни — всичко това беше плод на съвместния им труд. Съпрузите имаха единствен син — Георги, голяма гордост и радост. Още от малък беше свикнал да работи, не трябваше да го карат да помага. Когато майка се връщаше уморена от фермата, синът вече беше насекъл дърва, донесъл вода, запалил печката и нахранил животните. Петър, след работа, се измиваше и излизаше на верандата да изпуши цигара, докато Алла готвеше вечеря. Вечерите прекарваха всички заедно на трапезата, разказвайки новините от деня. Бяха щастливи. Времето летеше, оставяйки само спомени. Георги порасна, замина за големия град, завърши образование, ожени се за градска девойка Людмила. Семейството се установи в София. В началото Георги идваше при родителите си за отпуск, но жена му скоро го навила да пътуват в чужбина — и така всяка година. Петър Андреев се ядосваше на сина, не разбираше този избор. — Къде се е уморил нашият Георги? Сигурно Люси му обърква главата. Защо му трябват тези пътешествия? Бащата тъгуваше, майката страдаше. Но какво им оставаше? Да живеят и да чакат поне звън от сина си. Един ден Петър Андреев се разболя тежко, отказваше храна и отслабваше пред очите ѝ. Лекарите предписаха медикаменти, но накрая го изпратиха да изживее старините си у дома. През пролетта, когато природата се събужда и славеите пеят в гората, Петър издъхна. Георги дойде за погребението, плака горчиво, укорявайки себе си, че не е успял да види баща си за последно. Прекара седмица у дома, след което се върна в столицата. През последните десет години написа само три писма на майка си. Алла остана сама. Продаде кравата и овцете на съседите. За какво ѝ са вече животни? Кравата дълго стоеше край портата на баба Алла, слушайки как старицата ридае. Алла се затваряше в най-далечната стая, затычаше ушите и плачеше. Без мъжки ръце стопанството залиня. Ту протече покривът, ту прогнили дъски на верандата се строшават, ту подземието се наводни… Баба Алла правеше, каквото можеше. От пенсията отделяше за майстори, понякога сама се справяше — нали е селска жена, всичко знае. Така живееше, едва свързвайки двата края, когато я сполетя още една беда. Внезапно зрението ѝ се влоши, а досега не беше имала такива проблеми. Отиде до селската бакалия и едва разчете цените. След няколко месеца вече почти не виждаше надписа на магазина. Медицинската сестра дойде, прегледа я и настоя за болничен преглед. — Алла Стефанова, искате ли да ослепеете? Ще ви направят операция и зрението ще се върне! Но баба се плашеше от хирургия и отказа да замине. За година почти напълно изгуби зрението си. Но не се тревожеше много за това. — Защо ми е това светло? Телевизия не гледам, слушам само. Дикторът чете новините, всичко ми е ясно. У дома работя по памет. Но понякога се притесняваше. В селото се нароиха неблагонадеждни хора. Крадци посягат на изоставени къщи, изнасят всичко що видят. Баба Алла се страхуваше, понеже нямаше добър куче, който да пази с лай и гръмка визия. Попита ловец Симеон: — Симеоне, знаеш ли дали в горския има малки кученца? Може и най-дребното, аз ще го възпитам… Симеон, местният ловец, я погледна любопитно: — Бабо Алло, защо ти е лайка? Те са за гората. Мога да ти доведа истинска овчарка от града. — Овчарката май е много скъпа… — По-евтина от живи пари, бабо Алло. — Е, тогава доведи! Алла брои заделените спестявания и прецени, че стига за хубаво куче. Но Симеон, който беше ненадежден човек, все отлагаше обещаното. Баба Алла го кореше за празни думи, но в дълбочина се досещаше — той е нещастен, без семейство, без деца, единствената му компания беше огнената ракия. Симеон, връстник на сина ѝ Георги, не напусна селото — в града му беше тясно. Главната му страст бе ловът. Изчезваше в гората с дни. Извън ловния сезон работеше по дворовете, копаеше градини, ремонтираше техника, обработваше дърво. Изкараните пари веднага ги харчеше за алкохол. След запои се махаше към гората — подпухнал, болен, виновен. След няколко дни се връщаше със стрък от гъби, плодове, риба и орехи. Продаваше ги евтино, пак ги профукваше. Пияницата помагаше и на баба Алла срещу заплащане. А сега, след като оградата падна, пак трябваше да го викне. — Май с кучето ще трябва да почакаме, — въздъхна Алла Стефанова. — Трябва да платя на Симеон за оградата, а парите са малко. Симеон дойде, но не с празни ръце. В раницата му, освен инструменти, нещо шавеше. Усмихнат, повика баба Алла: — Гледай какво ти нося. — Той отвори раницата. Старицата приближи и напипа меко, пухкаво малко главче. — Симеоне, кученце ли ми донесе? — учуди се тя. — Най-доброто от най-добрите. Чистокръвна овчарка, бабо. Кученцето запищя, опитваше да се измъкне. Алла се паникьоса: — Ама нямам достатъчно пари! Само за оградата стигат! — Не мога да го върна, бабо Алло! — възпротиви се Симеон. — Представа имаш ли колко хиляди дадох за такова куче? Какво да прави, старата, затича до магазина, където продавачката ѝ даде пет бутилки ракия на вересия и я записа в тетрадката за дългове. До вечерта Симеон беше поправил оградата. Баба Алла го нахрани с топъл обяд и му наля чашка. Пияницата, развеселен от питието, започна да дава наставления, сочейки кученцето, свито до печката. — Трябва да го храниш два пъти на ден. Купи му здрав синджир — ще стане силно и здраво куче. От кучета разбирам. Така в дома на Алла се появи нов обитател — Тузо. Старицата полюбила кученцето, а то ѝ се реваншираше с вярност. Всеки път, когато излизаше да го нахрани, Тузо скачаше, готов да я оближе по лицето. Само едно я смущаваше — кучето стане огромно, като теле, но така и не се научи да лае. Това натъжваше Алла Стефанова. — Ех, Симеоне! Ех, тарикате! Продаде ми негодно куче. Но как да изгони такава добросърдечна животинка? Не му трябваше да лае. Съседските кучета не посмяха да лаят по Тузо, който за три месеца порасна почти до кръста на стопанката си. Един ден в селото дойде Матей, местният ловец, да купи хранителни продукти, сол и кибрит. Настъпваше зимният ловен сезон, когато мъжете прекарват месеци в гората. Когато минаваше покрай дома на Алла Стефанова, застина, като видя Тузо. — Бабо Алло! — извика Матей. — Кой ви позволи да държите вълк в селото? Алла изплашено сложи ръце на гърдите: — О, Боже, колко съм глупава! Този измамник Симеон ме излъга! Казваше — чистокръвна овчарка… Матей сериозно я посъветва: — Бабо, трябва да го пуснете в гората. Иначе може да стане беля. Очите на старицата се насълзиха. Тежко ѝ беше да се раздели с Тузо! Доброто, привързано животно, макар и вълк. Но напоследък ставаше неспокоен, дърпаше синджира, копнееше за свобода. Хората в селото го гледаха с уплаха. Нямаше избор. Матей закара вълка в гората. Тузо помаха с опашка и изчезна сред дърветата. Повече никой не го видя. Алла тъгуваше за любимеца и проклинаше хитрия Симеон. А той — сам се разкайваше, защото имаше добри намерения. Преди време, бродейки в гората, попадна на мечи следи. Чу се тъжен писък. Симеон вече щеше да се маха — където има мечета, наблизо е мечката! Но звукът не бе мечешки. След като побутна храста, видя хралупа. Там лежеше мъртва вълчица, а около нея — нападнатите ѝ вълчета. Явно мечка беше нападнала леговището. Само едно малко оцеляло, скрито в хралупата. Симеон се смили над сирака. Взе го със себе си, а после реши да го даде на баба Алла да се погрижи. Мислеше — като порасне, сам ще избяга в гората. А междувременно ще намери куче за бабата. Но всичко обърка Матей. Няколко дни Симеон обикаляше покрай къщата ѝ, не се осмеляваше да влезе. Навън бушуваше зима. Алла топлеше печката, за да не измръзне нощем. Изведнъж на вратата се похлопа. Старицата побърза да отключи. Пред прага стоеше мъж. — Добър вечер, бабо. Ще ме пуснете ли да пренощувам? Отивам до съседното село, но се загубих. — Как ти е името, момче? Лошо виждам. — Борис. Алла свъси вежди. — Май в нашето село Борисовци няма… — Аз не съм тук отрасъл, бабо. Наскоро купих къща. Тръгнах да я видя, но колата затъна. Пеша дойдох, а навън е буря! — Значи ти купи къщата на покойния Данчо? Мъжът кимна. — Именно. Алла го покани в къщата, сложи чайник. Не забеляза как лакомо оглежда старата витрина, където в селата държат пари и накити. Докато бабата готвеше, гостът започна да рови в шкафа. Алла чу скърцането на вратичката. — Какво правиш там, Борисе? — Тук е имало парична реформа! Помагам ви да се отървете от старите пари. Старицата се намръщи. — Лъжа. Никаква реформа не е имало! Кой си ти?! Мъжът извади нож и го насочи към брадичката ѝ. — Мълчи, бабо. Давай парите, златото, храната! Алла се изплаши. Пред нея стоеше престъпник, укриващ се от полицията. Съдбата ѝ бе решена… В този миг вратата се разтвориха. В стаята влетя огромен вълк и скочи върху крадеца. Той изкрещя, но дебелият шал го спаси от ухапването. Крадецът грабна ножа и наръга вълка в рамото. Тузо скочи настрани, а злосторникът се възползва, за да избяга. Точно тогава към къщата пристигаше Симеон, решен да се извини. Край двора видя човек с нож, който тичаше, ругаейки. Симеон хукна към Алла, а тя лежеше на пода до окървавен Тузо. Симеон разбра всичко и се затича към кварталния. Крадецът бе заловен. Осъдиха го за нов срок. А Тузо стана истински герой в селото. Хората носеха храна, поздравяваха го. Вълкът вече не беше вързан, свободен. Но винаги се връщаше при баба Алла, идваше с Симеон след ловни походи. Един ден видяха черен джип пред къщата ѝ. В двора някой цепеше дърва. Това беше синът ѝ — Георги. Видя стария приятел, разтвори ръце за прегръдка. Вечерта всички бяха заедно на трапезата, а Алла сияеше от щастие. Георги я убеди да отиде в града на операция, за да си върне зрението. — Щом трябва… — въздъхна старицата. — През лятото ще дойде внукът, искам да го видя. Симеоне, гледай къщата и Тузо. Става ли? Симеон кимна. Тузо се настани до печката, доволен положи глава върху лапите си. Мястото му беше тук, до приятели. За да не изпускате най-интересните ни публикации, харесайте страницата! Споделете мисли и емоции в коментарите, подкрепете с лайк!

Бабо Дани, извика Мартин, кой ви е дал разрешение да гледате вълк в селото? Даниела Стефанова плака горчиво

Įdomybės

047

— Бабо Алло! — провикна Матей. — Кой ви даде разрешение да държите вълк в селото?

Бабо Даниела! извика Матей. Кой ви позволи да държите вълк в селото? Даниела Стефанова заплака горчиво

Įdomybės

061

Освободена от майчиния гнет: Историята на Варвара – скромното момиче от българското село, която намира сила, любов и щастие далеч от властната си майка

Под майчиния натиск Сега, когато си припомням историята на Варя, сякаш всичко се е случило в друг, далечен