Įdomybės! – Page 7

„Не ви харесва? Вратата е там, тръгвайте! – Юлия сложи край на натрапниците Тридесет години Юлия търпя мълчаливо. Мъжът ѝ каже нещо – тя кима. Свекървата пристигне – слага чайника. Зълвата дойде с багаж – настанява я в ъгловата стая. „Само за няколко дни“, обещава зълвата, а се задържа три месеца. А какво да прави? Ако се разкрещи – ще кажат, че е лоша съпруга. Ако откаже – ще я нарекат безсърдечна. Юлия е свикнала да търпи. И дори се научи да не забелязва как нейният собствен живот потъва в служене на чужди желания. Съпругът ѝ, Анатолий Петров – строителен майстор, обичаше наздравици и съселяшки приказки за шефа. Наричаше Юлия „моето домакинче“ и не разбираше защо тя понякога плаче нощем. „Уморена си – почини си. Родата дошла – нахрани ги. Просто е.“ След смъртта му Юлия остана сама в тристаен апартамент в „Люлин“. Поминалото се отбеляза както подобава: маса, ракия, „беше добър човек”. Родата поплака и си тръгна. Юлия си помисли: „Най-после ще си почина.“ Но не беше така. Само след седмица звъни зълвата, Валентина: – Юле, утре идвам, ще донеса покупки. – Не ми трябва нищо, Вале. – Айде, стига, каква си ми чужда! Няма да дойда с празни ръце! Идва със сак с брашно и едно условие: племеникът Кирил да поживее при Юлия, докато „учи в София”. Юлия опитва деликатно да откаже: – Нали му дават общежитие. – Ами то кога ще го дадат? Къде да спи сега? На Централна гара ли? Юлия отстъпва. Кирил се нанася, хвърля чорапи по коридора, купчините чинии растат, уредите гърмят по нощите. За учене не се записва, но намира работа за куриер и използва апартамента като склад и място за преспиване. – Кириле, може ли да помислиш да си наемеш нещо? – плахо намеква Юлия след месец. – Лельо Юле, нямам пари за наем! След още две седмици идва дъщерята на покойния Анатолий от първия му брак – Лариса. Донесла обидата си от трийсет години и претенция: – Баща ми ти остави апартамента, а на мен – нищо! Аз съм му дъщеря! Юлия мълчи безпомощно. Апартаментът по закон минава на нейно име. Лариса я гледа така, сякаш е откраднала нещо. – А ти знаеш ли колко ми е трудно? – хвърля Лариса. – Самотна с дете, плащам наеми! Юлия обяснява, че няма друго жилище, няма средства, сама не знае как да живее, но Лариса не слуша – тя не търси разбиране, а справедливост. И тук започна всичко. Родствениците идват често. Свекървата със съвети да продаде апартамента и да вземе по-малък, зълвата с нов племеник, Лариса с нови претенции. Всеки път Юлия слага масата, прави чай, изслушва упрези. Докато един ден не заговориха за апартамента открито. – Юле, за какво ти е тристаен? – пита зълвата, сърбайки чай. – Продай го, купи си гарсониера, дай парите на децата. – На кои деца? – чуди се Юлия. – На Лариса, на Кирил. Тежко им е. Юлия гледа родата, и изведнъж я осенява: те не са дошли да я утешават. Дошли са да делят. – Ако нещо не ви изнася, можете да си ходите, – тихо казва тя. – Вратата знаете къде е. В стаята пада тишина. – Какво каза?! – повтаря зълвата. – Казах: тръгвайте. От моя дом. Поглеждат я като извънземна. Като да е заговорила на китайски или на груб диалект. – Как смееш?! – пламва зълвата. – Нали сме семейство! – Кое семейство? – с мек глас пита Юлия. – Тия, дето идват само да ядат или да гледат телевизия? – Майко, чуваш ли я? – поглежда зълвата към свекървата. – Казах ти аз – надута е! Свекървата мълчи. Само гледа по нейния си начин, въздиша… И винаги излиза, че Юлия пак е виновна. – Госпожо Валентина, – обръща се Юлия към свекървата. – Трийсет години ме учихте как да угаждам на мъжете, как да готвя. А когато плачех по нощите, знаете ли какво казвахте? „Трай си, всички жени траят“. Та траех! Ама дотук. Терпението свърши. Кат масло в туба – имаше, ама се изчерпа. Зълвата грабва чантата: – На Кирил всичко ще разкажа! Да знае що за човек си! – Кажи му. Но го вземи със себе си. Утре. Или аз самичка ще кача багажа на площадката. Тръгнаха си с трясък. Люстрата затрака от удара на вратата. Юлия остана в кухнята, ръцете треперят, сърцето бие силно. Налива си вода, изпива я до дъно. И си мисли: „Боже, какво направих?!“ После: „А какво толкова? Изгоних натрапниците от собствения си дом?“ Нощем не спи. Мислите в главата се въртят като прането в стара пералня – едно и също, на кръг. Ами ако те са прави? Ако съм лоша егоистка? Може би трябваше пак да търпя? Но на сутринта идва яснота – проста като първи сняг. Да търпиш – значи временно. Аз търпях 30 години. Това вече не е търпение – това е капитулация. Кирил се изнесе за два дни. Валентина дойде мрачна, гледа надолу. Племеникът мърмори нещо за „стара вещица“. Юлия стои и мълчи. Преди би се разплакала, оправдавала се, уговаряла. Сега – мълчи. След седмица Лариса се обадила: – Мама и аз помислихме, – започва предпазливо. – Коя мама? – прекъсва я Юлия. – Твоята майка почина през 92-ра. Валентина е моята свекърва. Бивша. Тишина в слушалката. – Добре, както и да е. Виж, решихме да не се караме, баща ти те обичаше. – По своему, да. Но апартаментът е мой, законно. Не дължа нищо на никого. – Но, за справедливост… – Справедливост? – Юлия се усмихва – Лариса, справедливо щеше да е, ако някой веднъж ме беше поздравил за рождения ден. Или ми се беше обадил, без да моли за пари. Това е справедливост. – Озлобила си се, – казва ледено Лариса. – Самотата те е вкаменява. – Не. Просто спрях да се преструвам. Седмиците минават бавно. Юлия ходи на работа – санитарка в болница, прибира се, вечеря сама. Комшийката баба Клава ѝ носи питки: – Юлечке, как си? Не тъгуваш? – Не тъгувам. – Родата не идва ли вече? – Не идва. – И много добре, – кимва Клава. – Отдавна чаках да дойде този момент. Браво. Юлия се усмихна, за първи път от години – искрено. Най-страшното не беше обидата на родата. А тишината. Че вечер нямаш на кого да кажеш „добър вечер“, на кого да налееш чай. Юлия разбра: цял живот е живяла не за себе си. А сега? Сега трябва да учи да живее за себе си. И това я плаши повече от всякакво мрънкане. След месец – пак на вратата: Валентина, с Кирил, свекървата и Лариса. Всички – като десантна група. Юлия отваря – и те там. Наредени като делегация. Валентина напред. – Юле, размисли ли? – За какво? – За апартамента. Ще го продаваш ли? Юлия ги оглежда. Явно са мислели, че един месец самота ще я пречупи и сама ще им се обади. – Влезте щом сте дошли. Сядат в кухнята. Свекървата веднага към хладилника. Лариса ровичка телефон. Валентина срещу Юлия. – Юле, сама тук няма да се справиш. Комунални, ремонт… Защо ти просторна квартира? – Харесва ми тук, – спокойно казва Юлия. – Ама си сама! – включва се Лариса. – Ето, намерих вариант: продаваш, купуваш гарсониера в „Обеля“, триста хиляди остават. Сто хиляди на мен – имам дете, сто хиляди на Кирил – за учене, сто хиляди за теб. Юлия мълчи. Сочи Лариса с поглед. Изряден маникюр, скъпа чанта. – Значи аз да се махна в панел накрая на града, а вие да си делите парите? – Нали е редно! – възмущава се Лариса. – Баща ми цял живот е работил за този апартамент! – Не, – отвръща тихо Юлия. – Дадоха му го от държавата през осемдесет и четвърта. А ремонти кой плати? Аз. – Юле, не се надувай, – намесва се Валентина. – Говорим като семейство. Нещо в Юлия щракна – като ключ. Щрак – и всичко изгасва. – Семейство? А къде бяхте, като ме оперираха преди три години? Кой дойде? Вале, ти дойде ли? – Ми имах работа тогава… – А вие, госпожо Валентина? Звъннахте ли веднъж? Свекървата мълчи. – Ти, Лариса, знаеше ли, че бях в болница? – Никой не ми каза, – мърмори тя. – Никой! Защото не ви беше грижа. Сега също не ви е грижа. Идвате не за мен, а за апартамента. – Юле, що се нервиш? – опитва Валентина. – Не нервнича. Просто стига. Свърши търпението. Става, отива до вратата, отваря я. – Вървете си. И вече не идвайте. – Совсем ли откачи?! – вика Лариса. – Коя си ти, бе? Чужда си ни! – Чужда – и слава Богу. Валентина се изправя: – Ако знаеше, Анатолий… – Да, ако знаеше, – съгласява се Юлия. – Щеше да ме накара да отстъпя. Както винаги. Но него го няма. Сега аз решавам. – Ще съжаляваш, – цеди Лариса. – Ще дойде старост, ще лазиш при нас! Юлия се усмихва уморено: – Знаеш ли, Лариса, на петдесет и осем съм. Трийсет години вярвах, че ако се раздавам – ще ме обичат. Ако прощавам – ще ме ценят. А се оказа – колкото повече давам, толкова повече искат. Стига. Няма да идвам, не. Тръгнаха си, морално победени. Юлия остана – ръцете треперят, сърцето бие. Сяна на стола в кухнята – и заплаква. Не от жалост. От облекчение. Седмица по-късно комшийката баба Клава: – Юличка, чух, че си ги отпратила всичките? – Не се карах. Просто казах истината. – Е, така се прави! Чуй, имам внучка Катя, трийсет, разделена, сама. Да ви запозная ли? Много свястно момиче, работи. Запознаха се. Катя – кротка, сериозна, работеща като счетоводител, наема стая в общежитие. Ходеше при Юлия на чай, говореха с часове. – Защо не дойдеш да живееш у мен? – предложи Юлия. – Една стая е празна. Само за комунални, друго не ща. Катя се нанесе. Оказа се – лесно е с човек, който уважава личното ти пространство. Юлия се записа в библиотеката, където някога работеше. Сега ходи като читател – чете книги, за които преди не е имала време. Понякога си мисли за родата – Валентина с Кирил, Лариса с детето, свекървата. Но желание да звъни – няма. След половин година баба Клава разказва: – Чу ли? Зълвата ти се нанесе при сина си. В „Студентски град“, не щяла вече на село. – Чудесно, – кимва Юлия. – А Лариса се омъжи. За някакъв бизнесмен. Сега била в „шоколад”. – Радвам се за нея. Баба Клава гледа любопитно: – Не ти ли е криво? – За какво? – Че са се оправили и без теб. Юлия се усмихва: – Клавдия Степанова, винаги са се оправяли и без мен. Само че чак сега го разбрах. Вечерта Юлия седи до прозореца. Навън здрач, фенери, хората бързат, Катя готви, тананика си. Юлия си мисли: ето го, щастието. Не в одобрението на родата – а в това да можеш да кажеш „не“ и да не умираш от вина. А на вас случвало ли ви се е да отпращате натрапници от родата? Приятели, не забравяйте да се абонирате, за да не пропуснете новите ни истории!

Не ви харесва? Може и да си вървите заяви Стойка на неканените гости Трийсет години Стойка живя мълчаливо.

Изгнал дъщеря си навън, а когато си спомнил за нея, вече беше късно…

Тате, искам да ям и да изляза! отново викна малката Ружа, приближавайки се към баща си. Той, докато допиваше

Комшийката от вилата реши, че реколтата ми е за всички, но аз бързо я отучих от безплатната далавера

Еееех, айде, Станчета, недей да се стискаш, я два краставички да няма за ближната ти комшийка?

«Мамо, прощавам те с любов!»

Мамо, простих те! Анна Петрова легна в леглото си. Една вечер тихо вика дъщеря си. Гери, дочурко, ме

Съседка вилае, че реколтата ми е обща, но я отучих от безплатната софра с хитрост по български – как на вилата ми се наложи да спра присвояването на моите домати, краставици и ягоди, и как комшийската наглост се срещна с българската изобретателност!

Айде сега, комшийке, недей толкоз да се скътаваш, за какво ги жалиш тия няколко краставици?

Свекърва ми ми подари старите си дрехи за 30-годишния ми юбилей – и не скрих разочарованието си: кавга край салатата „Оливие“, унижение пред гостите и важният урок за самоуважението в един истински български празник

А защо, мила, купи този евтин майонез за руската салата? с театрална въздишка попита свекървата Марияна

Свекървата ми подари своите стари дрехи за моят тридесети рожден ден, а аз не скрих разочарованието си – „И какъв е този евтин майонеза в руската салата? Нали ти казах „Краси“ да вземеш – по-вкусен, по-плътен! А този само вода и нишесте, разпиля храната за нищо!“

А защо сложи този евтин майонез в руската салата? Нали ти казах, вземи “Каменница”

Родата на съпруга ми дойде неканена на вилата ми „да си почине“, а аз ги посрещнах с лопати и гребла – трудът на село не чака!

Е, какво се бавиш? Отваряй портата, гостите са вече тук! гласът на свекърва ми, звучен и командващ, заглушава

Родата на мъжа ми дойде неканена на вилата ми “да почиват” – а аз им подадох лопати и гребла

Роднините на жена ми дойдоха на вилата ми да почиват, а аз им дадох прави лопати и гребла Хайде, Георги!