Наташа не можеше да повярва на случващото се с нея. Мъжът ѝ, единственият, нейният опора и подкрепа, днес ѝ каза: „Не те обичам“. Погълната от мъката, застина неподвижна, докато той събираше багажа си. Все едно това ѝ липсваше сега – баща ѝ беше починал наскоро, майка ѝ и сестра ѝ живееха в близкия град, а сестра ѝ беше инвалид след тежка травма. И синът ѝ току-що беше тръгнал в първи клас, а тя бе останала без работа след затварянето на предприятието. Сега и без съпруг…
Наташа с разкъсано сърце плачеше, но ежедневните грижи я накараха да стане и продължи. „Мамиче, плакала ли си? – пита синът ѝ Алешко, – За дядо ли плачеш? Той толкова ми липсва!“ „Миличък, и на мен ми липсва, но трябва да сме силни – дядо винаги беше такъв!“ „А татко?“ „Пак е в командировка, а ти как си в училище?“
Животът продължава – не я обича, нищо не може да направи. Трябва да намери работа, но висшето ѝ образование не означава нищо, а помощта за безработни е мизерна. Отговорният ѝ и грижещ се мъж се промени – какво се е случило? „Работа, как си ми нужна!“
Дни наред търсеше без успех. Кума Роман ѝ звънна с предложение за работа като складов работник. Заплатата е малка, но е нещо. Благодари му – има кой да ѝ помогне, Бог няма да я изостави.
Работата ѝ позволяваше понякога да остане със себе си – да мисли, да плаче. Минаваха дни, седмици, месеци. Чувството на предателство (когато виждаше съпруга си да идва за Алешко) още я болеше, но не пречеше на връзката им – детето обичаше и двамата. Наташа си спомняше: „Любовта е до първото завиване, после идва животът.“ За нея любовта и животът бяха едно.
Есента беше като продължение на лятото – топла и слънчева. В един обикновен ден срещна Михаил, който ѝ предложи помощ с тежките чанти. Разговорът им бе искрен и весел. Михаил се оказа детски хематолог – сериозна работа и добър човек. Покани я на кино, тя отказа, но обеща да му се обади.
Есента им подари топли дни – обхождаха парковете, наслаждаваха се на цветовете и нежността прерасна във взаимна любов. След месец и половина Наташа сама покани Михаил на чай. Той ѝ предложи бързо брак след развода, без церемонии – само тя и той. Свидетели бяха Роман и Галя, а поздравленията получиха от майка ѝ и сестра ѝ. Заедно ремонтираха апартамента; Михаил се грижеше за стаята на Алешко, но момчето трудно приемаше новия татко.
Един ден Михаил забелязва, че Алешко е твърде блед и настоява да се направят изследвания. Оказва се, че има промени в кръвта – лейкоза. Наташа взима отпуск, за да е с него през лечението, държи го за ръка и го окуражава. Михаил я подкрепя, а когато бившият ѝ съпруг иска да я изгони от недостроения дом, той ѝ казва да не мисли за това – най-важен е Алешко.
Зле са изследванията на момчето, но тогава Михаил предлага да заведат Алешко в природата, в техния „замък“. В началото на пролетта Алешко се освежава, преборва страховете си, играе „морски бой“ с „корабчета“ на кръвта – помага на „червените“. В клиниката лабораторният резултат носи радост – ремисия! Михаил радостен: „Алешко, какво си правил?“ „Печелих битки с червените корабчета!“
Историята на Наташа – от предателството, болката и трудностите до нова любов, преодоляване на болката и победата на сърцето и семейството! Снежана не можеше да повярва на случилото се. Мъжът ѝ, най-близкият ѝ, човекът, който бе нейната опора
Свекърва ми, Елена Георгиева, ми позвъни с почти мил глас: Ела до нас, мила Цветелина, само за два часа!
Свекърва ми ме повика само за два часа да помогна за юбилея и очакваше безропотно да се съглася.
„Ти си без деца, остави бащината къща на сестра си — на нея ѝ е по-тежко сега“, настоя майка ми. „На теб ти е по-лесно, а сестра ти има три малки деца — трябва да разбереш.“
„Защо си такава намръщена?“, попита ме тя, разливайки сок, докато децата тичаха около масата, а съпругът ѝ разказваше весела история, размахвайки вилицата с парче торта.
Сестра ми тихо прошепна: „Обмисли да ни прехвърлиш твоята част от къщата на татко — вие с мъжа ти сте само двама и си имате апартамент, а ние сме петима в нает двустаен. Там има двор и повече въздух за децата.“
Майка ни също беше на тяхна страна: „Не дарение, просто се откажи. Ти си по-голямата, а тя е с многодетно семейство.“
Но аз си спомних кой се грижеше за баща ни до последно… Запустялата къща и ябълковото дърво отпред не бяха просто имот, а цял един живот и спомен.
Тогава за пръв път казах на глас:
„Три неуспешни ин витро опита. Три…. Къщата е моя. И няма да я дам.“
Пролетта дойде рано и съседката ми каза: „Той чакаше точно теб.“
Седях на верандата с чай в ръка — в Дома си.
Не защото съм отстъпила, а защото имам право да избера. Знаеш ли, миналата седмица седяхме у Силвия сестра ми, и пак започна темата за бащината къща.
Ти нямаш семейство, остави къщата на сестра си, тя има по-голяма нужда сега отсече майка ми, сякаш решава
22 декември Днес е един от онези дни, когато тишината звучи твърде силно през панелните стени.
22 декември, сряда Днес времето се точи като мед. Към три следобед още се мотах с избелялата си пижама
Синът ми Георги и съпругата му Десислава ми подават ключовете от новото жилище в София точно когато започвам
Бившият ми се появи една събота следобед в софийския ни апартамент с огромен букет бели рози, луксозни шоколади “Своге”, торба с подаръци от търговския център Paradise и онзи чаровен поглед, който не бях виждала отдавна. Мислех си, че идва да се извини или най-сетне ще поговорим като хора за всичко неизказано между нас. Беше странно, защото след раздялата държеше дистанция, все едно не съм от тази планета.
Щом прекрачи прага, започна да излива как мислел за мен, как му липсвам, че съм „жената на живота му“ и осъзнал всичките си грешки. Говореше толкова бързо, че приличаше на учен текст за външно оценяване. Стоях безмълвна и го наблюдавах — чудех се откъде тази внезапна нежност след месеци ледено мълчание. Той се приближи, прегърна ме силно и каза, че иска да си „върнем онова, което е наше“.
Извади парфюм “Refan”, сребърна гривна от Сердика и лъскава кутия с писмо. Всичко – като ушито за романтична вечер по БНТ. Започна да обяснява, че трябва да си дадем още един шанс, че се е променил и с мен иска този път „всичко да е по правилата“. Започна да ми става притеснено — всичко беше подозрително хубаво. А и никога не беше толкова грижовен, докато бяхме заедно.
Истината лъсна, когато го поканих да седне и го попитах направо какво иска. Тогава започна да се заплита. Призна с половин уста, че имал „малък банков проблем“, трябвал му кредит за „бизнес, дето щял да ни оправи живота“, и остава само един подпис: моят.
Тогава разбрах защо се появи с цялата тази показност и подаръци.
Казах му категорично, че няма да подпиша нищо. В този момент лицето му се промени изведнъж. Усмивката изчезна, хвърли цветята на масата и започна да вика как можело да не му вярвам, че това било „шансът на живота ни“. Говореше все едно съм му длъжница. Дори стигна дотам да заяви, че ако „още го искам“, съм била длъжна да помогна. Всичко се срина за секунди.
Като разбра, че няма да ме преметне, смени стратегията. Започна да моли, че без този кредит бил „загубен“, че ако му съдействам, щял „официално да се върне при мен“ и да „почнем начисто“. Говореше без капка срам – привидно примирение, примесено с финансов интерес. Тогава ми стана ясно, че цялата тази сценка — подаръци, рози, мили думи — е била само прикритие, за да подпиша.
Накрая, когато повторих, че няма да сложа подписа си под нищо, събра набързо почти всички подаръци: грабна шоколадите, прибра парфюма, дори гривната. Остави само цветята, захвърлени на пода. Излезе, наричайки ме неблагодарница, и каза да не съм му се сърдела после, че „не е пробвал да спаси връзката ни“. Затвори вратата така, сякаш аз съм му виновна.
Ето така нашето „помирение“ продължи съвсем по български – точно петнадесет минути. 3 юни Днес се случи нещо, което дълго ще помня. Бившата ми, Йоанна Георгиева, се появи изневиделица в
