Įdomybės!

„Не пипай дрехите на майка ми, Оля!“ — драмата между семейните ценности и спомените в едно българско семейство — „Тези дрехи са на майка ми, Оля, защо ги събра?“ — попита ме мъжът ми Слави, а в гласа му не познах човека, когото обичам. — „Ще ги изхвърлим. Защо ни е този стар багаж, Слави? Половината гардероб е пълен с тях, а аз искам да прибера зимните завивки и възглавници, така че там винаги е абсолютна лудница.“ С практичен поглед Оля започна да сваля от закачалките скромните блузи, поли и рокли на покойната си свекърва – леля Пенка. Леля Пенка винаги подреждаше грижливо дрехите си, за да изглеждат спретнати, и така беше научила и сина си. В Олядовия гардероб, обаче, все цареше хаос – всяка сутрин тя рови из рафтовете, за да намери нещо, което да облече, и после се оплаква, че няма какво да носи, докато глади смачкани дрехи на пара… приличаха на нещо, минало през балканско рало. Само три седмици минаха, откакто Слави изпрати майка си в последния ѝ път. На леля Пенка ѝ трябваше лечение – вече почти безнадеждно – и покой. Четвърти стадий на рак, безмилостен. Слави я прибра вкъщи. Гаснеше мълчаливо… Един месец и вече я нямаше. А сега, след работа, се спъна във вещите ѝ, захвърлени като стар боклук, по средата на коридора. Неужели до тук стигнаха нещата? Захвърляш, забравяш? — „Какво ме гледаш, все едно съм враг?“, избоботи Оля. — „Не пипай тези дрехи“, стисна зъби Слави. Кръвта му блъскаше в слепоочията. — „Абе, за какво ни е този стар талаш? Музей ли ще правиш? Майка ти я няма, Слави. Приеми го! Как не те беше срам – да беше я гледал повече, може би още щеше да е сред нас!“ Думите на Оля прорязаха Слави като бича. — „Махай се, преди да направя нещо, за което ще съжалявам.“ Оля сви рамене: — „Както искаш, психо…“ Слави влезе в коридорния килер, извади една от старите шарени торби – същите, с които се местиха в апартамента. Грижливо прибра дрехите на леля Пенка, сгъвайки всяка. Отгоре куртката и един плик с обувките ѝ. През това време синът им, тригодишният Жорко, му помагаше и дори мушна в торбата играчката си – трактор. Слави взе ключа от чекмеджето. — „Тате, къде отиваш?“ — „Скоро се връщам, Жорко, тичай при мама.“ Оля се провикна – „Тръгваш ли? А вечерята?“ — „Вече ми стигна отношението ти към майка ми…“ И тръгна – без да се обръща, шофирайки през нощните улици към родното село край Ловеч. Мислите му бяха само за нея. Детството, пролетните утрини, семейната топлина… В прегръдката на нощта, старият дом на леля Пенка миришеше на минало и на мокър дъб – ламаринена порта, прашна лампа, домашни пантофи с бродирани червени зайчета… Спомените го блъснаха, и Слави за първи път след години се разплака. На разсъмване подреди дрехите обратно в гардероба, припомняйки си всяка блуза, всяка усмивка. Звънна на шефа да каже, че няма да е на работа. Събра нарциси, лалета, момини сълзи, отряза бяло сирене и шоколад, отиде на гробищата – до майка, татко и брат си. По обяд колеше пътечки с младата трева, а в махалата срещна Серго – приятел от детството, вече съсипан от пиене. — „Брат, твоята майка беше злато, пази си я, няма да е вечна!“, му каза Слави. И продължи напред. Майка, извинявай… Обещах си да ви пазя в сърцето. Това е история за спомените, за прошката и за незаменимите корени, които ни държат здраво – дори когато не знаем какво да правим с тях.

Не пипай дрехите на майка ми! изръмжа Даниел. Тези дрехи са си на майка ми, защо ги събираш, а?

Įdomybės

047

„Не пипай вещите на майка ми!“, – изрече Слави със стегнат глас — Тези дрехи са на майка ми. Защо ги събираш? — прозвуча чуждо и студено от устата на мъжа й. — Ще ги изхвърлим! За какво са ни, Слави? Заети са половината гардероби, а на мен ми трябва място, искам да сложа зимните одеяла и резервните възглавници – всичко ни е разхвърляно! Олга, с практичен вид, продължи да сваля от закачалките скромните блузки, поли и рокли на покойната свекърва си. Валентина Иванова винаги подреждаше дрехите си прилежно — и синът й бе възпитан в същия дух. А при Олга в гардеробите винаги властваше пълен хаос: всяка сутрин тя ровеше из купищата плат, оплакваше се, че няма какво да облече и после гладеше омазаните си дрехи на пара, които изглеждаха така, сякаш са преживели война със селски бик. Само три седмици бяха минали, откакто Слави погреба майка си. На Валентина Иванова й трябваше лечение — вече обречено — и покой. Ракът на четвърти стадий се развиваше неумолимо. Слави прибра майка си вкъщи, тя угасна за месец. И сега, връщайки се след работа, заварва дрехите й нахвърляни като боклук насред коридора и замръзва в изумление. Това ли е цялото отношение към майка му? Изхвърлиха я — и забравиха? — Какво ми се втренчваш така, като Димитър Пенев на погрешен тъч? — отскача встрани Олга. — Не смей да пипаш тези вещи — прошептя през зъби Слави. Кръвта така му замъгли лицето, че за миг изтръпна. — Защо ни са тия стари дрипи! — кресна Олга. — Какво, музей на бабата ли ще правим вкъщи? Майка ти я няма вече, приеми го! Ако толкова те беше грижа за нея, нямаше да я оставяш сама! Щеше да знаеш колко тежко е била болна! Слави потрепера от тези думи, сякаш го зашлевиха с камшик. — Махни се… докато не съм направил нещо непоправимо, — промълви той с пресипнал глас. Олга присмехулно изсумтя: — Абе, добре… Всеки, дето не мисли като мен, е психопат… Без да събуе обувките, Слави отиде в коридора, отвори най-горния шкаф, стъпи на табуретка и свали една от онези дебели плетени чанти — от онези, с които се местиха, седем на брой. Прецизно сгъна всичко на правоъгълници, нареди якето и обувките на Валентина Иванова най-отгоре. През цялото време малкият им син, на три годинки, се въртеше наоколо и дори добави в чантата любимия си играчка-трактор. Накрая Слави намери резервния ключ и го мушна в джоба. — Тате, ще тръгваш ли? Слави горчиво се усмихна, хващайки дръжката на вратата. — Скоро ще се върна, момче, отиди при мама си. — Чакай! — разтревожи се Олга и се показа на прага на хола, — Къде тръгваш? Какво ще стане с вечерята? — Благодаря, вече ми е достатъчно от отношението ти към майка ми. — Айде сега, за глупости се палиш! Давай, събличай се! Къде ще ходиш до вечерта? Слави, без да се обръща, излезе. Запали колата, излезе от квартала и се отправи към Околовръстното. В потока автомобили и градски шум, с мисли само за едно — всичко друго избледня: работа, летни планове, вицове от “Само в България” във Фейсбук. В ума му пълзеше една-единствена бавна, тежка мисъл — и целият му свят се гледаше през нея. Най-ценното си оставаха: децата, жената… и мама. Слави обвиняваше себе си за смъртта й — все нямаше време, все други неща, все ги отлагаше… След часове пристигна в родното село, по тъмното — в двора на майчиния дом. Въздухът тежеше на прецъфтяла черемуха и дишаше лека влага на изоставена, стара къща. Пред вратата очакваха мамини терлици. При стаята — поизносени сини пантофи с две червени зайчета, негов подарък преди 8 години. Застина, вгледан в тях. После влезе. “Здравей, мамо, чакаше ли ме?” — Но сега той знаеше, че вече никой не го чака тук. Във въздуха — миризма на соц мебели и тежка влага. Гардеробът, реставриран от мама, го гледа като призрак. Слави седна на ръба на леглото и се сви, главата на коленете… разтърсен от сълзи. Плачеше, защото не беше успял да й каже нищо в последния ден, когато майка му стисна ръката му. Толкова думи, а всичко изглеждаше или остаряло, или неестествено или твърде сантиментално за днешния ни век. Имаме думи за ирония и сарказъм, но не за любов. Светлините угаснаха. Усмивката на майка му се появи в съня — такава, каквато винаги е била… Топла, без думи казваше: “Обичам те”. Сутринта, в 7:00, Слави стана. Изнесе чантата и започна внимателно да нарежда нейните дрехи в гардероба — блузките и роклите, обувките долу. Прегърна спомена. Не знаеше какво ще прави с тези вещи, но не можеше да ги остави като ненужно минало. Позвъни на шефа: “Днес няма да мога да дойда. Лични причини”. Писа на жена си: “Извинявай, че избухнах. Вечерта ще се върна. Обичам те”. В градината цъфтяха нарциси и лалета, откъсна лавандули. Направи три букета — един за всеки в семейството на гробището: брат, баща, майка. Всекиму по шоколадче, на майка му — и малко сирене. На гроба прошепна: „Мамо, прости ме… Толкова много искам сега да ти кажа. Вие бяхте най-добрите родители на света. Как сте го постигнали? Ние с Олга сме егоисти… Благодаря ви за всичко.“ Докато Слави се връщаше по прашната селска улица, се спъна в Серго — старият съсед, вече подпийнал. С разпокъсан календар в ръка, отрони: “Днес е Световен ден на костенурката!”. Слави само се засмя тъжно: — Пази си майка си, Серго. Златен човек е тя, няма да я има вечно… — Да, Слави, добре… Бъди жив и здрав! — И ти, чао — каза Слави, без да се обръща. Името, мястото — всичко звучеше на български. Историята за майчина вещ, за бащина памет и за неизказани благодарности – това е нашата история, която всички разпознаваме у дома си.

Не смей да пипаш дрехите на майка ми казах строго на жена си. Тези дрехи са собственост на майка ми.

Įdomybės

047

Омъжена за човек с увреждане: Разказ за съдбата, любовта и надеждата на една българска медицинска сестра, майка и дъщеря от малък град, преминала през разочарования и открила истинското щастие със специален човек, преодолявайки предразсъдъците, трудностите и самотата в търсене на своето място и семейство в България

Благодаря на всички, които ме подкрепят с коментари, харесвания, споделяния, абонаменти, а също и на

Įdomybės

015

Приятелство с невидимия – История за смелост и обич

Благодаря ви за подкрепата, лайковете, съчувствието и отзивите, за абонамента и огромното благодаря за

Įdomybės

Приласкай съпруга си: История от живота

Благодаря за подкрепата, лайковете и топлите отзиви, за абонамента и огромната благодарност към всички

Įdomybės

019

Приласкай съпруга си: Разказ за любов и страст

Благодаря за подкрепата, лайковете, топлите думи и вашите коментари съм безкрайно благодарен на всички

Įdomybės

053

Неочаквани гости в пълния дом

Дневник, 12 декември Тези милохубави гости не могат да се заселят някъде другаде? попита се жена ми

Įdomybės

010

Непоискани гости в дома на всеки ъгъл

Дневник, 12 декември А тези миловежни хора не могат ли да живеят на друго място? попита жена ми Ралица.

Įdomybės

0119

Отмъщението на огорчената жена: История, която ще ви потресе

**Дневник на обижената жена** Учителят по физика в селското училище, Красимир Петров, се ожени за втори път.