Įdomybės!

На 47 години съм. Петнайсет години вярно работех като личен шофьор на генерален директор в голяма българска IT компания. Шефът ми винаги се държеше коректно, заплащаше добре, осигуряваше бонуси, служебни телефони и дори коледни премии. Цялата ми работа беше – водех го навсякъде: делови срещи в “Кемпински”, на летището, по вечери в “Бояна”, дори на семейни празници. Благодарение на тази работа семейството ми живя спокойно. Успях да изуча и трите си деца, купих панелка в “Младост” на кредит, никога не сме страдали от лишения. Миналия вторник го закарах на изключително важна среща в столичен хотел. Автомобилът беше лъснат, костюмът ми – безупречен, както винаги пристигнах навреме. По пътя спомена, че ще има гости от Германия и че е важно да чакам търпеливо, колкото е нужно. Седях в колата от сутринта до осем и половина вечерта, без да мръдна — гладен, но лоялен. Когато най-накрая излязоха, отвеждах ги на вечеря. В колата чужденците попитаха на английски дали съм чакал през целия ден, а моят шеф, смееки се, каза: “Затова му плащам. Просто е шофьор, друго няма какво да прави.” Всички се засмяха. Сърцето ми натежа. Петнайсет години всеотдайност – “просто шофьор”? На следващия ден му подадох оставката, въпреки че се опита да ме задържи с по-висока заплата. После приех оферта за координатор в българска фирма – не като шофьор, а с офис, фиксирано работно време, уважение. По-късно получих съобщение от стария шеф: осъзнал грешката си, помоли за прошка. Все още не съм отговорил. Сега чувствам признание, но се чудя – правилно ли постъпих, или прекалих? Може ли едно произнесено за миг изречение да разруши петнайсет години доверие и лоялност? Какво мислите – давах ли втори шанс, или взех правилното решение?

На 47 години съм. Петнадесет години цял един живот бях личен шофьор на високопоставен управител в огромна

Įdomybės

0199

Изчезналият син

Лилия отглежда единствено момчето си. Със съпруга, който се оказа луд по вечерите, се разбрала веднага

Įdomybės

035

Пет години любов и лъжи: Историята на една българка, която преживя връзка от разстояние, брак, изневери и собственото си възраждане – от сълзи и болка до ново начало в родния град, благодарение на правилния избор в най-трудния момент

Днес си позволявам малко повече откровеност в дневника си. Бях във връзка цели пет години две от които

Įdomybės

038

«Опитвах се, но не успях!»: жена в болница, а аз спасих нейния котка от улицата

Вървях късно вечерта към вкъщи, изтощена до последната нишка в такива дни изглежда всички пациенти решават

Įdomybės

095

Пет години любов, две като съпрузи, три в общ дом: Моята перфектна връзка от разстояние, болезненият разрив, изневярата, сълзите, силата да си тръгна и нощта, която промени всичко – как оцелях, преоткрих себе си и се върнах у дома, за да започна отначало като истинска българка

Дневник, 14 февруари Пет години продължи тази връзка. От тях две години бяхме женени, а три споделихме

Įdomybės

0141

Когато две глави не се побират под един покрив: Историята на Полина, наложеният брак, горчивите уроци на семейството и безкрайното търпение на българската майка

Коса удари камък Моята леля, Милена, се омъжи по принуда. Натиснаха я по-големите сестри и я пришпориха

Įdomybės

063

Ключът на светa отвори нова врата: пред вратата седяха три пухкави приятели

Върнах ключа и замрях пред вратата седяха трима пухкави гости. Винаги този безкраен, скучен есенен дъжд.

Įdomybės

031

НА КАМЪК СЕ НАРЕЗА КОСАТА: Историята на леля Полина — от нещастен брак по принуда до вечната битка с мъжете у дома, майчината саможертва и трудното щастие сред българската действителност

Когато си спомням за моята леля нека я нарека Десислава не мога да не се замисля за тежките решения

Įdomybės

024

Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето му едва не изскочи от гърдите, а душата му хукна към нея… 🤔 – До кога ще правиш такива глупави грешки?! Виж само колко нелепи са! Ето! – госпожа Алиса Едуардова заби дългия си маникюр в месечния отчет, почти чупейки красивия си изкуствен нокът. – Махай се! Преправяй! Ако не се справяш, напускай! – началничката изглеждаше винаги поддържана и привлекателна, но щом се ядосваше се превръщаше в истински демон. Лиза напусна кабинета тихо. До края на работния ден имаше малко повече от час. Трябваше да успее. Бонуса й вече беше отнет. В живота ѝ сякаш вървеше само насрещен вятър. Преди седмица се беше чула с майка си, но разговорът бързо се превърна в скандал и обвинения. Майка й затвори обидена. Лиза все така тежко преживяваше тези моменти и вече се страхуваше дори да звъни. Преди два дни изгуби банковата си карта – трябваше да я блокира и да чака нова. А вчера единственото живо същество край Лиза – Фани, годишната й трицветна котка, излезе на балкона за птица и падна от третия етаж. Лиза видя как котката бързо стана, изтърси се и тръгна, но долу във входа Фани така и не се появи. Мина ден и котката не се върна. С мъка предаде отчета и тръгна към вкъщи. Дори в магазина не пожела да влезе. У дома легна на дивана и се разплака – горко, със сълзи, които не носеха облекчение. Мрачни мисли плъзнаха в ума ѝ: За кого да живее? На майка си не е нужна, семейство няма. И котката я няма. Стана й по-леко при мисълта, че от утре не трябва да ходи на работа, да звъни на майка си за прошка без вина. Обхвана я необяснима лекота. “Нека после си чупят пръстите, да се оправят! Само че ще е късно,” си мислеше злостно. И точно когато трябваше да направи само една последна крачка – телефонът иззвъня. Непознат номер. Помисли да не вдига, но едва ли не помисли – ами ако е последният човешки глас, който ще чуя в този живот? – Ало… – от другата страна мълчаха. – Защо ме търсите и мълчите? – вече я дразнеше. – Здравейте… – нисък мъжки глас прозвуча. – Моля ви, не затваряйте. – Кой сте вие, какво искате? – Лиза бързаше, а непознатият я спираше от “важна задача”. – Просто исках да чуя човешки глас… Седмица вече не съм говорил с никого. Помислих си, че ако никой не ми отговори, значи… – въздъхна тежко. – Нямате с кого да говорите? Излезте в парка, разходете се – толкова е лесно! – Лиза се качи с крака на широкия прозорец. – Не мога. Живея на петия етаж. Преди седмица жената си тръгна… – гласът му стана тъжен. – Аз ако бях, и аз щях да избягам! Мъж ли си, какъв си?! – тя не разбираше проблемите му. – В количка съм. По-малко от година. Пет етажа не мога да сляза и да се върна. Лифт няма – гласът стана по-спокоен. – Нямаш ли крака?! – ужасена го попита. Сетне се засрами, но думата вече беше казана. – Не е така. Гръбначна травма. Просто не мога да ходя. – струваше ѝ се, че се усмихна. Говориха близо половин час. Лиза си записа адреса му. След час вече беше на прага му с два огромни плика. Посрещна я млад и симпатичен мъж в инвалидна количка. – Аз съм Лиза! – чак сега осъзна, че не знае дори името му. – Арсений! – толкова искрено и лъчезарно се усмихна, че сякаш я беше чакал цял живот. Живеели близо един до друг. Лиза започна да ходи всеки ден при него. Скоро разбра, че нейните неволи са нищо пред неговата болка. Именно грижата за него я направи по-силна и решителна. Фани, котката, се появи като по чудо – седеше на изтривалката пред входната врата и чакаше Лиза. На работа началничката пак се опита да я скастри. Лиза този път не мълча: – Госпожо Алиса, нямате право да ми крещите и да ме унижавате. Не мога да работя в такава среда. Ще взема болничен заради мигрена. Кой ще ме замести? – колежките прихнаха да се смеят, началничката си тръгна безмълвно. Майка ѝ не издържа на мълчанието и звънна: – Здрасти, дъще! Що не се обаждаш, не ти ли пука как съм? Толкова си безчувствена! Неблагодарна! Елизавета, слушаш ли ме? – майка ѝ вече крещеше. – Здравей майко. Но не желая повече да говоря с тебе на такъв тон – каза спокойно Лиза. – Как смееш!? Ще затворя! – Затваряй… – равнодушно каза дъщерята. След два дни майка ѝ пак звънна. Не се извини – не й отиваше, но поне разговаря спокойно. Месец по-късно Лиза се премести при Арсений, а гарсониерата даде под наем. Приятелството им прерасна в нещо повече — нежност, доверие, благодарност. Може би така се ражда любовта. С парите от наема Лиза нае масажист и записа Арсений всяка събота на басейн. С времето чувствителността започна да се връща. Вече можеше да движи пръстите на краката си. Заболя майката на Лиза. Момичето излезе в отпуск и замина да я види. Арсений я чакаше, копнееше – като вярно куче лежеше с часове. Февруари. Навън вилнееше снежна буря. Той знаеше кога трябва да пристигне автобусът, колко време ще ѝ трябва да се прибере. Мина час, два, три – Лиза още я нямаше. Телефонът ѝ беше извън обхват. Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето му едва не изскочи от вълнение, а душата му хукна към нея. – Сеничка, автобусът закъса в пряспа, чакахме да разринат… Телефонът ми се разреди… – викаше Лиза от антрето – Сеня! – влезе в стаята и се вцепени. Той стоеше на два крачки от креслото и се усмихваше.

Когато ключът се завъртя в ключалката, сърцето ми едва не изскочи от гърдите, а душата ми хукна към нея…