Įdomybės!

— А къде ще да иде жената? Разбери, Ваньо, жената е като под наем кола – докато зареждаш бензин и плащаш преглед, върви накъдето й кажеш. Аз моята Катя я „купих“ с всичко преди дванайсет години – плащам, аз поръчвам музиката. Удобно е – никакво свое мнение, никакви главоболия. Копринена ми е жената. Сергей говореше на висок глас, въртеше шиш с кебапчета над лумналите въглища. Толкова убеден в правотата си, сякаш утре гарантирано е понеделник. Ваньо, стар негов състудент, само въздишаше. Катя стоеше край прозореца с нож, режеше домати за салата. Сокът се стичаше, ушите й пищяха от досадното: „Плащам, аз поръчвам музиката.“ Дванайсет години. Дванайсет години тя не беше само съпруга – беше сянка, чернова, възглавница за сигурност. Сергей се считаше за юриспруденциален гений, звезда в адвокатска кантора. Печелеше тежки дела, тежки пликове хвърляше на нощното шкафче, победител. Катя, след като той заспи уморен, изваждаше документите от неговия куфар, редактираше грубите му грешки, поправяше объркани формулировки, намираше последните законови промени, което самоувереният й мъж беше пропуснал. На сутринта уж между другото казваше: „Сергей, погледнах набързо. Дали да не споменеш Жилищния кодекс? Оставила съм бележка.“ Той обикновено отмахваше с ръка: „Пак ти с женските си съвети. Добре де, ще погледна.“ А вечер се връщаше герой – и нито веднъж за всичките години не каза: „Благодаря, Катя. Без тебе щях да изгоря.“ Той беше убеден, че откритията са негови. А Катя, тя си е у дома – готви баница. Онази вечер на вилата тя не заряза скандал, не избяга на верандата, не обърна скарата. Просто доряза салата, сложи сметана, сервира. „Музиката я поръчваш, така ли?“ – помисли си, гледайки как той яде кюфтета, без изобщо да усеща вкуса. „Е, тогава ще послушаме тишината.“ В понеделник сутрин Сергей пак нервничеше из апартамента, търсеше си „щастливата синя вратовръзка“ – имал среща със строител. – В гардероба, на втората лавица – обади се тя равнодушно от банята. Когато затвори вратата след него, Катя не отиде да гледа сутрешното шоу с кафе. Отвори стария тефтер. Номерът на Боян Петров, бившия им началник, не се беше сменял двайсет години. – Ало, Бояне? Катя е, жена на Сергей. Не, не знае. Имам предложение. Трябват ли хора в архива или някой, който оправя безнадежден хаос? Боян не беше забравил Катя – помнеше нейния нюх, хватка, умение да вижда същественото. Само той тогава, преди дванайсет години, беше казал: „Жалко, Катя, че затъна в домакинство.“ – Ела, – каза той сухо. – Имам един труден случай, никой не ще да го пипне. Можеш ли? – Вземам те в щата. Вечерта Сергей се върна зъл. Строителят бил вироглав. Хвърли сакото на стола, вика: – Катя, има ли нещо за ядене? Слон огладнях! И, между другото, изглади бялата риза за утре. Тишина. На котлона – нищо. Абсолютна чистота. На масата бележка: „Вечерята е в хладилника, пелмени замразени. Уморих се.“ – Какво? – Зяпна той бележката като на китайски. Ключът превъртя вратата. Катя влезе с папка документи, в костюм, който беше обличала за бала на сина им от началния клас, с обувки на ток. – Къде си била? Какво е този маскарад? – Бях на работа, Сергей. В твоята фирма, между другото, в архива. Боян ме взе младши помощник. Сергей избухна в нервен смях. – Ти – на работа? След дванайсет години само бъркалка си държала. Какъв архив? Ще се задушиш за два дни. – Ще видим. – Пак с пелмени ли ще се храня? Аз, между другото, изкарвам парите за семейството. – А и аз вече изкарвам. Засега малко, но за пелмени стига. Изглади си ризата сам. Ютията е там, където беше последните десет години. Това беше първият сигнал. Сергей помисли, че жена му е в кризата с петдесетте: женски хормони, знаете. „Ще й мине, нека се набяга, ще разбере що е трудът, пак ще стане копринена“. Но седмиците минаваха, а кризата не. Домът вече не беше невидим саморегулиращ механизъм. Чорапите не се появяваха по двойки в чекмеджето, а се трупаха мръсни в банята. Прахът нахално лежеше по рафтовете. Ризите сам си глади. Оказва се – адска работа. Или ръкав нагънат, или ръб неравен. А най-тежкото бе друго – Катя вече не беше неговото „жилетка“. Преди се прибираше, оплакваше се, разказваше как всички са малоумни, как съдията не става, как клиентът е стиснат. Тя слушаше, кимаше, подаваше чай с джоджен и най-важното – даваше съвети, които после той представяше за свои. Сега тя седи на лаптоп, обградена с кодекси: – Сергей, тихо, моля. Утре ми е сверка по едно старо дело за фалит. Там е каша. – Абе на кой му пука за твоя фалит, моето е горещо! – На мен ми трябва работата за самоуважението. Ядосваше се. Земята се изплъзваше. Без вечерните й консултации почна да греши – дребни, но досадни грешки. Забрави срок, обърка имена в договора. Началството хвърляше око криво. Боян на оперативките поглеждаше Катя и кимаше одобрително. Катя оправи архива за три дни. Намери загубени документи. Сложиха я в залата при стажантите. Сергей я виждаше всеки ден – права, горда, с походка на жена, която вече не шляпа изтощена по пантофи, а тропа с токчета уверено. Бурята гръмна след месец. Яви се „златен“ клиент – Анелия Попова, собственичка на клиника. Желязна дама, не търпяща глупости, съди се с бивш съдружник. Делото пое Сергей – шанс да навакса за провалите. – Ще ги изям, – хвалеше се той у дома, реже колбас на голата маса. Дъска не намери. – Всичко е ясно – експертиза, свидетели, ще ги прегазя! Катя чете книга. – Слушаш ли? – побутна я с рамо. – Ще взема премия. Ще ти купя кожено яке, може да си спомниш що е живот. Катя сложи книгата бавно, гледа го продължително. – Не ми трябва яке, Сергей. Искам да престанеш да си паун. Попова не търпи натиск. Тя иска разговор, а не „експертизи по главата“. – Айде стига с тия психологии… В уречения ден напрежението беше нажежено. Попова седеше начело, дребна жена, очи-моливи. Сергей дефилира, ръси термини, размахва диаграми: – Ще им запорираме сметките, ще ги смачкаме… – Вие не разбирате, не искам да ги унищожавам. Това ми е кръстникът, направи грешка, но не искам затвор за него, искам само да си върна бизнеса тихо, без скандал. – Но, госпожо Попова, няма друг начин… – Отиваш си от случая, – тихо каза тя и стана. – Господин Петров, разочарована съм… Боян пребледня. Тежък клиент – половингодишен бюджет изгаря. В този миг влиза Катя с табла чай – секретарката болна, помолиха я да помогне. Вижда сцената, вижда отиващата Попова и паниката в очите на мъжа си. Любая друга би се усмихнала злорадно, но Катя беше професионалист. – Госпожо Попова. Гласът й прозвуча спокойно и властно. Попова спря на вратата. – Донесох чай с мащерка, знаете, че обичате. Права сте – кръстникът ви може да се измъкне деликатно. Имаше подобна казус през 1998-а – решиха с извънсъдебно споразумение, клауза за поверителност и дарение на дела. Двете страни запазиха чест и спокойствие. Попова се обърна – гледа Катя свирепо: – Откъде знаете? Това дело беше закрито. – Четох архивите. Катя остави таблата, ръцете не й трепереха. – И още нещо. Векселите са невалидни не заради подписа, а поради формална грешка – липсва един реквизит. Не е престъпление, просто пропуск. Кръстникът ви остава на свобода, вие с бизнеса си, без шум. В залата падна тишина. Сергей гледа жена си сякаш е с две глави. Той знаеше ли за векселите? Не. Хвърли се на бой без план. Попова се върна на масата, усмихна се за първи път: „Чай с мащерка, казвате? Налейте ми и разкажете. Вие, – кимна към Сергей, – сядайте и се учете.“ Два часа водещ беше Катя. Сергей мълчеше, превърташе химикал. Слушаше как „удобната“ му жена разнищва най-сложните юридически въпроси. Без нападки, с диалог. Когато Попова си тръгна, подписала договор, Боян стисна ръката на Катя: – Катя Петрова, очаквам ви утре в кабинета ми. Ще говорим за повишение. Стига архив! Сергей и Катя се прибраха мълчаливи. Радиото жужеше попса. Сергей, иначе винаги превключващ на новини, сега не посмя да пипне. Светът му, в който беше цар, а жена му – услуга, се беше срутил. На руините стоеше непозната – силна, умна, красива. Най-страшното: цяла тази бездна той е бил сляп. В апартамента беше тъмно и тихо. Синът още беше в училище. Сергей се събу, седна на масата. Катя влезе, пременена у дома, без грим, уморена, но с живи очи. Отвори хладилника, извади яйца, пусна тигана. – Катя… Гласът му трепна. Тя не се обърна, счупи яйце. – Аз сам. Той се изправи, несръчно взе шпатулата. – Остави, сядай, изморена си. Тя пусна шпатулата, седна. Гледаше как се опитва да обърне яйцата – жълтъкът се разтича, той шепнешком псува под нос, сервиране трудно. На масата сложи чиния – полу-изгоряла яйца. – Прости ми, – каза към плота. Катя взе вилицата. – Но поне са ядливи. – Днес осъзнах… – трудно намира думи. – Ти все ме спасяваше. И не само днес. Помня как коригираше нощем документите… Аз просто свикнах, станах надменен. Погледна я уплашен – страхуваше се, че сега ще стане и ще си тръгне. Тя вече можеше. Имаше работа, уважение, пари. Не беше зависима. – Няма да тръгна, Сергей, – отговори тя на въпрос без думи. – Засега не. Имаме какво да делим освен имоти. Двайсет години са си нещо. Но правилата се променят. – Как? – прошепна той. – Какво искаш? – Уважение. Отчупи хляб. – Просто уважение. Не съм копринена, а човек. И съм ти партньор, у дома и на работа. Делим всичко наполовина – не „помогнах на жена си“, а върша своята част. Разбра ли? – Разбрах, – кимна той. И беше истина. – Да ям ли? – усмихна се Сергей и взе вилицата. Яйцата бяха безсолни, прегорели, но не беше ял нещо толкова вкусно отдавна. Защото тази вечеря не беше услуга. Беше вечеря между равни.

Е, къде ще иде, ти разбираш ли, Ваньо, жената е като колата под наем. Пълниш резервоара, сменяш й маслото

Įdomybės

053

Да започнем от самото начало

Тишината. Тя беше толкова гробовска, че Роман почти не разбираше какво го събуди. Не алармата, не шумът

Įdomybės

037

„А къде да иде тя, Витане? Жената – като служебна Лада: докато сипваш бензин и плащаш винетката, кара където пожелаеш. Аз моята Олга я „купих“ преди дванадесет години – плащам, поръчвам музиката, удобно ми е, без каприз, без главоболие. Копринена жена, нали разбираш.“ Сергей думкаше тази мъдрост на висок глас, размахвайки шиша над скарата, от която капеше мазнина върху разгорещените въглени, напълно уверен в правотата си. Витан, негов стар приятел от университета, само въздишаше. А Олга режеше домати за салатата до отворения прозорец на кухнята, в главата ѝ ехтеше самодоволното: „Плащам, аз поръчвам музиката“. Дванадесет години беше не само съпруга – беше неговата сянка, чернова и въздушна възглавница. Сергей се мислеше за адвокат-гений, звезда във кантората: печелеше дела, носеше у дома пликове, хвърляше ги върху шкафа като победител. А нощем, когато той заспиваше изтощен, Олга тихо вадеше от чантата документите и поправяше грубите грешки, пренаписваше нескопосаните формулировки, търсеше актуални поправки в закона – всичко, което той в самоувереността бе пропуснал. Сутринта подхвърляше между другото: „Сергей, само надникнах… Може с жилищния кодекс да опиташ, оставих ти подложка.“ Той махваше с ръка: „Все с тези съвети… Добре, ще видя.“ Вечерта се връщаше като герой – и никога, нито веднъж, не каза: „Олга, без теб нямаше да се справя.“ За него всичко бе лично прозрение, а Олга – жената у дома, която трябва да готви борш. Ония вечер на вилата не вдигна скандал, нито избяга на верандата, нито обърна скарата. Наряза салатата, сложи сметана, постави на масата. „Ти музиката поръчваш, така ли?“, помисли тя, гледайки как мъжът ѝ дъвче месото – и нищо не усеща. „Добре, нека послушаме мълчанието.“ В понеделник сутринта Сергей вече търсеше любимата си синя вратовръзка: „Олга, къде е? Имам среща със строителя!“ – На втората полица, в гардероба – осведоми го спокойно от банята. Гласът беше равен, необичайно тих. Когато затвори вратата след него, Олга не посегна към кафето и телевизора. Извади стария бележник, откри номера на Борис Петрович – бившия им общ началник. – Здравейте, Борисе Петрович! Олга съм, Самойлова, съпругата на Сергей. Той не знае. Имам въпрос: търсите ли още хора в архива? Или поне някого, който не се плаши от изгубените дела? Борис Петрович помълча. Помнеше Олга – нейните курсови, усета ѝ да вижда важното под бюрократичните пластове. Само той тогава, преди дванадесет години, беше казал: „Олга, изгуби се в пантофи.“ – Идвай, имам една неспасяема бумащина. Справиш ли се, ще те запиша на щат. Тази вечер Сергей се прибра намръщен – не му тръгна срещата. Изхвърли сакото си: – Олга, ядене има ли? И между другото, оправи ми бялата риза. Тишина. Кухнята – празна, плочите чисти. Само бележка: „Вечерята е в хладилника, пелмените са замразени. Аз съм уморена.“ – Какво става? – застина той пред листа. В този миг хлопна резето на входната врата. Олга се появи с документа папка, в строг костюм и токчета – сякаш от абитуриентската на сина им. – Къде беше? Какво е този маскарад? — На работа, Сергей. В архива на твоята фирма. Борис Петрович ме назначи за младши помощник. Сергей избухна със зъл смях: – Ти, работа? Остави се! От дванадесет години не си държала нищо по-тежко от черпак. Ще припаднеш от праха. – Ще видим. — И сега пелмените ли ще ям? Аз изкарвам парите! – Ами и аз почнах. Засега стигат за пелмени. А ризата си изглади сам, ютията е там, където е стояла десет години. Това беше първият сигнал. Сергей реши, че жена му превърта – хормони, криза, ще ѝ мине. “Ще се налудее, ще ѝ мине” – мислеше си, дъвчейки гумените пелмени. После пак ще стане копринена. Не мина. Домът се промени. Чорапите вече не се разпъпваха като двойки от чекмеджето, прахът нахално се натрупваше, ризите трябваше да глади сам – мъчение. Най-зле беше друго – Олга престана да бъде „жилетка“. Досега той си изливаше всички оплаквания, тя слушаше, кланяше, даваше съвети, които той представяше за свои. Сега тя четеше кодекси на кухненската маса: – Сергей, имам ревизия по дело за фалит – само моля, по-тихо! – Кой ще ти слуша фалита, моето е най-важно! – Моята работа е нужна на мен. За самоуважение. Сергей се нервираше. Без консултациите ѝ почна да бърка, все по-често. Началството започна да го подозира. А Борис Петрович започна да кима одобрително към Олга – тя разчисти архива за три дни. Гръм удари при златен клиент – Анна Маркина Вишнева, собственик на медицинска верига, старомодно твърда жена. Съдеше се с кръщелника си – спореха за документи. Делото се падна на Сергей, шанс да се реабилитира. — Ще я смажа! – самоуверено нарязваше салама върху масата. – Там всичко е ясно! Олга мълчеше. – Чуваш ли? Може да ти купя палто като взема премия, да се върнеш към нормалното! – Не искам палта, Сергей, искам да спреш да се перчиш. Вишнева не търпи напън. Тя е човек от миналото, с нея трябва човешки да говориш. – Айде бе, психолог! Дойде денят на преговорите. Вишнева хладно го сряза: „Не искам никого да давам на съд, искам мирно споразумение и тишина – а вие ми предлагате война.“ – Вие сте уволнен от делото, – каза тя кротко, – Борисе, разочарована съм. Борис Петрович пребледня. Оня момент влезе Олга с поднос чай. Улови сцената, тревогата в очите на Сергей. Всеки друг би се изсмял злорадно – но Олга беше професионалист. – Г-жо Вишнева? Гласът ѝ не беше висок, но беше твърд. Вишнева спря на прага. – Извинете, донесох Ви чай с мащерка, какъвто обичате. Случаят Ви ми е познат – през 1998 имахме същото, решено с доброволно споразумение за дарение на дяловете, без шум. Вишнева се обърна и вторачи поглед. – Откъде знаете? Това не бе публично. – Проучих в архива. – Има дребен момент: менителниците са невалидни поради форма, няма да се стига до съд. Кръщелникът Ви ще си запази достойнството – Вие клиниката и спокойствието. Настана тишина. Сергей гледаше жена си като същество от друга планета. Той не бе проучил документите – направо търсеше битка. Вишнева се върна, седна: – Чай с мащерка, казвате? – за първи път се усмихна. – Сипете, момиче, и кажи още. Вие, – кимна на Сергей, – седнете се и се учете. След това Олга пое думата. Сергей слушаше как неговата „удобна“ жена разяснява юридическите главоблъсканици с лекота. Когато подписаха новия договор, Борис Петрович й стисна ръка: — Олга Димитрова, от утре сте при мен в кабинета. Достатъчно сте висели по мазета. На връщане в колата беше тиха поп-фолк. Сергей предпочиташе новинарско радио, но не посмя да пипне. Светът му се бе срутил – там, където съпругата е „услуга“. На руините стоеше непозната жена: силна, умна, достойна. Всичко бе такова и преди – той просто не беше виждал. У дома беше тихо. Синът още не се върнал. Сергей се събу, седна на масата. Олга се преоблече и влезе, изморена, но с живи очи. Извади яйца. – Олга… Гласът му трепна. Тя не се обърна, строши яйце. – Аз ще го направя. Приближи се, грандиозно неумел, и пое лопатката. – Седни, на теб ти е тежко. Олга седна. Гледаше как той се мъчи с яйцата – подгорени, криви. Той ѝ сложи чиния. – Извини ме, – каза, гледайки към масата. Олга вдигна вилицата. – Яйцата стават. – Днес разбрах… ти ме спасяваше. Винаги. Просто… съм свикнал. Извинявай. Погледна я в очите, в които имаше страх – страх, че сега тя може да си тръгне. Вече има работа, самоувереност, пари. Не зависи от него. – Няма да си тръгна, Сергей – отвърна без да го пита. – Засега. Имаме твърде много делено. Но правилата се променят. – Как? – попита той веднага. – Какво трябва да правя? – Да уважаваш. Отчупи къшей хляб: – Просто уважавай. Не съм копринена, аз съм човек. И твой партньор. В къщи, в работа. Домакинството делим наполовина. Не „помогнах“, а свърших своето. Разбра ли? – Разбрах. И това беше истина. – Може ли да ям? – усмихна се Сергей. Яйцата бяха несолени, прегорели, но най-вкусни отдавна. Защото тази вечеря не беше услуга. Това беше вечеря на равни.

Накъде мислиш, че ще иде тя? Я разбери, Станко, жената е като наета Лада: докато сипваш бензин и плащаш

Įdomybės

016

Детективът на надеждата: Българската болногледачка, обвинена в смъртта на своята пациентка, тайните писма и истината за две изгубени любови Преди месец Зина Николаева бе наета да се грижи за Регина Войтова – жена, парализирана след инсулт, прикована към леглото. Месец тя обръщаше тялото ѝ на два часа, сменяше чаршафите, следеше системите. Преди три дни Регина си отиде – тихо, в съня си. Лекарите издадоха заключение: повтарящ инсулт. Никой не е виновен. Никой – освен болногледачката. Поне така мисли дъщерята на починалата. Зина потърка белега на китката си – тънка бяла линия, останала от изгаряне още от първата работа в поликлиниката. Преди петнадесет години е била млада и невнимателна. Сега е към 40, разведена, синът е при бившия ѝ мъж. И с репутация, на ръба да бъде унищожена… Когато Христина публикува обвинителен пост, Зина е принудена да докаже невинността си – дори ако това означава да разплете стари тайни, да отвори сандъче със стотици писма от жена от Харков, които са били укривани двайсет години, да срещне истини за загубена любов, ревност, избор и втори шансове. “Детективът на надеждата: Българската болногледачка, обвинена в смъртта на своята пациентка, тайните писма и истината за две изгубени любови” – разказ за вината, прошката и дръзновението да бъдеш невидимият герой в една семейна трагедия.

Болничната помощница на вдовеца Преди месец я наеха да се грижи за Снежана Димитрова жена, която инсултът

Įdomybės

0104

– И ти ми предлагаш с бебе да тичам два километра, за да купя хляб? Всъщност, вече не знам дали сме ти нужни с Варя!

И ти ми предлагаш да се разхождаме с бебето два километра, за да купим хляб? Не знам дали ти ни трябваме

Įdomybės

0107

Дребни грижи за вдовеца: Месец в дома на семейство Войтюк, обвинения и тайни писма от миналото, които променят всичко за Зина – медицинската сестра с петна по репутацията, дъщерята, която търси виновник за смъртта на майка си, и един мъж, разкъсван от две любовни съдби между Харков и България

Преди месец я наеха да се грижи за Регина Вълкова възрастна жена, прикована към леглото след инсулт.

Įdomybės

0153

– Добра жена е! Какво ли щяхме без нея да правим? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Абе, Стефке, нали ѝ прехвърлихме апартамента… Стефан стана от леглото и кротко отиде в съседната стая. На светлината на нощната лампа, с изморени старчески очи, погледна към съпругата си. Приседна до нея, послуша. – Всичко май е наред. Стана и бавно се запъти към кухнята. Отвори айряна, отскочи до банята. После отиде в своята стая. Легна в леглото. Не му се спи: – На нас със Стефка ни е минало деветдесетте. Колко ли живот ни остана? Скоро и до Господа сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ни ги няма, Радка си замина, още не беше навършила шейсет. Иван също вече го няма. Голям горазд беше да си живее… Имаме една внучка, Мария, тя си е в Германия вече двайсет години. Дядо и баба ѝ не идват на ум. Може и тя вече да е с големи деца… Не усети кога заспа. Събуди го докосването на ръка: – Стефане, добре ли си? – тихо попита съпругата му. Отвори очи. Тя се беше надвесила над него. – Какво има, Стефке? – Ами гледам – лежиш, не мърдаш. – Още съм жив! Спи си! Зачуха се бавни стъпки. Щракна ключът в кухнята. Стефка пийна вода, отиде до банята, после се върна в стаята си. Легна на леглото: – Някой ден ще се събудя и него няма да го има. Какво ще правя тогава? А може и аз да си отида първа. Стефан вече нашите помени ги е уредил. Никога не съм мислила, че може да се направи това предварително. От друга страна – добре е. Кой друг ще се погрижи за нас? Внучката не се сеща за нас. Само съседката Иванка идва. Тя има ключ от апартамента. Стефан ѝ дава по хиляда лева от пенсията ни. Тя пазарува, гледа да не ни липсва нищо. За какво ни са пари? От четвъртия етаж вече сами не слизаме. Стефан отвори очи. През прозореца надничаше слънце. Излезе на балкона, видя зелената върха на черешата. Усмивка заигра на лицето му: – Ей, че дочакахме и това лято! Отиде при жена си. Тя замислено седеше на леглото. – Стефке, стига си тъжила! Ела, ще ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – едва се изправи старицата. – Какво си намислил? – Хайде, хайде! Проведе я до балкона, подпирайки я през рамо. – Гледай, черешката е зелена! А ти казваше: няма да дочакаме лято. Е, дочакахме! – Ах, вярно! И слънце грее. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли, когато те поканих на кино? Още в гимназията. Тогава и черешата разцъфтя. – Може ли да се забрави такова нещо? Колко години минаха? – Седемдесет и отгоре… Седемдесет и пет. Дълго си спомняха младостта. Много неща се забравят на старини, дори и дето вчера си правил, но младостта не се забравя. – Ох, отплеснахме се! – стана Стефка. – А още не сме закусили. – Стефке, направи хубав чай! Омръзна вече тая билка. – Ама нали не ни е позволено. – Поне разреден и по малко захар сложи! Стефан пиеше слабо запарения чай с малка препечена филийка със сирене, спомняйки си времето, когато на закуска имаше силен чай и баница или мекици. Дойде съседката. Усмихна се: – Как сте, старейшини? – Какви да сме на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом още имате шеги на устата, добре сте! Какво да ви купя? – Иванке, купи месо! – помоли Стефан. – Не бива, докторите забраниха. – Пилешко може. – Добре, ще взема. Ще сготвя супа с фиде! Съседката оправи масата, изми чиниите и излезе. – Стефке, ела на балкона, – предложи мъжът. – Да се сгреем на слънце. – Хайде! След малко пак дойде Иванка. Излезе на балкона: – За слънцето сте се затъжили, а? – Добре е да е така, Иванке! – усмихна се Стефка. – Чудно, сега ще ви донеса каша тук, а после ще почна супата за обяд. – Добра жена е – погледна я Стефан след нея. – Какво щяхме без нея да правим? – А ти ѝ даваш само две хиляди. – Стефке, нали апартамента ѝ прехвърлихме. – Тя не знае. Цял ден на балкона до обяд. А за обяд – пилешка супа, вкусна, с месо и картоф. – Винаги такава на Радка и Иван правех, когато бяха деца – спомни си Стефка. – А сега на старини чужд човек ни готви – тежко въздъхна мъжът ѝ. – Такъв ни е късметът, Стефанчо. Като нас няма – кой ще изплаче? – Стига, Стефке, няма да тъжим! Хайде да си починем! – Стефане, вярно казват: „Старост и детство си приличат.“ И при нас всичко е по детски: попара, дрямка, следобедна закуска. Подремна Стефан малко и стана – не му се спеше. Времето май ще се развали. Отиде до кухнята. На масата две чаши с компот, приготвени от Иванка. Взе ги внимателно и ги занесе в стаята на жена си. Тя бе седнала замислено до прозореца. – Какво има, Стефке, потисната си? – усмихна се той. – Ето, компот! Тя вдигна чашата: – И ти не можеш да спиш… – Времето такова. – От сутринта не ми е добре, – поклати глава Стефка. – Май вече малко ми остана. Погрижи се хубаво като си отида. – Стефке, какви ги говориш… Как ще живея без теб? – Някой ще изпревари, няма как. – Стига! Ела на балкона! До вечерта на балкона. Иванка направи сиренци. Хапнаха и седнаха пред телевизора. Всяка вечер преди сън гледаха по нещо. Нови предавания трудно ги разбираха, затова пускаха стари комедии и анимации. Тази вечер само един анимационен филм. Стефка стана от дивана: – Отивам да спя. Уморих се. – И аз ще си легна. – Дай да те погледам хубаво! – внезапно пожела тя. – Защо? – Просто искам… Дълго се гледаха в очите, сякаш се връщаха към младостта си, когато всичко бе още напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Стефка се хвана под ръка за него и двамата тръгнаха полека. Той я зави внимателно и се върна в стаята си. Тежко му беше на сърцето. Дълго не можеше да заспи. Мислеше, че изобщо не е спал. Но часовникът показваше два след полунощ. Стана и отиде при жена си. Тя лежеше с отворени очи: – Стефке! Взе я за ръка: – Стефке! Сте-фке! И изведнъж и на него не му стигна въздух. Дотътри се до стаята си. Извади подготвените документи и ги сложи на масата. Скришом пак се върна при нея, помълча дълго до лицето ѝ. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Стефка млада и хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината в далечината. Той хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе в спалнята. Лежаха един до друг. На лицата им застинали едни и същи щастливи усмивки. Жената позвъни на бърза помощ. Лекарят, който дойде, погледна тях, поклати глава: – Заедно си отидоха. Значи много са се обичали… Откараха ги. А Иванка се отпусна на стола до масата. Тогава видя документите и завещанието на свое име. Наведе глава и се разплака… Харесайте и споделете вашите мисли в коментарите!

Добра жена е. Какво ли щяхме да правим без нея? А ти ѝ даваш само двеста лева на месец Елеоно, та нали

Įdomybės

095

– Добра жена. Какво ли бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елена, та нали ѝ прехвърлихме апартамента. Никола стана от леглото и бавно тръгна към съседната стая. На светлината на нощната лампа, присвити очи огледаха съпругата му. Той приседна до нея, вслуша се. – Сякаш всичко е наред. Стана, бавно се затътри към кухнята. Отвори айряна, посети банята. И се прибра в стаята си. Легна. Но сънят го не ловеше: – Ние с Елена сме на деветдесет години. Колко живот замина? Скоро при Господа ще сме, а покрай нас – никой. Дъщерите ги няма, Наталия си отиде, не беше стигнала до шестдесет… Максим също си замина. Голям веселяк беше… Има внучка – Ксения, но тя вече двайсет години живее в Полша. За баба и дядо дори не се сеща. Вече сигурно и нейните деца са големи… Не усети кога заспа. Събуди го нечий допир. – Никола, добре ли си? – прозвуча тънък гласец. Отвори очи. Над него се беше надвесила жена му. – Какво има, Елена? – Гледам – лежиш, не мърдаш. – Жив съм още! Лягай да спиш! Разнесоха се влачени стъпки. Щракна ключът на кухнята. Елена Иванова пи вода, отиде в банята и се запъти в стаята си. Легна: – Ей така, някой ден ще се събудя, и него няма да го има. Какво ще правя? А може пък аз да съм първа. Никола вече и за помените ни е поръчал. Не съм мислила, че може това да се организира предварително. Ама, от една страна, добре е. Кой друг ще го направи за нас? Внучката ни е забравила. Съседката Иванка единствена идва. Тя има ключ от апартамента ни. Дядо ѝ дава по хиляда лева от пенсиите ни. Тя купува каквото трябва – продукти, лекарства. Къде да даваме парите? А и по стълбите на четвъртия етаж вече не слизаме сами. Никола Иванов стори очи. През прозореца се показваше слънцето. Излезе на балкона, видя зелените върхове на черешата. По лицето му пробяга усмивка: – Ей на, доживяхме и до лятото! Отиде да види жена си. Тя се беше заслушала в мислите си. – Елено, стига тъга! Хайде, да ти покажа нещо. – Ох, нямам сили! – въздъхна възрастната жена. – Какво измисли? – Хайде, хайде! Помогна ѝ да стигне до балкона. – Погледни, черешата е зелена! А ти викаше: „няма да доживеем до лятото“. Доживяхме! – Е, вярно! И слънце има. Седнаха на пейката на балкона. – Помниш ли как те поканих на кино? Още в училище бяхме. Тогава и черешата зеленееше така. – Кой забравя такива неща? Колко години минаха… – Седемдесет и нещо… Седемдесет и пет. Дълго седяха и си припомняха младостта. Старостта всичко покрива, дори вчерашния ден забравяш, но младостта – никога. – Е, заседяхме се! – стана жена му. – А още не сме закусвали. – Елено, свари хубав чай! Омръзна тази лайка. – Не можем така, не ни дава лекаря. – Малко, слабичък, и по една лъжичка захар сложи. Никола Иванов пиеше този слаб чай, хапваше малък сандвич със сирене и си спомняше времето, когато на закуска чаят беше гъст, сладък, с мекици или бухтички. Влезе съседката. Усмихна се одобрително: – Как сте? – Какво да сме ние на деветдесет? – пошегува се дядото. – Щом се шегувате, значи всичко е наред. Какво да купя? – Иванке, купи малко месо! – каза Никола Иванов. – На вас не ви позволява докторът. – Пилешко може. – Добре, ще купя. Ще ви сваря супичка с фиде! Съседката изчисти, изми чиниите, излезе. – Елено, хайде пак на балкона, – предложи мъжът. – Да се стоплим на слънце. – Хайде! Дойде съседката на балкона: – За слънцето ли сте се натъжили? – Как добре е тук, Иване! – усмихна се Елена Иванова. – Добре, веднага ще донеса каша, и ще започна супа за обяд. – Добра жена е, – погледна я Никола. – Какво бихме правили без нея? – А ти ѝ даваш само две хиляди на месец. – Елено, апартамента ѝ оставихме. – Тя не знае още. Седяха си на балкона до обяд. На обед беше пилешка супа, с парченца месо и картоф: – Винаги такава правех на Наталия и на Максим, когато бяха деца – припомни си Елена Иванова. – А сега на старини чужди хора ни готвят, – въздъхна мъжът. – Явно, Николчо, такава ни е съдбата. Щом ни няма – няма и да има кой да заплаче. – Хайде, Елено, няма да тъгуваме. Да подремнем! – Никола, вярно казват: “Който остарее, все едно дете става”. Всичко ни е като за малки: супа претрита, следобеден сън, закуска. Подремна Никола Иванов, но не му се спеше. Или времето се мени? Отиде в кухнята. На масата – две чаши сок, оставени грижливо от Иванка. Взе ги в двете ръце и внимателно отиде при жена си. Тя седеше на леглото и гледаше през прозореца. – Какво е, Елено, натъжена си? – усмихна се. – На, пий сок! Тя сръбна глътка: – И ти не можеш да спиш! – Времето май ще се развали. – Още от сутринта не ми е добре, – тъжно поклати глава Елена Иванова. – Чувствам, малко ми остава. Погрижи се след мен. – Елено, какви ги разправяш. Как ще живея без теб? – Един от нас ще си тръгне първи. – Хайде, стига! На балкона! Проседяха до вечерта. Иванка направи сиренки, хапнаха и преседяха на телевизора. Гледаха най-вече стари комедии и анимации. Този път успяха да изгледат само един. Елена Иванова стана: – Лягам, изморена съм. – И аз ще легна. – Дай, да те погледна хубаво! – изведнъж каза тя. – Защо? – Просто ще те погледам. Дълго се гледаха в очите, сякаш си припомняха младостта, когато всичко живот беше напред. – Хайде, ще те изпратя до леглото. Елена Иванова хвана мъжа си под ръка и тръгнаха бавно. Той внимателно я зави, върна се в стаята си. Много тежко му стана. Дълго не можа да заспи. Струваше му се, че не е спал, но часовникът показваше два. Стана, отиде в стаята на жена си. Тя лежеше с отворени очи. – Елена! Взе я за ръка. – Елена, какво ти е! Еле-на! И изведнъж самият той усети, че не му стига въздух. Върна се в стаята, взе подготвените документи и ги сложи на масата. Върна се при жената. Дълго я гледа. После легна до нея и затвори очи. Видя своята Елена – млада, хубава, както преди седемдесет и пет години. Тя вървеше нанякъде, към светлината. Хукна след нея, хвана я за ръка. На сутринта Иванка влезе. Те бяха легнали един до друг, а по лицата им бяха застинали щастливи усмивки. Жената се обади на спешна помощ. Докторът се изненада: – Заедно си заминаха. Май наистина са се обичали… Взеха ги. Иванка немощна седна на стола до масата. Там видя документите и завещание на нейно име. Сви глава в ръце и заплака… Сложете лайк и споделете мислите си в коментарите!

Добра жена е, Иване. Какво щяхме да правим без нея? А ти ѝ даваш само две хиляди лева на месец.

Įdomybės

051

След седмица, след нас, със последния катер се върнаха съседите от вилата. И се върнаха без своя котарак. Огромния, сив бандит без дясно ухо.

След една седмица се върнаха последните със стария моторен кърш от вилата в Пампорово съседите.