Той ще живее с нас… Натрапният звънец съобщи, че някой е дошел. Люба свали фартука, избърса ръцете
Леденият вятър режеше бузите, сякаш с шипки, но Стоян не усещаше студ. Вътре в него всичко беше замръзнало
**Твоят номер е забравен** — Мамо, стига вече! — Дарина хвърли телефона си на масата така, че екранът
– Мамо, не искам да ходя при баба! – кряска седемгодишната Ралица, опитвайки се да измъкне ръката си
— Какво по дяволите е това?! — избухна Радка, стоейки посред всекидневната. Гласът ѝ трепереше от яд.
Вече четири години съм омъжена и през цялото време съпругът ми беше идеален партньор – дори сериозни
— Сериозно ли? — гласът на Иван се разтрепери, но не от учудване, а от опит да не каже нещо, за което
— Стенице, стига с ревето! — изнесе се из коридора гласът на съседката. — Пак ли плачеш? Чувам през стената!
Иван спря колата пред портата на гробищата и дълбоко въздъхна. Господи, колко пъти беше си мислил да дойде?