Тръгвай и не се връщай Тръгвай си, чуваш ли? шепнех с насълзени очи. Моля те, тръгни си и никога не се връщай!
Отиди и не се връщай —
„Отиди, чуваш ли?“ – шепнеше през сълзи Мишо. – Отиди и никога не се връщай! Никога. С треперещи ръце момчето освободи тежката желязна верига, поведе Берта към портата и, като отвори широко, се опита да я избута към улицата. А тя не разбираше какво става. Наистина ли я изгонват? Но защо? Нищо лошо не беше направила…
История за едно бездомно куче сред българското село, за любов, предателство и вярност: Как Мишо спасява Берта от пътя, какво се случва, когато баща му Васил започва да пие, кои изпитания ги чакат, колко дълго ще чакат надеждата и как съдбата отново ще ги срещне – години по-късно, на родното гробище, за един нов живот, който ще започнат заедно. Заминавай и не се връщай – Заминавай, чуваш ли? шепнеше през сълзи Митко. Замини, и повече не се връщай!
БРАДА ПОСИВЯЛА, А ДУШАТА КРАСИВА “Лъгала си ме през цялото време! Прекратявам нашата кореспонденция.
Тръгвай и не се връщай Тръгвай си, чуваш ли? шепнех с насълзени очи. Моля те, тръгни си и никога не се връщай!
Отиди и не се връщай —
„Отиди, чуваш ли?“ – шепнеше през сълзи Мишо. – Отиди и никога не се връщай! Никога. С треперещи ръце момчето освободи тежката желязна верига, поведе Берта към портата и, като отвори широко, се опита да я избута към улицата. А тя не разбираше какво става. Наистина ли я изгонват? Но защо? Нищо лошо не беше направила…
История за едно бездомно куче сред българското село, за любов, предателство и вярност: Как Мишо спасява Берта от пътя, какво се случва, когато баща му Васил започва да пие, кои изпитания ги чакат, колко дълго ще чакат надеждата и как съдбата отново ще ги срещне – години по-късно, на родното гробище, за един нов живот, който ще започнат заедно. Заминавай и не се връщай – Заминавай, чуваш ли? шепнеше през сълзи Митко. Замини, и повече не се връщай!
Беше горещ летен следобед. Вървях към вкъщи след тренировка, когато забелязах възрастен дядо, паднал
Лято е. Връщам се привечер вкъщи от тренировка. На тротоара виждам един възрастен дядо, паднал, изпитва
Още не е време да си отидеш – у дома още ни чакат грижи…
Баба Валя едва-едва отвори портата, с мъка закуцука до вратата, дълго се мъчеше със стария, ръждясал катинар, влезе в скъпата си студена къща и седна на стол до неизгорялата печка.
В стаята миришеше на празно. Само три месеца беше отсъствала, но таванът вече беше обрасъл с паяжини, старият стол се оплакваше със скърцане, вятърът свистеше в комина – къщата я прие сърдито: къде се изгуби, стопанке, на кого ме остави?! Как ще зимуваме?!
– Сега, сега, мой мили, почакай малко, да си почина… Ще запаля печката, ще се стоплим…
Само преди година баба Валя пъргаво се движеше из стария дом: варосваше, пребоядисваше, носеше вода. Малката ѝ лека фигура се покланяше пред иконите, суетеше се при печката, препускаше из двора – седеше, садеше, плевеше, поливаше.
И къщата се радваше заедно със стопанката: дъските по пода заскърцваха весело под леките ѝ стъпки, вратите и прозорците се отваряха още с първото докосване на изморените ѝ, но грижовни ръце, а печката печеше вкусни банички. Добре им беше заедно: на Валя и стария ѝ дом.
Мъжа си оплакала рано. Трима деца отгледала, изучила, всеки изправила на крака. Единият син – капитан на кораб, другият – военен полковник, и двамата живеят далеч, рядко си идват.
Само най-малката ѝ дъщеря Тамара остана в селото, главен агроном, от ранни зори до късна вечер не я вижда в къщи, на майка си идва само в неделя, носи ѝ от топлите си банички – и цяла седмица пак не се виждат.
Утехата беше внучката Светлето. Тя, дето се казва, при баба си израсна. И каква хубавица само стана! Сиви големи очи, коса до кръста – цвят на зрял овес, къдрава, гъста, на слънце заслепява дори.
Сложи опашка – къдриците се посипят по раменете и момците от селото направо онемяват. Фигура като изваяна. Отде се взе такава хубост у селско момиче и царска осанка?!
Баба Валя беше хубавица като млада, но ако стара снимка се сравни със Светла – едната като овчарка, другата като царица…
И умница беше! Завърши института в града – агроикономика, върна се да работи в родното село като счетоводител. Омъжи се за ветеринарния доктор, дадоха им по програмата „Младо семейство“ чисто нова къща.
И каква къща само! Масивна, тухлена – цяло имение за онова време!
Само едно нещо липсваше: бабата си имаше сад и цветна градина край старата къща, а около новия дом на внучката още нищо не беше поникнало – само три стръка. И Светла, честно казано, с градинарство не се справяше особено.
Тя, отгледана нежно от баба си, бе пазена от всеки вятър и тежък труд.
После се роди малкият Васко. Вече нямаше време нито за градина, нито за цветя.
И започна Светлана да кани баба Валя: „Ела при мен да живееш, къщата е голяма, топла, не се мъчи с печката!“
Баба Валя навърши 80, краката ѝ премаляха, и болестта, като че е чакала кръглата годишнина. Предаде се бабата, послуша внучката.
Остана у нея два месеца, а после чу:
– Бабче, много те обичам – знаеш… Но как така само седиш? Все работлива си, а тук си се разстлала… Аз стопанство искам да поддържам, чаках малко помощ от теб…
– Не мога, мило дете, не държат вече нозете… Остарах…
– Хм… Как дойде тук, веднага остаря…
И баба Валя, недоунала очакванията, си тръгна обратно у дома.
От тревога, че не е могла да помогне на обичната внучка, баба Валя залиня съвсем.
Краката ѝ шаркаха тежко по пода – след дългия живот се умориха. Да стигне от леглото до масата стана цяла трудност, а до любимата църква – невъзможно.
Отец Борис дойде сам при своята редовна енориашка, до неотдавна деен помощник на старинния храм. С безпогрешен поглед се поогледа.
Баба Валя седеше на масата, пишеше обичайните месечни писма до синовете си.
В стаята беше хладно: печката едва-едва топлеше. Подът – студен. На бабата стара ватирана жилетка, поизносен шал – това при нея, най-голямата чистница на село, а на краката ѝ прогорели цървули.
Отец Борис въздъхна: нужна ѝ бе помощничка. Но коя? Може би Анна? Живее съвсем близо, силна жена, двайсет години по-млада от баба Валя.
Извади хляб, меденки, половин горещ рибник (подарък от попадия Александра).
Оголи ръкавите на подрасника, изчисти пепелта, донесе дърва за няколко пъти, нареди ги в ъгъла. Запали печката. Донесе вода и сложи голям черен чайник на огъня.
– Сине мой! О, тоест, отче наш скъп! Помогни ми с адресите на писмата, че с тази моя кокоша лапа като напиша – няма да пристигне!
Отец Борис седна, написа адресите, хвърли бърз поглед към листите, изписани с едри, треперещи букви: „А аз съм много добре, мили сине! Всичко си имам, слава Богу!“
Само че тези листи за „добрия живот“ бяха целите в размити петна – явно солени…
Анна пое грижата над бабата, отец Борис редовно я изповядваше и причестяваше, на големите празници мъжът на Анна – бай Петър, стар моряк, я докарваше на служба с мотора. Животът лека-полека се пооправи.
Внучката престана да идва, а после – тежко се разболя. Медиците дълго не хванаха рака на белия дроб; Светла изгоря за половин година.
Мъжът ѝ постави палатка почти на гроба: купуваше пиене, спеше направо на гробищата. Синът им Васко, четиригодишен, се оказа ненужен никому – мръсен, сополив, гладен.
Тамара го взе при себе си, но от работа не смогваше да се грижи и за внука – започнаха да го готвят за дом.
Домът беше добър: оправен директор, хубава храна, за уикендите вземаха децата у дома.
Не беше като у дома, но Тамара нямаше избор – работа до късно, а до пенсия още имаше.
И тогава, на мотора „Урал“, до дъщеря си пристигна баба Валя с… бай Петър зад волана – як, с потник и татуировки на котви и русалки по ръцете. Картината – бойна.
Баба Валя отсече:
– Аз ще си взема Васко.
– Мамо, ти едва ходиш! Как ще се справиш с малко дете? И готвене, и пране…
– Докато съм жива, няма да дам Васко в дом – отсече бабата.
Тамара онемя от решителността на майка си, после помогна с дрехите на Васко.
Бай Петър ги върна до къщата и почти на ръце отнесе бабата и хлапето вътре.
Комшиите осъдиха баба Валя:
– Добра жена е, ама на стари години май нещо не е добре – за нея все грижа трябва, а тя още и дете на врата си докара… Това не е кученце, на дете му трябва грижа… Къде гледа Тамара?!
След неделната служба отец Борис пое по лошото предчувствие: няма ли да му се наложи и Васко да извежда – гладен и мръсен – от ръцете на болна старушка?
В къщата беше топло, печката тлееше леко. Чист, сит Васко на дивана слушаше грамофон с плоча – приказката за Зайо Байо.
А немощната баба летеше из къщата: намазваше тавата с перце, бъркаше тестото, разбиваше яйца в изварата. И краката ѝ се движеха пъргаво и леко – както преди болестта.
– Батюшка скъпи! Тъкмо вафлички ще изпека… Почакай малко – за попадия Александра и Кузман гостенка ще има – топлички!
Отец Борис се върна у дома още в изумление и разказа на жена си.
Попадия Александра се замисли и извади дебелата синя тетрадка от библиотеката, намери нужната страница:
„Старата баба Яна си беше отживяла дълго и спокойно. Всичко беше, всичко отлетя, мечти, чувства, надежди – всичко спи под белия тих сняг. Време беше и тя да си иде, там, където няма болка, нито печал, ни въздишки…
Една февруарска вечер се молеше дълго пред иконите, легна и каза на близките си:
– Извикайте попа – умирам.
Лицето ѝ стана бяло като преспите. Изповяда се, причести се, и вече ден и нощ не хапваше, не пиеше, само лекият дъх показваше: душата още е тук.
Вратата се отвори, студен вятър и бебешки плач изпълниха стаята.
– Тихо, бабата умира.
– Е, не мога да запуша устата на новороденото, та то не знае, че не бива да плаче…
Дъщеря ѝ се върна от родилното с малко бебе, оставиха я с умиращата баба.
На младата майка още не ѝ беше дошло млякото, а бебето крещеше, пречеше на Яна да си отиде.
Старушката вдигна глава, погледът ѝ се избистри. С труд седна, сложи босите крака на пода, потърси пантофи.
Когато близките си дойдоха, завариха бабата не само жива, а по-жизнена от всякога: ходеше бодро, люлееше доволното бебе, а уморената дъщеря си почиваше на дивана.“
Александра затвори дневника, усмихна се на отчето и каза:
– Моята прабаба Вера много ме обикна, та не си позволи да умре. Както се пее в песента: „А да си ходим още ни е рано – у дома още има работа за нас!“
Още десет години поживя, помагайки на мама да отгледа мен, любимата си правнучка.
Отец Борис се усмихна на жена си в отговор. И у нас вкъщи още има задачи… Баба Вела едва отвори вратата, с усилие стигна до прага, дълго се
Избери: Или твоето куче, или мен! Омръзна ми вече тази псина! – настоя мъжът ми. Аз избрах него и оставих кучето в гората… А вечерта той ми съобщи, че си тръгва при друга
Наталия обожаваше съпруга си Ивайло – пет години бяхме заедно, нямаше деца, но имахме Рекс – старият ни немски овчар, който отгледах още от времето преди Ивайло. Рекс беше част от семейството – умен, верен, всичко разбираше. Но годините си казаха думата: започнаха болки в краката, козината падаше, появи се неприятна миризма.
Ивайло дълго търпя, но когато Рекс не успя да издържи до разходката и направи локва на новия ламинат, чашата преля.
– Край! Дотук! – изкрещя той, натискайки с носа Рекс в локвата. – Живея в кучкарник! Вмирисано е, косми в храната, а вече и пишкане! Наталия, избирай: или аз, или този развалина!
– Ивайло, къде да го пратя? На 12 е, – плаках аз, заровила лице в козината на Рекс.
– В приют! В гората! Евтаназия! Не ме интересува! – отвърна мъжът. – Ако вечерта не го видя тук, си тръгвам. Искам дом, а не да чистя след твоя бълха’ч син!
Аз бях слаба. Панически ме беше страх от самота. Не исках да изгубя Ивайло, с когото градехме бъдеще, ипотека, отпуска…
Избрах мъжа си.
Заведох Рекс извън града.
Той трудно се качи в колата, охкайки със старите крака, но ме близна по ръката – все така вярваше, че ще ходим на разходка. Аз плаках през целия път.
Оставих го в близката гора, завързах повода за дърво, да не тръгне след мен.
– Прости ми, Рекс… Прости… – шепнах, без да мога да погледна в тъжните му, стари очи.
Рекс не се дърпа. Просто седеше и ме гледаше. Разбра всичко.
Оставих му купа храна, качих се в колата. В огледалото за обратно виждане го видях как, забравяйки болката, се мяташе към мен, въжетата се изпънаха.
Лаят остана в ушите ми през целия път.
Прибрах се напълно разбита, с подпухнали очи. Ивайло ме чакаше, събираше си багажа.
– Ти… какво правиш? – не разбрах. – Всичко направих. Рекс го няма. Изкарах го…
Ивайло ме изгледа с ледена усмивка:
– Браво. Бързо реагира. Но знаеш ли… пак си тръгвам.
– Как така?! Къде?!
– При Лилия. Познаваш я от счетоводството. От половин година сме заедно. Тя е бременна.
Светът се срина.
– Но… Ти ме постави на избор… Кучето или ти… Защо?!
– Просто исках да проверя колко си безхарактерна. Мислех, поне малко да отстояваш себе си. Предаде приятеля си заради мъж. Вече ме е страх с теб да живея. Ако кучето го изостави след десет години любов – мен сигурно ще ме захвърлиш на боклука като остарея…
Затвори куфара.
– Сбогом, Наталия. Между другото, Рекс беше истинският мъж в този дом. Ти остана предател.
Когато вратата се хлопна, започнах да вия от болка.
Разбрах какво съм натворила – заради човек, който не ме обича, убих душата, която ме боготвореше.
Грабнах ключовете и тръгнах обратно към гората.
Беше нощ, валеше порой.
Дойдох на мястото – повода прегризан, купата – съборена, кучето го нямаше.
– Рекс! Рекс! Момчето ми! – крещях, тичайки из мокрия лес, разкървавазила си лицето на клони.
Търсих го три дни – пусках обяви, писах на доброволци. Не спях, не ядях.
На четвъртия ден звъннаха.
– Откриха немска овчарка на пътя. Помете я камион.
Отидох да разпозная.
Той беше.
Рекс беше прегризал повода и тръгнал към вкъщи. Въпреки болката, ужаса, старостта. Към тази, която го предаде – и загина на пътя, недочакал ме.
Погребах го.
Две години минаха.
Живея сама. Не мога да повярвам нито в хората, нито на себе си.
Ивайло е щастлив с ново семейство. За него това беше „тест“ – удобен предлог да си тръгне, прехвърляйки вината върху мен.
Аз… аз станах доброволка в приют за стари кучета – чистя, мия, лекувам. Така изкупвам вината си.
Всяка нощ сънувам същото – стоя при дървото, а Рекс гледа. Викам го, но той не идва. Само гледа. Без гняв. С безкрайна кучешка тъга. И в този поглед е моята присъда.
Морал: Никога не предавайте верните си приятели заради тези, които ви поставят ултиматуми. Истинската любов никога не ви кара да избирате. А който го прави, вече ви е предал – и грешката ще ви преследва завинаги. ИЗБИРАЙ: ИЛИ КУЧЕТО, ИЛИ АЗ! ОМРЪЗНА МИ ДА ДИШАМ КУЧЕШКИ МИРИЗМИ! ОБЯВИ МЪЖЪТ. ТЯ ИЗБРА НЕГО, ЗАВЕДЕ
