Įdomybės!

„ЗАЩО ГО СПАСИ? ТОЙ Е РАСТЕНИЕ! СЕГА ЦЯЛ ЖИВОТ ЩЕ МУ ИЗНАСЯШ ГЪРНАТА, А АЗ СЪМ МЛАДА – МЪЖ МИ ТРЯБВА!” — ВИКАШЕ БЪДЕЩАТА НЕВЕСТА В РЕАНИМАЦИЯТА. Д-Р ЛИДА МЪЛЧЕШЕ. ТЯ ЗНАЕШЕ, ЧЕ ТОЗИ ПАЦИЕНТ НЕ Е “РАСТЕНИЕ”, А ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО Я ЧУВА.

Защо го спаси? Та нали е вече като зеленчук! Цял живот ще сменяш гърнета заради него, а аз съм млада

Įdomybės

„Защо го спаси? Той е зеленчук! До живот ще носиш гърнета, а аз съм млада, мъж ми трябва!“ — крещеше булката в реанимацията. Д-р Лидия мълчеше — знаеше, че този пациент не е „зеленчук“, а единственият, който я чува. Историята на българската неврохирург д-р Лидия, която спаси Артьом след тежка катастрофа, въпреки безразличието на любимата му и скептичните прогнози на колегите, и доказа, че понякога добрата дума и човешката топлина вършат чудеса, които дори най-острият скалпел не може.

Защо го спаси? Той е труп! До края на живота си ще го гледаш като някаква санитарка, а аз съм млада

Įdomybės

017

МОМЧЕТО, КОЕТО ПРЕВЪРНА ПУСТИНЯТА В ГОРА

Ами, ще ти разкажа една история, която ме докосна дълбоко. Казвам се Петър Иванов и съм роден в малко

Įdomybės

0199

Бившата ми съпруга… Преди две години, в края на командировката ми, се готвех да се прибирам у дома в Габрово. След като си купих билет, реших да си направя разходка из града, тъй като разполагах с още три часа. На улицата към мен се приближи жена, която веднага познах – първата ми съпруга, с която се бях развел преди 12 години. Зина не се беше променила, макар лицето ѝ да бе по-бледо. Срещата явно развълнува и нея, и мен. Обичах я болезнено силно, именно това разруши брака ни – бях страшно ревнив, дори към майка ѝ. Щом закъснееше, сърцето ми започваше да бие лудо, сякаш умирам. В края на краищата Зина ме напусна – не е издържала моите ежедневни допроси: къде е била, с кого и защо. Веднъж дойдох от работа с малко кученце – исках да я зарадвам, но вкъщи нямаше никой, а на масата имаше бележка. В нея пишеше, че си тръгва, макар да ме обича, и моли за прошка и да не я търся. След 12 години раздяла я срещнах случайно в града, където бях по работа. Говорихме дълго, а после се усетих, че закъснявам за междуградския автобус. На тръгване Зина ме помоли: – Сашо, направи ми една услуга. Знам, че бързаш, но заради хубавите ни спомени, не ми отказвай. Мини с мен до една кантора – много е важно, а сама не мога да вляза. Разбира се, се съгласих, но я предупредих: „Само бързо!“ Влязохме в голяма сграда, преминахме през различни коридори, качвахме се и слизахме по стълби. Имаше хора от различни възрасти – деца и възрастни. Мислех само за Зина. В един момент тя влезе в една врата и я затвори, като ме погледна прощално: – Колко странно е – не можех да бъда нито с теб, нито без теб. Чаках пред вратата да излезе, исках да я попитам какво е имала предвид. Но не се върна. Тогава осъзнах, че трябва да тръгвам – закъснявах за автобуса! Огледах се наоколо – сградата бе изоставена, прозорците – дупки, стълбите липсваха, само по дъски слязох с труд. Изпуснах автобуса с цял час, купих нов билет. Щом си взех билета, ми казаха, че автобусът, за който бях закъснял, е катастрофирал и паднал в река – никой не е оцелял. Две седмици по-късно издирих адреса на майката на Зина. Алевтина Маркова ми каза, че Зина е починала преди 11 години, година след развода ни. Не повярвах, помислих си, че не иска да ме срещне пак ревнив. Помолих да ми покаже гроба ѝ – тя се съгласи. След няколко часа стоях пред паметника – жената, която обичах цял живот, ми се усмихваше от снимката, а тя необяснимо бе спасила моя живот…

Бившата съпруга… Всичко това се случи преди две години. Служебната ми командировка към края, и

Įdomybės

011

Бившата ми съпруга… Преди две години, в края на командировката ми, трябваше да се върна у дома – в Пловдив. Бях си купил билет, но имах още три часа, затова реших да се поразходя из града. Неочаквано на улицата срещнах първата си жена, с която се бях развел преди 12 години – Зина. Не се беше променила, само лицето ѝ бе по-бледо. Явно срещата ни развълнува и двамата. Аз я обичах болезнено силно – толкова, че ревнувах от всички, дори от майка ѝ. Мъчех я с подозрения, докато накрая сама не си тръгна – беше ми оставила бележка, че още ме обича, но не издържа на недоверието ми и ме моли да не я търся… След 12 години, по работа в София, случайно я срещнах отново. Говорихме дълго, но закъснявах за автобуса междуградско. Тогава Зина помоли за услуга – заради всичко хубаво между нас, придружих я в странна кантора. Дълго се лутехме из старо здание, заобиколени от хора на всички възрасти. Тя влезе в една врата и преди да се затвори, ми каза: ‘‘Странно е – не можех да бъда нито с теб, нито без теб…’’ Чаках, но не се върна. Осъзнах, че закъснявам, а сградата всъщност бе изоставена, със счупени прозорци и без стълбища. Едва слязох навън, изпуснах автобуса, купих нов билет… После разбрах: изпуснатият автобус се беше обърнал и потънал в река, без оцелели. След две седмици намерих бившата си тъща, която ми съобщи, че Зина е починала преди 11 години след развода ни. Не ѝ повярвах, докато не видях гроба – от снимката ми се усмихваше жената, която обичах цял живот и която по мистериозен начин ми спаси живота…

Бившата съпруга Случи се преди две години. Времето ми в командировка беше към края си и трябваше да се

Įdomybės

0120

Когато взех възрастната си майка да живее с мен, мислех, че ще е трудно. Как преместването ѝ промени живота ми

Когато взех старата си майка да живее с мен, мислех, че ще бъде трудно. Как преместването й промени живота ми.

Įdomybės

0175

Анна Петрова седеше на пейката в болничната градина и плачеше. Днес навършваше 70 години, но нито синът, нито дъщерята ѝ дойдоха да я поздравят. Все пак съседката ѝ по стая, Евгения Стефанова, я поздрави и дори ѝ подари малък подарък. Още и санитарката Мария ѝ поднесе ябълка за рождения ден. Домът за възрастни беше приличен, но персоналът по принцип оставаше равнодушен. Всички знаеха, че децата карат родителите си там, когато вече им тежат. И Анна Петрова бе доведена от сина си – уж да си почине и да се лекува, а всъщност, защото пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, но после синът я убеди да препише имота на негово име. Когато я накара да подпише документите, ѝ обеща, че ще си остане у дома, но стана точно обратното – той и семейството му се нанесоха, а със снахата започнаха кавги. Снахата винаги беше недоволна – не така готвела, след баня оставяла мръсотия, и още и още. Отначало синът я защитаваше, после спря и той – дори започна да ѝ повишава тон. Анна Петрова забеляза как започват да си шепнат, а щом влезеше при тях – млъкваха. Един ден синът повдигна заговора, че трябва да си почине и полекува. Майката го погледна горчиво и попита: — В старчески дом ли ме пращаш, сине? Той се изчерви, притесни се и отговори гузно: — Не, мамо, просто е санаториум. Ще останеш месец и ще се прибереш. Докара я, бързо подписа и избяга, обещавайки да дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я как е и си тръгна, преди да изслуша отговора. И тя стои вече втора година тук. Като минал месецът и синът не я потърси, Анна Петрова звънна у дома. Отговориха непознати – оказа се, че синът е продал апартамента и никой не знае къде е той. Анна поплака две нощи, но вече знаеше, че няма да се върне там. Най-много я болеше, че навремето беше наранила дъщеря си заради щастието на сина. Анна е родена в село. Там се омъжила за съученика си Петър. Имали голяма къща, стопанство. Не са били богати, но и не са гладували. Един съсед разказал на Петър, колко е хубав животът в града – високи заплати, жилище веднага. Петър настоявал да заминат. Продали всичко и се преместили. Дали им апартамент, купили мебели и стар москвич. Именно с москвича Петър катастрофирал – на втория ден в болницата починал. След погребението Анна останала сама с две деца. За да ги изхрани, всяка вечер мила входове. Надявала се децата да пораснат и да й помагат. Но не стана така. Синът ѝ се забърка в лоша история и се наложи Анна да тегли пари на заем, за да не го арестуват. После две години погасявала дълговете. После дъщеря ѝ Даша се омъжила и родила дете. Отначало всичко било наред, но после синът ѝ често боледувал. Даша напуснала работа, за да го води по болници, а лекарите дълго не откривали диагнозата. Най-накрая му открили болест, която лекували само в един институт – там пък списъкът бил огромен. Докато Даша обикаляла по болници, мъжът ѝ я напуснал, но поне оставил апартамента. В болница тя се запознала с вдовец, чиято дъщеря имала същата диагноза. Двамата се харесали и започнали да живеят заедно. След пет години мъжът ѝ се разболял тежко и трябвали пари за операция. Анна искала да даде парите на сина си за първа вноска за апартамент, но когато дъщерята ѝ поискала пари за съпруга си, й дожаляло да ги даде за чужд човек, тъй като вече ги беше обещала на сина си. Даша много се обидила и си тръгнала, казвайки: „Вече не си ми майка и когато ти стане трудно, не ме търси.“ И така вече двадесет години не се чуват. Даша успяла да излекува мъжа си, взели децата си и заминали да живеят край морето. Ако можеше да върне времето назад, Анна щеше да постъпи другояче, но миналото не се връща. Анна бавно стана от пейката и тръгна към пансиона. Внезапно чу: — Мамо! Сърцето ѝ заби. Обръща се бавно – дъщеря й, Даша. Краката ѝ се подгъват, почти пада, но дъщеря ѝ я хваща. — Най-после те намерих… Брат ти не искаше да даде адреса, заплаших го със съд за незаконната продажба на апартамента, млъкна веднага… Двете влязоха в сградата и седнаха във фоайето. — Прости ми, мамо, че толкова дълго не се обаждах. Отначало се сърдех, после все отлагах, срам ме беше. Но преди седмица те сънувах – вървиш из гората и плачеш… Събудих се и ми стана толкова тежко. Разказах всичко на мъжа ми, а той ми каза: “Отиди, помири се.” Отидох у вас – там непознати хора, нищо не знаят. Дълго търсих адреса на брат ти, намерих го. Ето ме тук. Събирай си нещата, с мен ще дойдеш. Имаме прекрасна къща до морето, а мъжът ми каза: ако майка ти се почувства зле, веднага я вземи при нас. Анна се сгуши до дъщеря си и заплака – този път от радост. Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ Бог ти дава.

Анка Иванова седеше на пейката в градинката пред дома за стари хора и тихо плачеше. Този ден навърши

Įdomybės

012

Анна Петровна седеше сама на пейката в болничния двор и плачеше – навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Само съседката по стая, баба Евгения Стоянова, ѝ подари малко подаръче, а санитарката Марица я почерпи с ябълка за рождения ден. Домът си беше приличен, но персоналът обикновено нехаеше. Всички знаеха, че тук идваха възрастни хора, изпратени от децата си, за които бяха станали бреме. И Анна Петровна тук я доведе синът ѝ – уж на почивка и за лечение, а всъщност тя пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, после синът я накара да му го прехвърли с дарение. Когато подписваше документите, обеща, че ще живее като досега, но после цялото семейство се нанесе при нея и започнаха дрязгите със снахата. Вечно недоволна – веднъж манджата не ѝ хареса, друг път банята не е измита… Синът първоначално я защитаваше, после започна и той да ѝ се кара. Накрая Анна Петровна усети, че все за нещо шушукат, а щом влезе – млъкват. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се полекува. Погледна го горчиво в очите: “В дом ме пращаш, нали, сине?” – Ама, мамо, не, това е санаториум. Ще полежиш за месец, после обратно у дома – отговори той, притеснен. Закара я, набързо подписа документите и изчезна, като обеща, че ще дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я бегло как е и избърза да си тръгне. Така живя Анна Петровна тук вече втора година. Като мина месец, а синът така и не дойде, тя се обади у дома – вдигнаха непознати. Апартаментът бил продаден, а синът ѝ – изчезнал. Изплака си сълзите и разбра, че повече няма връщане назад. Най-много я болеше, че някога беше обидила дъщеря си заради щастието на сина… Анна бе от село, там се ожени за Петър, имаше дом, работа, всички живееха скромно, но добре. После се преместиха в София – Петър загина в катастрофа и тя остана сама с две деца. Миеше стълбища, за да ги изхрани, мислеше, че когато пораснат, ще ѝ помагат, но не стана така. Синът ѝ изпадна в лоша компания, дъщерята Даша се омъжи, после ѝ се роди болно дете, а мъжът я напусна. Много страдания минаха, когато Даша поиска помощ, а Анна отказа, за да помогне на сина. Дъщеря ѝ трудно го преживя и двамата не си говореха от 20 години. Даша успя да събере семейството и заминаха да живеят на морето. Ако можеше да върне времето, Анна щеше да постъпи иначе. Но миналото не се връща… Анна се изправи и тръгна към пансиона. Изведнъж някой извика: „Мамо!“. Сърцето ѝ заби. Тя се обърна – Даша. Краката ѝ се подкосиха, но дъщеря ѝ я прегърна. – Най-после те намерих… Брат ти не искаше да ти дам адреса, но му заплаших дело, че е продал апартамента, та се стресна… Влязоха в сградата, седнаха на дивана. – Прости ми, мамо, че толкова време не се обаждах. Обиждах се, после се срамувах… А наскоро те сънувах – вървеше из гората и плачеше. Станах и ми натежа на душата. Разказах на мъжа си и той ми каза – тръгвай, намери майка си и се сдобрете. Намерих адреса и ето ме тук. Стягай се, с мен ще живееш. Имаме голяма къща на морето. Мъж ми заръча: ако на майка ти ѝ е трудно – незабавно да я приберем при нас. Анна я прегърна през сълзи – този път от щастие. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ ти дава.”

Анастасия Георгиева седеше на една пейка в двора на старческия дом и тайничко бършеше сълзи с ръкава си.

Įdomybės

011

На разсъмване на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задъхваше се. — Никита, не искам нищо. Нито лекарства ваши, нищо. Моля те, само ми позволи да се сбогувам с Приятеля. Моля те. Изключи това всичко… Мъжът посочи системите. — Не мога да си тръгна така. Разбираш ли, не мога… Сълза се търкулна по бузата му. Никита знаеше – ако изключи всичко, може и да не стигнат дори до изхода. При тях се събраха мъжецът от цялата стая. — Никита, наистина ли нищо не може да се измисли? Не е честно така… — Разбирам… Но все пак тук е болница, всичко трябва да е стерилно. — Все едно… Виж го, човек не може да си тръгне спокойно. Всичко му беше ясно. Но какво можеше да направи? Никита се изправи. Всичко може. Дявол да го вземе, къде му е съпротивата, къде са амбициите на баща му! Да го уволнят, нека! Остро се завъртя и срещна погледа на Ани. В него блестеше възхищение. Никита изтича на двора на болницата. — Приятелю, моля те, тихо само. Може и никой да не забележи. Хайде, идвай при стопанина си. Тъкмо отключи вратата, когато му препречи пътя сестра Емма Едуардовна. — Какво правиш? — Сестра Емма… Моля ви, само пет минути. Позволете им да се сбогуват. Разбирам всичко. Ако трябва, уволнявайте ме после… Мълчание цяла минута. Кой знае какво се въртеше в главата на тази жена, но накрая се дръпна встрани. — Добре, ще ме уволнят и мене тогава! — Приятелю, след мен! Никита се втурна по коридора на болницата, Приятел тичаше до него. Ани отвори вратата отпред. Кучето, сякаш усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… и още един скок – и Приятел се изправи на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, предните – на края на леглото. В стаята – гробна тишина. Мъжът отвори очи. Опита да повдигне ръка, но не успя. Системите му пречеха. Издърпа ги с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето положи глава върху гърдите на Михаил Сергеевич. Той го погали. Веднъж… втори път… Усмихна се… Усмивката остана на устните му. Ръката се отпусна. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи до леглото. Наистина, Приятел плачеше. — Стига. Хайде… хайде… *** Никита седна на оградката, а Приятел се скри в храстите и легна. Подлезе мъжът от стаята, същият, дето първи си даде кюфтетата. Подаде пакет цигари. Никита го погледна, искаше да каже, че не пуши, после махна с ръка. Запали. Ани приседна до него. Очите червени, носът подпухнал. — Ани… Днес ми е последният ден. — Защо? — Първоначално дойдох тук като наказание, после исках на баща си да докажа нещо… Трябваше да ми даде фирмата. Но не е там смисълът… Не мога. Тръгвам си. Ще му кажа – синът ти е некадърник. Прости ми, Ани… Никита си тръгна. Подаде молба, събра си нещата. Ани гледаше през прозореца как той спря с „мерцедеса“, отвори вратата и тръгна към храстите. Говореше нещо на Приятеля, после се върна до колата, опря се. Кучето дойде чак след пет минути. Дълго гледа Никита в очите, после скочи вътре. Ани пак се разплака. — Не си некадърен! Най-добър си! *** Няколко дни по-късно Ани видя, че с главния лекар идва мъж, приличащ на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я погледна учудено. — Ани, какво се случва? — Почакайте, Сергей Николаевич, после ме уволнявайте! Вие ли сте? Вадим Олегович също недоумяваше, гледайки момичето с луничките. — Аз съм. — Нямате право! Чувате ли! Нямате право да мислите, че Никита е некадърен! Той е най-добрият! Единствен беше, който не се побоя и позволи на човек да се сбогува с приятеля си преди смъртта! Никита има сърце и душа! Ани се обърна и тръгна към сградата. Вадим Олегович се усмихна. — Видя ли я? Сергей Николаевич отвърна: — Какво да я правим? Момиче добро, ама все си държи на истината! — Това лошо ли е? — Не винаги е добре… *** Изминаха три години. От портата на красива къща излезе цяло семейство. Никита буташе количка, а Ани държеше на каишка огромен лъскав пес. Стигнаха до реката, Ани пусна кучето. — Приятелю, не ходи далеч! Кучето с огромни скокове се втурна към реката. След две минути бебето в количката запищя. Приятел тутакси със същите скокове се върна. Ани се засмя. — Никита, май няма да ни трябва бавачка. Я защо дойде? Соня просто си изпусна биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката, увери се, че всичко е наред, и пак хукна след пеперуда…

Сутринта на Михаил Стоянов му стана още по-зле. Не можеше да си поеме въздух. Никола, нищо не искам.