Įdomybės!

Пейката в двора Виктор Господинов излезе в двора малко след един и половина. Главата го стягаше вчера

Без „трябва“ Стефан отвори вратата и видя на кухненската маса три чинии със засъхнали спагети, обърнат празен буркан от кисело мляко и отворена тетрадка на квадратчета. Раницата на Косьо бе захвърлена посред коридора, а Вяра седеше на дивана, заровена в телефона си. Той остави чантата, събу се. Искаше да каже нещо за чиниите, но гърлото му се сви от умора и просто се приближи, взе една от чиниите и я отнесе до мивката. — Тате, ще ги измия ей сега, — каза Вяра, без да вдига глава. — Добре. Той пусна водата, подложи чинията под струята. Спагетите омекнаха и потекоха към сифона. Той спря водата и се загледа в мократа посуда. — Вярче, къде е Косьо? — В стаята си. Мъчи се с математиката. — А ти? — Всичко си направих. Той избърса ръцете, влезе в стаята на Косьо. Синът му лежеше на килима, подпрял глава с юмрук, в тетрадката имаше написани един и половина примера. — Привет, — каза Стефан. — Здрасти. — Как е? — Добре. — Уроците? — Правя. Стефан седна на ръба на леглото. Косьо го погледна накриво и пак се зарови в тетрадката си. — Тате, какво има? — Не знам, — каза Стефан. — Май съм изморен. Наистина не знаеше. Сутринта майка му звъня, настояваше да дойде да й помогне да разчисти секцията, после работното съвещание се проточи до шест, а в метрото бе струпан до вратата. А после седеше в Косьовата стая и осъзнаваше, че не иска да говори за чиниите, за уроците, за реда. Не иска да е функция, която идва вкъщи и се включва. — Хайде да се съберем в кухнята, — предложи той. — Заедно. — Защо? — Да си поговорим. Косьо се намръщи. — Пак ли за двойката по български? — Не. Просто да си поговорим. — Тате, не съм си довършил уроците. — После ще ги направиш. Пет минути. Той стана, извика и Вяра. Тя повдигна очи, въздъхна недоволно. — Сериозно ли? — Сериозно. Тя захвърли телефона на дивана и тръгна след него. Косьо излезе от стаята си, спря на вратата на кухнята, сякаш се колебаеше да влезе. Стефан седна на масата, премести тетрадката. Вяра седна срещу него, Косьо се подпря на ръба на стола. — Какво става? — попита Вяра. — Нищо не става. — Тогава защо? Стефан ги погледна един по един. Косьо имаше притеснени очи, сякаш очакваше нещо лошо. — Просто искам да поговорим, — каза Стефан. — Искрено. Без „трябва да направиш уроците“, „трябва да измиеш чиниите“, всички тия неща. — Тоест за чиниите не е нужно да се мият? — плахо попита Косьо. — Ще ги измием после. Говоря за друго. Вяра скръсти ръце на гърди. — Ставаш странен днес. — Странен съм, — съгласи се той. — Може би защото ми писна да се преструвам, че всичко е наред. Замълчаха. Той търсеше думи, но в ума му цареше само празнота. — Не знам как да го изразя, — започна той. — Но ми се струва, че всички се преструваме. Аз идвам, вие правите вид, че всичко е окей, аз правя вид, че ви вярвам. Говорим си за училище, за ядене, а всъщност… не говорим. — Тате, натоварваш ни, — каза тихо Вяра. — Защо? — Не знам. Може би защото и сам не се справям и ме е страх, че и вие не се справяте, а аз дори не го разбирам. Косьо сви вежди. — Аз се справям. — Наистина ли? — погледна го Стефан. — А защо последните две седмици заспиваш едва след полунощ? Косьо млъкна, зарови се в масата. — Чувам те как се въртиш, — каза Стефан. — И сутрин се събуждаш, сякаш не си спал цяла нощ. — Просто не ми се спи. — Косьо. — Какво „Косьо“? — Кажи истината. Косьо сви рамене, обърна глава. — В училище всичко е наред. Уроците правя. Какво още? — Не за уроците питам. Вяра се намеси: — Тате, защо го разпитваш така? — Не го разпитвам. Искам да разбера. — А той не иска да говори. Той има право. Стефан я погледна. — Добре. Тогава ти кажи — как си? Тя се усмихна накриво. — Аз? Чудесно. Уча се, говоря си с приятелки, всичко е както трябва. — Вярче. Тя замълча, извърна поглед. — Какво? — Последния месец почти не излизаш от вкъщи. Приятелките те каниха два пъти, отказа. — И? Не ми се ходеше. — Защо? Тя стисна устни. — Защото се изморих от тях и от приказките им за момчета и глупости. Добре ли е така? — Добре е, — каза той. — Просто ми се струва, че си тъжна. Тя отхвърли глава, сякаш искаше да изтрие нещо. — Не съм тъжна. — Добре. Замълчаха. В стаята се чуваше само мърморещият хладилник. — Чуйте, — каза Стефан бавно, — не искам да ви възпитавам сега. И не искам да ме утешавате. Ще ви кажа направо: мен ме е страх. Всеки ден. Страх ме е, че парите няма да стигнат, страх ме е, че баба ще се разболее и няма да каже, страх ме е, че на работа ще ме съкратят. Страх ме е, че и вие се мъчите, а аз не забелязвам, защото съм зает със себе си. И ми писна да се правя, че всичко държа под контрол. Вяра премигна и го погледна внимателно. — Ти си възрастен, — каза тя тихо. — Ти трябва да се справяш. — Знам. Но не винаги се справям. Косьо вдигна глава. — Ами ако не се справиш? — Не знам, — каза честно Стефан. — Може би ще трябва да моля за помощ. — От кого? — От вас, примерно. Косьо се намръщи. — Но ние сме деца. — Деца сте, да. Но и вие сте част от това семейство. Понякога имам нужда просто да ми кажете истината. Не „всичко е наред“, а както е наистина. Вяра мина с ръка по масата, ровейки невидими трохи. — А защо ти е да знаеш? — За да не бъда сам. Тя го погледна, и той видя нещо като разбиране в очите й. — Страх ме е да ходя на училище, — каза неочаквано Косьо. — Един от момчетата казва, че съм тъп. Всеки ден. И всички се смеят. Стефан усети стягане в гърдите. — Как се казва? — Няма да ти кажа. Ще отидеш да се разправяш и ще стане по-зле. — Няма да ходя. Обещавам. Косьо го гледаше недоверчиво. — Наистина ли? — Наистина. Но трябва да знам, че не си сам. Косьо кимна, наведе глава. — Не съм сам. Има едно момче, Димо, той е окей. С него седя. — Добре. Вяра въздъхна. — Аз не искам в университет, — каза тя тихо. — Всички питат накъде ще тръгна, а аз не знам. Изобщо не знам. И ми се струва, че няма да отида никъде, защото нищо не разбирам. — Вяр, ти си на четиринадесет. — И какво? Всички вече са решили. Само аз не съм. — Не всички. — Всички, които познавам. Той помълча. — На твоите години исках да съм геолог. После си смених мнението. После пак. А сега работя съвсем не това, което мислех. — И как е? — Различно. Понякога добре, понякога тежко. Такъв е животът — не е писан предварително. Вяра кимна, но несигурно. — Ама всички казват, че трябва да реша. — Казват, — съгласи се той. — Но това са техни думи, не твоите. Тя го погледна и почти се усмихна. — Днес си друг. — Уморих се да съм „правилен“. Косьо се усмихна. — Може ли нещо да те попитам? — Питай. — Наистина ли те е страх? — Наистина. — А какво правиш, като те е страх? Стефан се замисли. — Ставам сутрин и правя нещо. Дори и да не знам дали е правилно. Просто го правя. Косьо кимна. — Ясно. Седяха мълчаливо. Стефан ги гледаше и осъзнаваше, че не е решил нищо, не е дал отговори, не е махнал тревогата. Но някак нещо бе различно — им бе показал, че не е просто функция, а човек, и те отговориха със същото. — Хайде да измия чиниите, — стана Вяра. — Аз ще помогна, — каза Косьо. — И аз, — добави Стефан. Изправиха се, Вяра пусна водата, Косьо донесе гъбата. Стефан взе кърпата и почна да подсушава. Работеха в мълчание, но тишината беше нова — не празна, а пълна. Когато последната чиния легна на сушилката, Вяра избърса ръце и погледна баща си. — Тате, може ли пак така да си говорим? Някога. — Може, — каза той. — Когато поискаш. Тя кимна и тръгна към стаята си. Косьо поостана. — Благодаря, че няма да се разправяш с онова момче, — каза той. — Но ако стане много зле, ще ми кажеш ли? — Ще ти кажа. — Тогава, хайде да си доработя математиката. Отидоха при Косьо, седнаха на килима. Стефан взе тетрадката и разгледа примерите. Косьо се сближи и почнаха да решават заедно, бавно, като обичайно. Но вече Стефан знаеше, че зад задачите стои момче, което се страхува, и че той — Стефан — може да бъде до него не като проверяващ, а като някой, който също се страхува и пак става сутрин. Това не беше много, но беше началото.

Без трябва Атанас отваря входната врата и вижда на кухненската маса три чинии с изсъхнали спагети, обърнато

Įdomybės

Без „трябва“: Един обикновен български баща, забравил за идеалите, се прибира уморен у дома, където го очакват трите чинии със засъхнали спагети, обърната кофичка от айрян и разхвърлян ученически бележник. Раницата на Косьо е захвърлена в коридора, Вера се е сгушила на дивана с телефона. Един разговор на кухненската маса – без уроци, подреждане и „нали трябва“ – за умората, страховете, самотата, бащините съмнения и детските тревоги. История за това как в българския дом е възможно да си позволиш да не си съвършеният родител, а просто човек.

Без “трябва” Отключих ключа на вратата и още с първата крачка в апартамента в Люлин видях

Įdomybės

034

Последното лято в бащиния дом Иван пристигна в сряда, когато слънцето вече бе нажежило покрива, та керемидите пращяха. Портата бе паднала отдавна — той я прекрачи и спря пред прага. Три стъпала — долното съвсем изгнило. Настъпи на второто, пробва дали държи, и продължи напред. Вътре миришеше на застояло и мишки. Прах покриваше первазите, в ъгъла на хола се виеше паяжина между гредата и стария бюфет. Иван отвори прозорец, рамката изскърца и в стаята нахлу ароматът на разгорещена коприва и суха трева от двора. Обръщаше всичките четири стаи, правейки мислен списък: да измие подове, да провери печката, да поправи чешмата в лятната кухня, да изхвърли всичко гнило. После да се обади на Асен, мама, племенниците. Да каже: Елате през август, да прекараме месец тук, както едно време. Едно време — това бе преди двайсет и пет години, когато баща му бе още жив и всяко лято всички се събираха тук заедно. Иван помнеше как варяха сладко в медния казан, как братята носеха вода с кофи от кладенеца, как майка им четеше на глас по вечери на верандата. После баща им почина, майката се премести в града при малкия син, къщата заковаха. Иван идваше веднъж годишно, само да провери дали не са я окрали, и си тръгваше. Но тази пролет нещо щракна в него: трябва да опита да върне всичко. Поне веднъж. Първата седмица работеше сам — изчисти комина, смени дъски на стълбите, изми прозорците. Ходи до града за боя и цимент, уреди електротехник. Кметът на селото го срещна пред магазина, поклати глава: — Защо, Иване, влагаш в тая развалина? Така и така ще я продаваш. — Няма да я продавам до есента — отвърна Иван и си продължи. Първи дойде Асен, в събота вечерта, с жена си и двете деца. Слезе от колата, огледа двора — намръщен. — Сериозно ли, ще стоим тук цял месец? — Три седмици — поправи го Иван. — Децата — на чист въздух, и на теб ще ти е добре. — В банята дори няма душ. — Има лятна баня. Ще я топля довечера. Децата, момче на единайсет и момиче на осем, отидоха вяло към люлките под стария орех, които Иван вчера окачи. Жената на Асен, Светла, мълком влезе в къщата с торбите. Иван помогна с багажа. Брат му все още мълчеше, но не каза нищо. Майка им пристигна в понеделник — докара я съседът им с кола. Влезе, спря в средата на хола и въздъхна: — Всичко ми се вижда толкова малко… Помнех го по-голямо. — Тридесет години не си била тук, мамо. — Трийсет и две. Мини през кухнята, прокара ръка по плота. — Тук винаги беше студено. Баща ти все обещаваше парно, но така и не го направи. В гласа ѝ нямаше носталгия, а умора. Иван ѝ направи чай и я сложи на верандата. Гледаше градината и разказваше за тежкия труд, болящия ѝ гръб след пране, злите съседи. Иван я слушаше и разбираше, че за нея този дом е не гнездо, а стара болка. Вечер майка му заспа, а той и Асен седяха около огъня в двора. Децата спяха, Светла четеше в стаята на свещи — ток бяха пуснали само в половината къща. — Защо ти е всичко това? — попита Асен, втренчен в огъня. — Исках да сме заедно. — И без това се виждаме по празници. — Не е същото. Асен се усмихна: — Иване, ти си романтик. Мислиш ли, че ако стоим тук три седмици, ще станем по-близки? — Не знам — призна Иван. — Исках да опитам. Брат му замълча, после каза по-меко: — Радвам се, че го направи. Но не чакай чудо. Иван не чакаше. Само се надяваше. Следващите дни минаха в работа — Иван кърпеше оградата, Асен ремонтира навеса. Момчето, Мартин, първо скучаеше, после намери стари въдици и не излизаше от реката. Момичето, Ива, помагаше на баба си в градината, която Иван наскоро прекопа. Един следобед всички заедно боядисваха верандата, когато Светла се разсмя: — Все едно сме някакъв комунален отряд! — Комунистите поне имаха план — изръмжа Асен, но се усмихна. Иван виждаше как напрежението полека-лека се топи. Вечеряха заедно на дългата маса на верандата, майка му правеше супа, Светла печеше баница с овче сирене от селото. Говореха за дреболии: откъде да купят мрежа за комари, дали да косят тревата, дали са поправили помпата. Една вечер, когато децата спяха, майка им каза: — Баща ви искаше да продаде тази къща. Още тогава, година преди да почине. Иван застина с чашата в ръка. Асен се намръщи. — Защо? — Изморен беше. Каза, че къща се влачи като котва. Искаше в града, близо до болница. Аз бях против. Мислех я за наша, родова. Скараха се. Така и не я продаде, а след година си отиде. Иван сложи чашата на масата. — Виниш ли се? — Не знам. Просто… изморена съм от това място. Всичко тук ми напомня как настоявах на своето, а той не можа да си отдъхне. Асен подпря гръб на стола. — Мамо, досега не си ни казвала. — Не сте питали. Иван я гледаше. Малката старица с изранени ръце — за нея домът не е съкровище, а товар. — Може би е трябвало да я продадем — процеди тихо той. — Може би — съгласи се майка му, — но израснахте тук. Това значи нещо. — Какво? Тя впери поглед в него: — Че помните какви сте били, преди животът да ви пръсне. Тези думи му бяха нужни време да ги приеме. Но на следващия ден, докато с Асен и Мартин отидоха на реката и момчето улови първата си рибка, той видя брат си да прегръща сина си и да се смее истински. А вечерта, докато майка му разказваше на Ива как на тази веранда е учила татко им да чете, Иван чу не болка, а нещо друго. Сякаш примирение. Решиха да си тръгнат в неделя. Предната вечер Иван пусна банята на дърва, всички се изкъпаха — после пиха чай на верандата. Мартин попита ще дойдат ли пак догодина. Асен погледна Иван, но не каза нищо. На сутринта Иван помагаше с багажа. Майка го прегърна за сбогом: — Благодаря, че ни събра. — Надявах се да е по-хубаво. — Беше хубаво, по свой начин. Асен го потупа по рамото: — Ако решиш да продаваш — не се притеснявай. — Ще видим. Колата потегли, прахолякът по пътя се утаи. Иван се върна — обиколи стаите, прибра съдове, изнесе боклук. После заключи прозорците, сложи катинара на портата — стар, ръждив, но здрав. Спря пред двора, оглеждайки къщата — покривът изправен, стъпалата здрави, прозорците чисти. Къщата изглеждаше жива — но Иван знаеше, че това е само илюзия. Домът живее, докато има хора. Три седмици беше жива. Може би това е достатъчно. Качи се в колата и потегли. В огледалото проблесна покривът, после дърветата го скриха. Иван караше бавно по разбитите селски пътища, мислейки си, че на есен ще се обади на брокера. Но засега… ще помни масата, смеха на майка му, майтапите на Асен, рибата на Мартин. Къщата си свърши работата. Събра ни. И сигурно това е достатъчно, да я пусна без жал. Последното лято в бащиния дом

Последното лято у дома Владимир пристига в сряда следобед, когато слънцето вече пече силно и керемидите

Įdomybės

039

Последното лято в бащиния дом Иван пристигна в сряда, когато слънцето вече клонеше към обед и беше нагряло покрива така, че керемидите пукаха тихо. Портата беше паднала от пантите си преди три години – той я прескочи и спря пред стъпалата на верандата. Три стъпала, долното изгнило до дъно. Настъпи на второто, провери го и продължи нататък. Вътре миришеше на застояло и на мишки. Прахът лежеше на первазите на прозорците, в един ъгъл на хола се беше опънала паяжина от гредата до стария бюфет. Иван отвори прозореца с усилие и в стаята нахлу мирис на нагрята коприва и суха трева от двора. Обиколи всичките четири стаи, правейки наум списък: да изчисти подовете, да провери печката, да оправи водата в лятната кухня, да изхвърли всичко изгнило. После да се обади на Петър, на майка си, на племенниците. Да каже: елате август, да изкараме месец тук, както някога. Някога — това беше преди двайсет и пет години, когато баща им беше жив и всяко лято се събираха тук цялото семейство. Иван помнеше как варяха сладко в медния съд, как братята носеха вода от кладенеца, как майка вечер четеше на верандата. После бащата почина, майката се изнесе при малкия син в града, къщата заковаха. Иван идваше веднъж годишно — проверяваше, дали всичко е наред, после си тръгваше. Но тази пролет нещо му щракна вътре: трябва да опита да върне всичко, поне още веднъж. Първата седмица работеше сам. Почисти комина, смени две дъски на стълбите, изми прозорците. Ходи до близкия град за бои и цимент, уреди електротехник за инсталацията. Председателят на читалището го видя пред магазина и поклати глава: — Защо, Иване, влагаш в тая порутена къща? Все ще я продадете. — До есента няма да продавам — отвърна само Иван и продължи. Петър пристигна първи, в събота вечерта, с жена си и двете деца. Слезе от колата, огледа двора и се намръщи. — Наистина ли смяташ, че ще изкараме тук цял месец? — Три седмици — поправи го Иван. — Децата ще са на чист въздух, а и на теб няма да ти навреди. — Няма даже баня. — Има лятна баня, ще я запаля още днес. Децата — момче на единайсет и момиче на осем — се запътиха уморено към люлката, която Иван вчера бе вързал на стария орех. Жена му, Мария, влезе мълчаливо вътре с торбите с провизии. Иван помогна с багажа, брат му продължаваше да се мръщи, но нищо не каза. Майка им дойде в понеделник, карат я комшията от отсреща. Влезе и спря в хола с въздишка. — Всичко е толкова малко — прошепна. — Помнех го по-голямо. — Не си била тук трийсет години, мамо. — Трийсет и две. Мина в кухнята, прокара ръка по плота. — Винаги беше студено тук. Баща ви все обещаваше да сложи парно, ама не стигна времето. В гласа ѝ Иван чу не носталгия, а умора. Сипа ѝ чай, настани я на верандата, а тя гледаше към градината и разказваше спомени за трудното, за болящия кръст от прането, за клюките на съседите. Иван слушаше и разбираше: за нея тази къща не е топло гнездо, а стара болка. Вечер, след като майка им си легна, Иван и Петър седяха край огъня в двора. Децата отдавна спяха, Мария четеше на свещ — ток имаше само в половината къща. — Защо ти е всичко това? — попита Петър, втренчен в пламъка. — Исках да се съберем. — По празници пак се виждаме. — Не е същото. Петър се усмихна. — Иване, романтик си. Ако поживеем тук три седмици, няма да станем повече семейство от колкото сме. — Не знам — призна си Иван. — Просто исках да опитам. Брат му замълча, а после каза по-меко: — Радвам се, че се нагърби с това. Но не чакай чудеса. Иван не ги чакаше. Но се надяваше. Дните минаваха в работа. Иван оправяше двора, Петър помагаше на покрива. Момчето, Мишо, първо се отегчаваше, после откри стари въдици и зачезваше на реката. Момичето, Сима, помагаше на баба си с малката градина, която Иван беше разкопал до южната стена. Един ден, докато боядисваха верандата, Мария се изсмя. — Като комуна сме! — Поне онези комунари си имаха план — измърмори Петър, но се усмихна. Иван виждаше как напрежението бавно се топи. Вечер ядяха всички заедно на верандата, майка им готвеше супа, Мария печеше питки от селски сирене. Говореха си за дребното: къде да купят комарник, коси ли се тревата до прозорците, оправиха ли помпата. Една вечер, след като децата заспаха, майката каза: — Баща ви искаше да продаде тази къща още преди да почине. Иван спря с чашата в ръка, Петър се намръщи. — Защо? — Уморен беше. За него домът беше окови. Искаше апартамент в града, до болницата. Аз не бях съгласна. Карахме се. Не я продаде. А после си отиде. Иван остави чашата. — Вината твоя ли е? — Не знам… Просто ми тежеше това място. Всичко напомня, че настоях, а той не поживя спокойно. Петър се облегна назад. — Мамо, преди не си говорила за това. — Не сте питали. Иван я погледна. Тя стоеше прегърбена, със старчески ръце, и той разбра — за нея домът не е наследство, а товар. — Може би си трябвало да се продаде — каза тихо. — Може би. Но вие тук пораснахте. И това е нещо. — Но какво точно? Тя го погледна. — Помните какви сте били преди животът да ви разпръсне. На тези думи Иван не повярва веднага. Но на следващия ден, докато с Петър и Мишо отидоха на реката и момчето хвана първия си костур, видя как брат му го прегърна през рамо и се засмя — истински. А вечерта, когато майка разказваше на Сима как е учила баща им да чете на същата тази веранда, Иван чу в гласа ѝ не болка, а нещо друго — сякаш примирение. Тръгването беше насрочено за неделя. В събота Иван запали банята, всички се изкъпаха и седнаха с чай на верандата. Мишо попита ще дойдат ли догодина. Петър погледна Иван, но не отговори. Сутринта Иван помогна за багажа. Майката го прегърна. — Благодаря, че ни събра. — Мислех, че ще е по-хубаво. — Беше хубаво. По свой начин. Петър го тупна по рамото. — Ако решиш — продавай, нямам нищо против. — Ще видим. Колата потегли, а прахът по пътя стихна. Иван се върна в къщата, събра остатъците от приборите, изнесе боклука. Затвори прозорците, заключи вратите. Извади стария ръждясал катинар и го окачи на портата. Застана край оградата и се загледа в къщата. Покривът прав, стълбите здрави, прозорците чисти. Къщата изглеждаше жива. Но Иван знаеше — къщата е жива, само когато вътре има хора. Три седмици беше жива. Може би — това е достатъчно. Седна в колата и потегли. В огледалото покривът примигна, после дърветата го скриха. Иван караше бавно по разбития път и мислеше как есента ще се обади на брокера. Но засега — щеше да помни как всички бяха на една маса, как майка им се засмя на шегата на Петър, как Мишо гордо показа улова си. Къщата изпълни своето. Събра ги. И може би това стига, за да го пусне да си тръгне без болка.

Последното лято у дома Владимир пристигна в сряда, когато слънцето вече се изкачваше високо и резедата

Įdomybės

028

Ще живеем един за другa: Трогателната история на Егор, Вера и Ксюша от малък български град, загубата на майка, семейните изпитания, завистливата сестра и силата на прошката, която обединява баща и дъщеря след трудни загуби

Ще живеем един за друг След смъртта на майка ми, започнах малко по малко да се съвземам. Напоследък беше

Įdomybės

0144

Ще бъдем опора един на друг: Историята на Егор, Вера и Ксюша след загубата в българско село, семейни изпитания, прошка и силата да продължиш напред

Ще живеем един за друг След смъртта на майка ми, започнах малко по малко да се съвземам. Майка беше дълго

Įdomybės

0256

Сивата котка седеше пред вратата на ветеринарната клиника. Плачеше, а до крака ѝ лежеше едно малко котенце…

Сивата котка седеше пред вратата на ветеринарната клиника. Плачеше, а до крака й лежеше едно малко котенце

Įdomybės

033

Заминавай си, Косьо: Вечери със студена храна, забравени обещания и празници, които вече никой не празнува

Чиниите със студена вечеря още стояха на масата. Аз не ги виждах, макар че уж гледах натам сякаш и те