Įdomybės!

Момичето не знае елементарни неща… Какво да правя? Свекърва ми почина преди няколко години и след като я погребахме, си обещах да спазвам златното правило: или хубаво, или нищо за покойниците. Още нещо си обещах – каквато и снаха да ми дойде в къщата, никога няма да се превърна в нея. Но намеренията са едно, животът – съвсем друго. Единственият ми син, Алекс, вече е на 25 години и в началото на лятото доведе приятелка у дома. Вярна на решението си да не се меся и да не давам съвети, приех момичето с отворено сърце и полуотворени очи. Казах си, че няма да я гледам отвисоко, няма да ѝ търся кусури и няма да я поучавам – всичко това правеше покойната ми свекърва и доведе нещата дотам, че взаимно се намразихме. Не искам да прогоня нито Алекс, нито приятелката му. Признавам си – харесва ми да им правя кафе, знам кой какво обича за закуска и ги глезя през уикенда, през седмицата просто нямам такава възможност. Тогава се изнасям – със съпруга ми на язовир, на гости при приятелка, при майка ми да варим сладко и туршии, а те остават сами у дома. И ето, случи се нещо на пръв поглед забавно, но за мен дълбоко впечатляващо, което реших да споделя. Една вечер приятелката на сина ми показа нова блузка, купена на връщане от работа. Не беше скъпа, а цената още повече паднала, защото й липсваше едно копче. Облече я, обърна се – стоеше ѝ прекрасно. На следващия ден, петък, излизахме заедно на гости и я попитах дали иска да си облече новата блуза… Не я облече, защото… не могла да зашие копчето. О, да!”, ми се изплъзна и го казах на глас, защото наистина бях изумена – момиче на 22 години да няма игла, конец и копче! И утре, миличка, как ще се оправиш? Как ще се грижиш за дом и семейство, как ще взимаш важни решения… Семейни дилеми Сега не зная какво да направя – дали да зашия набързо копчето, дали да ѝ покажа как се прави, или да я оставя – ако иска ще си носи блузката, ако не – да стои без копче в гардероба. За едно съм сигурна – не искам да съм “злата свекърва”, видях го това и не ми харесва.

Свекърва ми почина преди няколко години, и след като я погребахме, се зарекох да спазвам правилото: за

Įdomybės

087

Майка не бе посрещната от роднини пред родилното отделение, защото отказа да се раздели с дъщеря си…

Мама не чака роднините пред родилния блок, защото не иска да остави дъщерята сама Светлия, простъркан

Įdomybės

016

Младата ми снаха не знае дори елементарни неща… Какво трябва да направя? Свекърва ми почина преди няколко години и след като я изпратихме, си обещах да спазвам златното правило: или говорим добро за покойните, или мълчим. Заклех се и още нещо – каквато и снаха да влезе в дома ни един ден, никога няма да стана като нея. Но едно са намеренията, а друго – житейските ситуации. Единственият ми син, Алекс, навърши 25 и началото на лятото доведе вкъщи приятелка. Вярна на решението си да не се меся по никакъв начин, приех момичето с отворено сърце… и с наполовина затворени очи. Казах си, че няма да я гледам с презрение, няма да ѝ търся кусури, няма да ѝ давам уроци – всичко това правеше покойната ми свекърва, докато стигнахме до там, че се мразехме. Не искам да прогоня нито Алекс, нито приятелката му. Честно – дори ми е приятно да им приготвям кафе, знам кой какво обича за закуска и ги глезя уикендите, през седмицата нямам време за такива “екстри”. Тогава изчезвам – с мъжа ми на язовир, при приятелки или при майка ми да правим лютеница и туршии. Те остават сами у дома. Но се случи нещо уж забавно, което всъщност ме впечатли и реших да го споделя. Една вечер девойката показа новата си блуза, която си беше купила по път за вкъщи от работа. Не беше скъпа, а и цената допълнително паднала, защото й липсваше копче. Облече я – стоеше й много добре и със сигурност ѝ отиваше. На следващия ден, петък, тръгнахме заедно на гости и я попитах дали иска да облече новата си блуза… Не я облече, защото… не могла да си пришие копчето. О, да! – изпуснах, казах го, но наистина бях изненадана как едно 22-годишно момиче няма игла, конец и не може да си пришие копче. И си казвам – утре, скъпа моя, как ще изглеждаш? Как ще се грижиш за къщата и семейството, как ще взимаш важни решения. Семейни случки… И сега не знам какво да направя – дали просто да ѝ пришиа копчето и да не мисля повече, или да ѝ покажа как се прави, или да я оставя – ако иска ще го направи, ако не – ще си държи блузата без копче. Едно е сигурно – не искам да стана лоша свекърва, вече съм виждала това и не ми харесва.

Знаеш ли, смятам, че няма човек, който да не се е сблъсквал с подобна ситуация Та, седни удобно, ще ти разкажа.

Įdomybės

078

Майка не бе посрещната от роднини пред родилното отделение, защото отказа да се раздели с дъщеря си…

Мама не чака роднините пред родилния блок, защото не иска да остави дъщерята сама Светлия, простъркан

Įdomybės

0131

Без късмет няма щастие — Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска с дете на ръце? И как ще го гледаш?! Да не мислиш, че ще ти помагам! Отгледах те, няма да ти нося товара повече! Напусни дома ми веднага, вземи си нещата и да не съм те видяла! Марийка слушаше виковете с очи, забити в пода. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, угасваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Тя не познаваше баща си, а майка ѝ почина преди петнадесет години – прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните искаха да я изпратят в дом, но тогава се появи далечна роднина – втори братовчед на майка ѝ. Тя я взе при себе си, имаше къща и добра заплата, удобни за документите. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото беше горещо, а зимата дъждовна. Момичето никога не беше гладувало, обличано прилично, научено да работи от малка – в къща с двор и животни винаги имаше работа. Може би не ѝ достигаше майчината обич, но кого го вълнуваше това? Учеше добре. След гимназията влезе в Пловдивския университет по педагогика. Годините минаха неусетно, а сега, с диплома в ръка, се връщаше в родния град. Но този път с тежко сърце. — Махай се веднага, да не те видя повече! — Лельо Вирджиния, поне… — Казах! Момичето взе куфара и излезе на юлската горещина. Как беше стигнала дотук? Унижена, отхвърлена, с едва забележимо коремче – но не отрече бременността, не можа да излъже. Трябваше да намери подслон. Вървеше със сведена глава, потънала в мисли, когато я заговори глас: — Искаш ли вода, мила? Закръглена жена, към петдесетте, я погледна внимателно. — Влез, ако си добра. Подаде ѝ стомна с хладка вода. Марийка седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Голяма жега… — Стой, дете. Откъде си? Виждам, че си с багаж. — Завърших студентка, търся работа като учителка. Но няма къде да живея… Знаете ли някой, който да отдава стая? Жената, Рада се казваше, я огледа. Чиста, но с умора в очите. — Може да останеш при мен. Няма да искам много, но да плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да ти покажа стаята. Рада се зарадва на компанията и на допълнителния доход в затворения град. Заведе я в малка стаичка с изглед към градината. Легло, стар гардероб, масичка – достатъчно. Следващите дни Марийка се настани и започна да работи. Сближи се с Рада, помагайки и в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата, говорейки за живота. Бременността ѝ вървеше добре. Девойката разказа историята си: за Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, който я заряза при първата новина. Взе парите, които ѝ остави той – знаеше, че ще ѝ трябват. — Добре си направила, че не си се отказала, измърмори Рада. Невинното дете ще ти донесе радост. В средата на февруари започнаха болките. Рада я заведе в болницата. Марийка роди здраво момченце – Илия. Когато бяха в стаята, дочуха за новородено, момиче, чиято майка избягала след раждането. — Някой ще я нахрани ли? Много е слаба – каза сестрата. Марийка взе бебето на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Деян Георгиев, баща на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони в синьо и розово. Военният ѝ помогна да се качи, подаде ѝ две пакета: един син, друг розов. Градът говореше месеци наред за сватбата. Капитанът, впечатлен от добротата на девойката, ѝ предложи брак. А Марийка, с Илия в обятията и осиновената Малина, влезе в нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и една стомна вода ще обърнат живота на всички? Така е животът – обръща страници, които никога не си чел.

Без късмет няма щастие Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска сега, с дете в утробата!

Įdomybės

020

Без късмет не идва щастието — Как се остави да те вземе, луда главо! Кой ще те иска сега с дете на ръце! И как мислиш да го гледаш?! Помощи няма, да си знаеш! Аз те отгледах, сега и твоята тежест ли ще нося? Махай се от дома ми, вземи си нещата и да не те виждам вече! Мария слушаше упреците, с поглед забит в земята. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, се разсейваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Баща си не помнеше, а майка ѝ почина преди петнадесет години — прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните щяха да я изпратят в дом, когато неочаквано се появи далечна роднина — втори братовчед на майка ѝ. Тя я прибра, къщата и заплатата ѝ стигаха за изхранване. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото е знойно, а зимата — влажна. Момичето никога не беше гладувало, облечено прилично, научено на труд от малка — в къща с двор и животни винаги има работа. Може би ѝ липсваше майчина ласка — но кого го е грижа? Учеше добре. След гимназията влезе да учи педагогика. Годините на студентството отлетяха — и ето я с диплома, обратно в родния град. Но този път — със свито сърце. — Махай се, да не те виждам повече! — Лельо Ванче, ама поне… — Казах вече! Момичето взе куфара и излезе на пекливия ден. Как стигна дотук? Унижена, отхвърлена, с едва личащото се коремче — но не можа да скрие бременността. Трябваше да намери подслон. Вървеше приведена, притихнала в мислите си, когато глас я спря: — Искаш ли вода, мило? Едра жена на около петдесет, я гледаше изпитателно. — Влез, ако си от добро. Подаде ѝ кана студена вода. Мария седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Жегата е… — Сядай, дете. Откъде си? Виждам — имаш багаж. — Завърших педагогика, търся си място учителка. Но нямам къде да нощувам… Знаете ли някой, който отдава стая? Жената, казваше се Руска, я разгледа. Чиста, но с тъмни кръгове под очите. — Ако искаш, стой при мен. Не ще искам много, но плащаш навреме. Ако си съгласна — ще ти покажа стаята. Доволна от компанията и допълнителния доход в това откъснато градче, Руска я заведе в малка стаичка с прозорец към градината. Легло, стар гардероб, маса — напълно достатъчно. През следващите дни Мария се настани и заживя. Сприятели се с Руска, помагаше ѝ в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата и си бъбреха за живота. Бременността вървеше добре. Момичето сподели историята си: Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, я оставил щом разбрал. Взе парите, които ѝ остави — щяха да ѝ потрябват. — Добре си направила, че не си посякла детенцето, промърмори Руска. Невинното ще ти върне радостта. През февруари започнаха болките. Руска я заведе в болницата. Мария роди здраво момченце — Илия. В стаята дочула за новородено — момиченце, изоставено от майка си веднага след раждането. — Има ли кой да я нахрани? Слаба е — каза сестрата. Мария я взе на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Димитър Георгиев, бащата на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони — сини и розови. Офицерът ѝ помогна да се качи, подаде ѝ два пакета — един син, един розов. Месеци наред градът говори за предстоящата сватба. Капитанът, впечатлен от добротата на момичето, ѝ предложи брак. А Мария, прегърнала Илия и осиновената Малина, пое към нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и глътка вода ще променят съдбата на толкова хора? Такъв е животът — обръща страници, които никога не си чел.

Без късмет няма щастие Е, как можа да се оставиш така, глупава ли си! Кой ще те иска вече с дете на ръце?

Įdomybės

0248

Скъпият ми все още е женен за жена си и имат дъщеря – нашият семеен живот, новото жилище и въпросите за бъдещето, докато майка ми настоява да ми предложи брак и се чудя как се нарича този брачен триъгълник?

Съпругът ми все още е женен за жена си и има дъщеря. Много обичам моя съпруг. Заедно сме вече повече

Įdomybės

033

ЗАБАВНО ИЗКУШЕНИЕ: РЕПЛИКА НА ВРЕМЕТО В БЪЛГАРИЯ

ЗАБРАВЕНО РАЗСЪЛЕДИЕ. – Рада, ти ли си? млада жена спря, усмихната, и завъртя глава надясно, където

Įdomybės

019

Моят любим все още е женен за жена си и има дъщеря – как живеем като истинско семейство в София, отглеждаме син, купихме първия си апартамент и се боря с дилемата: кога ще избере официално мен?

Милият ми още е женен за жена си и има дъщеря. Обичам съпруга си страшно много. Заедно сме повече от