А това бурканче за какво е, слънчице?
Детето дори не вдигна глава.
— За да купя торта на дядо… той никога не е имал.
Каза го с такава чиста, детска сериозност, че на майката ѝ заседна буца в гърлото, още преди да осъзнае какво чува.
На масата стояха няколко левчета и шепа стотинки, които момчето редеше грижовно, сякаш са най-голямото съкровище.
Не парите я трогнаха…
А сърцето на това дете, което още не знаеше цената на нещата, но вече разбираше силата на благодарността.
След седмица дядото щеше да има рожден ден.
Човек с изморени работнически ръце, мълчалив, свикнал все да дава, без да иска нищо в замяна.
Никога не си е пожелавал нищо.
Но един ден, ей така, на шега, беше подхвърлил:
— Аз никога не съм имал торта само за себе си…
Думи, които за възрастния са обикновен разговор.
А за детето – мисия.
От този ден:
— събираше всяка стотинка вместо да я похарчи;
— не си купуваше солети след училище;
— продаде две свои рисунки на съученици;
— и всяка вечер пускаше по още една монета в бурканчето, което натежаваше от надежда.
Дойде неделята на рождения ден.
На масата – простичка торта от кварталната сладкарница.
Една накривена свещичка.
Дете, тресящо се от вълнение.
И един дядо, който се пречупи на мига.
Той не се разплака от вкуса.
Нито от размера.
Нито от цената.
Заплака, защото за първи път в живота си…
някой беше помислил за него
с любов, малка на вид,
но безкрайна в сърцето.
Защото понякога най-големият жест се побира в най-обикновеното бурканче.
И истинската обич идва от този, който има най-малко…
но обича най-много. А това бурканче за какво е, Симеончо? прошепна Ана, гласът ѝ леко трепереше. Момчето не откъсна очи от масата.
Минаха вече толкова години, ала и до днес си спомням ясно онези безсмислено дълги вечери, когато съпругът
Съпругата ми започна да се прибира късно всяка вечер. Първоначално закъсняваше около половин час, после
Платих за петнайсетия рожден ден на доведената си дъщеря, а баща ѝ се върна при истинската ѝ майка.
Платих за празненството по случай петнадесетия рожден ден на доведената ми дъщеря, а баща ѝ се върна
Искам развод, прошепна тя и обърна поглед. Беше студена вечер в София, когато Радка тихо каза: Искам
Да изложиш жената до себе си на присмех в обществото, докато сам я прегръщаш пред хората, е проява на страхливост – не просто като партньор, а като човек. Няма по-горчива унизителност от това вярна и обичаща българка да стане за съжаление, защото всички знаят твоята истина, която ти ѝ криеш. По-низко от предателството към доверието и уважението, което тя ти дава, няма. Докато тя върви с теб с гордо вдигната глава, друг се подсмихва и си мисли: “Само ако знаеше…” Това не е мъжество, а страх да си тръгнеш и страх да бъдеш честен. Изневярата и превръщането на жената, която ти вярва, в обект на клюки убиват най-ценното – уважението. Без него няма любов, няма и оправдания. Истинският българин не е този, който впечатлява всички, а който пази достойнството на единствената жена до себе си. Ако нямаш сила да спазиш дадената дума, поне намери морала да не я унижаваш като последна научила истината, защото този срам остава завинаги. Да поставиш жената до себе си в такова положение, че другите да я взимат на присмех, ми изглежда като
Да изложиш своята жена на подигравки пред очите на всички е върхът на страхливостта: Да позволиш другите да се смеят зад гърба ѝ, докато ти я държиш за ръка, е провал не само като мъж, а и като човек. Най-големият срам е истински обичащата жена да се превърне в обект на съжаление, защото криеш истината от нея, а всички наоколо знаят. Няма нищо по-низко от това да предадеш човека до себе си. Да я накараш да върви гордо до теб, докато другите се подсмихват и си мислят: „Само ако знаеше…“ Това не е мъжество, а страх – страх да си тръгнеш и страх да бъдеш честен. Изневярата и унижението убиват всичко ценно – уважението. Без уважение няма любов, нито оправдание. Истинският мъж не е този, който впечатлява всички, а този, който пази достойнството на една единствена жена. И ако не можеш да спазиш думата си, поне бъди достатъчно достоен тя да не е последната, която разбира истината. Защото този срам не изчезва, той остава завинаги. Да оставиш жена до себе си така, че другите да я гледат със снизхождение и присмех това си е чиста слабост
Звънчето затрещя рязко и неприветливо, съобщавайки за неочакван гост. Радка си свали престилката, избърса
