Įdomybės
0681
Моят син ми подари къща в село – но когато пристигнахме, усетих как земята се клати под краката ми.
Днес пиша с тежко сърце. Синът ми ми подари къща в село но когато пристигнахме, усетих как земята се
Įdomybės
0377
Наталия Иванова се прибираше от магазина с тежки чанти, когато забеляза непозната кола пред двора си – „Кой ли ще да е, аз никого не очаквам,“ помисли си тя. Приближи се и видя млад мъж на двора — „Пристигна!“ — възкликна, хвърляйки се да прегърне сина си, но той се отдръпна: „Мамо, почакай, трябва да ти кажа нещо… По-добре седни,“ каза тихо Виктор. Наталия се настани на пейката, готова за най-лошото, а животът ѝ щеше да се промени… Наталия Иванова живееше сама в живописното село; съпругът ѝ бе починал преди две години, а единственият ѝ син Виктор отдавна се бе установил в града като инженер. Гостуваше рядко, докато не си купи кола — и в последната година започна неочаквано да се появява, носейки провизии и дрехи, въпреки протестите ѝ. Подаряваше ѝ малки радости – последно ѝ поднесе ръчно плетена топла кърпа, но за личния си живот нищо не споделяше. Добри съседи я светнаха по въпроса: младата Вера замина за града и предаде разказ, че Виктор се появил с някаква елегантна, по-възрастна жена, която останала в колата. След време Наталия се връщаше от магазина, а на двора я чакаха Виктор и момченце. “Запознай се, мамо – това е Юрко, той ми е като син.” Оказа се, че Виктор се е оженил за Елена със син от предишен брак, а тя е бременна и не желае да се среща със свекърва си заради лош опит с първата. Юрко ще остане на село през лятото да ѝ помага. Първата им среща не беше лесна – момчето заяви, че майка му казала лоши неща за бабата. С времето обаче, докоснат от топлината, малкият Юри започна да обича живота на село: помогна с двора, сприятели се с децата, чете “Робинзон Крузо” и споделяше преживяванията си на баба си, която си припомни радостите от детството на собствения си син. В края на лятото се роди внучката Юлия, и семейството се събра под един покрив — дори Елена разтопи леда в сърцето си към Наталия Иванова. На тръгване благодари: “Мамо, не помня собствената си майка… не знаех, че има такива свекърви. Прости ми и ти благодаря. Витя е прекрасен син, радвай се на внуците!” — и семейството откри ново щастие, в което свекърва и снаха се обикнаха, а веселият Юрий стана желан гост и помощник на село.
Днес се прибирам от магазина, натоварен с тежки торби и както винаги мисля, че съм забравил нещо от списъка.
Įdomybės
026
Баба Наталия се връщаше от магазина с тежки торби, когато пред дома си забеляза непозната кола – кой ли може да е, щом нищо не очаквам, зачуди се тя. Приближи и видя на двора сина си Виктор, който бе докарал и малко момче. — Пристигна! — викна Наталия и се втурна да го прегърне, но той я спря: — Мамо, по-добре седни, имам да ти кажа нещо… Една истинска семейна история за обич, прошка и ново начало на българското село – Виктор представя на майка си сина на новата си съпруга, а Наталия приема чуждото дете като свое, докато нейната доброта и гостоприемство стопяват леда в разширеното семейство – разказ за лято, новородена внучка и неочаквана топлина между „лошата“ баба и скептичната снаха.
Надежда вървеше тежко нагоре по уличката, ръцете ѝ натежали от пълните торби. Стигна до портата на малката
Įdomybės
045
– Айде, Рижко, да тръгваме… – промърмори бай Валери, оправяйки саморъчно направения повод от стара връв. Закопча якето си догоре и потръпна. Тази февруарска вечер беше истински зла – сняг се лееше заедно с дъжд, пронизващ вятър въртеше по панелния квартал. Рижко – мършаво улично куче с рижава избеляла козина и едно ослепяло око – се появи в живота на Валери преди година. Тогава той се връщаше от нощна смяна в завода и край контейнерите го видя – кучето бе пребито, гладно, с помътняло ляво око. Изведнъж глас като нож проряза тишината. Бай Валери веднага разпозна кой е – Серьожата Кривия, местен хлапашки шеф около 25-те. Около него се въртяха трима хулигани – неговата “банда”. – Разхождате се? – хладно попита Валери, не вдигайки глава. – Абе, чичо, плащаш ли данък, че разхождаш това чудо? – гигикна едното лапе. – Гледай го бе, изкривено око, страшилище! Полетя камък и улучи Рижко в ребрата. Кучето скимтя и се прилепи до стопанина си. – Я се разкарай – каза тихо Валери, но в гласа му се чу твърдост. – Леле, бай Кулибин проговори! – Серьожата се приближи. – Не забравяй тукашно е мойто районче. По моето разрешение се разхождат псетата тук. Валери се напрегна. В казармата го бяха учили да действа бързо и твърдо – но това бе минало, а сега беше изнемощял пенсионер, който само търсеше спокойствие. – Хайде, Рижко – обърна се Валери към дома. – Ей така трябва! – извика подире Кривия. – Другия път ще приключа с това твое изчадие! Цяла нощ Валери не мигна, мислейки само за случилото се. На другия ден мокър сняг затрупа квартала. Валери протакаше разходката, но Рижко седеше пред вратата с предани очи. – Добре де, но за кратко. Обръщаха задблоковите места, където обичайно щъкнеше шайката на Серьожата – сега никой, явно злощастното време ги бе пропъдило. Облекчен, Валери вече вървеше към входа, когато Рижко внезапно спря до един рушащ се топлопункт. Наостри единственото си ухо и застана неподвижно. – Какво има, старо куче? Рижко скимтя и дръпна натам. От развалините донасяха странни звуци – плач или стенания. – Ей! Кой е там? – извика Валери. Тишината се нарушаваше само от вятъра. Но Рижко упорито дръпна повода. Тревога блестеше в ослепялото му око. – Какво е, приятелю? – прокара ръка по рижата козина Валери и тогава ясно чу детско гласче: – Помощ! Сърцето на Валери се сви. Откачи повода и тръгна след Рижко към руините. В полуразрушеното помещение, между купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет. Лицето му бе набито, устната – разцепена, дрехите скъсани. – Господи! – клекна до него Валери. – Какво си направил, момче? – Бай Валери? Това вие ли сте? – Момчето едва отваряше очи. Валери позна – Андрей Мишев, сина на съседката от петия вход. Крехко, свито момче. – Андре, какво стана? – Серьожата и бандата му… При мама искаха пари. Аз казах, че ще кажа на кварталния… Те ме хванаха… – От кога си тук? – От сутринта. Много студено… Валери свали якето си и го уви в него. Рижко легна близо, да го топли с тялото си. – Можеш ли да станеш, момче? – Боли ме кракът. Мисля, счупих го… Валери внимателно пипна крака. Явно – фрактура. А вътрешните поражения кой знае какви са… – Имаш ли телефон? – Взеха ми го… Валери извади стария си “Нокия” и звънна на 112. Обещаха, че линейката ще дойде след половин час. – Издържай, момче! Лекарите идват скоро. – А ако Кривия разбере, че съм жив? – зарида Андрей. – Закани се да ме довърши… – Никога. Никой вече няма да те докосне – обеща Валери с твърдост. Андрей го зяпна учуден: – А, бай Валери, нали вчера вие избягахте от тях? – Това беше друго. Вчера ставаше дума само за мен и Рижко. А днес… Не довърши. Какво да каже? Че някога е положил клетва да брани слабите? Че в Афганистан го учеха – истинският мъж никога не изоставя дете в беда? Линейката дойде по-бързо от очакваното. Андрей го закараха в болницата. А Валери остана край топлопункта с Рижко и мислите си. Същата вечер дойде майката на Андрей – Светлана Петрова. Плачеше, благодари, кълнеше се, че никога няма да забрави. – Бай Валерий, докторите казаха – още час на студа и… Спасихте му живота! – Не аз – Рижко го намери – каза Валери и го погали по рижата глава. – А сега? – безпокойно запита Светлана Петрова. – Кривия няма да се спре, кварталният казва – само детски показания, не стига… – Ще бъде наред – успокои я Валери, макар и сам да не знаеше как. Онази нощ пак не можа да заспи. Само мислеше – какво да прави? Как да защити Андрей, а и всички останали момчета в квартала, които тихо търпят тормоза на бандата? На сутринта вече бе решил. Облече старата си армейска униформа, окичи медалите. Огледа се в огледалото – стар, но войник. – Айде, Рижко, имаме си работа. Бандата на Серьожата обичайно висяха пред магазина. Щом видяха Валери – засмяха се. – О-о, дядката тръгнал на парад! – кресна един. Серьожата се изправи: – Къде си тръгнал, старче? Твоето време отмина. – Моето време тепърва започва – спокойно отсече Валери. – К’во си забравил тук? – Служа на Отечеството. Браня слабите от такива като теб. Серьожата се изкикоти: – Какво Отечество, бе, старчок! – Знаеш ли Андрей Мишев? Изведнъж смехът на Кривия замря. – Абе, какво да помня някакви мухльовци? – Ще помниш. Той е последното дете в квартала, което ще пострада от теб. – Заплашваш ли ме, дядка? – Предупреждавам те. Серьожата се приближи, в ръката му проблесна нож. – Сега ще ти покажа кой е шефът тук! Валери не трепна. Армейската увереност още не го бе напуснала. – Тук шеф е Законът. – Какъв закон бе, кой те е назначил? – Съвестта! Тогава изненадващо Рижко, цялото време седящ мирно, скочи със злобно ръмжене. – А пък твоята мелез… – започна Кривия. – Моето куче е минало през война! – прекъсна го Валери. – В Афганистан. Откриваше мини. Тя бандити надушва веднага! Това си бе чиста лъжа, но и самият Рижко сякаш повярва. Стана, вирна гръб и оголи зъби. – Двайсет терористи хвана жива! Я да видим с един квартален наркоман как ще се оправи? Кривия започна да отстъпва. Шайката също замълча. – Внимавай – закрачи Валери към тях. – От днес нататък този квартал е под наша закрила. Всеки ден ще обикалям всички дворове. Моят Рижко ще надушва хулиганите. И тогава… Не довърши. Всички разбраха. – Ще ми се обаждаш, така ли? – опита се да се държи кораво Кривия, но гласът му трепереше. – Аз имам връзки! – И аз имам. С всички, които съм спасявал. С всички, които са ми длъжни. Беше лъжа, но казано убедително. Серьожата се смълча. – Запомни – името ми е Валери Афганеца. И не закачай повече нито едно дете. Валери се обърна и закрачи. Рижко вървеше редом, опашката му гордо вирната. Зад гърба им остана тишина. След три дни бандата на Кривия изчезна от квартала. Валери наистина обикаляше всекидневно дворовете. Рижко стъпваше до него – важен, съсредоточен. След седмица Андрей се прибра от болницата – кракът още болеше, но можеше да ходи. И още същия ден дойде у Валери. – Може ли да ви помагам, бай Валери – попита Андрей. – Искам да обикалям с вас. – Може, но първо попитай майка си. Светлана Петрова не възрази. Радваше се, че синът ѝ има достоен човек за пример. Скоро цялата махала виждаше – един възрастен мъж във военна униформа, хилав момчурляк и старата рижава кучка. Всички деца обикнаха Рижко. Дори майките разрешаваха да го галят, макар да знаеха, че е уличен пес. Имаше в него нещо особено – достойнство. А Валери им разказваше за армията и за приятелството. Те слушаха затаили дъх. Една вечер Андрей попита: – Бай Валери, страхували ли сте се някога? – Страхувал съм – призна Валери. – И сега понякога се страхувам. – От какво? – Че няма да успея. Че няма да ми стигнат силите. Андрей погали Рижко: – Аз ще стана голям и ще ви помагам. И искам и аз такова умно куче. – Ще имаш – усмихна се Валери. – Обещавам. А Рижко само весело замаха с опашка. Вече всички в квартала го знаеха: “Това е кучето на Валери Афганеца – познава кои са героите и кои – изродите.” И Рижко кръстосваше дворовете гордо, знаейки – той вече не е просто дворняк. Той е Защитник.
Хайде, Рижана, да тръгваме… измърмори Валентин, докато стягаше саморъчно направения повод от стара въже.
Įdomybės
0109
– Хайде, Рижко, да вървим вече… – промърмори бай Валери, приготвяйки самоделния повод от стара връв. Закопча якето си до шията и потръпна. Тази година февруари беше особено зъл – сняг със ситен дъжд, а вятърът пронизваше до кокал. Рижко – улично куче с избеляла рижава козина и едно сляпо око – се появи в живота на Валери преди година. Тогава бай Валери се прибираше от нощна смяна във фабриката и го видя до кофите за боклук. Кучето беше пребито, гладно, а лявото око избеляло от рана. В този момент глас проряза тишината, нервите на Валери се опънаха. Позна гласа – Серго Кривия, местният “авторитет” на около двадесет и пет, заобиколен от трима хлапета – неговото “звено”. – На разходка ли сме, а? – изстреля Серго. – Да, вървим, – отговори бай Валери тихо, без да вдига поглед. – А бе, чичо, плащаш ли такса за тая грозотия? – изхили се един от хлапаците. – Я гледай какъв страховит – с тия криви очи! Полете камък. Тресна Рижко в ребрата. Кучето скимтя, долепи се плътно до крака на стопанина си. – Омитай се! – рече тихо Валери, ала в гласа му се прокрадна твърдост. – О, чичо Майстор проговори! – приближи Серго, – А май забрави кой командва тук? И кучета тук се разхождат само с мое позволение. Вали напрегна рамене. В армията го учеха да решава проблемите бързо и без компромиси. Само че сега вече беше уморен, пенсиониран монтьор, дето не търси излишни разправии. – Хайде, Рижко, – обърна се към дома си бай Валери. – Тъй де, тъй! – подвикна подире Серго. – А другия път твоята крива гад ще я приключа! У дома Валери не можа да заспи цяла нощ, все въртеше случката в главата си. На следващия ден заваля гнусен мокър сняг. Бай Валери отлагаше разходката, но Рижко седеше пред вратата и го гледаше с такава вярност, че накрая се предаде. – Добре, добре. Само бързичко. Ходеха предпазливо, избягваха местата, където обикновено се навърташе шайката. От Серго нямаше и следа – явно се криеха от лошото време. Бай Валери вече се успокои, когато Рижко внезапно спря до старата къща на парното. Вдигна единствено ухо и подуши въздуха. – К‘во има, старче? Кучето заскимтя, дръпна към развалините. Оттам се чуваше нещо между плач и неразбираеми стонове. – Хей! Кой е там? – извика Валери. Никакъв отговор, само вятърът виеше между тухлите. Рижко дърпаше упорито. В неговото сляпо око се четеше тревога. – К‘во ти има бе? – наведе се Валери към кучето. – Какво има вътре? Точно тогава ясно чу – детски глас: – Помогнете! Сърцето на Валери прескочи. Откопча повода и тръгна след Рижко. В полуразрушеният котел, зад купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет. Лицето разбито, устната пукната, дрехите раздрани. – Божичко! – притичва Валери. – Какво ти е станало? – Чичо Валери? – момчето едва отвори очи. – Вие ли сте? Валери се вгледа – позна Андрей Мишин, синът на съседката от петия вход. Скромно, срамежливо момче. – А бе, Андрей, какво стана? – Серго и неговите… – прошепна Андрей, – искаха пари от мама, а аз казах, че ще кажа на полицая. После ме хванаха… – От кога лежиш тук? – От сутринта. Много е студено. Валери хвърли якето си и покри момчето. Рижко се намести плътно до него – топлеше го. – Можеш ли да станеш, Андрей? – Много ме боли кракът. Май е счупен. Валери напипа крака – наистина, счупен. А кой знае вътре дали нещо не е поражено… – Имаш ли телефон? – Взеха ми го… Бай Валери извади стария си „Nokia“ и набра 112. Казаха, че линейката ще пристигне до половин час. – Дръж се, момче. Всеки момент ще дойдат. – Ако Серго разбере, че съм жив? Страх ме е… Той каза, че ще ме довърши. – Няма, – строго каза Валери. – Никой повече няма да те докосне. Момчето го загледа изненадано: – Ама чичо Валери, вчера сам избягахте от тях… – Беше друго. Тогава ставаше дума за мен и Рижко. Сега… Не довърши. Какво да обяснява – че преди трийсет години е дал клетва да пази слабите? Че в Афганистан са му втълпили: истинският мъж не изоставя дете в беда? Линейката дойде изненадващо бързо. Взеха Андрей. Бай Валери с Рижко стояха под снега и мислеха. Вечерта на вратата почука майката на Андрей – Светлана Петровна. Жената ридаеше, благодареше, обещаваше, че никога няма да забрави. – Валери Иванович, докторите казват – ако още час беше останал на студа… Вие сте му спасили живота! – Не аз, – прегърна Валери Рижко. – Той го намери. – А сега какво ще стане? – плахо попита жената и се озърна към вратата. – Серго няма да се кротне. Полицаят вика – доказателства няма, показания на дете не важат… – Всичко ще се оправи, – обеща Валери, макар и сам несигурен как. Такива мисли блъскаха цяла нощ из главата му. Как да защити момчето? И не само него – колко още хлапета ги тормозят из блока? На сутринта решението само изникна. Бай Валери облече старата армейска униформа, извади ордените, окичи се в огледалото. Истински воин, макар и побелял. – Хайде, Рижко, работа ни чака. Шайката на Серго както винаги киснеше пред магазина. Щом видяха наближаващия Валери, прихнаха да се хилят. – Гледай бе! Дядо на парад тръгнал! – подвикна едно хлапе. – Много е геройски, а? Серго стана, усмихна се криво: – Я си върви, пенсионер! Времето ти мина. – Моето време тепърва започва, – каза спокойно Валери, приближавайки ги. – Кого чакаш тук с тая униформа? – Пазя квартала. Защитавам децата от такива като теб. Серго се разсмя: – Ти добре ли си, старче? Какви деца, какъв блок? – Андрей Мишин – помниш ли го? Усмивката на Серго увисна. – Кой да помня аз някакви ръбета? – Помни! Защото той беше последният бит от твоята банда. – Заплашваш ли ме, дядо? – Предупреждавам. Серго тръгна към него. В ръката се появи нож. – Сега ще разбереш кой тук е шефът! Валери не помръдна. Годините минаха, но армейският навик остана. – Шеф тук е законът. – Къв закон, бе?! Кой те сложи теб? – Сложи ме собствената ми съвест. И тогава стана нещо изненадващо. Рижко, който до този момент седеше тихо, внезапно настръхна. Изръмжа страшно. – Твоята кьопавица! – започна Серго. – Моят куче воюва! – прекъсна го Валери. – В Афганистан. Миньорско-полицейска служба. Бандити разпознава от раз. Това не беше вярно – Рижко беше обикновена душа. Но бай Валери говореше така, че всички му повярваха. Даже самият Рижко се изпъчи заплашително. – Извадил е двайсет терористи живи от бойното поле – продължи Валери. – И мислиш ли, че един наркоман ще го уплаши? Серго пристъпи назад. Другите се сгушиха. – Слушай внимателно! – Валери направи крачка напред. – От днес кварталът ще е спокоен. Всеки ден ще обикалям дворовете. Моето куче ще надушва тарикатите. И тогава… Не довърши. Всички го разбраха и без това. – Ще ме плашиш ли, старче? – изхитри се Серго. – Едно позвъняване и… – Звъни, – кимна Валери. – Ама знай – аз познавам хора с повече връзки от твоите. Колко затворници съм срещал. Колко хора дължат услуга… И това не беше истина. Но звучеше така, че Серго повярва. – Наричат ме Валери Афганеца, запомни! И повече не пипай деца! Обърна гръб и тръгна. Рижко маршируваше до него, с вирната рижава опашка. Зад гърба им остана тежка, неловка тишина. Минаха три дни. Серго и групата изчезнаха от квартала. А бай Валери наистина обикаляше дворовете всеки ден. Рижко вървеше до него – горд и сериозен. Андрей изписаха след седмица. Кракът болеше, но стъпваше вече. Още същия ден дойде у Валери. – Чичо Валери, може ли да помагам при обиколките? – Може, ама първо питай майка си. Светлана Петровна нямаше нищо против. Беше горда, че синът ѝ си намери такъв пример. И така, всяка вечер всички виждаха необичайната дружина – стар мъж във военна униформа, момче и вярната рижава кучка. Рижко стана любимец на всички. Даже майките разрешаваха на децата да го галят, въпреки че беше уличен. В него има нещо особено – някакво достойнство. Бай Валери разказваше за армията, за истинското приятелство. Слушаха го в захлас. Веднъж Андрей попита на връщане: – Чичо, страхувал ли си се някога? – Да. И сега понякога ме е страх. – От какво? – Че няма да успея. Че може би няма да ми стигнат силите. Андрей погали Рижко: – Аз като порасна, ще ви помагам. И пак ще имам куче. Също такова умно. – Ще имаш – засмя се Валери. – Сигурен съм. Рижко замахваше щастливо с опашка. И вече целият квартал знаеше: “Това е кучето на Валери Афганеца – разпознава героите от подлеците”. А Рижко гордо служеше, защото знаеше – вече не е просто улично куче. Вече е защитник.
Хайде, Рижко, време е да тръгваме… промърмори Валери, стягайки въжения повод направен от стара връв.
Įdomybės
083
Най-важното: Температурата на Лора се вдигна светкавично до 40,5. Секунди по-късно започнаха гърчове, а тялото ѝ се извиваше така рязко, че Ирина застина невярваща, преди тръпнеща да се хвърли към дъщеря си, опитвайки да отвори устата ѝ. Лора се давеше в пяна, а Ирина, търсейки последния ѝ дъх, крещеше в слушалката на Бърза помощ „103“ името на дъщеря си така отчаяно, сякаш само с този вик я държи жива. Максим, чул единствено ужасното „почина“, изгуби почва под краката си, тялото му отказа, а шефът му Виталий Иванов спешно го откара към детската градска болница през дивите софийски светофари. По пътя спомените го пареха — болестите на малката Лора, шоколадовите ѝ утешителни, невинните детски реплики. Болница нощем, тревожното прозорче на втория етаж, Ирина вцепенена зад стъклото. Когато най-после млада сестра изрече „Ще живее, кризата отмина“, светът на Максим рухна и се възроди. След тази нощ всичко стана маловажно — остана само най-важното, разделено от тънката граница на страха: животът на Лора.
Най-важното Температурата на Кремена рязко се вдига. Термометърът показва 40,5 градуса, и почти веднага
Įdomybės
0136
Искам да живея за себе си и да следвам сърцето си
О, Радка, здравей! При майка си ли идваш? извика съседа от балкона. Добър ден, бабо Мария. Да, при майка ми.
Įdomybės
014
Най-важното: Температурата на Лера се вдигна светкавично – термометърът показа 40,5, започнаха гърчове, тялото ѝ се превиваше сякаш от ток, а Ира замръзна за секунда пред невярващите си очи. Лера захълца, устата ѝ се напълни с пяна, дишането секваше, сякаш нещо я душеше отвътре. Борбата с безсилието разкъсваше Ира – да отвори устата на дъщеря си със заледенели пръсти, да не ѝ позволи езикът да спре въздуха, да държи главата ѝ при гърчовете, да извика 112 с името „Лера“ в пълна отчаяна молитва, да чака линейката, да монтира сърцето си по ударите, когато секундите се разтягат. На другия край на града Максим разбира думата „умря“, нож пробожда гърдите му, сриват се сили и бъдеще, колеги го вдигат, а шефът – г-н Иванов, го отвежда със свръхскорост към Пирогов, гонещ червените светофари и вдъхващ капчици надежда. Спомените – болници, шоколади и невинни детски фрази – се блъскат като в сърце. Дали шоколадките даваха вечен живот – мечтата на всеки баща в болнично фоайе призори? Часът е един, Ира на прозореца напомня призрака на любовта, а телефонът – щрак – „Влезте!“. Пълзящ страх, инвалидни крака, сестра в износени кроксове и шепот: „Ще живее. Криза отмина.“ Светът се порязва от плач и благодарност. Останаха само две неща – истинският страх и най-важното: Лера ще живее. Всичко друго губи смисъл – и работата, и неудобството, и срама – след онази граница между нощта на ужаса и утрото на живота.
Най-важното Температурата на Деси скочи като изстрелян чайник дигна 40,5° и за секунди я хвана гърч.
Įdomybės
01.1k.
Как една „проста“ софиянка вдигна глава: Истинската история на Катерина, която закри съпружеския си банкет с блокирана карта и започна нов живот сред тераси, градини и свобода
Картата Стефан поиска в сряда сутринта, докато закусвахме. Гласът му беше спокоен, загрижен, но без излишна паника.