Įdomybės
0117
— Тая жена ти съвсем се е разпасала, сложи я на мястото ѝ! — поучаваше свекървата на Максим – Мариночка, утре правя нов дом, канила съм много хора, а в новия апартамент всичко още е необзаведено. Ще ме спасиш, нали? – Разбира се, Нина Василева, – отговори Марина, макар да беше планирала друго за уикенда. И започна – канапета за трийсет души, Цезар салата, месно плато, плодова аранжировка, украса на залата, нареждане на мебелите. Представете си – петък вечер вместо романтична вечеря с мъжа ти – обикаляш „Метро“. Събота, шест сутринта – готвиш в чужда кухня. – Максим, поне помогни да наредя столовете! – моли Марина мъжа си. – Ти най-добре знаеш как да стане красиво! – маха той с ръка, заровен в телефона си. До три следобед апартаментът на свекървата се преобрази. В салона – разкошен бюфет, всичко аранжирано с вкус, цветята идеално поставени. Марина гледа резултата изморена. Гостите се появиха точно в четири – колеги на Нина Василева, съседи от стария блок, приятелки. Всички прегръщат домакинята, възхищават се, подаряват кошници за новото жилище. Марина нарязва допълнително лимон на кухнята. – Къде ти е снахата? – пита някой от гостите. – Там, на кухнята шета, – небрежно махва свекървата. – Маринка! Ела да поздравиш! Марина излиза, усмихва се, поздравява всички. – Ах, каква грижовна снаха имаш! – възкликва елегантна жена. – Вижда се, че има златни ръце! – Аз съм я добре възпитала, – самодоволно се смее Нина Василева. – Сега вече имам стабилна опора. И после най-интересното — за Марина стол не се намери. – Ох, Маринка, ти и без това нямаш време за сядане, – подхвърля с виновен тон свекървата. – По-добре гледай мезетата, носи чинии. Марина кима. Какво да направи? Така тя стои настрани като сервитьорка – разнася плата, сипва шампанско, прибира салфетки, докато на масата се разгарят разговори, тостове, смях. – Нино, помниш ли как едно време в твоята работа… – започва колежка. Марина мълчаливо слуша чужди спомени за живот, в който тя е излишна. – Марина, можеш ли да поосвежиш плодовете? – изрича свекървата. Марина отива на кухнята – мие грозде, подрежда в чиния. – Каква красота! – радват се гостите. – Нина Василева, истинска майсторка ти помага! – Максим е умен, избра си работлива жена! – подхваща дамата в костюм. – Сигурно и вечерята все е готова, и домът подреден! Смеят се всички. Максим се усмихва гордо. С какво се гордее? Че си има безплатна домакиня? А това не е краят. На масата започват развеселени разговори. Гостите се отпускат, атмосферата става семейна. – Ниночка, разкажи за Максим като беше в университета – как всички момичета по него лудееха! – захихикава приятелка. – Какво да разказвам! – кокетливо отмахва свекървата, видимо доволна, че е център на внимание. – Всички го харесваха! Красавец беше! Максим леко се изчерви, но е свикнал с майчините хвалби. Марина е до бюфета – бърше чаши. За никого не е от значение, все едно част от обзавеждането – нужна, но невидима. – А в университета даже имаше опашка за него! – продължава хвалбите свекървата. – Деканът шегуваше: „Максим – голям Дон Жуан!“ И наистина си беше! Преди Марина колко романи имаше! – Я стига, мамо, – тихо я спира Максим. – Защо? Марина знае, че не е единствената – засмива се Нина Василева. – Мъжът трябва да знае живота! Иначе как ще прави семейство? Дамата в костюм подкрепя: – Вярно, Нина. А на жените им е от полза – знаят, че мъжът е опитен. – Точно така! – съгласява се свекървата. – А Марина е кротка. Не ревнивица! Всички се обръщат към Марина. Чакат реакция, потвърждение, че е „спокойна“. Марина кима. Друг избор няма. – Марина, как се запознахте с Максим? – пита съседка. Марина започва, но свекървата я прекъсва: – В банката! Той стана мениджър, тя – консултант. Видя се – отговорно момиче. Отговорно. Като препоръка за работа. – Казвах на Максим – обърни внимание на това момиче. Не е лекомислена, а домашна. За семейство е! Представете си – за вас говорят като за стока. „Става за семейство“. – И не сгреших! – възкликва дамата в костюм. – Много сръчна! Всичко организира, всички нагости. – О, да! – гордо потвърждава свекървата. – Не като сегашните егоистки, които мислят само за себе си. А най-обидното – Максим мълчи. Не възразява, не казва: „Мамо, стига.“. Просто слуша как жена му я обсъждат като породиста кобила на базар. – А децата кога ще ги чакате? – пита се. – Нино, не мечтаеш ли вече за внучета? Свекървата тежко въздиша: – Мечтая! А младите все отлагат – работа, друго… А времето лети! Марина усеща как се изчервява – тема болезнена. С Максим два години опитват да имат дете. Марина тайно посещава лекари, пие витамини. Засега здрави, но всеки месец носи разочарование. – Но това е лично, – тактично казва съседката. – Така е! – съгласява се свекървата. – А аз неведнъж намеквах – време е! А годините минават, мечтая да гледам внучета. Марина стиска устни. „Намеквала“ – всяка седмица пита: „Новини?“ Марина пак червена, мънка извинения. – Може би просто не са готови? – предположава гостенка. – Как да не са! – махва свекървата. – Ние в техните години вече деца имахме! Сега само оправдания – „не сме готови“. Майчинският инстинкт не е отменен! Марина застава до прозореца. – Маринке! – зове свекървата. – Защо си клюмнала? Ела, говорим за важни неща. Марина пристъпва, застава до креслото на Максим. – Виждате ли каква е жената на Максим – покорна. Каже ти – правиш. Не като новите, само претенции имат. – Какви права има жената? – философски вмъква дамата в костюм. – Важно е мъжът да е щастлив, семейството да е добре. – Точно така! – подкрепя друга гостенка. – Женското щастие е в семейството, децата. Марина слуша, усеща как нещо се свива вътре в нея. Говорят за нея, но не с нея. – Нино, помниш ли първата сериозна приятелка на Максим? – пита гостенка. – Алёна ли беше? – Оф, не ми я напомняй! – засмива се свекървата. – Имаше една, хубава, ама буен характер. Добре че не останаха! – Какво беше проблемът? – любопитстват гостите. – Непоносим нрав! Своя дума искаше, все спори. Не жена, а наказание! Казах на Максим: „Помисли, синко – твоята ли е тази кавгаджийка?“ Максим се размърда неудобно, но мълчи. – Добре че си я разубедила! – одобрява дамата в костюм. – Майката най-добре вижда кое момиче е подходящо, иначе цял живот беди. – Марина, донеси още лед, моля! – иска свекървата. Марина кима, отива на кухнята. Гледа кубчета лед. Изведнъж осъзнава – тя не участва в това събитие. Тя е обслужващ персонал. Марина стои на кухнята с леда, гледа вечерния град навън, светят балкони – хората живеят своя живот. От хола иде весел шум. Някой пее караоке, всички пригласят. – Маринке! – виква свекървата. – Къде е леда? И кафе пусни, моля! Марина включва кафе-машината, взема леда, отива в хола. – Ето я нашата работничка! – весело възкликва дамата в костюм. – Защо си сериозна, Маринче? Повесели се с нас! – Уморена е, – махва свекървата. – Цял ден на крак. Но така е, женската участ – да се грижи за семейство. – Разбира се! – подкрепя съседката. – Мъжът да изкарва парите! – Но аз също изкарвам, – тихо казва Марина. Всички се обръщат. Мълчат. – Какво, мила? – пита свекървата, недоумяващо. – Казах – аз не работя ли? – Марина повтори. Максим се намръщи: – Марина, какво ти е? – Тетя Галя каза, че мъжът изкарва, жената да си почива. А аз – не работя ли? Гостите се споглеждат. Не очакваха това. – Работа имаш, де – миролюбиво казва дамата. – Но все пак е друго. – Как друго? – Ами… – замисля се. – Ти си консултант. Максим е мениджър проекти – повече отговорност. – Значи моята работа не е равностойна? А домакинството – също мое? Значи аз работя на две места, а Максим само в офиса. Но той да си почива. Тишина. – Марина, стига, – раздразнен е Максим. – Какво смешиш тук? – Това! – Марина постави леда на масата. – Два дни подготвях тази нова къща, купувах продукти, готвих, украсявах. Днес от сутринта тичам, за мен дори стол не намерихте. – Не е нарочно! – оправдава се свекървата. – Просто… не сметнахме добре. – Да, не сметнахте. Не помислихте за мен. За вас аз съм домакин. – Марина! – режи я Максим. – Недей! – Недей какво? Да говоря истина? – Марина, това са нерви, – намесва се гост. – Не се излагай! – строго казва свекървата. – Сцени пред хората! – А обсъждането на моя живот пред хора – може? Обсъждането, че нямам деца – може? Разказите за бившите на Максим – може? Свекървата пребледня. – Не съм имала лошо намерение… – Говорихте за Алёна – как е хубаво, че си е тръгнала, щото имала мнение. И всички кимате – хубаво, че жена му е удобна. Марина погледна всички. – А знаете ли, Алёна беше права! Трябвало е да не позволя да ме използват като безплатна помощничка! – Какво говориш! – скочи Максим от стола. – Каква помощничка? – Знаете ли какво ми се искаше днес? – Марина говори тихо. – Да чуя: „Запознайте се, това е жена ми, работи в банка, умна и талантлива!“ Вместо това – „Колко е работлива, кротка, става за семейство“. – Марина… – започва Максим. – Какво? – пресича го Марина. – Когато тя казваше, че съм удобна – ти мълча! Когато се обсъждаше само моето домакинство – ти мълча! Когато всички говореха за моя живот – ти мълча! Гласът ѝ трепери. Сълзи избликват. – Омръзна ми да съм удобна! Избърса очите. – Съжалявам за разваления празник. Но не искам повече да бъда идеалната снаха. Тръгва към балкона. – Марина, чакай! – вика Максим. – Къде отиваш? – На балкона, да дишам въздух – спокойно казва тя. – Забавлявайте се без обслужващ персонал. Балконът се затваря. Вътре гласове и музика, отвън – истинската Марина. Плаче. Седи повече от час – първо ридае от обида и освобождение, после гледа светлините на града. Стига до нея два гласа – Максим и свекървата. – Не разбирам, откъде ѝ дойде това! – възмущава се Нина Василева. – Как може пред гости! – Може би не е съвсем неправа… – несигурно казва Максим. – В какво е права?! Че вика на по-старите? Че развали празника? Марина слуша. – Вярно, не спря да работи днес. – Ами и аз навремето работех! Не се жалвах! Семейството е труд, жената трябва да знае мястото си. Марина се усмихва криво. Дори сега, свекървата не разбира. – Но все пак… – Никакви „все пак“! Сериозно говори с нея. Обясни как се държи. Съвсем се е разпасала. Марина влиза. Максим и свекървата сред купчина съдове. – Сериозен разговор – чудесна идея, – казва Марина спокойно. Двамата се сепват. – Маринке, – започва свекървата лъскаво. – Не го правим нарочно. – Знам, – кима Марина. – Просто не сте свикнали аз да имам глас. – Марина, по-добре вкъщи го обсъдим, – моли Максим. – Не. Каквото започна тук, тук ще свърши. Марина сяда на стол, където още преди час бяха гостите. – Максим, утре отивам при родителите си за седмица. Имам да мисля. – Какво да мислиш? – тревожи се Максим. – Дали искам да живея в семейство, където не ме ценят. – Марина, не драматизирай. – Това не е драма, – казва спокойно. – Това е избор. Или отношенията се променят, или аз променям живота си. Свекървата цъка: – Младите – само ултиматуми! – Максим, ако държиш на брака ни, помисли. Не как да ми покажеш място, а защо жена ти плаче на балкона, докато майка ти приема поздравления. След седмица Максим я намира при родителите. Седи нервно, върти халката. – Марина, върни се. Ще се промени всичко. Марина гледа дълго. – Добре. Ще опитаме. Тя повече никога не плака на семейна сбирка. Защото се научи да отстоява правото си на уважение.
Дневник, 14 юни Днес, докато миех чиниите, си мислех кога точно станах толкова удобна? Може би още от
Įdomybės
0485
„Ще се наложи да поживея у вас,“ – заяви свекървата. Отговорът на Наташа я остави безмълвна
Ще трябва да поживея при вас за известно време заяви свекървата. Отговорът на Яница я остави без думи.
Įdomybės
059
– Ще трябва временно да живея при вас, – заяви свекървата на прага. Но отговорът на Наташа я изуми!
Ще трябва да поживея у вас за известно време обяви свекървата. Отговорът на Катя я разтърси.
Įdomybės
095
Върнала се у дома по-рано, Зоя подслуша разговор между съпруга си и сестра си – и истината я разтърси до основи
Прибрах се у дома по-рано, понеже в поликлиниката отложиха записания ми преглед докторът бил болен.
Įdomybės
0798
Върнала се по-рано у дома, Зоя подслуша разговор между мъжа си и сестра си и остана без думи
Върнала се у дома по-рано от очакваното, Златина чу разговор между съпруга си и сестрата си и остана
Įdomybės
0467
Той пак не се обади, майко?” — попита Андрей, гледайки жената, която седеше на масата с беззащитен поглед.
Пак ли не звънна, майко? попита Бойко, гледайки жената, която седеше до масата с неизлъгани очи.
Įdomybės
023
Дайте ключовете за вилата – ще поживеем там! Семейство пусна приятели да гостуват на вилата, без да се замисли за последствията.
Представи си, звънкам ти, че да ти разкажа как се развиха нещата с вилата. Та, с Иван и жена му Елица
Įdomybės
01.8k.
Дайте ни ключовете от вилата, ние ще поживеем там! Семейство пусна приятели да гостуват в провинцията по празниците, без да помисли за всички последици.
Дай ключовете за вилата, там ще се отседнем! Семейство пусна приятелите си на гости, без грам предчувствие
Įdomybės
0599
Вчера напуснах „работата“ си – без заявление, без двуседмично предизвестие. Просто сложих домашната торта на масата, взех чантата си и излязох от дома на дъщеря ми Моята „работодателка“ беше собствената ми дъщеря – Кристина. А заплатата ми, както смятах през всичките години, беше любовта. Но вчера осъзнах: в семейната ни икономика моята любов не струва пред новия таблет. Казвам се Анна. На 64 години съм. По документи – пенсионерка, бивша медицинска сестра, живея на скромна пенсия в малко градче до София. Но на практика съм шофьор, готвач, чистачка, домашна учителка, психолог и дежурна „Бърза помощ“ за двамата си внуци – Димитър (9 г.) и Стефан (7 г.). Аз съм това, което тук наричат „селският човек“. Спомнете си: „Дете се гледа от цялото село“? В днешния свят това „село“ е обикновено една уморена баба, която живее на кафе, валериана и болкоуспокояващи. Кристина работи в рекламата. Мъжът ѝ, Николай, – във финансите. Те са добри хора… поне така се убеждавах. Вечно уморени. Вечно в движение. Детската градина – скъпа. Училището – сложно. Курсовете – по-сложни. Когато се роди Димитър, гледаха към мен като удавници към спасителен пояс. – Мамо, не можем да си позволим детегледачка – каза Кристина със сълзи. – А на чужди не вярваме. Само на теб. И аз се съгласих. Защото не исках да съм тежест. Затова станах опора. Денят ми започва в 5:45. Отивам при тях, варя овесена каша – не каква да е, а „правилна“, защото Стефан не яде бързата. Приготвям децата, карам ги на училище. После се връщам, почиствам пода, който не съм цапала, и тоалетната, която дори не съм ползвала. После пак училище, курсове, английски, футбол, домашни. Аз съм баба на режима. Баба „не“. Баба с правила. А имаме и Мария. Мария – майката на Николай. Живее в нова кооперация в Бургас. Лифтинг, нова кола, пътешествия. Вижда внуците си два пъти годишно. Мария не знае, че Димитър има алергия. Не знае да успокои Стефан при пристъпи заради домашните. Не е перала повръщано от детско столче. Мария е баба „да“. Вчера Димитър навърши девет години. Готвих се с седмици. Пари имам малко, но исках да подаря нещо истинско. Три месеца плетох тежко одеяло – той спи неспокойно. Подбрах любимите му цветове. Вложих цялата си обич. И опекох истинска торта – не от кутия. 16:15 – позвъни се. Мария влетя като буря – парфюм, прическа, чанти. – Къде са ми момчетата?! Внуците почти ме отблъснаха, за да стигнат до нея. – Бабо! Тя седна на дивана и извади пакет с лого. – Не знаех какво харесвате, затова взех най-новото. Два игрови таблета – най-скъпите. – Без ограничения – намигна. – Днес моите правила! Децата полудяха. За тортата забравиха. За гостите – също. Кристина и Николай сияеха. – Мамо, що така… – каза Николай, сипвайки вино ѝ. – Много ги глезиш. Стоях с одеялото в ръка. – Димитър… имам и аз подарък… и тортата е готова… Не вдигна очи. – Не сега, бабо. Минавам ниво. – Плетох го цяла зима… Той въздъхна. – Бабо, това никой не го иска. Мария даде таблети! Защо винаги си скучна? Само храна и дрехи носиш. Погледнах дъщеря си. Чаках да реагира. Кристина се засмя неловко: – Мамо, не се обиждай. Той е дете. Естествено, че таблетът е „по-готин“. Мария е „забавната баба“. А ти… си всекидневната. Всекидневната баба. Като всекидневните чинии. Всекидневното задръстване. Нужна, но невидима. – Искам Мария да живее тук – каза Стефан. – Не ме кара да правя домашни. И тогава нещо в мен се пречупи. Сгънах одеялото. Поставих го на масата. Свалих престилката. – Кристина, аз приключих. – Какво? Да режа тортата? – Не. Всичко. Взех чантата си. – Не съм уред, който да се изключва. Аз съм ти майка. – Мамо, къде отиваш?! – извика тя. – Имам презентация утре! Кой ще вземе децата? – Не знам. Може да продадете таблета. Или „забавната баба“ да остане. – Мамо, трябвате ни! Спрях се. – Ето това е проблемът. Трябвам ви. Но не ме виждате. Излязох. Днес се събудих в девет. Свърших кафе. Седях на терасата. И за първи път от години не ме боля гърбът. Обичам внуците. Но повече няма да съм безплатна прислуга, прикрита като „семейство“. Любовта не е самоунищожение. А бабата не е ресурс. Ако искат баба на реда – да уважават реда! А иначе… Може би ще се запиша на танци. Така правят „забавните баби“.
Вчера си подадох оставката. Не писмено. Без предизвестие. Просто оставих тортата на масата, взех чантата
© 2026 Įdomybės!