Įdomybės!

Преместваме се във вашия апартамент — Олито жилище в центъра е страхотно. Прясно ремонтиранo, живей и се радвай! — За самостоятелно момиче е чудесно, — Рустам се усмихна снизходително на Инна, все едно е дете. — А ние смятаме да имаме две, а най-добре три деца. Един след друг. В центъра е шумно, няма къде да дишаш, паркиране няма. Ама най-важното — само две стаи. А при вас — три. И кварталът е тих, градина има във вътрешния двор. — Районът наистина е хубав, — потвърди Сережа, още не разбирайки накъде бие бъдещият зет. — Затова пуснахме корени тук. — Точно! — Рустам щракна с пръсти. — И казвам на Олга: що да се мъчим на тясно, като има готово решение? Вие с дъщеря ви сте трима — площта ви е в излишък. За какво ви е толкова? Една стая изобщо не я ползвате, служи само за склад. На нас тъкмо ще ни пасне. Инна се опитваше да напъха прахосмукачката в тесния шкаф в коридора. Прахосмукачката се дърпаше, маркучът се закачваше на закачалките и не искаше да застане на мястото си. — Серж, помогни ми! — извика тя към стаята. — Или шкафът се смали, или забравих как се подреждат вещи. Серж излезе от банята — тъкмо беше свършил с чешмата. Спокоен, винаги малко премерен, беше пълна противоположност на жена си. — Сега, Иночка, дай насам. Хвана тежката вещ и я пъхна в ъгъла на шкафа с едно движение. Инна въздъхна и се облегна на касата на вратата. — Я ми кажи — защо все място не ни стига? Апартамента е голям, три стаи, ама щом почнем да чистим — по-добре изнеси всичко на улицата. — Защото обичаш да трупаш, — усмихна се Сережа. — Защо са ни три сервиза? От един два пъти в годината ядем. — Нека стоят, спомени са. На баба жилището е това все пак. След сватбата родителите на Сережа разделиха наследството — на него остана този просторен тристаен апартамент в тих район, бабината “сталинка”, а на сестра му Олга — двустаен, точно в центъра, на “жълтите павета”. По пари — равно. Пет години живееха мирно, без завист. Инна наивно вярваше, че ще е завинаги, но… *** Подредиха, поотдъхнаха и тъкмо пуснаха телевизора, когато се позвъни на вратата. Сережа отвори. — Сестриче с годеника си дойдоха, — каза на жена си след като погледна през шпионката. Първа влетя Олга. След нея, тежко стъпвайки, влезе Рустам. Инна го беше виждала броени пъти: Олга го намери преди половин година във фитнеса. Веднага не ѝ хареса — надменен, самодостатъчен. Гледаше и нея, и Сережа отвисоко. — Привет! — Олга целуна брата по бузата, прегърна Инна. — Минавахме, решихме да се отбием. Имаме новини! — Е, заповядайте, щом сте насам. Новини винаги са добре, — Сережа ги покани в кухнята. — Чай, кафе? — По-добре вода, — Рустам тръгна след домакина. — Имаме сериозен разговор. Всъщност съвсем не просто “минавахме”. Имам да говоря с теб. Недей да подготвяш нищо, седни. На Инна ѝ причерня — тонът на Рустам не ѝ хареса. Какво ли са намислили? — Хайде, казвай, — каза спокойно Сережа. Олга се правеше, че не е в стаята — зяпаше си в телефона, оставяйки думата на Рустам. Рустам се изкашля. — Така. С Олга подадохме заявление. Сватбата е след три месеца. Сериозни намерения. Семейство, живот, щастие и дълговечие. Обсъдихме условията за живеене… Преселваме се у вас, а вие — в апартамента на Олга! Инна се шашардиса. Погледна съпруга, после зълвата — тя не реагираше, още си скролваше соцмрежите. — Рустам, не те разсбирам, — Сережа се намръщи.— Какво намекваш? — Не намеквам, а предлагам конструктивно решение. Разменяме жилища! Ние тук, вие — при Олга. Олга е съгласна, и двамата смятаме, че така е честно. Инна се шашардиса повторно. — Честно? — попита едва Инна. — Рустам, сериозно ли? Идваш в нашия дом и ни предлагаш да се изнесем, щото ти си решил да имаш деца? — Е, що така остро, Инна? — Рустам се намръщи. — Реалист съм. Имате едно дете, до колкото знам — повече не планирате. Защо тогава ви е излишен метраж? Нерационално. А за нас е перспектива. — Я перспектива! — Инна скочи. — Сережа, чуваш ли тоя абсурд? Сережа вдигна ръка да укроти жена си. — Рустам, забрави ли, че този апартамент ми се падна от родителите ми? На Олга — нейният. Пет години трудихме, всеки перваз сами избирахме. Дъщеря ни има своя стая, приятелите ѝ са във вътрешния двор. И ти предлагаш да се вдигнем и да идем в центъра, щото на теб ти е по-лесно? — Сереж, недей да се палиш, — Рустам се отпусна на стола. — Все пак сме роднини. Олга ти е кръв. Не можеш ли за бъдещето ѝ да помислиш? Освен това, предлагам ви елитен район. Даже печелите, смятал съм. — Много интересно, — усмихна се Сережа. — Още не си станал зет, вече на апартамента ми си хвърлил око! Олга най-после дигна глава от телефона. — Ей, стига, — проточи тя капризно. — Рустам го прави за най-доброто. Тесно ще ни дойде, ако децата се родят. А при вас коридорите са като футболни игрища. Мама винаги казваше да се помага в семейството. Забрави ли, Сереж? — Мама е казвала да се помага, Олга, а не единият да изкарва другия от дома му! — отсече Инна. — Чуваш ли какви ги говори твоя Рустам? — Защо, какво казва? — Олга изненадано премигна. — Говори разумно. На нас ни трябва повече. Вие си имате излишна стая. — Не е излишна! — почти извика Инна. — Това е кабинетът ми! Там работя, ако не си забравила! — Работиш! — изсмя се Рустам. — Качваш картинки в интернет! Олга рече, че било хоби. И в кухнята можеш на лаптопа да седнеш, не си царица. Сережа стана бавно. — Ясно, — тихо каза той. — Разговорът приключи. Ставайте и излизайте. И двамата. — Сереж, чуеш ли се? — Рустам не помръдна. — Дойдохме по роднински. — По роднински? — Сережа пристъпи до масата. — Дойде да искаш апартамента ми, а и обиждаш жена ми, решаваш къде ще живее дъщеря ми? Имаш ли капка съвест? — Съвест? — Инна застана до мъжа си. — Тук е гола сметка. Още не ѝ е сложил пръстена, вече дели имуществото. Олга, осъзнаваш ли какъв човек си довела у дома си? Първо теб ще изгони от твоето жилище! — Не му говори така! — Олга стана. — Рустам се грижи за мен! За бъдещето ни! А вие… вие сте просто стиснати! Държите си кътчетата и не пускате! — Този, който е стиснат, е бъдещият ти мъж! — Сережа посочи вратата. — Повтарям: на излизане. И забрави за размяната — завинаги. На още една такава дума — прекъсвам всякакъв контакт. Рустам се изправи, оправи си яката. Не показа срам — само раздразнение. — Жалко, Сережа. Надявах се, че ще се разберем. Щом си инат… Олга, тръгваме! След като се затвори вратата, Инна безсилно падна на дивана. Трепереше. — Видя ли?! Видя ли?! — гледаше онази мъжа си. — Откъде такава наглост? Кой е изобщо? Сережа мълчеше. Гледаше през прозореца как Рустам отваря с „хазяйско” чувство колата си, нещо раздразнено говорейки на Олга. — Знаеш ли кое е най-лошото? — накрая каза той. — Олга наистина вярва, че той е прав. Винаги беше малко … разсеяна, но чак пък толкова? — Замаял ѝ е главата! — Инна стана. — Трябва да се обадим на майка ти. И на родителите ти. Да знаят какви идеи има техният бъдещ зет. — Чакай, — Сережа извади телефона. — Първо на сестра ми ще се обадя. Насаме. Без него. Издълга тонът. Олга се обади разплакана. — Ало! — промърмори тя. — Олга, слушай внимателно — с твърд глас каза Сережа. — С него ли си в колата? — Какво значение? — Ако е до теб, сложи на високоговорител. Искам и той да чуе. — Не съм в колата, — проплака Олга. — Остави ме пред блока и отпраши. Каза че „моето семейство са егоисти”. Сережа, защо сте такива? Искаше само идеално всичко да бъде… — Олга, събуди се! — почти извика Сережа. — За какво идеално говориш? Дойде да измоли апартамента ми! Схващаш ли — твоят си е твой! А той вече разполага с него! Преди кухнята каза ли ти за тази размяна? Мълчание. — Не, — тихо отвърна Олга. — Рече, че имал изненада. “За по-добро на всички”. — Голяма изненада! Решил съдбите ни без да пита. Олга, за кого се готвиш да се омъжиш? Обикновен интересчия е! Днес апартамент, утре ще поиска колата ти, вдругиден — вилата да му прехвърлят, щото въздухът е чист. — Недей, той ме обича… — Любеше те — щеше да ни скарва ли така? Изигра ни един срещу друг! Инна още на себе си не може да дойде. А мислиш ли, той не искаше да ви скара нарочно? — Ще поговоря с него, — несигурно каза Олга. — Помисли добре, преди да отидеш в гражданското. Сережа затвори, хвърли телефона на дивана. — Какво каза? — попита Инна тихо. — Не знаела, “изненадата” била на него. Инна се усмихна горчиво. — Представям си: разпределя хората и площите им като пионки. Мерзко! — Нищо, — Сережа я прегърна. — Апартаментът не даваме. Това е ясно. Само за сестра ми ми е жал. Ще изстрада с него. *** Лошите опасения не се сбъднаха — до сватба не се стигна. Рустам заряза Олга още същата вечер. Разплакана, тя дойде при брат си. Рустам се появил, събрал си вещите. На запитването “Защо?” заявил, че нямал нужда от такива роднини — „На вас не може да се разчита — няма да гледате деца, пари няма да ни дадете.” — Е, Олга, нищо си не губиш! — възмути се Инна. — Незаслужаваш този човек. Не може да разчиташ на него, ще мисли само за себе си. Забрави! Олга страда два месеца, после го преживя. Осъзна, макар и по-късно — добре че се спаси, иначе цял живот щеше да страда. Съдбата си знае работата.

Преместваме се във вашия апартамент Апартаментът на Олга е супер в самия център на София. Ремонтът е

Įdomybės

0462

Не е справедливо моите деца да имат свои апартаменти, а синът на мъжа ми Антон да остане без – той иска да му купим жилище с ипотечен кредит и се караме за това!

Виж, искам да ти разкажа нещо, което ме тормози напоследък Знаеш, седим ние с Теодор –

Įdomybės

072

Не изглежда добре, когато твоите деца ще имат жилища, а моят син остава без свое – хайде да му уредим апартамент с ипотека! Напоследък съпругът ми Антон започна да настоява, че моите деца ще разчитат на собствени жилища, а неговият син няма да има такъв шанс, затова трябвало да измислим какво ще правим, за да осигурим апартамент и на него. Да уточня – моите деца са наши общи с Антон, докато синът му е дете от първия му брак. Защо точно аз трябва да се тревожа и да уредя жилище за сина на мъжа ми от първия му брак? Разбира се, знаех, че Антон е бил женен и има дете. Затова и не бързах да се омъжвам за него… Живяхме заедно три години, преди да сключим брак. Внимателно наблюдавах отношението му към бившата му съпруга и сина им. Година след сватбата се роди нашият син, две години по-късно – втори. Изцяло съм доволна от Антон като съпруг и баща – отделя време на всички, печели добре. Да, има спорове, но във всяко семейство е така. Живеехме в апартамента, който наследих от баща си. Майка ми се разведе с него, когато бях малка. Сега тя също има втори брак, но деца от него няма. Антон и първата му жена винаги са живели под наем. Спестявали са, но никога не са успели да си купят собствено жилище. След развода бившата му жена се върна при родителите си, а той нае квартира. Когато се оженихме, Антон се нанесе у мен – не сме мислили чий е апартаментът, ремонтирахме и обзавеждахме заедно. Преди година и половина наследих още два апартамента от двете ми баби. Реших докато децата са малки, да ги давам под наем: единият за майка ми към пенсията, другият като допълнение към моята заплата. Със съпруга ми никога не сме делили тези неща – от ясното е ясно: на нашите синове жилища ще има, по едно за всеки, когато пораснат. Антон се съгласи. Точка по темата. И внезапно съпругът ми ми каза: – Синът ми скоро ще завършва училище – вече е голям, трябва да мисли за бъдещето си! Твоите деца ще имат апартаменти, а моят – не! Нека купим апартамент за моя син с ипотека! Бях в шок! Защо нашите общи деца внезапно станаха „моите”? А той се оправда: не ме фащай за думата, просто иска синът му да има дом – ще е много тежко, ако остане без нищо. Но аз не съм длъжна да осигурявам жилища на чуждо дете – той има майка и баща! Антон обяснява, че бившата му жена не печелела почти нищо, а родителите ѝ помагали с каквото могат. Той сам нямал как да плаща ипотека, но ако аз се съглася, с двете ни добри заплати и приходите от наемите, щяло да стане. А къде остават моите деца? Ние ще спестяваме, няма да ходим на море, само и само за да бъде той добър баща. Ако той беше осигурил жилищата на нашите деца, щях да го разбера да иска същото и за най-големия си син – но жилищата наистина са моя заслуга! Затова му казах: ако толкова държи, нека майката на сина му тегли ипотека и да плаща със средствата от издръжката. Но аз не участвам. Сега съпругът ми е обиден и не ми говори от седмица. Жалко, че не ме разбира.

Не е добре така твоите деца ще имат апартаменти, пък моят син няма да има. Я да му купим и на него апартамент

Įdomybės

056

Наскоро срещнах жена, която разхождаше своята годинка и половина дъщеричка по улицата, без да забелязва нищо около себе си – ако не я бях повикал, щеше да ме подмине. Когато ме видя, първо се зарадва, после лицето ѝ отново доби странна безразличност. Запитах я какво се е случило и тя ми разказа цялата си семейна драма.

Скъпи дневнико, Преди няколко дни срещнах една жена, която разхождаше по улицата малката си дъщеря, на

Įdomybės

0130

Преди няколко дни срещнах жена, която разхождаше своята година и половина дъщеричка по улицата в София, без да обръща внимание на нищо около себе си – ако не я бях повикала, щеше да ме подмине, а когато ме видя, първо се зарадва, после отново се появи онова странно безразличие по лицето ѝ и ми разказа цялата си семейна история за любовта, трудностите след раждането, острието на финансовия натиск и колебанията между привързаността към съпруга и желанието да не разбива семейството заради малката си дъщеря.

Преди няколко дни срещнах една жена, която разхождаше малката си дъщеричка на около година и половина

Įdomybės

087

Размислих да се женя Архип до късно оставаше в лабораторията си, непрекъснато преливаше някакви течности от епруветка в епруветка и изследваше различни прахове. Той вярваше, че усърдната му работа скоро ще даде плодове и най-сетне ще може да представи на обществото “продукта” си, извлечен от корени на рядко растение. С ентусиазъм, с който четиридесетгодишният учен беше потънал в работата, Архип не забелязваше заинтересованите погледи на младата чистачка София, назначена съвсем наскоро в института. Архип, подтикван от мечтата си за скоро откритие, не забелязваше как София, забравила за метлата, стои с часове в кабинета му, облегната и го гледа втренчено в гърба. Разказ “Лелинката!” / Dnevnik.bg Накрая, една вечер момичето събра смелост и каза: — Архип Гълъбов, цял ден седите на едно място. Може ли да изпием по чай? Донесла съм си електрическа кана. А и домашна наденица. Щом чу за наденицата, Архип забрави работата и се изправи. — Чай? О, чудесно. С наденица, казвате? Грях е да се откажа от такова угощение. Възхитена, София с треперещи ръце извади от раницата първо каната, а после и кутия с домашни деликатеси. — Вчера майка ми донесе прясна кайма от село, навих наденички със сланина и ги изпекох. Сияеща, тя сложи кутията на масата. — Така, така — промърмори Архип, извади очилата си от джоба на престилката, сложи ги обратно. Докато чаят завираше, Архип огледа кутията. Беше прозрачно пластмасово бурканче с капак. — Съжалявам, колко време кутийката стоя в раницата? София неуверено смотолеви: — Ами, от сутринта някъде, защо? — Хм. А капакът така ли беше плътно затворен? — Да… — стресна се София. — Мислите, че е развалено? Не би трябвало. В съблекалнята не е топло, няма парно още. Архип Гълъбович се бори със себе си: — Ясно. Тогава предлагам да пием… чай. Само чай. А наденицата занесете вкъщи. София, която цяла вечер месила домашната си наденица, сърдито грабна кутийката. Архип забеляза намерението ѝ по линиите на челото и свити вежди. — О, не, не отваряйте! — извика той, размахвайки ръце и дори се отдръпна и си запуши носа с кърпичка. Междувременно София отвори лотка, подуши и каза: — Мирише си наред. Ох, вие гражданите много се умувате! Не щете — не щете, аз ще си я изям. Тя трополясва лотка на масата, налива чай. Архип се приближава несигурно. Горещият чай му стопля душата. Архип поглежда девойката, която яде с удоволствие. — Говежда ли е? — пита. — Мхм, — кима София, дъвчейки. — Апетитно изглежда. И ухае добре. На Архип му потекоха лигите. Организмът не знае разум. Въздъхна, след което отсича: — Всъщност, по нормативите температурата в съблекалнята не трябва да е над 22 градуса, така че теоретично… няма опасни бактерии… София се обърна към него. — Какво? — прекъсна го тя. Архип вижда капка мазнина по брадичката ѝ, по носа — още едно петно. Мислите му се блъскат: „Мощна е сигурно. И ах, как мирише! Е, изприказвах глупости.“ „Няма, Архип, знаеш опасностите — домашната храна, неясно къде държана, непрегледана от РЗИ. А момичето изглежда не най-умното, едва ли е мислила за условията!“ Тъй мислейки, отпива чай без нищо, докато стомахът му къркори. После става нещо неочаквано. Архип не може да се сдържи — ръката му сама посяга към наденицата. Черупката ѝ се пука между зъбите му. — Ммм, невероятно. Кой го е приготвил?.. — Казах вече, аз! — изчерви се София. Архип яде и яде, затваря очи от удоволствие. — Просто нямам думи. София сияе, бърше устата си с маншета, после и сълзите си. — Най-накрая разбра. Прокиснало, та прокиснало! Готвя си от малка, разбирам нещо! *** В знак на благодарност Архип Гълъбович настоя да я изпрати до спирката. В разговор излиза, че София е едва на 23. Много е млада — почти годна за дъщеря. На спирката стоят, чакат маршрутка. — Искаш ли да ти донеса домашни сладки утре? — усмихва се София. — Аз ги пека. Какви обичаш — морковени или със сирене? — Всички! — Ще донеса и от двата вида. Чудно, но Архип започна да чака следващия ден с нетърпение. Почти забрави за формули и изчисления. А насън… му се явява Сончето, съблича си ризата срамежливо… Архип се събужда с изчервени бузи. — Е, трийсет години не съм поглеждал жени, а сега какво ми стана! Част 2 Преди срещата с бъдещите тъща и доведен баща, Архип беше много нервен. В таксито приглаждаше рядката си коса, да скрие оплешивялото теме. Вчера София, с глава на бедрото му, беше изпилила всички побелели косми с пинсета. Архип се обръсна, сложи костюм, вратовръзка, парфюм. София го прегърна мило. — Ще им харесаш! Мама е разбрана. А отчето е добър, с всички е на „да“. — На колко е майка ти? — На 45. — А аз съм на 40… Ще ме хареса ли? — Глупчо, къде ще ходи! Ако не ще, ще ѝ кажа, че чакам дете от теб. — Не започвай живота с лъжи — ужасен е Архип. Пристигат. Архип стисва шапката в ръка — дивият вятър почти я отвя. Зима е, в София такива преспи не е виждал. Докато Архип се оглежда, София плаща таксито и носи и двете чанти до къщата. Такива къщи е виждал само на стари снимки — вехта, с крива покривка от етернит, комин, а накрая му — обърнат стар черен казан. Тежката врата изскърцва, подовете са покрити с домашни черги, стените криви, замазани с вар – нереално. „Боже, в каква мизерия може да живее човек!“, ужасява се Архип. Още вярва, че това е ловна хижа. Не вярва, че тук София живее. София шепне да събуе обувки, после го вкарва в единствената малка стая. В средата стои жена по байков халат. — Здравей, мамо. Това е Архип, моят годеник. Помниш, споменах ти по телефона. От жената лъха студ. — Здрасти, — изплю тя. Прецени Архип с втренчен поглед. Гласът ѝ не вещае добро. — Шегуваш се, дъще? На колко сте години? Архип се изнервя. — Разрешете да се представя: Аз съм Архип, работим с вашата София… — ВЪЗРАСТТА! — крясва тя. — На 40 съм. — А дъщеря ми на 23! Между вас е бездна! — Моля, изслушайте ме. Да, по-възрастен съм, но обичам София. Имам работа, апартамент в града, къща извън града… — А кола нямаш! — Защото не виждам добре, не карам. Но мога да купя, да науча София… — Ооо, така ли! Ясно, търсиш си прислуга! Не забравяй, че крепостничеството е отменено! — Моля ви! — стене Архип. — Искам да се оженя за София, искам семейство, да създадем дом! Ще бъда честен с вас! От печката излиза усмихнат мъж — 30-годишен, слаб, красив, тъмен, с меки устни и къдрава коса. — Добър вечер, чувал съм много! — усмихва се очарователно. Отче. Изглежда чудесно — млад, силен, като жребец. — Андрюша, не се мазни! Дъщеря ми няма да дам за този дъртак! София ахва. — Мамо, как може! Ще си тръгна с него! — Не пускам! Назрява драматична семейна сцена, от която Архип иска да избяга. Той бавно пуска ръката на София и се изнизва. — Прости, Софийче. Не мога срещу майка ти… — А тя може да води любовник у дома, а мен гони да не ѝ преча?! — Не говори така на майка! — крещи Андрей. — Млъкни ти! — крещи още по-силно майка ѝ. Става караница. Архип, свил рамене, се измъква. По него профучава табуретка. „Спаси, Господи!”, се моли Архип, бягайки от гостоприемния дом. Тича из селото, търсейки такси или поне гара. Стресът стяга сърцето, сигурно му скача кръвното. „За какво ми е това женене?”, мисли той. „Седях щастлив в лабораторията, защо да се навися на този квест?” Вади телефона — няма обхват. Уморен, се връща пред дома (позна го по изгорелия съд на комина). Гледа и вижда — тишина. Изскърца вратата и София излиза с чанти. — Архипе, тук ли си? — вика. — Мъничък, любим ми, изплаших се, че си избягал. — Задушавах се. Исках въздух — излъга Архип. — Щом мама не благославя, тръгвам оттук — заявява София. Архип мълчи. Обувките му неподходящи, тънката козина не топли. Започва да подскача на снега. Пръстите му сякаш замръзнаха. Съвсем не му е до любов. И всъщност — струва ли си София? Особено с такава роднина… *** Майката излиза на прага. На раменете тулуп, краката — в цървули. Възвисява се горда, като стара българка. — Като не ме почиташ, дъще, тръгвай! Той вече носи отговорност за теб. София кима. — По-добре с него, отколкото с вас, мамо. Архип е страхотен. Викайте ни само такси, моля. — Няма! Казах, той да се оправя с теб. Лично не се връщай! София сръчка Архип: — Мили, направи нещо. Архип наполовина премръзнал и кристалясал от страх, събира останалите си сили: — Тук пак няма обхват! Аз не съм магьосник — иди при съседите за такси. За пръв път Архип се оказва така безпомощен. Краката му се подкосиха, пада, задъхан. — Какво става?! — уплашена София тича. Архип едва фъфли: — Зави ми се свят. На туй място да издъхна, кой да вярва… Искам си вкъщи. — Не-е! — пищи София. За Архип — сякаш самият ад се отваря. *** Архип нищо не разбира, но идва фелдшерка, боцка му инжекция, той се съвзема. Чудо няма — още е в стаята, с кривия таван, стените, намазани с вар. Опитва да се вдигне, сваля одеялото. — Не ставайте — спира го сестрата. — Трябва да лежите. — Какво ми е? — простенва Архип. — Хипертонична криза. Не трябва да се нервирате. — Аа… Никога не съм се нервирал до днес… Появява се лицето на бъдещата тъща: — Още и болен! — присмива се тя. — Мамо, остави го! — намесва се София. Тя му подслага чай с лъжичка. Фелдшерката си отива, Архип пита: — Може ли да ме вземете с вас? — За къде? — Не сте ли със спешна помощ? — Не, живея тук, работя тук. София го поглежда: — Ще си тръгваш ли? Вече не трябва — с мама се разбрахме. Прости ни. Архип не смее да я погледне: „Ваше си решение. Аз ако оцелея, ще избягам — и никога повече няма да доближа жена!“ *** Архип Гълъбович довършва работа и пита лаборантката: — Аз свърших. Свършвай и ти, предупредих преди половин час — затварям лабораторията. Лаборантката, скромна жена към 32, почервеня и оправя очилата си. — Донесох сладка. Може чай? — Не! — изкрещя Архип. — Какъв чай тук?! Работим, не си пием чай! — А работното време свърши! — усмихна се тя. — Отивай си! — извика Архип. Усмивката ѝ помръква, тя си тръгва. — Луд, — прошепна тя. Архип въздъхна и заключи вратата. Тръгна си. Пристига навреме, осем вечерта. София отключва вратата: — Добър вечер, Архип Гълъбович. — Какво има за вечеря? — пита, без да я поглежда. — Гъста патешка супа и картофени кнедли. — Страхотно. Гладен съм. Запиши си разходите — в края на месеца ще ги прибавя към заплатата ти. Архип се преоблича, мие ръце и сяда да хапне. София мълчаливо се върти край него. — Архипе, още ли се сърдиш на мама? Тя си призна. Уплаши се, че такъв уважаван учен няма да се ожени за мен. Пошегува се, глупава е… А аз още те обичам! Архип я слуша, разбърква супата, но нещо му пречи да се наслади. — Или се изплаши от караницата? Това е нищо — сто пъти сме се карали, после мирили. Може малко да прекалихме, ама… Архип става, хваща София за раменете и я изпраща в коридора, после и на прага, подавайки ѝ всичкия багаж. — Вече е късно, прибирай се. Утре не идвай, ще доям кнедлите. Задутре — ела. Затваря вратата след разплаканата София, връща се и продължава да яде.

Размислих се за женитбата Архип се заседяваше до късно в лабораторията, прехвърляйки разни течности от

Įdomybės

0724

Жената ми гледа дома, докато аз съм тук с теб, любов моя

Жена ми гледа къщата, докато аз съм тук с теб, скъпи Непознат номер ми се обади, и чух гласа на съпруга

Įdomybės

014

Размислих се за женитба Архип се застояваше допълнително в лабораторията, където усърдно преливаше разни течности от епруветка в епруветка и изследваше непознати прахове — с надеждата, че упоритият му труд скоро ще даде плодове и ще може да впечатли научните среди с откритието си, извлечено от корените на рядко българско растение. С ентусиазъм, присъщ на четиридесетгодишен учен, отдаден на работата си, Архип въобще не забелязваше плахите погледи на младата чистачка Соня, наскоро започнала работа в Института по ботаника. Съсредоточен в мечтите за научен пробив, Архип не виждаше как Соня, забравила за парцала, стои часове наред насреща му, вперена в него с влюбен поглед. Но една вечер младата жена се престраши: — Господин Ганчев, много стоите на едно място от сутринта. Искате ли да ви сваря чай? Донесла съм електрическа кана и домашна луканка от нашето село. Щом Архип чу за луканка, за момент се откъсна от работата си: — Чая го приемам с удоволствие. А домашна луканка! Такова изкушение не се отказва! Изплашена, но щастлива, Соня извади от раницата контейнер — мехурчето със сочна луканка и разказа как майка ѝ от Пирдоп ѝ донесла прясно смляно месо и тя собственоръчно забъркала баницата. Архип извади очилата си, примижа през тях към контейнера и попита строго: — От кога точно тази храна престоява в раницата ви? — От сутринта… но в гардеробната е хладно, още няма парно — притеснено обясни Соня. — Ясно, тогава по-добре пийте чай, а това си го вземете пак вкъщи. Огорчена, Соня си дръпна контейнера с луканката, а Архип видя по брадичката ѝ как се стича ароматно мазнина и в ума му се зароди неистово желание. Борейки се със себе си, накрая се престраши да опита и остана без думи: вкусът надмина всякакви очаквания. Вместо благодарности, предложи да я изпрати до спирката на автобуса и, докато вървяха през снежния софийски квартал “Люлин”, Соня го покани на другия ден на домашни сладкиши — морковени или извара, каквито предпочете. През нощта Архип сънува Соня и се събуди изчервен като ученик. Пътят към запознанството с бъдещите тъща и тъст го отведе в невзрачната къща в провинцията, където обстановката и държанието на майката (бойна българка с обшита ватенка и валенки) и младия, напет като овчар на събор в Копривщица, тъст му донесоха повече тревоги, отколкото смях. Разрази се типичен балкански семеен скандал — с крясъци, суетене и хвърчаща табуретка. Архип отново копнееше за тишината на градската си лаборатория и мечтаеше да избяга надалеч от бурната провинциална идилия… След сърдечна криза, лош чай в студена къща и още по-студени семейни отношения, Българският Архип се пребори между чувствата си и разума — и като всеки българин, уморен от страсти и скандали, се прибра в апартамента си с блажено чувство, че е по-добре сам със супата и варениките, отколкото с обвързаност към роднини по неволя. Размислих се за женитба.

Размислих се за женитба Архип се застояваше допоздна в лабораторията си в София, неуморно прехвърляше

Įdomybės

0249

Дете за най-добрата приятелка Когато Лили изживяваше последните месеци на бременността си, по-малкият ѝ брат замина от вкъщи, баща ѝ започна да пие, и оттогава животът ѝ се превърна в кошмар. Всяка сутрин Лили проветряваше апартамента, събираше празните бутилки изпод масата и чакаше баща ѝ да се наспи. — Тате, не трябва да пиеш. Едва преживя инсулта. — Какво като пия? По-лесно ми е така да понеса болката. — Каква болка? — Болката от това, че за никого вече не съм нужен. Дори за теб съм бреме. Аз съм един провален човек, Лили. Напразно съм се родил, напразно съм се оженил и се напънах да отгледам деца, които от мен взеха само слабост, безволие и мизерия. Всичко е напразно, дъще. По-лесно е да пиеш. Лили, и без това уморена, се ядоса. — Не е напразно, тате. На някои хора в живота им е още по-тежко. — По-тежко от това? Ти израсна без майка. Сега ще раждаш дете без баща, което ще живее в бедност. — Не е толкова зле, тате. Всичко може да се промени във всеки един миг. Тя си спомни с тъга как съвсем наскоро беше щастлива, готвейки се за сватба с Илия. Светът се срина, но трябва да се живее. Същия ден бащата отново се беше напил. Лили извика: — Пропи ли парите, които съм спестила за черни дни? Откъде ги намери? Разрови целия дом, ровил си и из моите неща?! — Всичко в този дом е мое — каза баща ѝ. — В това число и пенсията, която криеш от мен. — И всичко изпил? И не си помислил на какво ще живеем? — А защо трябва аз да мисля? Болен съм. Ти порасна, грижи се за мен! Лили претърси всички шкафове. — Помня, че вчера имаше още две пакета макарони и масло. А сега няма нищо! Какво ще ядем за вечеря?.. Лили бе потресена. Седна на стол и закри лицето си с ръце. Откъде да знае, че леля Наташа идва в нейно отсъствие, пои баща ѝ и обира всичко вкъщи? Като змия Наталия се вмъкна в техния дом и правеше всичко, за да разруши семейството. Онази нощ Лили плака, унила в леглото и гладна. На сутринта на вратата почука Наталия Атанасова. С модерен шлифер и токчета, тя даже не си свали обувките, ами тръгна из дома. — Здрасти. Моя позната от комуналния отдел ми каза, че имате дългове и скоро може да ви спрат тока. Какво става, Лили? Чай ще ми направиш ли? Без да чака, Наталия отиде в кухнята, рови из хладилника и шкафовете. — Ще си направя сама чай, ти си бременна като моята Светлана… Гледам — няма нито захар, нито чай. Как ще я карате така? Я да идем до магазина. Лили не гледаше гостенката: — Лельо Наташо, чай не мога да ти предложа. По-добре си тръгвай. Но Наталия не отстъпи: — Проблеми ли имаш? Виждам, че да. Помниш ли, че ти предложих да се преместиш при мен? Сега не моля, настоявам — идвай при мен. Няма условия тук за бебето, баща ти пие, нямаш какво да ядеш! Събирай багажа и тръгвай. Лили седна, замаяна, сълзите потекоха по бузите ѝ, а Наталия я прегърна: — Чуй ме, знам, че не ме обичаш. Нямам оправдание — дъщеря ми ти отне мъжа. Но не мога да гледам как страдаш. Искаш или не, ще се погрижа за теб. Всичко после й се стори като насън: Наталия ѝ помогна да събере багажа и извика такси. *** Когато Лили започна да ражда, Наталия Атанасова не се отделяше от нея: — Слушай внимателно, Лили. Вече предупредих лекарите, че ще се откажеш от бебето си. Когато родиш, не го взимай на ръце, не го слагай на гърда. Просто не го гледай. Лили изнемогваше от болка: — Лельо Наташо, все ми е едно. Да свършва по-бързо. — Не забравяй — сама няма да можеш да го отгледаш. Намерих чудесно семейство, готови веднага да осиновят бебето. След няколко часа се появи момиченце. — Три и триста, здравичка е. Всичко е наред. Медицинската сестра зави плачещото бебе и го изнесе, без да го покаже на майката. Но педиатърът строго погледна Лили: — Какво означава това? Здрава, хубава дъщеря, а дори не искате да я видите. Донесете бебето обратно. Лили поклати глава: — Не искам. Нямам с какво да я гледам, не исках да раждам… Има хора, на които ще им е по-скъпа. Ще подпиша отказ, да я осиновят… — Не бъдете глупава, поне я погледнете. Лили стисна очи, но усети нежен допир до ръката си. Медицинската сестра сложи бебето до нея — малкото и беззащитно същество се притисна до майка си, търсейки гърдата. — Ето, мамче, нахрани си детето — усмихна се педиатърката. Видя как Лили трепери от вълнение. — Хубавицата има нужда от теб, а не от приемни родители. Лили се разплака, прегръщайки дъщеря си. През следващите часове Лили не сваляше очи от момиченцето. Така се събуди майчинският ѝ инстинкт. „Ето го смисълът на живота ми — дъщеря ми. Все едно дали Илия си е тръгнал, и баща ми се държи зле… Аз съм нужна на детето си, ще остана при нея.“ *** Лили се събуди от гласа на Наталия. Наталия Атанасова, по халат, влезе в стаята. — Да не си забравила какво обеща? Родиш и оставяш детето — имам хора, чакат само да го вземат. — Лельо Наталия, размислих. Няма да го давам никому. — Но нямаш пари, къде ще го заведеш? Ще просиш ли? — Ще се оправя. Не ви притеснявам повече. Лицето на Наталия стана злобно. — Полудя ли?! С какво ще го храниш? На улицата ли ще го носиш? Разбуденото от викове бебе заплака, Лили се засуети да го вземе. — Недей! Ще го нахраня с адаптирано мляко, ще кажем на лекарите, че нямаш кърма — настоя Наталия. — Не решавате вие — това е моето дете! Размислила съм! — Не можеш! Обеща! — На вратата! Наталия напусна. Съквартирантката на Лили я попита: — Коя беше тази? — Леля. — Прекрасно постъпи! Аз съм Лера, ако ти трябва помощ, ще ти помогнем. Светът има и добри хора. *** Преди изписването Лили я повикаха навън. Стоеше Светлана, бременна. — Здрасти, чух че си родила. — Дъщеря. Светлана я хвана за ръка: — Мама намери семейство, искат да ти осиновят бебето. Дават милион лева! Ще си купиш стая, може да внесеш и за апартамент! — Ами ако толкова ги харесваш — продай им твоето дете! Светлана се разстрои: — Дай бебето на мен! Ще го възпитам, та тя е дъщеря на Илия. — Ще се оправиш ли с две деца? — Не разбираш, разваляме се с Илия! Лили тръгна да си ходи. Светлана се вкопчи: — Имам нужда от това дете! — Пусни ме. По-късно влезе самият Илия: — Родила? Да я видя? — Не! Отиваш сега при Светлана, там ще гледаш! — Искам да взема детето! Подпиши отказ и я осиновявам веднага! — Аз няма да изоставя никого, който има нужда от мен! Дошъл си напразно. Детето не ти давам! След скандала Лили моли сестрите да не пускат никой при нея. Епилог При изписването Лили излезе с дъщеря си. Беше с Лера, срещна ги мъжът и майката на Лера. На стълбите видя колата на Резникови. От нея излезе майката на Илия — Валерия Яковлева — погледът ѝ беше хищен, в очакване. Лера я дръпна: — Коя е тази? — Родителите на Илия. — Гледа те като вълчица. Не е добре — по-добре ела у нас, стаята ти е готова. Лили се съгласи. Живеейки при новите приятели, Лили намери любов — братовчедът на Лера, заклет ерген Иван, започна да се грижи за нея. Иван бе добър човек, ожени се за Лили, осинови детето й, помагаше и на тъста. Що се отнася до Светлана и Илия — бракът им се разпадна. Оказа се, че Светлана всъщност не е бременна, а симулира с изкуствен корем. Наталия Атанасова, за да защити дъщеря си, разкри тайната — на Светлана е направен ранен аборт. И предложи на Илия да вземат бебето на Лили и да го представят като собствено — за да не разбере никой истината и всички да са щастливи. Илия се съгласи, докато Лили не отказа да изостави бебето си. Майката на Илия, Валерия Яковлева, остана разочарована и изхвърли Светлана, принуждавайки сина да се разведе.

Детето за приятелката Когато Петя изкарваше последните месеци от бременността си, малкият ѝ брат замина