Įdomybės!

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Честно казано, никога не съм мислила да се омъжвам. Ако не бяха настойчивите грижи на бъдещия ми съпруг, до днес щях да летя свободна като птица. Артем беше като луд пеперуд, кръжеше около мен, не ме изпускаше от очи, угаждаше във всичко, трепереше над мен… Е, предадох се. Сключихме брак. Артем веднага стана не просто домашен, а истински близък човек. С него беше удобно и спокойно – като с любимите домашни пантофи. След година се роди синът ни Светослав. Артем работеше в друг град и се прибираше у дома веднъж седмично, все ни носеше вкусни изненади със Святик. Както винаги, при едно от идванията му, приготвих да пера нещата му, проверявайки всички джобове – навик от времето, когато бях изпрала шофьорската му книжка… Оттогава внимателно претърсвам всяка гънка и джоб. Този път от панталона изпадна листче, прегънато на четири. Разгънах го – дълъг списък с ученически пособия (беше август), а накрая с детски почерк: „Тате, ела по-скоро.“ Ах, така ли се забавлява мъжът ми? Двоеженец! Не започнах истерия, грабнах чанта под мишница, хванах Святик (на три години) за ръка и се отправих при мама на гости – за дълго. Мама ни даде стая: -Живейте тук, докато се помирите. В мен се роди мисълта за отмъщение на неблагодарния съпруг. Спомних си за съученика Ромко. С него „ще заромантя“! Рома бе неустойчив в тормоза – в училище и след това. Звъннах му. -Здравей, Ромче! Още ли не си женен? -Надежда? Здравей! Каква разлика – женен-разведен… Да се видим? – оживи се той. Романът ми продължи половин година. Артем всеки месец плащаше издръжка на сина ни, я предаваше на мама и тръгваше. Знаех, че живее с Катя Евсеева – тя имаше дъщеря от предишен брак, настояла малката да казва „тате“ на Артем. Катя боготвореше Артем – плетеше му чорапи, свитери, угощаваше го… Всичко това разбрах по-късно. Винаги ще го попреквам за Катя. А тогава мислех, че брака ни е изживян. …Но седейки на кафе с Артем (за предстоящия развод), ни връхлетяха хубавите спомени. Артем ми призна неземна любов, покая се… Казал, че не знае как да отпрати Катя. Съжали го душата ми и се събрахме отново. Артем не знаеше нищо за Ромко. Катя и дъщеря ѝ напуснаха завинаги града. …Минаха седем щастливи години. После Артем претърпя катастрофа – операции, възстановяване, две години реабилитация. Това го съсипа. Започна сериозно да пие, съвсем се изгуби. Никакви уговорки не помагаха, изтощаваше себе си и нас. Тогава на работа намерих „жилетка за сълзи“ – Павел. Чуваше ме, утешаваше, разхождаше се с мен… Беше женен, чакаше второ дете. Не знам как се озовахме заедно в леглото – лудост! Беше по-нисък от мен, дребен – не в моя вкус… Започнаха културните развлечения – изложби, концерти, балети. Когато съпругата роди дъщеря, Павел прекрати всичко, смени работа, отдалечи се… Аз не претендирах за него, лесно го пуснах – беше просто временна утеха. Моят съпруг продължаваше да пие. …След пет години случайно ще се срещнем с Павел, този път ще ми предложи брак – и ми стане смешно. Артем за малко се оправи, замина на гурбет в Чехия. Аз бях примерна жена и майка – цялата за семейството. След половин година Артем се върна, ремонтирахме дома, купихме техника, оправи си колата. Живей да му е кеф! Но не, пак започна да пие и започнаха адските кръгове. Намирах го по пейки, влачех го вкъщи, търсех го по квартала… …Един слънчев пролетен ден, тъжна на автобусната спирка, чувам: -Може ли да помогна на вашата беда? Обръщам се – невероятен красавец! На 45 съм – ще съм ягодка отново?! Засрамих се като девойка, докато не дойде автобуса и отпраших надалеч. Той ми помаха, три дни мислех за него. Егор – така се казваше – бе настойчив като танк. Все ме чакаше сутрин на спирката, изпращаше въздушни целувки… Донесе букет червени лалета – казах му „Как с цветя сутрин на работа? Ще ме забележат!“ Егор го подари на една баба, тя го благослови: „Да ти е страстна любовницата!“ Аз се изчервих. Егор ми предложи: -Надежде, хайде да сме виновни заедно! Няма да съжаляваш. Съблазнително предложение и тъкмо навреме – със съпруга ми отношения нямаше. Артем лежеше като дърво, забравен от пиенето. Егор бе непушач, спортист на 57, разведен и чудесен събеседник – с необяснима сила… Втурнах се в този любовен водовъртеж – омая и страст за три години, между него и дома се лута душата ми. Исках да приключа, но нямаше сили – Егор ми беше обсебил и душата, и тялото! Когато беше близо, дишането ми се спираше… Но усещах, че тая страст не води до добро – любов нямаше. Връщах се изтощена от пламенното приключение, исках да се притисна към мъжа си – макар пиян, вонящ, но истински мой! Своя сухар по-сладък от чуждите пироги! Страстта – от страдане, а аз исках всичко това да приключи, да се изстрада и да се върна в семейството. Синът ми знаеше за Егор – видя ни в ресторанта заедно с приятелката си: наложи се да ги запозная. Вечерта ме гледаше очакващо – отговорих шеговито, че бях на служебна среща. Святик не осъди, просто помоли да не се развеждам с баща му – вярваше, че може да се оправи. Чувствах се объркана – приятелка ме посъветва да зарежа всичките любовници и да се успокоя, и постепенно се вслушах – тя имаше богат опит с трима мъже. Но се освободих чак когато Егор се опита да ме удари – това бе краят! „Тихо е морето, докато стоиш на брега…“ – каза приятелката. Мигом ми се просветли. След три години мъка – свобода! Егор дълго ще ме преследва, но аз останах непреклонна. Приятелката ме награди с чаша „Ти си правата!“. А Артем научи за всичко – Егор му звънил, разказвал. Мъжът ми призна: -Като слушах глупостите на ухажора ти, мислех да умра. Аз съм виновен – изпуснах те, продадох на зелената змия… Какво да ти кажа? …Минаха десет години. Две внучки с Артем. Седим веднъж на вечеря – той ме хваща за ръка: -Наде, не гледай настрани. Аз съм твоето щастие! Вярваш ли? -Разбира се, вярвам, единствен мой…

ТИ ЛИ СИ МОЕТО ЩАСТИЕ? Никога не съм се замисляла да се омъжвам. Ако не бяха настойчивите ухажвания на

Įdomybės

037

Мъж трябва да жертва своето куче, защото няма пари да го спаси.

Един мъж трябваше да жертва кучето си, защото нямаше пари да го спаси. Дядо Димитър донесе своя вярно

Įdomybės

087

Чужденското селско имение: Уют и чар в българския провинциален стил

Чужденската вила Преди година семейство Димитрови купиха къща в провинцията. След като навърши петдесет

Įdomybės

0109

Синдромът на вечно отлагания живота… Изповед на 60-годишна българка Мария: Тази година навърших 60 години. Никой от близките ми дори по телефона не ме поздрави за юбилея. Имам дъщеря и син, внук и внучка, бившият ми съпруг още е наоколо. Дъщеря ми е на 40, синът ми – на 35. И двамата живеят в София, завършили са престижни столични университети. И двамата са умни и успешни. Дъщеря ми е омъжена за висш държавен служител, синът ми – за дъщерята на крупен столичен бизнесмен. И двамата имат успешна кариера, много имоти, освен държавна работа всеки има и собствен бизнес. Всичко е стабилно. Бившият ми съпруг си тръгна, когато синът ни завърши университет. Каза, че му е писнало да живее в такова темпо. Въпреки че самият той работеше спокойно на едно място, прекарваше уикендите си с приятели или на дивана, а на почивка ходеше цял месец при роднини на морето. Аз не вземах отпуска, работех на три места едновременно – инженер в завод, чистачка в същото предприятие, а през уикендите – пакетирачка в кварталния хипермаркет от 8 до 20, плюс почистване на служебни помещения. Всичко, което изкарвах, отиваше за децата – София е скъп град, а обучението в престижни вузове върви с хубави дрехи. Плюс храна и забавления. Научих се да нося стари дрехи, преправях нещо, кърпех обувки. Ходех чиста, спретната. Това ми беше достатъчно. Из развлечения – само сънищата ми, понякога се виждах щастлива и млада в тях, усмихната. Мъжът ми, щом напусна, веднага си купи нова, скъпа кола. Явно беше натрупал доста. Съвместният ни живот беше странен – всички разходи бяха на мен, с изключение на тока и парното, които предимно той плащаше. С това свършваше приносът му към семейството. Децата ги изучих аз… Апартаментът, в който живеехме, ми остана от баба. Хубава, здрава, поддържана кооперация с високи тавани. Двустаен, преправен на тристаен. Имаше килер 8,5 квадрата с прозорец, ремонтирах го и в него сложих легло, бюро, шкаф, рафтове – там беше дъщеря ми. Аз и синът ми живеехме в една стая, но аз се прибирах само да спя. Мъжът ми беше в хола. Когато дъщеря ми се премести в София, заех нейния килер. Синът остана в стаята си. Разделихме се с мъжа ми без скандали, без дело за имущество, без взаимни обвинения. Той искаше ДА ЖИВЕЕ, не скучен живот, а аз бях толкова изтощена, че въздъхнах с облекчение… Не трябваше вече да готвя първо-второ-десерт и компот. Не трябваше да пера дрехите му, чаршафите, да гладя, да сортирам, просто можех да ползвам времето за почивка. Дотогава се бях натрупала с много болежки – гръб, стави, диабет, щитовидна, нервно изтощение. За първи път взех отпуск и се заех с лечение. Не спрях допълнителните работи. Позакрепих се. Наех много добър майстор и с помощник направиха страхотен ремонт на банята за две седмици – истинско щастие! ЛИЧНО щастие! Щастие за мен! През това време на успешните си деца пращах пари вместо подаръци за рожден ден, Нова година, 8-ми март, 23-ти февруари. После се появиха внук и внучка. Тоест, не можех да се откажа от допълнителната работа. За себе си не оставаха пари. Поздравяваха ме рядко, най-често в отговор на моите. Не ми подаряваха нищо. Най-много ме боля, че на сватбите си никой от тях – нито синът, нито дъщерята, не ме покани. Дъщеря ми честно каза: „Мамо, ти няма да се впишеш в компанията. Там ще са хора от президентската администрация.“ За сватбата на сина разбрах от дъщеря ми след като беше минала… Благодаря поне, че не поискаха пари за сватбата… Никой от децата никога не идва, макар че винаги ги каня. Дъщеря ми казва, че няма какво да прави в нашия „колхоз“ (областен град с милион жители). Синът винаги казва „ама, мамо, не мога сега!“ Самолетът до София лети по 7 пъти на ден! Пътуването е два часа… Как бих нарекла този период от живота си? Може би „живот на потиснати емоции“… Живеех като Скарлет О’Хара – „ще помисля за това утре“… Потисках сълзите и болките си, всички емоции – от объркване до отчаяние. Работех като робот, програмиран само за труд. После предприятието купиха софиянци и започна реорганизация. Пенсионерите ги съкратиха, аз загубих две работи, но можах да изляза по-рано на пенсия. Пенсията ми е 800 лева… Опитай се да преживееш на това. След време ми провървя – в нашата пететажка с четири входа се освободи място за чистачка… Започнах да чистя входове – още 800 лева. Пакетирането и почистването през уикендите в хипермаркета не го зарязах, плащаха добре – 120 лева за смяна. Започнах полека да ремонтирам кухнята. Всичко сама, кухнята ми я направи съсед – бързо, качествено, поносима цена. Пак започнах малко по малко да събирам пари. Иска ми се и стаите да обновя, да сменя някоя мебел. Тоест имах планове… но в тях мен самата ме нямаше!!! Какво харчех на себе си? Само храна, най-обикновена, и лекарства, за тях отиваше най-много. Наемът – всяка година все по-голям. Бившият ми казваше да продам тристайния, районът е хубав, ще взема добра цена, да купя малък. Но ми е жал – споменът за баба ми. Родителите си не помня. Баба ме отгледа. Много ми е скъп апартаментът, в който мина целият ми живот. С мъжа ми успяхме да запазим нормални приятелски отношения. Понякога се чуваме, като стари познати. Той е добре. За личния си живот не говори. Веднъж месечно идва, носи нещо – картофи, зеленчуци, ориз, минерална вода. Само тежките неща. Пари не взима. Казва, да не ползвам доставка – ще ми донесат вехти стоки. Съгласявам се. В мен сякаш всичко е застинало – живея и живея. Работя много. Не мечтая за нищо. Не желая нищо за себе си. Дъщеря и внуците гледам само в инстаграма на дъщеря ми. Живота на сина – в инстаграма на снаха ми. Радвам се, че са добре. Всички са живи и здрави. Почиват на интересни места, ходят по скъпи ресторанти. Може би съм им дала малко любов. Затова и към мен няма любов. Дъщеря ми понякога пита как съм. Винаги отговарям „добре съм“. Никога не се оплаквам. Синът понякога праща гласови в WhatsApp – „Здрасти, мамо, надявам се, че си добре.“ Преди ми беше казал, че не иска да слуша за проблемите ни с баща му, действа му зле. Така че спрях да разказвам нещо, казвам само – да, сине, добре съм. Много ми се иска да прегърна внуците, но подозирам, че не знаят за съществуването на баба си – пенсионерка и чистачка. Вероятно по легенда баба вече е „там някъде“… Не си спомням някога да съм си купувала нещо лично за себе си, освен бельо и чорапи – от най-евтините. Никога не съм ходила на маникюр, педикюр… Веднъж месечно се подстригвам в кварталната фризьорка. Боядисвам си косата сама. Радва ме, че като млада и като стара съм със същия размер дрехи – 46/48. Гардеробът не се налага да се обновява. Страхувам се, че един ден няма да мога да стана от леглото – болките в гърба са ужасни. Боя се да не остана неподвижна. Може би не е трябвало да живея така – без почивка, без дребни радости, все да работя и да отлагам всичко за „по-късно“? А къде е това „по-късно“? Няма го… В душата ми е празнота… в сърцето – равнодушие… и около мен – пак празнота… Никого не обвинявам. Но и себе си не виня. Цял живот работих и работя и сега. Подготвям си малка „възглавница за сигурност“, ако не мога да работя. Макар и малка, но все пак… Но защо да се лъжа – знам добре, че ако се „тресна“, няма да живея… не искам никой да има грижи с мен. И знаете ли, кое е най-тъжното? Никой никога не ми е подарявал цветя… НИКОГА… Смешно ще е, ако донесат букет на гроба ми… ще стане за смях…

Синдромът на вечно отлагания живот Изповедта на 60-годишната Маргарита Тази година отбелязах кръгли 60.

Įdomybės

016

Синдромът на вечно отлагания живота… Изповедта на една 60-годишна българка Елена: Тази година навърших 60. А никой от семейството, дори по телефона, не ме поздрави за юбилея. Имам дъщеря и син, внук и внучка, бившият ми мъж също е жив. Дъщеря ми е на 40, синът ми – на 35. И двамата живеят в София, завършили са престижни столични университети. И двамата са умни, успели хора. Дъщеря ми е омъжена за високопоставен държавен служител, синът ми е женен за дъщеря на известен столичен бизнесмен. И двамата имат успешна кариера, множество имоти, всеки има и свой бизнес наред с държавната работа. Всичко е стабилно. Бившият ми съпруг си тръгна, когато синът ми завърши университета. Каза, че вече не издържа на този начин на живот. А самият той работеше спокойно на една позиция, съботите и неделите прекарваше с приятели или на дивана, за отпуск заминаваше за цял месец при роднини в Бургас. Аз пък отпуска не съм взимала – едновременно работех на три места: като инженер във фабрика, като чистачка в управлението на същата и уикендите – като пакетировачка в кварталния супермаркет от 8 до 20 часа, плюс почистване на служебните и складови помещения. Всичко спечелено отиваше за децата – София е скъп град, а обучението в престижни университети изисква добра дреха, храна и забавления. Та научих се да нося стари дрехи, преправях ги където можех, оправях обувките си. Ходех чиста и спретната, това ми беше достатъчно. Единствените ми забавления бяха сънищата – понякога се виждах млада и щастлива насън, смеех се. Мъжът ми, щом си тръгна, веднага си купи скъпа и престижна кола. Значи доста е спестил. Съвместният ни живот беше странен – всички разходи, освен сметките за жилището, бяха на мой гръб. Тях плащаше той и до там му беше приносът. Аз изучих децата… Апартаментът, в който живеехме, наследих от баба – солидна, поддържана тухлена гарсониера с високи тавани. Двустаен, преустроен на тристаен. Имаше килер 8,5 квадрата с прозорец, ремонтирах го и пригодих – легло, бюро, гардероб, рафтове. Там живееше дъщеря ми. Аз и синът ми спяхме в една стая, добре че само нощувах там. Мъжът ми спеше в хола. Когато дъщеря ми се премести в София, аз заех нейния килер. Синът ми остана в стаята. Разделихме се с мъжът ми без скандали, без имуществени делби, без взаимни обвинения. Той искаше да ЖИВЕЕ истински, а аз бях толкова изтощена, че си отдъхнах… Не трябваше повече да готвя първо, второ, десерт и компот, да пера дрехите му, чаршафите му, да ги гладя и подреждам – можех поне малко да почивам. Дотогава бях натрупала куп болести – гръбнак, стави, диабет, щитовидна жлеза, нервно изтощение. За пръв път си взех отпуск от основната работа и се заех с лечение. Надниците не ги оставих. Позакрепих се. Поръчах на един много добър майстор ремонт на банята – за две седмици всичко беше готово. Това беше лично мое щастие! Щастието за себе си! През всички тези години на успешните си деца пращах пари вместо подаръци за рождени дни, Коледа, Осми март, 23-ти февруари (Ивановден). После се появиха внуци и внучка. Значи не можех да спра с почасовата работа – за себе си не оставаха пари. Поздравяваха ме рядко, по-скоро като отговор на моите поздрави. Подаръци не получавах. Най-болезненото беше, че на сватбите им не ме поканиха нито синът, нито дъщерята. Дъщеря ми откровено заяви: „Мамо, няма къде да се впишеш там – ще са хора от президентския апарат.“ За сватбата на сина ми разбрах от дъщерята след събитието… Поне не ми поискаха пари за тържествата… Нито едно от децата не идва при мен, макар че винаги ги каня. Дъщеря ми казва, че няма какво да прави тук, в нашия „колхоз“ (областен град с над 100 000 жители). Синът ми все казва: „Мамо, нямам време!“ Самолетът до София лети по няколко пъти дневно! Полетът е само два часа… Как бих нарекла този период от живота си? Навярно живот на потиснати емоции… Живях като Скарлет О’Хара – „Ще помисля за това утре“… Скръбта и болката ме тиха – емоциите зачитах от недоумение до отчаяние. Бях робот, програмиран за работа. После завода ни беше купен от столичани, започна реорганизация. Нас, предпенсионерите, ни уволниха – загубих две работи наведнъж, но така поне успях предсрочно да изляза на пенсия. Получих 800 лева… Е, живей с тая пенсия… На късмет в нашата пететажна панелка се освободи място за чистачка – започнах да мия входа за още 800 лева. Почасовата работа в супермаркета не оставих, плащат добре – 100 лв. на смяна. Трудно е, защото цял ден съм на крак. Започнах да правя попромени в кухнята. Всичко сама. Кухнята поръчах на съседа – направи я добре, бързо, за добра цена. Пак започнах да спестявам – исках да освежа стаите, да сменя малко мебели. Планове имаше… Само че в тях мен ме нямаше! Какво си купувам аз? Храна – най-обикновена, и лекарства. Лекарствата отнемаха много. Квартирният наем – с всяка година по-висок. Бившият ми мъж ме убеждаваше да продам апартамента – трите стаи са в добър квартал, ще ми дадат добра цена, ще си купя едностаен. Но не исках – това е споменът за баба ми. Родителите си не помня, тя ме е отгледала. Много е скъп този дом – тук мина цял живот. С мъжа ми успяхме да запазим нормални приятелски отношения. Виждаме се понякога като стари познати. При него всичко е наред. За личния си живот не говори. Веднъж месечно идва, носи продукти – картофи, зеленчуци, ориз, минерална вода. Това, което е тежко. Пари не взема. Казва, да не ползвам доставки, защото ми носят развалени неща. Съгласявам се. В мен сякаш всичко е застинало – живея си. Работя много. Нищо не мечтая. Нищо не искам за себе си. Дъщеря и внуци виждам само в инстаграма ѝ. Животът на сина ми – в инстаграма на снахата. Радвам се, че са добре. Че са здрави. Почиват по интересни места, ядат в скъпи ресторанти. Навярно съм дала малко любов – затова и те не ме обичат. Дъщеря ми понякога пита как съм. Винаги отговарям – добре. Никога не се оплаквам. Синът ми понякога праща гласови съобщения: „Здрасти, мамо, надявам се, че си добре.“ Някога синът ми каза, че не иска да слуша за проблемите ни – негативната енергия го товари. И спрях да му разказвам, ограничавам се да казвам: „Да, синко, добре съм.“ Много искам да прегърна внуците, но подозирам, че може би те даже не знаят, че имат жива баба – пенсионерка чистачка. Вероятно според легендата бабата отдавна е на онзи свят… Вече не си спомням някога да съм си купила нещо за себе си – понякога бельо и чорапи, най-евтини. Не помня да съм ходила на маникюр, педикюр… На стригане месечно – в кварталната фризьорка. Боята за коса – сама вкъщи. Радва ме това, че както младостта, така и старостта ми са в един и същ размер – 46/48. Няма нужда да обновявам гардероба. Много ме е страх, че един ден може да не успея да стана сутрин – болките в гърба не спират. Страхувам се да остана неподвижна. Може би не трябваше да живея така – без почивка, без малки радости, вечно работеща и отлагаща всичко за „после“… А къде е това „после“? Вече го няма… В душата ми е празнота… в сърцето – пълно безразличие… А наоколо – пак празнота… Никого за нищо не виня. Но себе си също не мога да виня. Цял живот съм работила и пак работя. Правя си „подложка за сигурност“, ако не мога да работя. Малка, но все пак… Макар да знам добре – ако легна, няма да живея… Не искам да създавам проблеми на никого. И знаете ли кое е най-тъжното? Никой никога през целия ми живот не ми е подарявал цветя… НИКОГА… Ще бъде наистина смешно, ако някой донесе цветя на гроба ми… ей така, да се посмееш…

Синдром на вечно отлагания живота… Изповедта на една 60-годишна жена Валентина: Тази година отбелязвам

Įdomybės

055

Още една година заедно… Напоследък бай Аркадий сам навън не излизаше. Не беше излизал, откакто един ден отиде до поликлиниката и забрави къде живее и как се казва. Тръгна в съвсем друга посока и дълго обикаля квартала, докато погледът му не се спря на една добре позната сграда. Оказа се часовниковият завод, където бай Аркадий е работил близо петдесет години. Гледаше завода и знаеше, че го познава, но не помнеше защо, нито кой е той самият, докато някой не го потупа по рамото, незабелязано изскочил зад гърба му: – Аркадийчо! Дядо Аркадий, ти ли си, липсвах ти? А ние скоро си говорихме за теб – какъв майстор и учител ни беше. Аркадий, не позна ли кой съм? Юро Акулов съм, ти, бай Аркадий, направи човек от мен! В главата на Аркадий нещо щракна, и тя изведнъж престана да е празна – зарадва се, че си спомни всичко… Юра го прегърна, старият му ученик: – Позна ли ме? Аз само мустаците си махнах, та не се познавам! Абе, Аркадий, ще минеш ли през завода – всички ще се радват да те видят! – Друг път, Юра, уморен съм днес – призна бай Аркадий. – Имам кола тук, хайде, ще те закарам, знам ти адреса – зарадва се Юра. Юра го закара вкъщи, а оттогава Наталия Лъвова не го пускаше никъде сам, макар че паметта му се беше върнала. Всичко правеха заедно – до парка, до поликлиниката, до магазина. Но един ден бай Аркадий се разболя, вдигна температура и силна кашлица, а жена му сама изтича до аптеката и магазина, макар че и тя не се чувстваше добре. Купи лекарства и хранителни продукти, не много, но усети странна слабост и недостиг на въздух. Торбата й се стори ужасно тежка. Наталия поседна, пое въздух и тръгна с торбата към дома си. Измина няколко крачки, пак спря. Остави торбата върху прясно падналия сняг и… изведнъж меко се свлече на алеята към блока. Последната й мисъл беше – защо трябваше да купи толкова много, вече на старини умът ми не е същият! Добре че съседи излизаха от входа, видяха я, притичаха и звъннаха на бърза помощ… Наталия я взеха с линейка, а съседите събраха покупките и се върнаха да почукат на тяхната врата. – Мъжът й, Аркадий, май си е вкъщи, явно е болен, не го виждам от няколко дни – предположи леля Нина, – Спи сигурно, Наталия ми казваше, че и той не се чувства добре, ех, старостта радост не е, ще се върна после… Бай Аркадий чу звънеца, но кашлицата му пречеше да диша, искаше да стане, но от слабост и температура не можеше, почти падна… Кашлицата утихна, а той се унесе в странен сън, подобен на яве. Къде е Наталия, защо я няма толкова дълго? Лежа така дълго, когато чу леки стъпки. До него дойде жена му Наталия, така се зарадва, че се е върнала. – Аркадий, дай ръка, хващай се за мен, ставай, ставай – подкани го тихо Наталия, и той се изправи, опрян в нейната странно хладна и слаба ръка. – А сега отвори вратата, отвори бързо – прошепна тя. – Защо? – учуди се Аркадий, но отвори, щом тя го помоли – и в апартамента нахлуха леля Нина и Юра, младият му колега: – Аркадий, защо не отваряш, звъняхме и чукаме! – Наталия, а къде е тя, беше тук до мен? – с пребледнели устни попита Аркадий, опитвайки се да разбере къде се е изгубила жена му. – Тя е в реанимация – учуди се леля Нина. – Според мен бълнува – сети се Юра и едва го хвана, преди да падне в несвяст… Съседката и Юра извикаха линейка, оказа се, че Аркадий е припаднал от температура… След две седмици Наталия Лъвова беше изписана от болницата. Юра я доведе с кола у дома, той и съседката през това време помагаха на Аркадий, и той оздравя. Най-важното – все още са заедно Когато Аркадий Иванович и жена му останаха най-сетне сами, едва сдържаха сълзите си. – Добре, че светът не е без добри хора, Аркадий, Нина е чудесна жена, помниш ли как децата й тичаха при нас от училище, хранехме ги, правихме с тях уроци, а после Нина ги прибираше. – Да, не всеки помни добрината, но тя не е затворила сърцето си – каза бай Аркадий, – И Юра, бе толкова млад някога, аз му бях наставник, дадох му опора. Младите забравят старците, а този не ме изостави. – След няколко дни е Нова година, Аркадий, колко щастлива съм, че отново сме заедно – притисна се Наталия към мъжа си. – Наталия, кажи ми, как дойде до мен от болницата и ме накара да отворя на спасителите? Аз без теб тук щях да умра – осмели се да попита Аркадий Иванович. Бояше се, че пак ще реши, че не е добре с главата, но Наталия го погледна изненадано, – Наистина ли беше? Казаха ми, че съм имала клинична смърт, а аз бях като в полусън, значи съм дошла до теб? И аз го помня – как се видях в реанимация, излязох и дойдох при теб… – Чудеса ни се случват в старостта, а аз те обичам както преди, даже повече – взе ръцете й в своите Аркадий, и дълго седяха мълчаливо, гледаха се сякаш се страхуваха, че пак нещо може да ги раздели… Вечерта, точно преди Нова година, Юра дойде с подарък – жена му беше направила питка. После леля Нина се отбиха, пиха заедно чай с питка, и душите им се стоплиха. Нова година Наталия и Аркадий посрещнаха двама. – Знаеш ли, пожелах – ако посрещнем тази Нова година заедно, значи годината е наша. И още ще поживеем – каза Наталия. И се засмяха от радост. Още една година живот заедно – това е толкова много, това е щастие.

Още една цяла година заедно Напоследък Аркадий Симеонов вече не излизаше сам навън. Не беше стъпвал сам

Įdomybės

015

Още цяла година заедно… Напоследък Аркадий Георгиев не излизаше сам навън. Не беше стъпвал сам

Įdomybės

0186

На края на България: Рита между снега на селската зима, забранената кредитна карта, баща с мечти за лъскава сватба, неподходящи ботуши и деца, които я учат какво е любов – истинският избор между Гошо от града и Владимир, баща на необикновеното момиче Таня, в свят без интернет, но с човечност, драми и топлина, които не могат да се купят.

В края на света. Снягът забиваше в ботушите на Маргарита, пареше кожата й, ама не смяташе да си купи

Įdomybės

031

На края на България Сняг шибаше в обувките и пари по кожата, но Рита нямаше намерение да си купува топли цвички – по-скоро ботуши над коляното, макар че тук би изглеждала нелепо. А и татковата карта беше блокирана. — Наистина ли искаш да живееш на село? — изсъска той, с презрение в гласа. Баща ѝ не понасяше селската обстановка, почивките сред природа, изобщо всяко място без удобствата на града. Гошо беше същият, затова Рита избра селото. Не че искаше да се засели там, макар че обичаше палатки и походи, но да живее на село? И да! Така каза на баща си. — Искам. И ще живея. — Недей глупости! Каква ще ти е работата – ще връзваш опашките на кравите? Мислех, че с Гошо ще се жените през лятото… Баща ѝ предложи Гошо като изстинала каша, досаден и предвидим. Не че Гошо беше неприятен на външен вид – изправен нос, сини очи, внимателно подстригана коса. Беше помощникът на баща ѝ и отдавна се надяваше Рита да се омъжи за него. Но тя не го понасяше, дразнеха я разказите за новите костюми, коли, часовници – все пари! А Рита жадуваше любов, драма и щастие, както по книгите. Затова кандидатства учителка в селска школата – място без интернет, без канализация, без топла вода. Директорът се двоумеше, но учителката беше починала, а Рита твърдо настоя… — Какво ще прави тук този млад и квалифициран педагог? — попита чиновничката с рижава коса. — Ще учи децата — отвърна Рита строго. И така, Рита започна да учи. Живееше в малка къщичка, на ръка си носеше дърва, топлеше се на печка. Гошо дойде, остана една нощ и си замина – без интернет, без канализация, не е за него. Първоначално ѝ харесваше, но като захванаха студовете и къщата изстиваше, се разколеба. Но не беше от хората, които се отказват. А и сега беше отговорна не само за себе си, но и за своите дванайсет ученици. Семьо дялкаше дървени животни, Ани пишеше стихове, Влади чистеше след часовете, Ирен имаше агънце, което я изпращаше до училище… А четенето – научиха се, само трябваше други книги и малко търпение. С една ученичка не успяваше – Таня. Баща ѝ, Владимир, изглеждаше като местен побойник, суров, с неспокойна усмивка и дори малко плашещ. — Защо Тане са ѝ само двойки? — Защото не работи, нищо не прави. — Заставете я. Кой е учителят тук? Рита разбра, че детето май има аутизъм – нуждае се от друг специалист. При директорката – само ядове: “Ще я преместим в помощно училище… Да имат подходящи условия.” Рита не бе съгласна. Потърси помощ от любимата си методистка, посети Таня вкъщи – малко, но уютно, с плюшени играчки. Така започна да ходи при Таня няколко пъти в седмицата, безплатно. Постепенно момичето отвори душа – рисуваше зайчета, поправяше грешки, съживи се… Баща ѝ, Владимир, покани Рита на Нова година. Беше странно, но не можеше да откаже… В същото време Гошо се появи – с шампанско, салати, подаръци и тежък въпрос: “Ще се върнеш ли? Или ще празнуваш селенската си компания?” Рита му отказа. Подаръкът за Владимир – топли ръчно плетени ръкавици. За Таня – нова плюшена приятелка. А Таня ѝ подари комикс и брошка на птичка — “мамина”… В този студен празник, в края на света, сред сняг и дърва, Рита намери своето истинско място, сред хора, които ѝ станаха най-скъпи.

На ръба на света. Снегът се набиваше в ботушите ми, жилеше кожата ми. Ала да купя топли цървули явно