Įdomybės!

Писмото: Снежен спомен от детството, изгубено писмо до Дядо Коледа и как едно семейство в България сбъдва мечтите на момче, избягало от трудното минало, със сила на добротата и празнично чудо

Писъмцето Пешо си тръгваше от работа, снегът приятно хрупкаше под ботушите му и някак несъзнателно го

Įdomybės

019

Джулия пазеше пред входа на блока. Всички съседи знаеха, че семейството от апартамент 22 е заминало за дълго, а сега на двора се появи куче, твърдо решено да ги дочака… Това се случи в началото на 90-те, в малък български провинциален град. Рано сутринта през юни, до вратите на книжарницата изведнъж се чу пронизителен писък от накладки. На шума веднага изскочиха продавачките, но когато излязоха навън, улицата беше пуста. Почти пуста… Близо до тротоара лежеше куче. Жално стенеше и напразно се опитваше да се изправи, но задните му крака изобщо не го слушаха. Най-смелата от момичетата — Вера — веднага се затича към животното. Говореше му нежно, галеше му муцуната и гърба, опитвайки се да разбере какво се е случило. — Какво става, Верче? Отстрани, нe смеейки да се приближат повече, стояха Наташа и управителката Елена Викторова. Бяха наплашени и се страхуваха да видят нещо ужасно, макар че външни рани по кучето нямаше. Безжизнено провлачваните задни лапи обаче говореха за сериозна травма. — Момичета, хайде да я пренесем в складовото помещение – може би ще се оправи. Не бива да остане навън — предложи Вера. Наташа погледна въпросително към управителката, която след леко замисляне се съгласи: — Добре, да постелем нещо… Можеш ли сама да я занесеш? — Мога — каза Вера, намествайки захвата си. Кучето беше дребна улична душица – с нещо лайпово във вида. Слаба, мръсна, без каишка — очевидно бездомна. Цял ден лежа в склада, а привечер, като се поопомни, пи вода и хапна малко — всичко това без да се изправя. Не можеше да се движи. На следващия ден Вера убеди баща си да дойде по време на обедната почивка и да я закарат до ветеринарната клиника. В града имаше само един малък веткабинет, без оборудване, дори без рентген. Лекарят не можа да каже нищо конкретно: — Може би с време ще се оправи… Кучето е младо, здраво. С добри грижи ще живее — рече сериозно. — Но да ходи… много е малко вероятно. На връщане всички мълчаха. Вера седеше отзад, държеше кучето, а бащата й от време на време ги поглеждаше през огледалото и въздишаше. Вечерта, по време на вечеря, каза: — Верче, опитай се да не се привързваш. Не го научавай на себе си. Даже и ние ще се местим есента. — Помня, тате — тихо отвърна Вера. Кучето кръстиха Джулия. Така остана да живее в склада на книжарницата. Първите две седмици почти не ставаше, а после започна да пропълзява из двора – задните лапи се влачеха след нея. — Какво ще правим с нея? На улицата няма да оцелее, а никой не се решава да я вземе у дома… — обсъждаха продавачките. — Добре, че Елена Викторова позволява да я държим тук. Самата Джулия сякаш не се отчайваше от болестта си. Бавно изследваше двора, душеше навсякъде и се връщаше на мястото си. През уикендите момичетата я взимаха у дома си на смени. Само Вера отказваше — след няколко месеца предстоеше преместване на Изток за две години (баща й заминаваше по работа, а семейството следваше), т.е. привързаността щеше да направи всичко по-трудно. Но Вера усещаше — привързаността е налице. Още от първия момент, когато срещна кучешкия поглед на пътя. И Джулия я гледаше по особен, топъл и предан начин. Веднъж все пак й се наложи да я вземе вкъщи — другите момичета не можеха. — Само веднъж! — оправдаваше се пред строгия поглед на баща си. — Всички са на път, на пикник, на гости… — Ние искахме да ходим на вилата — провикна се майка й от кухнята. Джулия веднага отиде при майка й. Сякаш разбра, че именно тя трябва да бъде спечелена. Влачещите се лапи будеха съчувствие, но Джулия погледна с онзи нежен, гладен поглед и след минута майка й вече нареждаше: — Къде ли не сте я хранили? Бедничката… виж, ще я вземем на вилата. Татко ти ще пече месце — кучето ще се зарадва! Вера погледна многозначително баща си, но той само поклати глава. На вилата Джулия беше щастлива — и скара, и със съседското куче Бим, което я прие като стара приятелка. На следващия ден, върната в апартамента, легна до леглото на Вера така, сякаш това й беше домът цял живот. Затова сутрешното връщане в магазина се оказа шокиращо — Джулия цял ден беше неспокойна, а когато я пуснаха на двора на обяд, просто изчезна. Продавачките я викаха и търсеха, но Джулия така и не се върна до затварянето. Вера беше отчаяна. Тръгна пеша към дома, викаше на всяка крачка: — Джулия! Джулия, къде си? Ела! И Джулия се намери — точно пред входа им, едва жива. Видеше се, че пътят е бил тежък. Но щом видя Вера, се взриви от радост — скимтеше, ближеше ръцете й, клатеше се така, все едно опашката й помръдна. Връщането в магазина вече беше безсмислено — пътя към дома знаеше. А да я държи заключена Вера вече не можеше. — Какво ще правим нататък? — питаше баща й, гледайки щастливата Джулия при краката на дъщеря си. — Ще я лекувам, тате. Надявам се да ми помогнеш. След седмица Вера почиваше, а после планираше да напусне работа. Последните близо два месеца преди преместването реши да посвети на Джулия. Баща й няколко пъти ги закара до столицата, където имаше сериозна клиника с рентген. Лекарите не обещаваха нищо, но поеха операцията — значи имаше шанс. Вера и Джулия се пренесоха на вилата. Вера се грижеше за нея непрекъснато: лекарства, масажи, упражнения. Кучето сякаш се учеше да ходи наново. Първоначално изглеждаше безполезно. Родителите, които идваха на гости, забелязваха малки подобрения: лапите вече не се влачеха напълно, макар и още да се разкрачваха. След месец Джулия вече тичаше с Бим, смешно се клатушкаше, а още месец по-късно остана само лека куцота. Вера се радваше, но се притесняваше за раздялата — времето бе малко. Съседката, стопанката на Бим, предложи: — Остави я при мен. Двамата ще са по-весели, познато място е, няма да тъгува толкова… В деня на заминаването Вера занесе Джулия при съседката, “на гости на Бим”. А вечерта семейството потегли с влака към София. После самолет до Варна, прекачване — и пристигане в Морската столица. След като се настаниха и разопаковаха багажа, Вера се обади на съседката. И чу най-големия си страх. През нощта Джулия усетила нещо и цяла нощ копала дупка. Сутринта на двора бил само Бим. Разбирайки, че няма да дочака, съседката отиде до дома на Вера. И какво да види — Джулия пред входа. Кучето я позна, но с ръмжене показа, че не смята да си тръгва. На шума се събраха съседи — всички знаеха, че семейството от 22 е заминало дълго. А пред входа вече седеше кучето, решило да чака. Колкото трябва. От този момент Вера звънеше на друга съседка — Оля Николаева от апартамент 23, която я държеше в течение: — Седи ти Джулия пред входа, като стражар! Не допуска никого при себе си. Оная съседка от вилата идва отвреме-навреме — наговаря я, мамчи с колбас, но — нищо! Вера опита да изпрати пари на Оля Николаева за кучешка храна — но тя твърдо отказа: — Какви пари, Верче… Целият двор я храни! Пари не трябват. Дойде зима. Обитателите на блока, включително Оля Николаева, често впускаха Джулия във входа да се стопли. Кучето се качваше на третия етаж, до апартамент 22 и лягаше на килимчето пред затворена врата. Сякаш разбираше отлично, че стопаните ги няма — и щом почувства топло, пак излизаше да дежури. Вера поддържаше връзка и с момичетата от книжарницата. Дори няколко пъти идваха на дома й, да видят познатото куче. Джулия ги разпознаваше радостно и приемаше лакомства, но категорично отказваше да тръгне с тях. Сърцето на Вера се късаше — искаше да се върне колкото се може по-скоро, но трудни и финансови обстоятелства я задържаха на изток. Бяха тежки времена в началото на 90-те, хората оцеляваха както можеха. Вера успя да се върне чак през юни. Като наближи входа, видя Джулия — седеше неподвижно, уши нащрек, но по леката тръпка в тялото се разбираше: познала стопанката и се страхува да вярва в щастието, да не би пак да си тръгне. После последваха прегръдки, сълзи и невероятно щастие. Вера имаше чувството, че сърцето ще изскочи, а и кучето като че ли също. Лятото отлетя за миг. В август дойдоха родителите — бащата имаше месечен отпуск, но септември бе нова командировка за година. Вера настояваше Джулия да тръгне с тях. Майка й погледна въпросително баща си, а той мълча, сумтеше и тежко въздишаше. Пътят щеше да е тежък дори за хора, какво остава за кучето, което не познава транспорт и шумни градове. Въздухът вибрираше от напрежение. Джулия чувстваше обстановката, беше напрегната и не се отделяше от Вера. И изведнъж една сутрин бащата каза на дъщеря си да се готви заедно с кучето: — Тръгваме. Ще й направим документи. Без ваксинация няма да я пуснат нито във влак, нито в самолет. Местният ветеринар получи няколко буркана домашна лютеница и корнишони и оформи паспорт и нужните ваксини със задна дата. Време за официални процедури нямаше. Вечерта бащата уши намордник на Джулия — тогава такива неща трудно се намираха. Кучето, никога неподвижно, седеше кротко, разбрало важността на момента, сияеше от гордост и щастие. — Готово, заминаваш с нас — рече той, пришивайки последния бод. — Само не ни подведи, Джулия… И Джулия не подведе. Семейството нито веднъж не съжали за решението си. Първо пътували с влака, после били летища, прекачвания. Кучето летяло с тях с транспортни самолети из цялата Източна България, ходило на Варна и Бургас. След година се върнаха у дома. Джулия живя с тях тринадесет ярки, добри и истински щастливи години — и винаги беше вярна, следваше Верa навсякъде, където и да отидеше.

Кучето Биляна седеше пред входа на блока. Всички съседи вече знаеха, че семейството от апартамент 22

Įdomybės

041

Джулия стоеше пред входа на блока. Всички съседи знаеха, че семейството от апартамент 22 са заминали за дълго, а сега в двора се е появило куче, решено да ги дочака… Това се случи в началото на 90-те в малък български град. В ранна юлска утрин пред книжарницата внезапно изпискаха спирачки. На шума веднага се появиха продавачките, но на улицата бе почти пусто… До тротоара лежеше куче. Мъчително скимтеше и напразно опитваше да се изправи, задните крака не я слушаха. Най-смелата – Вяра – веднага притича. Говореше тихо, галеше муцуната и гърба, и се опитваше да разбере какво става. — Как е положението, Вяра? Наталия и управителката Елена Георгиева стояха наблизо, уплашени да доближат. Външни рани нямаше, но безжизнените лапи прeдразполагаха за сериозна травма. — Момичета, да я внесем в склада — предложи Вяра. — Тук не може да стои. Наталия погледна управителката, която, макар и колебливо, се съгласи: — Добре… ще подложим нещо. Ще я донесеш ли сама? — Ще я донеса — отвърна Вяра, намирайки удобен захват. Кучето беше средно голяма улична душица с леко лайкови черти. Кльощава, мръсна, без каишка – явно бездомна. Прекара целия ден в склада, а привечер, съвземайки се, пи вода и хапна – пак без да става. Не можеше да се движи. На следващия ден Вяра убеди баща си да мине през обедното си време, за да я закарат до ветеринаря. В града имаше само малък кабинет, без рентген, без модерна техника, затова докторът каза: — Може и да се оправи… Млада и здрава е. С грижи ще живее, но да проходи — малко вероятно. На връщане всички мълчаха. Вяра държеше кучето в скута си, баща ѝ поглеждаше през огледалото и въздишаше. На вечеря той каза: — Вери, само не се привързвай много. И не ѝ давай навици – наесен заминаваме. — Помня, тате — отвърна тихо Вяра. Кучето бе кръстено Джулия. Остана да живее в склада на книжарницата. Първите две седмици почти не ставаше, после започна да се измъква до двора, задните лапи я влачеха след себе си. — Какво ще я правим? На улицата загива, а вкъщи никой няма да я вземе… — обсъждаха продавачките. — Добре че г-жа Георгиева разреши да я държим тук. Самата Джулия сякаш не страдаше толкова от недъга. Оглеждаше двора, душеше, вършеше си кучешките работи и се връщаше обратно. Викендите момичетата я вземаха у дома си по ред. Само Вяра отказваше – след няколко месеца семейството заминаваше за Далечния изток за две години, баща ѝ по работа. Привързаността щеше да направи нещата още по-трудни… Ала тя вече бе привързана. Още от мига на първия поглед край пътя. И Джулия я гледаше по особен, топъл и предан начин. Един ден Вяра се наложи да я вземе — другите имаха планове. — Само този един път! — извиняваше се тя на баща си. — Всички пътуват, на пикници са… — А ние също трябва да ходим на вилата — включи се майка ѝ от кухнята. Джулия веднага се залепи за нея. Сякаш знаеше, кой е главният човек за спечелване. Жалките лапи трогваха, а с тъжния „гладен“ поглед майка ѝ вече веще: — Бедничкото… Искало е да яде, Вери! Дай ще я вземем на вилата – баща ти шашлики ще прави, ще ти хареса… Вяра погледна баща си многозначително, но той само поклати глава. На вилата Джулия бе щастлива – и шашлики, и съседското куче Бим, което веднага я прие. Когато се върнаха, тя се просна до леглото на Вяра, сякаш там ѝ е мястото по рождение. Сутринта обаче връщането в магазина бе шок. Цял ден неспокойна, а на обяд просто изчезна. Продавачките я търсиха, зовяха, но до затваряне нямаше и следа. Вяра бе съкрушена. Тръгна пеша, викаше на всяка крачка: — Джулия! Джулия, ела… И тя се намери — пред входа вкъщи, едва жива, но при вида на Вяра се разтрепери от щастие. Връщането в магазина вече бе немислимо — пътя към дома бе намерен. А и Вяра не можеше повече да я държи заключена. — А сега? — попита баща ѝ, гледайки щастливата Джулия. — Ще я лекувам, тате. Надявам се, че ще помагаш. След седмица за Вяра започваше отпуск, планираше да напусне. Реши да посвети останалите два месеца преди заминаването изцяло на Джулия. Баща ѝ ги караше до областния център, където имаше модерна клиника с рентген. Лекарите не дадоха гаранции, но оперираха – значи имаше шанс. Вяра и Джулия заминаха на вилата. Грижи, лекарства, масажи, тренировки; кучето буквално се учеше да ходи отново. Отначало нямаше особен напредък, но родителите забелязваха малки подобрения – задните лапи вече не бяха напълно безжизнени. След месец Джулия вече тичаше след Бим, клатушкайки се весело, а още един месец по-късно ѝ остана само лека куцота. Радостта бе голяма, но мислите за предстоящата раздяла натежаха. Времето изтичаше. Съседката, стопанката на Бим, предложи: — Остави ми я. Ще са двойно щастливи, тук всичко си знае… На деня на заминаването Вяра заведе Джулия при съседката. Вечерта семейството вече пътуваше с влак за София, после самолет и така чак до Варна. След като подредиха багажа, Вяра позвъни на съседката. Чу най-големия си страх. През нощта Джулия разбрала какво става, цяла нощ рила подкоп. На сутринта съседката видяла само Бим. Знаейки, че е безнадеждно, дойдeла до вкъщи. И видя Джулия – пред входа. Кучето я позна, но с ръмжене даде да се разбере, че няма да мърда. На шума се събраха съседи – всички знаеха, че семейство от апартамент 22 са заминали за дълго. А пред блока стои куче, решило да чака. Колкото е нужно. Вяра започна да се обажда на другата съседка – баба Олга от апартамент 23. Тя редовно я осведомяваше: — Вашата Джулия стои пред входа като часови! Никой не пуска при себе си. Съседката ви опитва – и с колбас я уговаря, но напразно! Вяра опита да изпрати пари за храна, но баба Олга отказа: — Какви пари, Верче… Целият двор я храни! Пари тук не трябват… Дойде зима. Хората пускаха Джулия в коридора да се стопли. Кучето се качваше на третия етаж, легнеше пред апартамент 22 на килимчето, знаеше, че господарите ги няма, усещаше малко топлина и пак излизаше – настоятелно на депутатстването си. Вяра контактуваше с книжарките. Те също я посещаваха – Джулия ги разпознаваше с радост, приемаше почерпките, но не тръгваше с никого. Вяра бе разкъсана – искаше да се върне веднага, но обстоятелствата я задържаха далеч, както и тежките времена в началото на 90-те в България. Успя да се върне едва през юни. Като наближи входа, Вяра видя Джулия — неподвижна, с изправени уши, леко трепереща от щастие. Последваха прегръдки, сълзи и усещането за чудо и безкрайна радост. Лятото мина неусетно. През август дойде баща ѝ, на отпуск, но през септември предстоеше нова командировка за цяло година. Вяра ги убеждаваше да вземат Джулия с тях. Майка ѝ погледна въпросително, а баща ѝ мълчеше, хмуреше се, въздъхваше – пътят бе тежък дори за хора, а какво остава за куче. Усещаше се напрежение, Джулия улавяше настроението, неспокойна, не се отделяше от Вяра. И един ден баща ѝ каза: — Събирайте се заедно с кучето. Отиваме да правим документи. Без ваксини нито с влак, нито със самолет може да я вземем. Местният ветеринар за няколко бурканчета сладко направи ветпаспорт на Джулия със задна дата и нужните ваксини. Официално нямаше време. Вечерта баща ѝ шиеше намордник – тогава е било трудно да се намери кучешка екипировка. Джулия, никога не носила такова нещо, стоеше търпеливо, разбрала важността на момента, сияейки от гордост. — Готово, пътуваш с нас — каза той, слагайки последния бод. — Само, Джулия, недей ни разочарова… Джулия не разочарова. Никой не съжали за решението. Тя пътува с тях с влак, бе по летищата, летя на военни самолети из целия Източен Балкан, стигна до Добруджа и Родопите. След година всички се прибраха у дома. Джулия живя сред тях тринадесет щастливи, добри години – винаги вярна и неотлъчно до своята Вяра, където и да отиде тя.

Джулия седеше пред входа на блока. Всички съседи вече знаеха, че семейството от апартамент 12 е заминало

Įdomybės

0266

Стана толкова грозна, че със сигурност ще родиш дъщеря” – така ми казваше свекървата

Захабила си се толкова, че със сигурност ще родиш момиче така ми казваше свекървата. Когато други жени

Įdomybės

055

Кой спа на моето легло и го намачка… Разказ Любовницата на мъжа ми беше малко по-голяма от дъщеря ни – зачервени детски бузи, наивни очи, пиърсинг на носа (а когато дъщеря ни пожела същия, той се разкрещя и забрани). Да се ядосваш на такава беше невъзможно – Яна гледаше голите й посинели крака, дългата си зимна пухенка и искаше да й подхвърли нещо остро: „Ако ще раждаш деца на този идиот, вземи си дебел шлифер и си обувай чорапогащи под дънките.“ Но, разбира се, нищо не каза. Яна просто връчи ключовете на Арина, хвана двете чанти с останалите вещи и тръгна към спирката. — Яна Евгениева, а какво е онова нещо под кухненската маса? – извика момичето след нея. – Там ли се държат чиниите? Яна не се сдържа и отвърна през рамо: — Обикновено там криех труповете на любовниците на Сергей, но ти можеш да миеш там чинии! Без да дочака отговор или да види изплашеното лице на Арина, Яна доволна слезе по стълбите. Е, това явно е краят – двадесет години живот отиват на кино. Първа разбра, че Сергей си има любовница, дъщеря им. Пропусна часове в училище, върна се вкъщи, мислейки, че няма никой, и уцели млада нимфа, която пиеше какао от любимата й чаша. Дрехи върху нимфата почти нямаше, а под душа се плискаше баща й. Умната им дъщеря Настя бързо сглоби пъзела и звънна на Яна: — Мамо, май татко си има любовница, тя носи моите чехли и пие от моята чаша! Тъкмо като в приказките, помисли си Яна, спомняйки си колко се разстрои дъщерята всъщност – повече от факта, че някой е докоснал вещите й, отколкото от изневярата на баща си. Кой спа на моето легло и го намачка… За разлика от Настя, Яна прие всичко по-леко. Разбира се, самолюбието й пострада – девойката беше млада и хубава, а тя си имаше излишни килограми, целулит и всички белези на четиридесетгодишна жена. Но изпита и облекчение – толкова години с онези нощни обаждания, ненормален работен график, със сметки от кафенета, където той никога не я е водил… А да го хване на тясно, така и не успя; Сергей лъже умело, че накрая Яна винаги се оказва виновна. — Тя е първата, – нагло лъжеше Сергей. – Не знам, слънчево затъмнение ли, комета ли ме удари. Кометата се оказа служителка на хотел, където Сергей отсядаше по командировки. На двадесет, без никакви други достойнства освен свежо личице. Явно и без здрав разум – тръгна след него чак до София, нае с прибрани пари мръсна стая. И затова се срещаха в хола – тук можеше да си вземе душ, да изпере дрехите. Яна се чудеше защо пералнята постоянно работи на кратък цикъл, вместо на „смесени тъкани“! Апартаментът беше на Сергей – наследство от баща му преди брака. Като реши да се разведе, Яна трябваше да се изнесе с дъщеря си в нейният стар апартамент в Люлин, останал от баба й. Дъщеря й се възмущаваше – как ще пътува до училище! — Можеш да живееш с нас известно време, – предложи Сергей, получи порция обиди в отговор. Яна се радваше, че поне дъщеря й може да му каже какво мисли. Първото време беше наистина неудобно – нови маршрути, нови магазини, до училище и работа ходеха по час. После свикнаха – Яна си намери друга работа, дъщеря й влезе в колеж, до който стигаше за два пъти по-малко време. За тъга нямаше време – домашните грижи и матурите не им даваха да се разсейват, а след като трудностите преминаха, на тъгата не й се намираше място вече. Арина няколко пъти звъня на Яна – питаше как се пече сладкиш, къде се слагат таблетките за миялната. Веднъж дори дойде – донесе забравени снимки, които трябвали спешно на дъщеря й за дипломирането. Самият Сергей не можеше (или се страхуваше), Яна беше с температура, а дъщеря й категорично отказа да стъпи в стария апартамент, убедена, че това ще й съсипе психиката, а й предстои матура по информатика. — Сладко е при вас, – босо каза Арина, оглеждайки избледнелите тапети и старомодните лампи. Яна се усмихна – да, сладко-кисело, какво да се прави. А оттатък – удобно и модерно, тя двадесет години строила и кърпила. Нека се наслаждават сега. И именно този случай й изигра лоша шега – една вечер, година след онзи ден, се чу как се отключва вратата. — На теб ли е? – пита Яна дъщеря си. Тя само разшири очи. На прага стои Арина – разплакана, с размазана спирала и блестящи сенки по бузите. В ръце – спортна чанта. — Нещо с Сергей ли стана? – притесни се Яна. — Стана! – подсмърча Арина. – Хванах го с секретарката! Исках да го изненадам, понеже работи до късно и… Заплака пак, детски хлипаво, скри лицето си в длани. — Какво очакваш от мен? – попита Яна, вече знаейки накъде върви разговорът. — Може ли да преспя у вас? Пари изобщо нямам. Утре ще отида с влак при мама. — А с какво ще пътуваш, щом нямаш пари? — Мислех вие да ми дадете назаем… Яна не знаеше да се смее ли или плаче. Дъщеря й я изпревари. — Махай се! – каза Настя и добави няколко цветни епитета, невиждани преди Яна. Яна я погледна с укор. — Влез, Арина – каза тя. – Нощ е, няма да те оставя навън. Оттам нататък – по-зле. Дъщеря й се ядоса, изрече — или тя, или аз. Яна сви рамене – твое е решението, вече си пълнолетна. Искаш – отиди при баща си. — Да, ама друг път! Отивам у Наталия! Трябваше да извика на дъщеря си такси, за да преспи при приятелка. После Яна цяла вечер поеше Арина с чай и валериан, като любовницата за повече от година в София не си намерила нито приятели, нито работа, а само нов пиърсинг на езика. Пари й даде – а какво друго да направи, не я оставиш на улицата. Дори я закара на гарата – да не се загуби. Арина дълго благодари, моли за извинение и се закле да започне друг живот – да учи и да не се захваща повече с женени мъже. — Мама винаги казваше, че съм несериозна. Май била права. Яна не я изпраща с влак – вече беше твърде много. С дъщеря си се сдобриха бързо, но и тя дълго не разбра – как може майка й да впусне разрушителката на домове у тях. Яна я погали по пухкавата глава, усмихна се и каза: — Един ден ще разбереш. Сергей се обади след седмица. Каза, че осъзнал всичко, оставил Арина и бил готов за щастливо събиране. — Ризите ти ли свършиха? – саркастично попита Яна. — Ами да – въздъхна бившият. – Тя не умее да пере, година вече ходя с мазни дрехи. Яна не се върна, нито злорадства. Но трябваше да признае – след този случай й олекна и на душа, и в главата, често започна да се усмихва. Взе си куче, излизаше на разходки вечер, запозна се със симпатичен съсед – какво от това, че е десет години по-възрастен, и тя вече не е момиче. И животът тръгна своя ход.

Кой лежеше в моето легло и го беше смачкал… Разказ. Любовницата на мъжа ѝ беше само няколко години

Įdomybės

098

Кой спа на моето легло и го смачка… Разказ Любовницата на мъжа ми беше почти на възрастта на дъщеря ми – пухкави детски бузки, наивни очи и пиърсинг в носа (а когато дъщеря ми поиска такъв, той страшно се ядоса и й забрани). На такава не можеш да се сърдиш – Яна поглеждаше голите, посинели крака на момичето, късото якенце и ѝ идваше да изрече нещо саркастично: „Ако смяташ да раждаш на тоя глупак деца, вземи си зимно яке и чорапи под дънките!“ Но, разбира се, нищо не каза. Яна просто връчи ключовете на Аринa, взе две чанти с останалите си вещи и тръгна към спирката. — Яна Евгениева, а какво е това под плота в кухнята? – извика момичето след нея. – За масата е ли? Яна не се сдържа и отвърна през рамо: — Там, по принцип, криех труповете на любовниците на Сержо, но ти можеш да миеш чинии вътре. Не дочака отговор и дори не погледна уплашеното лице на Аринa, Яна, доволна от себе си, се спусна по стълбите. Е, това е краят – двайсет години живот, отишли на вятъра. За това, че Сержо си има любовница, първа разбра дъщеря им. Беше решила да прескочи училище, върна се уж когато никой няма да е вкъщи, и заварила младата нимфа, която пиеше какао от любимата й чаша. Като се имаше предвид, че нимфата беше почти гола, а от банята се чу плескване, дъщеря им Настя веднага разбра всичко и се обади на Яна: — Мамо, мисля че тате има любовница – нахлула е с моите пантофи и пие от чашата ми! Точно като в приказките, усмихна се Яна, спомняйки си колко разстроена беше дъщеря ѝ. Но не толкова от изневярата, а че някой си позволил да пипне нейните неща. Кой спа на моето легло и го смачка… Яна прие всичко много по-лесно от дъщеря си. Разбира се, самолюбието ѝ пострада – момичето беше младо и красиво, а тя самата имаше няколко килца отгоре, целулит и още признаци на зряла жена. Но почувства облекчение – колко години се чудеше за нощните телефонни разговори, глупавите смени на работа, касовите бележки от кафенета, където Емил никога не я е водил… Но никога не успя да го хване в крачка – Емил винаги се измъкваше. А и тя сама се чувстваше виновна, ако се усъмни. — Това ми е първата, – нагло лъжеше Сержо. – Не знам, нещо като затъмнение ми се стори, комета ми падна на главата. Кометата беше камериерката в хотела, където Сержо отседна в командировка. Беше на двайсет, освен сладко лице, нищо особено. Явно и с акъла не блестеше, защото се довлече в София след него, нае с малко спестени пари някаква мръсна стаичка. Затова се срещаха у тях – поне можеше да се изкъпе и изпере нещо, а Яна все се чудеше защо пералнята е на „бърз режим“ вместо на „смесени материи“. Апартаментът беше на Сержо – наследство от баща му, още преди брака. Яна подаде молба за развод и трябваше с дъщеря си да се пренесе в квартирата на майка ѝ на „Люлин“. Дъщеря ѝ негодуваше – как ще ходя на училище от там! — Живей с нас, – предложи Сержо, което й донесе много обиди. Поне дъщерята не се свени и директно му каза какво мисли. В началото беше трудно – нови маршрути, нови магазини, час до работа и училище. Но свикнаха – Яна намери нова работа, дъщерята влезе в колеж, а до него се стигаше два пъти по-бързо. Грижи колкото щеш – изпитания, битовизми, за тъга време нямаше. А когато проблемите минаха, нямаше причина да се тъжи. Аринa няколко пъти звъня на Яна – питаше на какъв режим да пече и къде да слага таблетката за миялната. Веднъж дори дойде – донесе забравени снимки за завършването. Самият Сержо не можеше (или се страхуваше), Яна бе болна, а дъщерята дори и не помисли да се върне в стария апартамент – твърдеше, че това ще ѝ разбие психиката, а имаше да взима изпит по информатика. — Хубавичко е тук, – промърмори несигурно Аринa, разглеждайки избелелите тапети и старите лампи. Яна се усмихна – хубавичко, какво друго да каже? А там – модерно, удобно, двайсет години работила по това. Е, да се ползва. От този ден нещата се обърнаха – година по-късно, една вечер се чу заключване на вратата. — При теб ли е? – попита Яна дъщеря си. Тя само големи очи направи. На прага беше Аринa – разплакана, размазани черни спирали, блестящи сенки, с голяма спортна чанта. — Нещо с Сержо ли стана?! – притесни се Яна. — Стана! – подсмърка Аринa. – Хванах го с секретарката! Исках да му направя изненада – видях, че работи до късно и… Тук пак се разплака, по детски хлипаво, скри се с ръце. — И какво очакваш от мен? – попита Яна, като й просветна на какво се надява препълнената чанта. — Може ли да преспя у вас? Съвсем без пари съм. Утре с влака при мама. — А с какво ще идеш, щом нямаш пари? — Надявах се, че вие ще ми дадете на заем. Яна не знаеше дали да плаче или да се смее. Дъщерята реши вместо нея. — Марш оттук! – каза с погнуса, после добави няколко цветисти думи, които Яна не бе чувала от нея. Яна я погледна укорително. — Влизай, Аринa, – каза тя. – Вечер е, няма да те оставя навън. После – още по-зле. Дъщерята бе толкова ядосана, че обяви: или аз, или тя. Яна вдигна ръце – твоя работа, пълнолетна си. Искаш – идвай при татко си. — Много ми трябва вашият татко! Аз отивам при Нати! Трябваше да извика на дъщеря си такси, а после да пои Аринa с чай и валериан, любовница, която за година живот в София не си беше намерила нито работа, нито приятели – само още един пиърсинг на езика. Пари Яна й даде – нямаше как, не можеше да я остави без помощ. Дори я закара до гарата. Аринa благодари дълго, извиняваше се и обещаваше нов живот – да учи, да не се захваща повече с женени мъже. — Мама все викаше, че съм непоправима. Изглежда е била права. Да я изпрати на влака Яна не пожела – достатъчно. С дъщеря си се сдобриха бързо, но тя не можеше да го проумее – как мама можа да пусне разлучницата у дома? Яна я гали по косата и казва с усмивка: — Пораснеш – ще разбереш. Сержо се обади след седмица. Казва, че всичко осъзнал, Аринa е минало и той е готов да се съберат пак. — Свършиха ти чистите ризи, а? – язвително отвърна Яна. — Ами… да, – въздъхна бившият. – А тя не знае да пере, вече година ходя с мазни дрехи. Разбира се, Яна не се върна. И не злорадства. Но не може да не признае – настроението ѝ се промени: стана лека на душата, усмихваше се по-често. Взе си куче, разхожда го вечер из квартала. Запозна се с симпатичен съсед – нищо че е десет години по-голям, тя самата не е младо момиче. И животът си продължи.

Кой лежа на моето легло и го смачка… Дневник. Любовницата на съпруга ми беше едва няколко години

Įdomybės

0239

Когато се прибирахме с майка ми от пловдивския пазар, аз пръв забелязах нещо странно.

Когато с майка си се връщахме от пазара, аз забелязах първа. Не беше под пейката, както обикновено правят

Įdomybės

025

Побледнелият сервитьор предложи да прибере котенцето. Но двуметровият мъж вдигна плачещия пухкави малък герой и го сложи на съседното столче: — Донеси чиния на моя котешки приятел! И най-хубавото месо! — Да сложим нещо дръзко, почти като младите нимфи, и да отидем в най-луксозния ресторант. Да ни видят и да огледаме мъжете… Така уверено заяви едната от трите приятелки — директорката на престижна частна гимназия. Професията я задължаваше, винаги си намираше точните думи. На тези “нимфи” им беше по тридесет и пет — перфектният според тях възраст за къси поли и блузи, които подчертават предимствата, вместо да ги скриват. Дълбоко деколте, безупречен грим — пълно бойно снаряжение. Избраха подходящ ресторант: бляскав, престижен и много скъп. Можеха да си го позволят. Запазиха маса, настаниха се удобно и веднага започнаха да ловят възхитени погледи от мъжете и кисели погледи от техните половинки. Темите, разбира се, се въртяха около най-важното — мъжете. Преговаряха мечти, очаквания и собствени изисквания. Всяка очакваше своя идеал: висок, стегнат, елегантен и обезателно успешен. Да ги носи на ръце, да изпълнява всяко желание, да не досажда с празни приказки и да не натоварва с домашни задачи. А ако е и с благороден произход — идеално. — Само не като тези… Приятелките се спогледаха и кимнаха към групата от трима забавни, леко закръглени мъже с оплешивели темета. На масата — бира, чипс и куп сирене, а разговорите се въртяха около футбол и риболов. Смехът — силен, искрен и непринуден. — Ужас. — Колко вулгарно. — Фу. Единодушна присъда: неугледни, груби, без капка благородство и абсолютно неподходящи за такива дамски силуети. И тогава се случи нещо, което коренно промени хода на вечерта. В ресторанта влезе Той — мъжът, пристигнал със скъпарски червен Maserati. — Граф Борис Батенберг-Родославски! — помпозно обяви сервитьорът. Приятелките моментално се превъзбудиха, като ловджийски кучета пред дивеч. Висок, с благородна прошарена коса, в безупречен костюм, струващ цяло състояние. Маншети с диаманти и ослепително бяла риза допълваха образа. — Ах… — Еха… — Ммм… Деколтетата се наведоха още по-добре, погледите станаха предизвикателни. — Ето това е мъж! — прошепна едната. — Граф, красавец и милионер! — добави другата. — А аз, между другото, от малка си мечтая за Малдивите… Третата мълчеше, но погледът ѝ казваше всичко. След десетина минути дамите бяха поканени на графската маса. Вървяха самоуверено, с презрение към всички други клиенти — най-вече към групата с бирата. Графът беше галантен, разказваше истории за стария си род, фамилните имения и частната си колекция картини. Напрежението между приятелките растеше; всяка знаеше, че покана за следващ етап ще получи само една. Блясъкът на вечерта временно бе разсеян от блюда: омари, подноси с морски дарове, старо скъпо вино. Дамите си хвърляха страстни погледи към графа, фантазираха и изобщо не мислеха за ресторанта. Лицата им засияха — изглеждаха зашеметяващо. Графът блестеше с шеги и истории от висшето общество и на приятелките вече не им пукаше къде ще ги покани той след вечеря. До ресторанта имаше градинка. Ухаеше на добро ядене, ароматът изкушаваше и отвън. Скоро от нея изскочи мъничък сив котарак — гладен и лъснал. Промъкна се между масите и сякаш нарочно избра да приседне при графа, с надеждата на внимание. Напразно. Лицето на графа се изкриви в отвращение. Без капка жал той отблъсна котенцето с крак. Малкото политна и се търкулна при масата на тримата мъже. В ресторанта настъпи мъртва тишина. — Мразя тези мръсни, безродни твари! — провикна се графът. — В моето имение си имам само чистокръвни гончета и елитни коне. Сервитьорът забърза да се извинява: — Сега ще оправим всичко, прощавайте! Тръгна към „бирената“ маса, ала единият от мъжете вече бе станал. Огромен, почти двуметров, с алено лице и стиснати юмруци. Приятелите му едва го спираха. Мълчаливо той вдигна котенцето и го сложи на столчето до себе си. — Чиния за моя пухкав приятел! — загърмя той. — Най-хубавото месо! Веднага! Сервитьорът пребледня и хукна към кухнята, а ресторантът избухна в аплодисменти. Едната от „нимфите“ безмълвно стана, дойде при великанa и нареди: — Дръпни се! И поръчай на дамата едно уиски. Графът онемя. След минута се присъединиха и двете останали приятелки, награждавайки графа с презрителен поглед. От ресторанта излязоха вече нова компания — мъж, жена и сив котарак. Времето мина. Днес първата приятелка е омъжена за същия великан — собственик на голяма инвестиционна компания. Другите две са съпруги на приятелите му, известни адвокати. Сватбите бяха в един ден. Вече бившите „нимфи“ живеят съвсем друг живот: пелени, готвене, чистене. Почти едновременно се родиха дъщерички. А за да се откъснат понякога и пак да ходят в любимия ресторант, в неделя пращат съпрузите на футбол или риболов, викат бавачка и отново се събират — да поговорят по женски. За мъже. А „графа“ Борис Батенберг-Родославски след година хванаха. Шумен процес — брачен измамник, мамил доверчиви жени. Истинските мъже, за щастие, си остават незасегнати. Говоря за онези тримата — с коремче, полусплешиви, без блясък и излишна помпозност, но с истински благородно сърце. Такъв е животът. Иначе — не става.

Официантът, видимо притеснен, веднага се приближи, за да вземе котенцето. Но двуметровият мъж посегна

Įdomybės

069

Зашеметяваща вечер в елитен софийски ресторант: Официантът опитва да изгони гладно котенце, но двуметров балкански мъж го защитава и поръчва най-доброто месо за малкия пухкав приятел — “Тарелка за моето коте!”. Три приятелки с къси поли и смели деколтета мечтаят за благороден кавалер, но истинският герой се оказва простичък, сърдечен българин, а графът на Ferrari се разкрива като мошеник!

Към масата се приближи забързаният сервитьор и предложи да отведе малкото котенце. Но един двуметров