Įdomybės!

Шокиращо предложение в офиса: Светлана Андреева между изнудване, изневяра и шанса да стане майка – неочаквана сделка с Кристина Алексеева, любовницата на мъжа ѝ, заплаха за три милиона и изпитание на вярата, семейството и съдбата в съвременна София

Силвия изключи компютъра и започна да се приготвя да си тръгва. Г-жо Стефанова, при вас чака някакво момиче.

Įdomybės

067

Към нов живот: — Мамо, докога ще киснем в тая забутана дупка? Ние не сме дори в провинцията, а в провинцията на провинцията! – пропя любимата си песен Мария, връщайки се от кварталното кафе. — Маре, казвала съм ти сто пъти – тук е нашият дом, тук са ни корените. Няма да мръдна оттук! Майка ѝ лежеше на дивана с вдигнати на възглавница крака – поза, която наричаше „Вазов-гимнаст”. — Ега ти, мамо, ти пак за корени. След десет години ще увяхнеш тотално, а после пак ще ми докараш някой „колорадски бръмбар” и ще искаш да му викам татко! След тия думи майката стана и се погледна в огледалото на гардероба. — Добре съм си аз, какво ги говориш тия неща… — Засега, да. Но още малко – и ще станеш или репичка, или тиква, или сладък картоф. Избирай като за готвач! — Дете, ако толкова ти се иска, мини сама. Вече две години всичко ти е позволено, според Наказателния кодекс. Защо съм ти? — За да знам, че те има, мамо. Като се махна към по-хубав живот, на кой ще оставя грижата за теб? — Имам здравна застраховка, твърда заплата, интернет, а и някой бръмбар ще се намери. Теб ти е лесно — млада, модерна, разбираш живота, тийнейджърите още не са ти омръзнали, а аз вече съм на полупът към райските ловни полета! — Ей, мамо! Говориш като моите приятели, а си само на четирийсет… — Ей сега развали целия ми ден! Знаех си! — Ако го преведа на котешки — едва пет! – побърза да се извини дъщеря ѝ. — Прощавам ти. — Мамо, хайде, докато не е късно, да хванем влака и да удари живота! Тук вече нищо не ни държи. — Наскоро извоювах фамилията ни да я изписват вярно на сметките за парно, а и сме прикрепени към нашата поликлиника – това все е нещо, – отвърна майката. — По здравната книжка ще ни приемат навсякъде, а и жилището не е нужно веднага да продаваме. Ако не стане — има къде да се върнем. Сега аз те водя в светлото бъдеще! — Докторът на ехото ми още преди години каза: „Това момиче няма да ви остави на мира!” Мислех, че се шегува. После го гледах във “Фермата на екстрасенсите” — даже трето място хвана! Хайде, да опитаме, но ако не стане, да ме пуснеш обратно, честно? — Давам дума! — И бившият ми такова обещаваше в гражданското, а вие сте с един и същ резус-фактор! *** Мария и майка ѝ изобщо не се задоволиха с областния град и се запътиха право към София. Изтеглиха всички спестявания за три години, заживяха със замах в едностаен апартамент на последния ръб между пазара и автогарата, платиха наема за четири месеца напред, а парите свършиха още преди да ги похарчат. Мария беше спокойна и пълна с ентусиазъм. Вместо да разопакова кашони, веднага се гмурна в столичния живот – творчески, светски, нощен. Веднага усети ритъма, стана „свой човек“ на мига, обиколи всички известни места, влезе в мода и жаргон така, сякаш никога не бе живяла в закътано селце, а се бе родила директно от софийския смог и концентрирания снобизъм. Майка ѝ междувременно живееше между сутрешното валидолче и вечерното успокоително. Още първия ден, на въпреки на Мария, се зае да преглежда работните обяви. Столицата примамваше с обяви и заплати, които си противоречат, и подозрителни шефове. След бързи сметки, жената и без помощта на ясновидка предсказа: „Шест месеца максимум – и обратно.“ Следвайки навиците си, започна работа като готвач в частно училище, а вечер миеше чинии в близките заведения. — Мамо, пак на печката денонощно! Все едно не сме мръднали от село… Така никога няма да разбереш с какво голям град е по-различен. Хайде, запиши някое обучение — дизайнер, сомелиер или поне веждист! — Маре, не искам сега пак да уча. Ще се справя, спокойно, ще свикна. Ти гледай да се устроиш! Мария бързо се устрои в любими кафенета, където столичани-провинциалисти я черпеха. Свикна психически с града – както я учеше блогърката-рунолог. Изгради си и социален кръг, изцяло въртящ разговорите около успех и пари. Не бързаше да си търси сериозна работа, нито връзка – тя и градът трябваше „да се притрият“ един към друг… На четвъртия месец, майката вече плащаше наема от своя заплата, престана да мие чинии и пое готвенето и за още едно училище. Мария междувременно заряза куп курсове, опита късмета си в радиото, снима се в студентски филм, където ѝ платиха с макарони и консерви, и се поразходи с двама уж “артисти”, единият — тъпча като магаре, другият — представящ се за „котарак многодетен“. *** — Мамо, искаш ли тази вечер да гледаме филм с пица? Аз от умора никъде не искам да излизам – прозина се Мария, изтегната на дивана в поза „Вазов-гимнаст”, докато майка ѝ се гласи пред огледалото. — Поръчай си, ще ти пратя парите. На мен не оставяй – няма да ям, като се върна. — Как така – като се върнеш? Къде ще ходиш? – стресна се Мария. — Поканиха ме на вечеря… – майката се усмихна като ученичка. — Кой?! — В училището идваше проверка. Почерпих ги с филийки като за теб. Комисията поиска да запозная шеф-готвача с тях. Шегичка. После изпихме кафе, по твоя съвет. Днес отивам на гости на онзи човек, ще му готвя домашна вечеря. — Мамо! На гости при непозната мъж?! Да не си луда! — Ами какво пък толкова?! — Не ти ли хрумва, че той НЕ само за вечеря те кани?! — Дъще. Четирийсет съм, не съм омъжена, той на 45, хубав, умен и свободен. Ще ми е приятно всичко, което очаква от мен! — Мамо, говориш като селянка без ник’ва самооценка… — Не те познавам! Сама ме доведе тук, нали уж за да живея, а не просто да съществувам! Аргументите ѝ събориха Мария. Започна да прозира, че майка ѝ вече е сменила ролята – а това ѝ дойде в повече. Поръча най-голямата пица и се наказва с лакомия цяла вечер. Към полунощ майката се прибра блещукаща от щастие. — Е, как беше? – мрачно питаше Мария. — Хубав бръмбар, а не никакъв колорадски, баш нашенец! – засмя се майката и отиде под душа. Скоро започна да ходи по срещи, театрите, стендъпи, джаз, извади читателски и чай клуб абонаменти, врътна се към столична поликлиника. Половин година по-късно изкара за един куп сертификати — вече готви гурме. Мария не се отказа — опита да хване престижна работа. На интервютата я събаряха „бъдещите перспективи“. Приятелите ѝ не искаха вече да плащат, така че започна бариста, след два месеца — нощен барман. Рутината я обгърна, синини под очите, времето изтича, личният живот – пълна нула. Баровите пияници ѝ намекваха нещо нечленоразделно, но „чиста любов“ нямаше. В един момент ѝ писна всичко. — Мамо, права беше – тук няма какво да се прави. Съжалявам, че те довлякох. Време е да се връщаме! — влезе с думите в апартамента Мария, след поредната нощна смяна. — Какво? Къде обратно?! – попита майка ѝ, прибираща нещо в куфар. — У дома! Там, където написаха фамилията вярно, където сме към нормална поликлиника. — Аз вече тук съм се прикрепила, пък и не искам да тръгвам. — Аз искам! Вкъщи ми е мястото! Тук само метро и скъпо кафе, всичките бармани надменни… А ти и куфарите си събираш, нали? — Премествам се при Жоро. — Какво значи това?! — Вече можеш сама да си плащаш квартири. Мария, това е подарък за теб! Възрастна, хубава, с работа си в столицата. Имаш шансове до тавана. Благодаря ти, че ме измъкна! Ако не беше ти, още щях да тъна в нашето блато. — Мамо, а аз?! Кой ще се грижи за МЕН?! – вече разплакана, попита Мария. — Застраховка, заплата, интернет… и някой бръмбар ще се намери! — Значи ме изоставяш, ей така? — Не те изоставям! Ти ми обеща без излишни драми, спомни си! — Помня… Дай ключовете. — Вземи ги от чантата. Само едно искам от теб – обади се на баба си. И тя се мести. — Баба идва в София?! — Да. Разказах ѝ твоята схема — за по-хубав живот и за бръмбарите. Тъкмо търсят нов оператор в пощата, а нашата баба за 40 години никой не я е надцакал с писма. Нека и тя опита, докато “корените” не са увехнали!

Към новия живот Мамо, до кога ще киснем в тоя краен квартал? Ние не сме дори в провинцията, а в провинцията

Įdomybės

022

Към нов живот: — Мамо, докога ще киснем в тази дупка? То не е дори провинция, а провинция на провинцията! — изпя дъщерята, връщайки се от кафе. — Маше, казвала съм ти сто пъти: тук е домът ни, тук са корените ни. Никъде няма да ходя. Майката лежеше на дивана с крака на възглавница, поза, която тя наричаше „Ленин-гимнаст“. — Пак започна с корените… Мамо, още десет години и тотално ще увехнеш, ще се появи поредният бръмбар, когото ще искаш да наричам татко. След обидните думи майката стана и се огледа в шкафа-огледало. — Нищо ми няма на ботвата, не се притеснявай… — Затова и казвам — сега още държи, но съвсем малко и всичко ще приключи — репа, тиква или батат — избирай по майсторски вкус. — Дъще, ако толкова искаш — мести се сама. От две години вече имаш всичките права, дори пред закона. За какво ти съм? — От съвест, мамо. Ако тръгна към по-добър живот, кой ще се грижи тука за теб? — Застраховка, твърда заплата, интернет, пък някой бръмбар ще се намери — сама каза. На теб ти е лесно — млада, модерна, разбираш живота сега. А аз съм вече наполовина във Валхала. — Виждаш ли?! Шегуваш се като всички около мен — а си на четирийсет! — Ужас, защо го каза?! Да ми развалиш деня? — На котешки е само пет години — оправи се Маша. — Прощавам. — Мамо, докато не е късно, хайде да хванем влака и да заминем. Тук няма нищо, което да ни държи. — Преди месец накарах да напишат правилно фамилията ни по сметките за газ, и сме вързани за нашата поликлиника! — изстреля майката последните си аргументи. — По полицата ще ни обслужват навсякъде, а къщата може и да не продаваме. Ако не стане — ще има къде да се върнем. Ще те въведа във „висшия“ свят и ще ти покажа как да живееш! — На ехографията лекарят ми каза, че няма да ми дадеш мира. Мислех, че се шегува. После неслучайно стана трети в „Ясновидци“! Добре, тръгваме, но ако не стане — обещай, че ще ме пуснеш назад без драми! — Думата ми, мамо! — И баща ти ми обеща същото навремето в гражданското, а сте с един и същи резус-фактор… *** Маша и майка ѝ не се задоволиха с областния град, а хукнаха направо към София. Събраха всички спестявания от три години и с размах се нанесоха в студио до автогарата и пазара, платиха четири месеца напред, а парите свършиха още преди да са похарчени. Маша бе спокойна, пълна с енергия. Не губи време в досадно подреждане, а веднага се хвърли в софийския живот — креативен, светски, нощен. Бързо завърза контакти, разучи всичко модерно, научи се да говори и изглежда като софиянка, сякаш винаги е живяла тук, а не на края на света. Майката, междувременно, живееше между сутрешното успокоително и вечерното приспивателно. Още първия ден, въпреки молбите на дъщеря си да излязат, се зае усърдно да проучва пазара на труда. София предлагаше работи и заплати, несъвместими помежду си и винаги с уловка. Сметката показа: максимум половин година — после се връщат. Без да се дава на прогресивните критики, майката си намери работа като готвач в частно училище, а вечер — миеше чинии в кварталното кафене. — Мамо, пак ли си до печката по цял ден?! Все едно не сме мръднали от провинцията! Така никога няма да разбереш големия град! Можеше да изкараш курс за дизайнер, сомелиер, хайде — за веждист! Щеше да пиеш кафе, да обикаляш по метрото, да се адаптираш! — Маше, не съм готова да уча, не съм… Не се тревожи за мен. Все ще се нагодя. Ти гледай себе си. Разочарована от майчина ретроградност, Маша си урежда света — всеки ден различно заведение с момчета от провинцията, духовни връзки със „столицата“, следвайки препоръките на блогъри и рунолози, върти се около успеха и парите, но не бърза да почне работа или да създава връзка. Трябва с града взаимно да се острият. След четири месеца майката успя вече сама да плати наема, напусна като миячка, почна да готви и във втори филиал. Маша дотогава бе записала и напуснала няколко курса, пробва се на радио, снима се в студентски филм (заплащане — паста с кайма), излезе на срещи с двама т.нар. бременски музиканти — единият магаре, другият многодетен котарак, който не искаше нищо сериозно. *** — Мамо, ще излизаш ли? Да поръчаме пица, да гледаме филм? Много съм изморена, нямам сили — прозина се вечерта Маша, в ленинска поза, а майката си слагаше грим пред огледалото. — Поръчай ти, ще ти пратя пари, не ми оставяй, едва ли ще съм гладна, като се върна. — Как така? Откъде ще се връщаш?! —застана стресната дъщерята. — Поканиха ме на вечеря — отрони майката и се усмихна смутено. — Кой? — изобщо не се зарадва Маша. — Дойде проверка в училището, храних ги с кюфтенцата, които обичаш, шефът поиска да ме запознае с готвача. Всички се посмяха, изпихме по кафе. Днес ще ида да го почерпя с домашна вечеря. — Луда ли си?! На гости?! На непознат мъж?! Вечеря! — Е, какво толкова? — А не мислиш ли, че не за вечеря те кани? — Дъще. Аз съм на 40, неомъжена. Той е на 45, красив, умен, свободен. Всичко ще ми е приятно! — Говориш като комплексирана провинциалка! Все едно не си имаш избор! — А ти? Нема ти ме доведе тук, за да живея, не да вегетирам? От това не можеше да се избяга. Маша разбра, че са размeнили ролите си, а това вече беше прекалено. На изпратените пари поръча най-голямата пица и утеши себе си с преяждане до полунощ. Тогава се прибра и майка й — грейнала и щастлива. — Е, как беше? — мрачно попита Маша. — Чудесен бръмбар, нищо общо с картофения — наш, местен — хихикна майка й и хукна към банята. Започнаха срещи, театри, стендъпи, джаз, читателска карта, клуб по чай и — най-сетне — се прикрепи към поликлиниката. Половин година по-късно записа курсова квалификация, взе сертификати, научи се да готви гурме. Маша също не губеше време. Реши да пробва в престижни фирми, но където и да кандидатстваше, не я огряваше. Обезсърчена, след раздяла с новите познати, които повече не й плащаха кафетата, започна бариста, а после смени баровете — стана нощен барман. Рутината я задушаваше, рисуваше сенки под очите, крадеше сили; личният живот — също нищо. В бара намеци — колкото искаш, но никой не приличаше на „чиста любов“. Маша се измори. — Мамо, права беше — няма смисъл да сме тук, прости ми, че те мъкнах — трябва да се върнем! — заяви от вратата след смяна. — Какво говориш? Къде? — У дома, къде другаде! — паникьосано започна да събира вещи. — Там където име ни е изписано правилно и имаме личен лекар! Ти винаги си била права! — Аз вече съм се устроила, не искам да се връщам — спря я майка й. — А аз не! Искам си у дома! Тук не ми харесва — метрото, скъпото кафе, надути хора — не издържам! — Аз обаче заминавам при Жоро — въведнъж каза майката. — Какво значи — заминаваш при Жоро? — Ти си самостоятелна, преживяваш в София, имаш работа, красивa си — правя ти подарък! Благодаря, че ме доведе тук! Иначе още щях да съхна в нашето блато. Тук животът кипи! Благодаря ти! — разцелува дъщеря си, а тя не върна радостта. — Мамо, аз сама? Кой ще се грижи за мен? — вече през сълзи. — Застраховка, заплата, интернет, ще си намериш и ти „бръмбар“, — повтори майка й. — Ти ме изоставяш?! Просто така?! — Ти обеща без скандали, нали? — Помня… Е, дай ключовете! — В чантата са. Имам само една молба. — Каква? — Баба също ще се мести! По твоя схема я навих. Ще работи на пощата — знаеш я, четиридесет години праща пликове до Северния полюс. Отиди, помогни ѝ да стегне багажа. Да рискува, докато още ботвата държи!

Към нов живот Мамо, докога ще киснем в това затънтено село? Даже не сме просто в провинцията, ами в периферията

Įdomybės

094

Похищението на века — „Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!“ — Марина прочете желание на глас, после го изгори и хвърли пепелта в чаша шампанско, смеейки се заедно с приятелките си в новогодишната нощ. Елхата проблесна ярко, музиката загърмя, чашите звъннаха, а всичко се превърна в празничен фойерверк. — Мамо… Мамо, ставай! — до Марина бяха застанали четири момченца, представящи се: Мартин — на 9, Алекс — на 7, Сашко — на 5, Давид — на 3. Всички с лукави погледи — не такива мъже си е пожелавала Новогодишната нощ… — А татко ви къде е? И донесете вода на мама… Миг след това висок, тъмнокос мъж с орехови очи влиза и уверено обявява, че всичко е готово за новогодишно пътешествие — към непознато място, с деца, куфари и уреден миниван, но и с пълно объркване кой кой е. Будна без спомени за тази “перфектна” семейна идилия, Марина започва да подозира, че е отвлечена — или може би самата тя е “открадната”. След каскада от забавни и напрегнати ситуации, изпълнени с бунтове от “децата”, бягства, преследвания, спонтанни посещения на бензиностанции и финален екшън на летището — Марина разбира, че цялото “отвличане” е шеговит сюрприз, организиран от нейните приятелки, за да я запознаят с готин мъж по… най-българския, колоритен и весел начин. В началото на една нова любов понякога стои — едно колективно похищение и старо желание на листче хвърлено в чаша шампанско!

Похищението на века Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!

Įdomybės

014

Похищението на годината — Или как една новогодишна нощ, Марина си пожела да тичат след нея мъже, а се събуди с четирима “синове”, непознат красавец до себе си, препълнен миниван, семейна драма и грандиозна изненада от приятелките, които решиха да ѝ устроят български Семейният Капан, без нейно знание – с пуансетия, шампанско и… щипка криминална романтика!

Похищението на века Искам мъжете да тичат след мен и да плачат, че не могат да ме настигнат!

Įdomybės

0492

По съвет на майка си, мъжът отведе болната си съпруга в забравен край… Година по-късно се върна – само за нейното богатство.

Когато Венета се омъжи за Борислав, тя беше само двадесет и две години. Млада, искряща, с големи очи

Įdomybės

0331

Синът ми не е готов да стане баща… „Развратница! Неблагодарна свиня!“ — викаше майката на дъщеря си Наталия, без да избира думи. Заобленият ѝ корем не спираше майчината ярост, а напротив — разпалваше я още повече. — Махай се от вкъщи и не се връщай! Да не съм те видяла повече! Майката наистина я изгони. И преди я беше гонела за различни провинения, но сега, когато беше забременяла, ѝ каза никога повече да не стъпва у дома — освен ако всичко не приключи. Обляна в сълзи и с малко куфарче, Наталия отиде при любимия си — объркано момче. Оказа се, че Назар дори не беше споделил с родителите си, че Наталия е бременна от него. Майка му веднага попита дали не е късно за нещо. А вече беше — коремът ясно се виждаше. Наталия бе в шок, готова на всичко, само някой да ѝ помогне. Преди месец яростно се бореше срещу майка си, но сега бе обхваната от отчаяние и страх за бъдещето. — Синът ми не е готов да бъде баща — отсече майката на Назар. — Млад е, ще съсипеш живота му. Разбира се, ще помогнем с каквото можем. Но засега ти уредих място в приют в покрайнините на София — като за такива, изоставени бременни момичета. В центъра дадоха стая на Наталия. Там най-сетне можеше да си поеме въздух, да почине и да се подготви за раждането. Никой не ѝ досаждаше, психолог ѝ помагаше да се справи. Когато накрая получи своето малко вързопче с бебето си, Наталия изпита страх и паника. Но след малко започна да се ослушва и изучава — какво е това чудо, нейната малка дъщеря. Наближаваха Коледните празници, а вместо добра вест, Наталия получи предупреждение — трябва да търси къде да отиде, вече има списък с чакащи за стаята ѝ. С малката Ева на ръце — едва на месец, Наталия седеше в стаята и не знаеше как ще живеят — откъде ще намерят пари, при кого да се подслонят. Сърцето на майка ѝ не се размекна — тя дори не пожела да види внучката, зачеркна ги и двете от живота си. — Виж ни, дъще, колко тъжна е тазгодишната Бъдни вечер… — прошепна Наталия на детето. Тя обичаше този празник. От дете се включваше в коледуването, знаеше всички коледарски песни и винаги печелеше не малко пари, обикаляйки квартала с другите деца. Толкова ѝ се прииска да си върне това усещане — да ходи от къща на къща, да пее, да почувства духа на празника. „А защо не?“ — помисли си младата майка. — Детето ми е мирно, кротко, ще го завия хубаво, ще го сложа на гърдите си и ще изляза да попея. Който не ми отвори вратата — здраве да е. На следващия ден, след Бъдни вечер, Наталия избра тихия софийски квартал за коледуване. Както очакваше, хората не отваряха на такава нестандартна коледарка. Всички чакаха да почукат момчета по обичай. Но на места я пускаха, и тя пееше толкова хубаво и истински, че я възнаграждаваха щедро — с пари и лакомства. А най-много се трогваха, като видеха бебето ѝ. Разбираха, че не е от богат живот тръгнала младата жена да коледува с дете. Да обикаляш от врата на врата не беше лесно. „Ще вляза само още в тази голяма къща, сигурно са заможни, може да получа хубав подарък“ — помисли доволно Наталия. Джобът ѝ вече тежеше от събраното, и тя изпитваше някакво спокойствие. — Позволете да ви попея за Коледа! — каза тя, когато господарят я пусна вътре. А по-нататъшното му поведение изненада Наталия. Допусна я в дома, загледа я внимателно, премести погледа си върху детето. Избледня, разтрепера се и седна тежко на дивана. — Надежда? — прошепна той. — Какво? Не… Аз съм Наталия… Сигурно ме бъркате с някого. — Наталия?… Колко много приличаш на жена ми… — едва изрече човекът. — И моето дете беше момиче… Но ги загубих… При катастрофа. А тези дни сънувах, че жена ми и дъщеря ми се върнаха… И ето те сега… възможно ли е това? — Аз… не знам какво да кажа… — Влизай, не се притеснявай, разкажи ми своята история, моля те… Наталия се изплаши първоначално от чуждия мъж — държеше се прекалено емоционално. Но после си каза, че така или иначе няма къде да отиде. Влезе в просторната стая и веднага видя на стената снимка на жена с малко момиче — и, наистина, покойната много приличаше на нея… Тогава Наталия започна да разказва своята история. Говореше неуморно, изливаше всичко — до последната подробност. Най-после някой проявяваше интерес. А мъжът мълчеше, слушаше внимателно и често поглеждаше към детето, което спеше сладко и се усмихваше в съня си. Сякаш усещаше, че се е върнало у дома, който съвсем скоро ще се превърне в истинска родина за него…

Синът не е готов да стане баща… Развратница! Неблагодарна свиня! изпищя майката по адрес на дъщеря

Įdomybės

016

Синът не е готов да стане баща… „Развратница! Неблагодарна свиня!“ — крещеше майката на дъщеря си Наталия, без да си мери думите. Окръгленият корем на дъщеря ѝ изобщо не укротяваше гнева ѝ, даже го разпалваше още повече. „Махай се от дома и да не съм те видяла повече! Чу ли?!“ Майка ѝ наистина я изгони. И преди я беше изхвърляла от вкъщи за дребни прегрешения, но сега, щом научи, че Наталия е бременна, я прокле завинаги, освен ако не направи аборт. Обляна в сълзи, с малко куфарче дрехи, Наталия се добута до любимия си — обърканият Наско. Оказа се, че той дори не беше казал на родителите си, че е направил Наталия бременна. Майката на Наско веднага попита — не е ли късно да се направи нещо? Разбира се, беше късно — коремът ѝ вече личеше. Наталия беше в тотален шок, готова на всичко, само някой да ѝ помогне. Преди месец категорично отхвърли идеята на майка си, но сега изпитваше само отчаяние и страх за бъдещето си. „Синът ми не е готов да стане баща“, отсече майката на Наско. „Той е млад, ще съсипеш живота му. Разбира се, ще помогнем с каквото можем. А сега ти уредих място в специален център за такива като теб — ненужни самотни бременни.“ В центъра дадоха на Наталия малка стая. Там най-сетне си пое въздух, успокои се, възстанови сили. Никой не ѝ натякваше, с нея работеше психолог, подготвяха я за раждането. И когато настъпи големият ден и в ръцете ѝ сложиха малкото вързопче — дъщеря ѝ, Наталия се изплаши до смърт. После дойде осъзнаването — започна да се вглежда, да опознава непознатото чудо — своята малка дъщеря. Предстояха Коледните празници, но вместо светлина, Наталия получи предупреждение — трябва да търси ново убежище, нейното място вече е обещано. С едномесечната Ева в ръце, Наталия седеше в стаята си и не знаеше как ще оцелеят, откъде пари, на кого да се примоли за подслон. Сърцето на майка ѝ си остана вледенено — не желаеше дори да погледне внучката си, зачеркна ги и двете от живота си. „Виж, мило, колко тъжна ни е Бъдни вечер…“ — прошепна Наталия на дъщеря си. А толкова много обичаше този празник. Винаги обикаляше квартала да коледува, знаеше всички коледарски песни, успяваше да обиколи и пет улици и винаги се връщаше с пълни джобове. И сега ѝ се прииска да върне онова усещане — да тръгне от врата на врата, да посее радост и надежда. „Ами защо не, всъщност? Бебето ми е спокойно, ще я загърна добре, ще я закрепя за себе си, и ще изпея някоя коледарска. А който не ми отвори — здраве да е.“ На сутринта след Бъдни вечер-та, Наталия избра за своите коледарски песни тих квартал с частни къщи. Както очакваше, малко хора се осмеляваха да отворят на такава необичайна коледарка. Всички чакаха традиционните мъже. Но все пак на места я пускаха – и Наталия пееше така искрено, че съдържателите ѝ даряваха не само пари, но и гощавки. Особено се трогваха като видеха бебето ѝ. Всички разбираха, че не по добра воля една жена с дете излиза на коледа. Обикалянето от къща на къща не беше лесно. „Я да опитам и онзи голям дом на ъгъла — там сигурно живеят заможни хора, може добър подарък да изкарам“, реши Наталия. В джоба ѝ се бяха събрали немалко пари — вече не изглеждаше толкова страшно бъдещето. „Позволете да ви изпея коледарска!“, каза тя, когато стопанинът я покани вътре. Мъжът се вторачи в лицето ѝ, плъзна поглед към бебето, пребледня, залюля ся и неуверено се отпусна на дивана. „Надежда?“, прошепна той. „Моля? Не, аз съм Наталия… Навярно ме бъркате с някого.“ „Наталия… колко много приличаш на жена ми… И детето… това момиче ли е?“ „Да.“ „И аз имах такава дъщеря… Но те загинаха… катастрофа. А тези дни сънувах, че се връщат… И ето ви… Дали е възможно?“ „Аз… не знам какво да кажа…“ „Влезте, моля, не се притеснявайте! Разкажете ми своята история, много ви моля…“ Наталия първоначално се изплаши от непознатия. Твърде странно, твърде емоционално се държеше. Но после реши — така или иначе няма къде да отиде. Пристъпи в просторната дневна на самотния мъж и веднага видя на стената снимка на жена с дете — и наистина, покойната му жена приличаше на нея… И тогава Наталия започна да разказва живота си — говореше без спиране, описваше всичко, всяка дреболия. Най-сетне се намери някой, който се интересува от нея и от съдбата ѝ. Мъжът слушаше в захлас, вглеждаше се от време на време в бебето — което спеше блажено и се усмихваше насън. Явно усещаше, че най-после е у дома, който много скоро щеше да стане истинският им дом…

Синът не е готов да стане баща… Разпътница! Неблагодарна мазница! пищеше майка й срещу Цветелина

Įdomybės

0404

Валерия търкаше чиниите в кухнята, когато влезе Иван и загаси лампата: – Достатъчно е светло, няма нужда да харчим ток – изръмжа той. – Щях да пускам пералнята – отвърна Валерия. – През нощта ще я пуснеш, когато токът е по-евтин. Не връткай така силно водата, харчиш твърде много. Ужасно пилееш парите ни, Валерия, не разбираш ли? Иван намали струята, а Валерия тъжно го погледна, изключи чешмата, избърса ръце и седна: – Иван, виждал ли си се някога отстрани? – Всеки ден се гледам, – сърдито отвърна той. Така започва разговорът за петнадесетте им общи години: без море, екскурзии, и с дрехи „втора ръка“, защото Иван всяка стотинка кътка „за бъдещето“. Валерия се пита: колко още трябва да търпи? Десет, двадесет години лишения? Кога ще започнат истински да живеят? Кога ще може да избере хубава тоалетна хартия, салфетки, да купи нови дрехи, да отиде с децата си на море, вместо да икономиса от всичко? Валерия решава: напуска! Ще наеме квартира, ще живее за себе си и децата, ще пътува, ще изхарчи и половината спестени пари. Защото иска, преди да си тръгне от този свят, по сметката ѝ да няма и лев – всичко ще е изхарчила за живот, не за спестяване. Само два месеца по-късно Иван и Валерия се развеждат – и за първи път след петнайсет години Валерия започва да живее наистина.

Валя миеше чиниите в кухнята, когато влезе Иван. Преди това той загаси лампата. И без това е достатъчно