Įdomybės!

Днес пиша с тежко сърце. Синът ми ми подари къща в село но когато пристигнахме, усетих как земята се

Наталия Иванова се прибираше от магазина с тежки чанти, когато забеляза непозната кола пред двора си – „Кой ли ще да е, аз никого не очаквам,“ помисли си тя. Приближи се и видя млад мъж на двора — „Пристигна!“ — възкликна, хвърляйки се да прегърне сина си, но той се отдръпна: „Мамо, почакай, трябва да ти кажа нещо… По-добре седни,“ каза тихо Виктор. Наталия се настани на пейката, готова за най-лошото, а животът ѝ щеше да се промени… Наталия Иванова живееше сама в живописното село; съпругът ѝ бе починал преди две години, а единственият ѝ син Виктор отдавна се бе установил в града като инженер. Гостуваше рядко, докато не си купи кола — и в последната година започна неочаквано да се появява, носейки провизии и дрехи, въпреки протестите ѝ. Подаряваше ѝ малки радости – последно ѝ поднесе ръчно плетена топла кърпа, но за личния си живот нищо не споделяше. Добри съседи я светнаха по въпроса: младата Вера замина за града и предаде разказ, че Виктор се появил с някаква елегантна, по-възрастна жена, която останала в колата. След време Наталия се връщаше от магазина, а на двора я чакаха Виктор и момченце. “Запознай се, мамо – това е Юрко, той ми е като син.” Оказа се, че Виктор се е оженил за Елена със син от предишен брак, а тя е бременна и не желае да се среща със свекърва си заради лош опит с първата. Юрко ще остане на село през лятото да ѝ помага. Първата им среща не беше лесна – момчето заяви, че майка му казала лоши неща за бабата. С времето обаче, докоснат от топлината, малкият Юри започна да обича живота на село: помогна с двора, сприятели се с децата, чете “Робинзон Крузо” и споделяше преживяванията си на баба си, която си припомни радостите от детството на собствения си син. В края на лятото се роди внучката Юлия, и семейството се събра под един покрив — дори Елена разтопи леда в сърцето си към Наталия Иванова. На тръгване благодари: “Мамо, не помня собствената си майка… не знаех, че има такива свекърви. Прости ми и ти благодаря. Витя е прекрасен син, радвай се на внуците!” — и семейството откри ново щастие, в което свекърва и снаха се обикнаха, а веселият Юрий стана желан гост и помощник на село.

Днес се прибирам от магазина, натоварен с тежки торби и както винаги мисля, че съм забравил нещо от списъка.

Įdomybės

026

Баба Наталия се връщаше от магазина с тежки торби, когато пред дома си забеляза непозната кола – кой ли може да е, щом нищо не очаквам, зачуди се тя. Приближи и видя на двора сина си Виктор, който бе докарал и малко момче. — Пристигна! — викна Наталия и се втурна да го прегърне, но той я спря: — Мамо, по-добре седни, имам да ти кажа нещо… Една истинска семейна история за обич, прошка и ново начало на българското село – Виктор представя на майка си сина на новата си съпруга, а Наталия приема чуждото дете като свое, докато нейната доброта и гостоприемство стопяват леда в разширеното семейство – разказ за лято, новородена внучка и неочаквана топлина между „лошата“ баба и скептичната снаха.

Надежда вървеше тежко нагоре по уличката, ръцете ѝ натежали от пълните торби. Стигна до портата на малката

Įdomybės

045

– Айде, Рижко, да тръгваме… – промърмори бай Валери, оправяйки саморъчно направения повод от стара връв. Закопча якето си догоре и потръпна. Тази февруарска вечер беше истински зла – сняг се лееше заедно с дъжд, пронизващ вятър въртеше по панелния квартал. Рижко – мършаво улично куче с рижава избеляла козина и едно ослепяло око – се появи в живота на Валери преди година. Тогава той се връщаше от нощна смяна в завода и край контейнерите го видя – кучето бе пребито, гладно, с помътняло ляво око. Изведнъж глас като нож проряза тишината. Бай Валери веднага разпозна кой е – Серьожата Кривия, местен хлапашки шеф около 25-те. Около него се въртяха трима хулигани – неговата “банда”. – Разхождате се? – хладно попита Валери, не вдигайки глава. – Абе, чичо, плащаш ли данък, че разхождаш това чудо? – гигикна едното лапе. – Гледай го бе, изкривено око, страшилище! Полетя камък и улучи Рижко в ребрата. Кучето скимтя и се прилепи до стопанина си. – Я се разкарай – каза тихо Валери, но в гласа му се чу твърдост. – Леле, бай Кулибин проговори! – Серьожата се приближи. – Не забравяй тукашно е мойто районче. По моето разрешение се разхождат псетата тук. Валери се напрегна. В казармата го бяха учили да действа бързо и твърдо – но това бе минало, а сега беше изнемощял пенсионер, който само търсеше спокойствие. – Хайде, Рижко – обърна се Валери към дома. – Ей така трябва! – извика подире Кривия. – Другия път ще приключа с това твое изчадие! Цяла нощ Валери не мигна, мислейки само за случилото се. На другия ден мокър сняг затрупа квартала. Валери протакаше разходката, но Рижко седеше пред вратата с предани очи. – Добре де, но за кратко. Обръщаха задблоковите места, където обичайно щъкнеше шайката на Серьожата – сега никой, явно злощастното време ги бе пропъдило. Облекчен, Валери вече вървеше към входа, когато Рижко внезапно спря до един рушащ се топлопункт. Наостри единственото си ухо и застана неподвижно. – Какво има, старо куче? Рижко скимтя и дръпна натам. От развалините донасяха странни звуци – плач или стенания. – Ей! Кой е там? – извика Валери. Тишината се нарушаваше само от вятъра. Но Рижко упорито дръпна повода. Тревога блестеше в ослепялото му око. – Какво е, приятелю? – прокара ръка по рижата козина Валери и тогава ясно чу детско гласче: – Помощ! Сърцето на Валери се сви. Откачи повода и тръгна след Рижко към руините. В полуразрушеното помещение, между купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет. Лицето му бе набито, устната – разцепена, дрехите скъсани. – Господи! – клекна до него Валери. – Какво си направил, момче? – Бай Валери? Това вие ли сте? – Момчето едва отваряше очи. Валери позна – Андрей Мишев, сина на съседката от петия вход. Крехко, свито момче. – Андре, какво стана? – Серьожата и бандата му… При мама искаха пари. Аз казах, че ще кажа на кварталния… Те ме хванаха… – От кога си тук? – От сутринта. Много студено… Валери свали якето си и го уви в него. Рижко легна близо, да го топли с тялото си. – Можеш ли да станеш, момче? – Боли ме кракът. Мисля, счупих го… Валери внимателно пипна крака. Явно – фрактура. А вътрешните поражения кой знае какви са… – Имаш ли телефон? – Взеха ми го… Валери извади стария си “Нокия” и звънна на 112. Обещаха, че линейката ще дойде след половин час. – Издържай, момче! Лекарите идват скоро. – А ако Кривия разбере, че съм жив? – зарида Андрей. – Закани се да ме довърши… – Никога. Никой вече няма да те докосне – обеща Валери с твърдост. Андрей го зяпна учуден: – А, бай Валери, нали вчера вие избягахте от тях? – Това беше друго. Вчера ставаше дума само за мен и Рижко. А днес… Не довърши. Какво да каже? Че някога е положил клетва да брани слабите? Че в Афганистан го учеха – истинският мъж никога не изоставя дете в беда? Линейката дойде по-бързо от очакваното. Андрей го закараха в болницата. А Валери остана край топлопункта с Рижко и мислите си. Същата вечер дойде майката на Андрей – Светлана Петрова. Плачеше, благодари, кълнеше се, че никога няма да забрави. – Бай Валерий, докторите казаха – още час на студа и… Спасихте му живота! – Не аз – Рижко го намери – каза Валери и го погали по рижата глава. – А сега? – безпокойно запита Светлана Петрова. – Кривия няма да се спре, кварталният казва – само детски показания, не стига… – Ще бъде наред – успокои я Валери, макар и сам да не знаеше как. Онази нощ пак не можа да заспи. Само мислеше – какво да прави? Как да защити Андрей, а и всички останали момчета в квартала, които тихо търпят тормоза на бандата? На сутринта вече бе решил. Облече старата си армейска униформа, окичи медалите. Огледа се в огледалото – стар, но войник. – Айде, Рижко, имаме си работа. Бандата на Серьожата обичайно висяха пред магазина. Щом видяха Валери – засмяха се. – О-о, дядката тръгнал на парад! – кресна един. Серьожата се изправи: – Къде си тръгнал, старче? Твоето време отмина. – Моето време тепърва започва – спокойно отсече Валери. – К’во си забравил тук? – Служа на Отечеството. Браня слабите от такива като теб. Серьожата се изкикоти: – Какво Отечество, бе, старчок! – Знаеш ли Андрей Мишев? Изведнъж смехът на Кривия замря. – Абе, какво да помня някакви мухльовци? – Ще помниш. Той е последното дете в квартала, което ще пострада от теб. – Заплашваш ли ме, дядка? – Предупреждавам те. Серьожата се приближи, в ръката му проблесна нож. – Сега ще ти покажа кой е шефът тук! Валери не трепна. Армейската увереност още не го бе напуснала. – Тук шеф е Законът. – Какъв закон бе, кой те е назначил? – Съвестта! Тогава изненадващо Рижко, цялото време седящ мирно, скочи със злобно ръмжене. – А пък твоята мелез… – започна Кривия. – Моето куче е минало през война! – прекъсна го Валери. – В Афганистан. Откриваше мини. Тя бандити надушва веднага! Това си бе чиста лъжа, но и самият Рижко сякаш повярва. Стана, вирна гръб и оголи зъби. – Двайсет терористи хвана жива! Я да видим с един квартален наркоман как ще се оправи? Кривия започна да отстъпва. Шайката също замълча. – Внимавай – закрачи Валери към тях. – От днес нататък този квартал е под наша закрила. Всеки ден ще обикалям всички дворове. Моят Рижко ще надушва хулиганите. И тогава… Не довърши. Всички разбраха. – Ще ми се обаждаш, така ли? – опита се да се държи кораво Кривия, но гласът му трепереше. – Аз имам връзки! – И аз имам. С всички, които съм спасявал. С всички, които са ми длъжни. Беше лъжа, но казано убедително. Серьожата се смълча. – Запомни – името ми е Валери Афганеца. И не закачай повече нито едно дете. Валери се обърна и закрачи. Рижко вървеше редом, опашката му гордо вирната. Зад гърба им остана тишина. След три дни бандата на Кривия изчезна от квартала. Валери наистина обикаляше всекидневно дворовете. Рижко стъпваше до него – важен, съсредоточен. След седмица Андрей се прибра от болницата – кракът още болеше, но можеше да ходи. И още същия ден дойде у Валери. – Може ли да ви помагам, бай Валери – попита Андрей. – Искам да обикалям с вас. – Може, но първо попитай майка си. Светлана Петрова не възрази. Радваше се, че синът ѝ има достоен човек за пример. Скоро цялата махала виждаше – един възрастен мъж във военна униформа, хилав момчурляк и старата рижава кучка. Всички деца обикнаха Рижко. Дори майките разрешаваха да го галят, макар да знаеха, че е уличен пес. Имаше в него нещо особено – достойнство. А Валери им разказваше за армията и за приятелството. Те слушаха затаили дъх. Една вечер Андрей попита: – Бай Валери, страхували ли сте се някога? – Страхувал съм – призна Валери. – И сега понякога се страхувам. – От какво? – Че няма да успея. Че няма да ми стигнат силите. Андрей погали Рижко: – Аз ще стана голям и ще ви помагам. И искам и аз такова умно куче. – Ще имаш – усмихна се Валери. – Обещавам. А Рижко само весело замаха с опашка. Вече всички в квартала го знаеха: “Това е кучето на Валери Афганеца – познава кои са героите и кои – изродите.” И Рижко кръстосваше дворовете гордо, знаейки – той вече не е просто дворняк. Той е Защитник.

Хайде, Рижана, да тръгваме… измърмори Валентин, докато стягаше саморъчно направения повод от стара въже.

Įdomybės

0109

Хайде, Рижко, време е да тръгваме… промърмори Валери, стягайки въжения повод направен от стара връв.

Įdomybės

083

Най-важното: Температурата на Лора се вдигна светкавично до 40,5. Секунди по-късно започнаха гърчове, а тялото ѝ се извиваше така рязко, че Ирина застина невярваща, преди тръпнеща да се хвърли към дъщеря си, опитвайки да отвори устата ѝ. Лора се давеше в пяна, а Ирина, търсейки последния ѝ дъх, крещеше в слушалката на Бърза помощ „103“ името на дъщеря си така отчаяно, сякаш само с този вик я държи жива. Максим, чул единствено ужасното „почина“, изгуби почва под краката си, тялото му отказа, а шефът му Виталий Иванов спешно го откара към детската градска болница през дивите софийски светофари. По пътя спомените го пареха — болестите на малката Лора, шоколадовите ѝ утешителни, невинните детски реплики. Болница нощем, тревожното прозорче на втория етаж, Ирина вцепенена зад стъклото. Когато най-после млада сестра изрече „Ще живее, кризата отмина“, светът на Максим рухна и се възроди. След тази нощ всичко стана маловажно — остана само най-важното, разделено от тънката граница на страха: животът на Лора.

Най-важното Температурата на Кремена рязко се вдига. Термометърът показва 40,5 градуса, и почти веднага

Įdomybės

0136

Искам да живея за себе си и да следвам сърцето си

О, Радка, здравей! При майка си ли идваш? извика съседа от балкона. Добър ден, бабо Мария. Да, при майка ми.

Įdomybės

014

Най-важното: Температурата на Лера се вдигна светкавично – термометърът показа 40,5, започнаха гърчове, тялото ѝ се превиваше сякаш от ток, а Ира замръзна за секунда пред невярващите си очи. Лера захълца, устата ѝ се напълни с пяна, дишането секваше, сякаш нещо я душеше отвътре. Борбата с безсилието разкъсваше Ира – да отвори устата на дъщеря си със заледенели пръсти, да не ѝ позволи езикът да спре въздуха, да държи главата ѝ при гърчовете, да извика 112 с името „Лера“ в пълна отчаяна молитва, да чака линейката, да монтира сърцето си по ударите, когато секундите се разтягат. На другия край на града Максим разбира думата „умря“, нож пробожда гърдите му, сриват се сили и бъдеще, колеги го вдигат, а шефът – г-н Иванов, го отвежда със свръхскорост към Пирогов, гонещ червените светофари и вдъхващ капчици надежда. Спомените – болници, шоколади и невинни детски фрази – се блъскат като в сърце. Дали шоколадките даваха вечен живот – мечтата на всеки баща в болнично фоайе призори? Часът е един, Ира на прозореца напомня призрака на любовта, а телефонът – щрак – „Влезте!“. Пълзящ страх, инвалидни крака, сестра в износени кроксове и шепот: „Ще живее. Криза отмина.“ Светът се порязва от плач и благодарност. Останаха само две неща – истинският страх и най-важното: Лера ще живее. Всичко друго губи смисъл – и работата, и неудобството, и срама – след онази граница между нощта на ужаса и утрото на живота.

Най-важното Температурата на Деси скочи като изстрелян чайник дигна 40,5° и за секунди я хвана гърч.

Įdomybės

01.1k.

Как една „проста“ софиянка вдигна глава: Истинската история на Катерина, която закри съпружеския си банкет с блокирана карта и започна нов живот сред тераси, градини и свобода

Картата Стефан поиска в сряда сутринта, докато закусвахме. Гласът му беше спокоен, загрижен, но без излишна паника.