Никога не съм вярвала, че най-голямата рана ще ми нанесе най-добрата ми приятелка, с която израснахме заедно повече от десет години – спали сме по пижами у дома ми, споделяли сме сълзи, страхове и мечти. Доверявах ѝ се напълно. Когато срещнах новия мъж в живота си, тя уж се радваше, но в думите ѝ винаги имаше студ и недоверие – вместо „радвам се за теб“ казваше „дръж си очите на четири“, вместо комплимент – предупреждение. След седмици тя започна да прави болезнени сравнения с бившите ми, всяка моя нова емоция се превръщаше в повод за съмнение – „Пак попадаш на същите мъже“. Дойде моментът, който преобърна всичко – една вечер, докато тримата бяхме на заведение, заварих погледи и думи между тях, които ме разтревожиха. Всяка моя среща с него тя превърна в повод да ме упрекне, че съм се променила, че жени като нас не трябва да губят приятелките си заради мъже, а когато я канех да излезем – все отказваше. Кулминацията настъпи, когато ми показа съмнителни „коментари“ за него и слухове от непознати хора, които уж били с него – доказателства нямаше, но с всяка дума поникваха семена на недоверие и кавги, които разбиха връзката ни. Най-лошото дойде, когато разбрах, че „най-добрата ми приятелка“ го е потърсила след раздялата ни – първо уж за да говорят, после само на кафе, накрая призна, че се виждат често. Не се извини – каза, че аз съм виновна. Той ми каза: „Аз просто направих това, което ти не успя да опазиш.“ Тогава осъзнах: това не беше приятелство и грижа, а завист и съревнование с цената на щастието ми. Днес нямам нито него, нито нея, но знам едно – не всеки до теб ти мисли доброто; някои чакат удобния момент да ти отнемат всичко. 3 март Понякога седя до прозореца на малката си стая в Стария Пловдив и си мисля как животът ни обръща
Спирайте! вика полицай Стефан Христов, с глас спокоен, но твърд, докато се приближаваше към мен.
Никога не съм вярвала, че човекът, който най-дълбоко ще ме предаде, ще бъде най-близката ми приятелка – момичето, с което израснахме заедно, спахме една у друга, мечтахме и споделяхме най-съкровените си тревоги. Доверявах ѝ се напълно. Когато срещнах този мъж, ѝ разказах всичко още от първия ден. Тя уж се радваше, но в думите ѝ винаги се прокрадваше нещо подозрително – вместо „щастлива съм за теб“, тя казваше „внимавай“, вместо „харесва ми“, подхвърляше „не се увличай“. Всичко беше маскирана конкуренция. После дойдоха сравненията и упреците, че все на един и същи тип мъже попадам. Започна да всява съмнения и напрежение, докато една вечер, след като се усъмних в нея и него заради близостта им, всичко се промени. Тя уж получаваше странни „сигнали“ – споделяше ми слухове, инсинуации и анонимни коментари за миналото му, без никакви доказателства. Това разяде връзката ни и доведе до скандали, ревност, недоверие и в крайна сметка – до раздяла. Месец по-късно разбрах, че приятелката ми се вижда с него, първо „за да изяснят нещата“, после „само на кафе“, накрая ми призна, че вече често излизат заедно. Не получих извинение. Усетих, че не е било загриженост, а чисто съревнование – не е искала да ме вижда щастлива и обичана. Днес нямам нито приятелката, нито мъжа до себе си, но придобих най-важния урок – не всеки, който наричаш свой човек, иска да те види щастлива; някои чакат подходящ момент да ти подрежат крилата. Никога не съм си представяла, че човекът, който ще ме нарани най-силно, ще бъде най-добрата ми приятелка
Не искам мама да режисира моя живот Винаги съм вярвала, че с майка ми няма тайни помежду ни.
Райна стоеше дълго, телефонът плъзгаше в ръка. Гласът на майка ѝ, Снежана, звучеше в ухото ѝ мокър, отчаян
Не искам маминия сценарий Винаги съм вярвала, че между мен и мама няма тайни. Е, почти никакви.
Да дочакаш златната сватба Двадесет и пет години заедно бяха изминали за Елица и Данчо. Тя вече на петдесет
Да доживееш до златната сватба Двадесет и пет години вече делим живота си с Елена. На нея ѝ се събраха
Мария Петрова стоеше пред мивката, ръцете й потънали в студената вода, а през прозореца вечерният здрач
