Įdomybės!

Навремето имаше един мъж на име Радослав, който беше убеден, че жена му ще му изневери. Затова реши да

Įdomybės

0101

Ричард беше сигурен, че съпругата му ще му изневери. Затова реши да я хване в крачка, но остана шокиран от истината.

Дневник на Пламен Димитров, София Бях почти сигурен, че съпругата ми ще ми изневери. Затова реших да

Įdomybės

0183

Тя почти се съгласи да продаде всичко, но чу истината зад вратата…

Какво ще правиш, да продадеш всичко?! изрита се с разтреперано гласче Мирела Костадинова, гледайки към сина си.

Įdomybės

033

Да се опознаем отново духовно

Разглеждайки се наново Този ден Виктор Петров се прибра от работа в София по-рано от обикновено.

Įdomybės

01.5k.

„Искаш ли съпруга ми? Твой е!” — каза Ана с усмивка на непознатата млада жена, застанала на прага на българския ѝ дом. „Изчакай секунда, Мая! Някой звъни на вратата. Ще ти се обадя, щом разбера кой е и какво иска“, прошепна Ана с колебание, прекъсвайки разговора с най-добрата си приятелка от детството. Мая ѝ разказваше забавни истории за рождения ден на свекърва си, а Ана се смееше от сърце, сякаш гледа най-добрата българска комедия. Докато се насочваше към вратата, Ана надникна през шпионката и остана изненадана. Очакваше да види част от съседите — чужди хора рядко се промъкваха в заключения ни панелен блок на Люлин. На прага стоеше непозната, не по-стара от трийсет, с леко смутен вид. Ана не отвори веднага. Принципите ѝ бяха желязни — никакви разговори с непознати, особено в тези времена на измами. Никога не е от хората, които се подвеждат лесно. Грабна телефона, но звънецът иззвъня още веднъж. Жената отвън очевидно беше твърдо решена да получи отговор. Ана беше сама вкъщи — мъжът ѝ, Стоян, беше на село да помага на Георги с ремонта на оградата. Погледна пак през шпионката и огледа внимателно странната гостенка. Имаше нещо едновременно жалко и тайнствено в жената, но Ана не усети заплаха. „Какво най-лошо може да стане, ако отворя и ѝ кажа да си ходи? После ще си отпочина спокойно през уикенда“, помисли си Ана. „Може да е объркала апартамента или някоя досадна продавачка.“ Събра смелост и отвори. Жената изправи рамене и приглади нервно косата, преди да заговори. „Здравейте! Вие сте Ана, нали? Е, разбира се, все едно не знам“, поде непознатата, играейки си с шалчето си. „Я, гледай. Измамниците стават все по-изобретателни! Знае ми името“, помисли Ана, присвивайки очи. „Коя сте и какво искате? Пет минути звъните. Не сте поканена, така че казвайте или си отивайте!“, изрече твърдо Ана. „Стоян вкъщи ли е?“ попита непознатата, изненадвайки Ана. „Охо, знае и името на съпруга ми. Значи е подготвена“, усмихна се вътрешно Ана. „За Стоян ли сте тук?“ въпреки че имаше предвид друго, попита Ана. „Не. Дойдох да говоря с вас. Но ако Стоян е вкъщи, ще ми е по-трудно“, отвърна жената спокойно. „По-трудно? Какво се случва?“, почуди се Ана, вече заинтригувана. „Не е вкъщи. Какво желаете?“ „Може би е по-добре да поговорим вътре. Странно ми е тук, на площадката…“, предложи жената с черти на лицето си, характерни за някой сблъскан с труден избор. „В никакъв случай! Не ви познавам и не вкарвам непознати у дома. Говорете тук и бързо“, отсече Ана. „Наистина ли искате да обсъждаме интимните ми отношения със Стоян тук, пред съседите?“, усмихна се иронично жената. „Какви отношения?“, повиши тон Ана. „Ана, всичко наред ли е? Защо викаш?“, обади се съседката госпожа Иванова, излязла от асансьора. „Добър ден, госпожо Иванова! Нищо, обсъждаме само дали ще завали“, изфука се Ана. „Май ще завали“, отвърна съседката, наострена. „Влезте“, каза нелюбезно Ана, махвайки на младата жена. Влязла вътре, непознатата огледа любопитно апартамента, сякаш искаше да проникне навсякъде. „Имате пет минути. Заповядайте“, каза Ана и я спря на входа на хола. „Тук не е музей.“ „Казвам се Виктория“, свали якето си жената. „Стоян и аз сме влюбени.“ „Я, клише! Не можахте ли с някоя нова история?“, прекъсна Ана с лека усмивка. „Къде е клишето? Хората се влюбват, това е. Не си първата жена, чийто мъж иска да тръгне“, отвърна Виктория уверено, опитвайки се да надникне в дневната. „Сигурна ли си, че той вече не ме обича и обича теб?“, усмихна се Ана. „Абсолютно! Иначе нямаше да съм тук“, отвърна Виктория. „Проблемът е, че мъжът ми не обича никоя. Просто не може. Грешиш, скъпа!“, рече Ана спокойно. В този миг вратата се отвори и влезе Стоян. …Стоян отваря вратата и вижда в коридора непозната жена, видимо объркан. „Виктория? Какво търсиш? Случило ли се е нещо в офиса?“, пита той. „Не, Стояне, дошла е за теб“, смее се Ана. „За мен? Защо? Какво се е случило?“, пита Стоян, озадачен все повече. „Не, мили. Тя е дошла да си те вземе. Изцяло!“, отвръща Ана с широка, игрива усмивка. Виктория, засрамена, бързо се качва обратно на обувките си и поема към вратата. „Тръгваш ли си вече? Ами Стоян? Нали за него дойде? Ако трябва да съм честна — ще ти го дам с кеф!“, провокира я Ана. Но Виктория вече е излязла. „Какво беше всичко това?“, пита Стоян, все още в шок. „Ти ми кажи! Защо смела жена идва да иска развод и твърди, че ще заживеете заедно?“, скръсти ръце Ана. „Сериозно ли?! Изобщо не знам за какво говориш. Започна да се държи странно на работа, но не съм ѝ давал повод. Омръзна ми от тези глупости. Обещах ти, помниш ли?“, отвърна Стоян с досада. „Знаеш ме, Стояне — аз подобни неща не търпя. Но сериозно, жени в наши дни правят всичко, за да си изчистят хаоса в живота“, поклати глава Ана. След като всичко утихна, Ана се замисли колко абсурден беше „плана“ на Виктория и се усмихна. Ясно беше, че — напук на всичко — връзката им е доста по-здрава, отколкото някой би предположил.

Искаш ли съпруга ми? Твой е! каза съпругата с усмивка към непознатата жена, която се появи на прага ѝ.

Įdomybės

092

„Искаш мъжа ми? Вземи го!“ – каза Ана с усмивка на непознатата жена, която се появи на прага ѝ „Почакай малко, Ина! Някой звъни на вратата. Ще ти се обадя, след като видя кой е и какво иска“, каза Ана с известно нежелание, прекратявайки телефонния разговор с детската си приятелка. Ина ѝ разказваше с весела подробност за рождения ден на свекървата си, а Ана се смееше от сърце, сякаш гледаше българска комедия. Ана се отправи към вратата, погледна през шпионката и остана изненадана – очакваше съсед, тъй като в блока им с чип не влизат случайни хора. Но пред вратата стоеше млада жена с особено излъчване, която Ана не беше виждала никога. Реши да не отваря – по-добре да избягва контакт с непознати, особено в тези времена, пълни с измамници. Ана имаше железен принцип: никакъв разговор с чужди хора. Измамниците ловят лековерни, а тя не беше от тези. Вдигна телефона, за да продължи разговора с Ина, но звънецът отново иззвъня. Жената навън беше настойчива, уверена, че някой е вкъщи и решена да получи отговор. Ана беше сама у дома, мъжът ѝ Андрей беше отишъл при приятел да помага в двора. Върна се към вратата и отново огледа внимателно непознатата. Имаше нещо странно и почти жалко в жената, но не усещаше опасност. „Какво ли може да стане, ако ѝ отворя и ѝ кажа да си върви? После мога спокойно да си прекарам уикенда,“ помисли си Ана. „Сигурно се е объркала или иска да ми пробута някакви глупости.“ Решена, Ана отвори вратата. Жената в коридора се изправи и нервно оправи косата си, преди да заговори. „Здравейте! Вие ли сте Ана? – попита тя, играейки си с шалчето си. – Е, разбира се, че сте – защо питам въобще?“ „А, интересно,“ помисли Ана. „Измамниците стават все по-изтънчени. Знае дори името ми.“ „Коя сте и какво искате? Тук сте вече пет минути. Не съм ви викала, така че казвайте каквото има или си тръгвайте!“, отсече Ана. „Андрей вкъщи ли е?“ – с тези думи непознатата я изненада. „Охо, значи и името на мъжа ми знае. Сериозна подготовка,“ усмихна се кисело Ана. – Добре де, за Андрей ли сте дошла? – попита Ана, макар да мислеше съвсем друго. – Не, с вас искам да говоря. Но ако Андрей е тук, ще ми е по-трудно – отвърна жената почти нехайно. – По-трудно? Какво става тук? – зачуди се Ана. – Не е вкъщи. Какво желаете? – Може би е по-добре да влезем. Странно е да говорим такива неща на коридора – предложи жената. – Никакъв шанс! Не ви познавам и не пускам чужди хора. Казвайте каквото има и по-бързо! – сряза я Ана. – Наистина ли искате да обсъждаме интимните ми отношения с Андрей тук, пред съседите? – каза жената с иронична усмивка. – Какви отношения?! – гласът на Ана се вдигна повече, отколкото искаше. – Ана, всичко наред ли е? Защо викаш? – обади се г-жа Ивайлова, съседката от площадката, която тъкмо излизаше от асансьора. – Добър ден, госпожо Ивайлова! Всичко е наред. Как е времето навън? – опита да отклони Ана. – Към дъжд върви – отвърна съседката, но не бързаше да влиза, очевидно заинтересована. – Влизайте – нехайно покани Ана странната жена. Вътре жената оглеждаше с любопитство апартамента и се спря на няколко места. – Имате пет минути. Говорете, – отсече Ана, спирайки я да навлиза повече. – Казвам се Боряна, – започна жената, сваляйки шала и палтото си. – Аз и Андрей сме влюбени. – О, колко клиширано! Не можахте ли нещо по-оригинално? – прекъсна я Ана саркастично. – Хората се влюбват. Случва се. Не сте първата съпруга, чийто мъж е напуснал – спокойно отвърна Боряна. – Сигурна ли сте, че той вече не ме обича и обича вас? – попита Ана с усмивка. – Абсолютно! Иначе нямаше да съм тук – дръзко отвърна Боряна. – Е, проблемът е, че мъжът ми не обича никого. Не знае как. Грешите, мила, – каза спокойно Ана. В този момент вратата се отвори и Андрей влезе, учуден да види чужда жена в коридора. – Боряна? Какво правиш тук в събота? Нещо по работа ли има? – попита той, объркан. – Не, тук съм заради теб, – подхвърли Ана с подсмихване. – За мен? Какво искаш да кажеш? Нещо е станало в офиса ли? – все по-объркан питаше Андрей. – Не, скъпи. Дошла е да те вземе от мен. Изцяло, – отговори Ана с насмешка. Боряна, видимо смутена, набързо си сложи палтото и излезе. – Вече тръгваш? А какво стана с Андрей? Не заради него ли дойде? Честно, с най-голямо удоволствие ти го давам! – пошегува се Ана, но Боряна вече беше навън. – Какво беше всичко това? – невярващо попита Андрей. – Ти ми кажи! Защо тази дама искаше развод и твърдеше, че ще се местиш при нея? – ядосано попита Ана. – Сериозно ли говориш? Нямам представа какво става! Започна да се държи странно в службата, но никога не съм ѝ давал повод. Омръзна ми от тези глупости. Обещах ти, нали помниш? – Добре… Защото ме познаваш, Андрей – такива неща не търпя. Жените днес какви ли номера не измислят, за да си оправят бъркания живот, – поклати глава Ана. Андрей събу обувките и тръгна към кухнята, а Ана остана за миг замислена. Обеща си, че няма да позволи на подобни ситуации да рушат домашния им мир. Без да иска, се усмихна колко зле беше изпълнен „планът“ на Боряна. Беше ясно: въпреки чуждите опити, връзката им е по-силна, отколкото някой можеше да си представи.

Искаш ли моя съпруг? Твой е! каза съпругата с усмивка към непознатата жена, появила се на прага ѝ.

Įdomybės

0311

– Но ти разбираш, Алло, че на такива като теб не се женят, – каза спокойно Арсений.

Аха, Калино, разбирам ли, че за момичета като теб няма шанс за брак? каза Димитър спокойно, има жени

Įdomybės

035

„Анна е млада, ще ражда още!“ – обеща тя. В крайна сметка никой не пожела детето. Анна и Роберт израснаха в малък провинциален град и учиха в един клас. След училище записаха университет, после заминаха да си търсят работа в София. Наеха малък апартамент, намериха си работа и живееха заедно без брак. Когато Анна забременя, Роберт я изостави – не бил готов за дете. Момичето се разстрои и се върна у дома, за да отгледа детето си. Майката на Роберт, влиятелна жена в родния им град, разтръби на всички, че Анна чака дете от друг мъж и то няма нищо общо с тяхната фамилия. Това усложни нещата, особено след като двете семейства живееха в един квартал. Родови противоборства Много приятели знаеха цялата история. Анна роди прекрасно момиченце. Не се оплака нито веднъж от семейството на Роберт. Младата майка искаше просто да отгледа детето си спокойно. Но майката на Роберт продължаваше да настоява, че детето не е нейно внуче. – Вижте ги! – обясняваше жената. – Детето е русо, а ние всички сме чернокоси. Носът ѝ не е нашият! Ние сме красиви, а детето е грозно. Опитва се да влезе в нашето семейство. Това са лоши хора! Анна толкова се измори от всичко това, че предложи ДНК тест, за да успокои майката на Роберт. Защо ли й трябваха тези мъки? Резултатите излязоха веднага – и майката на Роберт покани Анна на гости да се запознае с внучката си. Момиченцето получи куп красиви и скъпи подаръци. Анна, която разчиташе само на пенсията на майка си, бе много щастлива. След време новоизлюпената баба пожела да вземе внучката за няколко дни. Анна отказа – детето беше още само на година, прекалено малка за такова нещо. Бабата се разсърди. След това предупреди Анна, че ще я съди за право на контакт с внучката си. Даже твърдеше, че на момиченцето ще му е много по-добре при нея, тъй като има всички условия за възпитание и развитие. Щяла да покаже пред съда, че синът ѝ има апартамент, издържа детето (ще представи бележка), а майката е безработна и сама. Анна била още млада, щяла да роди друго дете. Препоръча ѝ да се откаже доброволно от дъщеря си. Всички съдии в града познавали влиятелната дама – било ясно в чия полза ще решат. Но Анна реши да защити правото си да отгледа дъщеря си. Процесите продължиха с години. Момиченцето, което семейството първоначално отхвърли, стана най-скъпото и обично дете. Влиятелните роднини доведоха лъжесвидетели, следяха, оплакваха се, снимаха. Анна се наложи да напусне и да се укрива. Случиха се много перипетии. В крайна сметка обаче нещата се успокоиха. Роберт се ожени и му се роди син. Майка му се зае с новото внуче. Дъщерята на Анна тръгна в първи клас. Момиченцето и баба ѝ се преместиха в София. Но Анна често се прибираше при майка си и дъщеря си. После срещна млад мъж. Майка ѝ я посъветва да си уреди живота. Обеща да гледа внучката си за известно време. Анна щяла да вземе дъщеря си, когато всичко се уреди. Анна се омъжи. Наеха апартамент и чакат дете заедно. Всичко е наред. Но Анна не бърза да вземе дъщеря си. Няма къде да я заведе. Съпругът ѝ не проявява интерес към чуждо дете. Анна решава дъщеря ѝ да остане при баба си – там са приятелите и училището. Когато се роди бебето, няма кой да гледа баткото. По този начин и майка ѝ не е сама, а детето е обгрижено. Но възрастната жена започва да получава здравословни проблеми. Линейка я откарва няколко пъти, постъпва в болница. Внучката временно отива при съседите пенсионери. Докато влиятелната баба изобщо не проявява интерес към внучката си. Случайно срещне ли майката на Анна, само се усмихва: – Трябваше да ме послушаш! Ако ми беше дала детето веднага, щях да се грижа за нея! Вече щеше да е в езикова гимназия, да знае езици, да свири на пиано. Но майка ѝ я изостави. Коя ще стане тя като порасне? Сега гледам внука си! Той ще има всичко – най-доброто училище, най-добрите уроци! Бащата така и не прояви интерес към момичето. Така детето, за което всички воюваха и се съдиха, се оказа ненужно на никого. Никой не знае какво ще е бъдещето на тази дъщеря.

Елена е млада, ще ражда още! закле се тя. Накрая, никой не се нуждаеше от детето. Елена и Стефан израснаха

Įdomybės

0318

„Анна е млада, ще ражда отново!“ – обеща тя. В крайна сметка, никой не пожела това дете. Анна и Роберт израснаха в малко българско провинциално градче и учиха заедно в един клас. След училище заминаха да следват в София, после започнаха да търсят работа в столицата. Наеха си малък апартамент, намериха работа и живееха заедно без брак. Когато Анна забременя, Роберт я изостави – той няма планове за дете. Анна беше съсипана и реши да се върне у дома, за да отгледа детето си. Майката на Роберт заемаше висока позиция в града им и каза на всички, че Анна има дете от друг мъж и това дете няма нищо общо с тяхното семейство. Ситуацията се усложни от факта, че двете семейства живееха в съседство. Семейни игри. Много приятели знаеха цялата история. Анна роди прекрасно момиченце. Тя нямаше претенции към семейството на Роберт. Младата майка искаше да отгледа спокойно детето си. Но майката на Роберт продължаваше да тръби, че това дете не е от сина ѝ. – Вижте ги! – обясняваше жената. – Това дете е русо, а ние всички сме с тъмна коса. Носът не прилича на нашия! Всички сме хубави, а детето е грозно. Опитва се да влезе в нашето семейство. Това са лоши хора! Анна беше толкова уморена от всичко това, че предложи да направят ДНК тест, за да успокои майката на Роберт. Защо правеше всичко това? Резултатът дойде веднага: майката на Роберт покани Анна да посети дома ѝ и да запознае внучката си. Момичето получи много хубави и скъпи подаръци. Анна, която живееше само с пенсията на майка си, беше доволна. След време новоизлюпената баба поиска да вземе внучката си на гости. Анна отказа, казвайки, че момиченцето е още само на година – твърде малка, за да бъде без майка си няколко дни. Бабата се разсърди. На Анна бе заявено, че ще я съдят за установяване на контакт с внучката. Освен това детето би се чувствало по-добре с баба си, която има всички условия за развитието му. Съдът ще вземе предвид, че бащата има апартамент, осигурява пари (ще предостави бележка), а Анна е безработна и самотна. Според жената, Анна е още млада и ще може да роди друго дете. Тя я посъветва доброволно да се откаже от дъщеря си. Всички съдии в града я познавали, нямало нужда да се чудим в чия полза ще отсъдят. Анна реши да се бори за правото си да отгледа дъщеря си. Години наред водиха съдебни дела. Момичето, което влиятелното семейство отначало отбягваше, се превърна в най-обичаното и желано дете. Роднините вадеха свидетели, следяха, оплакваха се, снимаха. Анна трябваше да се крие. Случваха се много неща. Накрая нещата се успокоиха. Роберт се ожени и имаше син. Жената насочи вниманието си към новородения внук. Дъщерята на Анна тръгна на училище. Жената се премести в София. Често се налагаше да пътува между майка си и дъщеря си. После срещна млад мъж. Майка ѝ я посъветва да уреди живота си. Обеща да се грижи за внучката си, докато Анна не се установи. Анна се омъжи. Наеха апартамент и очакваха дете. Всичко беше наред. Но Анна не бързаше да вземе дъщеря си при себе си. Нямаше къде да я заведе. Мъжът ѝ не беше особено заинтересован от чуждо дете. Анна реши, че дъщеря ѝ е по-добре при баба си, сред приятели и училище. Когато се роди второто дете, нямаше кой да гледа първото. Така майка ѝ не беше сама и дъщеря ѝ беше обгрижена. Но възрастната жена започна да има здравословни проблеми. Често викаха линейка, лежа по болници. Внучката ѝ отиваше при съседите пенсионери. Вече влиятелната баба изобщо не се интересуваше от детето. Когато срещнеше майката на Анна, само се усмихваше: – Трябваше да ме послушате! Ако ми бяхте дали момичето навреме, щях да се погрижа за нея! Сега щеше да учи в най-доброто езиково училище, да свири на пиано, да говори езици. А сега майка ѝ я изостави. Каква ли ще стане като порасне? Вече се грижа за внука си! Ще му дам всичко! Най-доброто училище и занимания! Бащата никога не прояви интерес към дъщеря си. В крайна сметка момичето, за което водиха толкова битки, не се оказа нужно на никого. Никой не знае какво я очаква в бъдеще.

Знаеш ли, Мария беше още млада, всички й казваха: Мария, споко, ще родиш пак, имаш време! това бяха нейните