Įdomybės!

Виталий удобно се настани до работното си бюро с лаптоп и чаша кафе, готов да довърши някои служебни задачи. Неочаквано телефонът му прозвъня – непознат номер. – Ало, слушам? – Виталий Димитров? Обаждаме се от Майчин дом. Познавате ли Анна Михайлова Изотова? – попита възрастен, по гласа, мъж. – Не. Не познавам такава. Какво се е случило? – учуди се Виталий. – Анна почина вчера по време на раждане. Свързахме се с майка й, която посочи Вас за бащата на детето, – замълча гласът на отсрещната страна. – На кое дете? Аз изобщо не разбирам! – Виталий се разтревожи. – Анна вчера роди момиченце. И Вие сте бащата, ако сте Виталий Димитров Ларионов. Утре ще трябва да дойдете в Майчина болница „Света София“. Трябва да обсъдим въпроса… – мъжът говореше бавно и ясно. – Какъв въпрос? – не разбираше Виталий. – Елате утре тук на „Св. София“. Питайте за Николай Петров. Това съм аз. Всичко ще обясним. Виталий стоеше с телефона в ръка, сумтеше и напрегнато мислеше: – Коя е тази Анна? Не познавам… Девет месеца – май сега е юни, значи – миналия септември. Какво беше през септември? Осени го спомен: – Бях в Созопол две седмици. Аня! Блондинка, сини очи… Колко такива Ани съм срещал? Че да помня всяка! На четиридесет съм, неженен, и не искам деца, още по-малко да променям живота си заради някаква Аня. Но… тя е починала… Как е възможно това? Двадесетгодишна, най-много… Напуши го желанието да запали цигара, макар че беше отказал. В него се завъртяха чувства – съжаление, объркване, съмнение. – Детето… – изрече високо. – Майката на Аня да се грижи за бебето – тя е баба му. Детето може и да не е мое… Виталий беше решил – ще отиде, ще говори с лекаря, ще подпише отказа и ще продължи живота си. Но не успя да заспи цяла нощ. Мислите не го оставяха… Не му се вярваше, че това е краят на момичето от морето… На следващия ден, в коридора на родилното отделение на „Св. София“, избърза при главния лекар Николай Петров. – Искате ли да видите дъщеря си? – Не. Искам първо да говоря с майката на Аня. Къде е тя? – В коридора е. Току-що минахте покрай нея. Виталий се приближи до слабичка жена в черен шал. – Здравейте… Тя вдигна поглед, изпълнен с болка. – Казвам се Вера Димитрова – аз съм майката на Ани. – Аз съм Виталий. – Знам. Аничка ми разказваше за Вас. Вече никога няма да ми разкаже… – Вера се разплака. – Моля Ви, не се отказвайте от дъщеричката си! Не мога да допусна внучка ми да попадне в Дом за сираци. Имате ли сърце? – Няма. Вие сте баба й, ще Ви я дадат! – опита да я успокои Виталий, но си помисли: „Тя едва ли е по-възрастна от мен…“ – Няма да я дадат – имам грип, сърдечна недостатъчност. Признайте я, умолявам Ви! Аз ще я отгледам, обещавам, Вие няма да се грижите за нищо… Виталий кимна и заедно влязоха при Николай Петров. – Какво е нужно за признаване на бащинство? – ДНК-тест. Как ще я наречете? – Кого? – Дъщеря си! – Не… не искам да я виждам – откровен беше Виталий. Формалностите минаха бързо – тестът показа бащинство. Виталий реши да праща пари, да купи количка и каквото е нужно. При изписването, когато акушерката донесе бебето, Вера се обърна: – Искаш ли да видиш малката? Виталий не успя да отговори: Николай Петров повика Вера навън. Тя му подаде свитъчето. Виталий вцепенен усети топлината му, чу леко мъркане, а после плач. Погледна бебето – и видя себе си. Абсолютен негов двойник. Приседна, поклащайки момиченцето, тя замълча и го погледна с усмивка… Вера се върна, протегна ръце: – Давайте, ще я взема. – Не. Аз ще я нося. Тя ми се усмихна! – каза Виталий и се усмихна щастливо. – Да тръгваме у дома, Вера – каза тихо. – Заедно ще отглеждаме нашето момиче!

Виктор удобно се беше настанил на бюрото с лаптопа и чаша кафе. Имаше задачи за довършване.

Įdomybės

0261

Викнах през прозореца: — Мамо, защо толкова рано? Ще изстинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата в знак на поздрав: — За вас, мързеливци, се старая! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина край нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива, сякаш някой го е стиснал в шепа. Аз направих тази снимка на втори януари… Просто минавах, видях следите в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега тази снимка е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година посрещнахме, както винаги — всички заедно. Мама още от сутринта на 31-ви беше на крак. Събуди ме ароматът на пържени кюфтета и гласът ѝ от кухнята: — Дъще, ставай! Ще ми помогнеш със салатите? Иначе татко ви пак ще изяде всички продукти, докато не гледаме! Слязох по пижама, с разрошени коси. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих, когато бях в гимназията. Усмихваше се, бузите ѝ бяха червени от горещината. — Мамо, поне ми дай да изпия едно кафе, — промърморих. — Кафето после! Първо оливието! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи на дребно, както обичам. Не като миналия път — парчета като юмрук. Рязахме и си говорехме за какво ли не. Разказваше как по нейно време са празнували Нова година — без тези „заморски“ салати, само с една шопска, малко „руска“, и портокали, които дядо ми донасяше от работа по връзки. После татко влезе с елха — огромна, едва се побираше до тавана. — Айде, дами, приемайте красавицата! — провикна се от вратата. — Брей, тате, цяла гора ли изсече? — ахнах. Мама излезе, погледна и рече: — Красива е, ама къде ще я сложим? Миналата година беше по-малка. Но пак украсяваше с нас. Аз и сестра ми Лери редяхме гирляндите, а мама извади старите играчки — онези, които пази още от моето детство. Помня как взе стъкления ангел и тихо каза: — Този ти купих за първата ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Не помнех, но кимнах. Толкова много светеше, когато мислеше, че си спомням ангелчето… Брат ми пристигна по-късно, шумно — с торби, подаръци, бутилки. — Мамо, вече взех хубаво шампанско! Не като миналата година. — Стига да не се напиете пак, — засмя се мама и го прегърна. В полунощ излязохме всички на двора. Татко и брат ми пускаха фойерверки; Лери пищеше от радост, а мама ме стискаше за раменете. — Виж, дъще, колко е красиво, — шепнеше. — Колко хубав е животът… Прегърнах я. — Най-хубав е, мамо. Пиехме шампанско направо от бутилката, смеехме се като фойерверк отиде към съседите. Мама, малко почерпена, танцуваше с валенки под „Зимата пее своята песен“, а татко я вдигна на ръце. Смяхме се до сълзи. На първи януари се излежахме. Мама пак готвеше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Дебелеем като топки! — мрънках. — Ще ядете! Нова година тук се празнува цяла седмица! — отсече тя. На втори януари пак стана рано. Чух как тресна вратата, надникнах през прозореца — тя във двора, с лопатата. Чисти пътечката. В стария пухен елек, с кърпа вързана на глава. Чисти грижливо: от портата до стълбата — тясна, равна пъртина. Събира снега до стената, както й беше навик. Викнах през прозореца: — Мамо, защо толкова рано? Ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — Иначе все ще газите в преспите до пролетта! Чайникът сложи по-добре! Усмихнах се и влязох в кухнята. След половин час тя се върна — с червени бузи, блестящи очи. — Е, готово, всичко е наред! — каза и седна на кафе. — Добре стана, нали? — Добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласът ѝ така бодър. На трети януари сутринта се събуди и тихо промълви: — Момичета, нещо ме стяга в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се притесних: — Мамо, да викаме ли бърза помощ? — Айде бе, дъще… Просто съм се изморила. Толкова готвене и тичане. Ще си полегна — ще мине. Тя легна, аз и Лери седнахме при нея. Татко излезе за лекарства. Тя пак се шегуваше: — Не ме гледайте така трагично, ще ви надживея всички! И изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите. — Лошо ми е… много… Извикахме линейка. Държах я за ръката, шепнех: — Мамо, дръж се, ей сега ще дойдат… Погледна ме, едва чуто каза: — Дъще… толкова ви обичам… Не си и помислях да се сбогувам… Лекарите дойдоха бързо, но… вече беше късно. Инфаркт. Всичко стана за миг. Седях на пода в коридора и плачех. Не можех да повярвам. Вчера още танцуваше, смееше се, а днес… Едва на крак, излязох във двора. Снегът почти не валеше. И видях следите ѝ — малки, спретнати, равни. От портата до стъпалото и обратно. Както винаги ги правеше. Стоях и гледах дълго. Питах Бога: „Как може — човек вчера върви по земята, оставя следи, а днес вече го няма? Следите са, а човека няма!“ Струваше ми се, че на втори януари излезе за последно — за да остави почистена пътечка. Да можем да минем по нея — без нея. Не ги заметох. Помолих всички и те да не ги бутат. Нека стоят, докато снегът ги покрие завинаги. Това беше последното, което мама направи за нас. Грижата ѝ личеше дори когато вече я нямаше. След седмица заваля много сняг. Пазя снимката със следите на мама. И всяка година на трети януари я гледам и после поглеждам към празната пътечка пред къщата. Боли да знам — под този сняг тя е оставила последните си следи. Тези, по които още вървя след нея…

Мамо, какво правиш толкова рано? Ще настинеш! извиках през прозореца. Тя се обърна, помаха ми с лопатата

Įdomybės

020

Извиках през прозореца: — Мамо, защо толкова рано ставаш? Ще настинеш! — Тя се обърна, помаха с лопатата: — За вас, мързеливци, се трудя! — А на следващия ден майка ми си отиде… Още не мога спокойно да мина покрай нашия двор… Всеки път, когато видя тази пътечка, сърцето ми се свива все едно някой го стиска. Това аз снимах онази снимка на втори януари… Просто минавах, видях стъпките в снега — и спрях. Снимах ги, без да знам защо. А сега това е единственото, което ми остана от онези дни… Нова година празнувахме, както винаги, цялото семейство заедно. Мама още от сутринта на тридесет и първи беше станала. Събудих се от мириса на пържени кюфтета и гласа ѝ в кухнята: — Дъще, ставай! Помогни ми да завърша салатите! Че татко ви пак ще изяде всичко, докато не гледаме! Слязох по пижама, косата разчорлена. Тя стоеше до печката с любимата си престилка с праскови, която ѝ подарих още като бях ученичка. Усмихваше се, бузите ѝ горяха от фурната. — Мамо, поне кафе да изпия, — промърморих. — Кафе после! Първо руската салата! — засмя се тя и ми подаде купа с печени зеленчуци. — Режи ситно, както аз обичам. Не като миналия път — на кубчета като юмрук. Режехме и си говорехме за всичко. Тя разказваше как са посрещали Нова година в нейното детство — без “заморски” салати, само с шопска, селедка под шуба и мандарини, които дядо носел тайно от работа. После татко дойде с елхата. Голяма, почти до тавана. — Ето, жени, вземайте красавицата! — бомбастично обяви той от прага. — Тате, цяла гора ли отсече? — ахнах. Мама излезе, изгледа я: — Хубава е, ама къде ще я съберем? Миналата беше по-малка. Но пак помагаше с украсяването. Аз и сестра ми Лили слагахме гирлянди, а мама извади старите играчки, тези от моето детство. Взе малък стъклен ангел: — Този ти го купих първия ти Нова година. Помниш ли? — Помня, мамо, — излъгах. Всъщност не помнех, но кимнах, за да я зарадвам… Брат ми пристигна късно следобяд, както винаги — шумен, натоварен с торби и подаръци. — Мамо, този път купих хубаво шампанско! Не като миналата година киселото! — Стига да не се напиете пак всичките… — засмя се мама и го прегърна. В полунощ всички излязохме навън. Татко и брат ми пускаха фойерверки, Лили пищеше от радост, а мама ме държеше през рамо: — Виж, дъще, каква красота… Животът ни е хубав, а? Прегърнах я: — Най-хубавият, мамо. Пихме шампанско от бутилката, смяхме се, когато една ракета литна към бараката на съседите. Мама, малко подпийнала, танцуваше във вълнените си цървули на „В гората е родена елхичка“, а татко я вдигна на ръце. Всички се смяхме до сълзи. Първи януари мързелувахме цял ден. Мама пак приготвяше — този път пелмени и пача. — Мамо, стига! Станахме топки! — оплаквах се. — Спокойно, ще изядете всичко! Нова година цяла седмица се празнува! — махна тя с ръка. На втори януари тя стана пак рано. Чух как хлопна вратата, погледнах през прозореца — беше навън, с лопатата, чистеше пътечката. В стария си ватен пуховик, с вързана кърпа на главата. Равна е, чиста пътечка — от портата чак до прага. Изстъргваше снега, както винаги. Извиках през прозореца: — Мамо, ще настинеш! Тя се обърна, помаха с лопатата: — За да можете вие, мързелите, да ходите нормално! Я кипни чайника! Усмихнах се и тръгнах към кухнята. Тя се върна след половин час, бузите ѝ червени, очите — светят. — Готово, сега е подредено! — каза и седна за кафе. — Добре ли е стана? — Много добре, мамо. Благодаря. Това беше последния път, когато чух гласа ѝ толкова бодър… На трети януари сутринта се събуди и тихо рече: — Момичета, нещо ми боде в гърдите. Не силно, ама неприятно. Веднага се разтревожих: — Мамо, ще викаме линейка! — Айде, стига, просто се преуморих — толкова готвене, тичане. Ще полегна — ще мине. Легна на дивана, стояхме с Лили до нея. Татко излезе за лекарства. Още ни успокояваше: — Не ме гледайте трагично, ще надживея всички ви! После изведнъж пребледня. Хвана се за гърдите: — Лошо ми е… много лошо… Викахме бърза помощ. Държах ръката ѝ, шепнех: — Мамо, дръж се, ще дойдат, ще стане добре! Тя погледна към мен и едва чуто каза: — Дъще… много ви обичам… Не ми се тръгва… Лекарите дойдоха бързо, но… вече не можеха да помогнат. Обширен инфаркт. Всичко стана за минути. Седях на пода в коридора и плаках. Не можех да повярвам. Още вчера танцуваше под фойерверките, а днес… Излязох навън — снегът почти не се сипеше. Видях нейните следи. Същите — малки, точни, равни. От портата до прага. Стоях и ги гледах дълго. И питах Бога: „Как може до вчера човек да върви, да оставя следи, а днес него вече го няма? Следите стоят, човекът — не!“ Мислех си — тя втори януари излезе за последно, за да остави чиста пътечка. Да можем да минем по нея без нея… Не ги засипах. Помолих и другите да не ги пипат. Нека останат, докато снегът сам не ги затрупа завинаги… Това беше последното, което майка направи за нас. Грижата ѝ се усещаше дори след като вече я нямаше. След седмица натрупа дебел сняг. Пазя снимката с нейните последни следи. И всяка година на трети януари пак я гледам и излизам до празната вече пътека. Боли, защото знам — някъде под този сняг са последните ѝ стъпки. Тези, по които и до днес вървя след нея…

Изкрещях през прозореца: Мамо, какво правиш толкова рано? Ще измръзнеш! Тя се обърна, махна ми с лопатата

Įdomybės

023

Подценената Ани: Петнайсет години търпение, изневери още от втората брачна нощ, две деца – Алиса и Серго, работа като счетоводителка във фабрика за детски играчки с жълти стотинки заплата, празен хладилник и скандални квартални слухове, докато Валери шета с всяка нова любовница и накрая решава да поиска развод точно на рождения ден на сина им; студенината на Ани го оставя без думи, но още по-големият шок го чака у дома – сменени ключалки, непознат мъж, липса на документи и изведнъж се оказва без квартира, без жена, без деца, без пари, след като сам подписва генерално пълномощно; а когато пробва да си върне поне достойнството чрез съдебни дела и алименти, чува че и двете деца не са негови, а истинската отмъстителка се оказва подценената жена, която кротко е планирала всичко години наред – женска мъст по български, или защо не бива да подценяваш обидената съпруга

ДУШАНА Душана всички смятаха за наивна душичка. С Георги живееха вече петнайсет години заедно.

Įdomybės

0638

Глупачката Всички смятаха Анна за глупачка. Петнадесет години брак с мъжа си Валери, две деца – Алиса на четиринадесет и Сержана на седем. Валери изневеряваше почти открито – още на втория ден след сватбата беше с сервитьорка, после броят им изгуби смисъл. Приятелките се опитваха да ѝ отворят очите, но Анна само се усмихваше тихо и мълчеше. Работеше като счетоводителка в българска фабрика за детски играчки – заплатата ѝ, по нейните думи, беше нищожна, а работата безкрайна, дори през почивните дни. Валери печелеше добре, но Анна не беше пример за домакиня – колкото и пари да даваше, все не стигаха, хладилникът беше почти празен, най-много да се намерят борш и кюфтета с макарони. Всички се чудеха, виждайки Валери с поредната му красавица, а той често се прибираше уж „сух като клечка“. – Горката Ани, луда ли е да търпи този женкар, – шушукаха съседките. На десетия рожден ден на Сергона Валери се прибра и заяви, че подава молба за развод – влюбен бил и семейството вече не му трябвало. – Ани, не се сърди, подавам за развод. Ти си като студена риба, поне домакиня да беше, а и това не умееш. – Добре, съгласна съм, – просто отвърна Анна. Валери едва не падна от стола. Очакваше скандал и реки от сълзи, но тя му предложи сама да събере нещата си и да остави ключа под изтривалката. Анна го изгледа тихо и усмихнато – нещо странно имаше в това, но Валери вече мечтаеше за новия си живот без деца и омръзнала съпруга. На следващия ден доведе новата си любима, но ключ под изтривалката нямаше, а ключалката не се отваряше. Позвъни на вратата и отвори едър мъж по чехли и халат. – Какво искаш? – Това е моят апартамент… – Имаш ли документи? Документите не бяха с него. Валери извади паспорта – търсеше адресната регистрация. Мъжът хвана паспорта и го върна усмихнат: – Отдавна гледал ли си тази книжка? Валери с трепет обърна страницата – имаше нов печат: отписан преди две години. Тръгна да търси Анна – не работела там от година, дъщерята била студентка в чужбина, а синът в друга школа. Разбити напълно, Валери седна на пейката – как тази „амеба“ го измами така? Реши ще докаже измама в съда. В деня на развода се появи със самочувствие, но в съдебната зала истината излезе наяве – генералното пълномощно, което беше подписал на Анна преди две години поредната си любовница, ѝ даваше права да разпорежда апартамента. Елиза просто изчезна като разбра, че той остана на улицата. – Ще я науча – няма да давам издръжка! – реши Валери. Но вместо призовка за издръжка, получи такава за оспорване на бащинство – и двамата деца били от друг мъж! В деня на сватбата, след като видя изневярата с сервитьорката, Анна реши да си отмъсти – и отмъщението бе безпощадно. Тя къткаше пари, децата хранеха родителите ѝ, изпрати ги добре облечени. Накрая направи ДНК-тест, макар да бе сигурна кой е баща. Майка ѝ я молеше да спре: – Отмъщението ще те съсипе, ще разбие децата. Но целта бе всичко – и дойде денят на разплатата. Валери понесе по-леко дори загубата на жилището, отколкото новината, че Анна му е родила две чужди деца… Пази се от наранена българска жена – в гнева си е способна на невероятни неща!

Глупачката Всички мислеха Мария за глупачка. Със съпруга си, Георги, живееше вече петнадесет години.

Įdomybės

066

Рецепта за щастие… Целият вход с любопитство наблюдаваше как в новия си дом на втория етаж се нанасяше новото семейство – началникът на цех в местния завод, голяма работа за нашия малък български провинциален град. – Абе що пък избраха да живеят тука във „вехтия фонд“, а не си уредиха апартамент в новия блок? – клатеше глава пред съседките баба Нина, пенсионерка от два апартамента по-надолу. – С техните връзки можеха да грабнат нещо току-що построено! – Ти по себе си не съди! – сряза я 30-годишната ѝ дъщеря Аня, още неомъжена и винаги с ярко червило. – Защо им е нов панел, като тук живеем в хубава стара кооперация от царско време – таваните са високи, стаите просторни и отделни, а и коридор има голям, и балкон като стая! Освен това на тях веднага телефон им включиха! Не като при нас – от цялата кооперация, само в три от девет апартамента имаме телефон… – Ти все гледаш поводи за клюки по телефона да пуснеш! – смъмра я майка ѝ. – Недей да им досаждаш, те са сериозни хора… – Сериозни, ама и те са млади – дъщеря им Наталия е само на девет, доста са ми набори – доуточни Аня с леко нацупване. Бързо се оказа, че новите съседи са любезни и усмихнати. Лидка работеше в училищната библиотека, а Ивайло вече десет години си бе изкарвал прехраната в завода. Всяка вечер във входа и на пейката пред блока се разказваха истории за новодомците, най-често от самата Аня – защото тя ходеше у тях… да говори по телефона. – А бе, кога намери да ги опознаеш така добре? – чудеха се другите жени от блока. – Като вися по телефона, откъде другаде! – намигаше им Аня, – те поне ме пускат, за разлика от анцузите в първия апартамент, дето ги е страх да не дрънкам с приятелките… Аня бързо се сприятели със семейството на Чичо Иво и Лидка, на гости редовно – ту с нов пакет обувки, ту по халат, даже пробва да стане част от кухнята им. Скоро обаче Ивайло започна да се затваря в стаята, когато Аня идваше „на разговори“. След време Лидка съвсем хладно я молеше да заключи вратата след себе си и повече без излишни приказки. – А какви вкусни мекици и ватрушки правите! – пробва Аня един ден да стане близка, носейки шоколадка – явно за приятелски следобеден чай. – Ох, оставете шоколада, че Наталия не може да яде сладко, алергична е – отвърна решително Лидка. – Чай няма да стане, а често и по телефона да звъните не е удобно, само за спешни случаи… Разочарована, Аня се прибра и си помисли, че Лидка просто я ревнува. – Явно жената, като ме гледа толкова млада, ѝ става гадно – разкъсваше душата си тя пред баба Нина. Последната ѝ надежда за женска дружба проблясна, когато се появи с тефтерче и молба за рецептата на ватрушките. – Я по-добре от твоята майка я вземи! – отвърна с усмивка Лидка. – Аз готвя „на око“, а и бързам, имам си работа! Аня откри рецептата в овехтелия бележник на мама. И… се зае за пръв път да пече! Слави, с когото уж бяха се разделили, пак започна да й идва на гости, майка ѝ се зарадва, че пак има дъх на печива в дома. Постепенно кухнята се напълни с радост, усмивки и… любов. Защото с ватрушките Слави се върна, а скоро и заявление за брак подадоха. Веселба, смях, готвене, нов живот. И така, докато Аня слагаше на масата поредната тава ватрушки с домашен български сирене и извара, усмивката ѝ светеше по-сладко от всички току-що сложени телефони в блока… Рецепта за щастие: една стара кооперация, топлина в кухнята, щипка любов и малко ватрушки с извара за мерак!

Рецепта за щастие… Целият вход живо следи как в апартамента на втория етаж се нанася ново семейство.

Įdomybės

0228

Унижаха ме за ‘селянщина’, а всъщност сами са из забравените кътове на България…

Днес си спомням за едно време, когато ме унижаваха заради селянщината, въпреки че самите те бяха от затънтените

Įdomybės

050

Извоювах развода на сина си, а после горчиво съжалявах за това… – Снахата пак ми доведе внучката за уикенда – оплаква ми се вчера съседката Людмила на стълбищната площадка. – Не мога детето да нахраня като хората! „Мама каза, че принцесите не ядат много!“ – казва, изяде две лъжици и до там! А тя съвсем зелена от недояждане, чак свети! Людмила не хареса снаха си – Катя – още от първия път, щом я видя. Просто защото беше с цели седем години по-голяма от сина ѝ Христо. А той – още невръстен, едва завършил училище. – До нея жени не бе виждал! – възмущава се съседката. – Чудно ли е, че се хлътна толкова? Омота го с опита си, ей! А Катя беше красива, стилна, винаги поддържана. Спортуваше, обличаше се с вкус, градила кариера. За мен нямаше нищо необичайно в увлечението на Христо – мъжете, както е известно, „обичат с очите“, а тук имаше какво да се види. Тя спазваше диети и държеше на здравословния живот. Същото учеше и дъщеря си – да яде премерено, да не преяжда, да мисли за здравето и фигурата си. Само няколко месеца след запознанството – Катя забременя. Дали напук на бъдещата тъща, която се опитваше с каквото може да попречи на връзката, или пък защото ѝ се е искало да се ожени… кой знае, а и не е важно. Христо вече беше решил – ще се жени! На 18, тя – на 25. Взе си дипломата, записаха го в техникума. Работеше и учеше – живееха отделно, първо квартира, после стая в панелно общежитие. Щастливи, но тъщата не се отказва: все намира за какво да се скара на снаха си – ту не готви както трябва, ту не е изгладила ризата, или пък не е облякла детето подходящо. Според Людмила само недостатъци има тая булка, ни една хубава черта. Все критикуваше, все натякваше на сина си… В крайна сметка Катя почти спряла да общува със свекървата. Само тя си водеше дъщерята на градина, на художествена гимнастика, на шах. Гонеше работа, градина, спорт, козметик, фризьор… У дома почти не ѝ оставаше време. Христо се прибираше, вкъщи – празно: детето по занимания, жена му – или заета с нея, или със своите си неща. В една такава вечер похлопа съседката Мария – вдовица на 38 г. с две деца. На общата кухня се спукал кран, че почти наводнил съседите. Христо беше „златни ръце“ – веднага го оправи, Мария сготви макарони с кюфтета и го покани да хапне. Офериран, Христо прие – Катя напоследък рядко готвеше домашно, нямаше време. От тогава Мария често канеше Христо на вечеря – докато Катя и дъщерята бяха по задачи, двамата се заседяваха на кухнята с приказки и домашни ястия. Постепенно между тях прехвърчаха искри – и така се сближиха, че не можеха вече без тези уютни вечери. В панелката всичко се знае – някой изшушука на Катя, че мъжът ѝ май не само книги чете у съседката. Скандалът беше гръмък! Катя – горда жена – изхвърли Христо и багажа му още на същата вечер. Нямаше как да се върне при родителите, затова Мария го приюти. Дъщерята на Христо и Катя тогава на 6, самият той – на 25, Катя – 32, а Мария – 39. Людмила, щом разбра, че Христо напуснал жена си, ликуваше – победа! Но когато чу, че синът ѝ живее вече при жена с две деца, по-голяма от него с цели 14 години… онемя. Странно беше за мен – години наред измъчваше Катя заради възрастта, а сега пълно мълчание и приемане. Дали разбра каква грешка е допуснала? Развръзката навярно знаете – от тогава минаха 15 години. Христо и Мария са заедно, общи деца си нямат, но са щастливи. Въпреки годините – той вече на 40, тя – 54. Людмила ги приема у дома, без резки думи и забележки. Всичко е тихо, мирно и идилично. И аз виждам, че синът ѝ е искрено щастлив. А вие как мислите – възможно ли е щастието, когато жената е по-голяма?

– Снахата ми пак вчера доведе внучката за уикенда оплакваше се съседката ми Катя на стълбищната площадка.

Įdomybės

013

Формулата на щастието… Целият вход наблюдаваше как новите съседи се нанасят в двустайната квартира на втория етаж – семейството на началника на цеха в завода, големия работодател в нашия малък български град. – Че защо пък са решили във “старо строителство” да идват? – обсъждаше с приятелките си баба Нина Андреева, – при такива връзки можеха и апартамент в панелката да изкарат. – Не мисли така, мамо. Защо им е панелка, когато тук си имаме истински “сталински” блок – таваните високи, стаите самостоятелни, антрето ширко като хол, а лоджията е колкото стая… – оправдаваше ги дъщеря ѝ, трийсетгодишната, все още неомъжена Ани, с яркия грим, – и още им ги връзаха телефона на секундата. И да не забравяме – в нашия вход са само три телефона на девет апартамента… – Все на телефона ти е акъла, – смъмри я майка ѝ, – вече омръзна на комшийките. Недей и при тия новите да висиш, хората са сериозни и ангажирани… – Голямо нещо пък, сериозни! Млади са, имат дъщеричка на девет, Наталия. Почти ми е набор, че и в тяхната възрастова група се вмествам! – обиди се Ани. Новите съседи се оказаха възпитани и усмихнати. Лида работеше в училищната библиотека, а Иван беше вече десет години във фабриката. Всичко това Ани научаваше, като наминаваше през двора, където баба ѝ и другите жени си седяха на пейката. – Откъде вече всичко знаеш? – чудеха се жените, – ех, прокурор ще да станеш. – Влизам при тях да звънна по телефона. За разлика от някои хора, те ме пускат… – подсмиваше се Ани, намеквайки на случаи, когато съседи не ѝ отваряха, да не се заседява да клюкари. Така Ани започна често да посещава новодомците – ту с нови тоалети, ту в дамски халат, винаги търсеща приятелство с младото семейство. В един момент видя как Иван нарочно затвори вратата към стаята с телевизора, щом тя дойде да телефонира. После го направи пак. Ани с усмивка благодареше на Лида, ала тя само кимваше и молеше да затваря вратата след себе си. – Не мога, ръцете ми са в брашно, – обясняваше Лида, – французка ни е ключалката, сама щраква. – Еее, пак ли печете нещо сладко? Какви вкусотии готвите постоянно… Аз не умея такива работи… – пробва се да завърже разговор Ани. – Сега са ватрушки с извара за закуска. Че иначе сутрин няма време, та ги правя отсега… – усмихна се Лида и се обърна към тестото. Аня се намръщи – обиденa, че не получи внимание. – Лида, разбирам, ти не смееш да ѝ кажеш… – сподели Иван, – ама нашият телефон всяка вечер е окупиран, а приятелите ми не могат и да се доберат. Не върви така… – Много фамилиарна стана, и се държи все едно е си у тях… – съгласи се жена му. Същата вечер Ани, нагласена, с лак на устните, пак седна на пуфика в антрето да си клюкари по телефона. – Ани, ще приключваш ли вече? Чакаме важно обаждане, – смело я прекъсна Лида. Ани кимна, остави слушалката, извади шоколадче от джоба: – Аз днес съм с десертче! Айде налейте чай и да се опознаем. Изтича в кухнята да остави шоколада на масата. – Моля ви, махнете го. Наталия ще го види, а ѝ е забранено – алергия има. В нашето семейство това е табу – съжалявам. – Какво табу? – изчерви се Ани, – ама аз да благодаря само исках… – Не е нужно благодарности, а и моля, не идвайте толкова често за обаждания. Освен за лекар или пожар, разбира се – това е друго. Съжалявам, но дъщеря ми учи, мъжът ми го търсят… Ани прибра шоколадчето и си тръгна безмълвно. В ума ѝ се завъртя странното усещане, че я ревнуват. – Мама, просто ме ревнува, че съм по-млада и по-хубава… – обясняваше Ани на майка си, – аз само добро исках, а тя не ме прие… – На зор да се набъркаш в чуждо семейство под какъвто и да е претекст… – укроти я Нина Андреева, – потърси си мъж, тури си телефон, не се сърди… Последния опит за сближаване с Лида беше, когато Ани дойде да иска рецептата за ватрушки. – Дай рецептата – време е и аз нещо да науча! – По-добре майка ти попитай, нашите жени ги знаят тези неща. Аз слагам всичко “на око”, не меря… – засмя се Лида, – бързам, а и не мога да помогна. Към мама, към мама! Ани се прибра. Знаеше, че в кухненския шкаф стои старата тетрадка на майка ѝ, пълна с рецепти за всичко – от халва до риба плувнала в желе. Но на нея не ѝ се печеше, а майка ѝ отдавна пазеше линия. Все пак, извади тетрадката, намери нужната страница – и изненада майка си. – Хич ли ще печеш? – присви очи жена ѝ. – Ами, защо не? – затвори тетрадката Ани, прегъвайки страничката. – Да не би да ти е тръгнало пак с оня Слави? – разсмя се майка ѝ, – а аз уж мислех, че си скъсала… както другите твои обожатели. – Айде, няма да се караме… – сопна се Ани. След два дни майка ѝ се прибра и усети неустоимия аромат на прясно изпечено. – Къде се е чуло и видяло – мирише на питки! – ахна Нина Андреева, – ти влюбена ли си, нещо се случва… – Шшт, по-тихо. Идвай на проба! Нито са питки, нито козунаци – ватрушки с домашна извара. Чайникът вреше, чашките наредени, в чиния златисти ватрушки. – Имаш хъс! – каза майка ѝ, – ние заедно пекохме някога, не вярвах, че можеш… – Не ме хвали, опитай и кажи, – настоя Ани. – А после ще викнеш Слави на чаена сесия с ватрушки? – Хммм, май ще му харесат… – засмя се Ани. И наистина – Слави започна да идва все по-често, веселието се върна у дома. Когато Ани заяви, че подават заявление за сватба, майка ѝ се просълзи – най-сетне! Ани се промени. Свали килограми за сватбата. Слави я питаше: – Още ли спря да печеш ватрушки? Ще има ли за сватбата? Направиха домашна сватба, сготвена от Ани, майка ѝ и леля ѝ – два дни се суетяха… Младите заживяха в голямата стая в тристайния апартамент. След година подмениха във всички апартаменти телефоните. Ани беше доволна – звънеше, но вече не губеше време, а се връщаше в кухнята при бухналото тесто. Очакваше първо дете, а Слави бе най-щастливият мъж с хубавата ѝ домашна закуска… Формулата на щастието – проста като рецепта за ватрушки: малко домашен уют, щипка любов и топли ръце до теб.

Рецепта за щастие… Целият вход наблюдава, докато новите съседи се нанасят в апартамента на втория етаж.