Įdomybės!

На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – историята на Евгения: Три деца, един мъж, една свекърва, лабрадор и защо реших да си върна живота в София

Мамо, Рада пак ми е нагризала молива! Светлана нахълта в кухнята с огризан зелен молив в ръка, а след

Įdomybės

013

– На теб не ти трябва съпруга, а домашна помощница – Мамо, Мишка пак ми е гризала молива! Полина нахлу в кухнята с огризка от цветен молив в ръка, след нея виновно се влачеше лабрадорът Мишка и възбудено размахваше опашка. Женина се откъсна от печката, където едновременно къкреше супа и съскаха кюфтета, и тежко въздъхна. Третият молив за днес. – Хвърли го в боклука и си вземи нов от чекмеджето. Макси, направи ли си математиката? – Почти! – долетя гласът на сина от детската стая. „Почти“ от 12-годишния Максим означаваше, че си седи в телефона, а тетрадката стои недокосната. Женина си го знаеше, но сега трябваше да свали кюфтетата, да разбърка супата, да хване четиригодишния Артьо, който целенасочено лазеше към кучешката купа, и да не забрави за пералнята. …Тридесет и две години. Три деца. Един мъж. Една свекърва. Един лабрадор. И тя – единственият работещ механизъм в цялата тази конструкция. Боледуваше рядко. Не защото имаше желязно здраве, а защото нямаше право да се разболее. Кой ще нахрани семейството? Кой ще събере децата за училище? Кой ще разходи Мишка? Отговорът беше един – никой. – Женя, скоро ли е вечерята? Баба Анка се показа на вратата, подпряна на бастуна, осемдесет и пет годишна, бистра глава, добър апетит. За пет години съвместен живот с нея Женина можеше на пръсти да преброи случаите, в които възрастната жена беше направила нещо полезно у дома. – След десет минути, бабо Анке. Старата жена доволно кимна и зашляпа към хола. Понякога, много рядко, четеше приказки на Артьо преди сън – “Малката Червена Капчица” или “Златното петле” – репертоарът не беше голям, но малчуганът слушаше с възторг. През останалото време баба Анка си седеше в стаята, гледаше сериали и чакаше следващото хранене. …Часовникът показваше пет и половина, когато ключът вратеше в ключалката. Димо се прибра с вид на човек, минал през тежък маратон. – Вечерята готова ли е? Дори не „здрасти“. Женина немо посочи подредената маса. Мъжът отиде да си измие ръцете и седна на обичайното си място. Телевизорът се включи – дистанционното сякаш бе залепнало за ръката му. – Днес Полина изкара шестица по четене – опита се Женина. – Аха. – А на Макси трябва да помогнеш с околния свят. – Аха. “Аха” – беше максимумът, на който можеше да разчита. След вечеря Димо се изнасяше на дивана. Работният му ден беше свършил. Мисията изпълнена. Донесъл е парите – останалото не му се полага. По-късно, след като децата заспаха, Женина отваряше лаптопа си. Дистанционна работа за онлайн магазин – обработка на поръчки, клиенти, доставки. Не кой знае каква заплата, но свои изкарани пари. Плюс наема от апартамента, който отдаваше вече четвърта година. „Трябва да се изнесем“ – пробяга обичайната мисъл. И веднага – обичайните оправдания: Макси е на хубаво училище, Поли свикна с детската, ще изгубим наема… Женина затвори лаптопа. Утре. Всичко утре. Декември донесе не само предпразнична суматоха, а и грип. Температурата й хвъркна до трийсет и девет за минути. Болки по тялото, гърло в пламъци, глава като разбита. Женина едва стигна до леглото. – Мамо, болна ли си? – констатира Макси, надниквайки в стаята. Димо се появи и на лицето му проблесна нещо като тревога. Но тя не бе за нея. – Само не заразявай бабата. На нейната възраст грипът е опасен. Женина затвори очи. Разбира се. Баба Анка. Как можа да забрави за най-важното. Следващите три дни преминаха като в сън – висока температура, мокра възглавница, сухи устни. През това време – нито мъжът, нито бабата, нито децата й донесоха чаша вода. Каната стоеше в кухнята, до кухнята – десет крачки, но тя ги взимаше сама, опирайки се по стените. Всички се тревожеха само за бабата. “Не ходи там, мама е болна.” “Сложи маска, когато минаваш покрай стаята.” “Може ли тя да спи в другата стая?” Тя – това беше Женина. В собствения си дом се оказа източник на зараза, от която трябва да пазят, наистина важните членове на семейството. След седмица вирусът стигна и до другите. Първо Артьо – сополи, температура, капризи. После Полина. Димо легна героично с трийсет и седем и две. Баба Анка слегна последна, с най-голяма драма. Женина, още недоизлекувана, се изправи. Пилешки бульон, аптека, термометър, влажно почистване, пране. Обичайният маршрут, но на памучени крака. – Димо, вземи Артьо за час, че ще отскоча до аптеката. Мъжът театрално завъртя очи, но се съгласи. След точно шестдесет минути по часовник Артьо се върна при майка си. – Уморих се. И аз съм с температура! Трийсет и шест и осем. Женина провери. Пролетта не беше по-милостива. Нов вирус, нови болни деца, нови безсънни нощи. Артьо хленчеше, Полина отказваше лекарства, баба Анка искаше специално меню. А сред този хаос – напълно здрав Димо. – Димо, помогни с децата. – Жени, аз помагах миналата седмица, ама тогава бяха почивни дни. Сега съм на работа. Уморявам се. Погледна безразлично – един жест, който обяснява всичко. Вечерите идва, сяда на масата, чака вечеря. Болни деца, изцедена жена, хаос вкъщи – не го засягат. В една вечер, когато Артьо най-сетне заспа, а по-големите учеха, Женина приближи до мъжа си. Телевизорът шумеше нещо за футбол. – Защо не ми помагаш? Защо никога не помагаш? Димо дори не се обърна. Просто усили звука. Женина постоя минута в тишина, гледайки гърба му. Всичко й се проясни за секунда. На другия ден свали от шкафа големите чанти. Детски дрехи, играчки, документи. Макси застина на вратата: – Мамо, тръгваме ли някъде? – Отиваме при баба Ира. – За дълго? – Ще видим. Полина скочи от радост – баба Ира винаги прави любимите й банички. Артьо не разбираше, но дърпаше обичания пухкав заек със себе си. В последния момент се сети и за още един важен член на семейството – Мишка. Тя си тръгва с тях. Димо лежеше на дивана. Сгънатите чанти, облечените деца, нищо не го отдели от екрана. Щом Женина затвори вратата, сигурно просто смени канала. Баба Ира прие дъщеря си и внуците без излишни въпроси. Нахрани ги, прегърна ги. Петдесет и осем години, учителка с тридесетгодишен стаж – разбираше всичко без думи. – Живейте, колкото трябва. Телефонът звънна на третия ден. Димо. – Жени, елате си. Тук е мръсно. Няма какво да се яде. Баба все нещо иска. Нито “липсвате ми”. Нито “зле ми е без вас”. Само битови неудобства. – Димо, ти жена не търсиш, а домашна помощница. – Какво? При какво… – Изобщо, веднъж поне каза ли, че ти липсват децата? Тишина. Дълга, красноречива. – Пари нося. Какво повече ти трябва? – обади се накрая той. Женина затвори телефона. Всичко свърши. Стана й леко, странно леко. След две седмици наемателите напуснаха нейния апартамент. Пренасянето отне един ден. Ново училище за Макси, нова градина за Поли – оказа се лесно, много по-лесно отколкото предполагаше. …Следващият им разговор беше последен. Всички неизказани обиди, всички преглътнати думи, всички безсънни нощи с горещи деца – всичко се изля на веднъж. – Дванадесет години бях безплатна слугиня! – крещеше тя по телефона. – И нито веднъж не попита как се чувствам! Как живея! Ти… Ти… Писна ми! Блокира номера му. Подаде молба за развод. Съдът продължи двайсет минути. Димо не спореше. Подписа за издръжката, кимна на съдията и си излезе. Може би разбра нещо. По-вероятно – просто не му се занимаваше. …Вечерта Женина седяше на кухнята в новия-стар апартамент. Макси четеше книга, Полина рисуваше съсредоточено, Артьо подреждаше конструкторите. Тихо. Спокойно. Мишка лежеше до краката й, главата й върху лапите. Все пак трябваше да готви, чисти, работи допълнително. Но вече – за тези, които наистина бяха нейното семейство. И с тяхното възпитание щеше да се заеме сериозно, за да не станат като баща си. – Мамо – Полина вдигна глава от рисунката, – ти вече се усмихваш повече. Женина се усмихна пак. Полина беше права.

Мамо, Лъки пак ми изгриза молива! Боряна влезе устремено в кухнята, размахвайки огризан оранжев молив

Įdomybės

0239

Хотелът: Как да изберем най-доброто за вашия незабравим престой

Да, разбирам, че не сте длъжни! Но това е ваша кръв! Наистина ли ще оставите детето да мързне през зимата

Įdomybės

046

На 45 години съм и вече не приемам гости у дома си Някои хора, когато пристигнат на гости, забравят, че са гости – държат се невъзпитано, дават непоискани съвети и нямат никакво намерение да се тръгнат навреме. Преди бях изключително гостоприемен човек, но с времето промених мнението си. Щом прекрачих границата на четиридесетте, спрях да каня гости вкъщи. Защо ми е това? Направо е изнервящо да имаш такива гости. Последния си рожден ден отпразнувах в ресторант. Толкова ми хареса, че вече винаги ще празнувам така. Искам да обясня защо. Организирането на събиране у дома излиза скъпо. За една обикновена вечеря трябва да приготвиш не малка сума. А ако трябва да посрещнеш гости за празник, сумата скача още повече. Гостите пристигат с дребни подаръчета – в крайна сметка, времената са трудни. После остават до късно през нощта. Аз искам да си почивам, а не да мия планини от съдове и да разчиствам къщата. Не чакам никого между стените на моето жилище. Чистя и готвя, когато ми е кеф. Преди, след празнични събирания вкъщи, се чувствах изтощена и унила. Сега, след празниците, имам време за дълга вана и да си легна навреме. Имам повече свободно време и го използвам разумно. Приятели могат да дойдат на чай, но не се притеснявам, ако нямам никакви вкусотии. Сега спокойно изразявам мнението си – ако искам да си почина, просто моля гостите да си тръгнат. Може да не изглежда красиво, но въобще не ме интересува – на първо място е моят комфорт. Най-изненадващото е, че хората, които обичат да навестяват другите, почти никога не канят гости у дома си. По-лесно им е да се забавляват на чужд терен, без да чистят и да готвят. Вие пускате ли често гости? Можете ли да се наречете гостоприемни хора?

На 45 години съм. Вече не приемам гости в дома си. Понякога, когато някои хора дойдат на гости, напълно

Įdomybės

016

На 45 години съм. Повече не каня гости в дома си Някои хора, когато дойдат на гости, забравят, че са гости. Държат се невъзпитано, раздават съвети и не бързат да си тръгнат. Преди бях изключително гостоприемен човек, но това бързо се промени. След като минах четиридесетте, спрях да каня хора у дома си. Защо ми е това? Изнервя ме да имам такива гости. Последния си рожден ден отпразнувах в ресторант. Толкова ми хареса, че реших винаги да го правя така занапред. Сега ще обясня защо. Организирането на домашно събиране е скъпо. И за обикновена вечеря се харчат немалко пари. А ако е празнична среща, сумата става още по-висока. Гостите идват с дребни подаръци – все пак времената са тежки. После остават до късно през нощта. Аз искам да си почина, а не да мия планини от съдове и да чистя до безкрай. Вече не очаквам никого в собственото си жилище. Чистя и готвя, когато реша. Преди, след празнични домашни купони, се чувствах изтощена и подтисната. Сега, след празниците, мога да си взема топъл душ и да си легна рано. Имам повече свободно време и го използвам разумно. Приятелите ми могат да се отбият за чай, но не се тревожа, че нямам сладкиши или мезета. Вече спокойно изразявам мнението си. Ако имам нужда от почивка, посочвам вратата. Може да не изглежда добре, но това не ме интересува. На първо място е моят комфорт. Най-изненадващото е, че хората, които обичат да гостуват, рядко канят някой у тях. По-удобно им е да се веселят на чужд гръб, без да губят време за готвене и почистване. Вие посрещате ли гости? Можете ли да се наречете гостоприемен човек?

На 45 години съм и вече не приемам гости вкъщи Някои хора, когато дойдат на гости, забравят, че са гости.

Įdomybės

031

– Ще останем при теб за известно време, защото нямаме пари да наемем собствено жилище! – каза ми моята приятелка. Аз съм много активна жена и въпреки че съм на 65 години, успявам да обикалям различни места и да се срещам с невероятни хора. С носталгия си спомням своите млади години, когато човек можеше да прекара лятото на море, на палатка с приятели, да плава по всяка река – и всичко това с малко средства. Но тези времена са вече в миналото. Винаги съм обичала да се запознавам с нови хора – на плажа, в театъра – и с много от тях сме останали приятели с години. Един ден се запознах с жена на име Сара на почивка в един пансион край Бургас. След години, след като си разменяхме понякога писма, внезапно получих телеграма: „В 3 през нощта пристига влакът. Чакай ме на гарата!“ Не знаех кой ми я изпраща, затова не отидох. Но в 4 сутринта на вратата се появиха Сара, двете й внучки, баба им и един мъж – с купчина куфари. Бяхме шокирани, но ги пуснахме в дома ни, а Сара ми каза: „Защо не ни посрещна? Аз ти пратих телеграма! Иначе таксито струва пари!“. После ми обясни, че една от внучките й е приета студентка в Софийския университет и цялата им фамилия дошла да я подкрепи – и че ще живеят у нас, понеже „нямат пари за наем, а нашият апартамент бил близо до центъра“. Не можех да повярвам – не сме роднини, защо да ни натрапват присъствието си? Трябваше да ги храня по три пъти на ден, сами не сготвиха нищо, само носеха продукти. Не издържах повече и след три дни ги помолих да си тръгнат. Последва скандал – Сара троши чинии и вика истерично. Когато напуснаха, установих, че ми липсват халатът, няколко кърпи и дори голямата тенджера със зеле! Така завърши нашето приятелство – с облекчение. Повече никога не чух за нея. Вече съм много по-предпазлива с новите познанства.

Ще се нанесем при теб за известно време, че нямаме и стотинка за наем! изръси ми моята приятелка.

Įdomybės

0199

– Ще отседнем при теб за известно време, защото нямаме пари да наемем собствено жилище! – ми каза моята приятелка. Аз съм много активна жена. Въпреки че съм на 65 години, успявам да посещавам различни места и да срещам много интересни хора. С радост и тъга си спомням младините — тогава можехме да изкараме ваканцията си където пожелаем! Можехме да отидем на море, на къмпинг с приятели и съученици или да се качим на корабче по която и да е река. И всичко това беше възможно с малко пари. Но тези времена останаха в миналото. Винаги съм обичала да срещам нови хора – на плажа, в театъра. С много от тези познанства останахме приятели за дълги години. Един ден се запознах с жена на име Мария. Бяхме отседнали в един и същи семеен хотел по време на почивка. Станахме приятелки и дълги години си разменяхме писма и поздрави за празници. Един ден получих телеграма — неподписана, с текст: „В три часа сутринта пристига моят влак. Чакай ме на гарата!“ Не разбрах кой я беше изпратил и с мъжа ми не отидохме никъде. Но в четири сутринта някой звънна на вратата. Отворих и останах като вцепенена — на прага стоеше Мария с две тийнейджърки, баба и мъж, натоварени с куп багаж. Мъжът ми и аз не знаехме какво да кажем, но ги пуснахме вътре. А Мария ме попита: – „Защо не ни посрещна? Та ти пратих телеграма! А и таксито беше скъпо! – Извинявай, но не знаех кой я е изпратил! – Е, имах твоя адрес. Ето ме тук. – Мислех, че ще си пишем само писма, това е всичко! После Мария ми обясни, че едното момиче е завършило училище и ще следва, затова цялото семейство дошло да я подкрепи. – Ще живеем при теб! Нямаме пари за наем! А и ти си съвсем близо до центъра! Бях потресена. В крайна сметка ние дори не сме роднини. Защо трябваше да ги приютим? Хранехме ги по три пъти на ден; носеха известна храна, но не готвеха нищо. Налагаше ми се да ги обслужвам. След три дни не издържах и помолих Мария и нейното семейство да си тръгнат. Нямах значение къде ще отидат. Разрази се страшен скандал – Мария троши чинии и крещи истерично. Бях шашната от поведението ѝ. После си тръгнаха, но успяха да ми откраднат халата, няколко кърпи и, не знам как, но дори голямата ми тенджера със зеле! Не разбрах изобщо как я изнесоха… Просто тенджерата изчезна! Така приключи нашето приятелство. Слава Богу! Повече не съм я виждала и не съм чувала за нея. Сега съм далеч по-внимателна, когато създавам нови познанства.

Ще останем у вас за известно време, защото нямаме пари да наемем собствен апартамент! ми заяви моята

Įdomybės

0107

Ако срещнеш истински мъж, ще разбереш колко си заслужаваш

**Дневник на Рая** Днес майка ми пак дойде. Чувствам се сякаш е забила кол в сърцето ми и сега го завинтва

Įdomybės

0584

Синът на бившия ми съпруг от втория му брак се разболя тежко, а той ме помоли за финансова помощ – отказах и обясних защо!

Синът на бившия ми съпруг от втория му брак се разболя и бившият ме помоли за пари. Казах му категорично Не!