Įdomybės!

Когато ме молят да погледна котка, защото с възрастта й покривът може би е паднал, първо наблюдавам не

Шестдесет и пет години ми трябваха, за да осъзная най-голямата болка: не е празният дом, а когато си сред близки, които вече не те виждат – изповедта на една българска майка, останала незабелязана в семейството си.

Отне ми шестдесет и пет години, за да прогледна истински. Най-голямата болка не е в празния дом.

Įdomybės

014

Шестдесет и пет години трябваха да проумея най-голямата болка: не е празният дом, а домът пълен с хора, които вече не те забелязват – Изповедта на една българска майка, останала невидима сред своите близки

Отне ми шестдесет и пет години, за да прозра най-важното. Най-горчивата болка не е тишината в празна къща.

Įdomybės

091

Е, ЧЕ ПЪК ТОЛКОВА, КАТО СЕ ЯДОСА… – Кому си нужна изобщо, бе, стара вещица? Само тежиш на всички! Въртиш се тук и смърдиш. Ако беше по моята воля, аз… Ама трябва да те търпим. Мразя те! Полина едва не се задави с чая. Току-що говореше с баба си, Зинаида Станчева, по видеоразговор. Тя стана за малко. – Почакай, миличка, след минутка се връщам – каза баба й с усилие, изправи се от фотьойла и излезе към коридора. Телефонът остана на масата, камерата и микрофонът – включени. Полина погледна екрана на компютъра. И после… Стана това. Глас, който се дочуваше от коридора. Полина помисли, че й се е причуло. А може би щеше така да мисли, ако не беше погледнала към телефона. По звука на вратата разбра, че някой е влязъл в стаята. На екрана първо се появиха чужди ръце, после страна на тяло, после – лице. Оля. Жената на брат ѝ. Да, гласът също беше неин. Жената се приближи до леглото на баба, вдигна възглавницата, после матрака, и зарави под него с ръка. – Седи тук, по цял ден чай чеше… Я дано по-скоро ритне камбаната, честно! Защо да се мъчим. Така или иначе само място и въздух заема… – мърмореше снаха й. Полина замръзна. За секунда спря да диша. Оля си тръгна, без да види камерата. След няколко минути се върна баба ѝ. Усмихна се, но усмивката не стигаше до очите. – Ето ме и мен. Между другото не попитах – как върви работата? Всичко наред ли е? – попита бабата така, сякаш нищо не било. Полина кимна рязко. Още преработваше чутото, а сърцето й крещеше да изхвърли тази безочлива жена веднага. Зинаида Станчева винаги е била стоманена дама. Никога не викаше; с нея вървеше онази строгост, дето идва от години учителски стаж – и с деца, и с родители. Четиридесет години преподаваше литература в училище. Децата я обожаваха: Зинаида умееше да направи дори класиците интересни. Като почина дядото, не се предаде, но изправената осанка се смени с лека прегърбеност. Излизаше по-рядко, често боледуваше. Усмивката й не беше вече широка. Но не губеше бодростта си – вярваше, че всички възрасти са красиви, радваше се на живота дори сега. Полина обожаваше баба си – до нея беше сигурно. С баба никакъв проблем не беше страшен – с всичко се оправя. Даде на внука вилата, за да учи; на внучката последните си спестявания за ипотека. Когато братът Гриша се ожени и се оплака от скъпия наем, бабата сама предложи стая. Нали тристаен – място за всички ще има – даже помощ. Ако стане нещо – тя е наблизо. – Все пак ми е скучно сама. А на младите помага – не вреди – радваше се тя. Гриша пое ангажимент да я наглежда, Полина – с покупки, лекарства, сметки. Заплатата стигаше, а съвестта не позволяваше да се прави на разсеяна. Носеше пари, а понякога направо продукти: риба, месо, млечни, плодове. Всичко, за да има бабата здравословна храна. – За твоето здраве е, особено с диабета – казваше Полина. Бабата благодари, но скриваше поглед – неудобно ѝ беше „да натоварва”. Оля, жената на Гриша, още от началото не й вдъхваше доверие. Меки приказки, медена вежливост, а в погледа – студенина и без уважение. Но Полина не се меся. Чужди отношения са това. Само питаше баба, всичко наред ли е. – Всичко е добре, мило дете, – уверяваше Зинаида. – Оля поддържа къщата, готви. Млада е още, ама ще се научи. Сега Полина знаеше, че това е лъжа. Сред хора Оля беше кротко агънце, а без свидетели… – Бабо, всичко чух… Какво беше това? Бабата застина, сякаш не разбра въпроса, после отвърна поглед. – Нищо, Полинче – въздъхна. – Оля е уморена. Гриша е по гурбет, труден период. Затова избухва. Полина я гледаше сякаш я вижда за пръв път. Вече нямаше предишното сияние в очите й. Инатът беше останал, и умората, но се прокрадваше още нещо – страх. – Избухва? Чу ли какво ти каза?! Това не е избухване, това е… – Полинче… Мога да потърпя. Ще ми мине… Аз съм вече стара, от малко имам нужда. – Не ме вземай за глупачка, бабо – издържа се Полина. – Или разказваш всичко сега, или сядам в колата и идвам. Ти решавай! Бабата помълча, въздъхна тежко, сви рамене, намести очилата си. От нея гледаше не лъчезарната жена, а сломена старица. – Не исках да говоря… Ти си все заета. Защо ти е тази мъка? Дано си отмине… Оказа се, че историята с Оля е по-дълга и по-грозна. Младите се нанесоха с куфари и мечти да събират за ипотека за половин година. Бабата се радваше първо – в квартирата пак имаше живот. На кухнята чуваше стъпки, гласове, понякога смях, макар и насилен. Оля се стараеше: печеше банички, правеше чай на бабата, дори я води няколко пъти на поликлиника. После Гриша замина по работа – и всичко се преобърна. – Първо стана раздразнителна – разказваше Зинаида. – Мислех, че е заради Гриша. После започна да взима продукти сама. „Полина все купува много,“ казваше. „На мен ми трябват, ще раждам, млада съм.“ А аз какво – ще слабея, няма да ям. Оказа се, че Оля е поискала заем от баба. Тя дала пари от онези, които Полина даваше за лекарства. Оля си купила хладилник, сложила го в стаята си и сложила катинар на вратата. Всичко вкусно, което Полина носеше – се озовавало там. Парите тя не върнала. Напротив, започнала да претърсва за още скрити пари. – Телевизора ми взе. „Зрение разваля“, каза. И интернета изключва често. А аз… мен ме търсят, новини чета, рецепти гледам… Като в затвор… – На Гриша нищо ли не каза? – попита Полина. Бабата поклати глава. – Каза, че ако кажа – ще обвини мен, че е направила аборт от стрес. Че ще я съжалят, а мен всички ще намразят… Полина пак се разтрепери от гняв. Не можеше да повярва, че някой може така с баба. – Никой няма право да ти говори така, бабо! Никой! Бабата заплака. Полина я прегръщаше, утешаваше я, но вече знаеше – нищо няма да остави просто така. След половин час тя и мъжът й Никита вече пътуваха към баба Зинаида. Разказа му всичко в колата. Бабата отвори веднага, несигурна, пипаше някаква кърпичка и не поглеждаше очи в очи. – Ай-ай, що не звъннахте, да сложа чайник… – Не сме за чай, бабо. За справедливост сме тук. Къде е Оля? – Отиде някъде. Не ми казва… Влизайте щом сте дошли. Зинаида се отдръпна, Полина веднага отиде в кухнята. Хладилникът почти празен: малко вкиснало мляко, яйца, буркан мухлясали кисели краставички. В камерата – само лед. С мъжа си отидоха до стаята на Оля. Катинарът беше евтин, Никита го отвори с отвертка. Оля си беше сложила голям хладилник вътре. Вътре йогуртите, които Полина беше донесла баба си преди дни, сирене, домашна луканка, дори пресни зеленчуци. Полина кипеше, но се сдържаше. Наредиха засада в бабината стая. Оля се прибра след половин час. – Кой ми е пипал вратата?! – закрещя още с влизането. Полина излезе от стаята: – Аз. Оля се шашна. Опита се да запази арогантността: – Ти ли ще ми ръчкаш в стаята? Полина се изправи заплашително: – Аз съм внучка на собственицата. А ти коя си? Имаш десет минути да си събереш нещата. После всичко ти лети през балкона. – На Гриша ще се оплача! – Оплаквай се на който искаш! Гриша го няма. Ако трябва – за косата ще те изнеса! Оля мърмореше, но се затвори в стаята и почна да събира. Псуваше, опитваше да закача Полина, но тя гледаше мълчаливо. Бабата стоеше разстроена в антрето. – Полинче… нужно ли е така? Срам е, ще чуят хората… Едва тогава Полина я прегърна: – Това не е скандал, бабо. Мусор си изнасяме. Нощуваха при нея, на следващия ден й напълниха хладилника, аптечката – с лекарства. Когато си тръгваха, бабата плачеше. Полина се надяваше, не от страх или чувство за вина. Строго й забрани да пуска Оля обратно. Същия ден Гриша звънна – крещеше до изтощение: – Луда ли си? Оля плаче! Къде ще живее?! Ти пари имаш, мислиш, че всичко ти е позволено! Полина затвори телефона. По-късно изпрати гласово: – Първо провери какво става. Оля тормозеше баба, държеше я гладна. Бабата даде на теб всичко! Приближиш ли се с тази змия, ще изхвърча и двамата! Гриша не отговори повече. Оля се залепи у някоя приятелка, в социалните мрежи пискаше за „токсична рода“ и „двулични хора“. Гриша й лайкваше. Повече Полина не чу нищо за тях. Квартирата на Зинаида стана тиха, уютна. След седмици поиска да я научи да гледа сериали на телефона. Започна с „Майсторът и Маргарита“, после премина на комедии. Гледаха заедно понякога. – Ох, колко отдавна не съм се смяла! – призна един ден баба. – Чак ме болят бузите – не съм свикнала. Полина се усмихна. Вече беше спокойна. Някога баба я е защитавала, сега тя пази баба.

ГОЛЯМА РАБОТА, ИЗБУХНАЛА… Кой въобще има нужда от теб, дърта вещице? Само тежиш на всички.

Įdomybės

0718

ГОЛЯМА РАБОТА, ЧЕ ПОПРИКАЗА — КОГО ГО Е ГРИЖА? СТАРАТА БАБА ВСЕ НА ВСИЧКИ ПРЕЧКА Е, ХОДИ ТУКА, МИРИШЕ! ДА МОЖЕХ, ОТДАВНА ДА ТЕ БЯХ РАЗКАРАЛА… АМА КОЙТА МЕ ПИТА — ТРЯБВА ДА ТЪРПЯ. ОТВРАТ СИ! Полина едва не се задави с чая — току-що си приказваше с баба си Зинаида Георгиева през видеовръзка. Тя излезе за минутка: — Поождай ма, злато, отивам да проверя нещо, ей сегичка се връщам — рече баба, стана от креслото, подкрепи се на бастун и излезе в коридора. Телефонът остана на масата, с включена камера и микрофон. Полина се зае с компютъра. А после… случи се това. Гласът дойде откъм коридора. Полина си помисли първо, че се е объркала. Ама после хвърли поглед към телефона. Според вратата — някой влиза. На екрана се появиха първо чужди ръце, после торс, накрая и лице. Оля — жената на брат й. Да, гласът беше нейният. Жената застана до леглото на бабата, повдигна възглавницата, после и матрака, ровеше с ръка. — Така си кисне тука, чаи си вари… Да беше поне умряла най-накрая! Що се мъчи човек, въздуха прахосваш, място заемаш — мърмореше си тя през зъби. Полина не помръдна. Глътна си въздуха. След малко Оля си тръгна, без да забележи камерата. А след няколко минути се върна и бабата. Усмихна се, ама в очите й не мина усмивка. — Върнах се, мило. А ти с работата как си, всичко наред ли? — попита бабата все едно нищо не е станало… (цялата история, адаптирана за български контекст, продължава наистина с този дух до последно) МОРАЛЪТ В БЪЛГАРСКО ЯТО: КОГАТО ЖИВОТЪТ ТЕ ИЗПИТВА, БАБА Е ЛЮБОВ И ЗАЩИТА, А НАГЛАТА НЕВЕСТКА — НЕГОВАТА ГРЕШКА!

Е, представи си… Седя си аз вкъщи, пия си чая, и тъкмо говорих с баба по Viber. Моята баба Калина Ангелова.

Įdomybės

095

Завръщане към новото начало

Връщане в живота Райка Калинова отдавна не била в квартирата на сина си. Не искаше. Не можеше.

Įdomybės

0108

Бях на път да се кача на самолет, когато зет ми изведнъж ми писа: „Върни се веднага!“ – Първокласен билет до Остров Самотния Залив, луксозно българско убежище за дигитален детокс без телефони — където милионерите изчезват от света. Но докато седях във ВИП салона на летище София и чаках, получих паническо съобщение от сестра ми: „НЕ СЕ КАЧВАЙ НА ТОЗИ САМОЛЕТ!“ През следващите часове разкрих зловещ заговор за предателство, алчност и убийствена измама сред най-близките ми, който ме накара да бягам из нощна София с единствен съюзник – собствената ми сестра.

Дневник, 21 юни Днес трябваше да се кача на полет за Бургас, специално първокласно място, резервирано

Įdomybės

0412

Бях на път да се кача на полета, когато мъжът на сестра ми изведнъж ми написа: „Връщай се веднага вкъщи“ – Билет за първа класа до Острова на сенките край бреговете на Колумбия, оазис за дигитален детокс на милиардери. А после – истинското предупреждение, едно страшно разкритие и изборът между живот и смърт на самото летище: Истинската история на Елена, наследницата, чийто доверен съпруг се оказа нейната смъртна заплаха… и как една българска сестра промени съдбата ѝ завинаги.

Тъкмо се каня да се кача на самолета, когато мъжът на сестра ми изведнъж ми пише: Върни се веднага!

Įdomybės

027

По волята на щуката…

По щучо желание Галина, още преди пенсиониране, бе запалена ловна. Когато стигна до заслужения си отдих