Įdomybės!

15ти·нощендневник Стоян Михайлов седеше в малкото си будече до шлагбаума и наблюдаваше как дъждът удря

Две колонки: Как една българска майка научи да разделя доброто за другите и грижата за себе си – личният ѝ списък с малки добрини, майчини жертви и първите стъпки към собственото щастие

Тя вече беше събула ботушите и беше сложила водата за чай, когато във Viber ѝ издрънча съобщение от началничката

Įdomybės

031

– Знам за твоите забежки, – каза съпругата. Виктор застина. Не, не трепна. Не пребледня дори — макар че отвътре всичко му се сгърчи, като измачкан лист пред боклука. Просто онемя. Лариса стоеше край печката, бъркаше нещо в тенджерата. Съвсем обикновена поза — гръб към мъжа, престилка на ситни точки, аромат на пържен лук. Домашна идилия. Уют. Само че гласът й бе като на водещ от новините. Виктор си помисли: дали не е чул погрешно? Може би говори за краставиците — едва ли не „знам къде продават хубави“? Или за съседа от третия етаж, който си продава колата? Но не. – За всички ти казвам, – повтори Лариса, без да се обръща. Тогава Виктор наистина застина. В гласа ѝ нямаше нито истерия, нито обида. Нямаше онова, от което винаги се е боял: сълзи, упреци, трясък на чинии. Беше като констатация на факт. Точно както ако му беше казала, че млякото е свършило. Петдесет и две години е живял Виктор на този свят. Двадесет и осем от тях — с тази жена. Познаваше я по-добре от себе си: къде има бенка на рамото, как набръчква нос, когато опита супата, как въздиша сутрин. Но такъв тон до сега от нея не беше чувал. – Лари, – започна, но гласът му се счупи. Изкашля се. Опита пак. – Лариса, за какво говориш? Тя се обърна. Погледна го — дълго, хладно, все едно го вижда за първи път. Или по-скоро — така както се разглежда избеляла снимка, на която вече не се разпознава нищо. – За Марина, примерно, – каза тя. – От вашето счетоводство. Две хиляди и осемнадесета, ако не бъркам. Виктор усети как земята под него потъва. Не, не е просто метафора — все едно наистина се срина всичко, а той виси във въздуха. Господи. Марина?! Дори не помнеше вече лицето ѝ. Имаше нещо — някъде на корпоратив… или след това? За малко. Несериозно. Още тогава си обеща: „Край, повече никога!“ – И за Светла, – неумолимо продължи Лариса, – дето се запознахте във фитнеса. Това беше преди две години. Отвори уста. Затвори. Откъде пък знае за Светла?! Лариса изгаси котлона. Свали престилката — спокойно, подреди я прилежно. Седна на масата. – Искаш ли да ти кажа как разбрах? Или по-важно ти е да узнаеш защо мълчах досега? Виктор нищо не каза. Не че не искаше — не можеше. – Първият път, – започна Лариса, – забелязах преди десетина години. Почна да се прибираш късно. Особено в петък. Весел, с блясък в очите. На парфюм миришеше. Усмихна се горчиво. – Мислех си — привиждат ми се неща. Може някоя колежка с нови парфюми просто. Цял месец се убеждавах. После намерих бележка от ресторант в джоба на сакото ти. Вечеря за двама. Вино. Десерт. А заедно с теб никога не сме стъпвали там. Виктор едва не се оправда, не излъга — както обикновено. Сега обаче думите заседнаха някъде между стомаха и гърлото. – Знаеш ли какво направих? – втренчи му се в очите Лариса. – Поплаках си в банята. Измих се. Сготвих вечеря. Посрещнах те с усмивка. На дъщерята нищо не казах — тогава на петнайсет беше, има изпити, първа любов… За какво да знае, че баща ѝ… Замълча. Избърса масата, все едно махаше невидим прах. – Мислех: ще ми мине. Ще отмине. Всички мъже са така — криза на средната възраст, хормони, глупости. Важното е да е здрава семейството. – Лариса… – измъкна Виктор. – Не ме прекъсвай, – спря го тя. – Нека кажа. Замълча той. – После дойде втората. Третата. Четвъртата. Спрях да броя. Телефонът ти беше без парола. Мислеше, че не гледам? Четях съобщенията. Тия глупости: „Липсваш ми, зайче!“, „Ти си най-добрият!“. Снимки — как се прегръщате, усмихвате. За пръв път в гласа ѝ трепна нещо — но тя се удържа. Пое дълбоко въздух. – Постоянно се питах: защо ми е това? Защо да живея с човек, за когото не знача нищо? – Но аз те обичам! – Виктор не се сдържа. – Лариса… – Не, – твърдо го прекъсна тя. – Не ме обичаш. Обичаш удобството. Чистия апартамент. Топлия обяд. Изгладените ризи. Жената, която не задава въпроси. Вдигна се. Отиде до прозореца. Загледа се навън. – Знаеш ли кога реших? – попита, без да се обръща. – Преди месец. Дъщерята дойде за уикенда. Пихме чай, седейки в кухнята. Тя ми каза: „Мамо, някак си тиха станала. Като че ли не си себе си.“ И си помислих: права е. Наистина все едно не съм аз. От десет години насам не живея за себе си. Виктор я гледаше в гърба — изправен, напрегнат — и осъзна: губи я. Не „може да я изгуби“, а губи. Точно сега. – Не искам развод, – едва прошепна. – Лариса, моля те. – А аз искам, – каза тя тихо. – Подала съм документите. След месец е делото. – Но защо?! – Виктор избухна. – Защо сега?! Лариса се обърна. Погледна го дълго, вглъбено. И се усмихна. Тъжно. – Защото разбрах: никога не си ме предавал, Витко. Защото да предадеш можеш само някой, който ти е важен. А аз просто винаги съм била там за теб. Като въздуха. И това беше самата истина. Виктор седеше на дивана — смачкан, състарен с десетина години изведнъж. Лариса стоеше на прага. Между тях — двадесет и осем години брак, общо дете, жилището, което пазеше спомена им на всеки ъгъл. И пропаст. Гигантска. – Знаеш, че без теб ще загина, – прошепна той. – Няма, ще оцелееш, – прекъсна го тя. – Както можеш. – Не! – Скочи, тръгна към нея. – Лариса, ще се променя! Заклевам се! Никога повече… – Витко, – вдигна ръка, спирайки го, – не е заради тях. Съвсем не. – А заради какво тогава?! Замълча тя. Търсеше думите — онези, които винаги е искала да каже, но е страхувала. Или не е умеела. Или просто не е вярвала, че има право да бъде чута. – Знаеш ли как се чувствах? Всеки път, след твоята поредна Марина или Светла… Лягах до теб и се усещах празно място. Дори не се криеше! Не заключваше телефона. Хвърляше ризите с чуждо червило по яката в пералнята. Беше убеден, че съм глупава. Сляпа. Виктор се залюля. – Не съм искал… – Не си искал?! – приближи се тя съвсем близо. Очите ѝ блестяха — не от сълзи, а от ярост. Сдържана с години. – Просто никога не си мислил изобщо за мен. Какво ти минава през главата, докато целуваше друга? „Жена ми няма да разбере?“ Или „Какво значение има“? Той мълчеше. Защото истината плашеше повече. Не беше мислил за нея. Изобщо. Лариса беше даденост. Беше убеден: тя няма да си тръгне. Винаги ще е там. – Прибираше се у дома след всичките си авантюри и беше спокоен. Защото в твоята представа за света — нищо не се е случило. Жена на място. Семейство цяло. Всичко е наред. Обърна се. – А мен там ме нямаше. В твоята представа за света. Виктор пристъпи напред. Протегна ръка — да докосне рамото ѝ, да я прегърне, да я спре. Лариса се дръпна. – Недей, – каза изморено. – Късно е. Той хвана ръцете ѝ. – Лариса, моля те! Дай ми шанс! Ще се променя! Ще стана друг човек! Погледна сплетените им пръсти. Лицето му — изкривено, уплашено. И изведнъж осъзна: той наистина се страхува. Но не да я изгуби. Страх го бе да остане сам. – Знаеш ли, – каза тихо, освобождавайки се, – и аз се страхувах. Да остана сама. Без теб. Без семейството ни. Но знаеш ли какво разбрах? Взе чантата си от масата. Ключовете. – Аз вече съм сама. Отдавна. До теб, но сама. И излезе през вратата. Минаха три седмици. Виктор седеше в празния апартамент — Лариса се премести при дъщеря си веднага след оня разговор — и разлистваше телефона. Марина от счетоводството. Светла от фитнеса. Още две, три имена, които някога нещо значеха. Избра Светла. Натисна да звъни. Затвори му. На Марина написа — прочете, не отговори. Останалите дори не реагираха. Странно: докато беше семеен мъж, всички искаха да го видят. А сега, уж свободен… Никой не го потърси. Седеше на онази дивана, в този апартамент, който изведнъж стана огромен и чужд — и за първи път за петдесет и две години се почувства истински самотен. Взе отново телефона. Намери „Лариса“. Гледа екрана дълго. Пръстите трепереха. Написа съобщение. Изтри. Пак написа. Пак изтри. После просто: „Може ли да се видим?“ Отговор след час: „Защо?“ Виктор се замисли. Какво да каже? „Прости“? Късно. „Върни се“? Глупаво. „Промених се“? Лъжа. Написа истината: „Искам да опитаме отначало. Ще позволиш ли?“ Три точки премигнаха. Изчезнаха. Появиха се пак. Дойде отговор: „Ела в събота. При дъщерята. В два. Ще поговорим.“ Виктор въздъхна. Не знаеше какво ще стане. Ще му прости ли. Ще се върне ли. Заслужава ли изобщо втори шанс. Погледна халката на пръста си. И за пръв път от много години усети, че е готов да започне отначало. Ако тя позволи. Трябваше ли Лариса да търпи изневерите на Виктор? Или още при първата изневяра си заслужаваше скандал и развод? Какво мислите вие?

Аз знам за всичките ти приключения, каза жена му. На Виктор му премръзна цялото тяло. Не потръпна, не

Įdomybės

024

Особнякът, който съживи духа на селото

Андреј Иванов токущо получи диплома по архитектура с отличие и мечтаеше за собствено ателие, проекти

Įdomybės

031

Обаждане от миналото

Звън от миналото Сутринта Гергана Петрова откри, че часовникът в коридора се е спрял. Стрелките замръзнаха

Įdomybės

0496

– Знам за твоите забежки – каза жена му. Виктор изстина заледя. Не потрепна. Не пребледня – макар че отвътре му се сви душата, като намачкан лист хартия, готвен за боклука. Просто застина. Лариса стоеше до печката, бъркаше нещо в тенджерата. Обикновена поза – гръб към мъжа си, престилка на ситни точки, ухае на пържен лук. Домашна картина. Уют. Само гласът – като глас на водещ от новините. Виктор дори си помисли: да не съм се ослушал? Може тя каза нещо за краставиците – че знае къде продават хубави? Или за съседа от третия етаж, дето си продава колата? Но не. – За всичките ти забежки – повтори Лариса, без да се обръща. Тогава Виктор наистина заледя. Защото в тона ѝ нямаше ни истерия, ни обида. Липсваше и най-страшното – сълзи, упреци, разтрошени чинии. Само констатация на факт. Все едно му казва: свърши се млякото. Петдесет и две години Виктор е на този свят. От тях двадесет и осем – с тази жена. Познава я като дланта си: познава всяка бенка, всяка гримаса, всеки въздишка сутрин рано. Но този тон – от нея никога. – Лари, – опита да заговори, но гласът му пресекна. Изкашля се. Пробва пак. – Лариса, за какво говориш? Тя се обърна. Гледа го дълго, спокойно, сякаш го вижда за първи път. Или по-скоро – като да разглежда стара снимка, където нищо не се вижда вече. – За Мария, например – каза тя. – От счетоводството ти. Две хиляди и осемнадесета, ако не греша. Виктор усети, че земята се разтваря под него. Не, не е метафора. Господи. Мария?! Лицето ѝ дори не помнеше добре. Имаше нещо на фирменото парти… или след? Кратко. Нищо важно. Кълнеше се после: повече няма. – И за Светла – продължи Лариса невъзмутимо. – Онази от фитнеса дето дойде при теб. Това беше преди две години. Отвори уста. После я затвори. А за Светла откъде знае?! Лариса изключи котлона. Свали си престилката – внимателно, сгъна я. Седна на масата. – Искаш ли да знаеш как разбрах? – попита тя. – Или по-важно ти е защо мълчах? Виктор мълчеше. Не че не искаше да говори – просто не можеше. – За пръв път – Лариса започна – забелязах преди десетина години. Закъсняваше на работа. Особено в петък. Прибираше се весел, с пламък в очите. Миришеше на чужди парфюми. Усмихна се – горчиво, безрадостно. – Мислех си: привижда ми се. В офиса някой нов парфюм носи. Лъжех се цял месец. После намерих сметка от ресторант в джоба на сакото ти – вечеря за двама. Вино. Десерт. Там с теб никога не сме ходили. Виктор поиска нещо да каже – да се оправдае, да излъже, както винаги. Но думата заседна между стомаха и гърлото. – Знаеш ли какво направих? – Лариса го погледна в очите. – Разплаках се в банята. После се измих. Сготвих. Посрещнах те с усмивка. На дъщеря ти нищо не казах – беше на петнайсет, имаше изпити, първа любов. Защо да знае татко… Спря. Прекара ръка по масата, сякаш бършеше невидим прах. – Мислех си: ще премине. Всички мъже са такива – криза на средната възраст, хормони, глупости. Ще се върне – важното е семейството да е цяло. – Лар… – изхлипа Виктор. – Недей – прекъсна го тя. – Остави ме да довърша. Замлъкна. – После имаше втора. Трета. Четвърта. Не спрях да броя. Телефонът ти – без парола. Мислеше, че не гледам ли? Четях кореспонденции. Тъпите есемеси: „Липсваш ми, зайче“, „Ти си най-добрият“. Снимките – как се прегръщате, усмихваш… Гласът ѝ потрепери за пръв път от началото на разговора. Но се овладя, пое си дълбоко въздух. – Питах се: за какво ми е това? Защо да живея с някого, който не ме обича? – Обичам те! – изтръгна се от Виктор. – Лариса, аз… – Не – каза тя твърдо. – Не ме обичаш. Обичаш удобството. Чистия дом. Горещата супа. Изгладените ризи. Жена, която не задава въпроси. Стана. Приближи се до прозореца, втренчена в тъмното. – Знаеш ли кога реших? – попита, без да се обръща. – Миналия месец. Дъщеря ти дойде на гости, пиехме чай. Казва ми: „Мамо, странна си станала – тиха, не си ти“. И си помислих – тя е права. Не съм си аз. От десет години не живея за себе си. Виктор гледаше плешката ѝ – права, напрегната – и разбра: губи я. Не може да я загуби – губи я в този миг. – Не искам развод, – изсъска той пресипнало. – Лариса, моля те. – А аз искам. Документите са вече подадени. След месец е заседанието. – Но защо сега?! – избухна той. Лариса се обърна. Гледаше го дълго, пронизващо. Усмихна се – тъжно. – Защото разбрах: ти никога не си ме предавал, Витя. Защото може да предадеш само този, който е важен за теб. А аз бях просто – винаги. Като въздуха. И това беше истината. Виктор беше сгърбен на дивана, състарен поне с десет години. Лариса стоеше до вратата в антрето. Между тях – двадесет и осем години брак, обща дъщеря, апартамент, в който всеки ъгъл ги помни заедно. И пропаст. Огромна. – Осъзнаваш ли – каза тихо – че без теб ще пропадна? – Няма да пропаднеш. Ще живееш – някак. – Не! – Скочи, пристъпи към нея. – Лариса, ще се променя! Кълна се! Вече никога… – Витя – вдигна ръка тя. – Не става дума за тях. Съвсем за тях. – За какво тогава?! Замълча. Търсеше думи, които е трябвало да каже много отдавна, но не е могла. Или не се е осмелявала. Или не се е смятала достойна да ги изрече и да бъде чута. – Знаеш ли как ми беше? След всяка от твоите Марии и Светли – лягах до теб и се чувствах като празно място. Не го криеше много даже! Телефона си не криеше. Хвърляше в пералнята риза с червило на яката. Наистина си мислеше, че съм глупава. И сляпа. Виктор се залюля, все едно ударен. – Не исках. – Не искаше? – Тя пристъпи близо, очите ѝ искряха – не от сълзи, а от ярост, от години натрупано и избухнало негодувание. – Просто не мислеше за мен. Когато прегръщаш друга – какво мислеше? „Жената няма да разбере“? Или „Каква е разликата“? Мълчеше. Истината беше по-страшна. Той не мислеше за нея. Изобщо. Тя беше част от живота му, като даденост. Винаги би го чакала. Винаги би била там. – Прибираше се у дома, както след всяка забежка, и всичко ти изглеждаше нормално. Семейството си е там. Жената си е там. Тя се обърна. – Но мен ме нямаше там. В твоя свят. Виктор пристъпи, протегна ръка – да докосне рамото ѝ, да я прегърне, да я спре. Лариса се дръпна. – Недей – каза уморено. – Вече е късно. Хвана я за ръцете. – Лариса, моля те! Дай ми шанс! Ще се променя! Ще стана друг! Тя погледна сплетените им пръсти. Лицето му – разкривено, изплашено. И разбра: той наистина се страхува. Само че не от това да я изгуби. Страхува се да остане сам. – Знаеш ли, – прошепна, освобождавайки ръце – и аз се страхувах. Страхувах се да остана сама. Без теб. Без семейство. Но знаеш ли какво разбрах? Взе чантата и ключовете от масата. – Вече съм сама. Отдавна. До теб – но сама. Тръгна към вратата. Минаха три седмици. Виктор седи в празния апартамент – Лариса се премести при дъщеря си веднага след онзи разговор – и прелиства телефона. Мария от счетоводството. Светла от фитнеса. Още два, три контакта, които някога нещо значеха. Набра Светла. Затвори ѝ. Писа на Мария – прочете, не отговори. Останалите дори не прочетоха. Странно: докато беше женен, всички искаха да са с него. А сега, уж свободен… Никому не е нужен. Седи на този диван, в този апартамент, който стана огромен и чужд, и за първи път на петдесет и две усеща истинска самота. Отново телефона. Пише „Лариса“. Гледа екрана. Пръстите треперят. Написа съобщение. Изтри. Пак написа. Пак изтри. После просто: „Може ли да се видим?“ Отговор след час: „Защо?“ Виктор се замисли. Какво да каже? „Извини ме“? Късно. „Върни се“? Глупаво. „Промених се“? Лъжа. Написа истината: „Искам ново начало. Може ли?“ Три точки светнаха. Изчезнаха. Появиха се пак. Ето и отговорът: „Ела в събота. При дъщеря ни. В два часа. Ще поговорим.“ Виктор пое дъх. Не знаеше какво ще стане. Ще го прости ли. Ще се върне ли. Има ли право на втори шанс. Погледна халката на ръката си. И за първи път от години усети готовност да започне отначало. Ако тя позволи. Трябвало ли беше Лариса да си затваря очите за изневерите на съпруга си? Или да стовари истината и да сложи край още при първата лъжа? Как мислите?

Знам за кръшкането ти, каза жена ми. Николай изстина. Не трепна. Не пребледня дори макар вътрешно всичко

Įdomybės

014

Две колонки: Дневник на добрината – как една българка се учи да казва „не“ и да избира себе си между чуждите нужди, семейството и вечната грижа за другите

Тя вече е събула ботите си и е сложила вода за чай, когато на телефона ѝ изскочи съобщение от шефката

Įdomybės

017

Таймерът на семейната маса: Как една обикновена кухненска джаджа промени разговорите между Иван и Мария и им помогна да преодолеят мълчанието, да говорят за чувствата и да открият нов език в брака си

Таймерът на стола Пак си сложил солта накриво каза тя, без да откъсва поглед от тенджерата.

Įdomybės

043

Труден избор: Лабиринтът на решенията

Труден избор Димитър отново остана късно в офиса. Биляна седеше до масата и наблюдаваше охладилия се ястий.