Įdomybės!

Имахме голяма надежда, че майка ми ще се пенсионира, ще се премести в село и ще ни остави на мен и на

ПО-БОЛГАРСКИ ЖИВО ЕДНО СЕМЕЙСТВО – ИЗГОРЕНИ ВЪТРЕШНИ ВРАТИ; ИЗНЕВЕРИ, СЪСИПАНИ ВРЪЗКИ, ОТЧУЖДЕНИ ДЕЦА И ЧУДОТО, КОЕТО ВСИЧКО ПРОМЕНЯ: КОГАТО СЕМЕЙНОЩА БОЛКА И ЕДНА МОЛИТВА КЪМ СВ. НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ ОТВАРЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ, ПРОШКАТА И НОВ ЖИВОТ

ДЕН, КОЙТО ПРОМЕНИ ВСИЧКО… В нашето семейство всеки си живееше свой живот. Татко Николай, освен

Įdomybės

020

НА ЖИВО – СЪЛЗИТЕ, ГРЕХОВЕТЕ И СТРАДАНИЯТА НА ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕМЕЙСТВО: Как татко Сашо и майка Жени, обвити в измени и заблуди, забравиха любовта си, а децата Денис и Мартин растяха самотни между училището и улицата… Докато една ужасяваща случка в гаража не обърна всичко, изпепели стария им начин на живот, и не ги доведе до вярата, болницата, силата на молитвата и чудото, което върна Денис от смъртта, научи ги на истинска свързаност и възроди надеждата в разбитото семейство.

Това семейство ей Богу, всеки си беше по своя път. Бащата, Сашо, освен с жена си, поддържаше връзки и

Įdomybės

010

Ще ти припомня – Трогателна история за едно детско цвете, майчиния рожден ден, изгубения кученцето и силата на спомените в сърцето на българския учител

ЩЕ ТИ НАПОМНЯ Госпожо Иванова, ето тук, спиралата не се получава прошепна тъжно второкласникът Тошко

Įdomybės

028

Ще ти припомня – Топла история за добротата, детските мечти и истинската стойност на подаръка през очите на учителката Мария Стефанова, малкия Темо и майка му Лариса в едно българско училище

АЗ ТЕБ ЩЕ ТИ НАПОМНЯ Госпожо Маргарита Иванова, ето тук листенцето не ми се получава тъжно прошепна второкласникът

Įdomybės

022

Съдба на болничното легло – „Госпожо, поемете отговорност и се грижете за него! Аз дори да се приближа ме е страх, какво остава да го храня с лъжица!“ – жената хвърли рязко плик с покупки на леглото, където лежеше болният ѝ съпруг. „Не се тревожете толкова! Мъжът ви ще се оправи. Сега има нужда от постоянни грижи. Ще помогна на Димитър да се изправи на крака,“ – като медицинска сестра не ми беше за първи път да успокоявам жена на пациент с туберкулоза. Димитър дойде в тежко състояние, но имаше голям шанс да оцелее. Той искаше да живее – а това е половината битка. Жалко, че съпругата му Алла не вярваше в медицината и изглеждаше готова да се отрече от мъжа си предварително. Ще разкрия – след много години, синът на Димитър и Алла също ще се разболее от открита туберкулоза. Алла веднага ще „отпише“ сина си Юри, но Юри ще се излекува. Въпреки тежката диагноза, Димитър шегуваше се, смееше се и искаше час по-скоро да напусне тубдиспансера. В родното им село до Пловдив нямаше специализирана болница и Алла рядко го посещаваше. Жал ми беше за младия мъж – беше изоставен, неподдържан, с раздърпани дрехи. „Дими, нямаш нищо против да ти донеса малко неща? Виждам, че и пантофи нямаш, с обувки ходиш. Ще приемеш ли пакета от мен?“ – опитвам се да се пошегувам. „От вас, Виолета, и отровата ще приема като лекарство. Но, моля ви, не ми трябва нищо, оставете ме да оздравея… после вече…“ – Димитър нежно хвана ръката ми. Внимателно я освободих и излязох. Сърцето ми препускаше. Да не би да се влюбвам? Не мога да разбия чуждо семейство… Но сърцето не пита…. Все по-често посещавах палата на Димитър и водехме задушевни нощни разговори. Плавно преминахме на „ти“. Димитър имаше петгодишен син. „Юри прилича на красивата си майка. Много обичах Алла. Готов бях и земята под краката й да постиля. Но тя обича само себе си. Ей такава жена е по-лоша и от най-силната киселина, разяжда всичко живо. Сега ти, чужда жена, се грижиш за мен,“ – въздъхна той. „Ама Алла е далече, няма как да идва често…“ – опитвам се да оправдая Алла. „Айде стига, Виолета! Както казва българинът – „жена си обича мъжа, ама гледа и любовника.” Към тях все ще намери време.“ – Димитър се ядоса. „Лека нощ, Дими. Остави нещата за утре,“ – казах и изгасих лампата. Беше му мъчно – безпомощно лежи в болница, а жена му се забавлява другаде. Седмица по-късно чувам шум в болничната стая на Димитър. Влизам: „Да не си се мяркала повече тук, курво! Махай се!“ – Димитър крещеше на изплашената Алла. Тя излетя от стаята. „Какво става?“ – питам изумено. Димитър се обърна към стената и се разтрепери под завивката. Трябваше да му сложа успокоително. …Мина месец. Алла не се появи нито веднъж. „Дими, да ѝ се обадим?“ „Не, Виолета… Разделяме се. Развод.“ „Заради болестта ли?“ „Да беше само това… Тя дойде да ми каже, че има любовник, че ще живее с него в нашата къща – на мен не ми се знае дали ще оцелея, а ѝ трябват мъжки ръце за ремонтите…“ – замълча Димитър. „Ужасно е!“ Не след дълго Алла доведе непознат мъж, който я чакаше нервно на пейката пред болницата в Пловдив. Алла излезе при него, целуна го по бузата и си тръгнаха заедно. „Дими, изписват те.“ „Виолета, мога ли да остана у вас? Алла вече е с друг…“ „Аз имам дете. Ако го приемеш – ще сме семейство.“ „Детето не е пречка. Вече го обичам,“ – погледна ме с топли очи, от които ми стана топло като снежинка на ръкавица. …Минаха много години и зими. С Димитър имаме две общи деца и топъл дом край Пловдив. Юри, синът на Димитър, често ни навестява със семейството си. Моята дъщеря живее в чужбина. Баща ѝ беше първата ми любов, но не се получи – но не съжалявам. Алла се омъжваше неведнъж, роди син от гост-работник и го изостави – момчето страдаше от психично заболяване и след смъртта на майка си попадна в дом. С Димитър сме вече старци, но се обичаме още по-силно. Вървим заедно през живота, ценим всеки ден, всеки поглед, всяко дихание…

СЪДБА НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО Госпожо, ето, вземете продуктите и се погрижете за него! Аз дори се страхувам

Įdomybės

0111

Съдба на болничното легло – „Момиче, вземи и гледай го ти! Аз от страх не смея дори да се приближа, камо ли да го храня с лъжичка“ – жената троснато тресна торбата с продукти на леглото, където лежеше болният ѝ съпруг. „Недейте да се тревожите толкова! Вашият съпруг ще се оправи. Трябва му само добър и постоянен грижа. Ще помогна на Димитър да стъпи на крака“ — като медицинска сестра ми се наложи за кой ли път да утешавам съпруга на туберкулозния пациент. Димитър бе докаран в тежко състояние, ала имаше големи шансове да оцелее. Желанието му да живее бе половината битка спечелена. Жалко, че жена му Албена не вярваше в медицината. Изглеждаше готова от рано да се отрече от мъжа си. Да издам предварително: синът на Димитър и Албена — Юлиян, след много години също се разболя от открита форма на туберкулоза. Албена веднага му сложи кръст, но Юлиян оздравя. Димитър, въпреки тежката диагноза, не спираше да се шегува и да се смее, нетърпелив да напусне Тубдиспансера. В селото, където живееха, нямаше специализирана болница, затова Албена рядко го посещаваше. Жал ми беше за младия мъж — занемарен, в износени дрехи. „Димо, няма ли да се обидиш, ако ти донеса някоя дрешка? Гледам, и чехли нямаш, ходиш с обувки. Приеми пакетче от мен?“ — опитвах се да го развеселя. „От теб, Виолета — и отрова ще приема за лекарство, но моля те, нищо ми не трябва. Нека се възстановя и тогава…“ — Димитър нежно пое ръката ми. Плахо се отдръпнах и излязох от стаята. Сърцето ми биеше лудо — да не би да се влюбвам? Не, не искам да разбия семейство. Грях е! Няма да излезе нищо добро. На чуждото нещастие… Но сърцето не познава заповеди. Ах, така се хвърлих с главата напред… Все по-често посещавах Димитър, разговаряхме до късно през нощта. Беше топло, човешко, близко. Минахме на „ти“ неусетно. Димитър има 5-годишен син. „Юлиян прилича на красивата си майка. Знаеш ли, Виолета, обичах Албена истински. Всичко за нея правех. Албена е огнена — но обича най-вече себе си. Егоизмът ѝ разяжда, повече и от киселина. И сега, ти — непознат човек — ме гледаш…“ – въздъхна тежко Димитър. „Албена има далечен път, затова рядко идва…“, опитах се да я оправдая. „Хайде, Виолета! Както казват: ‘жена мъж обичала — в затвора му място купила’. За любовника обаче през девет планини ходеше. Знам ги аз нейните номера…“ „Лека нощ, Димо! Не бързай да взимаш решения. Всичко ще се оправи.“ – угасих лампата и излязох кротко. Безспорно Димитър страдаше. Безпомощен в болницата, а жена му в това време се забавляваше на воля. Не е смъртно, но за мравката и капка роса – потоп. След седмица чух викове от стаята на Димитър. Влетях вътре. „Не искам повече да те виждам тук, мръсницо! Вън!“ – крещеше той на изплашената Албена. Тя изхвръкна като куршум. „Какво стана?“ – попитах учудена. Димитър се обърна с гръб, разтресен под одеялото. Сложих му успокоително. …Мина месец — Албена не дойде нито веднъж. „Димо, да се обадя ли на жена ти?“ – подшушнах. „Няма нужда, Виолета. Развеждаме се.“ – каза кротко той. „Заради болестта? Глупости, оправяш се вече!“ — удивих се. „Помниш ли как изгоних Албена? Точно тогава тя ми каза за любовника си. Искала да поживее в нашата къща с него — аз уж съм бил без изгледи, а и travailното ѝ трябват мъжки ръце…“ – млъкна Димитър. „Ужас!“ — едва прошепнах. После Албена дойде с друг мъж. Димитър не го видя, но аз от прозореца го наблюдавах. Мъжът нервно пушеше на пейката. Албена излезе, целуна го по бузата и заминаха. „Димо, изписват те.“ – съобщих му. „Виолета, мога ли… а, нищо…“ – объркан беше. „Димо, съгласна съм! Това имаш предвид, нали?“ – осмелих се. Димитър се разприказва: „Виолета, къща нямам. Мога ли да остана при теб? С Албена всичко приключи. Омъжва се.“ „Имам дете. Ако го приемеш, ще бъдем хубаво семейство“, казах открито. „Дете не ми пречи. Вече го обичам.“ – Димитър ме погледна така, че се разтопих като снежинка върху топла ръкавица. …Оттогава изминаха години и зими. С Димитър имаме две общи деца, семейното ни гнездо е топло. Юлиян често ни гостува с неговото семейство. Дъщеря ми от първия ми брак живее в чужбина. Или по-точно, брак така и не съм имала — просто се подведох млада, повярвах на фалшлива любов. Не съжалявам. …Албена се омъжи неведнъж, роди син от командирован — синът ѝ цял живот страдаше от психическо заболяване, тя рядко се грижеше и бе хладна към него. След смъртта ѝ, момчето настаниха в дом. …С Димитър сме вече в третата възраст, но се обичаме по-силно даже от младини. Вървим заедно по житейския път — ценим всеки ден, всеки поглед, всяко дихание…

СЪДБА НА БОЛНИЧНО ЛЕГЛО Госпожо, заповядайте, поемете грижите за него! Аз се страхувам да го доближа

Įdomybės

0573

– Ей, сестричко, имаш проблеми – това не е твоят апартамент!

Имаш проблеми, сестрице, това не е твой апартамент. Леля ми никога не е имала деца, но притежаваше прекрасен

Įdomybės

024

В ЧУЖДАТА СЪДБА НЕ ПОСЕГНАХ: Историята на Марта и Настя – завист, трудни семейства и съдбоносна среща край вратата на лекаря в малък български град

В ЧУЖДОТО НИКОГА НЕ ПОСЯГАХ Още докато беше ученичка, Михаела се отвръщаше от Дарина, но и ѝ завиждаше.