Įdomybės!

Бабино съкровище: Историята на малката Олга, изоставена от родителите си, пренебрегната от баща и изречена от майка, но спасена и отгледана с любов от своята баба Нина Ивановна в българското село — битката за дом, семейство и щастие през годините, завършваща с голямата благодарност към човека, който ѝ подари истински дом и сърце

Внучка От момента на раждането си, Елка не беше нужна на майка си Марияна. За нея тя беше като вещ все

Įdomybės

014

Дар от Бога: Пролетно утро над София с гръмотевици и пъръв пролетен дъжд, копнеж по истинската пролет и сбъдване на мечтата за дете чрез осиновяване на малката Елица – трогателна история за надеждата, семейството и силата на любовта, започнала в дом за сираци и завършила с щастие, творчество и нов живот, пренесен в красивия Лендоград

Дневник: Божи дар Сутринта беше сива, ниски облаци се влачеха по небето над София, отдалеч се чуваха

Įdomybės

078

Божият дар… Едно пролетно утро над София се настъпи мрачносиво, облаците тежко се влачеха ниско по небето, а от Витоша ечаха далечни гръмотевици. Прииждаше буря – първата буря на тази пролет над града. Зимата най-сетне си отиде, но и пролетта не бързаше да прегърне България. Вятърът люто разнасяше миналогодишни листа по улиците, плахи стръкчета трева се пробиваха през втвърдената почва, а дърветата още пазеха пъпките си. Природата тръпнеше в очакване на дъжд. Зимата бе бедна откъм сняг и много суха, земята не си бе починала, не бе събрала влага под снежното одеяло и сега жадуваше за пролетния дъжд. Бурята щеше да донесе така жадуваната влага, да я пречисти от прахоляка и да я събуди за нов живот – за истинска пролет, китна и щедра, като млада жена, пълна с обич и нежност. Тогава земята щеше да роди зелени ливади, пъстри цветя и сладки плодове, а птиците радостно щяха да пеят и да градят гнезда из цъфналите градини. Животът продължава… – Сашо, ела да закусваме! – провикна се Вики. – Кафето ще изстине. Из кухнята ухаеше на кафе и бъркани яйца. Трудно беше да станеш след тежкия разговор от снощи, след сълзите на Вики, безсънната нощ и тежките мисли. Но трябваше – животът продължава. Вики също изглеждаше измъчена, очите – подпухнали и зачервени. Тя подаде бледата си буза за целувка и се усмихна слабо. – Добро утро, мили! Май ще има буря днес. Господи, колко искам да завали! Кога ще дойде истинската пролет? Знаеш ли, сетих се за едни стихове: … Сашо я прегърна по слабичките рамене, целуна я по русата глава, която се бе навела тъжно. Косите ѝ ухаеха на поляна и лайка. Сърцето му се сви от жал. Бедното ми момиче, за какво ни наказва Господ?… Вчера прочутият професор, тяхната голяма надежда, сложи окончателна точка. – Съжалявам, но няма да имате деца. Престоят ви в Козлодуй си е казал думата. Тук медицината е безсилна. Вики решително изтри очите си. – Сашо, мислила съм много. Да вземем дете от дом. Има толкова нещастни сирачета – ще дадем дом на момченце, ще стане наш син. Ще го наречем Васко, Василко. Съгласен ли си? – сълзите ѝ рукнаха. Сашо я притисна, и той заплака. – Разбира се, съгласен съм! Не плачи, любима… И тъкмо тогава се разнесе оглушителен гръм, сякаш Витоша се разтресе. Изля пороен дъжд. Господ чу молитвите ни! … След няколко дни стояха пред вратите на дом „Щастливо детство“. Още не бяха виждали детето, но вече го обичаха. Но съдбата ги отведе не при момче, а при едно мършаво момиченце с големи, тъжни сини очи, което никой не искаше – Лени. Детенце с изкривени крачета, което всички отписваха. Но Вики и Сашо разпознаха Господния дар в този онеправдан ангел. Въпреки предупрежденията на директорката, те взеха Ленчето. … Започнаха тежки дни, операции в София и Пловдив, грижи, недоспиване, тревоги, но и много обич. Ленчето се възстанови. Стана първенец в училище, усвои рисуването, спечели приятели, разведри семейството си. Собственият бизнес на Сашо тръгна нагоре, преместиха се в Пловдив, а Ленчето стана гордост и радост за всички. Със синя плитка и усмихнато лице, тя разцъфна като истинската пролет – Божият дар за едно българско семейство.

Божи дар… Сутринта беше сива, над София се стелеха тежки облаци, а в далечината ехтяха далечни

Įdomybės

027

Тъща на квадрат: Приключенията на Валя Петрова – неочакваното гостуване, неуморимите разходки по софийските улици, шашлъци на Женския пазар, коте Лъвчо и житейските уроци в апартамента на Егор и Ирина

Тъща на квадрат Я, какво става тук! вместо поздрав огласи Тодор, когато на прага се появи дребна, слаба

Įdomybės

0324

Тъщата на квадрат: Приключенията на Валентина Петровна в дома на Егор – неочаквано гостуване, екшън по български, шашлик на павелната, песни, коте Лъвчо и завещание с библиотека на автографи – едно лято, в което семейството се научава да обича, смее и сбогува по балкански

Е това вече го няма! изтърсих, когато на вратата се появи ниска, слабичка баба в джинси, със закачлива

Įdomybės

017

Различни съдби: Жена синеока блондинка, дръзка и красива, с горещ темперамент, семейно щастие и разрив – търсенето на себе си между семейните традиции, фотографията, пътешествията, котките, приятелствата и раздялата. История за любовта, неразбирането и новите начала в Санкт Петербург.

РАЗЛИЧНИ ХОРА Жена на Димитър му се падна особена. Много красива, естествена блондинка със смолисто черни

Įdomybės

0176

Твоя е майка – значи твоя е отговорността!” – каза той, но тя вече беше изглумва

Това е твоята майка значи, твоя е отговорността! каза той, но тя вече беше преситена. Елена закопчаваше

Įdomybės

077

РАЗЛИЧНИ ХОРА Жената на Игор се падна… странна. Много красива — натурална блондинка с черни очи, със стегната фигура, пищен бюст, дълги крака. А в леглото — истински огън! Отначало беше страст, нямаше време за размисъл. После — бременност. Е, оженихме се, както си му е редът. Роди се син, същият — рус и с черни очи. И беше всичко като при всички — пелени, памперси, първи стъпки, първи думи. И Яна се държеше нормално, грижеше се за детето — обикновена, млада майка. После започна, когато синът порасна. Яна изведнъж се увлече по фотография. Все нещо снимаше, за някакви курсове ходеше. Вечно с този фотоапарат. — Какво ти липсва? — питах я. — Работиш юристка, работи си това. — Юрист, — поправяше ме Яна. — Е, юрист. Повече внимание на семейството отделяй, а не да се врееш кой знае къде. И сам не разбирах какво ме дразни. Не беше нехайна с домакинството. Готви, чисти, за сина учи — дойде мъжът от работа, легна на дивана пред телевизора, както си е по реда. Но нещо ме изкарваше извън нерви — струваше ми се, че жена ми изчезва някъде, където за мен няма място. Тя е тук, а все едно я няма. Никога не гледаше телевизия с мен, не обсъждахме нищо интересно. Нахрани ме — и пак не е с мен. — Ти мъжка жена ли си или не? — ядосвах се, като я сварех пак пред компютъра. Яна мълчеше. Затваряше се в себе си. Обича да пътува и то в разни екзотични страни. Взема отпуска — и хуква с раница и този неин апарат. Аз не разбирах. — Хайде на вилата при приятели! Сауната им е отлична, ракията — първа класа. И време е да си купим наша вила. Яна отказваше, но канеше мен с нея по пътешествията. Пробвах един-два пъти. Не е моето — всичко наоколо чуждо, езикът — неразбираем, храната — люта до невъзможност. А и за красоти никога не съм бил, безразлично ми е. Затова Яна започна да пътува без мен. Дори напусна работа. — А пенсията? — възмущавах се. — И изобщо, за какъв се имаш? Да не си велик фотограф? Знаеш ли колко пари трябват, за да пробиеш? Яна не отговаряше. Само веднъж плахо сподели: — Ще имам първа изложба. Моя — лична. — Всички имат изложба, — отсякох аз. — Голямо постижение! Но отидох на откриването. Нищо не разбрах. Лицата — някакви, дори не красиви. Ръце набръчкани, чайки над водата. Странно всичко, като самата Яна. Посмях ѝ се тогава. А тя — взе, че ми купи кола. Една семейна, ползвай. Самата не изкара книжка даже, подари я на мен. Със снимките си изкара, на поръчки ходи. Тогава ми стана страшно. Неуютно ми беше. Какво е това същество в къщата, непонятно вместо съпруга? Откъде тези пари? Мъже ли ѝ дават? Не е възможно от това развлечение да се изкара за кола! Гуляе? Дори и да не е, ще стане. Опитах се и да я възпитавам — една лека плесница ѝ дадох. Хвана кухненски нож, замаха — два шева на корема ми. Хубаво, че не улучи по-дребно, истеричка! После прощение поиска. Но повече не вдигнах ръка. Котки обичаше много. Всички спасяваше, дом им търсеше, лекуваше. Дори вкъщи винаги имаше две. Хубави, мили, но… не са хора! Как можеш да ги обичаш повече, отколкото мъжа си? Веднъж ѝ умря котка, не можа да я спаси, на ръце ѝ се спомина, във ветеринарната. Изжали се тогава Яна — плака, пи коняк, себе си вини. Много дни така. Аз вече не издържах, изтърсих: — Вземи та поменувай и хлебарките! Сблъсках се с такъв тежък поглед, млъкнах, излязох. Да прави каквото иска. Приятели ме съжаляваха, и приятелките ѝ също бяха на моя страна. Всички казваха — Яна се е разглезила, граници не вижда. Тогава намерих утеха у съседката — по случайност приятелка на Яна от детството. Ирка беше много по-проста и разбираема. Работеше продавачка, нищо изкуство не я интересуваше, винаги готова и за секс, и за разговор. Пиеше доста, ама няма да се женя за нея… Чаках Яна да забележи, да се ядоса, да направи скандал, ревност, чинии да троши. Тогава щях да кажа: „А ти самата къде се губиш?“ После да си простим, да се оправи семейството. Ирка пък щях да зарежа. Но Яна мълчеше. Само ме гледаше странно. И в леглото всичко изстина. Тя се свиваше, щом опитвах да я прегърна. Премести се в отделна стая. Синът напълно порасна, завърши университет. Цял на майка си — черноок, белокос, странен. — Кога ще имам внуци? — питах. Денис само се смееше: „Искам първо нещо да постигна в този живот и да срещна истинска любов. Тогава чакай внуци, тате.“ Чужд ми беше. Майчина кръв. С Яна винаги хармония, разбираха се без думи. Чувствах се излишен, ставаше ми страшно от онези черни очи, невъзможно беше да разчета погледа им. Все по-често търсех утеха у Ирка. После Яна разбра. От съседите чула. Аз не се криех изобщо. Веднъж се прибирам, а жена ми — на масата, пуши. И толкова тихо, с шепот: — Махай се! Вън от къщи! А очите черни, страшни, синини под тях. Отидох при Ирка. Чаках Яна да ме повика. След седмица ми писа по вайбър — трябва да поговорим. Зарадвах се — изкъпах се, парфюм. А Яна още от вратата: — Утре подаваме за развод. После всичко като в сън. Развод, куп документи, подписи, отказах се от дела си от апартамента — по човешки, неин беше, от родителите ѝ останал… — А сега какво ще правиш, разведена ще живееш ли? — ядосано попитах пред ЗАГС-а. Исках да добавя „кой има нужда от теб“, но се сдържах. Яна се усмихна. За първи път от години ми се усмихна — искрено, широко: — Отивам в София. Там ми предложиха сериозен проект. — Поне апартамента не продавай, — ненужно казах. — Къде ще се върнеш? — Няма да се върна, — спокойно каза тя, вече бившата ми. — Знаеш ли, отдавна обичам друг човек. Той също е фотограф, от София, с него ми е много интересно. Не исках да ти изневеря, бях женена, да се развождам — нямаше причина. Просто сме различни хора. Заради това не се развеждат, нали? Или се? — Не се развеждат, — потвърдих. — А ето, разведохме се! — засмя се Яна. — Първо се вбесих, като за Ирка научих. После си казах — всичко е за добро. Ще бъда щастлива, и ти също. Ожени се за нея, нека всичко е наред. И си тръгна. — Няма да се оженя! — викнах след нея. Но Яна вече не чу. Оттогава никакви вести от нея. Само веднъж годишно кратко съобщение във вайбър: „Честит рожден ден! Здраве и щастие! Благодаря за сина.“

РАЗЛИЧНИ ХОРА Жена на Петър му се падна особена. Много красива, да истинска българска хубавица: руси

Įdomybės

015

„Хрущенето на сухия клон под крака си Иван дори не чу – изведнъж целият свят се завъртя пред очите му като шарен калейдоскоп и след миг се разпиля на милиони ярки звездички, които се събраха в лявата му ръка, точно над лакътя. – Ай… – Иван се хвана за наранената ръка и изохка от болка. – Ваня! – приятелката му Сашка веднага се втурна към него, падна на колене и притеснено попита: – Боли ли? – Не, приятно ми е! – изсумтя той между стиснати зъби, мръщейки се. Сашка протегна ръка и внимателно докосна рамото му. – Махни си ръката! – изръмжа Иван, святкайки с очи, – боли ме! Недей! Беше му двойно обидно. Първо – явно е счупил ръката си и го чака месец в гипс, а приятелите ще го подиграват. Второ – сам се покачи на дървото, за да покаже на Сашка колко е ловък и смел. Ако с първата причина можеше да преглътне, то втората го измъчваше до лудост. Опитах се да запазя достойнство, като стана и, стискайки безпомощната си ръка, се запъти решително към болницата. – Ваня, недей да се ядосваш, всичко ще бъде наред! – дотича Сашка, опитвайки се да го окуражи. – Остави ме! – спря той, хвърли й презрителен поглед и изплю на земята, – какво ще е наред, счупих си ръката, не разбираш ли? Върви си вкъщи! Той тръгна напред, оставяйки я с разширени сиво-зелени очи, шепнейки: „Всичко ще бъде наред…“ *** – Господин Иван Петков, ако не видим превода на средствата до 24 часа, ще останем много разочаровани. Да, и внимавайте утре по пътищата – синоптиците дават поледица, неприятностите дебнат зад всеки завой. Всичко добро. Гласът по телефона замлъкна. Иван хвърли апарата на бюрото и опря глава в ръцете си. – Откъде да ги намеря тия пари? Този превод е насрочен чак за следващия месец… Той набра номера на счетоводителката си. – Госпожо Василева, може ли днес да преведем парите на холдинга за оборудването? – Но, г-н Петков… – Може ли? – Може, но тогава графикът… – Ще оправим графика после! Превеждай днес! – Добре, но… Той затвори, удряйки по подлакътника. – Проклети кръвопийци… Изведнъж нещо меко докосна рамото му и той подскочи в стола си. – Александра, казах ти да не идваш, докато работя, нали? Съпругата му го целуна по ухото и го поглади по косата. – Ваня, не се изнервяй, всичко ще стане хубаво. – Омръзна ми твоето „всичко ще бъде наред“! Ще ме убият, а ти пак ще ми повтаряш! Той я отблъсна. – Какво правеше – борш ли вареше? Иди, вари го и недей да ме дразниш! Тя въздъхна и излизайки, пак повтори същите думи. *** – Знаеш ли… Лежа сега и си мисля за живота ни… Възрастният мъж погледна жената до себе си – остаряла, с паднали рамене и морщини. Тя поправи абокатата и тихо се усмихна. – Винаги, в най-тежките моменти, ти идваше и казваше все едно и също. Толкова ме ядосваше с тази наивност… – той се усмихна криво, после продължи: – Ломих ръце, крака, заплашваха ме, губех всичко… а ти само: „Всичко ще бъде наред“. И никога не излъга! Как го знаеше? – Нищо не знаех, Ваня – въздъхна жената. – Себе си успокоявах. Обичах те лудо цял живот. Ти беше животът ми… Като ти беше зле, душата ми се късаше. Само си повтарях: „Пу̀сти камъни да падат, жив ли е – значи ще е добре“. Той стисна леко ръката ѝ. – Ето как било… Прости ми, Сашо, не съм мислил за теб… Голям глупак бях. Тя избърса сълза и се наведе над лицето му. – Ваня, не се тревожи… Положи глава върху гърдите му и милвайки студената му ръка, прошепна: – Всичко БЕШЕ наред, Ванчо, всичко БЕШЕ наред… (През изпитания, болка и любов – фразата „Всичко ще бъде наред, Ванчо“ от детството до последния дъх събира съдбата на едно българско семейство в разтърсваща история за мъжеството, прошката и безкрайната обич.)

Пукането на сухото клонче под крака си Иванчо въобще не чу. Просто светът изведнъж се обърна с главата