Įdomybės!

На края на България Сняг шибаше в обувките и пари по кожата, но Рита нямаше намерение да си купува топли цвички – по-скоро ботуши над коляното, макар че тук би изглеждала нелепо. А и татковата карта беше блокирана. — Наистина ли искаш да живееш на село? — изсъска той, с презрение в гласа. Баща ѝ не понасяше селската обстановка, почивките сред природа, изобщо всяко място без удобствата на града. Гошо беше същият, затова Рита избра селото. Не че искаше да се засели там, макар че обичаше палатки и походи, но да живее на село? И да! Така каза на баща си. — Искам. И ще живея. — Недей глупости! Каква ще ти е работата – ще връзваш опашките на кравите? Мислех, че с Гошо ще се жените през лятото… Баща ѝ предложи Гошо като изстинала каша, досаден и предвидим. Не че Гошо беше неприятен на външен вид – изправен нос, сини очи, внимателно подстригана коса. Беше помощникът на баща ѝ и отдавна се надяваше Рита да се омъжи за него. Но тя не го понасяше, дразнеха я разказите за новите костюми, коли, часовници – все пари! А Рита жадуваше любов, драма и щастие, както по книгите. Затова кандидатства учителка в селска школата – място без интернет, без канализация, без топла вода. Директорът се двоумеше, но учителката беше починала, а Рита твърдо настоя… — Какво ще прави тук този млад и квалифициран педагог? — попита чиновничката с рижава коса. — Ще учи децата — отвърна Рита строго. И така, Рита започна да учи. Живееше в малка къщичка, на ръка си носеше дърва, топлеше се на печка. Гошо дойде, остана една нощ и си замина – без интернет, без канализация, не е за него. Първоначално ѝ харесваше, но като захванаха студовете и къщата изстиваше, се разколеба. Но не беше от хората, които се отказват. А и сега беше отговорна не само за себе си, но и за своите дванайсет ученици. Семьо дялкаше дървени животни, Ани пишеше стихове, Влади чистеше след часовете, Ирен имаше агънце, което я изпращаше до училище… А четенето – научиха се, само трябваше други книги и малко търпение. С една ученичка не успяваше – Таня. Баща ѝ, Владимир, изглеждаше като местен побойник, суров, с неспокойна усмивка и дори малко плашещ. — Защо Тане са ѝ само двойки? — Защото не работи, нищо не прави. — Заставете я. Кой е учителят тук? Рита разбра, че детето май има аутизъм – нуждае се от друг специалист. При директорката – само ядове: “Ще я преместим в помощно училище… Да имат подходящи условия.” Рита не бе съгласна. Потърси помощ от любимата си методистка, посети Таня вкъщи – малко, но уютно, с плюшени играчки. Така започна да ходи при Таня няколко пъти в седмицата, безплатно. Постепенно момичето отвори душа – рисуваше зайчета, поправяше грешки, съживи се… Баща ѝ, Владимир, покани Рита на Нова година. Беше странно, но не можеше да откаже… В същото време Гошо се появи – с шампанско, салати, подаръци и тежък въпрос: “Ще се върнеш ли? Или ще празнуваш селенската си компания?” Рита му отказа. Подаръкът за Владимир – топли ръчно плетени ръкавици. За Таня – нова плюшена приятелка. А Таня ѝ подари комикс и брошка на птичка — “мамина”… В този студен празник, в края на света, сред сняг и дърва, Рита намери своето истинско място, сред хора, които ѝ станаха най-скъпи.

На ръба на света. Снегът се набиваше в ботушите ми, жилеше кожата ми. Ала да купя топли цървули явно

Įdomybės

0127

Леонид не искал доказателства, че Ирина е негова дъщеря, защото цялото село шепнеше, че майка ѝ Вера – магазинерката, често се затваря с чужди мъже в склада, затова и бащата не вярваше, че миниатюрната Ирина му е родна, и не обикна детето. Само дядо Матей даряваше внучката с грижа и ѝ завеща семейната къща на края на селото, където я учеше на билки и ѝ предрече щастлива съдба – пророчеството на дядото се сбъдна, когато снегът и срещата с непознатия Стилян подариха на Ирина истински дом и семейство.

Иван тъй и не вярва, че Весела е негова дъщеря. Жена му, Снежана, работи в кварталния магазин и хората

Įdomybės

0525

Вашето богатство трябва да се отразява в подаръците ви”, възрази свекървата.

“Богатството ви трябва да се отразява в подаръците ви”, отвърна свекървата. “

Įdomybės

01.8k.

Леонид не вярваше, че Ирина е негова дъщеря. Вяра работеше в местния магазин и имаше лоша слава, затова Леонид не обичаше дребничката Ирина. Само дядо Матей от село обичаше внучката си и ѝ остави наследство – своята къща край гората. Малката Ирина отрасна болнавa, хилава и нежелана, но само дядо Матей вярваше в нея и я учеше на билки и селяшка мъдрост. Ирина мечтаеше да лекува хора, но майка ѝ казваше, че няма пари за образование, докато дядо ѝ обеща да помогне и, ако трябва, да продаде и кравата. Дядо Матей даде на внучката си не просто къщата, а и благословия за щастлив живот. Вяра се върна при баща си само когато синът ѝ загуби пари на карти – но Матей отказа и каза, че парите са за обучението на Ирина. Когато Ирина се записа в медицински колеж, родителите ѝ не дадоха и стотинка, а само старият Матей я подкрепяше. Преди да си отиде, Матей завеща къщата и посъветва внучката да не я забравя, защото домът пази човешкия дух и тук ще открие щастието си. Предсказанието се сбъдна: Ирина, вече медицинска сестра, открила любовта край заснежената селска къща, когато младият Стас засяда с колата си и търси помощ. Случайната среща се превръща в истинска любов. У дома на Ирина се ражда синът им — Матей, кръстен на дядото, който първи повярва в своето внуче и ѝ осигури щастливо бъдеще.

Стефан до последно не вярваше, че Весела е негово дете. Жена му, Лилия, работеше като касиерка в хранителния магазин.

Įdomybės

062

Десет години работих като готвачка и детегледачка в семейството на сина ми – без грам благодарност Бивша учителка се пенсионира на 55 години и десет години живя в дома на сина си, като всеотдайно се грижеше за внука, домакинството и готвенето – само за да получи упреци и липса на признателност. После, на 65, най-после си върна свободата и откри радостта да живееш за себе си, въпреки че семейството ѝ се обиди и прекъсна контактите.

Десет години готвих и чистих в семейството на сина ми, а благодарност йок Пенсионира се нашата главна

Įdomybės

0384

Десет години готвих и чистих в дома на сина си – нито една благодарност! Учителка на пенсия, която след 55-годишна възраст се посвети на внука и домакинството, а накрая остана недооценена от семейство, докато се радва на втората си заслужена свобода и нов старт в живота

Десет години беше готвачка в дома на сина си и никаква благодарност Пенсионирана учителка г-жа Рада Стоянова

Įdomybės

024

Не ни чакахме: Историята на Денис, Машка и майка им – отсъстващият татко, чичо Кольо и едно ново семейство, което се ражда въпреки старата любов

Не чакахме Нашият татко замина да работи някъде из чужбина, когато бях в пети клас, а сестра ми в първи.

Įdomybės

0140

Не го чакахме… Когато татко замина да работи някъде из България и изчезна окончателно, аз бях в пети клас, а сестра ми Маша – в първи. По-точно – тогава изчезна завинаги, а преди това просто се губеше за няколко месеца всеки път. Родителите ми никога не бяха женени официално, татко беше волен орел – обичаше да пътува из страната както му се прииска, връщаше се, когато реши, винаги с пари и подаръци. Мама го търпеше, защото го обичаше до забрава. – Володьо, върни се по-скоро – молеше тя. – Айде стига де, не прави драма. Чакай ме с подаръци – целуваше я нехайно и изчезваше. Докато него го нямаше, за нас с Маша се грижеше чичо Кольо, братът на татко. Мисля, че мама му харесваше, но той никога не го казваше и не показваше особено внимание. Просто винаги можеше да се разчита на него. – Как си, Таисия? Как са малките? – питаше чичо Кольо, когато идваше. – Урааа, чичо Кольо е тук! – крещях и тичах да го прегърна. – Здравей, Дени – стисваше ме накратко. Според мен, по-добре да беше той татко. През уикендите ни водеше с Маша на разходки, докато мама си почиваше. Понякога и тя идваше, понякога предпочиташе да остане сама и да мисли за женската си съдба. Като пораснах, чичо Кольо донесе гимнастическа стена и я монтира в коридора – вече почти половин година татко липсваше. Помагах да прикрепваме уредите, Маша гледаше отстрани как сръчно ги монтира – лост, въже и халки. – Чичо Кольо, защо не се ожениш? С такива златни ръце всяка би те взела – каза Маша, мъдра за възрастта си. – Никоя не ми харесва, Мария. Ще ми хареса – ще се оженя. – Ами деца, не ти ли се искат? – Маша разпери ръце. – Засега вие ми стигате. Или ме гониш? – подсмихна се чичо Кольо. – Я?! Винаги ти се радвам! Вечерта попитах Маша: – Защо го караш да се жени? Може да се обиди и да спре да идва. – Ама татко носи подаръци… – мечтателно каза тя. – Скоро сигурно ще дойде. – Ей, глупаче! Знаеш ли колко струват уредите, които ни донесе? – Аз искам рокли и кукли, не да катеря по твойте лостове. Този път татко не дойде. Един ден чичо Кольо дойде и се затвори с мама в кухнята – нещо ѝ обясняваше, а мама ридаеше. – Тая, стига, няма да ви оставя. Но познаваш го, той винаги търси сладкото и лесното… Мама закрещя, после рида дълго. Чичо Кольо продължи да ни помага – поправки, разходки. Един ден се осмели и заговори мамa за чувствата си – подслушвах. – Кольо, ама аз не ти трябва! Заслужаваш щастие, истинско щастие. – Аз си знам кой ми трябва – каза той упрямо. – А ако се върне? – … (мълчание) – Ще го чакам, Кольо! Обичам го… Ако ти трябва такава, без сърце… Животът тръгна. Маша беше цяла за татко – където има нещо, там е тя. Не можех да я виня. Тя вече знаеше, че няма смисъл да чака татко с подаръци, но чичо Кольо се стараеше. Мама му роди син – Вадко. Чичо Кольо беше на седмото небе. Подписаха и всичко влезе в колея. Завърших училище без тройки, мама грейна: – Ще си имаме учен в семейството, Кольо? – Ами и ние не сме вчерашни! – Е-е, няма да съм учен, дайте ми шампанско! Вадко катереше всичко, опитваше се да се качи на масата. Кольо го усади на коленете си: – Синко, държи се прилично, вече не си бебе! Вадко се направи на палячо и накара всички да се смеят. – Да не звъни някой? – наостри уши Маша. Мама отвори и отстъпи – вратата се появи татко. Настъпи тишина. Той се огледа: – Абе, какво се панирате, празнувайте си! Млъкнахме. Вадко тръгна към новия чичо, татко не му обърна внимание, мама го хвана и се скри с него като щит. Чичо Кольо стана, накуцна. – Къде? – попита мама с чужд глас. – … да подишам, – каза и излезе. Маша побягна след Кольо, а аз останах да подслушвам. – Доча, донесох ти модерни дрехи, – хитруваше татко. Маша не му обърна внимание, тръгна след чичо. Аз подслушах как мама най-накрая… дочака любовта си, но какво ще стане със семейството ни? – Тая, излязла си замъж за Кольо? – подигра се татко. Мама мълчи. – Тая… минало, минало! Аз се върнах! Видях, че мама го изгони, после татко обърна уж към мен: – Подслушваш? Ще стигнеш далеч! Но вече не ме интересуваше. Мама не седеше тъжна, успокояваше Вадко и оправяше масата – като истински герой: – Ха, малко да не ни развалиха празника! Къде са всички? Излязох навън. Маша и чичо Кольо седяха в парка, тя се беше сгушила в него. – Тате, стига седя, хайде у дома! Мама те вика. Ръцете на Кольо потрепериха, Маша ги стисна: – Нали така, тате, хайде домашния празник да довършим! Отидохме си – все пак празнувахме! Завърших училище.

Никога не чакахме Нашият баща с Мария тръгна на гурбет някъде из България и изчезна напълно, докато аз

Įdomybės

0106

Сутринта сивата светлина се лееше, кафемашината щракна, а парата бавно се издигаше по прозореца.

Сутринта светлината беше в мъгляво сиво, кафемашината щракна, парата се издигаше бавно по стъклото.