Įdomybės!

„Разрив по подразбиране“ – Всичко ще бъде наред – прошепна тихо Влади, стараейки се гласът му да звучи уверено. Пое си дълбоко въздух, издиша и натисна звънеца. Вечерта обещаваше да бъде напрегната, но как иначе? Запознаването с родителите никога не е лесно… Вратата се отвори почти веднага. На прага стоеше Цветелина Георгиева. Изглеждаше безупречно – косата й беше прибрана в елегантна прическа, носеше строго рокля, лек грим подчертаваше чертите й. Погледът й пробяга по Лиляна, спря за миг на кошничката с бисквити, а после устните й едва забележимо се свиха. Това движение беше моментно, почти неуловимо, но Лиляна го улови. – Заповядайте – изрече Цветелина Георгиева без особен топъл тон, отстъпвайки и давайки им възможност да влязат. Влади пристъпи вътре, опитвайки се да не гледа майка си в очите, а Лиляна го последва, внимателно преминавайки прага. Апартаментът ги посрещна с приглушена светлина и аромат на сандалово дърво. Обстановката беше уютна, но същевременно прекалено подредена, излъчваща контрол и ред във всеки детайл. Цветелина Георгиева ги въведе в просторния хол с голям прозорец, застлан с тежки кремави завеси. В средата се издигаше масивен диван с луксозен плат, до него – ниска масичка от тъмен орех. С жест им посочи да седнат. – Чай, кафе? – попита, като и този път не погледна Лиляна. Гласът й звучеше равно, формално, сякаш не се стремеше към гостоприемство. – Не бих отказала чай – учтиво отвърна Лиляна, стараейки се гласът й да звучи спокойно и дружелюбно. Остави кошничката на масата, развърза лентата и леко открехна капака. Ароматът на току-що изпечени бисквити изпълни стаята. – Донесох домашни бисквити, сама ги правих. Ако желаете… Цветелина изгледа кошничката за миг, после кимна: – Добре, веднага ще донеса чай. Докато тя беше в кухнята, Влади се приведе към Лиляна и прошепна: – Извини ме… Майка ми винаги е такава – сдържана. – Няма страшно – усмихна се Лиляна, стискайки ръката му. – Важното е, че сме заедно. … (Следва текстът на разказа, адаптиран както досега) **Заглавие:** По подразбиране разделени – Вечерята на Лиляна с родителите на Влади: традиции, очаквания и неволно сбогуване

Всичко ще е наред, тихичко прошепна Павел, опитвайки се гласът му да звучи сигурно. Вдиша дълбоко, пое

Įdomybės

0202

Nepasiliko в офиса? Наскоро работната тежест се увеличи, затова често закъснява.

Минавах ли на работа? Напоследък работната тежест се увеличи и той често закъсняваше. Елена приспа децата

Įdomybės

0221

Разрив по подразбиране – Всичко ще бъде наред, – прошепна тихо Влади, опитвайки се гласът му да звучи уверено. Той пое дълбоко въздух, издиша и натисна звънеца. Вечерта обещаваше да е трудна, но нямаше как да бъде иначе – запознанството с родителите е предизвикателство… Вратата се отвори почти веднага. На прага стоеше Антоанета Петрова. Беше безупречно подредена – косата прибрана в стегната прическа, роклята с класически силует, лек грим върху лицето. Погледът ѝ се плъзна по Лили, спря се на кошничката с домашни курабийки, а после устните ѝ се свиха едва забележимо. Движението беше кратко, почти неуловимо, но Лили го забеляза. – Заповядайте, – каза Антоанета Петрова, без особено топлина в гласа, отстъпвайки встрани, за да ги пусне вътре. Влади пристъпи първи, стараейки се да не поглежда майка си, а Лили тръгна след него, внимателно прекрачвайки прага. Апартаментът ги посрещна с приглушена светлина и аромат на сандалово дърво. Интериорът беше уютен, но прекалено перфектен – нито една излишна вещ, нито една забравена книга или шал. Всичко си беше на мястото, всяка подробност крещеше за ред и контрол. Антоанета Петрова ги въведе в хола – голяма стая с голямо прозорче, скрито зад дебели кремави завеси. В центъра стоеше масивен диван с луксозна дамаска, а до него ниска масичка от тъмно дърво. Тя посочи дивана, приканвайки ги да седнат. – Чай? Кафе? – попита тя, без да гледа Лили. Гласът ѝ звучеше равнодушно, като че изпълнява формалност, а не проявява истинско гостоприемство. – Не бих отказала чай, – отговори Лили любезно, опитвайки се да бъде спокойна и приветлива. Постави кошничката на масичката, развърза внимателно панделката и повдигна похлупака. Ароматът на прясно изпечени курабийки изпълни стаята. – Донесох курабийки. Аз ги изпекох. Ако желаете, опитайте… Антоанета Петрова за миг спря погледа си върху кошничката, после кимна. – Добре, – каза тя и се отправи към кухнята. – Ще донеса чай. Когато излезе, Влади се наведе леко към Лили и прошепна: – Извинявай. Винаги е малко резервирана… – Няма нищо, – усмихна се Лили, стискайки ръката му. – Разбирам. Най-важното е, че ти си до мен. (и т.н., следва останалият текст…)

Всичко ще бъде наред прошепна тихо Владимир, опитвайки се гласът му да звучи сигурно. Пое си дълбоко

Įdomybės

0164

Прошка няма да има: Ще потърсиш ли някога майка си? Болезнени истини, предателства и изборът на Вика между миналото, любовта и собственото си достойнство.

Замисляла ли си се някога да потърсиш майка си? Въпросът прозвуча толкова неочаквано, че Велислава почти

Įdomybės

020

Няма прошка: Историята на Вики, изоставена на гарата от собствената си майка, за болезненото минало, тежките избори и неотменимите граници между прошка и предателство – когато любовта и семейството се преосмислят в сърцето на младата жена, която отказва да търси онези, които са я предали.

Прошка няма да има Замисляла ли си се някога да намериш майка си? Въпросът дойде така неочаквано, че

Įdomybės

064

Чужда дъщеря – Лена, нямаш си представа! С Матей решихме догодина пак да ходим в Турция! – очите на Артур светят от щастие, – Каза, че пак иска същия хотел с гледка към морето. Ами, какво да правя, това е родният син! Колко неволно подчерта, че именно “родният” му син. – Радвам се за вас, – отвърна тя и си спомни колко хубаво беше, преди Матей изобщо да се появи, – Родният син… А уж ми казваше, че сме семейство. Че няма значение дали съм ти родна или не. Казваше. Че съм му като дъщеря, и че няма разлика. – Пак започваш… Ех, Лена! Ти си ми като дъщеря, това не се обсъжда! Знаеш, че те обичам като родна. Но Матей… Сам не разбра, че само потвърди думите ѝ. – Матей е син. А аз, изглежда, съм просто позната. – Лена, какви ги говориш! Нали ти казвам, че си ми като родна! – Като родна… А ти мен някога взе ли ме на море? През тия петнадесет години, в които се наричаш мой баща? Не. Артур все повтаряше, че между Лена и Матей разлика няма, но Лена чуваше кой знае колко Артур прави за сина си, и разбираше – разликата е огромна. – Не се получи, Лена. Нали знаеш, с парите беше трудно. Ти вече не си дете, разбираш колко струват две седмици в петзвезден хотел… Скъпо е. – Разбирам, – кимна Лена, – Разходи. Скъпичко било да ме заведеш. А пък за Матей, за когото научи преди половин година, вече искаш да теглиш ипотека, за да „има къде да заведе жена си“. Това явно са дребни разходи, когато става дума за роден син? – Не тегля никаква ипотека. Кой ти каза? – Хората. – Кажи на тези хора да не разнасят клюки. Лена сякаш за миг се съживи. – Истина ли е, че не теглиш? – Разбира се, че не. А, между другото! Познай къде ще ходим с него в събота? – и сам си отговори, – На картинг! В университета даже участвал в някакви състезания, а аз – за компания. – Картинг, – повтори Лена, – Звучи интересно. – Нали? – Може ли и аз да дойда? – думите излязоха преди да се усети. Артур, който не искаше да я вземе, заекна: – Ъъъ… Лена… Ще ти е скучно. Честно. То си е… мъжка забава. Ние с Матея ще си говорим бащино-синовски неща. Как боли… – Значи… на теб ти е интересно, а на мен – не? – Не е точно така… – стреснато се размърда Артур, – Просто не сме били заедно, искаме да наваксаме. Да сме двамата. Разбираш, нали? Разбираш. Най-горчивото „разбираш“ в новия им речник. Трябва да разбираш, че родното е по-важно от приемното. Че сега мястото ѝ е отвън – зад оградата на това семейство. Матей наистина беше чудесен. Израсъл без баща, тъй като майка му не искала да каже на Артур за детето, но въпреки всичко – умен, добър, успява във всичко. – Тате, помогнах в приюта. Ремонтирах клетките за кучетата. – Тате, между другото, знаеш ли, че имам диплома с отличие? – Тате, виж, оправих ти телефона. Той беше не просто син. Той беше идеалният син. Вечерта, когато Артур, след още малко на гости у Лена, си тръгна у тях, тя разглеждаше стари снимки… Сватбата на Артур и майка ѝ (майката, която почина преди пет години оставяйки Лена и Артур сами). Те на вилата… Лена завършва училище… Нищо вече няма да е, както е било. *** – Лена, не спиш ли? Имам въпрос. Спешен е, – Артур дойде в осем сутринта. – Толкова ли е спешно? Лена си прибра бретона и пусна кафемашината. – За апартамента за Матей. – Значи истина било? – въздъхна тя. – Извинявай, да… истина е. – На мен си ми лъгал. – Не исках да те разстройвам. Но трябва да се посъветвам! Мисля, че трябва да побързаме. Ще се ожени рано или късно. Докато е млад, трябва поне някакво жилище да му купим. Знаеш как беше при мен… – Вземи ипотека, – отсече Лена, на която изобщо не ѝ се обсъждаше покупката за Матей. Добре се уреди този Матей! – Да, знам, но както знаеш, как е с моята кредитна история… А трябва да му помогна. Заслужава баща му, когото цял живот е нямал, да му купи апартамент. – И какво искаш? – Ще ми помогнеш ли, ако поискам? – Зависи. – Ето какво е. Имам два милиона. Стигат за първа вноска. Но банката на мен няма да даде кредит. На теб ще даде. Чиста си. Ще го оформим на твое име, ти ще вземеш ипотеката. Аз ще плащам, разбира се. Илюзията, че „няма разлика между вас“, окончателно се срина. Има разлика. Не пускат Матея за амбразурата. – Значи, за Матей – апартамент, а на мен – кредит? Така ли? Артур поклати глава с такава огорчена обида, сякаш Лена предложи това. – Защо говориш така! Аз ще плащам… Не ти казвам ти да носиш отговорност. Просто трябва някой да го оформи. Помисли… – Знаеш ли, Артур, не мисля дали да взема кредит. Мисля защо вече не ме смяташ за дъщеря. Имаш си син. Половин година го познаваш, мен – петнадесет, ама важното е да е роден. – Не е вярно! – избухна Артур, – Обичам ви еднакво! – Не, не е еднакво. – Лена, не е честно! Той ми е роден… Завесата падна. Вече не беше негова дъщеря. Беше удобна, приемлива, до момента, в който не се появи истинския. – Разбрах, – кротко каза Лена, – Не мога, Артур. И аз някой ден ще си купя жилище, втора ипотека няма да ми дадат. Изглежда чак тогава Артур се сети, че и тя няма собствен дом. – Аха, да, на теб също ще ти трябва… – погледна часовника си, – Ама сега, докато още не си решила да купуваш, можеш да ми помогнеш. Имам два милиона. Още малко трябва да се добави. За няколко години само. – Не. Няма да оформям нищо на мое име. Тя дори не очакваше Артур да я разбере. – Добре, – каза той, – Ако не можеш да ми помогнеш като дъщеря… ще се оправя някак. Дали я е смятал изобщо за своя дъщеря някога, вече нямаше значение. Виждаше Артур само на снимки. Една вечер, разглеждайки лентата, видя това. Снимка от летището. Артур и Матей. И двамата в светли якета. Артур държи ръка на рамото на Матей, а отдолу надпис – „Летя с баща ми за Дубай. Семейството е най-важно“. Семейство. Лена остави телефона. Веднъж си спомни момент от детството, много преди майка ѝ да се омъжи за Артур. Била на пет. Живеели много скромно, куклата ѝ, подарена от баба ѝ, се счупила. Плакала, а истинският ѝ баща казал: „Лен, защо плачеш за глупости? Недей ме занимава!“ Никога не биваше да го занимава. Интересуваше се най-вече от бутилката. Може да се каже, Лена никога не е имала баща. Мислеше, че Артур ѝ го е заменил… Скоро Артур направи нов опит. – Лена, трябва да направим нещо за твоето недоверие… – Какво недоверие, Артур? Обясних ти ясно: не. – Просто не разбираш. Матей… той не ме е познавал. Без баща е бил. Трябва да наваксам липсващото. Вече е голям. Трябва му дом. От теб не се иска нищо, освен да присъстваш – гарантирам ти, няма да платиш и стотинка. – А моите пропуски кой ще навакса… Той неочаквано се ядоса. – Лена, престани! Не искам скандали. Обичам те, наистина! Но разбери… Матей е моето истинско семейство. Като станеш майка, ще разбереш. Да, обичам ви по различен начин, но не значи, че не ми трябваш. – Трябвам ти. Като ресурс. – Лена, успокой се! Преувеличаваш. – Превключи на него за половин година, Артур, – каза Лена, – Не те карам да избираш. Изборът е вече направен. Каза го ясно: Матей ти е роден. А аз… никога не съм била. Мина половин година. Артур не се обади. Нито веднъж. Един ден, пак разглеждайки лентата, Лена видя нова снимка. Артур и Матей – на фона на планини. Артур в модна ски екипировка. Надпис: „Уча тате да кара сноуборд! Малко му е късно, но сина му е всичко!“ Лена дълго гледа снимката. Хвана се за работното бюро да довърши отчета, когато на телефона ѝ дойде съобщение. Непознат номер. „Здрасти, Лена. Аз съм Матей. Татко ми даде номера ти, но сам не смее да ти звънне. Каза да ти предам: намерил е начин да уреди апартамента без теб, и се тревожи за теб. А иска и много да дойдеш при нас за майските. Не може да обясни защо, но много те моли.“ Писа отговор, триеше и преписваше неколкократно. „Здрасти, Матей. Кажи на Артур, че се радвам, че всичко му е наред. И аз мисля за него. Но няма да дойда. Имам свои планове за майските. Ще ходя на море.“ Не уточни, че билетите е купила сама и че морето не е в Турция, а на Слънчев бряг. А и че няма да е с баща си, а с приятелка. Лена натисна „изпрати“. И си помисли, че може да бъде щастлива – и без него.

Роден син Ели, не можеш да си представиш! С Христо решихме догодина пак да ходим в Гърция! пастрокът

Įdomybės

010

Чужда дъщеря: Истината за избора на семейството между “родния син” и детето от миналото – разказ за Лена, Артур и Матвей, семейните отпуски, неизречените обиди и пътя към собственото щастие

Свойско чедо Ели, не можеш да си представиш! С Тодор решихме догодина пак да ходим в Гърция!

Įdomybės

0120

Дванадесет години по-късно: Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! — драмата на Катерина в българското телевизионно студио и задкулисната истина за една майчина молба, изгубен син и дълбоко заровени семейни тайни

Дванайсет години по-късно Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! жената почти хлипаше. Друго от този

Įdomybės

020

Дванадесет години по-късно: Молбата на една майка към България – “Помогнете ми да намеря сина си!” – Драматична изповед на Екатерина в национален ефир, сблъсъците й с полицията и отчаяната й надежда за възстановяване на връзката със сина Артем, които емигрира и скъсва всички контакти след семеен конфликт и нов брак на майка си – истината, емоциите и скритите мотиви зад една трогателна телевизионна история в съвременна България

Дванадесет години по-късно Моля ви, помогнете ми да намеря сина си! жената едва сдържаше сълзите си.