Įdomybės!

Нека тази вечер бъде последна, той ще я прекара красиво. Ще погледне любима си, ще й пожелае дълъг живот. А след това ще се свие на кълбо край нейния прозорец и ще потъне в мечтите си, за да не се върне никога повече…

Нека тази вечер бъде последната, той я прекара красиво. Поглежда към своята любов, желае й дълъг живот.

Įdomybės

080

Ще докажа, че мога и сама: Когато съпругът ми Марко ме изправи срещу стената с думите „Софи, аз мога и без теб, но ти – не можеш без мен!“, сякаш земята се отвори под краката ми. След осем години брак, в които той винаги беше „господарят в дома“, аз реших да спра да съм просто негово продължение – започнах работа и да градя собствен живот. Въпреки подигравките и недоверието му, всеки ден ставам по-силна, уверена и свободна. Време е той да разбере: вече не съм жената, която контролираше – готова съм на всичко, за да му докажа, че без него не само оцелявам, но и разцъфвам.

Ще докажа, че мога и сама. Когато мъжът ми, Мирослав, ми изрече в очите: Яна, аз ще се оправя и без теб

Įdomybės

012

Ще докажа, че мога да се справя сама – или как думите на мъжа ми „Без мен си нищо, Мария!“ ме накараха да повярвам в себе си, да започна работа като сервитьорка и да поема живота си в свои ръце

Ще докажа, че мога сама. Когато мъжът ми Мартин ми каза в очите: Елисавета, аз мога и без теб, а ти без

Įdomybės

0126

Анна паркира колата една улица пред дома на свекърва си. Часовникът показваше 17:45 — тя пристигна по-рано от уговореното. „Може би този път ще оцени точността ми“, помисли си Анна, приглаждайки гънките на новата си рокля. Подаръкът — антична брошка, която търси с месеци сред български колекционери — лежеше грижливо опакован на задната седалка. Когато се приближи към къщата, Анна чу през отворения прозорец на първия етаж гласа на свекърва си: „Не мога да повярвам, Беатрис! Не си и направи труда да ме попита кой сладкиш харесвам — поръчала някакъв модерен десерт… Нашият син винаги е обичал класическата наполеонка, а тя това никак не го разбира. Седем години брак!“ Анна се вцепени. Краката ѝ сякаш залепнаха за плочките. „Винаги съм ти го казвала — не пасва на Давид!… Работи по цял ден в тая клиника, рядко е у дома. Каква домакиня е това? Онзи ден минах — мръсни съдове, прах по мебелите… А тя пак, разбира се, била в някаква сложна операция!“ Всичко вътре в Анна притихна. Тя се облегна на оградата и усети как коленете ѝ треперят. Седем години се опитваше да бъде перфектната снаха: готви, чисти, помни всички рождени дни, посещава свекърва си при всяко нейно боледуване. И всичко това — за нищо. „Не, не казвам нищо, но дали наистина е подходящата жена за Давид? Той се нуждае от истинско семейство, топлота, грижа… А тя все е на конференции или нощни дежурства. За деца дори не мисли! Можеш ли да си го представиш?“ Главата на Анна кънтеше. Механично извади телефона и набра мъжа си. „Давид? Ще закъснея малко. Да, всичко е наред, просто… задръстване.“ Тя се обърна и се върна към колата. Седна, втренчи се замислена в празна точка, а думите от прозореца звучаха в ума ѝ: „Може би още малко сол?“, „По мое време жените си стояха вкъщи…“, „Давид толкова се труди, заслужава специално внимание…“ Телефонът ѝ завибрира — съпругът ѝ писа: „Мама пита къде си, всички вече са тук.“ Анна пое дълбоко въздух. На лицето ѝ се появи странна усмивка. „Добре“, помисли си тя, „ако искат идеалната снаха — нека я получат.“ Запали двигателя и се върна към домa. Планът узря за миг. Повече никакви усилия да се хареса. Сега щеше да покаже какво значи „истинска“ снаха. Анна прекрачи прага с най-широката усмивка: „Мами, скъпа!“, извика и прегърна свекърва си със свръх ентусиазъм. „Извинявай за закъснението, но обиколих три магазина, за да намеря точно онези свещички, които обичаш!“ Свекърва ѝ замръзна, изненадана от толкова енергия. „Мислех си…“, започна тя, но Анна вече продължаваше: „А, и си представи — срещнах твоята приятелка Беатрис. Каква невероятна жена, винаги казва истината, нали?“ Анна я изгледа многозначително и проследи как пребледнява. През цялата вечеря Анна показа най-доброто си актьорско изпълнение. Поднасяше най-хубавото на свекърва си в чинията, възхищаваше се на всяка нейна дума и непрестанно я разпитваше за съвети по домакинство. „Мами, ти как мислиш – боршът пет или шест часа ли се вари най-добре? А килимите — сутрин ли се тупат, или вечер? Може би трябва да си зарежа работата? Все пак Давид има нужда от истинско семейство, нали?“ Давид гледаше Анна смаяно, роднините си разменяха погледи. Но Анна продължаваше: „Мисля си — да не се запиша на курс по домакинство? Да зарежа тая глупава хирургия… Все пак истинската жена трябва да е пазителка на дома, нали, мамо?“ Свекърва ѝ нервно потракваше с вилицата. Увереността ѝ се топеше с всяка минута. А какво се случи след това? Някои истории трябва да бъдат прочетени до края…

11 юни, сряда Днес спрях колата една улица пред дома на тъща ми. Часовникът показваше 17:45 бях пристигнал

Įdomybės

017

Степан взе под крилото си бездомния кот — след месец квартирата му претърпя невероятна трансформация

Октомври беше строг. Дъждът не спираше да бие по прозорците, вятърът завихри двора, а Георги Петров седеше

Įdomybės

033

Анна паркира колата на улицата пред блока на свекърва си. Часовникът показваше 17:45 – беше пристигнала по-рано от уговореното. „Може би този път ще оцени точността ми“, помисли си тя и приглади гънките на новата си рокля. Подаръкът – антична брошка, която търсеше месеци наред по колекционери – лежеше грижливо опакован на задната седалка. Когато Анна се приближи към входа, забеляза отворения прозорец на първия етаж. Отвътре ясно се чуваше гласът на свекърва й: „Не, Беатрис, можеш ли да повярваш? Дори не се поинтересува каква торта харесвам! Поръчала някакъв модерен десерт… Нашият Даниел винаги е обичал гараш, а тя –“ пауза, „– не го разбира. Седем години брак!“ Анна застина на място с натежали крака. „Казвала съм ти – не е подходяща за Даниел. Работи до късно в тази болница, почти не се прибира. Каква домакиня е това? Вчера бях у тях – мръсни чинии, прах по мебелите… А тя, естествено, пак беше на смяна за някаква операция!“ Вътрешно всичко у Анна утихна. Тя се подпря на оградата и усети как й треперят коленете. Седем години се бе старала да бъде перфектната снаха: готвеше, чистеше, помнеше всички рождени дни, посещаваше свекърва си, когато беше болна. А всичко това… „Не казвам нищо, ама такава жена ли е подходяща за сина ми? Той заслужава истинско семейство, топлина, грижа… А тя постоянно ходи по конференции и е нощна смяна. За деца изобщо не мисли! Представяш ли си?“ Главата й пищеше. Механично измъкна телефона и набра съпруга си. „Дани, ще се забавя малко. Да, всичко е наред, просто… трафик.“ Обърна се и се върна към колата, седна и се загледа в една точка. Думите, които току-що бе чула, отекваха в мислите й: „Може би още малко сол?“, „По мое време жените си стояха вкъщи…“, „Дани заслужава специално внимание…“ Телефонът изписука — съобщение от съпруга й: „Майка пита къде си. Всички вече са тук.“ Анна пое дълбоко въздух. По лицето й се появи особена усмивка. „Добре“, рече си, „щом искат перфектната снаха, нека я получат.“ Запали двигателя и потегли обратно към свекървата си. Планът се роди в миг. Без повече старания да им угоди. Време беше да покаже как изглежда една „истинска“ снаха. Анна прекрачи прага с най-широката усмивка, която можеше да изобрази. „Мило мамче!“, възкликна тя и прегърна свекърва си с театрален ентусиазъм. „Извини ме за закъснението, но обиколих три магазина, за да намеря точно тези свещички, които толкова обичаш!“ Свекърва й застина, изненадана от такъв прилив на енергия. „Мислех, че…“, започна тя, но Анна вече говореше: „О, и представи си – срещнах и приятелката ти Беатрис по пътя! Колко откровена, нали?“, погледна я многозначително и проследи как жената побледнява. Вечерята мина като театрална премиера за Анна. Сервираше най-доброто, възхищаваше се гръмко на всяко „мъдро“ изречение на свекървата, не спираше да пита за домакински съвети. „Мамче, кажи, боршът варили се пет или шест часа? Ами килимите – сутрин или вечер да ги тупам? Дали не трябва да напусна работа? Все пак Даниел има нужда от истинско семейство, нали?“ Дани гледаше втрещено, роднините си разменяха погледи, а Анна не спираше: „Размишлявам да се запиша на курсове по готвене и поддръжка на дома. Тая глупава хирургия – ще я зарежа… Всъщност, една жена трябва да пази домашното огнище, нали, мамче?“ Свекървата нервно почукваше с вилицата по чинията си. Смелостта й се топеше с всяка изминала минута. А какво се случи после? Е, някои истории трябва да се прочетат докрай…

Анелия спря колата една улица преди къщата на свекърва си. Часовникът показа 17:45 беше дошла по-рано

Įdomybės

02.1k.

Ханс, пак ли беше твоята Лилянка тук? След нейното гостуване хладилникът все е празен!

Асене, пак ли твоята Ивелина беше тук? попита Мария мъжа си, докато преглеждаше наполовина празния хладилник.

Įdomybės

022

„Пак ли беше твоята Лили на гости? След нейното идване хладилникът все е празен!“ – Ханс, пак ли твоята малка Лили беше у нас? – попита Анна мъжа си, докато поглеждаше в наполовина празният хладилник. – Обикновено след посещението ѝ изчезва цялата храна. – Да, беше тук, – отвърна Ханс. – Пак се оплакваше, че нямат пари. Не можех да я пратя с празни ръце, тя ми е все пак сестра. – Да не ѝ даде и пари? – Дадох ѝ няколкостотин лева, – призна Ханс неловко. – Лили разказа, че Петър пак има проблеми на работа и дори не могат да си платят наема. – Кой да предположи… Не разбирам защо беше нужно да се омъжва на двайсет? Защо майка ти не я спря? – Познаваш Лили, нали? Като си науми нещо, никой не може да я откаже. Но не се тревожи, ще свикне да е самостоятелна. Анна въздъхна тежко. Самостоятелността е хубаво нещо, но засега Лили само на гърба на близките си живее. * * * Петър също беше още млад мъж, който едва започваше да изкарва пари. Не се напрягаше да глези съпругата си с подаръци. Лили пък отказваше да работи и вярваше, че Петър е длъжен да я издържа. Майката на Лили и Ханс – баба Маргарита, също държеше страната на дъщеря си. Като видеше, че младото семейство няма пари, тя винаги помагаше на Лили, и настояваше Ханс да помага също. – Младо момиче е, трябва да изглежда добре, – казваше баба Маргарита. – Лили не си е намерила подходяща работа, а Петър е скъперник. Нашето задължение е да помагаме. И Ханс помагаше, както можеше. Но на Анна бързо ѝ омръзна. Не разбираше защо част от заплатата на мъжа ѝ отива за Лили, при положение че двамата с Ханс живееха под наем и пестяха от всичко, за да съберат за собствено жилище – а после и заради една сестра. * * * Един ден Анна се прибра и видя своята свекърва и Лили на гости. Шушукаха нещо с Ханс и веднага млъкнаха, щом Анна се появи. Ясно беше, че се обсъжда сериозна тема. Анна попита: – Мога ли да знам какво замисляте? Имам чувството, че пак ще искате пари от нашето семейство. – Заблуждаваш се, – изсмя се баба Маргарита. – Обсъждаме семейни работи, които не те засягат. Анна въздъхна невярващо и отиде в кухнята, за да приготви вечерята. Пет минути по-късно влезе Лили, отвори безцеремонно хладилника и разочаровано каза: – Защо е толкова празен? Анна, не пазарува ли? – Пазарувах, – отвърна Анна леко раздразнено. – Но заплатата ми идва чак след два дни, затова купих само най-необходимото. Ако искаш нещо, мога да ти стопля супа. – Не, това не ям. Аз по принцип не давам пари за храна – поръчвам си пица, суши, обичам да ходя с Петър по кафета. – Ами стигат ли му парите за тези глезотии? Все се оплакваш, че нямате средства. – Тогава искам от мама и Ханс. Това е нормално – да си помагаме в семейството. Скоро след това си тръгнаха Маргарита и Лили. Анна веднага попита мъжа си защо са идвали. – Мама мисли да продаде вилата и иска да ме помоли за услуга. Всичките пари ще даде на Лили. Млада е, трябват ѝ пари за добър старт. – И какво значи това? – учуди се Анна. – Не те ли притеснява, че всичко отива при сестра ти? Аз като твоя жена съм категорично против. Не мисля, че това ще ѝ помогне. – Анна, по-добре да не се бъркаш. Вилата е на майка ми, тя решава какво да прави. Ханс искаше да приключи темата и излезе от стаята. Считаше решението на майка си за правилно и се гордееше, че помага щедро и жертвоготовно на сестра си. * * * Скоро вилата беше продадена. На Анна вече ѝ беше ясно, че Лили няма да похарчи парите разумно. Ресторанти, модни дрешки, скъпа техника – всичко отиваше за хубав живот. Когато и парите свършиха, Лили дойде пак при майка си и се оплака: – Пак нямам с какво да живея! Искам да изкарам шофьорска книжка и да си купя кола! Нямате ли нищо друго за продаване? Някои родители купуват по апартамент на децата… Мамо, защо сме толкова бедни? Маргарита беше поразена. Не очакваше дъщеря ѝ да профука така бързо всички пари. Като се събра, каза: – Лили, друго няма. Мислех, че ще ги похарчиш умно или ще ги спестиш. Време е да потърсиш работа. Имаш си диплома за счетоводител, опитай в някой офис. – Няма да работя такова нещо! По цял ден да гледам монитора и да си развалям очите? Мъжът ми да ме издържа, и вие също. Само на двайсет съм! Защо съм се родила, ако сега трябва да се оправям сама? Благодаря ви! – Почакай, – опита се да я успокои майка ѝ. – Ще измислим нещо. Ако поискаме от Ханс за някаква важна цел? Те пестят за апартамент, сигурно имат спестени. – Мислиш ли, че ще дадат? Онази Анна е направо скъперница, дори за храна пести. Добре че Ханс винаги помага. – Хайде да отидем при тях! – решително каза Маргарита. – На мен не могат да ми откажат. Час по-късно Лили и майка ѝ почукаха на апартамента под наем на Ханс. Анна веднага разбра, че не идват с подаръци, а с искания. – Ханс, имаме много важна молба! – развълнувано рече Маргарита веднага щом влезе. – Само ти можеш да ни помогнеш. Анна се стегна. „Сега ще искат пари!“, помисли си. Друг развой беше трудно възможен. – Какво е станало? – Лили иска да си купи кола, но парите от вилата вече свършиха, – каза Маргарита със засрамена усмивка. – Затова решихме да ви помолим за помощ. Анна не повярва на ушите си и попита: – Какво? Свършиха ли парите? Ами получихте немалка сума, къде изчезнаха? Лили, трябва да си по-разумна с харчовете! – Ти няма да ми казваш какво да правя! – възмути се Лили. – Млада съм, имам нужди, няма да съм сива мишка. Да, обичам ресторантите и салоните, хубавите неща. Няма да си пропилея младостта в мизерия! – Не си ли мислила да работиш? – подкачи я Анна. – Това помага да не просиш от родата. Ханс се притесни от скандала и се опита да омекоти нещата: – Чакайте, нека да поговорим спокойно. Пари за кола нямаме, но ще можем поне малко да помогнем. – Браво, синко! – засия Маргарита. – Знаех си, че си от нашите. – А мен няма ли да питате? – възмути се Анна. – Съжалявам, но не възнамерявам да финансирам Лили. Тя си има мъж и той да се оправя. От мен пари няма, приключихме! Ханс хвърли виновен поглед към майка си и пробва да усмири Анна: – Анна, недей така. Това са наши общи пари, аз също мога да решавам. Освен това мама поиска само заем, ще го върне. – Разбира се, че ще го върна! Или мислиш, че съм измамница? Като помогна на Лили, после ще върна всичко. Анна се почувства неловко, сякаш е лошата, че не вярва на Маргарита. Но щеше да е по-зле завинаги да се раздели с трудно събраното. – Не, няма как да ви помогнем, – каза вече не толкова твърдо. – Разберете, ние пестим за жилище и това ни е по-важно от кола. – Айде, мамо, да тръгваме, – сряза Лили. – Виждаш ли тези хора? Само за себе си мислят, нашите проблеми не ги интересуват. Лили се обърна демонстративно да излиза, показвайки уж обида. Маргарита я последва, но не се предаваше и тихо каза на сина си: – Ханс, ще поговорим пак. Не мислиш ли, че жена ти много те командва? Щом вратата се затвори, Ханс веднага стовари упреци върху Анна: – Как можа? Какво ще си помисли майка ми? Че не сме способни да помогнем? Че парите са по-важни от семейството за нас? – Това ли е спешен случай? – възрази Анна. – Някой помагал ли ни е някога? Сигурна съм, че за жилище никой няма да ни даде и стотинка. Повече не искам приказки за вечно обидената ти сестра Лили. След няколко дни Анна и Ханс се сдобриха. Само че Анна не подозираше, че Ханс ще ѝ забие нож в гърба. Взе парите, спестени за жилище, и ги занесе на майка си. Щом Маргарита прие сина си с желаната пачка, го похвали: – Браво, сине! Знаех си, че съм те възпитала правилно! Не се тревожи, първо ти помагаш на Лили, после тя ще ти върне жеста. И на Анна нищо не казвай. Млади сте, пак ще съберете. * * * Веднъж Анна ровеше социалните мрежи и видя нови снимки на Лили. На тях Лили щастливо позираше зад волана на малък автомобил. Анна се изненада и попита Ханс: – Знаеше ли, че Лили си е купила кола? Петър откъде намира пари? Сестра ти наистина знае как да получи каквото иска. – Да, знам за колата, – отговори Ханс, без да я гледа. – Всички събрахме и ѝ направихме този подарък. – Как така „всички събрахме“? И ти ли даде? Защо не ми каза? Ханс мълчеше, а на Анна ѝ стана ясно всичко. Побягна към чекмеджето с техните спестявания – и видя с ужас, че парите ги няма. – Какво направи? – изкрещя Анна. – Сериозно ли е това? Даде всичко на сестра си? Не мога да повярвам! Ханс, как можа? Този път иначе кроткият Ханс избухна: – Това не те засяга! Аз съм глава на семейството и решавам! Ние може да пестим още, но Лили има нужда от кола сега. И ако ще плюеш родата ми, ще се замисля дали да искам жена като теб! – А, така ли?! Не, Ханс, аз вече реших, че не искам мъж като теб! Сега тръгвам при майка си и искам половината от нашите пари обратно! Анна започна трескаво да си събира нещата. Беше горчиво разочарована от мъжа си и тайничко очакваше извинение или поне молба да остане. Ала Ханс стоеше невъзмутимо пред телевизора, сякаш нищо не се случва. – Толкова ли е? Ханс, наистина си тръгвам, – каза тихо Анна на вратата. – Отивай. Ако не се промениш, и не се връщай изобщо, – отвърна Ханс ледено. Анна се премести при майка си и месец по-късно подаде молба за развод. Трудно се живее с човек, който не те уважава. Да, и спестяванията си не забрави – със заплаха за съд успя да си върне своя дял. И после се шегуваше пред приятелки: „Ей така се разделяш – заради чуждата наглост!“

Дневник на Анета 22 март Дали пак твоята любима сестра беше тук? Винаги след нея хладилникът е празен!

Įdomybės

061

Котът, тичащ по перона и надничащ в очите на пътниците, след което разочаровано мяукаше и се отдалечаваше. Високият, сивоверс достигнал мъж вече няколко дни се опитваше да го нахрани и да го привлече по-близо, след като забеляза пухкавия страдалец, когато се връщаше от командировка с влак.

Котарак риж беше, като огнено кълбо, и скиташе по перона на ж.п.л. София, вцепенено в очите на всеки минувач.