Įdomybės! – Page 2

«Аз се омъжих за съседа на 82 години, а той все още твърди, че това беше най-доброто му безумство».

Се ожених за съседа, на който навършват 82. Той още настоява, че това е найлудото му решение.

Гневната ревност ми разруши живота: В мига, в който видях съпругата си да слиза от чужда кола пред блока, изгубих контрол и съсипах всичко – семейство, брак и връзката с малкия си син

Животът ми стана на пух и прах от ревността: В момента, в който видях жена ми да слиза от колата на друг

Тайната дума Светлана стоеше на касата в супермаркета, стискайки найлонов плик с кисело мляко и хляб, когато посттерминалът изписука и дисплеят показа: “Операцията е отказана”. Механично подаде картата отново, сякаш апаратът можеше да се смили, но касиерката вече гледаше с уморена подозрителност. – С друга карта ще пробвате ли? – попита тя. Светлана поклати глава, извади телефона си и видя СМС от банката: “Операциите по сметката са временно блокирани. Обърнете се към обслужването на клиенти.” Скоро дойде още един СМС, от непознат номер: “Заемът е одобрен. Договор №…”. Вдигна й се температурата, почувства как ушите й пламват. Зад нея някой започна да мърмори нетърпеливо. Плати с малко спестени пари “за всеки случай” и излезе на улицата. Пликът й режеше ръката. В главата й се въртеше само едно: това трябва да е грешка. Просто грешка. По пътя за вкъщи се обади в банката. Автомат глас я помоли да натисне цифри, последва музика и накрая – оператор. – Имате блокирана сметка по подозрение за измамни операции, – каза операторът равнодушно. – В кредитната ви история са отбелязани нови задължения. Необходимо е да се явите в клон на банката с лична карта. – Какви задължения? – Светлана се опита да запази спокойствие. – Аз нищо не съм теглила. – В системата има два микрокредита и заявка за издаване на СИМ-карта на ваше име, – операторът го каза, все едно изрежда сметки за ток. – Не можем да премахнем блокировката без проверка. Светлана прекъсна разговора и остана няколко секунди на автобусната спирка, вперила поглед в екрана. СМС-ите за заема не бяха само един – бяха три. В един се обещаваше “гратисен период”, в друг се предупреждаваше за “начисляване на лихви”. Отвори мобилното банкиране, но не можа да влезе: “Достъпът е ограничен.” На мястото на обичайната тревога се появи нова – студена и делова, като в кабинет на лекар. У дома остави плика на масата без да си свали палтото. Мъжът й, Сергей, седеше пред лаптоп в хола. – Нещо се случи ли? – попита той, вдигайки глава. – Картата не мина. Банката е блокирала всичко. А и… – показа телефона си. – Тук има някакви заеми на мое име. Сергей се намръщи. – Сигурна ли си, че не си попълвала нищо наскоро? Може някъде да си маркирала нещо без да искаш. – Аз? – Светлана усети как се ядосва. – Дори не съм стъпвала в МФО. Той въздъхна, сякаш става въпрос за дребен битов проблем. – Ще се реши. Утре отиди до банката. Неговото “иди” прозвуча, все едно я праща да плати ток. Светлана отиде в кухнята, включи чайника и забеляза, че ръцете й треперят. Сложи телефона в джоба, после пак го извади. Отново пропуснато повикване: “Служба по събиране на вземанията”. Не се обади обратно. През нощта почти не мигна. В ума й се въртяха чужди думи: “подозрение за измама”, “задължения”, “СИМ-карта”. Представяше си как утре ще отиде в банката и там ще й кажат: “Вие сте.” И ще трябва да доказва, че не е. На сутринта излезе по-рано. На работа взе отпуск, като обясни на шефката: “Неотложен въпрос с банката”. Шефката не попита нищо, а това мълчание беше по-кофти от съчувствие. В банковия клон се виеше опашка; хора с паспорти и документи на ръка. Светлана слушаше чужди разговори за преводи, кредити, “само да попитам”. Дойде нейният ред – поискаха й лична карта, започнаха да натискат клавишна комбинация. – Имате два микрокредита, – каза служителката, без да я погледне. – Единият за 20 000 лв., вторият за 15 000. Освен това има заявка за нова СИМ-карта… и опит за превод към чужда карта. – Не съм го правила, – повтори Светлана, думите й прозвучаха като шаблон. – Тогава подайте заявление за несъгласие с операциите и заявление за измама, – подаде й бланки служителката. – Можем да ви дадем извлечение и бележка за блокаж. Препоръчвам да поискате и кредитна справка в Централен кредитен регистър. Светлана пое бумагите. Най-долу с дребен шрифт изрично – банката не гарантира положително решение. Подписа ги, отмерено, внимателно, после попита: – Как изобщо може да стане това? Все пак имам СМС-потвърждение. – Може да е преиздадена СИМ-картата ви, – отвърна служителката. – Тогава кодовете отиват на новия номер. Попитайте мобилния оператор. Светлана напусна банката с папка – извлечение, копие на заявлението, бележка за блокиране. Тези хартии тежаха като доказателства за друг живот. В офиса на мобилния оператор беше задушно. Млад консултант се усмихваше дружелюбно, все едно продава калъфи. – На ваше име има издадена нова СИМ-карта, – каза, след като провери личната й карта. – Издадена е онзи ден, но в друг офис. – Аз не съм получавала такава, – Светлана усети как й присяда. – Как може без мен? Консултантът сви рамене. – Изисква се лична карта, възможно е да е ползвано копие. При пълномощно го отбелязваме изрично. Искате ли да подадете заявление, че издаването е оспорвано? Ще блокираме номера. – Моля, блокирайте. И дайте адреса на офиса, където е издадена. Изпечатал й на лист: адрес, време, номер на заявката. В графа “контактен номер” стоеше старият й номер, който знаеше наизуст. Само че до него пишеше: “смяна на СИМ”. Значи някой е дублирал картата. Светлана звънна на Централния кредитен регистър. Там също инструкции: регистрация през електронно правителство, удостоверение за самоличност, изчакване на справката. Стоеше до стената на мобилния офис, натискаше бутоните, въвеждаше кодове – и всеки уж защитен код й се струваше като подигравка. Около обяд я потърсиха отново. – Госпожа Николова? – сух мъжки глас. – Имате забавена вноска по микрокредит. Кога ще внесете плащане? – Не съм вземала нищо, – каза тя. – Това е измама. – Всички така казват, – отвърна мъжът. – Имаме договор с вашите данни. Не платите ли – изпращаме инспектор. Затвори. Сърцето й биeше лудо. Срамът растеше заедно със страха: все едно я уловиха в нещо мръсно, макар тя да беше невинна. В полицията влезе привечер. Миришеше на стари папки и линолеум. Участъкът, мъж около 50, слуша търпеливо, записва си. – Значи микрокредити, СИМ-карта, опит за превод, – повтори той. – Личната карта при вас ли е, не сте губили? – Не съм я губила, – отвърна Светлана. – Копия… възможно е. Давала съм на работа за застраховка. Също и в администрацията на блока за корекция на сметките. – Копиите се разхождат, – въздъхна той. – Но смяната на СИМ е ключова. Подайте официално заявление, приложете извлеченията и адреса на мобилния офис. Ние ще впишем случая. После ще има запитвания. Подаде й лист и химикалка. Светлана писа, стараейки се да не се разплаче. “Неизвестни лица” й звучеше абсурдно – това не бяха “лица”, а някой, който познава живота й. Вкъщи Сергей я посрещна на вратата. – Какво стана? – попита той. – Подадох жалба. Сим-картата е блокирана. Утре трябва да мина през гише за услуги, да поискам справки, после справка от регистъра на кредитите, – говореше бързо, като че темпото можеше да спре проблема. Сергей се намръщи. – Да не е по-лесно да платим тези заеми и да приключи? Здравето е по-скъпо. Светлана го погледна като непознат. – Да плащам за чуждо? – попита тихо. – И после да теглят пак? – Не… – той сведе поглед. – Просто… знаеш как е полицията… Тя разбра друго: страх го беше натиснал, искаше кризата да мине. Но това значеше да даде правото си да е себе си. На другия ден отиде в гише за административни услуги. Електронна опашка, хора с папки, някой се кара за терминал. Взе номерче и седна, стискайки документите до гърди. Изглеждаше й, че всички виждат по челото й – “задължения”. Глупаво усещане, но я стяга. Служителката обясни какви удостоверения може да извади, как да подаде заявления онлайн, как да наложи забрана за кредити в кредитната история. Светлана записваше изчерпателно, защото в главата й нищо не се побираше вече. Вечерта получи справка от кредитния регистър. Светлана я отвори на лаптопа. В списъка кредити – две МФО и още един опит за теглене, върнат. Навсякъде – нейните данни, адрес, месторабота. В една анкета – поле “тайна дума”. Там стоеше дума, която знаеха само най-близките. Чете няколко пъти. Тайната дума измисли преди години, когато банката препоръча “допълнителна защита”. Тогава се смя, избирайки нещо лесно за помнене. Споделила я е на Сергей и сина им, когато оформиха семейна карта. Още… Един спомен изплува – миналата зима помагаше на племенника на Сергей, Димитър, да си намери почасова работа. Седеше на кухнята, когато тя попълваше анкета на лаптопа, шегуваше се: “Едва ли някой помни пароли”. Светлана изрече думата на глас тогава. Затвори лаптопа. Всичко се сви отвътре. Тази дума не можеше да изтече просто от “интернета”. Не е написана върху паспортните копия. Нея я чуха до нея. Извади досието с документи от шкафа. Там бяха стари паспортни копия, бележки, договори. Прелиства, докато намери ксерокопие за Димитър, когато поиска “за карта за заплата”. Казал, че има проблем с приложението, иска просто копие. Дала му, защото е “свой”, защото й беше жал, защото Сергей каза “помогни, трудно му е сега”. Копието беше с нейн подпис, за “да не се ползва другаде”. Имаше подпис. Но не беше спряло нищо. Светлана седна на кухнята, гледайки хартийката. Спомни си как преди месец Димитър поиска пари “на заем до заплата”, как Сергей махна: “Не го кори, тръгнал е на крака”. Спомни си как шегуваше, как избягваше честни въпроси, как бързо си тръгваше. Сергей влезе в кухнята. – Какво ти е? – попита той. Светлана сложи пред него справката и копието на паспорта. – Тук пише тайната ми дума, – каза. – И СИМ-картата е издадена с моите данни. Копие от паспорта имаше Димитър. Сергей погледна листа, намръщи се. – Какво, искаш да кажеш… – не довърши. – Искам да разбера кой друг знае тази дума, – каза Светлана, бавно, за да не избухне. – И кой имаше копие. Сергей рязко отмести стола. – Сериозно ли? Той не би направил такова нещо. Просто… има му се тежък период. – Период? – студено я обзема яд. – Аз също имам “период”. Заплашват ме, блокират ми сметката. А ми предлагат да платя, “за да не се изнервям”. Сергей мълчеше. Не беше съгласие, а вътрешна битка. Не защитаваше Димитър, а порядъка, че “свои” не правят такива работи. На следващия ден Светлана отиде до офиса, където е издадена СИМ-картата. Малък щанд в мол. Придърпа администратора. – Не разкриваме чужди данни, – каза служителката. – Ако смятате, че издаването е неправомерно, сезирайте полицията. – Вече съм, – отвърна. – Искам да знам само с кой документ е издадена. Девойката се вгледа в нея, после тихо: – В системата е записано – показан е оригиналът на личната карта. Снимката отговаря. Подпис поставен. Пръстите на Светлана изтръпнаха. Значи е донесен не просто скан. Или фалшив, или нейния оригинал, или някой, който прилича. Представи си Димитър – слаб, с тъмни очи. Как стои на щанда, уверено казва, че е изгубил СИМ-карта. Как служителят е уморен и не гледа внимателно. Обади се на най-добрата си приятелка, Наташа, юристка. – Трябва съвет, – каза. – И май ще трябва да назова име. Наташа не пита излишни неща. – Ела вечерта, – каза. – Донеси всичко. И недей да плащаш на измамниците. В офиса на Наташа ухаеше на кафе и хартия. Светлана разположи на масата извлеченията, жалбите, справката, листа с адреса на мобилния офис. – Добре, че пазиш всичко, – каза Наташа. – Сега най-важното: имаш сигнал в полицията. Паралелно изпрати писмени становища до МФО, поискай копията на договорите, копия на документите. Сложи самозабрана за кредити чрез е-услуги. Не е панацея, но ги спира. – А ако е… роднина, – изрече Светлана трудно. Наташа я погледна право. – Тогава – още по-важно. Ако се замълчи, следва още. Това не е заради парите, а заради границите на личното. Светлана кимна. Думата “граничност” й беше чужда – в тяхната фамилия “свой” винаги означаваше да дадеш. В събота Димитър дойде сам. Сергей го повика “да си говорят”. Светлана чу входната врата, веднага – шега. Излезе в антрето: слаб, в якето, гледа странично. – Привет, Светле, – каза той. – Серго ми каза, че имате някакви ядове. Тя не го покани в кухнята, остана изправена, с папката в ръка. – Ядовете са мои, – отвърна. – На мое име са изтеглени кредити и издадена СИМ-карта. В анкетата е моята тайна дума. Димитър мигна, усмивката му се пречупи. – Ужас направо… Такива гадости навсякъде. – Навсякъде… А копие от паспорта ми имаше ти. Сергей стоеше като на тръни. – Светле, не притискай го, – прошепна. – Не го притискам. Питам го. Димитър сведе очи, после ги вдигна. – Трябваше ми, – продума бързо. – Мислех, че ти няма да разбереш веднага. Щях да покрия един стар заем, после да върна. Лихвите ми растяха, разбираш? Не се справям вече. – Ти си ги изтеглил от мое име, – каза Светлана. Чуваше гласа си хладен и чужд. – Знаеше, че ще ми звънят? Че ще ми блокират сметката? – Мислех… ще стигна навреме… – преглътна. – Не исках зло, просто… ти винаги… винаги си помагала. Тези думи боляха повече от признанието. “Ти винаги помагаш” звучеше като право. Сергей приближи. – Дим, как можа… – почти шепнеше. – Осъзнаваш ли, че това е престъпление? – Серго, ще върна всичко, ще намеря начини, само не трябва да… Светлана вдигна папката, извади копието от жалбата. – Вече трябва, – каза. – Подала съм жалба. И няма да я оттегля. Димитър пребледня. – Все пак нали сме роднини, – издиша той. – Истинското семейство не постъпва така, – отвърна тя. Вътре се разтрепери – не от слабост, а от яснота, че най-накрая държи своето. Сергей гледаше с нов, болезнен поглед. Защитаваше племенника, но знаеше, че цената е нейната чест, нейното име. – Върви си, – каза Сергей тихо. – Сега. Димитър стоя още секунда, сякаш чакаше чудо, после си тръгна. Вратата се затвори. Апартаментът стана тих – не с облекчение, а с пустота след срив. Сергей седна на табуретка в антрето, скри лицето с ръце. – Не предполагах, че той… – започна. – И аз не, – отвърна тя. – Но не искам повече да живея сляпо – сякаш доверието е защита. Той я погледна. – Какво следва сега? – попита. – Следва да довърша всичко. И у дома – вече никой няма да получава копия, не казваме пароли на висок глас, телефона давам само аз. Заем – само с подпис и само на този, на когото мога да кажа “не”. Сергей кимна, тежко, като човек, преглътнал поражение, но не възразява. Следващите седмици минаха като дълга процедура. Светлана пращаше препоръчани писма до МФО, прилагаше жалбата, искаше копия на договори, записи на издаването на СИМ-а. В банката откри нова сметка, направи нов пряк превод на заплатата. В електронните услуги сложи забрана за кредити и известия за всяко запитване до кредитния регистър. В офиса на оператора оформи нов номер, забрани повторно издаване без лично явяване и проверка. Всяка стъпка имаше следа: разписки, сканирани документи в отделна папка, нови пароли, записани на лист и скрити в плик. Усети умора, но с нея се връщаше усещането, че е пак господар на живота си. Колектори все още звъняха, но вече им отвръщаше друг човек. – Всички въпроси – писмено, – казваше. – Имам жалба за измама, номерът на преписката е… Разговорът се записва. Едни затваряха, други пробваха натиск, но тя повече не се оправдаваше. Записваше, пращаше на Наташа. Една вечер получи писмо от една МФО: „Договорът се разглежда като спорен, начисляването на лихви е спряно до проверка.“ Това не беше победа, но първото признаване, че няма да трябва да доказва очевидното безкрайно. Сергей стана мълчалив. Не спореше, когато Светлана премести папката с документите от общия шкаф и сложи катинарче на чекмеджето. Не попита какъв е новият й код за телефона. Понякога споменаваше за Димитър, но Светлана го прекъсваше: – Не обсъждам него, – казваше. – Докато продължава делото. Не изпитваше триумф. Само предпазливост – сякаш след пожар, домът стои, но в паметта още мирише на дим. В края на месеца Светлана получи в банката бележка за закриване на спорните операции. Служителката подаде документа, добави: – Блокировката е вдигната, но ви препоръчвам при възможност да смените личната карта и следете редовно кредитната си история. Излезе навън и си позволи да поеме дъх. Купи си бележник и химикалка, седна на пейка в парка и написа на първата страница с големи букви: “Правила”. Никакви лозунги, просто списък. “Никога не давам копие на лични документи. Никога не споменавам тайни думи. Само аз ползвам телефона си. Пари на заем – само с писмено споразумение и само на тези, на които мога да кажа “не”.” Затвори бележника и го прибра. Още беше неспокойна, но вече не парализирана – тревогата беше работна, не унищожителна. Доверието не изчезна, просто вече не беше безусловно. У дома сложи чайника, прибра плика с новите пароли в специален джоб, който купи от книжарницата. Сергей дойде и тихо сложи две чаши. – Разбрах, – каза. – Ти си права. Просто исках нещата да са както бяха. Светлана го погледна. – Както преди вече няма да е, – отвърна тя. – Но може да е различно, ако се пазим с действия, не думи. Сергей кимна. Чу се щракане на катинарчето в чекмеджето – онзи почти безшумен звук, който й даваше усещането за контрол, който сама си връща, стъпка по стъпка.

Кодова дума Мария стоеше на касата с торбичка кисело мляко и хляб, когато терминалът изпищя и на екрана

Кодова дума: Как Светлана от София разкри измамата с личните си данни и защити границите на доверието в семейството

Кодова дума 8 март 2023 г. Днес беше един от онези дни, които започват съвсем обикновено и завършват

— Тату, моля те… не идвай днес в училище, добре?

Тате, моля те не идвай днес в училището, добре? Защо, Радостина? Ще получиш награда, исках да видя този момент.

Моят дом, моя кухня — властната тъща и битката за признание: семейна драма с утка, сълзи и ново начало в българска кухня

Благодаря ли ти, че дори правото ми на грешка ми го взе? В собствения си дом В моя дом, хладно, но категорично

Забравената кукла

Тодора Петрова влезе в етажа на къщата, където живее семейството на сина си, изпълнена с радостно вълнение.

Моят дом, моята кухня – заяви свекървата: „Благодариш ли ми, че ти отнех дори правото да сбъркаш? В собствения си дом… – В моя дом, Юлия – поправи я тихо, но твърдо Римка Стоянова. – Това е моят дом. И в моята кухня място за несгодни неща няма.“

Моят дом, моята кухня, каза свекървата Благодаря ви, че ми отнехте дори правото на грешка? В собствения

Бях на 36 години, когато получих предложение за повишение във фирмата, където работех вече почти осем години – не просто напредък, а преминаване към позиция на регионален координатор с по-висока заплата, безсрочен договор и по-добри условия, като единственото условие беше два пъти седмично да пътувам до Пловдив, да нощувам там и да се връщам на следващия ден.

Бях на 36, когато в нашата фирма, в която работех вече почти осем години, ми предложиха да поема ново