Įdomybės!

Отиди и не се връщай — „Отиди, чуваш ли?“ – шепнеше през сълзи Мишо. – Отиди и никога не се връщай! Никога. С треперещи ръце момчето освободи тежката желязна верига, поведе Берта към портата и, като отвори широко, се опита да я избута към улицата. А тя не разбираше какво става. Наистина ли я изгонват? Но защо? Нищо лошо не беше направила… История за едно бездомно куче сред българското село, за любов, предателство и вярност: Как Мишо спасява Берта от пътя, какво се случва, когато баща му Васил започва да пие, кои изпитания ги чакат, колко дълго ще чакат надеждата и как съдбата отново ще ги срещне – години по-късно, на родното гробище, за един нов живот, който ще започнат заедно.

Заминавай и не се връщай – Заминавай, чуваш ли? шепнеше през сълзи Митко. Замини, и повече не се връщай!

Įdomybės

013

Борода посивяла, а душата остана млада: Истинската история на Анета от Бобруйск – любовни разочарования с англичанина Конър, сбъднати илюзии, и щастливият край със съседа Николай на българска почва

БРАДА ПОСИВЯЛА, А ДУШАТА КРАСИВА “Лъгала си ме през цялото време! Прекратявам нашата кореспонденция.

Įdomybės

041

Не се обръщай назад – История за изгубеното куче, спасяващата обич и един бурен български дом: как Михаил и Берта минаха през изпитанията на старото село, бащиното отчаяние и седем години раздяла, за да се намерят отново и да създадат истинско семейство

Тръгвай и не се връщай Тръгвай си, чуваш ли? шепнех с насълзени очи. Моля те, тръгни си и никога не се връщай!

Įdomybės

0285

Заминавай и не се връщай – Заминавай, чуваш ли? шепнеше през сълзи Митко. Замини, и повече не се връщай!

Įdomybės

0188

Дядо Петър на асфалта: Лятна вечерна случка след тренировка, паднал възрастен човек, безпомощни минувачи, осъждане и грижа, кървави ръце заради стъклени бутилки от бира, неразбираем говор заради войнишко минало, неочаквана благодарност с кошница домашни малини и призив към младите в България – да не подминаваме хората в нужда, защото сме хора, а не свине!

Беше горещ летен следобед. Вървях към вкъщи след тренировка, когато забелязах възрастен дядо, паднал

Įdomybės

062

Дядо Георги и вечерната тренировка: Как помогнах на възрастен човек, когото всички отбягваха, защото го мислеха за пиян, а той всъщност събираше стъкла заради децата в квартала – истинската история за добротата, неразбрана в бързащия ни български свят

Лято е. Връщам се привечер вкъщи от тренировка. На тротоара виждам един възрастен дядо, паднал, изпитва

Įdomybės

055

Още не е време да си отидеш – у дома още ни чакат грижи… Баба Валя едва-едва отвори портата, с мъка закуцука до вратата, дълго се мъчеше със стария, ръждясал катинар, влезе в скъпата си студена къща и седна на стол до неизгорялата печка. В стаята миришеше на празно. Само три месеца беше отсъствала, но таванът вече беше обрасъл с паяжини, старият стол се оплакваше със скърцане, вятърът свистеше в комина – къщата я прие сърдито: къде се изгуби, стопанке, на кого ме остави?! Как ще зимуваме?! – Сега, сега, мой мили, почакай малко, да си почина… Ще запаля печката, ще се стоплим… Само преди година баба Валя пъргаво се движеше из стария дом: варосваше, пребоядисваше, носеше вода. Малката ѝ лека фигура се покланяше пред иконите, суетеше се при печката, препускаше из двора – седеше, садеше, плевеше, поливаше. И къщата се радваше заедно със стопанката: дъските по пода заскърцваха весело под леките ѝ стъпки, вратите и прозорците се отваряха още с първото докосване на изморените ѝ, но грижовни ръце, а печката печеше вкусни банички. Добре им беше заедно: на Валя и стария ѝ дом. Мъжа си оплакала рано. Трима деца отгледала, изучила, всеки изправила на крака. Единият син – капитан на кораб, другият – военен полковник, и двамата живеят далеч, рядко си идват. Само най-малката ѝ дъщеря Тамара остана в селото, главен агроном, от ранни зори до късна вечер не я вижда в къщи, на майка си идва само в неделя, носи ѝ от топлите си банички – и цяла седмица пак не се виждат. Утехата беше внучката Светлето. Тя, дето се казва, при баба си израсна. И каква хубавица само стана! Сиви големи очи, коса до кръста – цвят на зрял овес, къдрава, гъста, на слънце заслепява дори. Сложи опашка – къдриците се посипят по раменете и момците от селото направо онемяват. Фигура като изваяна. Отде се взе такава хубост у селско момиче и царска осанка?! Баба Валя беше хубавица като млада, но ако стара снимка се сравни със Светла – едната като овчарка, другата като царица… И умница беше! Завърши института в града – агроикономика, върна се да работи в родното село като счетоводител. Омъжи се за ветеринарния доктор, дадоха им по програмата „Младо семейство“ чисто нова къща. И каква къща само! Масивна, тухлена – цяло имение за онова време! Само едно нещо липсваше: бабата си имаше сад и цветна градина край старата къща, а около новия дом на внучката още нищо не беше поникнало – само три стръка. И Светла, честно казано, с градинарство не се справяше особено. Тя, отгледана нежно от баба си, бе пазена от всеки вятър и тежък труд. После се роди малкият Васко. Вече нямаше време нито за градина, нито за цветя. И започна Светлана да кани баба Валя: „Ела при мен да живееш, къщата е голяма, топла, не се мъчи с печката!“ Баба Валя навърши 80, краката ѝ премаляха, и болестта, като че е чакала кръглата годишнина. Предаде се бабата, послуша внучката. Остана у нея два месеца, а после чу: – Бабче, много те обичам – знаеш… Но как така само седиш? Все работлива си, а тук си се разстлала… Аз стопанство искам да поддържам, чаках малко помощ от теб… – Не мога, мило дете, не държат вече нозете… Остарах… – Хм… Как дойде тук, веднага остаря… И баба Валя, недоунала очакванията, си тръгна обратно у дома. От тревога, че не е могла да помогне на обичната внучка, баба Валя залиня съвсем. Краката ѝ шаркаха тежко по пода – след дългия живот се умориха. Да стигне от леглото до масата стана цяла трудност, а до любимата църква – невъзможно. Отец Борис дойде сам при своята редовна енориашка, до неотдавна деен помощник на старинния храм. С безпогрешен поглед се поогледа. Баба Валя седеше на масата, пишеше обичайните месечни писма до синовете си. В стаята беше хладно: печката едва-едва топлеше. Подът – студен. На бабата стара ватирана жилетка, поизносен шал – това при нея, най-голямата чистница на село, а на краката ѝ прогорели цървули. Отец Борис въздъхна: нужна ѝ бе помощничка. Но коя? Може би Анна? Живее съвсем близо, силна жена, двайсет години по-млада от баба Валя. Извади хляб, меденки, половин горещ рибник (подарък от попадия Александра). Оголи ръкавите на подрасника, изчисти пепелта, донесе дърва за няколко пъти, нареди ги в ъгъла. Запали печката. Донесе вода и сложи голям черен чайник на огъня. – Сине мой! О, тоест, отче наш скъп! Помогни ми с адресите на писмата, че с тази моя кокоша лапа като напиша – няма да пристигне! Отец Борис седна, написа адресите, хвърли бърз поглед към листите, изписани с едри, треперещи букви: „А аз съм много добре, мили сине! Всичко си имам, слава Богу!“ Само че тези листи за „добрия живот“ бяха целите в размити петна – явно солени… Анна пое грижата над бабата, отец Борис редовно я изповядваше и причестяваше, на големите празници мъжът на Анна – бай Петър, стар моряк, я докарваше на служба с мотора. Животът лека-полека се пооправи. Внучката престана да идва, а после – тежко се разболя. Медиците дълго не хванаха рака на белия дроб; Светла изгоря за половин година. Мъжът ѝ постави палатка почти на гроба: купуваше пиене, спеше направо на гробищата. Синът им Васко, четиригодишен, се оказа ненужен никому – мръсен, сополив, гладен. Тамара го взе при себе си, но от работа не смогваше да се грижи и за внука – започнаха да го готвят за дом. Домът беше добър: оправен директор, хубава храна, за уикендите вземаха децата у дома. Не беше като у дома, но Тамара нямаше избор – работа до късно, а до пенсия още имаше. И тогава, на мотора „Урал“, до дъщеря си пристигна баба Валя с… бай Петър зад волана – як, с потник и татуировки на котви и русалки по ръцете. Картината – бойна. Баба Валя отсече: – Аз ще си взема Васко. – Мамо, ти едва ходиш! Как ще се справиш с малко дете? И готвене, и пране… – Докато съм жива, няма да дам Васко в дом – отсече бабата. Тамара онемя от решителността на майка си, после помогна с дрехите на Васко. Бай Петър ги върна до къщата и почти на ръце отнесе бабата и хлапето вътре. Комшиите осъдиха баба Валя: – Добра жена е, ама на стари години май нещо не е добре – за нея все грижа трябва, а тя още и дете на врата си докара… Това не е кученце, на дете му трябва грижа… Къде гледа Тамара?! След неделната служба отец Борис пое по лошото предчувствие: няма ли да му се наложи и Васко да извежда – гладен и мръсен – от ръцете на болна старушка? В къщата беше топло, печката тлееше леко. Чист, сит Васко на дивана слушаше грамофон с плоча – приказката за Зайо Байо. А немощната баба летеше из къщата: намазваше тавата с перце, бъркаше тестото, разбиваше яйца в изварата. И краката ѝ се движеха пъргаво и леко – както преди болестта. – Батюшка скъпи! Тъкмо вафлички ще изпека… Почакай малко – за попадия Александра и Кузман гостенка ще има – топлички! Отец Борис се върна у дома още в изумление и разказа на жена си. Попадия Александра се замисли и извади дебелата синя тетрадка от библиотеката, намери нужната страница: „Старата баба Яна си беше отживяла дълго и спокойно. Всичко беше, всичко отлетя, мечти, чувства, надежди – всичко спи под белия тих сняг. Време беше и тя да си иде, там, където няма болка, нито печал, ни въздишки… Една февруарска вечер се молеше дълго пред иконите, легна и каза на близките си: – Извикайте попа – умирам. Лицето ѝ стана бяло като преспите. Изповяда се, причести се, и вече ден и нощ не хапваше, не пиеше, само лекият дъх показваше: душата още е тук. Вратата се отвори, студен вятър и бебешки плач изпълниха стаята. – Тихо, бабата умира. – Е, не мога да запуша устата на новороденото, та то не знае, че не бива да плаче… Дъщеря ѝ се върна от родилното с малко бебе, оставиха я с умиращата баба. На младата майка още не ѝ беше дошло млякото, а бебето крещеше, пречеше на Яна да си отиде. Старушката вдигна глава, погледът ѝ се избистри. С труд седна, сложи босите крака на пода, потърси пантофи. Когато близките си дойдоха, завариха бабата не само жива, а по-жизнена от всякога: ходеше бодро, люлееше доволното бебе, а уморената дъщеря си почиваше на дивана.“ Александра затвори дневника, усмихна се на отчето и каза: – Моята прабаба Вера много ме обикна, та не си позволи да умре. Както се пее в песента: „А да си ходим още ни е рано – у дома още има работа за нас!“ Още десет години поживя, помагайки на мама да отгледа мен, любимата си правнучка. Отец Борис се усмихна на жена си в отговор.

И у нас вкъщи още има задачи… Баба Вела едва отвори вратата, с усилие стигна до прага, дълго се

Įdomybės

0406

Избери: Или твоето куче, или мен! Омръзна ми вече тази псина! – настоя мъжът ми. Аз избрах него и оставих кучето в гората… А вечерта той ми съобщи, че си тръгва при друга Наталия обожаваше съпруга си Ивайло – пет години бяхме заедно, нямаше деца, но имахме Рекс – старият ни немски овчар, който отгледах още от времето преди Ивайло. Рекс беше част от семейството – умен, верен, всичко разбираше. Но годините си казаха думата: започнаха болки в краката, козината падаше, появи се неприятна миризма. Ивайло дълго търпя, но когато Рекс не успя да издържи до разходката и направи локва на новия ламинат, чашата преля. – Край! Дотук! – изкрещя той, натискайки с носа Рекс в локвата. – Живея в кучкарник! Вмирисано е, косми в храната, а вече и пишкане! Наталия, избирай: или аз, или този развалина! – Ивайло, къде да го пратя? На 12 е, – плаках аз, заровила лице в козината на Рекс. – В приют! В гората! Евтаназия! Не ме интересува! – отвърна мъжът. – Ако вечерта не го видя тук, си тръгвам. Искам дом, а не да чистя след твоя бълха’ч син! Аз бях слаба. Панически ме беше страх от самота. Не исках да изгубя Ивайло, с когото градехме бъдеще, ипотека, отпуска… Избрах мъжа си. Заведох Рекс извън града. Той трудно се качи в колата, охкайки със старите крака, но ме близна по ръката – все така вярваше, че ще ходим на разходка. Аз плаках през целия път. Оставих го в близката гора, завързах повода за дърво, да не тръгне след мен. – Прости ми, Рекс… Прости… – шепнах, без да мога да погледна в тъжните му, стари очи. Рекс не се дърпа. Просто седеше и ме гледаше. Разбра всичко. Оставих му купа храна, качих се в колата. В огледалото за обратно виждане го видях как, забравяйки болката, се мяташе към мен, въжетата се изпънаха. Лаят остана в ушите ми през целия път. Прибрах се напълно разбита, с подпухнали очи. Ивайло ме чакаше, събираше си багажа. – Ти… какво правиш? – не разбрах. – Всичко направих. Рекс го няма. Изкарах го… Ивайло ме изгледа с ледена усмивка: – Браво. Бързо реагира. Но знаеш ли… пак си тръгвам. – Как така?! Къде?! – При Лилия. Познаваш я от счетоводството. От половин година сме заедно. Тя е бременна. Светът се срина. – Но… Ти ме постави на избор… Кучето или ти… Защо?! – Просто исках да проверя колко си безхарактерна. Мислех, поне малко да отстояваш себе си. Предаде приятеля си заради мъж. Вече ме е страх с теб да живея. Ако кучето го изостави след десет години любов – мен сигурно ще ме захвърлиш на боклука като остарея… Затвори куфара. – Сбогом, Наталия. Между другото, Рекс беше истинският мъж в този дом. Ти остана предател. Когато вратата се хлопна, започнах да вия от болка. Разбрах какво съм натворила – заради човек, който не ме обича, убих душата, която ме боготвореше. Грабнах ключовете и тръгнах обратно към гората. Беше нощ, валеше порой. Дойдох на мястото – повода прегризан, купата – съборена, кучето го нямаше. – Рекс! Рекс! Момчето ми! – крещях, тичайки из мокрия лес, разкървавазила си лицето на клони. Търсих го три дни – пусках обяви, писах на доброволци. Не спях, не ядях. На четвъртия ден звъннаха. – Откриха немска овчарка на пътя. Помете я камион. Отидох да разпозная. Той беше. Рекс беше прегризал повода и тръгнал към вкъщи. Въпреки болката, ужаса, старостта. Към тази, която го предаде – и загина на пътя, недочакал ме. Погребах го. Две години минаха. Живея сама. Не мога да повярвам нито в хората, нито на себе си. Ивайло е щастлив с ново семейство. За него това беше „тест“ – удобен предлог да си тръгне, прехвърляйки вината върху мен. Аз… аз станах доброволка в приют за стари кучета – чистя, мия, лекувам. Така изкупвам вината си. Всяка нощ сънувам същото – стоя при дървото, а Рекс гледа. Викам го, но той не идва. Само гледа. Без гняв. С безкрайна кучешка тъга. И в този поглед е моята присъда. Морал: Никога не предавайте верните си приятели заради тези, които ви поставят ултиматуми. Истинската любов никога не ви кара да избирате. А който го прави, вече ви е предал – и грешката ще ви преследва завинаги.

ИЗБИРАЙ: ИЛИ КУЧЕТО, ИЛИ АЗ! ОМРЪЗНА МИ ДА ДИШАМ КУЧЕШКИ МИРИЗМИ! ОБЯВИ МЪЖЪТ. ТЯ ИЗБРА НЕГО, ЗАВЕДЕ

Įdomybės

055

Избирай: Или твоето куче, или аз! Омръзна ми да мириша на кучешки воня! — заяви съпругът ѝ. Тя избра него и изостави кучето в гората… А вечерта той й каза, че заминава при друга Анелия обичаше мъжа си, Петър, до полуда. Пет години заедно, още без деца, но с Рекс — възрастната немска овчарка, която Анелия бе спасила като кученце, още преди да срещне Петър. Рекс беше част от семейството — умен, верен, разбираше всичко без думи. Но годините си казаха думата: лапите започнаха да болят, миризмата стана неприятна, козината падаше на кичури. Петър търпя дълго. Но когато Рекс не издържа и направи локва върху новия ламинат в коридора, търпението се изчерпа. — Стига! Писна ми! — изкрещя Петър, посочвайки старото куче. — Живея в кучкарник! Воня, козина навсякъде, а сега и пикня! Анелия, решавай: или аз, или тази развалина! — Петре, но къде да го оставя? Вече е на дванайсет… — ридаеше Анелия, притиснала виновното куче. — В приют! В гората го остави! Евтаназирай го! Не ме интересува! — отсече Петър. — Ако го има вечерта у дома, мен няма! Аз искам нормален живот, не да чистя след бълхясалото ти „синче“! Анелия беше слаба. Панически се страхуваше да остане сама. Петър осигуряваше дома и имаше планове — ваканции, ипотека… Избра него. Откара Рекс извън града. Кучето едва се качи в колата, виеше от болка в ставите, но й облиза ръката, уверен, че ще ходят на разходка. Анелия плака цялата нощ, остави го вързан за дърво с купичка с храна. — Прости ми, Рекс… — шептеше и не посмя да погледне в очите му. Рекс не се дърпаше. Просто седна и я гледаше. Той разбра всичко. Анелия го остави. В огледалото видя как той, забравяйки болката, се опита да я догони, поводът се опъна, а той залая — хрипливо и отчаяно. Този лай остана в ушите ѝ. Върна се, разплакана. Петър стягаше багажа си. — Какво правиш? Няма го Рекс, оставих го… — Не я погледна. — Добре. Бързо се справи. Но си тръгвам. — Как така? Къде? — При Лилия от счетоводството. Виждаш я, нали? Вече половин година сме заедно. Тя е бременна. Анелия падна на стол. Светът пропадна. — Постави ми ултиматум — избери между кучето и теб… Защо? — Исках да видя какъв човек си — каза Петър. — Очаквах да имаш характер, да се противопоставиш. Изгони куче, което те е обичало десет години, заради човек като мен? Да, това ми стига. Ако с кучето го направи, с мен какво ще е? Рекс беше единственият мъж в този дом — а ти си предателка. Петър си тръгна. За Анелия остана тишината. Захвана ключовете и се върна през нощта под дъжда. На дървото нямаше Рекс — само прегризан повод. Търси го три дни, разлепи обяви, писа до доброволци. На четвъртия ден й казаха: — Намерихме го на магистралата, блъснат… Това бе Рекс. Прегризал повод, тръгнал да я търси през болката. Загинал до шосето, недочакал прошка. Анелия го погреба. Изминаха две години. Живее сама. Вече не вярва на хората, дори на себе си. Петър е щастлив с новата си жена и дете. Анелия е доброволка в приют за стари кучета. Пере, почиства, лекува — опитва се да изкупи вината си. Всяка нощ сънува едно и също: дървото, Рекс, който я гледа. Не идва, не лае — само гледа с огромна тъга. В този поглед е нейната присъда. Поуката: Предателството не се прощава. Никога не жертвайте верните си приятели за хора, които ви поставят ултиматуми. Истински обичащият човек никога няма да ви накара да избирате. А ако го направи — вече ви е предал, а вие само отлагате неизбежното и допускате непоправима грешка.

ИЗБИРАЙ: ИЛИ КУЧЕТО ТИ, ИЛИ АЗ! ПИСНА МИ ОТ ПСАРНАТА! ОЗВЕРЯ ТОДОР. ТЯ ИЗБРА МЪЖА СИ, ОТВЕДЕ КУЧЕТО В