Įdomybės!

КАТО ПОЩЕНСКА МАРКА… – Илия си тръгна от Катя – майка ми въздъхна тежко. – Как така? – не разбрах аз. – И аз самата не знам. Един месец беше в командировка. Върна се променен. Каза на Катя, че обича друга. – Майка ми се замисли, вперила поглед в нищото. – Така ли ѝ каза? Това е някаква грешка! Ужас… – започнах да се ядосвам на мъжа на сестра ми. – Соня ми се обади, вика Спешна помощ за майка ѝ. Оказа се, Катя е със сериозно неврологично засягане на гълтането… – майка ми често затрепка с мигли. – Добре, мамо, успокой се. Катя сама си е виновна, дето все го издигаше на пиедестал под иконите, както казват хората. Все му угаждаше. И сега си сърба попарата. Жал ми е за нея… Дано на Илия му е прищявка с тази новата… Той обича Катя и Соня! – отказвах да повярвам. …Илия и Катя преживяха бурна любов и страст. Ожениха се след два месеца познанство. Родиха им се дъщеря Соня. Всичко вървеше кротко, спокойно… докато не дойде лавината… Нямаше как – веднага отидох при Катя. Много е трудно да говориш за такива болки със сестра си… – Какво стана, Катюша? Илия поне поясни ли? Луд ли е? – залях я с въпроси. – Ох, Нина, аз съм в шок. Откъде се взе тази жена? Да не го омагьоса, какво? Илия като обезумял хукна към нея. Не можеш да го спреш. Каза ми: “Катюша, животът трябва да тече, не да се изтича.” Напълни една чанта и се изнесе. Все едно ме влачеха по асфалта… Не разбирам нищо… – сълзите ѝ се лееха. – Катюша, нека почакаме. Може да се върне… – прегърнах я. …Беглецът не се върна. Илия заживя в друг град с новата си жена. Ксения беше по-възрастна от него с осемнадесет години. Разликата не пречеше на любовта им. “Душата няма възраст.”, често казваше Ксения. Илия беше заслепен от нея – тя му беше фар в живота. Ксения беше необуздана, свободолюбива, можеше да гали с думи или да реже до кокал. Обожаваше я… Винаги се питаше: – Къде беше досега, моя Ксюша… …А Катя реши със зъби и нокти да се отмъщава на всички мъже наред. Красива жена, обръщаха се след нея мъже и жени. На работа завъртя шефа си. – Катюша, омъжи се за мен. Ще те направя царица! – Не ща да се женя, Димитров. Бях достатъчно… Хайде на море – трябва ми почивка за Соня – намигна игриво. – Добре, скъпа… Саня беше по-простичък – помагаше за ремонтите, но и той си имаше семейство. Катя играеше театър с всички… Любов нямаше. Просто ѝ помагаха да залъже мъката си. Катя все още сънуваше Илия. Събуждаше се в сълзи, сърцето ѝ се късаше… – Как се откъсва човек от душата си? Какво не направих както трябва? Винаги бях покорна и обгрижваща, никога не се карахме… …Минаха години. Животът на Катя минаваше между Димитров и Саня… …Соня стана на двадесет и реши да види баща си. Отиде в другия град, мислейки как да наруши мълчанието с Ксения. Позвъни на вратата. – Ти си София, нали? – на прага застана стилна жена. “Мама е по-красива…”, помисли си Соня. – Вие сте Ксения? – Да, влизай. Баща ти още го няма. Скоро ще дойде. – Как си, как е мама? Чай, кафе? – запретна се домакинята. – Ксения, как успяхте да вземете баща ми? Той обичаше мама, сигурна съм… – Софийче, не всичко се предвижда в живота… Любовта е непредвидима… – Ксения тежко седна на стол. – Не може ли човек да се спре, да си помисли за семейството? – Не може, мило дете. – Благодаря за искреността – Соня не близна предложеното кафе. – София, ще ти дам един шеговит съвет! Мъжът е като пощенска марка – колкото повече плюеш по нея, толкова по-здраво залепва. И изобщо, трябва ту стомана, ту кадифе да си с мъжа… Между другото, с баща ти сме ужасно скарани. – Ще мога ли да го видя? – Не знам. Живее в хотел тази седмица. Ето ти адреса – подаде ѝ бележка. Соня се зарадва… ще може спокойно да говори с баща си. Отиде в хотела, потропа… Илия се зарадва, но беше притеснен. – Соня, трябваше скоро да се върна вкъщи… Кавгата… – Ти си знаеш, татко. Просто исках да те видя. – хвана го за ръка. – Как е мама? – Добре е, свикнахме без теб. – въздъхна Соня. Прекараха топла вечер, с усмивки и сълзи… – Тате, обичаш ли Ксения? – Много. Прости ми, дъще. – Ясно. Тръгвам, влакът ми е скоро. – Ела пак, Соня… Ние сме семейство… – Ще дойда, татко… – Соня излетя от хотела. Върна се у дома, но взе съвета на Ксения присърце. Не позволяваше да я нараняват, не вярваше на празни мъжки думи, не им даваше сърцето си… …Докато след три години не срещна един особен мъж – Кирил. Той беше създаден само за нея. Небето го прати… Соня веднага усети… Когато своето срещнеш, друго е все едно безвкусно… Кирил я прегърна с душата си и така си остана – не я пусна никога… Соня се влюби. До крайност…

ПОЩЕНСКА МАРКА Станислав напусна Даниела майка ми въздъхна тежко. Как така? не разбрах аз. И аз съм в

Įdomybės

0361

«Тишината ти е знак, че и ти подготвяш развода»: Как един дарствен договор застраши семейството

Днес пиша за една вечер, която можеше да разбие всичко… Стояха вечеря, когато вратата се отвори

Įdomybės

025

Мъжете са като пощенски марки: Историята на Катя, Илия, Ксения и търсенето на истинската любов през болката, предателството и новите начала в сърцето на България

ПОЩЕНСКАТА МАРКА… Георги напусна Цветелина, майка ми въздъхна тежко. Как така? попитах невярващо.

Įdomybės

041

Съпруга по-ценен от горчивите обиди: Историята на Таня – между ледените пазари на Пловдив, загубата на първа любов, четири дъщери, битката с бутилката и пътя към прошката в сърцето на България

Мъжът е по-скъп от горчивите обиди Милене, това беше последната капка! Край, развеждаме се!

Įdomybės

0186

Мъжът струва повече от горчивите обиди: Историята на Таня и Игор, скитания между любов, предателства и втори шансове в сърцето на българската съдба

СЪПРУГЪТ МИ ПО-СКЪП ОТ ВСИЧКИ ОБИДИ 27 май Днес пак се върна онази мисъл, която като нож ме боде в гърдите

Įdomybės

030

Новогодното чудо посред нощ в панелката: Петър забравя подаръка за дъщеря си, Ани му се сърди, но една снежнобяла изненада, донесена от непознат клошар пред вратата, преобръща всичко – а добрината ражда още чудеса и топлина за цялото семейство…

Чудо по Нова година Петьо, айде обясни ми, как можа да забравиш?! Нали сутринта ти го казах поне три

Įdomybės

050

Новогодното чудо на семейство Петрови: Как Петър забрави подаръка на Маша, но намери бяло коте под елхата и по топлите традиции на българската Нова година доведе истинските чудеса в дома им

Чудо на Нова година Митко, я ми обясни, моля те, как можа да забравиш?! Сутринта няколко пъти ти напомних

Įdomybės

0110

Той мразеше жена си. Точно, мразеше я… Петнадесет години заедно, всяка сутрин я виждаше до себе си, но едва през последната година започнаха да го дразнят нейните уж безобидни навици. Особено това: протяга ръце в леглото, прозява се и прошепва: „Добро утро, слънчице! Днес ще е чудесен ден.“ Някога я обожаваше и невинната ѝ свобода му се струваше магнетична. Но сега само гняв изпитваше към тялото ѝ, дори си помисли да я избутва сутрин от леглото. Не знаеше, че тя знае за връзката му с другата жена и че вече я изяжда тежка болест. Откакто научи диагнозата, тя прие мълчанието и започна да намира утеха в малката селска библиотека и в последните си утрини на светлина. А той, сигурен, че ще намери щастието с любовницата си, откри истината за болестта във вкъщи, малко преди да подаде молба за развод. Шестнадесет месеца – толкова даваха лекарите. Тя го изчака в ресторанта, където преди половин година отпразнуваха 15 години брак, а накрая се прибра сама — с ново осъзнаване за ценността на всяка минута. Едва последните два месеца той ѝ подари нежна грижа и обич, каквато сам не вярваше, че още може да даде. Тя си отиде… А той остана със сбъднати новогодишни желания: тя — да бъде щастлива с него до края; той — да бъде свободен. Всеки получи това, за което мечтаеше…

Той мразеше жена си. Мразеше я истински… Петнадесет години бяха прекарали заедно. Цели петнадесет

Įdomybės

0266

Той мразеше жена си. Мразеше я… Петнадесет години живяха заедно – всеки ден я виждаше сутрин, но едва последните 12 месеца започнаха безумно да го дразнят нейните навици. Особено един: всяка сутрин, още в леглото, тя протягаше ръце и казваше: „Добро утро, слънчице! Днес ще е прекрасен ден!“ – уж нищо особено, но нейните слаби ръце и сънено лице го отблъскваха. Тя ставаше, гледаше през прозореца, събличаше нощницата си и вървеше към банята. Някога той й се възхищаваше. Дори сега тялото ѝ бе все така красиво, но вече всяка нейна голота го ядосваше. Един ден дори поиска да я изблъска, за да ускори сутрешния ѝ ритуал, но само изръмжа: — Побързай, писна ми вече! Тя не бързаше да живее. Знаеше за изневярата му, познаваше и младата му любовница. Но раните на егото ѝ се бяха затлачили, бе останала само тъга. Прощаваше му агресията, пренебрежението, стремежа към забравената младост. Но и не му разрешаваше да нарушава собствения ѝ ритъм. Така реши да живее, щом разбра за болестта си. Болест, която месец след месец я поглъщаше. Първият ѝ порив бе да каже на всички, но тежките дни прекара сама – и избра да пази тайната си. С всяка изминала минута ѝ се раждаше мъдростта на човек, способен да съзерцава и мълчи. Откри уединение в малката селска библиотека – час и половина път, за да се закотви между книгите, подписани от възрастната библиотекарка „Тайните на живота и смъртта“. Той беше при любовницата си. Всичко тук му се струваше светло и ново. Три години луда любов, ревност, унижения и пристъпи на младост. Днес взема окончателното решение: развод. За какво да се мъчат трима души? Не обича жена си, дори я мрази. Той къса снимката ѝ и се уговарят да се срещнат в ресторанта, където празнуваха 15 години брак. Тя пристига първа. Той търси в шкафовете документите за развод и открива тъмносиня папка, пълна с медицински изследвания. Всички носят нейното име… Промъква се подозрение, проверява диагнозата в интернет: „от 6 до 18 месеца“. Вече са минали 6… Тя го чака 40 минути. Телефонът мълчи. Плаща сметката. Навън есенното слънце грее. За първи път я връхлита съжаление към себе си. Успя да пази ужасната си тайна – от него, от родителите си, от приятелките си. Дори когато всичко, което ѝ остава, е само да бъде спомен. Хората по улиците са щастливи – животът е пред тях. Тя вече няма това усещане. Огорчението я заля със сълзи… Той се върти в стаята. За първи път усеща с цялата си същност колко бързо минава животът. Навява му се споменът за младата му жена, надеждите и мечтите им. В последните й дни той неотлъчно е до нея, грижи се за нея и се моли всяка секунда. Боя се от раздялата, готов е да даде живота си, само да я запази. Ако някой му беше казал, че допреди месец е мечтал за развод, щеше да отвърне: „Това не бях аз.“ Вижда как тя се сбогува с живота, как плаче нощем, борейки се за всяка своя минута щастие… Два месеца по-късно тя си отива. Той отрупва пътя до гроба й с букети, плаче като дете и остарява за хиляда години… У дома, под възглавницата ѝ, намира бележка с желание, написано на Нова година: „Да бъда щастлива с него до края на дните си“. Казват, че новогодишните желания се сбъдват. Може би е вярно – в същия този ден той е написал: „Да бъда свободен.“ Всеки получи това, за което си е мечтал…

Той мразеше жена си. Мразеше я… Петнадесет години бяха живели заедно. Всеки ден, сутрин, той я