Įdomybės!

Пътувах по заснежения път край българската гора, когато изведнъж пътят ми бе преграден от глутница вълци, един от които скочи върху капака на колата ми; и точно когато бях сигурна, че няма да оцелея, се случи нещо напълно изненадващо…

Пътувах по заледеното шосе край стария бор, когато изведнъж пред мен изскочи глутница вълци, а един скочи

Įdomybės

0138

Срещнах бившата си съпруга и едва не се озелена от дива завист

Иван, разярено хвърляйки дверицата на хладилника, почти разби съдържанието по рафтовете, а един от магнитите

Įdomybės

04.1k.

Мъжът заминава за седмица при любовницата, за да “превъзпита” съпругата си. Връща се – и остава в шок пред входа!

Георги замина за седем дни при любовница, сигурен, че ще превъди съпругата си. Когато се завърна, го

Įdomybės

018

У леля Райна се счупи целият сервиз. Завинаги. Сватбен сервиз за дванадесет души. Сбогом, златни кантове и печати “Made in Germany” на дъното на всяка чиния — чичо Кольо падна от гардероба с кутията. — Оле, — леля Рая дори се заинтригува. — Нали е порцеланов! Все едно порцеланът не се троши. После осъзна трагедията — полегна в креслото: „Николай, донеси валидола!“, звъня на всички, дори на мен, макар да сме на междуселищен разговор, и оплакваше младостта си, разпиляна на хиляди парченца: — Родителите ни го подариха преди двайсет години. Не сме го изваждали, чакахме специален случай, порцеланова, боже прости, сватба. И какво? Татко почина, на Кольо изкълчен глезен, на мен кръвното ми е високо. И никой, забележи, нито веднъж не хапна от тези чинии. Будали! Замислих се. Защо пазим сервизите, бижутата и хубавите емоции за “специален повод”? Защо съхраняваме ароматните свещи за “особена нощ”, крием диамантени обеци в кутия, пляскаме по ръчичката, ако детето дръпне наденицата “преждевременно”, и стискаме нежни думи за Свети Валентин? Защо този ден, този миг, да е по-лош от очаквания? Сигурни ли сме, че “ще има време”? Почти всички обаждания от горящите кули-близнаци в Ню Йорк бяха признания в любов. Хората звъняха на близките си, оставяха съобщения на телефонни секретари. „Аз. Те. Обичам.” — това се оказа най-важното, което трябва да успееш да кажеш на този свят. Реалността, ако вярваме на енциклопедиите, е “съществуващото в действителността”, онзи миг между миналото и бъдещето. Не бива да отлагаме за след време, да скътваме на гардероба, да прятаме “за някога” онова, което тук и сега може да донесе радост, удоволствие и усмивка. Утре няма. Има само днес, което е не по-малко уникално от 31 декември или някоя си там Баба Марта. Така че да побързаме — да се сдобрим, да видим морето, да поиграем с момчето, да прегърнем дъщерята, да подарим на мама още един “Шанел № 5” — за да го носи не само на празник, а всеки ден. Да успеем — да прочетем, да опитаме супа от морски таралеж или печена скакалец, да гледаме любимия филм и да забравим за мръсните чинии в мивката. Да купим на леля Рая нов сервиз и да спретнем велик празник. Да побързаме да кажем “Обичам те” — преди да тръгнат финалните надписи.

У леля Райна сервизът се разби. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванайсет души. Прощавай, златни кантове

Įdomybės

020

У леля Райка се разби сервизът. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванадесет човека. Сбогом, златни кантове и печатчета “Made in Germany” на гърба на всяка чиния — чичо Котко падна от гардероба заедно с кутията. — Ох, — леля Райка даже прояви интерес. — Той е порцеланов! Все едно порцеланът не се чупи. После осъзна трагедията, легна в фотьойла: „Николай, донеси валидол!“, звънеше на всички, дори и на мен, въпреки междуградската връзка, и оплакваше младостта си, разлетяла се на хиляда парченца: — Родителите ни го подариха преди двайсет години. Не го докосвахме, пазехме го за специален повод, за порцелановата, Господи прости, годишнина. И какво? Татко почина, Котко е със изкълчен глезен, аз имам високо кръвно. И никой, обърнете внимание, не използва нито веднъж тези чинии. Глупаци! Замислих се. Защо пазим сервизите, бижутата и ярките емоции за специален случай? Защо държим ароматни свещи за „специална вечер“, крием диамантени обеци в кутия, плесваме децата по ръцете, ако посягат по-рано към луканката на масата, и пазим нежните думи само за Свети Валентин? С какво този ден, този миг, е по-маловажен от очакваните? Сигурни ли сме, че „ще има време“? Почти всички обаждания от горящите Кули-близнаци в Ню Йорк съдържаха обяснения в любов. Хората звъняха на близките си, оставяха съобщения на телефонните секретари. „Обичам те“ — да го кажат се оказа най-важното нещо, което трябваше да направят на Земята. Реалността, според енциклопедията, е „това, което съществува сега“, този миг между вчера и утре. Не трябва да отлагаме, да трупаме на гардероба или да крием за „някога“ онова, което може да ни донесе радост, удоволствие или усмивка вече сега. Утре няма. Има само днес, което е не по-малко уникално от 31 декември или някой Осми март. Затова побързайте. Сдобрете се. Вижте морето. Поиграйте със сина си, прегърнете дъщеря си, подарете на майка си още едно шишенце „Шанел №5“ — да го ползва не само на празник, а всеки ден. Трябва да успеем. Да прочетем. Да опитаме супа от морски таралеж или печена скакалец. Да гледаме любимия филм и да забравим за мръсните съдове. Купете на леля Райка нов сервиз и направете пищна вечеря. Побързайте да кажете „обичам те“ — преди да свършат финалните надписи

У леля Райна сервизът се счупи. Завинаги. Сватбеният сервиз за дванайсет души. Сбогом, златни кантове

Įdomybės

01.1k.

Зовицата искаше да празнува юбилей при нас и настоя да освободим апартамента

Героина, Тодор вече ти каза? заговори свекрата. Слушай! Ще има до двадесет гости. Затова готвенето да

Įdomybės

074

След тежка катастрофа лежах в болница, когато свекърва ми доведе сина ми на гости; моето малко момче ми подаде бутилка с портокалов сок и неочаквано прошепна: „Баба каза да изпиеш това, но помоли повече нищо да не ти казвам“

След като претърпях катастрофа, се озовах в болница. Бях още на легло, когато свекърва ми доведе на посещение

Įdomybės

0546

След катастрофа край Пловдив, лежах в болницата в тежко състояние, когато свекърва ми доведе сина ни на посещение; моят малък син ми подаде шише с портокалов сок и прошепна: „Баба каза да го изпиеш, но помоли да не говоря повече“ След като виновникът избяга от мястото на катастрофата, лекарите говореха мълчаливо и пестеливо, а съпругът ми стоеше като призрак до стената, докато свекърва ми пое всички дела – документи, срещи, посещения. Бях толкова слаба, че не можех да възразя. В този ден вратата на стаята се отвори и свекърва ми влезе първа, държейки здраво за ръка сина ни. Той изглеждаше сериозен и напрегнат, сякаш разбира, че тук не се пита и не се шуми. Свекърва ми го постави до леглото, усмихна се насила и каза, че ще е набързо – „за да не се тревожи детето“. Отиде към прозореца, уж да ни остави насаме. Синът ми се качи на леглото, смутено подаде шишето с портокаловия сок и прошепна: – Баба каза да го изпиеш, за да имам скоро нова, по-красива мама… но помоли да не казвам нищо друго. Замръзнах. Сокът беше студен, с необичаен цвят — нещо, което не се сервира в болницата. В стаята стана напрегнато; усещах погледа на мъжа ми от вратата, а свекърва ми гледаше през прозореца, преструвайки се, че не слуша, а всъщност наблюдаваше внимателно. Бавно сложих шишето върху чаршафите и тихо излях съдържанието му на пода, преструвайки се, че го изпивам. Реших да разбера истината: защо свекърва ми искаше да изпия този сок, използвайки за това дори и детето ни. Когато научих истината, останах в ужас. Продължението е в първия коментар👇👇

След катастрофата лежах в болницата, когато свекървата доведе при мен моя син малкият ми Пламен.

Įdomybės

080

На погребението на съпруга ми дойде един сивокос мъж и ми прошепна: „Сега сме свободни“. Това беше той, когото обичах в своите 20 години, но животът ни раздели.

На гроба на съпруга ми до мен се приближи сив мъж и шепне: Сега сме свободни. Това беше онзи, когото