Įdomybės
0863
Имаме 5 апартамента в семейството, а ние пак сме под наем: Как родителите се радват на имотите си, но отказват да ни помогнат – нашият опит между наследство, очаквания и трудната борба за собствен дом в съвременна България
Родителите ми и родителите на моя съпруг притежават по няколко апартамента в София, но ние, техните деца
Įdomybės
058
Ти не го обичаш, а на нас ни беше добре заедно – хайде да опитаме отново, добре ли е?
Ти него не го обичаш, а ние си бяхме добре Да опитаме пак, добре ли е? Разведохме се преди три години
Įdomybės
0239
Ти не го обичаш, а ние бяхме добре заедно – нека опитаме пак, става ли?
Знаеш ли, толкова ми е странно да ти разказвам това, но хайде, споделям ти го, защото сме си близки.
Įdomybės
0175
Обещание на приятелството: Историята на Кирил и Денис – от успешните сделки до трагедията, която променя съдбите им; как дадената дума става опора в най-трудния момент, а помощта към бременната Арина води до лични избори, изпитания и ново начало сред българската реалност
Обещание Даниел с увереност държи волана и управлява автомобила по магистралата, до него е приятелят му Кирил.
Įdomybės
055
Обещание за приятелство и отговорност: Историята на Кирил, Денис и Арина, изпитанията на създаване на семейство, загубата и новото начало сред предизвикателствата на ежедневието в София и силата на дадената дума
Обещание Днес се връщаме от Пловдив, аз Кирил, шофирам внимателно, до мен е моят приятел и колега Станислав.
Įdomybės
096
Антонина Петровна вървеше под дъжда и плачеше, сълзите се смесваха с капките по лицето ѝ. -Една радост – дъждът! Никой не вижда сълзите ми – мислеше жената. А наум си казваше: – Сама съм си виновна! Дойдох в неподходящ момент. Непоканена гостенка. Вървеше и плачеше, а после се засмя, спомняйки си анекдот, в който зетът казва на тъща си: – А вие, мамо, няма ли поне чай да пиете? И ето я – и тя се оказа в положението на тази „мама“. Тя плачеше и се смееше, смееше се и плачеше. А когато се прибра у дома, съблече мокрите дрехи, зави се с одеялото и заплака вече без задръжки. Никой! Никой не я чуваше, освен златната рибка в кръглия аквариум! Никой! Антонина Петровна беше интересна жена, харесвана от мъжете. Но с бащата на Никита – нейния син – не ѝ провървя. Пиеше много. Първо беше поносимо. Пийнеше и заспиваше. После започна да ревнува Антонина от всеки! От непознат, който я пита за посоката на улицата, от касиер в месния магазин, от дядото с бастуна, от съседа… Веднъж, като видя как Антонина поздрави съседа с усмивка, съвсем изгуби разсъдъка си. Преби жена си. Дълго и жестоко. В бъбреците. Пред очите на детето. А Никитка описа всичко подробно на баба си и дядо си. Майката на Антонина се разплака: – За това ли дъщеря съм растила, да я бие някаква пияна твар? А баща ѝ просто се облече и излезе. Взе зетя, който мигом стана бивш, и го изпрати от четвъртия етаж. Докато летеше, си счупи ръката. А баща ѝ размахваше юмрук и го заплаши: – Още веднъж да те видя с дъщеря ми, ще те убия. В затвора ще вляза, но няма да ruinиш живота на моята Тоня, гадино такава! Мъжът наистина изчезна завинаги. А Тоня повече не се омъжи. Трябваше да гледа детето. Кой знае какъв друг мъж ще се падне. Много мъже пробваха да изградят отношения с нея, но тя не можеше. От Никита ѝ беше достатъчно. Антонина нямаше материални проблеми. Имаше чудесна професия: технолог по общественото хранене. Работеше в малък ресторант. Не се оплакваше от живота. Пестеше пари за апартамент. А когато имаше достатъчно, Никитка се канеше да се жени. А момичето – прекрасна, с хубаво име: Анастасия. И остана Антонина в хрушчовката си, а на децата организира сватба и им даде новия двустаен апартамент. Как иначе! Семеен живот, на тях им е нужен! Сега събираше пари за нова кола на младите. Стига са карали старите „Жигули“. Днес изобщо не възнамеряваше да ходи при сина си. Нямаше навик да натрапва присъствието си на децата. Но се случи да е наблизо, когато заръмя пороен дъжд. Нямаше чадър. А и такъв дъжд, че чадърът нямаше да помогне. Реши да надникне, да изчака, да си поговори по женски с Настя. Да изпие една чаша чай. А Настя отваря вратата, поглежда учудено свекърва си. Дори не я покани да влезе. Студено, направо в коридора: – Антонина Петровна, нещо искате? Антонина се обърка, запелетя се, започна да се оправдава: – Дъждът… – Дъждът вече спря! Нямате далеч да вървите – с ръце скръстени, погледна през прозореца, отряза снаха ѝ. – Да, да – покорно се съгласи Антонина Петровна и в сълзи излезе отново на дъжда. Плака, и плака… После заспа. А в съня си видя златната рибка от аквариума. Тя порасна, мълчаливо движеше устни. Но Антонина чуваше всичко. Рибата говори! – Ревеш?! Глупачка! Даже чай не ти дадоха на дъжда! И пари за тяхната кола събираш? Цял живот ли за тях живееш? Погледни се! Много си умна и красива! Имаш си пари! Но за тях! Те не оценяват! Отиди на море! Поживей за себе си! Антонина се събуди, беше тъмно. Рибата плуваше, но тя вече не разбираше езика й. Ала разбра най-важното. Да не жертва себе си за неблагодарни хора. Особено за хора, които и чай не наливат, и не те пускат да се скриеш от дъжда. Антонина Петровна взе парите, които събираше за детската кола. Купи си екскурзия до морето. Отиде, почина, върна се красива и загоряла. Синът и снаха ѝ дори не разбраха. Те я търсеха само за пари или за помощ с детето. А Антонина спря да избягва мъжете и си намери ухажор – интересен, елегантен мъж, директорът на ресторанта. Отдавна я харесваше, но всичко ѝ беше трудно – син, снаха… Сега обаче всичко се получи. Заедно на работа. Заедно у дома. Животът се промени. Наскоро дойде Настя. – Антонина Петровна, защо не идвате вече при нас? Не звъните? Никита присмотря кола! – намекна снаха ѝ. – Настя, нещо искаш ли? – със скръстени ръце попита Антонина Петровна. Настя само отвори уста да каже нещо, когато от стаята се показа интересният мъж: – Тонче, ще пием ли чай? – Разбира се! – усмихна се Антонина. – И покани гостенката! – покани мъжът. – Не, Настя вече си тръгва. И чай не пие! Нали, Настя? Антонина Петровна затвори вратата след снахата и, смеейки се, намигна на рибката. – Така се прави!
Антония Георгиева върви под дъжда и плаче. Сълзите се стичат по лицето ѝ, смесвайки се с дъждовните капки.
Įdomybės
068
Искам да живея за себе си, а не за другите
**Дневник** О, Ралица, здравей! До майка си ли идваш? извика съседката от балкона. Добър ден, леля Мария.
Įdomybės
0425
Антонина Петровна вървеше под дъжда и плачеше, сълзите се смесваха с капките, а тя си мислеше: „Една радост – дъждът! Никой не вижда сълзите ми.“ После се укоряваше: „Сама съм си виновна! Дойдох ненавреме, като нежелан гост.“ Вървеше и плачеше, а после се засмя, като си припомни българския виц: „Та какво, мамо, няма ли поне чай да пием?“ И сега сама се почувства като онази „мама“ от вица. Плачеше и се смееше, смееше и плачеше. А после, като се прибра, смени мокрите дрехи, загърна се с одеяло и вече не се криеше – никой не я чуваше освен златната рибка в кръглия аквариум. Антонина Петровна беше интересна жена и имаше успех сред мъжете, но съдбата с бащата на Никита – нейния син – не потръгна. Той силно пиеше, първо поносимо, после започна да ревнува от всички – от непознат мъж на улицата, от месаря в кварталния магазин, даже от съседа. Веднъж, като видя, че Антонина се усмихна на съседа, съвсем изпадна в ярост и я преби – пред очите на детето им. Никитко после разказа всичко на баба и дядо. Майка ѝ се разплака: „Затова ли отглеждах дъщеря, да я бие пияница?“ А баща ѝ безмълвно се облече, изхвърли зетя – вече бивш – от четвъртия етаж. Докато падаше, зетят си счупи ръката. Бащата махна с юмрук: „Още веднъж да те видя при дъщеря ми, ще те убия! В затвора ще вляза, но живота ѝ няма да съсипваш!“ И мъжът наистина изчезна завинаги, а Тоня повече не се омъжи – имаше дете да отглежда. Опитваха други мъже, тя не можеше – стигаше ѝ бащата на Никита. Материални проблеми нямаше – беше технолог в ресторанта и полека спестяваше за апартамент. Когато спести нужното, Никитка реши да се жени – хубаво момиче, Анастасия. Антонина им организира сватба и даде новия двустаен апартамент, като истинска българска майка: „Те са млади, на тях им трябва!“ А днес събира пари за нова кола за децата – „Докога ще се карат с жигулата?“ Днес нямаше намерение да ходи при Никита – не обичаше да се натрапва, но се случи да е на близо, когато се изсипа ливенето. Нямаше чадър, а и с този дъжд чадърът не помага. Реши да посети Настя, да си поговорят по женски и да изпие чаша чай. Настя я посрещна студено на вратата: „Антонина Петровна, нещо ви трябва?“ Антонина се загуби, започна да се оправдава: „Ами… дъждът…“ – „Дъждът спря! Близо ви е, ще стигнете.“ Антонина се прибра, пак плака. После заспа и ѝ се присъни златната рибка от аквариума – пораснала, устата ѝ мърдаха без звук. Но Антонина я разбираше: „Плачеш? Глупачко! Дори чай не ти сипаха! А ти за тях пари трупаш – кола, апартамент… Вечно ли за тях ще живееш? Виж се – умна, красива, имаш пари! Те не го ценят. Хайде на море! Почини за себе си!“ Събуди се, аквариумът пак тих, но разбра най-важното – не бива да жертва себе си за неблагодарни хора, които даже чай не ти сипват, не те карат дъжда да изчакаш. Взе спестените пари и си купи екскурзия до морето. Отиде, отдъхна, върна се слънчева и щастлива. А Никита и Настя не разбраха – идваха или звъняха само за пари или ако трябваше детето да гледа. Антонина спря да избягва мъжете – директорът на ресторанта, интелигентен и интересен господин, я покани – отдавна ѝ симпатизирал, а тя винаги с мисълта за сина и невестката. Сега всичко се нареди – заедно ходеха на работа, заедно се прибираха, животът се промени. Един ден Настя дойде: „Защо не ни навестявате, Антонина Петровна? Никита избра кола!“ – подхвърли с намек. „Настя, ти нещо искаш ли?“ – отвърна Антонина, кръстила ръце на гърдите. Настя отвори уста да каже нещо, когато от стаята излезе интересният мъж: „Тонче, ще пием ли чай?“ – „Ще пием!“ – усмихна се Антонина. – „И покани гостенката!“ – предложи той гостоприемно. – „Не, Настя вече си тръгва. Чай тя не пие! Нали, Настя?“ Антонина затвори вратата след невестката, намигна на рибката и се разсмя. Ето така!
Знаеш ли, ти ще се усмихнеш на тази история Седи си Мария Димитрова едно прекрасно и силно българско
Įdomybės
0257
Станах домашна помощничка Когато Алевтина реши да се омъжи, синът й Руслан и снахата Катя останаха в шок от новината и бяха напълно объркани как да реагират. – Сигурна ли си, че искаш така радикално да промениш живота си на тази възраст? – попита Катя, гледайки към мъжа си. – Мамо, защо ти трябват такива резки решения? – нервираше се Руслан. – Знам, че дълги години беше сама и ми даде всичко от себе си, но да се омъжваш сега е нелепо. – Вие сте млади, затова разсъждавате така, – отвърна спокойно Алевтина. – Аз съм на шестдесет и три, никой не знае колко време ни е дадено. Имам пълното право да живея с любимия човек докато мога. – Поне не бързайте с гражданския брак, – опита да укроти майка си Руслан. – Познаваш Юрий едва от няколко месеца, а вече си готова да промениш всичко. – На нашата възраст няма време за губене, – усмихна се Алевтина. – И какво има да знам – той е с две години по-възрастен, живее с дъщеря си и семейството й в тристаен апартамент, получава добра пенсия и има вила. – А къде ще живеете? – недоумяваше Руслан. – Тук сме заедно, но още един човек няма да се побере. – Не се тревожете, Юрий изобщо не претендира за нашите квадрати. Премествам се при него – там е просторно, с дъщеря му се разбрахме, възрастни хора сме, няма причини за конфликти. Руслан се притесняваше, а Катя го караше да приеме решението на майка си. – Дали просто сме егоисти? – мислеше тя. – Естествено, удобно ни е, че майка ти ни помага и често гледа Кира. Но тя има право да уреди собствения си живот. Щом се е появила възможност, не трябва да я спираме. – Добре, нека живеят, но защо да се женят? – мрънкаше Руслан. – Тук само сватба със състезания ни липсва. – Такива са хората от тяхното поколение, просто им е по-спокойно така, – аргументира се Катя. Накрая Алевтина се омъжи за Юрий, с когото се запозна случайно на улицата, и скоро се премести в неговата квартира. Първоначално всичко беше наред – семейството я прие, мъжът й беше добър, и Алевтина повярва, че заслужава щастие в късните години от живота си. За първи път имаше право просто да се радва на всеки ден. Но скоро започнаха първите странични ефекти от съвместното съжителство. – Може ли да направиш гювеч за вечеря? – попита Инна. – Аз бих готвила, но на работа имах ад, нямам никакво време, а ти си свободна. Алевтина разбра намека и скоро пое готвенето, заедно с пазаруването, чистенето, прането и дори ходенето на вилата. – Вече сме женени – вилата ни е обща, – заяви Юрий. – Дъщеря ми с мъжа си не могат да ходят, а внучката е малка, всичко ще правим двамата. Алевтина не спореше – харесваше й да е част от голяма и сплотена фамилия, в която всички си помагаха. Предишният й мъж беше мързелив и хитър – накрая избяга, когато Руслан беше на десет. Изминаха двайсет години, без да знаят нищо за него. Сега всичко й изглеждаше правилно, грижите не я напрягаха, нито я ядосваха. – Мамо, каква градинарка си ти на вилата? – спореше Руслан. – След всяко ходене кръвното ти скача, за какво ти е? – За нищо на света не бих се отказала, приятно ми е да бъда активна, – уверяваше пенсионерката. – И като оберем реколта с Юрий, ще стигне за всички, ще ви дадем. Руслан започна да се съмнява – няколко месеца минаха, никой не ги покани нито веднъж на гости. Те сами поканиха Юрий, обеща, но все не намираше време и сили. В крайна сметка Руслан и Катя приеха, че новите роднини не искат особени връзки. Единствено искаха да знаят, че майка им е щастлива. Първото време Алевтина беше доволна, но задълженията й все растяха, докато я притиснаха. Юрий при всяко ходене на вилата се оплакваше и почиваше, а тя чистеше, носеше дърва и листа. – Пак ли борш? – мръщи се Антон, зетят на Юрий. – Вчера го ядохме, очаквах нещо друго. – Не успях да направя нищо друго, – оправдаваше се Алевтина. – Смених всички пердета и то ми взе сили, главата ме заболя и легнах малко. – Ясно, ама аз не ям борш, – отмести чинията зетят. – Утре Аля ще ни сготви пиршество! – подкрепи я веднага Юрий. И на следващия ден Алевтина пак цял ден беше на печката, а вечерта всичко свърши се изяде за половин час. След това тя почисти кухнята. Постепенно недоволството на дъщерята и зетя се показваше все по-често, а Юрий все взимаше тяхна страна. – Но аз също се уморявам, не разбирам защо всичко трябва да падне на мене! – възрази Алевтина. – Ти си моя жена, твоя отговорност е домът да е подреден, – каза Юрий. – Като твоя жена имам и права, не само задължения! – заплака Алевтина. Успокои се и пак се грижеше за всички, но един ден всичко преля. Инна и мъжът се гласяха на гости и дъщеря им трябвало да остане при нея. – Нека дядо й се грижи, или вземете детето с вас – аз днес отивам на рожден ден на моята внучка, – настоя Алевтина. – Защо всички трябва да се съобразяваме с теб? – изпусна нервите Инна. – Не сте длъжни, но и аз нищо не ви дължа! – категорично каза Алевтина. – Предупредих ви още във вторник – днес внучката ми има рожден ден. Мало че никой не обърна внимание, ами искате и мен вкъщи да държите насила. – Много странно става, честно… – ядосан беше Юрий. – Инна има планове, а твоята внучка е малка и нищо няма да й стане, ако я поздравиш утре. – А нищо няма да стане, ако отидем заедно на гости, или ти гледаш внучката си, докато се върна, – твърдо настоя Алевтина. – Знаех си, че нищо добро няма да излезе от тази женитба, – изплю Инна. – Готвенето й куца, не чисти добре, мисли само за себе си. – След всичко, което правих тук, и ти ли мислиш така? – попита Алевтина мъжа си. – Кажи ми честно – жена ли си търсеше или домашна помощничка? – Не си права, правиш ме виновен, – примигваше Юрий. – Не започвай скандал на празно място. – Зададох прост въпрос и имам право на отговор, – настоя Алевтина. – Ако така гледаш на нещата, прави както знаеш, но в моя дом такова отношение към задълженията не приемам, – отсече Юрий. – Тогава подавам оставка! – каза Алевтина и започна да си събира вещите. – Приемате ли обратно вашата немирна баба? – влачеше торбата и подаръка за внучката. – Отидох да се омъжвам, върнах се, повече не искам, не ме разпитвайте, кажете само приемате ли ме? – Разбира се! – посрещнаха я Руслан и Катя. – Стаята ти те чака, радваме се, че си у дома. – Радвате ли се просто ей така? – искаше да чуе тя онези думи. – А защо иначе се радваш на роден човек? – недоумяваше Катя. Тогава Алевтина беше сигурна – тя не е прислужница в този дом. Да, помага и гледа внучката, но синът и снахата никога не са били нагли. Тук е майка, баба, свекърва и част от семейството – а не домашна помощничка. Алевтина остана завинаги у дома, подаде молба за развод и реши повече да не мисли за преживяното.
Стана домакиня Когато Валентина реши да се жени, синът ѝ и снаха ѝ направо останаха с отворени усти от
© 2026 Įdomybės!