Įdomybės
0855
Мръднете се, ще поживеем тук десетина години: семейна сага по български за роднини, апартамент и голяма доза наглост
Сгъстете се малко, ще поживеем тук десетина години Свекървата, леля Катя, постоя мълчаливо, после се
Įdomybės
0361
Почукай на вратата: Разплакана свекърва и разкрит драматичен тайн
Туктан на вратата: Свекърва в сълзи и разкрит драма Почукаха на вратата. Отворих и там стояше свекърва
Įdomybės
0777
Преместваме се във вашия апартамент — На Оля апартаментът в центъра е страхотен. Нов ремонт, направо за завиждане! — Чудесен е… за самотна дама, – Рустам се усмихна снизходително на Инна, сякаш тя беше малко дете. – А ние планираме поне две, че и три деца. Един след друг. В центъра е шумно, няма въздух, паркомясто – никакво. А най-важното – двустаен. А тук имате цели три стаи. Районът е спокоен, детската градина ти е буквално до блока. — Районът наистина е хубав, – Сережа потвърди, макар още да не разбираше накъде клони бъдещият му зет. – Затова и решихме да останем. — Ето! – Рустам щракна с пръсти. – Казвам и на Оля: Защо да се гъчкаме в малко жилище, като решението вече е налице? За трима ви тая площ е излишна. Дори една стая не използвате — там само трупате вещи. А на нас ще ни е точно по мярка. Инна се мъчеше да напъха парочистачката в тесния коридорен шкаф. Уредът не се даваше, маркучът се оплиташе във връхните дрехи, и броениците не искаше да заеме мястото си. — Сереж, помогни ми! – извика тя към стаята. – Или шкафът се смали, или аз не мога да нареждам вече. Сережа се подаде от банята – тъкмо бе приключил с поправката на крана. Спокоен и винаги малко бавен, той беше пълната противоположност на съпругата си. — Сега ще го оправим, Иннче. Дай насам. Той сграбчи тежкия уред и с едно движение го намести в ъгъла на шкафа. Инна издиша и се облегна на касата на вратата. — Кажи ми, защо все не ни стига място? Уж тристайно жилище, а при едно по-голямо чистене – всичко навън да изхвърлиш. — Защото обичаш да трупаш, – засмя се Сережа. – Имаме три сервиза, ползваме един – и то веднъж годишно. — Да си стоят, спомен са. Бабината квартира е това все пак. След сватбата родителите на Сережа разделиха имота честно: на сина – този просторен тристаен в тих квартал, на сестрата Оля – двустаен, но в самия център, до гърба на „Александър Невски“. По пари излизаше почти същото. Пет години никой на никого не завиждаше, живееха си дружно. Инна си мислеше, че винаги така ще е. Но… *** Чистиха, подредиха, тъкмо седнаха да почиват и пуснаха телевизора — някой позвъни. Сережа отиде да отвори. — Сестра ми и нейният годеник, – каза той, поглеждайки през шпионката. Първа влетя Оля. След нея, тежко стъпвайки, се появи Рустам. Инна го беше виждала само няколко пъти: Оля го намери преди половин година във фитнеса. Рустам не й беше симпатичен – надут, пренебрежителен. И на Инна, и на Сережа гледаше отвисоко. — Здравейте! – Оля целуна брат си по бузата и прегърна Инна. – Минавахме наблизо и решихме да се отбием. Имаме новини! — Влизайте, като сте наблизо. Новини – хубаво нещо, – Сережа ги покани в кухнята. — Чай ще пиете? — По-добре само вода, – Рустам тръгна след домакина. – Сериозен разговор имаме, Сережа. Всъщност не сме съвсем „наблизо“. Имаме едно предложение. Недей да се суетиш, не ни е нужен чай. Седни. Инна внезапно се напрегна — тонът на Рустам не й хареса. Какви ли ги мисли? — Хайде, разправяй, – вдигна рамене Сережа. Оля се правеше, че не е в стаята – погледът й беше забит в телефона, предавайки думата на годеника. Рустам се прокашля. — Значи така. С Оля подадохме заявление. Сватбата е след три месеца. Планирам сериозно бъдеще. Семейство, съвместен живот – щастлив и дълъг. Обсъдихме жилищния въпрос… Преместваме се при вас, а вие – при нас! Инна се шашна. Погледна първо мъжа си, после зълва си, но и тя се правеше, че не чува. — Рустам, не разбирам, – Сережа се намръщи. — На какво намекваш? — Не намеквам, направо предлагам конструктивен вариант. Да разменим апартаментите! Ние се местим тук, а вие – при Оля. Олечка е напълно съгласна, и двамата мислим, че така е по-справедливо. Инна онемя втори път. — Справедливо? — повтори тя. – Рустам, сериозно ли? Дойде у дома и ни викаш да се изнасяме, щото ти планираш деца? — Не е нужно да се обиждаш, Инна! – Рустам се намръщи. – Реалист съм. Вие сте трима и – доколкото знам – не планирате още. Защо са ви тогава тия квадрати? Не е рационално. А при нас – перспектива. — Перспектива, колко интересно! – Инна скочи. – Сережа, чуваш ли? Сережа вдигна ръка, както само той може, за да я успокои. — Рустам, забравяш, че този апартамент е от моите родители. Както и на Оля – нейното жилище. Пет години ремонтираме тук, всяка дъска сме избирали. Детето ни е пораснало тук, има си стая, навици, приятели. И ти предлагаш да се преместим в центъра, щото на теб ти е удобно? — Недей да се палиш, Сережа, – Рустам се отпусна арогантно. – Роднини сте! Оля ти е кръвна сестра. Не ти ли пука за бъдещето й? И равностойно ти предлагам – апартамент в най-елитния квартал. Дори на цена надвивате, проверих. — Интересно, – засмя се Сережа. – Още не си женен за сестра ми, а вече искаш да ми вземеш апартамента! Оля вдигна очи от телефона. — Е, айде сега, – каза тя капризно. – Рустам само добро иска. Ще ни стане тясно като се появят децата. А при вас може футбол да се рита в коридора. Мама винаги повтаряше, че семейството е най-важното. Забрави ли, Сережа? — Мама говореше за взаимопомощ, Оля, не за „кой пръв изгони някого от дома!“, – отряза Инна. – Изобщо чуваш ли какво казва твоят Рустам? — Какво толкова казва? – сега вече Оля се правеше на невинна. – Прав е. На нас ни трябва повече. За вас така или иначе една стая е излишна. — Не е излишна! — почти кресна Инна. — Това е кабинетът ми! Работя там, ако не си забравила! — Работиш… – изсмя се Рустам. – Картинки в интернет качваш? Оля казва, хоби било. Можеш и на кухненската маса с лаптопа, не си аристократка. Сережа бавно се изправи. — Така, – каза тихо. — Разговорът приключи. Ставате и излизате. Двамата. — Сережа, как така? – дори Рустам не помръдна. — Нали семейно дойдохме. — Семейно? — Сережа пристъпи към масата. — Дойде да ми искаш апартамента, а през това време обиждаш жена ми и определяш бъдещето на дъщеря ми? Срам нямаш ли? — Какъв срам, Сережа! — Инна застана до него. — Това е гола сметка! Още годеж не е имало, а дели имоти. Оля, осъзнаваш ли кого доведе у дома? За твоя апартамент съвсем лесно ще те изхвърли първа! — Недей така за него! – Оля избухна. — Рустам мисли за мен! За нас двамата! А вие… сте егоисти. Зацепили се за четири ъгъла и седите като някакви скръндзи. Брат бил уж! — Скъперник тук е бъдещият ти мъж, – Сережа посочи вратата. — Повтарям: махайте се. И за размяна – забравете. Още веднъж да чуя, късам всички връзки. Рустам стана, изглади яката си, без ни най-малко смущение – само досада. — Грешка правиш, Сережа. Мислех, че ще се разберем. Щом си такъв инат… Оля, тръгваме! Когато вратата се хлопна зад тях, Инна рухна на дивана. Трепереше от възмущение. — Видя ли? Видя ли това?! — гледаше мъжа си с ококорени очи. — Откъде такава наглост? Този кой се мисли? Сережа мълчеше, гледаше през прозореца как Рустам господарски отваря колата и нарежда на Оля. — Най-гадното знаеш кое е? – каза накрая. – Оля наистина смята, че той е прав. Тя си беше своя, но чак такава наивност? — Замаял й е главата! – Инна скочи. — Сережа, трябва да се чуеш с майка си. И родителите ти. Да знаят какви мурафети върти зет им. — Почакай, – Сережа взе телефона си. — Първо ще говоря с Оля. Без тоя паун до нея. Позвъни. Чакаше дълго, накрая тя вдигна, плачейки. — Ало! — измънка тя. — Оля, чуй ме внимателно, — гласът на Сережа стана твърд. — При него ли си? — Какво значение има? — Ако е там, включи на високоговорител. Нека и той чуе. — Не съм в колата, – подсмръкна. – Остави ме пред блока. Каза, че трябва да се съвземе, „щото моето семейство било големи егоисти“. Сережа, защо сте такива? Той само искаше всичко да бъде идеално… — Оля, осъзнай се! — изкрещя Сережа. — Какво идеално? Пред очите ти иска да ми вземе апартамента! Сама разбра ли това е твоето наследство? А той се разпорежда като собственик. Преди да влезете, каза ли ти за размяната? Тишина. — Не, – промълви Оля. — Казал, че е измислил изненада – за всички. — Виж ти, страхотна изненада. Решава вместо теб и мен, без да ни пита. Оля, с кого точно ще се жениш? Алфонс. Днес апартамент, утре ще ти каже, че колата е малка, после ще поиска вилата на родителите ти за въздуха. — Не говори така! — плачът й се усили. — Обича ме. — Ако те обичаше, нямаше да прави такива циркове. Скача ни един срещу друг! Инна още е потресена. Разбери, той искаше да ни скара нарочно. — Ще говоря с него, — несигурно каза Оля. — Говори. И добре си помисли преди да отидете в ритуалната зала. Сережа затвори и метна телефона. — Какво каза? — тихо попита Инна. — Че не е знаела. Рустам й подготвил „изненада“. Инна се усмихна горчиво. — Представям си го – шеф на вселената, раздава стаи, мести хора… Мерзост, просто. — Спокойно, — Сережа прегърна жена си. — Квартирата никой няма да ни вземе. Жалко за сестра ми. Ще си патят с него. *** Най-големите опасения на Сережа и Инна не се сбъднаха – до сватба не се стигна. Още същата вечер Рустам заряза Оля. Разбра се, когато на тъмно и разревана тя се прибра у брата си. Рустам лесно натъпкал багажа си. Оля нервно го питала защо, а той заявил, че копеливи роднини не иска. — Казал бил, че такива роднини не му трябват. Не може да разчита, – хлипаше Оля. – И по децата нямате да гледате като поискаме. Пари ако ни трябват – и за това няма да дадете. — Недей да страдаш заради него! – възмути се Инна. — Такъв не ти трябва. Единствено за себе си ще мисли. Не го мисли, забрави го! Оля поцъка месеци, после се съвзе. След време осъзна какво я е спасило. Ако се беше омъжила, цял живот щеше да страда. Съдбата си знае работата.
Преместваме се във вашия апартамент На Стела апартаментът е страхотен, точно в центъра. Нов ремонт, живей песен!
Įdomybės
0440
Преместваме се във вашия апартамент — Олито жилище в центъра е страхотно. Прясно ремонтиранo, живей и се радвай! — За самостоятелно момиче е чудесно, — Рустам се усмихна снизходително на Инна, все едно е дете. — А ние смятаме да имаме две, а най-добре три деца. Един след друг. В центъра е шумно, няма къде да дишаш, паркиране няма. Ама най-важното — само две стаи. А при вас — три. И кварталът е тих, градина има във вътрешния двор. — Районът наистина е хубав, — потвърди Сережа, още не разбирайки накъде бие бъдещият зет. — Затова пуснахме корени тук. — Точно! — Рустам щракна с пръсти. — И казвам на Олга: що да се мъчим на тясно, като има готово решение? Вие с дъщеря ви сте трима — площта ви е в излишък. За какво ви е толкова? Една стая изобщо не я ползвате, служи само за склад. На нас тъкмо ще ни пасне. Инна се опитваше да напъха прахосмукачката в тесния шкаф в коридора. Прахосмукачката се дърпаше, маркучът се закачваше на закачалките и не искаше да застане на мястото си. — Серж, помогни ми! — извика тя към стаята. — Или шкафът се смали, или забравих как се подреждат вещи. Серж излезе от банята — тъкмо беше свършил с чешмата. Спокоен, винаги малко премерен, беше пълна противоположност на жена си. — Сега, Иночка, дай насам. Хвана тежката вещ и я пъхна в ъгъла на шкафа с едно движение. Инна въздъхна и се облегна на касата на вратата. — Я ми кажи — защо все място не ни стига? Апартамента е голям, три стаи, ама щом почнем да чистим — по-добре изнеси всичко на улицата. — Защото обичаш да трупаш, — усмихна се Сережа. — Защо са ни три сервиза? От един два пъти в годината ядем. — Нека стоят, спомени са. На баба жилището е това все пак. След сватбата родителите на Сережа разделиха наследството — на него остана този просторен тристаен апартамент в тих район, бабината “сталинка”, а на сестра му Олга — двустаен, точно в центъра, на “жълтите павета”. По пари — равно. Пет години живееха мирно, без завист. Инна наивно вярваше, че ще е завинаги, но… *** Подредиха, поотдъхнаха и тъкмо пуснаха телевизора, когато се позвъни на вратата. Сережа отвори. — Сестриче с годеника си дойдоха, — каза на жена си след като погледна през шпионката. Първа влетя Олга. След нея, тежко стъпвайки, влезе Рустам. Инна го беше виждала броени пъти: Олга го намери преди половин година във фитнеса. Веднага не ѝ хареса — надменен, самодостатъчен. Гледаше и нея, и Сережа отвисоко. — Привет! — Олга целуна брата по бузата, прегърна Инна. — Минавахме, решихме да се отбием. Имаме новини! — Е, заповядайте, щом сте насам. Новини винаги са добре, — Сережа ги покани в кухнята. — Чай, кафе? — По-добре вода, — Рустам тръгна след домакина. — Имаме сериозен разговор. Всъщност съвсем не просто “минавахме”. Имам да говоря с теб. Недей да подготвяш нищо, седни. На Инна ѝ причерня — тонът на Рустам не ѝ хареса. Какво ли са намислили? — Хайде, казвай, — каза спокойно Сережа. Олга се правеше, че не е в стаята — зяпаше си в телефона, оставяйки думата на Рустам. Рустам се изкашля. — Така. С Олга подадохме заявление. Сватбата е след три месеца. Сериозни намерения. Семейство, живот, щастие и дълговечие. Обсъдихме условията за живеене… Преселваме се у вас, а вие — в апартамента на Олга! Инна се шашардиса. Погледна съпруга, после зълвата — тя не реагираше, още си скролваше соцмрежите. — Рустам, не те разсбирам, — Сережа се намръщи.— Какво намекваш? — Не намеквам, а предлагам конструктивно решение. Разменяме жилища! Ние тук, вие — при Олга. Олга е съгласна, и двамата смятаме, че така е честно. Инна се шашардиса повторно. — Честно? — попита едва Инна. — Рустам, сериозно ли? Идваш в нашия дом и ни предлагаш да се изнесем, щото ти си решил да имаш деца? — Е, що така остро, Инна? — Рустам се намръщи. — Реалист съм. Имате едно дете, до колкото знам — повече не планирате. Защо тогава ви е излишен метраж? Нерационално. А за нас е перспектива. — Я перспектива! — Инна скочи. — Сережа, чуваш ли тоя абсурд? Сережа вдигна ръка да укроти жена си. — Рустам, забрави ли, че този апартамент ми се падна от родителите ми? На Олга — нейният. Пет години трудихме, всеки перваз сами избирахме. Дъщеря ни има своя стая, приятелите ѝ са във вътрешния двор. И ти предлагаш да се вдигнем и да идем в центъра, щото на теб ти е по-лесно? — Сереж, недей да се палиш, — Рустам се отпусна на стола. — Все пак сме роднини. Олга ти е кръв. Не можеш ли за бъдещето ѝ да помислиш? Освен това, предлагам ви елитен район. Даже печелите, смятал съм. — Много интересно, — усмихна се Сережа. — Още не си станал зет, вече на апартамента ми си хвърлил око! Олга най-после дигна глава от телефона. — Ей, стига, — проточи тя капризно. — Рустам го прави за най-доброто. Тесно ще ни дойде, ако децата се родят. А при вас коридорите са като футболни игрища. Мама винаги казваше да се помага в семейството. Забрави ли, Сереж? — Мама е казвала да се помага, Олга, а не единият да изкарва другия от дома му! — отсече Инна. — Чуваш ли какви ги говори твоя Рустам? — Защо, какво казва? — Олга изненадано премигна. — Говори разумно. На нас ни трябва повече. Вие си имате излишна стая. — Не е излишна! — почти извика Инна. — Това е кабинетът ми! Там работя, ако не си забравила! — Работиш! — изсмя се Рустам. — Качваш картинки в интернет! Олга рече, че било хоби. И в кухнята можеш на лаптопа да седнеш, не си царица. Сережа стана бавно. — Ясно, — тихо каза той. — Разговорът приключи. Ставайте и излизайте. И двамата. — Сереж, чуеш ли се? — Рустам не помръдна. — Дойдохме по роднински. — По роднински? — Сережа пристъпи до масата. — Дойде да искаш апартамента ми, а и обиждаш жена ми, решаваш къде ще живее дъщеря ми? Имаш ли капка съвест? — Съвест? — Инна застана до мъжа си. — Тук е гола сметка. Още не ѝ е сложил пръстена, вече дели имуществото. Олга, осъзнаваш ли какъв човек си довела у дома си? Първо теб ще изгони от твоето жилище! — Не му говори така! — Олга стана. — Рустам се грижи за мен! За бъдещето ни! А вие… вие сте просто стиснати! Държите си кътчетата и не пускате! — Този, който е стиснат, е бъдещият ти мъж! — Сережа посочи вратата. — Повтарям: на излизане. И забрави за размяната — завинаги. На още една такава дума — прекъсвам всякакъв контакт. Рустам се изправи, оправи си яката. Не показа срам — само раздразнение. — Жалко, Сережа. Надявах се, че ще се разберем. Щом си инат… Олга, тръгваме! След като се затвори вратата, Инна безсилно падна на дивана. Трепереше. — Видя ли?! Видя ли?! — гледаше онази мъжа си. — Откъде такава наглост? Кой е изобщо? Сережа мълчеше. Гледаше през прозореца как Рустам отваря с „хазяйско” чувство колата си, нещо раздразнено говорейки на Олга. — Знаеш ли кое е най-лошото? — накрая каза той. — Олга наистина вярва, че той е прав. Винаги беше малко … разсеяна, но чак пък толкова? — Замаял ѝ е главата! — Инна стана. — Трябва да се обадим на майка ти. И на родителите ти. Да знаят какви идеи има техният бъдещ зет. — Чакай, — Сережа извади телефона. — Първо на сестра ми ще се обадя. Насаме. Без него. Издълга тонът. Олга се обади разплакана. — Ало! — промърмори тя. — Олга, слушай внимателно — с твърд глас каза Сережа. — С него ли си в колата? — Какво значение? — Ако е до теб, сложи на високоговорител. Искам и той да чуе. — Не съм в колата, — проплака Олга. — Остави ме пред блока и отпраши. Каза че „моето семейство са егоисти”. Сережа, защо сте такива? Искаше само идеално всичко да бъде… — Олга, събуди се! — почти извика Сережа. — За какво идеално говориш? Дойде да измоли апартамента ми! Схващаш ли — твоят си е твой! А той вече разполага с него! Преди кухнята каза ли ти за тази размяна? Мълчание. — Не, — тихо отвърна Олга. — Рече, че имал изненада. “За по-добро на всички”. — Голяма изненада! Решил съдбите ни без да пита. Олга, за кого се готвиш да се омъжиш? Обикновен интересчия е! Днес апартамент, утре ще поиска колата ти, вдругиден — вилата да му прехвърлят, щото въздухът е чист. — Недей, той ме обича… — Любеше те — щеше да ни скарва ли така? Изигра ни един срещу друг! Инна още на себе си не може да дойде. А мислиш ли, той не искаше да ви скара нарочно? — Ще поговоря с него, — несигурно каза Олга. — Помисли добре, преди да отидеш в гражданското. Сережа затвори, хвърли телефона на дивана. — Какво каза? — попита Инна тихо. — Не знаела, “изненадата” била на него. Инна се усмихна горчиво. — Представям си: разпределя хората и площите им като пионки. Мерзко! — Нищо, — Сережа я прегърна. — Апартаментът не даваме. Това е ясно. Само за сестра ми ми е жал. Ще изстрада с него. *** Лошите опасения не се сбъднаха — до сватба не се стигна. Рустам заряза Олга още същата вечер. Разплакана, тя дойде при брат си. Рустам се появил, събрал си вещите. На запитването “Защо?” заявил, че нямал нужда от такива роднини — „На вас не може да се разчита — няма да гледате деца, пари няма да ни дадете.” — Е, Олга, нищо си не губиш! — възмути се Инна. — Незаслужаваш този човек. Не може да разчиташ на него, ще мисли само за себе си. Забрави! Олга страда два месеца, после го преживя. Осъзна, макар и по-късно — добре че се спаси, иначе цял живот щеше да страда. Съдбата си знае работата.
Преместваме се във вашия апартамент Апартаментът на Олга е супер в самия център на София. Ремонтът е
Įdomybės
0873
Не е справедливо моите деца да имат свои апартаменти, а синът на мъжа ми Антон да остане без – той иска да му купим жилище с ипотечен кредит и се караме за това!
Виж, искам да ти разкажа нещо, което ме тормози напоследък Знаеш, седим ние с Теодор –
Įdomybės
0914
Не изглежда добре, когато твоите деца ще имат жилища, а моят син остава без свое – хайде да му уредим апартамент с ипотека! Напоследък съпругът ми Антон започна да настоява, че моите деца ще разчитат на собствени жилища, а неговият син няма да има такъв шанс, затова трябвало да измислим какво ще правим, за да осигурим апартамент и на него. Да уточня – моите деца са наши общи с Антон, докато синът му е дете от първия му брак. Защо точно аз трябва да се тревожа и да уредя жилище за сина на мъжа ми от първия му брак? Разбира се, знаех, че Антон е бил женен и има дете. Затова и не бързах да се омъжвам за него… Живяхме заедно три години, преди да сключим брак. Внимателно наблюдавах отношението му към бившата му съпруга и сина им. Година след сватбата се роди нашият син, две години по-късно – втори. Изцяло съм доволна от Антон като съпруг и баща – отделя време на всички, печели добре. Да, има спорове, но във всяко семейство е така. Живеехме в апартамента, който наследих от баща си. Майка ми се разведе с него, когато бях малка. Сега тя също има втори брак, но деца от него няма. Антон и първата му жена винаги са живели под наем. Спестявали са, но никога не са успели да си купят собствено жилище. След развода бившата му жена се върна при родителите си, а той нае квартира. Когато се оженихме, Антон се нанесе у мен – не сме мислили чий е апартаментът, ремонтирахме и обзавеждахме заедно. Преди година и половина наследих още два апартамента от двете ми баби. Реших докато децата са малки, да ги давам под наем: единият за майка ми към пенсията, другият като допълнение към моята заплата. Със съпруга ми никога не сме делили тези неща – от ясното е ясно: на нашите синове жилища ще има, по едно за всеки, когато пораснат. Антон се съгласи. Точка по темата. И внезапно съпругът ми ми каза: – Синът ми скоро ще завършва училище – вече е голям, трябва да мисли за бъдещето си! Твоите деца ще имат апартаменти, а моят – не! Нека купим апартамент за моя син с ипотека! Бях в шок! Защо нашите общи деца внезапно станаха „моите”? А той се оправда: не ме фащай за думата, просто иска синът му да има дом – ще е много тежко, ако остане без нищо. Но аз не съм длъжна да осигурявам жилища на чуждо дете – той има майка и баща! Антон обяснява, че бившата му жена не печелела почти нищо, а родителите ѝ помагали с каквото могат. Той сам нямал как да плаща ипотека, но ако аз се съглася, с двете ни добри заплати и приходите от наемите, щяло да стане. А къде остават моите деца? Ние ще спестяваме, няма да ходим на море, само и само за да бъде той добър баща. Ако той беше осигурил жилищата на нашите деца, щях да го разбера да иска същото и за най-големия си син – но жилищата наистина са моя заслуга! Затова му казах: ако толкова държи, нека майката на сина му тегли ипотека и да плаща със средствата от издръжката. Но аз не участвам. Сега съпругът ми е обиден и не ми говори от седмица. Жалко, че не ме разбира.
Не е добре така твоите деца ще имат апартаменти, пък моят син няма да има. Я да му купим и на него апартамент
Įdomybės
062
Наскоро срещнах жена, която разхождаше своята годинка и половина дъщеричка по улицата, без да забелязва нищо около себе си – ако не я бях повикал, щеше да ме подмине. Когато ме видя, първо се зарадва, после лицето ѝ отново доби странна безразличност. Запитах я какво се е случило и тя ми разказа цялата си семейна драма.
Скъпи дневнико, Преди няколко дни срещнах една жена, която разхождаше по улицата малката си дъщеря, на
Įdomybės
0149
Преди няколко дни срещнах жена, която разхождаше своята година и половина дъщеричка по улицата в София, без да обръща внимание на нищо около себе си – ако не я бях повикала, щеше да ме подмине, а когато ме видя, първо се зарадва, после отново се появи онова странно безразличие по лицето ѝ и ми разказа цялата си семейна история за любовта, трудностите след раждането, острието на финансовия натиск и колебанията между привързаността към съпруга и желанието да не разбива семейството заради малката си дъщеря.
Преди няколко дни срещнах една жена, която разхождаше малката си дъщеричка на около година и половина
Įdomybės
097
Размислих да се женя Архип до късно оставаше в лабораторията си, непрекъснато преливаше някакви течности от епруветка в епруветка и изследваше различни прахове. Той вярваше, че усърдната му работа скоро ще даде плодове и най-сетне ще може да представи на обществото “продукта” си, извлечен от корени на рядко растение. С ентусиазъм, с който четиридесетгодишният учен беше потънал в работата, Архип не забелязваше заинтересованите погледи на младата чистачка София, назначена съвсем наскоро в института. Архип, подтикван от мечтата си за скоро откритие, не забелязваше как София, забравила за метлата, стои с часове в кабинета му, облегната и го гледа втренчено в гърба. Разказ “Лелинката!” / Dnevnik.bg Накрая, една вечер момичето събра смелост и каза: — Архип Гълъбов, цял ден седите на едно място. Може ли да изпием по чай? Донесла съм си електрическа кана. А и домашна наденица. Щом чу за наденицата, Архип забрави работата и се изправи. — Чай? О, чудесно. С наденица, казвате? Грях е да се откажа от такова угощение. Възхитена, София с треперещи ръце извади от раницата първо каната, а после и кутия с домашни деликатеси. — Вчера майка ми донесе прясна кайма от село, навих наденички със сланина и ги изпекох. Сияеща, тя сложи кутията на масата. — Така, така — промърмори Архип, извади очилата си от джоба на престилката, сложи ги обратно. Докато чаят завираше, Архип огледа кутията. Беше прозрачно пластмасово бурканче с капак. — Съжалявам, колко време кутийката стоя в раницата? София неуверено смотолеви: — Ами, от сутринта някъде, защо? — Хм. А капакът така ли беше плътно затворен? — Да… — стресна се София. — Мислите, че е развалено? Не би трябвало. В съблекалнята не е топло, няма парно още. Архип Гълъбович се бори със себе си: — Ясно. Тогава предлагам да пием… чай. Само чай. А наденицата занесете вкъщи. София, която цяла вечер месила домашната си наденица, сърдито грабна кутийката. Архип забеляза намерението ѝ по линиите на челото и свити вежди. — О, не, не отваряйте! — извика той, размахвайки ръце и дори се отдръпна и си запуши носа с кърпичка. Междувременно София отвори лотка, подуши и каза: — Мирише си наред. Ох, вие гражданите много се умувате! Не щете — не щете, аз ще си я изям. Тя трополясва лотка на масата, налива чай. Архип се приближава несигурно. Горещият чай му стопля душата. Архип поглежда девойката, която яде с удоволствие. — Говежда ли е? — пита. — Мхм, — кима София, дъвчейки. — Апетитно изглежда. И ухае добре. На Архип му потекоха лигите. Организмът не знае разум. Въздъхна, след което отсича: — Всъщност, по нормативите температурата в съблекалнята не трябва да е над 22 градуса, така че теоретично… няма опасни бактерии… София се обърна към него. — Какво? — прекъсна го тя. Архип вижда капка мазнина по брадичката ѝ, по носа — още едно петно. Мислите му се блъскат: „Мощна е сигурно. И ах, как мирише! Е, изприказвах глупости.“ „Няма, Архип, знаеш опасностите — домашната храна, неясно къде държана, непрегледана от РЗИ. А момичето изглежда не най-умното, едва ли е мислила за условията!“ Тъй мислейки, отпива чай без нищо, докато стомахът му къркори. После става нещо неочаквано. Архип не може да се сдържи — ръката му сама посяга към наденицата. Черупката ѝ се пука между зъбите му. — Ммм, невероятно. Кой го е приготвил?.. — Казах вече, аз! — изчерви се София. Архип яде и яде, затваря очи от удоволствие. — Просто нямам думи. София сияе, бърше устата си с маншета, после и сълзите си. — Най-накрая разбра. Прокиснало, та прокиснало! Готвя си от малка, разбирам нещо! *** В знак на благодарност Архип Гълъбович настоя да я изпрати до спирката. В разговор излиза, че София е едва на 23. Много е млада — почти годна за дъщеря. На спирката стоят, чакат маршрутка. — Искаш ли да ти донеса домашни сладки утре? — усмихва се София. — Аз ги пека. Какви обичаш — морковени или със сирене? — Всички! — Ще донеса и от двата вида. Чудно, но Архип започна да чака следващия ден с нетърпение. Почти забрави за формули и изчисления. А насън… му се явява Сончето, съблича си ризата срамежливо… Архип се събужда с изчервени бузи. — Е, трийсет години не съм поглеждал жени, а сега какво ми стана! Част 2 Преди срещата с бъдещите тъща и доведен баща, Архип беше много нервен. В таксито приглаждаше рядката си коса, да скрие оплешивялото теме. Вчера София, с глава на бедрото му, беше изпилила всички побелели косми с пинсета. Архип се обръсна, сложи костюм, вратовръзка, парфюм. София го прегърна мило. — Ще им харесаш! Мама е разбрана. А отчето е добър, с всички е на „да“. — На колко е майка ти? — На 45. — А аз съм на 40… Ще ме хареса ли? — Глупчо, къде ще ходи! Ако не ще, ще ѝ кажа, че чакам дете от теб. — Не започвай живота с лъжи — ужасен е Архип. Пристигат. Архип стисва шапката в ръка — дивият вятър почти я отвя. Зима е, в София такива преспи не е виждал. Докато Архип се оглежда, София плаща таксито и носи и двете чанти до къщата. Такива къщи е виждал само на стари снимки — вехта, с крива покривка от етернит, комин, а накрая му — обърнат стар черен казан. Тежката врата изскърцва, подовете са покрити с домашни черги, стените криви, замазани с вар – нереално. „Боже, в каква мизерия може да живее човек!“, ужасява се Архип. Още вярва, че това е ловна хижа. Не вярва, че тук София живее. София шепне да събуе обувки, после го вкарва в единствената малка стая. В средата стои жена по байков халат. — Здравей, мамо. Това е Архип, моят годеник. Помниш, споменах ти по телефона. От жената лъха студ. — Здрасти, — изплю тя. Прецени Архип с втренчен поглед. Гласът ѝ не вещае добро. — Шегуваш се, дъще? На колко сте години? Архип се изнервя. — Разрешете да се представя: Аз съм Архип, работим с вашата София… — ВЪЗРАСТТА! — крясва тя. — На 40 съм. — А дъщеря ми на 23! Между вас е бездна! — Моля, изслушайте ме. Да, по-възрастен съм, но обичам София. Имам работа, апартамент в града, къща извън града… — А кола нямаш! — Защото не виждам добре, не карам. Но мога да купя, да науча София… — Ооо, така ли! Ясно, търсиш си прислуга! Не забравяй, че крепостничеството е отменено! — Моля ви! — стене Архип. — Искам да се оженя за София, искам семейство, да създадем дом! Ще бъда честен с вас! От печката излиза усмихнат мъж — 30-годишен, слаб, красив, тъмен, с меки устни и къдрава коса. — Добър вечер, чувал съм много! — усмихва се очарователно. Отче. Изглежда чудесно — млад, силен, като жребец. — Андрюша, не се мазни! Дъщеря ми няма да дам за този дъртак! София ахва. — Мамо, как може! Ще си тръгна с него! — Не пускам! Назрява драматична семейна сцена, от която Архип иска да избяга. Той бавно пуска ръката на София и се изнизва. — Прости, Софийче. Не мога срещу майка ти… — А тя може да води любовник у дома, а мен гони да не ѝ преча?! — Не говори така на майка! — крещи Андрей. — Млъкни ти! — крещи още по-силно майка ѝ. Става караница. Архип, свил рамене, се измъква. По него профучава табуретка. „Спаси, Господи!”, се моли Архип, бягайки от гостоприемния дом. Тича из селото, търсейки такси или поне гара. Стресът стяга сърцето, сигурно му скача кръвното. „За какво ми е това женене?”, мисли той. „Седях щастлив в лабораторията, защо да се навися на този квест?” Вади телефона — няма обхват. Уморен, се връща пред дома (позна го по изгорелия съд на комина). Гледа и вижда — тишина. Изскърца вратата и София излиза с чанти. — Архипе, тук ли си? — вика. — Мъничък, любим ми, изплаших се, че си избягал. — Задушавах се. Исках въздух — излъга Архип. — Щом мама не благославя, тръгвам оттук — заявява София. Архип мълчи. Обувките му неподходящи, тънката козина не топли. Започва да подскача на снега. Пръстите му сякаш замръзнаха. Съвсем не му е до любов. И всъщност — струва ли си София? Особено с такава роднина… *** Майката излиза на прага. На раменете тулуп, краката — в цървули. Възвисява се горда, като стара българка. — Като не ме почиташ, дъще, тръгвай! Той вече носи отговорност за теб. София кима. — По-добре с него, отколкото с вас, мамо. Архип е страхотен. Викайте ни само такси, моля. — Няма! Казах, той да се оправя с теб. Лично не се връщай! София сръчка Архип: — Мили, направи нещо. Архип наполовина премръзнал и кристалясал от страх, събира останалите си сили: — Тук пак няма обхват! Аз не съм магьосник — иди при съседите за такси. За пръв път Архип се оказва така безпомощен. Краката му се подкосиха, пада, задъхан. — Какво става?! — уплашена София тича. Архип едва фъфли: — Зави ми се свят. На туй място да издъхна, кой да вярва… Искам си вкъщи. — Не-е! — пищи София. За Архип — сякаш самият ад се отваря. *** Архип нищо не разбира, но идва фелдшерка, боцка му инжекция, той се съвзема. Чудо няма — още е в стаята, с кривия таван, стените, намазани с вар. Опитва да се вдигне, сваля одеялото. — Не ставайте — спира го сестрата. — Трябва да лежите. — Какво ми е? — простенва Архип. — Хипертонична криза. Не трябва да се нервирате. — Аа… Никога не съм се нервирал до днес… Появява се лицето на бъдещата тъща: — Още и болен! — присмива се тя. — Мамо, остави го! — намесва се София. Тя му подслага чай с лъжичка. Фелдшерката си отива, Архип пита: — Може ли да ме вземете с вас? — За къде? — Не сте ли със спешна помощ? — Не, живея тук, работя тук. София го поглежда: — Ще си тръгваш ли? Вече не трябва — с мама се разбрахме. Прости ни. Архип не смее да я погледне: „Ваше си решение. Аз ако оцелея, ще избягам — и никога повече няма да доближа жена!“ *** Архип Гълъбович довършва работа и пита лаборантката: — Аз свърших. Свършвай и ти, предупредих преди половин час — затварям лабораторията. Лаборантката, скромна жена към 32, почервеня и оправя очилата си. — Донесох сладка. Може чай? — Не! — изкрещя Архип. — Какъв чай тук?! Работим, не си пием чай! — А работното време свърши! — усмихна се тя. — Отивай си! — извика Архип. Усмивката ѝ помръква, тя си тръгва. — Луд, — прошепна тя. Архип въздъхна и заключи вратата. Тръгна си. Пристига навреме, осем вечерта. София отключва вратата: — Добър вечер, Архип Гълъбович. — Какво има за вечеря? — пита, без да я поглежда. — Гъста патешка супа и картофени кнедли. — Страхотно. Гладен съм. Запиши си разходите — в края на месеца ще ги прибавя към заплатата ти. Архип се преоблича, мие ръце и сяда да хапне. София мълчаливо се върти край него. — Архипе, още ли се сърдиш на мама? Тя си призна. Уплаши се, че такъв уважаван учен няма да се ожени за мен. Пошегува се, глупава е… А аз още те обичам! Архип я слуша, разбърква супата, но нещо му пречи да се наслади. — Или се изплаши от караницата? Това е нищо — сто пъти сме се карали, после мирили. Може малко да прекалихме, ама… Архип става, хваща София за раменете и я изпраща в коридора, после и на прага, подавайки ѝ всичкия багаж. — Вече е късно, прибирай се. Утре не идвай, ще доям кнедлите. Задутре — ела. Затваря вратата след разплаканата София, връща се и продължава да яде.
Размислих се за женитбата Архип се заседяваше до късно в лабораторията, прехвърляйки разни течности от
© 2026 Įdomybės!