Įdomybės!

Ти просто не осъзнаваш своето щастие. Петдесет хиляди лева? Калина премигва над екрана на телефона три

Įdomybės

044

Ти просто не осъзнаваш своето щастие. Петдесет хиляди лева? Калина премигва над екрана на телефона три

Įdomybės

02k.

Ти просто не знаеш своето щастие – Петстотин хиляди лева? – Карина прочете уведомлението на телефона си три пъти, докато цифрите придобиха смисъл. – Взел ли си кредит за половин милион лева? Димитър седеше на дивана, заровен в смартфона си, и дори не погледна нагоре. – А, това… Да, дребни неща, за ремонта на майка ми. Знаеш, че тръбите ѝ текат, паркетът се е надувал, тапетите падат от влагата… – Почакай. – Карина се отпусна на ръба на фотьойла, защото краката ѝ отказваха да я държат. – Взел си кредит за половин милион. И си го дал целия на майка си. Без да ми кажеш нищо? Димитър най-накрая вдигна глава. На лицето му искрено недоумение – все едно жена му го пита за нещо напълно очевидно. – Кари, това е мама. Живее сама, пенсията ѝ е малка. Кой друг да ѝ помогне? – А да го обсъдим с мен? – Карина започна да крещи, но не можеше да се спре. – Да ме попиташ поне? Да ме предупредиш? – Щеше да почнеш да спориш – сви рамене Димитър. – А майка ми трябваше спешно. Четири години. Четири години тя търпеше тази жена, която звънеше всеки вечер, за да разбере с какво Дими е вечерял. Която идваше без предупреждение и критикуваше чистотата. Която всеки празник нареждаше гостите така, че Карина сядаше най-далече. – Не прави от мухата слон – продължи Димитър със същия спокоен тон. – Ще се справим, ще го изплатим бързо, дребна сума е! Та това е семейство! Сълзите започнаха да текат – горещи, гневни. Карина ги изтри с обратната страна на ръката си, размазвайки грима по бузите. – Семейство? А аз семейство ли съм или просто приложение? Помниш ли как майка ти реши, че трябва да сменим колата и ти я продаде без да ме питаш? Как изхвърли моите вещи от гостната, защото ѝ било неудобно „сред чужди боклуци“? Как на рождения ми ден с нея тръгнахте да ѝ избирате нов хладилник? – Това са дреболии – махна с ръка Димитър. – Просто си уморена, трябва ти почивка. Карина го гледаше – висок, с меки черти, с трапчинки, които някога ѝ се струваха толкова мили. Сега беше просто тридесетгодишно дете, неспособно да отреже пъпната връв. – Ще се справим – повтаряше като мантра. – Любовта побеждава всичко. Карина стана мълчаливо и излезе в спалнята. Две големи спортни чанти чакаха на горната етажерка – същите, с които се беше нанесла тук. Извади ги, хвърли ги на леглото и започна да отваря врата по врата. Димитър се появи след двайсет минути, когато първата чанта вече беше натъпкана догоре. – Какво правиш? Карина, това е глупаво! Не може да си сериозна? Не отговори. Подреждаше пуловери, дънки, бельо. Взе кутия с бижута – подаръци от родителите и приятелките, нищо от него не поиска. – Къде ще отидеш? При майка си? Тя е в Стара Загора! Закопча ципа на втората чанта. Провери чантата – паспорт, карта, ключове от апартамента на майка си, които носи „за всеки случай“. – Карина, кажи нещо! Не можеш да ме оставиш. Обичам те! Тя го погледна дълго, после хвана чантите и излезе от апартамента. На сутринта Карина стоеше в опашката пред Общината, държейки заявление за развод. Навън ръмеше дъжд, облаците висяха ниско над блоковете, но вътре ѝ беше леко. Решението беше взето. Първото обаждане дойде в два и половина през нощта. Карина подскочи на дивана при приятелката си Лена, без да осъзнава веднага къде е. – Трябва да говорим – Димитър дишаше тежко, гласът му трепереше. – Разбрах всичко, ще се променя. Дай ми шанс. Тя затвори. Двайсет минути по-късно телефонът пак звънна. – Карина, не мога без теб. Ти си смисълът на живота ми. На сутринта имаше четиридесет и три съобщения. Всяко – дълго, с признания, обещания и заплахи. „Ако не се върнеш, не знам какво ще направя.“ „Мама казва, че просто се глезиш.“ „Ще те чакам винаги.“ След седмица започна да я причаква пред офиса ѝ. Карина излизаше на обяд – той беше при близката лавка с банички. Връщаше се от работа – виждаше го срещу метрото. – Случайно минавах – усмихваше се, когато Карина му търсеше сметка. – Просто исках да те видя. Една вечер звънна на звънеца в апартамента на Лена. Карина отвори без да погледне през шпионката – чакаше доставчик както винаги. На прага стоеше Димитър с букет червени рози. – Един шанс – прошепна. – Не искам повече. Карина мълчаливо затвори. Той стоя два часа, докато комшията не заплаши с полиция. Тя се научи да живее с това – като с хронична болка. Да не чете съобщения, да не отговаря на непознати, да не се обръща по улиците. Смени работата си с дистанционна в друга фирма, премести се в ж.к. „Лагера“, където Димитър никога не би отишъл случайно. Разводът мина за три месеца. Карина излезе от съда с документа в ръка и се разплака – не от тъга, а от облекчение. Първите месеци свободата беше плашеща. Беше свикнала да сверява всяко решение с някого, понеже този някой винаги правеше „както си знае“. Сега можеше да купи какъвто йогурт пожелае, без да мисли дали това ще одобри Елена Миткова. Можеше да гледа какъвто филм обича, без да слуша „нормалните жени такива не гледат“. Можеше да диша. Записа се на английски – стара мечта, за която Димитър казваше „глупава загуба на пари“. Започна да ходи на йога сутрин преди да съмне, когато София още спи. Замина сама за уикенд във Велико Търново, без план, просто разхождаше се и ядеше локум. След половин година телефонът замлъкна. Съобщенията – също. Карина чакаше опасно още един месец, после разбра, че може да издиша. Започна работа в маркетингова агенция – свеж офис, млада екип, интересни проекти. Животът влезе в релси. Андрей срещна на фирмена вечеря, където я заведе колежката Маша. – Това е нашият топ-програмист – представи Маша високия мъж с очила. – Андрей, запознай се с Карина от маркетинга. Стисна ръката ѝ – здраво, но внимателно. Усмихна се – просто, без ефекти. – И вие ли бягате от караоке? – попита, кимвайки към сцената, на която финансовият репетитор фалшиво „Група кръв“. – Пазя си нервите – кимна Карина. Говориха цяла вечер – за книги, за пътувания, за странните работи в живота. Андрей предпочиташе да слуша, питаше въпроси, чакаше отговори, не прекъсваше. Не поучаваше. Когато научи, че тя е разведена, само кимна и смени темата. След половин година се нанесоха заедно – малко светло жилище в центъра с високи тавани и тих двор. – Сигурен ли си, че ти харесва тук? – пита Карина при огледа. – Да разгледаме още? – Ти харесва ли ти? – обърна се Андрей. – Много. – Тогава – давай. Такива малки неща – правото на мнение, което се цени! – бяха по-важни от големите приказки. Направи предложение на покрива на блока, под розово залязващо небе. Отвори малка кутийка – вътре блесна пръстен с диамант. – Не съм добър по речите – призна Андрей. – Но искам всеки ден да се събуждам до теб. Ако можеш да търпиш моя хъркане и страстта ми към лошо кафе. Карина се засмя през сълзи и кимна. Тази майска вечер започна обикновено. Андрей беше на работа – спешен проект, код с проблем. Карина правеше паста, пеейки на радио, когато звънецът екна рязко. Погледна през шпионката – и се отдръпна. На етажа стоеше Димитър. Блед, с кръгове под очите, вмачкана риза. Две години тишина – и ето го. – Карина, отвори! – юмрукът му удряше по вратата. – Знам, че си вътре! Трябва да говорим! Сграбчи телефона, набра Андрей. Заето. – Обичаме се! – крещеше Димитър. – Не може да си с друг! Това не е правилно! Вратата се тресеше, тласкаше я с тяло. Карина се облегна от другата страна, с крака забита в пода. – Махай се! – извика. – Ще извикам полиция! – Моя жена си! – гласът прими, преряза се. – Беше моя и ще бъдеш! Две години чаках да се опомниш! – Разведени сме! Всичко свърши! – Нищо не е свършило! – пак тласна. – Промених се! Мама казва, че просто не разбираш своето щастие! Отвори, поне поговорим! През шпионката лицето му – обезобразено, обсебено. Не човекът, с когото някога е споделяла легло. Карина набра полицията. – Дими! Един бутон – и са тук. Махай се. Димитър застина. Мълча няколко секунди, обърна се и си тръгна. Долу трепна входната врата. Карина падна до стената. Бръмчеше ѝ в ушите. Едва след половин час се обади на Андрей. Жалбата приеха на следващия ден. Участъковият – възрастен мъж с мустаци – записа данните, изслуша, кимна. – Ще разпитаме. Ще поговорим. Какво е казал на Димитър, Карина не разбра. Бившият не се появи повече. Нито звън, нито съобщение, нито втора среща. Сватбата беше в началото на юни – малък ресторант край София, двайсет души, само приятели. Без церемонии, без роднини на младоженеца, които държат на обичаите. Карина стоеше срещу Андрей в просто бяло рокля, стискаше топлите му ръце в своите. Отвън шумоляха брезите, ухаеше на цветя и прясно окосена трева. – Съгласна ли сте… – започна водещият. – Съгласна – прекъсна Карина, всички се засмяха. Андрей ѝ сложи пръстен – тънък, златен, с гравюра: „Завинаги с теб“. Карина погледна мъжа, който ставаше неин съпруг. Не мамин син, не обсебен преследвач. Просто човек, който можеше да слуша, уважава и обича. Пред нея беше живот, в който и нейното мнение значи нещо…

Петстотин хиляди? Калина гледаше съобщението на екрана на телефона си три пъти, преди числата да придобият смисъл.

Įdomybės

0149

Забравата не ме победи — първата любов остана в сърцето ми и ме върна у дома при Марияна, народната лечителка от стария родопски град

Съвсем да забрави не се получи Всеки ден Пламен се прибираше от работа със софийското метро, после се

Įdomybės

01.2k.

„Мислех, че съпругът ми е просто в лошо настроение, докато не открих в чекмеджето му документи за развод“

Мислеше си, че съпругът ѝ е просто в лошо настроение, докато не откри документите за развод в неговия чекмедже.

Įdomybės

064

Напълно да забравиш не се получава – Историята на Прохор от София: от раздяла и дълги пътувания в метрото до спомените за първата любов Марияна от родното село и неочаквана среща след години, която разпалва отново сърцето му

Напълно да забравиш невъзможно Всеки ден Прохор тръгваше от работа към вкъщи първо метрото, после автобус

Įdomybės

021

Сладко лято в панелния квартал: варене на глухарчета, пролетна любов и малки радости из под сянката на старата липа

Малиново сладко от глухарчета Свърши вече зимата с дебелия сняг, въпреки че тази година нямаше никакви

Įdomybės

012

Сладкото ухание на глухарчета: Пролетни приключения на баба Тахия и внучка Вая в малкия български град – съседи на пейката, семейни тайни и варене на традиционно българско сладко

Сладко от глухарчета Зимата приключи, в този сезон нямаше особено големи студове, беше мека и снежна.

Įdomybės

029

Не исках, но се престъпих Василиса не умееше да пуши, но беше убедена, че това я успокоява. Стоеше пред къщата си в българското село и наблюдаваше тихата уличка, мислите ѝ бяха мрачни и тревожни – напоследък животът ѝ бе пълен със сериозни грижи. Василиса живееше сама в къщата на починалата си баба, родителите ѝ бяха в съседното село, на седем километра. На нея ѝ се искаше самостоятелност – вече бе на двадесет и три години. Работеше в пощата. Не успя да допуши цигарата, загаси я и я хвърли: — Не ми харесва да пуша, както Вера постоянно дръпва една след друга. Тя ми го препоръча, каза, че това успокоява нервите, но едва ли… — мислеше си Василиса. В този момент пред къщата мина новият полицай Антон, прехвърлен от друг район. Разбрах за него от колежките в пощата. Погледна след колата му и влезе вътре — започваше да се стъмнява, а тази вечер я чакаше важно и опасно дело… В пощата вчера не бе много натоварено, но все пак селяните се отбиваха от време на време. — Утре ще е блъсканица — каза баба Анна, — днес е спокойно, очакваме пенсиите. Анна работи в пощата от млади години, всички я познават: — Трийсет години съм тук, какво ли друго бих правила… — Еее, лельо Ани — засмя се младата Верочка, — мама казва, че без теб и пощата няма да работи. Ти тук държиш всичко. — Еее, всеки е заменим — усмихна се Анна, — когато изляза в пенсия… — Здравейте — влезе Марина, едра жена на 42 години. — Ами днес е жега! Дойдох за съседката си — баба Глафира иска да поднови абонамента си за списание, че прекарва времето с четене. Утре рано заминаваме на море, чак в Турция… Баба не ходи, затова чете много — казва, минава по-бързо времето. — Ох, Марина, не те ли е страх така далеч, и то със самолет — попита Анна. — Турция е хубава, ще се попечете на слънце — сякаш самата тя скоро бе ходила. — Не, не ме е страх. На първия ден ще кача снимки в интернет, купих си нов бански, тъй че гледайте — обеща Марина и си тръгна. — Колко ли струва с цялото семейство в Турция? — провикна се Вера. — Ами те си имат пари, Мишо — фермер — уверено отговори Анна. Само Василиса мълчеше и слушаше всичко със сдържана тревога, гледайки в компютъра. Мислеше… След малко в пощата влезе полицай Антон и весело поздрави: — Добър ден! Очаквам известие, може ли да проверите — обърна се към Вера, но забеляза Василиса и се загледа в нея. — Не знаех, че тук работят толкова красиви момичета… но изглеждаш много тъжна. — Ааа, Василиса… Наскоро загуби годеника си — обясни Анна. — Ясно — отвърна Антон, а Вера провери — нямаше нищо за него. Преди три седмици загина годеникът Денис. Откриха го убит в близкия град. Говореха, че е бил играч и тайно залагал в нелегален клуб. Василиса не знаеше. Полицията не откри нищо, но една вечер двама млади мъже я посетиха — познаваше ги от компанията на Денис. — Годеникът ти ни дължи крупна сума. — Но той почина… — прошепна уплашено Василиса. — Ха, дълговете не умират. Ти трябва да платиш. — Лехо ѝ каза голяма сума — 300 000 рубли. — Къде да намеря толкова пари? — Твой проблем. В селото има заможни хора, ти знаеш. — Каза Лехо, — работиш в пощата, знаеш всичко. Имаме нужда от парите. След две седмици се връщаме. Ако се обадиш в полицията — пази се. Ето ти шперц — с всичко се справиш. Когато излязоха, Василиса затвори бързо. Кръвта ѝ пулсираше, в дома бе тихо, навън тъмно. На следващата нощ реши да се промъкне в дома на Марина — отсъстваха. Нямаше куче, само затворени порти, които прескочи. Не знаеше дали ще проникне, но с шперца успя. Сърцето ѝ трепереше — нарушаваше закона, бе престъпник като онези. Дълго търси пари, в стаята бе светло от лампата отвън. — Господи, какво правя… — мислеше, — искам да живея, Денис… Ти си там, а аз страдам и върша престъпление. Знаеше, че е нужно да потърси полиция, но страхът от Лехо бе огромен… Откри само 1500 лева и в шкафа златен пръстен и гривна. На масата имаше лаптоп — взе го. Тихо напусна дома, с чантата на рамо се огледа — нито лампа, нито куче, никой не видя. Беше уплашена. У дома скри чантата в бабиния сандък в килера. Не можа да спи — цяла нощ се въртеше. На работа бе уморена — на обед отиде в местната столова. — Добър ден — появи се Антон, тя подскочи, той се усмихна, — не се бой, просто и двамата сме гладни. — Добър… — отвърна несигурно, мислейки дали знае за престъплението. — Може би ме чакате? — Наистина теб — засмя се Антон. Видя усмихнатите му очи, успокои се — шегува се. От този ден обядваха заедно, вечер той я придружаваше, остана и при нея. Селото бързо разнесе слуха: — Василиса хвана полицая, бързо действа — недоволстваше Тамара. — А той ми харесва за Таня, пропусна го тя, но Василиса го взе… — Ох, я си гледай, ясно е, че на нея му харесва — влюбен е. Действително, любовта им бе взаимна, но някои я осъждаха. — Наскоро погреба годеника си, вече друг си има. — Какво, да страда цял живот? — защитиха я други. Василиса бе неспокойна — наближаваше срокът, в който дългът трябваше да се плати. Боя се — ами ако Антон е тук? Искаше да му признае, а времето напредваше. Остана два дни — реши: — Антон, да ти призная нещо… — започна тя, той се усмихна. — Знам, и аз те обичам… — Не е за това… Антон я изслуша внимателно, не можеше да повярва, че тя е способна на такова. Оправдаваше я — заплашили я. — Василиса, ще носиш отговорност. Къде е всичко откраднато? — викаше я наивна. — Трябваше веднага да дойдеш при мен… Тя извади чантата — предаде я. Дълго я убеждаваше, обещаваше. Два дни по-късно, звън на вратата — Василиса отвори със страх. Лехо с другаря си — настояха за парите. — Не намерих, ще измисля нещо — каза тя изплашено. — Дайте време. Лехо я хвана за рамото и стисна: — Време?! Или парите, или сега… — дръпна тениската ѝ, скъса я. Но другарят му падна, после и Лехо — и двамата на земята, а Антон сложи белезници, вторият полицай залови другия. — Всичко е минало — каза Антон, — те ще си получат заслуженото. — Утре ела в участъка — ще оправим нещата. Василиса разказа всичко пред следователя. Марина се върна от почивка, получи си вещите, но Антон помоли да се пази тайната за Василиса. Всички мислеха, че Лехо и другарят му са виновни — те са убили Денис. Изпратиха ги за дълго. Антон предложи брак на Василиса — имаше сватба. Любовта на Антон изми всички грехове и изцели раните ѝ. Вече отглеждат дъщеря си Оленька.

Не искаше, но направи Пушенето не беше умението на Веселина, но беше убедена, че я успокоява.