Įdomybės!

„Няма да ме затвориш в старчески дом! Бащата на Елисавета Александрова хвърля по дъщеря си чаши, инати се и я проклина, но тя не издържа на тормоза и вината, докато го настанява в дом за възрастни хора – тежката съдба на единствената дъщеря на бивш партиен величия от малък български град“

– Какво си измислила пак? Старчески дом ли?! Няма такова нещо! Никъде няма да ходя от моя си дом!

Įdomybės

01.2k.

Ела изневерила на мъжа си само веднъж преди сватбата. Той я нарекъл дебела и казал, че няма да се побере в булчинската рокля.

Ела изневери на съпруга си само веднъж, още преди сватбата. Той я нарече дебела и каза, че няма да се

Įdomybės

0151

След развода родителите ми изгониха дъщеря си Молех им се, но майка ми беше безмилостна – набързо прибра вещите ми в раницата, даде ми малко пари и ме изхвърли на улицата. Семейството ми беше като на всяко дете – майка, баща, дъщеря и дядо Иван. Всичко вървеше добре, докато майка престана да се грижи за себе си, а баща ми си намери друга жена. Новата му любима беше доста по-млада, забременя от него, а майка ми не можа да му прости изневярата и той си тръгна при нея. И двамата родители започнаха нов живот, но в него за мен място нямаше. Когато бях в осми клас, майка ми си доведе у дома доста по-млад мъж, а аз се разбунтувах. После попаднах в лоша компания, започнах да пия, подстригах си косата супер късо и я боядисах в розово. Майка не обръщаше внимание на лудориите ми, защото вече не я интересувах – продължавах да съм странна и различна. След първи курс в гимназията при пореден семейна скандал, майка ме изгони на улицата. Тогава ми каза: “Слушай внимателно – вече си голямо момиче, а аз – като баща ти – мечтая за лично щастие. Събери си нещата и живей при баща си!”. Нямах друг избор, освен да моля за прошка, но тя игнорираше молбите ми, натъпка багажа ми и ме изрита навън. Отидох при баща ми, но и той ми показа прага: “Това жилище е на жена ми, тя няма да иска да живееш тук. Върни се при майка си и се сдобрете”, каза и затръшна вратата пред мен. Съвсем объркана, си купих билет за влака. От тогава преживях много. Пристигнах в малко северно градче, записах се в техникум, а след това започнах работа като готвачка. Скоро срещнах момче, влюбих се и се омъжих. Съпругът ми винаги ме молеше да простя на родителите си – той самият израсна в дом и знаеше какво е да нямаш семейна топлина. Дълго отлагах помирението. Накрая мъжът ми каза: “Щастлива си, имаш майка и баща, но от гордост сама си избираш съдбата на сирак. Всички грешат – върни се при родителите си!”. Отидохме в родния ми град. Когато почукахме, отвориха възрастните ми родители. Майка ми падна на колене, плачейки за прошка. Тогава осъзнах, че отдавна съм простила, но не признавам пред себе си. Влязохме у дома – запознах ги със съпруга си и им казах, че ще стават баба и дядо. Признаха ми, че са се събрали отново, тъкмо когато започнали да ме търсят заедно. Моето изчезване ги сближило и пак станали семейство. Втората съпруга на баща ми, като видяла, че тъгува за първата си жена, го пуснала да си тръгне, а после се омъжила за друг мъж – с когото изневерявала на татко. Баща ми мислел, че детето ѝ е негово, заради което напуснал, но после се оказа, че тя самата не знае кой е бащата. След развода направила ДНК-тест и станало ясно, че баща ми няма нищо общо с детето. Сега моите родители са щастливи заедно, и аз съм щастлива. Живеем така, както мечтаех като тийнейджър – майка и татко отново под един покрив.

Молех, но майка ми бе непоколебима набързо събра нещата ми в една раница, сложи ми малко пари в джоба

Įdomybės

0297

След развода родителите ми ме изгониха от дома – как майка и баща ме оставиха сама, а години по-късно съдбата ни събра отново и се превърнахме в истинско семейство

Молех се, но майка ми беше непоколебима. Бързо натъпка дрехите ми в една раница, подаде ми няколко лева

Įdomybės

0549

След 70-ия си рожден ден никой не я потърси – дори синът и дъщеря ѝ не ѝ честитиха. Лидия седеше сама на пейка пред болницата, с насълзени очи и разбито сърце. Само съквартирантката ѝ връчи скромен подарък, а медицинската сестра ѝ даде ябълка за празника. Синът я беше настанил тук с обещанието, че е само за малко, за “почивка и възстановяване”, но след като изписа на свое име апартамента ѝ, никога повече не се върна. Лидия се чувстваше забравена и предадена, а когато позвъни на сина си, непознат мъж ѝ каза, че апартаментът вече е продаден и той не живее там. Години по-рано тя бе загубила връзката и с дъщеря си, след като отказа финансова помощ, за да запази жилището за сина си. Но съдбата ѝ подари втори шанс, когато изненадващо една сутрин чу “Мамо!” и в обятията на собствената си дъщеря най-после пролива сълзи на щастие.

След седемдесетата си година Мария вече не беше нужна никому. Дори собствените ѝ син и дъщеря не ѝ се

Įdomybės

0561

След седемдесетте години никой не я искаше, дори синът и дъщеря й забравиха да й честитят рождения ден – историята на Лидия, която бе изоставена в старчески дом, докато децата й се карат за апартамента й, а надеждата за помирение идва неочаквано на пейка в болничния парк

След като навърши седемдесет, Албена вече не беше нужна на никого. Дори синът и дъщеря ѝ не ѝ се обадиха

Įdomybės

070

Продаденият приятел. История на дядо И той разбра какво сторих! Беше ми тежко — осъзнах, че това беше глупава, дори безсърдечна идея. Продадох го. Той помисли, че е игра, а после разбра, че наистина съм го предал. Времената винаги са различни за всеки – някои се радват на all inclusive по морето, а други са щастливи с парче черен хляб и салам. И у дома не беше по-различно — животът ни минаваше ту по-добре, ту по-зле. Бях малко момче. Чичо Петър – братът на майка ми – ми подари кученце овчарка. Бях най-щастливото дете! Кученцето се привърза към мен, разбираше ме от половин дума, гледаше ме в очите и само чакаше моята команда. — Легни! — изчаквах, казвах тихо, а то лягаше, предано гледайки ме, готово да направи всичко за мен. — Служи! — виках му, то веднага скачаше на дебелите си лапички, замръзнало от нетърпение за наградка. Но аз нямах с какво да го зарадвам. И ние гладувахме тогава. Бяха такива времена… Чичо Петър, който ми го подари, ми каза един ден: — Не се коси, момче. Виж колко е вярно и добро това куче. Продай го, после иди го извикай — то пак ще избяга при теб. Никой няма да види. А ще изкараш пари — ще почерпиш и себе си, и майка си, и него! Слушай ме, знам какво говоря. Идеята ми хареса. Не си дадох сметка тогава колко лошо е това. Все пак възрастен човек ми каза, шега е, ще има лакомство. Нашепнах във влажното ухо на Вярно, че ще го дам, ама после ще го потърся — нека избяга при мен. И той ме разбра! Излаза лек лай, сякаш ми каза, че ще направи каквото кажа. На другия ден му сложих каишката, тръгнахме към пазара на гарата, където хората продаваха цветя, краставици, ябълки. Слязоха пътници от влака, почнаха да пазарят… Излязох напред с кучето, никой не се спираше. Накрая дойде един строг чичко: — Ти какво чакаш тук, момче, или продаваш кучето? Хубаво куче — ще го взема. — сложи ми пари в ръката. Дадох му каишката, Вярно размаха опашка, кихна веселото си кихване. — Айде, Вярно, отивай, после ще те повикам, — прошепнах му. Той тръгна, а аз скришом проследих накъде го водят. Вечерта занесох вкъщи хляб, наденица, няколко бонбона. Мама строго ме попита: — Откъде това? Да не си крал? — Не, майче, помогнах с багаж на гарата, дадоха ми. — Браво, хапни, уморена съм, хайде да лягаме. Дори не попита за Вярно — не й беше до него. Чичо Петър дойде сутринта. Събирах се за училище, но аз мислех само за Вярно — как да отида да го прибера. — Е, — засмя се чичото, — продаде ли приятеля? — Подразни ме по главата. Не му отговорих. Не бях спал, не докоснах дори хляба. Разбрах каква глупост е това. Мама беше права дето не го обича чичо. — Той нищо не струва, не го слушай, — казваше тя. Грабнах чантата и излетях. Къщата беше на три пресечки. Прептичах ги за миг. Вярно седеше зад високата ограда, вързан с дебело въже. Виках го, но гледаше тъжно, главата му на лапите, опашката се мята, искаше да лае, но му секна гласът. Продадох го. Той си мислеше, че играем, после осъзна, че съм го предал. Домакинът излезе: — Тсс, — викна строго, а Вярно подвие опашка. Разбрах, че всичко е свършено. Вечерта пак отидох на гарата — разтоварвах за пари. Събрах сумата. Страшно ми беше, но потропах на портата. Познатият мъж отвори: — А, момче, ти пак ли? — — Чичо, размислих — ей ти парите обратно. — Той ме изгледа, взе парите и отвърза Вярно: — Хайде, грабвай го — тъгува само, пазач от него няма да стане. Ама внимавай: може да не ти прости. Вярно ме гледаше тъжно. Играта стана тежък урок. После дойде при мен, близна ръката ми и опря нос в корема. Минали са години, но това помня: дори на шега приятел не се продава. Мама тогава се зарадва: — Снощи не бях на себе си, а после си викам — къде е нашият пес? Привикнах с него, наш си е — Вярно! А чичо Петър рядко се отби след това — нашите не харесваха вече “шегите” му.

Продаден приятел. Разказ на дядо И той ме разбра! Не беше весело, осъзнах, че е глупава идея.

Įdomybės

034

Продаденият приятел. Историята на дядо И той ме разбра! Не беше весело, осъзнах, че това беше глупава идея. Продадох го. Той мислеше, че е игра, а после разбра, че го продадох. Времената са различни за всеки. На някой all inclusive не му е по вкуса, друг само мечтае за черен хляб с луканка. И ние живеехме различно, какво ли не преживяхме. Бях малък тогава. Вуйчо ми, чичо Пешо, братът на мама, ми подари овчарско кученце, и аз бях на седмото небе. Кученцето се привърза, разбираше ме от половин дума, гледаше ме в очите и очакваше команда. – легни, – казвах забавено, и то лягаше, верно вперило очи, сякаш готово да умре за мен. – служи, – заповядвах, а кученцето бързо ставаше на пухкавите си лапички и застиваше, преглъщаше и чакаше награда. А аз нямах с какво да го почерпя. И ние гладувахме тогава. Такива времена бяха. Вуйчо Пешо, този, дето ми подари кученцето, ми каза веднъж: – не се отчайвай, момче, виж колко е верен, отдаден. Продай го, после го повикай, ще избяга при теб. Никой няма да види. Ще имаш пари – ще купиш лакомство и за него, и за теб, и за мама. Слушай вуйчо си, аз знам какво правя. Идеята ми хареса. Не мислех тогава, че е лошо. Възрастен каза, шега е, а ще купя гостенка. Нашепнах на Верния в пухкавото му ухо, че ще го дам, а после ще го повикам, да дойде при мен. И той ме разбра! Излая, че ще го направи. На другия ден му сложих повод и го заведох на гарата. Там продаваха всичко – цветя, краставици, ябълки. Хората дойдоха от влака, купуваха, пазаряха се. Приближих кучето, но никой не го поглеждаше. Всички почти си тръгнаха, но изведнъж един мъж със сериозно лице дойде и към мен: – ей, момче, какво правиш тук, чакаш някого или искаш кучето да продадеш? Я, здраво кутре, ще го взема. И ми сложи пари в ръката. Подадох му повода, Верният завъртя глава и весело кихна. – хайде, Верни, върви, приятелю, – прошепнах. – Ще те повикам, върни се. Той тръгна с мъжа, а аз, скрит, проследих накъде го заведе. Вечерта донесох вкъщи хляб, луканка и бонбони. Мама ме попита строго: – да не си откраднал от някого? – не, мамо, не съм, носих багаж на гарата, платиха ми. – браво, сине, яж и лягай, изморена съм. Не попита за Верния, и тя нехаеше тогава. Вуйчо Пешо дойде сутринта. Готвех се за училище, макар че исках да тичам при Верния. – какво, – хихика той, – продаде приятелчето? И ме потупа по главата. Измъкнах се, не отговорих. Не бях спал, не бях ял. Не беше весело, разбрах, че е глупава идея. Не случайно мама не обичаше вуйчо Пешо. – глупав е, не го слушай, – казваше ми тя. Грабнах раницата и изскочих. До онзи дом имаше три преки, изтичах ги на един дъх. Верният седеше зад високия двор, вързан с дебело въже. Виках го, а той тъжно ме гледаше – главата на лапите, маха опашка, опитва се да лае, гласът му прекъсва. Бях го продал. Той мислеше, че е игра, после разбра. Тогава излезе стопанинът – скастри Верния, той подвил опашка и аз разбрах, че е свършено. Вечерта на гарата пак носих чанти. Плащаха малко, но събрах парите. Беше страшно, но потропах на портата. – а, момче, какво търсиш пак? – чичо, аз се отказах, ето ти парите. Мъжът ме погледна, взе парите и отвърза Верния: – вземи си го, тъгува, не става за пазач, но гледай да не ти се сърди. Верният наведе глава. Играта се обърна в изпитание. После дойде, близна ръката ми и мушна нос в корема ми. Минали са много години, но разбрах – никога, дори на шега, не се продава приятел! Мама много се зарадва: – вчера бях изтощена, а после се сетих – кучето ни къде е? Привикнах с него, наш е, Верния! А вуйчо Пешо все по-рядко ни навестяваше, не ни допадаха смешките му.

Продаден приятел. Разказ на дядо И той ме разбра! Не беше весело, осъзнах, че това беше глупава работа.

Įdomybės

0126

Направих ДНК тест и съжалих дълбоко – любопитството ми разруши семейството: Разказ за неочакваната истина, разбитото доверие и загубеното щастие в едно българско семейство

Виж, приятелю, ще ти разкажа нещо, което ме боли и до днес. Запознах се с Цветелина. Когато разбрахме