Отзвукът на изоставеното детство: незарастваща рана

В пети клас Яна си счупи крака и се озова в болницата. Болката и страхът отстъпваха пред надеждата – може би сега баща ѝ ще дойде, ще донесе бонбони, ще я прегърне? Майка ѝ седеше до нея, но очите ѝ бяха празни, а сърцето – заключено. По молба на дъщеря си, Елица се обади на Атанас, но той не дойде. Оказа се, че си подготвя пътуването с новата си любима и нямало да промени плановете си заради „старото“ семейство. Яна, лежейки в болничното легче, за първи път усети, че на никой не му е нужна.

Тинейджърските ѝ години станаха време на бунт. Яна протестираше срещу всичко – отказваше да учи, избягваше от вкъщи, караше се с майка си и баба си. Елица в такива моменти мълчаливо отиваше в спалнята си, лицето ѝ оставаше каменно. Бабата, вече остаряла и крехка, се моташе между тях, опитвайки се да ги помири, но силите ѝ бяха изчерпани. Тя беше тази, която купи роклята на Яна за абажура – най-хубавата, която успя да намери. Но празника не донесе радост – бащата отново игнорира поканата, дори не си направи труда да отговори.

Яна избра професията на случаен принцип – първата безплатна опция, защото вкъщи нямало пари за платно обучение. Един ден, натрупала кураж, се обади на баща си. Но думите му: „Вие с майка си имате своя живот, аз – своя. Стига ме тормозите!“ я удариха като шамар. Не каза на никого за този разговор. Крияки се в градската градина, плака цял следобед, скривайки се от любопитните погледи. Болката от чувството, че е излишна, смесена с гордостта, я разяждаше отвътре като отрова.

След дипломирането си Яна започна работа и среще Христо – добър, надежден мъж, за когото реши да се омъжи. Докато подготвях сватбата, родителите на Христо настояха да поканят и бащата на Яна, Тодор Иванов. Беше ѝ неловко да признае, че той няма да дойде – просто защото не му пукаше. Но за да не омрази празника, с Христо отнесоха поканата на Тодор и съпругата му.

Срещата беше студена. Тодор бързаше за сърдечен обед и едва погледна дъщеря си и годеника ѝ. Побързо вмъкна поканата в джоба си, след което отвори вратата на съпругата си – превъзходна жена в скъпа рокля, която мина покрай тях с презиращ кив. Дори не попита какво правят там, явно бързайки към следващото си светско събитие.

На сватбата ролята на баща пое чичо ѝ, братът на майка ѝ. Тодор не изпрати ни поздравление, ни обяснение. Яна знаеше, че няма шанс да се появи, но в дълбините на душата ѝ още жунтеше надежда. Тя загина в деня, когато Яна, в бяла рокля, осъзна, че баща ѝ окончателно я е изтрил от живота си.

Младата двойка започна да гради своя живот. Купиха си къща, работеха, раждаха мечти. Яна, лишена от родителска любов, се привърза към семейството на Христо, което стана истинско за нея. С майка си общуваха формално – Елица така и не върна топлината в живота си. Бабата вече нямаше, а спомените за нея бяха единственото светло нещо от миналото.

Годините минаваха, приоритетите се променяха. На тридесет и шест Яна беше обичаща съпруга, майка на две деца и собственичка на малък цветарски магазин. Христо я подкрепяше във всичко, поемайки грижите и споделяйки мечтите ѝ. Пътуваха, планираха, празнуваха заедно. Майка ѝ понякога идваше с подаръци за внуците, но сърцето ѝ оставаше заключено – не обичаше нито тях, нито Яна. Понякога ѝ се струваше, че душата на майка ѝ отлетяла онзи ден, когато баща ѝ я напуснал, и така и не се завърнала.

Един ден в дома им дойде Тодор Иванов. Поводът беше формален – покана за юбилея му. Той заемаше висока длъжност, подготвяше се за пенсия и, явно за да създаде илюзия за семейна идилия, реши да покани дъщеря си със семейството. Яна, извинявайки се с неотложна командировка, вежливо отказа. Не искаше да се преструва, че между тях има някаква връзка.

Следващата им среща се случи след три години. На Яна се обади сестра от болницата – баща ѝ беше катастрофирал и имаше нужда от помощ. В стаята видя остарял, сломен човек. Жената го беше напуснала, след като разбра, че може да остане инвалид. Приятелите се отдръпнаха и единственият му роден човек беше дъщеря му – вече възрастна, успешна, но чужда.

Яна плати лечението, наеха сиделка, осигури му всичко необходимо. Но когато той, гледайки я с надежда, каза: „Може би ще се нанеса при теб? На мен освен теб няма кога да ми е до мен.“ – тя замръзна. Нямаше отговор. Не ѝ липсваше нито пари, нито грижи за него, но думите, които преди години беше чула – „Вие имате своя живот, аз – своя“ – бяха оставили незагнояваща рана в душата ѝ. Тази пропаст беше твърде дълбока, за да се прекоси.

Яна излезе от стаята, усетТя затвори вратата зад себе си и повече не се обърна да погледне назад.

Rate article
Отзвукът на изоставеното детство: незарастваща рана